Фуриите на Калдерон

Глава ХXXVIII

Исана усещаше краката си изранени и ожулени, докато извлачваше отмалялата Одиана от гъстия горски храсталак на каменния път, който пресичаше долината. Но поне не са премръзнали, помисли си тя. Още не бе успяла да си поеме дъх, когато чу бързия, равномерен тропот на конски копита по каменната настилка на пътя.

Сграбчи Одиана за китката и я дръпна обратно към храсталака, но беше твърде късно. Ездачите, летящи по дяланите камъни на пътя, почти ги прегазиха. Дръпнаха рязко юздите и изправиха конете на задните им крака, почти върху двете жени.

– Господарке Исана? – възкликна озадачено в тъмнината младежки глас. – Какво правите тук?

Исана примига стреснато към ездачите.

– Фредерик?

– Да, господарке – отвърна младежът. Прошепна нещо на коня си и слезе от гърба му, без да изпуска юздите. – О, фурии, господарке, не мислехме, че някога ще ви видим пак. Добре ли сте?

Другият ездач също слезе от коня и Исана разпозна холтър Рот по бялата чорлава коса, развята от главата му. Той се приб­лижи към нея и я прегърна.

– Слава на всички фурии, Исана, страхувахме се от най-лошото.

Тя се отпусна в преградката на възрастния мъж, изведнъж почувствала изтощението в ръцете и краката си. Призова Ручей, за да пресуши бликналите от очите ѝ сълзи.

– Добре съм. Бях на косъм, но сега съм добре.

– А това кой е? – попита Рот, като надзърна с присвити очи над рамото на Исана към седящата отстрани на пътя Одиана, вторачила празен поглед пред себе си.

– Дълга история. Ще се погрижа за нея. А вие какво правите тук?

– Яздим пред колоната – каза Рот и посочи с глава надолу по пътя, откъдето дойдоха.

В далечината се чуха тропот на копита и дрънченето на колела на каруца. Исана видя да приближават още коне – едни теглеха тежки каруци и фургони, други носеха ездачи. Фредерик изсвири остро и размаха ръце. Каруците забавиха ход и продължиха бавно към тях.

– Но какво правите? – попита отново Исана.

Лицето на Рот изглеждаше много уморено в полумрака.

– Исана, вчера маратите нахлуха в долината. Дошли са през нощта. Нападнаха Алдохолт и го изгориха до основи. Доколкото знаем, никой не е оцелял.

Исана пое дълбоко въздух. Не можеше да повярва на ушите си. Главата ѝ се замая.

– Никой?

Рот кимна.

– Призори видяхме пожара и Уорнър и момчетата му отидоха да проверят. После ги изпратил да предупредят гарнизона и Рива. Двамата, които тръгнали към гарнизона, са били убити. Открихме ги посечени на пътя, на две мили оттук. За другите не знаем нищо.

– О, не – въздъхна Исана. – О, жестоки фурии, горкият Уорнър.

– После, тази вечер, докато Фредерик работел на полето…

Фредерик кимна.

– Онзи голям камък, господарке. Не можах да го измъкна преди бурята и не можах да спя, и така нататък, та затова се върнах през нощта, господарке Исана. И тези двама просто паднаха от небето.

– От небето? Въздушни рицари?

– Да, господарке. Единият беше целият в черно, а другият с цветове на Рива, господарке, и беше ранен, та аз фраснах другия по главата с лопатата. – В гласа му се долови нотка на тревога, сякаш не беше сигурен, че е постъпил правилно. – Не съм сбъркал, нали?

– Разбира се, момче – изсумтя Рот. – Бил пратеник от гарнизона, Исана, изпратен до Рива за подкрепления. И да отнесе вестта за нападението на маратите. И някой наистина е искал той да умре. Бяха го пронизали със стрела, бяха пратили и рицар по петите му, да го довърши. Но нашето момче Фредерик така му набил шлема в главата, че скоро няма да дойде на себе си, иначе да сме го попитали вече кой го е изпратил.

Фредерик наведе глава.

Каруците спряха и след малко Ото и Уорнър вече се бяха присъединили към тях, като един по един прегърнаха Исана, Ото – с топлота и облекчение, Уорнър – твърдо и решително.

– Значи, сте се насочили към гарнизона? – попита ги Исана.

Уорнър кимна.

– Пратихме наши хора до Рива. Тръгнаха през гората, за да не бъдат забелязани, ако някой наблюдава от въздуха. Но ще отнеме повече време, отколкото по въздух или по пътищата, така че отиваме да се включим в отбраната.

Исана погледна каруците и хората, които седяха в тях.

– Велики фурии, Уорнър, помъкнал си половината холт.

– И малко повече – каза Ото и закърши ръце. – Всеки, който го бива с оръжие или фурии, Исана.

– Но тези хора не са войници – възпротиви се тя.

– Не са – отвърна тихо Уорнър. – Но всички мъже са служили в легиона. Исана, ако гарнизонът падне, няма какво да спре ордите да сторят онова, което направиха с Алдохолт, с всички холтове от тук до Рива. По-добре да предложим помощта си и да няма нужда от нея, отколкото обратното.

– Ами децата?

– По-големите заведоха по-малките на разни недостъпни места. Пещерата на просяка и други такива. Там ще са в по-голяма безопасност, отколкото в кой да е холт в долината, поне докато премине всичко това.

Исана въздъхна.

– А Тави? А брат ми? Някой да ги е виждал?

Никой не отговори. Накрая Фредерик се почеса по главата и каза:

– Съжалявам, господарке, никой не е виждал или чувал нещо за онези, които избягаха в нощта на бурята. Решихме, че всички сте мъртви или…

– Достатъчно, Фредерик – прекъсна го твърдо Рот. – Жената е изтощена. Исана, вие с момичето се качете в първия фургон. Ото, дай им нещо топло да пийнат и да се завият, и да тръгваме.

– Дадено – каза Ото и хвана Исана за ръката.

Протегна се, за да хване и тази на Одиана, но жената се сепна и изпищя.

– Остави на мен – каза Исана, наведе се и докосна леко бузата на Одиана.

Допирът я заля с изгаряща буря от емоции и тя трябваше да положи не малко усилия, за да я отблъсне. Повдигна лицето на Одиана към своето и прошепна:

– Качи се в каруцата.

Одиана се взря с празен поглед в нея, но когато Исана я дръп­на за ръката, се изправи и почти доброволно се качи в каруцата. Седна в далечния край, като не спираше да стрелка с очи иззад заплетената коса хората в нея. Исана се качи до нея и след секунда каруцата заскърца надолу по пътя.

Някой ѝ подаде тежко одеяло, което тя наметна върху двете, а след малко и манерка с нещо горещо. Исана отпи, оказа се греяно вино с подправки, което пареше в стомаха ѝ, но затопли приятно и отпусна уморените ѝ ръце и крака. Подаде манерката на Одиана, която я подържа в ръце известно време, сякаш за да събере кураж да отпие, после се сви под одеялото и не след дълго потъна в дълбок сън.

– Изглеждаш много уморена – каза със съчувствие Ото от другия край на каруцата. – Опитай се да си починеш. Скоро ще стигнем в гарнизона, но ти опитай да поспиш.

Исана му подаде манерката и поклати глава.

– Не съм изморена, Ото, честно. Твърде много неща са ми на главата.

После се облегна назад, отпусна глава върху дървената прег­рада на фургона и не се събуди, докато кочияшът не се провикна към Ото:

– Холтър! Стигнахме!

Исана се стресна в съня си и подскочи. Надигна се да погледне пред фургона. Утрото беше студено, усещаше го по лицето и шията си, а ледената коричка по земята искреше на бледата светлина на зората, която не беше далече.

Над гарнизона се стелеше дим, обгръщаше го като погребален саван.

Сърцето ѝ заседна в гърлото. Дали не бяха закъснели? Да не би укреплението вече да е превзето? Тя се покатери до кочияша, един от хората на Ото, точно когато той цъкна с език на подсилените от фурии коне, за да забавят хода на фургона. Те изпръхтяха и от ноздрите им изригнаха облаци пара.

Когато наближиха, Исана видя един-единствен часови на западната порта на гарнизона. Когато се вгледа по-внимателно, откри, че през челото и лявото му око беше намотана дебела превръзка, толкова скорошна, че кръвта по нея още не бе засъх­нала. На бузата си имаше тъмна синина, но тя изглеждаше да е поне от ден. Когато колоната от каруци и коне приближи, младият войн се наведе към тях и ги зяпна.

Уорнър вдигна ръка за поздрав.

– Привет! Пуснете ни да влезем!

– Господине, нямате работа тук – изпелтечи младежът. – Нападнати сме от маратите, господине. Не трябва да водите хората си тук точно сега.

– Знам, че сме нападнати – отвърна троснато Уорнър. – Дош­ли сме да помогнем, всеки тук умее по нещо. Пусни ни.

Младият легионер се поколеба. Тогава зад него се появи един мъж с огънат центурионски шлем.

– Фермер Уорнър?

– Джиралди – каза Уорнър и му кимна енергично. – Чухме, че имате гости, и решихме да се самопоканим и да ви помогнем да ги позабавлявате.

Джиралди огледа колоната.

– Уорнър – провикна се. – По-добре обръщайте и тръгвайте към Рива, докато все още можете.

Думите му накараха всички да замлъкнат.

Исана се изправи в каруцата.

– Добро утро, центурионе. Да сте виждали брат ми?

Джиралди присви очи и се вгледа в нея, после зяпна от изненада.

– Исана? О, слава на всички фурии. Брат ти е тук. Той е вътре, при източната порта. Исана, графът е лошо ранен, а Ливия е в Рива, заедно с дъщеря си. Харгър и лечителите на легиона направиха каквото можаха, но казаха, че му трябва по-силен призовател на вода, иначе няма да оживее.

Исана кимна бавно. Насочи сетивата си към Джиралди, за да долови емоциите му. Усети гняв, изтощение и най-вече отчаяние, обгръщаха го като дебел слой студена тиня, която накара Исана да потрепери.

– Разбирам, че маратите вече са нападнали.

– Само авангардът им – отвърна Джиралди. – Останалата част от ордата ще бъде тук до час.

– Тогава по-добре да не губим време в приказки, Джиралди. Отваряй портите.

– Не знам дали графът би…

– Графът няма думата – каза Исана. – А ако маратите превземат гарнизона, ще нахлуят в долината и ще унищожат всичко, което имаме. Ние имаме правото да се бием, за да защитим както домовете си, така и семействата си, Джиралди, и всеки възрастен тук е ветеран от легиона. Отвори портите!

Джиралди сведе глава и кимна на легионера.

– Фуриите са ми свидетели, че се нуждаем от помощ. Давай!

Фермерите влязоха в гарнизона в стегнат ред и Исана забеляза, че на капрата на всеки фургон и каруца седеше не момче, а възрастен – ветеран от легиона. Придвижваха се във вътрешността на укреплението, сякаш бяха у дома си, и спряха, подреждайки каруците в прави редици в най-далечната, западната част на двора. Мъжете незабавно се погрижиха за конете, разпрегнаха ги и ги заведоха да бъдат напоени и подслонени. Всеки легионерски лагер беше разположен идентично с останалите, за да може всеки един новодошъл, било то ветеран или току-що постъпил в редиците на легиона, да познава разположението на всяко укрепление и който и да е лагер на територията на Алера. Още докато някои от мъжете завързваха конете, други започнаха да се строяват пред оръжейната, където Джиралди и един млад легионер раздаваха щитове, мечове, копия, нагръдници и шлемове.

Исана слезе от фургона и подаде ръка на замаяната, увита в одеяло като сънено дете, Одиана.

– Харгър – провикна се Исана, забелязала лечителя да надзирава няколко млади жени, по-скоро деца, които нарязваха на ивици чаршафи и завивки, които да използват за превръзки.

Възрастният лечител се обърна и устните му се разтеглиха в уморена усмивка.

– Идвате на помощ, а – каза той. – Е, може пък да дадем някакъв отпор.

Тя се приближи и го прегърна.

– Добре ли си?

– Уморен съм – отвърна той. Огледа се и добави: – Положението е лошо, Исана. Стената не е достатъчно висока, а рицарите ни паднаха още при първата атака.

Гърлото на Исана се сви.

– А брат ми?

– Малко е понатъртен, но е добре – отвърна Харгър. – Исана, имаме по-малко от час. Когато слънцето се вдигне, ще можеш да ходиш от тук до наблюдателниците по главите на маратите.

Тя кимна.

– Виждаш ли холтър Ото, ето там? Той е силен призовател на вода. Не го бива много във фината работа, защото работи предимно с добитък, не с хора, но оправя счупени кости по-добре от всеки друг, освен това може да го прави от сутрин до вечер. Има още един или двама, които са поне толкова добри, колкото всеки воден призовател от легиона, а много от жените са даже по-добри. Имате ли ранени?

– Колкото искаш – отвърна Харгър и присви лукаво очи. – Сериозно? Жени, по-добри от воден призовател на легиона?

– Говори с Ото. Той ще заведе нашите лечители да помогнат на твоите. В източния двор ли сте?

Харгър кимна замислено, после сложи ръка на рамото на Исана.

– Благодаря ти. Не знам дали ще има смисъл, но тук има умиращи мъже, които поне засега няма да умрат.

Исана постави ръка върху неговата.

– Къде мога да намеря Бърнард?

– На стената над портата.

Исана кимна и се отправи натам. Мина покрай жилището на командира в офицерската жилищна постройка в средата на укреплението, после покрай тези за легионерите. Първите тела откри в близкия край на източния двор, в конюшните. Вътре беше пълно с мъртви коне. През отворените врати влитаха и излитаха навън врани, а от потъналата в мрак вътрешност на помещението се носеха дрезгави крясъци. По двора наоколо бяха пръснати още тела – маратите и огромните хищни птици бяха нахвърляни на купчина в единия край на двора, където нямаше да пречат на войските да се прегрупират. Жертвите от легиона бяха подредени в прави редици от другата страна, покрити със собствените им наметала, включително главите, за да не могат враните да отнесат очите им.

Останалата част от двора беше пълна с ранени и умиращи. По стените стояха на пост легионери, но бяха отчайващо малко.

Исана продължи напред, стъписана от касапницата. Никога преди не беше виждала подобно нещо. Болката на ранените я притисна като горещината на нажежена пещ. Тя потрепери и обви около себе си ръце. Зад нея Одиана, която не се отдалечаваше на повече от крачка от нея, изскимтя изплашено, но не вдигна глава от земята.

– Исана!

Тя погледна и видя брат си да тича към нея. Не се опита да скрие сълзите в очите си, нито усмивката на устните си. Той я прегърна, стисна я силно и я повдигна от земята.

– Благодаря на фуриите – избоботи Бърнард. – Толкова се страхувах за теб.

Исана отвърна на прегръдката му.

– Тави? – попита. Усети как тялото му се стегна и това извика ледени тръпки по гърба ѝ. Тя се измъкна от ръцете му и хвана лицето му в шепи. – Какво стана?

– Загубих го след наводнението. Не можах да го открия в бурята. Успях да извадя Курсора от водата и после дойдохме тук.

– Той сам ли е? – попита Исана.

– Не съвсем, ако приемем, че Фейд все още е с него. Мислех, че ти си го открила след потопа.

– Не – поклати глава Исана, – не можах. Корд ме извади от водата, Бърнард.

Очите на Бърнард проблеснаха гневно.

– Всичко е наред – увери го тя, но скръсти ръце на корема си, за да прикрие треперенето си при спомена за сушилнята за месо в Кордхолт. – Арик, синът му, ни помогна да избягаме. Измъкнах се от него.

– И дойде тук?

– Не съм сама – отвърна Исана. – Тъкмо излизахме на каменния път, когато се появиха Уорнър и останалите. Дойдохме до тук с тях.

– Уорнър ли? – учуди се Бърнард.

– Уорнър, Ото, Рот. Довели са почти всичките си хора. Твоите също. Дошли са да помогнат.

– Идиоти – изломоти сърдито Бърнард. Очите му се навлаж­ниха и той се обърна към стената и зейналата в нея разбита порта. Препречваше я грубо скалъпена барикада, която се състоеше от две преобърнати каруци, куп бъчви и войнишки легла. – Колко е довел?

– Всички – отвърна Исана. – Около петстотин души.

– И жените?

Исана кимна. Бърнард направи кисела физиономия:

– Значи, залагаме всичко наведнъж. – Очите му се насочиха към Одиана. – Коя е тя?

Исана преглътна.

– Една от робините на Корд – излъга тя. – Спаси ми живота. Това е дисциплиниращ нашийник, Бърнард. Не можех да я оставя там.

Бърнард отново извърна очи към стената.

– Може би е било по-добре да… – въздъхна той. – Тук не я чака нищо по-добро.

Исана погледна намръщено първо него, после стената.

– Бърнард, помниш ли, когато издигахме холта?

– Разбира се – отвърна той.

– Всички в долината дойдоха да помагат. Вдигнахме цялата ферма, стените, всичко за един ден.

Той примига замислено, после се обърна рязко към нея.

– Искаш да кажеш, че можем да вдигнем и тази стена? – попита обнадеждено той.

– Ако това ще помогне. Джиралди каза, че не са достатъчно високи.

– Би могло – кимна Бърнард. – Да, би могло. – Той се огледа. – Ето, онзи центурион ей там, той отговаря за поддръжката на укреплението. Виждаш ли ширита на туниката му? Ще ни трябва неговата помощ. Говори с него, а аз ще събера всички призователи на земя.

Бърнард хукна във вътрешността на укреплението. Исана се приближи към мъжа, който вдигна поглед, примига насреща ѝ и я изгледа намръщено над щръкналите си сиви мустаци. Изслуша я, без да каже и дума.

– Невъзможно – отсече накрая. – Няма как да стане това, момиче.

– Имам четирийсет лета, центурионе – отвърна дръзко Исана. – И трябва да се направи. Брат ми отиде да събере всички призователи на земя в укреплението.

Центурионът почервеня от яд и я изгледа сърдито.

– Селяни – каза той. – Това не ти е вдигане на обор или плевня. Това са защитни стени.

– Не виждам това какво значение има.

Мъжът прихна гневно:

– Тези стени са изградени от припокриващи се слоеве, момиче. Те са едновременно здрави, гъвкави и масивни и могат да устоят на каквото ти хрумне да изсипеш отгоре им. Но когато веднъж са вдигнати, не можеш просто така да ги направиш по-високи. Това да не е ограда на пасище. Ако започнете да си играете с тази стена, ще разрушите основата и всичко ще се срути. Тогава не само няма да имаме по-висока стена, няма да имаме никаква стена.

– От това, което чувам – каза Исана, – ако стената остане така, все едно я няма.

Мъжът се загледа в нея за момент, после се намръщи и отмести очи, сумтейки гневно под мустак.

– Разбирам, че може да е трудно, но си заслужава да опитаме, нали? Ако се получи, може и да успеем да удържим гарнизона. Ако ли не… – Исана потрепери. – Ако ли не, тогава по-добре да се свършва веднъж завинаги, бързо.

– Не – отсече центурионът. – Ако имаше някакъв шанс, добре, рискът щеше да си заслужава. Но това не са строители. Това са фермери. Нямат необходимите сили и умения.

– Никога не сте живели в такава долина, нали? – каза уморено Исана. – Не всеки със силна фурия иска да става рицар. В моята ферма имаме момчета, почти деца, които могат да измъкнат от земята скала колкото човешки ръст. А и както аз виждам нещата, няма какво да губим.

Центурионът я огледа изпитателно.

– Невъзможно – повтори той. – Няма как да стане. Даже и да имах цял строителен легион, пак щеше да ми отнеме половин ден, за да издигнем стената по-високо.

– Значи, имаме късмет, че не сме строителен легион – отвърна спокойно Исана. – Готов ли сте да опитате?

– Готов е – намеси се нечий глас.

Исана вдигна поглед и видя Курсора да стои наблизо, облечена в прекалено големите дрехи на брат ѝ и взета назаем ризница. На кръста си носеше меч, а лявата ѝ ръка беше в шини. Амара изглеждаше уморена, имаше синина на шията и ожулвания по брадичката.

– Работете с фермерите. Опитайте – обърна се тя към строителя на легиона.

Центурионът преглътна и сведе почтително глава.

– Както кажете, графиньо – каза той, обърна се и забърза нанякъде.

Амара се обърна към Исана, после погледна през рамото ѝ към водната вещица, която стоеше, увита с одеялото, и зяпаше с отнесен поглед в празното пространство пред себе си. Изсъска някаква ругатня и посегна към меча на колана си.

– Чакай – каза Исана, пристъпи напред и сложи ръка върху ръката на Амара. – Недей.

– Но тя е…

– Знам коя е – продължи Исана. – Вече не може да навреди никому. Тя спаси живота ми… после един търговец на роби ѝ сложи дисциплиниращ нашийник.

– Не можеш да ѝ имаш доверие – настоя Амара. – Трябва да я заключим.

– Но…

– Тя е рицар. Наемник. Убиец – избълва гневно думите Амара. – Имам пълното право да я убия, тук, на място.

– Няма да го позволя – каза Исана и вдигна предизвикателно брадичка.

– Не мисля, че ти вземаш решенията тук, фермерке – изгледа я строго Амара.

В този момент висок, мургав мъж с вид на парсианец, в превъзходна, но опушена и омазана с кръв броня се приближи към тях.

– Графиньо, ордата е почти тук. Искам да стоиш до мен. Виж дали няма да успееш да откриеш главатаря им.

Амара изгледа гневно Исана и се обърна към парсианеца.

– Мислиш ли, че ако го убием, ще имаме някаква полза, Пирелус?

Той се усмихна и белите му зъби блеснаха.

– Според мен няма да навреди. Но държа на едно, което и животно да е отговорно за това – той посочи с небрежен жест около себе си, – да не се завърне у дома да се хвали с постижението си.

Исана се отдръпна назад, после спокойно се обърна и отведе Одиана по-далече от двамата.

– Хайде – промърмори ѝ тя, въпреки че знаеше, че Одиана не може да я чуе. – Сега всички са изплашени и гневни. Няма да се отнесат справедливо с теб. Да намерим местенце, където няма да си им пред очите, докато всичко свърши.

Тя забърза през двора към един от големите складове в далечния край на двора. Канеше се да отвори вратата, когато група фермери, наметнати с домашно тъкани, дебели зимни наметала, минаха покрай нея. Бяха сложили вече легионерски брони и се движеха в стегнат строй към портите. Друга колона, водена от Бърнард и строителя на легиона, потънали в напрегнат, тих разговор, мина точно зад тях.

Исана отвори вратата и въведе Одиана в склада. Вътре беше тъмно и отнякъде се чуваше драскането на плъхове. Сив, дългокрак котарак се шмугна покрай краката ѝ и се скри в тъмнината, явно забързан да хване нещо за ядене. Сандъци и тежки чували бяха подредени в прави редици, а съдържанието им беше прилежно отбелязано на етикети. В склада беше твърде сумрачно и Исана се заоглежда наоколо, докато не намери лампа. Накара фурията ѝ да светне, вдигна стъкления глобус над главата си и редиците с продоволствие.

– Ето – прошепна тихо на Одиана и я поведе след себе си нап­ред, като продължаваше да ѝ нашепва тихо, с надеждата, че думите ще утешат оглушената водна вещица. – Чували с брашно. Ще ти е по-меко, отколкото на пода, а като се завиеш хубаво, може и да поспиш малко. Тук няма да пречиш на никого.

Не беше направила и десетина крачки, когато вратата на склада се затръшна тежко зад гърба ѝ.

Исана се извърна рязко и вдигна високо лампата, сенките заиграха и заподскачаха лудо по стените.

Корд, загърнат в мръсно наметало, изтегли тежкото резе на подсилената врата на склада. После се обърна към Исана, очите му проблеснаха, когато се усмихна и разкри два реда пожълтели зъби, мръсни също като мърлявата верига на врата му.

– А сега – измърка тихо той, – докъде бяхме стигнали?