Фуриите на Калдерон

Глава ХVIII

Тави реши, че ще продължи да се сърди.

Не беше лесно, естествено. Прекара цели десет минути в гневно съзерцание на стената, преди да осъзнае, че леля Исана изглеждаше доста зле. Това от своя страна го разтревожи и сега вече не можеше да се насили да продължи с цупенето. Гневът му бавно се отдръпна и направи път на умората, болката от синините и драскотините и глада.

Седна на ръба на леглото и започна да клати крака. Седя, клати ги и размишлява за събитията от миналия ден и последствията от тях.

Беше пренебрегнал задълженията си и беше излъгал. И сега трябваше да понесе последствията. За съжаление, пострадаха и хората, които го обичаха и се грижеха за него. Чичо Бърнард беше ранен заради него, а здравето на леля Исана можеше никога да не се възвърне напълно след усилията, които беше вложила в лекуването му. Беше напълно възможно, ставаха такива неща. И въпреки че чичо му се опитваше да го скрие, Тави беше забелязал, че той леко накуцва. А това куцане можеше да остане завинаги – кракът му като нищо можеше да се окаже безвъзвратно осакатен.

Тави подпря брадичка на дланите си и затвори очи – чувстваше се като пълен глупак, егоист, недорасло хлапе. Толкова се беше залисал в мисли за това, как да върне обратно овцете – неговите овце, и в това, да не загуби уважението на чичо си, че беше забравил как да се държи подобаващо. Беше изложил себе си и хората около себе си на огромен риск. И всичко това в името на една мечта – Академията.

Щеше ли да си струва сбъдването на тази мечта, ако до нея го отведяха глупавите му и необмислени постъпки? Наистина ли щеше да се гордее, че е направил нещо с живота си, съзнавайки това, на каква цена го е постигнал?

– Ти си пълен глупак, Тави – прошепна той на глас. – Истински, непоправим глупак.

Можеше да е и по-лошо, за него и за семейството му. В главата му изплуваха картини, които го накараха да потрепери: чичо Бърнард, мъртъв в гората, леля Исана на пода до ваната с тялото на чичо, с празни от живот очи, мъртва, въпреки че още диша. Нищо не се получи, както се беше надявал, но можеше да е много, много по-зле.

Всеки мускул от тялото му го болеше, главата му тръпнеше, виеше му се свят, но стана и тръгна към вратата. Ще намери чичо си и леля си и ще им се извини, ще поправи стореното. Още нямаше никаква представа как, но знаеше, че трябва поне да опита. Те заслужаваха най-малко това.

Ще си заслужи уважението им, но не с хитрини и шикалкавене, а с усърдие, както те самите някога са го направили, ще им покаже, че на него може да се разчита.

Беше поставил ръка на топката на вратата, когато на прозореца се почука.

Тави примига учудено и напрегна очи в мрака. Навън вятърът се засилваше и той беше затворил капаците на прозорците. Сигурно някоя от пакостливите вятърни фурии си играеше с дървените капаци, помисли си.

Тогава чу отново тропането. Три бързи почуквания, две бавни и пак три бързи.

Тави отиде до прозореца и дръпна резето на дървените капаци.

В момента, в който го направи, те се влетяха в стаята и едва не го събориха на пода. Двете крила на прозореца се отвориха и в стаята нахлуха студен вятър и мъгла. Тави отстъпи назад, когато някой се вмъкна през прозореца с гъвкави, почти безшумни движения.

Амара се спусна на пода с тихо шумолене, обърна се, затвори прозореца и залости дървените капаци. Беше обута с мъжки панталони, едни от тези на чичо Бърнард, както изглеждаше на пръв поглед, стегнати около тънката ѝ талия с дебел кожен ремък. Една от ризите на Бърнард и една от туниките му висяха нагънати по тялото ѝ, но тя беше пристегнала и тях с кожени каиши и явно беше достатъчно подвижна в прекалено големите за нея дрехи. Най-отгоре беше намъкнала един от дебело подплатените жакети на чичо му, а върху него – дебело наметало. На краката си носеше някакви светли кожени мокасини, а върху тях нещо, което приличаше на няколко чифта дебели вълнени чорапи, един върху друг. Държеше под мишница вързоп, от който стърчаха старата кожена чанта на чичо Бърнард, ловният му лък, наръч стрели и мечът, който бяха донесли от мемориала.

– Тави – каза тя. – Облечи най-топлите си дрехи. Вземи си допълнителни чорапи, одеяла и някаква храна, ако имаш такава. Тръгваме.

– Тръгваме? – заекна Тави.

– Говори по-тихо – изсъска му робинята.

– Съжалявам – смотолеви той.

– Не се извинявай. Побързай. Нямаме много време.

– Не можем да излизаме – възпротиви се Тави. – Бурята идва.

– Няма да е толкова страшна като предишната – отвърна Амара. – Ще вземем повече сол. Имате сушилня за месо в холта, нали? Сол за осоляване на месото?

– Естествено, но…

Амара отиде до сандъците с нещата на Тави, отвори рязко капака на първия и започна да рови вътре.

– Хей! – възкликна възмутено той.

Тя хвърли в лицето му чифт дебели панталони и три от най-плътните му ризи. Последваха ги дебелият жакет и най-здравото му наметало, които висяха на закачалка на стената.

– Обличай тези – заповяда Амара.

– Не – заяви твърдо Тави. – Никъде не тръгвам. Току-що се върнах. Пострадаха хора, защото се наложи да ме търсят. Няма да ги вкарам отново в същите бели. Не си мисли, че ще изложа на опасност хората от собствения си холт, като хукна нанякъде с една избягала робиня!

Амара отиде до вратата и провери резето, за да се увери, че е здраво залостена.

– Тави, нямаме никакво време. Ако искаш да живееш, тръгвай с мен. Веднага.

Тави примига стреснато и изпусна от изненада дрехите на пода.

– Ка-какво?

– Ако не тръгнеш с мен сега, няма да доживееш утрото.

– Какви ги говориш?

– Обличай се.

– Не – сопна ѝ се той. – Не и докато не разбера какво става.

Тя го изгледа иззад присвити клепачи и за пръв път, откакто я срещна, Тави изпита страх от това момиче.

– Тави, ако не се облечеш веднага и не тръгнеш с мен, ще те халосам по главата, ще те увия в едно одеяло и ще те нося на рамо.

– Не, няма да го направиш. – Тави прокара нервно език по устните си. – Няма да можеш да минеш с мен през общата зала, не можеш да ме свалиш и през прозореца. Още по-малко с този навехнат глезен.

Амара изскърца ядно със зъби.

– Умно момче – промърмори тя под носа си. – Този холт, а може би и всички други в долината са в опасност. Мисля, че двамата с теб можем да ги спасим. Тави, обличай се. Моля те. Докато се преобличаш, ще ти обясня всичко.

Тави преглътна тежко, без да откъсва очи от младата жена. Холтът е в опасност?

За какво говори тя? Последното, което му трябваше сега, бе да хукне пак из гората. Така за пореден път щеше да докаже на всички, че на него не може да се разчита.

Но Амара спаси живота му. А ако казва истината…

– Добре. Говори. – Тави се наведе, взе дрехите от пода и започ­на да навлича една по една ризите.

Амара кимна, пристъпи към него и започна да му подава дрехите, за да не губи време при обличането.

– Първо, не съм робиня. Аз съм Курсор. Изпратена съм в тази долина от самия Първи лорд.

Тави я погледна озадачено и напъха ръка в един от ръкавите.

– За да доставиш съобщение ли?

– Не – въздъхна Амара. – Това е само едно от многото неща, които правим, Тави. Аз съм пратеник на Първия лорд. Той мис­ли, че долината е в опасност, и изпрати мен, за да измисля как да я спася.

– Но ти си момиче.

Тя го изгледа намръщено и нахлузи рязко следващата риза през главата му.

– Аз съм Курсор. И мисля, че Първият лорд е прав.

– Но какво общо има това с мен? С Бърнардхолт?

– Ти си видял опасността, Тави. Трябва да те отведа в гарнизона. Трябва да кажеш на местния граф какво си видял.

По гърба на Тави пробяга студена тръпка.

– Маратът – прошепна той. – Маратите идват. Нали? Както навремето, когато са убили нашия Принсепс?

– Така мисля – отвърна Амара.

– Чичо ми го видя, той трябва да тръгне с теб. Графът никога няма да повярва, че…

– Той не може да дойде. Получил е травма от лечението. Не помни нищо от случката.

– Откъде знаеш това? – попита Тави.

– Чух го. Престорих се, че припадам, и чух всичко. Чичо ти не си спомня нищо, а леля ти ме подозира. Нямам време да им обяснявам. Двамата с теб трябва да тръгнем сега, веднага.

Тави нахлузи бавно туниката върху ризите.

– Защо?

– Защото долу има хора, които са дошли да убият теб, мен и всеки друг, видял марата.

– Но защо един алеран ще убива друг?

– Тави, сега наистина няма време за това. Те са врагът. Те искат да свалят Първия лорд от престола. Искат също маратите да нахлуят в Калдерон и да унищожат всички холтове по пътя си, за да убедят хората, че Първият лорд е слаб и неубедителен владетел.

– Да нахлуят в долината? – зяпна я Тави. – Но това ще означава…

Тя го погледна със сериозно изражение на лицето.

– Ако не предупредим графа, ако войската в гарнизона не е в готовност да посрещне нападението, маратите ще избият всичко живо в Калдерон. С този холт и с всички останали е свършено.

– Враните да… – прошепна Тави. – О, проклети врани и фурии!

– Ти си единственият, който ги е видял. Единственият, когото да отведа при графа, за да вдигнем гарнизона по тревога. – Амара отиде до прозореца, отвори го, обърна се към Тави и протегна ръка. – Идваш ли?

Двамата завързаха чаршафите на Тави за единия крак на леглото му, за да се спуснат по тях в двора. Вятърът свистеше от север и носеше мразовитото щипане на истинската зима. Амара слезе първа и махна на Тави да я последва. Той хвърли вързопа, който бяха увили набързо в одеялото от леглото му. Амара го хвана във въздуха. Тави облиза нервно устни и се спусна по чаршафа.

Амара прекоси мълчешком двора. Навън нямаше никой, но под тежките врати на общата зала се процеждаха светлина и гласове. Портата на вътрешния двор беше отворена и двамата се измъкнаха навън. Тъмнината на нощта се спускаше бързо и сенките по студената земя бяха плътни и черни.

Тави мина покрай конюшнята и се насочи към сушилнята за месо. Постройката беше долепена до ковачницата, за да може да делят един комин в общата стена. Силната миризма на пушек и месо беше обгърнала малката постройка в гъст облак.

– Вземи солта – прошепна Амара. – Вземи направо целия чувал или кофа. Аз ще остана тук да наблюдавам двора. И побързай.

Тави се вмъкна в сушилнята, където светлината на здрачаване почти не проникваше, и тръгна пипнешком към рафтовете на отсрещната стена. По пътя спря да откачи два бута шунка от тавана и ги напъха в импровизирания вързоп под миш­ницата си. Чувалът от грубо тъкано зебло, в който държаха солта – на едри, грапави кристали, – лежеше на рафта. Тави опита да го вдигне, изпъшка от напрежение, но не успя. Извади едно от одеялата и отряза няколко големи парчета от него. После натрупа на купчини едрата кристална сол в средата им, усука краищата и ги стегна с няколкото кожени върви, с които окачваха месото да се суши.

Събра ги и тъкмо тръгваше към вратата, когато отвън се чу някакво скимтене. Дочу нечие тежко дишане и няколко глухи удара. С обезумели от ужас очи и блъскащо в гърдите сърце, Тави изскочи от сушилнята.

Амара беше приковала с коляно върху гърдите някого на земята и притискаше в гърлото му нож.

– Спри – изсъска ѝ Тави. – Остави го!

– Изскочи изневиделица – отвърна тя, но не отмести ножа.

– Това е Фейд. Не е опасен.

– Не отговори, когато го питах кой е.

– Изплашила си го.

Тави я хвана за рамото и опита да я издърпа от Фейд. Тя го стрелна с поглед през рамо, но не помръдна. После бавно вдигна ножа и се изправи.

Тави се наведе, хвана Фейд за ръката и го издърпа на крака. Беше облечен с дебели дрехи и носеше вълнена шапка с капаци над ушите, които висяха свободно до раменете му и се полюшваха като ушите на куче. На ръцете си имаше стари ръкавици с няколко липсващи пръста. Здравата половина от лицето му беше скована от ужас. Гледаше Амара с обезумели очи и отстъпваше назад, докато не опря рамо в гърдите на Тави.

– Тави – каза Фейд. – Тави. Вътре. Буря идва.

– Знам, Фейд. Но ние трябва да вървим.

– Няма време за това – каза Амара и хвърли бърз поглед през рамо. – Ако някой ни види…

– Тави остава – прекъсна я настоятелно Фейд.

– Не мога. Аз и Амара трябва да отидем да предупредим граф Грам, че маратите идват. Тя е Курсор. Трябва да тръгваме, преди едни лоши хора да се опитат да ни спрат.

Фейд извърна бавно глава към него. Лицето му се изкриви от объркване и недоумение.

– Тави тръгва? Тази вечер?

– Да. Имам сол.

– Да тръгваме вече – изсъска Амара. – Нямаме време.

Фейд се намръщи.

– Фейд също.

– Не, Фейд – каза Тави. – Ти трябва да останеш.

– Тръгва.

– Не можем да мъкнем много с нас – каза Амара. – Робът остава.

Фейд отметна назад глава и зави като ранен вълк.

Тави хлъцна от изненада, скочи към него и притисна устата му с ръка.

– Тихо! Фейд, ще ни чуят!

Фейд спря да вие и погледна спокойно към Тави.

Тави отмести поглед към Амара. Тя извъртя сърдито очи и му махна с ръка да тръгва.

– Добре – каза намръщено Тави. – Можеш да дойдеш, Фейд. Но тръгваме веднага.

Устата на Фейд се изкриви в идиотска усмивка зад ръката на Тави и от гърлото му се разнесе хриптене. Вдигна ръка и изчезна във вътрешността на ковачницата. Миг по-късно се появи отново. Носеше на гръб една опърпана раница и си мърмореше нещо неразбираемо под носа.

– Малоумен е, нали? – попита Амара и поклати глава.

– Добър човек е – отвърна засегнат Тави. – Силен е и работи здраво. Няма да ти се пречка.

– Дано да си прав. – Тя мушна ножа в колана си и хвърли вързопа на Фейд. – Аз съм ранена, а той не. Ще носи и моя багаж.

Фейд изпусна вързопа. Поклони се на Амара, вдигна го и го нарами.

Амара се обърна и понечи да тръгне, когато Тави сложи ръка на рамото ѝ.

– Тези хора. Няма ли да ни настигнат бързо, ако сме пеша?

– Не ме бива много с конете – отвърна тя. – Ти не си призовател на земя. А робът?

Тави хвърли поглед на Фейд и направи гримаса.

– Не. Всъщност той разбира малко от метали, прави подкови и така нататък, но не, не е призовател на земя.

– В такъв случай по-добре да вървим. Един от мъжете, които ни преследват, е точно такъв. Може да накара конете да правят каквото си поиска.

– Но ако те яздят, ще са по-бързи от нас.

– Ето защо е добре да побързаме. Да се надяваме, че ще останат в холта цялата нощ.

– Чакайте ме пред конюшнята – каза Тави и тръгна към нея.

Амара му изсъска да се връща, но той не ѝ обърна никакво внимание. Отиде до вратата и се шмугна вътре.

Тави познаваше животните на Бърнардхолт. Овцете пристъпяха сънливо в кошарата си, а другият добитък заемаше останалата част от същата страна на помещението. В другата огромните гарганти лежаха и дишаха тежко в съня си. Иззад тях се чуваха звуците на неспокойни коне.

Той тръгна тихо през конюшнята, когато чу шум над главата си. Идваше от втория етаж – пространството под гредите на покрива, където държаха сеното. Тави замръзна на място и се заслуша.

– С всичкото вълнение вчера и после през нощта – събитията се трупаха едно връз друго. Но предполагам това е нищо, в сравнение с живота на един търговец на скъпоценни камъни.

Тави примига озадачено. Тихият глас беше на Берите, но се чуваше някак далечен, заглушен, сякаш идваше по много дълга тръба. Отне му известно време да осъзнае, че звучеше точно като този на леля Исана, когато говореше чрез Ручей.

След това се чу женски глас, непознат и идващ от доста по-близко.

– Ето, виждаш ли, скъпи? – измърка лениво. – Сега той има питие пред себе си и ние можем да чуем всяка дума от разговорите в залата. Понякога си струва да побързаш.

Отговори му непознат гърлен мъжки глас:

– Писна ми от цялото това бързане. Когато ги убием и приключим с тази мисия, ще те заключа в някоя стая и ще те държа окована в продължение на седмица.

– О, какъв романтик си, скъпи – измърка жената.

– Тихо. Искам да чуя какво говорят.

Двамата замълчаха и до Тави достигнаха нови приглушени гласове. Той преглътна мъчително и тръгна отново напред. Под­мина мястото, откъдето идваха гласовете на непознатите, и стигна до дъното на конюшнята, където бяха конете им.

Те бяха разседлани, но оглавниците им не бяха свалени. Вместо да бъдат окачени на отсрещната стена, седлата бяха оставени на земята до конете, а одеялата преметнати отгоре им, за да съхнат. Явно бяха приготвени за бързо оседлаване.

Тави се промъкна в първата клетка и даде на коня да помирише ръката му. После, докато държеше едната си ръка на гърба на животното, клекна до седлото. Извади нож от колана си и започна да реже широкия ремък, с който се пристягаше седлото за корема на коня. Кожата беше дебела и твърда, но ножът му бе остър и той успя да пререже целия ремък само за секунди.

Тави повтори същото с другите два коня и остави вратите на клетките им отворени, а седлата им напълно неизползваеми. Накрая тръгна обратно, колкото можеше по-тихо, и отвърза една по една трите юзди. Събра ги в ръка и поведе животните към вратата.

Докато минаваше под двамата непознати, гърлото му се скова и сърцето му заблъска още по-силно в гърдите. Хора, които дори не беше виждал, бяха дошли да го убия по причини, които не беше сигурен, че осъзнава напълно. Всичко беше толкова странно, почти неестествено, но страхът в стомаха му – инстинктивен и непогрешим – беше напълно реален, като ледено­студената капка вода, която се стичаше между плешките му.

Почти беше отминал мястото, когато един от конете изпръхтя и разтърси глава. Тави застина на място от острия пристъп на паника и едва се сдържа да не побегне.

– Страх – изсъска жената отгоре. – Под нас. Конете.

Тави дръпна рязко юздите и изсвири пронизително с уста. Конете изпръхтяха и тръгнаха в тръс след него.

Тави пусна юздите, изтича напред и отвори широко вратите. Докато минаваха покрай него, той извика рязко и гласът му се извиси до панически писък. Конете препуснаха с всички сили навън.

Зад гърба му се разнесе рев и Тави обърна глава. Мъж, по-едър и от чичо му, тичаше с тежки стъпки по стълбата откъм тавана със сеното и държеше в ръка изваден меч. Той спря и започна да се оглежда, а Тави хукна навън след конете.

Някой сграбчи ръката му в тъмното и той почти изпищя. Студените пръсти на Амара стиснаха устата му, после го повлякоха тичешком – на североизток, към каменния път. Тави погледна през рамо и видя Фейд, натоварен с багажа, но освен него не видя друг.

– Добре – изсъска Амара и Тави видя зъбите ѝ да проблясват в тъмнината, когато тя се усмихна широко. – Браво, Тави!

Тави отвърна на усмивката, после се усмихна и на Фейд.

Точно тогава до ушите му достигна викът. Идваше иззад стената на Бърнардхолт – ясен, звънлив, пълен с отчаяние и ужас глас.

– Тави – крещеше Исана. – Тави, бягай! Бягай!