Фуриите на Калдерон

Глава ІІ

Амара се събуди заровена до подмишниците в пръстта. По ръцете ѝ също беше натрупана пръст, имаше и в косата ѝ. Усещаше лицето си сковано и натежало. В следващия момент осъзна, че цялата ѝ глава беше обилно намазана с кал.

Напрегна сили да си възвърне способността да разсъждава, но тръпнещата болка в главата ѝ правеше това невъзможно. Успя да напасне няколко откъслечни спомена, когато изведнъж, със зашеметяваща яснота, я връхлетя мисълта за това, къде се намираше и какво се беше случило с нея.

Сърцето ѝ напираше да изскочи, а страхът скова в студ заровените ѝ крайници.

Отвори очи и поръсилата се пръст от клепачите ѝ я накара да замига учестено. Очите ѝ се наляха и сълзите отмиха пръстта. Скоро отново можеше да вижда.

Намираше се в шатра. Командирската, досети се Амара. През цепка в покривалото на входа нахлуваше светлина, но иначе вътрешността на шатрата беше доминирана от сумрак, сенки и пълна тъмнина.

– Будна ли си вече? – чу се дрезгав глас зад нея.

Амара опита да извърне глава и да погледне. С периферното си зрение зърна Фиделиас едва-едва, но нямаше съмнение, че е той. Беше в клетка от метални пръти и висеше на ремъци през гърдите и разперените му настрани ръце, а краката му висяха на десетина инча от пода на клетката. На лицето му имаше голяма синина, устата му беше разцепена и на устната му имаше коричка от засъхнала кръв.

– Добре ли си? – прошепна Амара.

– Добре съм. Като изключим това, че бях бит, пленен, както и разпитите, и изтезанията, които ме чакат. Но ти си тази, която трябва да се притеснява повече.

– Защо аз? – преглътна мъчително Амара.

– Мисля, че настоящото ни положение спокойно може да мине за провал на финалния ти изпит.

Въпреки обстоятелствата Амара усети как устните ѝ се извиват в усмивка.

– Трябва да избягаме – каза тя.

Фиделиас се усмихна на свой ред и от усилието от цепката на устната му бликна прясна кръв.

– Получаваш похвала за старанието, но се боя, че няма да можеш да ѝ се порадваш. Тези хора си знаят работата.

Амара опита да се раздвижи, но не успя да се измъкне от прегръдката на пръстта. Единственото, което постигна, беше да я разхлаби малко около ръцете, но дори и така те бяха тежко напластени с кал.

– Сирус – прошепна тя и насочи мисли към фурията си. – Сирус. Ела и ме измъкни.

Не последва нищо.

Тя опита отново. И отново. Въздушната ѝ фурия така и не се отзова.

– Пръстта – въздъхна Амара и затвори очи. – Земята се противопоставя на въздуха. Сирус не ме чува.

– Да – потвърди мислите ѝ Фиделиас. – Също както Етан и Вама не чуват мен.

Той протегна пръстите на краката си към пода на клетката, но не можа да я достигне. Ядосан, ритна един от металните пръти.

– В такъв случай ще трябва да измислим друг начин да се измъкнем.

Фиделиас притвори очи и въздъхна тежко.

– Изгубихме, Амара – каза тихо. – Шах и мат.

Думите се стовариха върху Амара като чукове. Хладни. Тежки. Недвусмислени. Тя преглътна и усети как очите ѝ се наливат, но замига и обзелият я гняв успя да прогони сълзите. Не. Тя е Курсор. Дори и ако трябва да умре, няма да достави удоволствието на враговете на Короната да видят сълзите ѝ. Връх­летяха я мисли за дома, за малкото ѝ жилище в столицата, за семейството ѝ, недалече от нея, в Парсия, на морето. Нови сълзи заплашиха с появата си.

Тя събра спомените си един по един и ги изтика навътре, в най-далечните, тъмни и тихи кътчета на съзнанието си. Всичко побра там. Мечтите си. Надеждите за бъдещето. Приятелите от Академията. Заключи ги и отново отвори очи, сухи, без сълзи.

– Какво искат от нас? – попита Амара.

– Не съм сигурен – поклати глава учителят ѝ. – Това не е много умен ход от тяхна страна. Дори и с тези предохранителни мерки, ако нещо се обърка, един Курсор лесно може да се измъкне, стига да е още жив.

Покривалото на входа се отметна и в шатрата влезе Одиана. Усмихваше се. Около полата ѝ се въртяха прашинки, осветени от нахлулия сноп светлина.

– Така, значи – каза тя. – В такъв случай просто ще трябва да се погрижим за това.

След нея влезе Алдрик и масивната му фигура за момент закри целия вход на шатрата. По петите му вървяха двама легионери. Той им посочи клетката и те тръгнаха към нея. Пъхнаха дръжките на копията си в две халки на пода ѝ, вдигнаха я и я понесоха навън.

Фиделиас погледна свъсено към Алдрик, прокара език по устните си и се обърна към Амара:

– Не оставяй гордостта да те надвие, момиче – каза ѝ, докато легионерите го изнасяха от шатрата. – Докато си още жива, нищо не е загубено.

В следващия момент се скри от погледа ѝ.

– Къде го отвеждате? – попита Амара.

Погледът ѝ запрескача от Одиана към Алдрик, докато се бореше да овладее треперещия си глас.

– Старецът не ни е нужен – отвърна Алдрик, извади меча си и излезе от шатрата.

Миг по-късно отвън се чу звук, който силно напомняше на този от забиващ се в пъпеш нож. Амара чу краткия сподавен вик на Фиделиас. Прозвуча така, сякаш той се бе опитал да го спре, да не позволи на гърлото си да го издаде, но се беше провалил. Последваха го глух удар и шумоленето на нещо тежко, което се блъсна в прътите на клетката.

– Заровете я – чу се гласът на Алдрик и в следващия миг той влезе в шатрата с изваден меч в ръка.

Острието лъщеше, покрито с алена кръв.

Амара не можеше да откъсне очи от нея, от кръвта на учителя си. Съзнанието ѝ отказваше да приеме гледката. Отказваше да приеме смъртта на Фиделиас. Планът ѝ трябваше да опази и двама им живи. Трябваше да ги вмъкне в лагера и да ги изведе невредими оттам. Не така трябваше да стане. В Академията никога не ставаше така.

Опита се да прогони сълзите. Да изтика лицето на Фиделиас в тъмния ъгъл на съзнанието си, да го заключи при останалите ѝ скъпи неща. Вместо това те вкупом изскочиха на свобода и донесоха със себе си сълзи. Амара вече не се смяташе за умна, нито за опасен противник, нито за добре подготвена. Усещаше се студена. И мръсна. Уморена. И много, много самотна.

Одиана ахна престорено и пристъпи към Амара. Клекна до нея, извади бяла кърпичка и започна да попива сълзите ѝ. Допирът на пръстите ѝ беше лек и внимателен.

– Отмиваш калта, миличка – каза ѝ нежно тя.

Взе шепа пръст със свободната си ръка и я размаза върху очите на Амара.

Амара изкрещя и размаха ръка в опит да я отблъсне, но това не можа да спре водната вещица. Започна да трие парещите си очи с кални пръсти, но това също не помогна. Страхът и отчаянието ѝ се превърнаха в дива ярост и тя отново изкрещя. Изкрещя всяко проклятие, което ѝ дойде на ума, вика като луда, докато накрая не избухна в ридания и от очите ѝ не бликнаха нови парещи сълзи. Блъска с ръце, бори се безуспешно срещу пръстта, в която беше заровена.

В отговор получи само тишина.

Накрая гневът ѝ отслабна, но отнесе със себе си и последната ѝ останала капка сила. Отново се тресеше в ридания, които не успя да потисне и скрие. Просто не успя. Лицето ѝ пламтеше от срам, но тя знаеше, че тялото ѝ трепери от студ и ужас.

Замига отново с очи и бавно си възвърна зрението. Видя Одиана, надвесена над нея, извън обсега на ръцете ѝ, усмихната, с блеснали тъмни очи. Вещицата пристъпи напред и с изящно движение на босия си крак подритна още пръст в лицето ѝ. Амара извъртя глава настрани, за да я избегне, и я стрелна с гневен поглед. Одиана изсъска ядосано и понечи да запрати нова доза пръст в лицето ѝ, когато бумтящият глас на Алдрик я спря:

– Скъпа. Достатъчно.

Призователката на водата прониза Амара с изпепеляващ пог­лед, но се дръпна назад. Без да сваля очи от нея, заобиколи стола, на който седеше Алдрик, и постави нежно ръце на раменете му. Войникът държеше меча в скута си, изтри старателно острието му с парцал и го захвърли на земята. Целият беше в кръв.

– Да опростим нещата – каза Алдрик. – Аз ще ти задам няколко въпроса. Отговори ми честно и ще живееш. Излъжи ме или откажи да отговаряш, и ще свършиш като стареца. – Вдигна безизразното си лице и погледна втренчено в Амара. – Разбираш ли?

Амара преглътна мъчително, после кимна веднъж.

– Добре. Наскоро си била в двореца. Първият лорд е бил така впечатлен от поведението ти по време на пожарите от миналата зима, че те е поканил да го посетиш. Била си отведена в личните му покои и си разговаряла с него. Вярно ли е това?

Амара кимна отново.

– Колко стражи има в личните му покои?

Амара го зяпна невярващо:

– Какво?

Алдрик прикова очи в нея. Изгледа я дълго и настоятелно.

– Колко стражи има в личните покои на Първия лорд?

– Не мога да ти кажа това – прошепна разтреперана Амара.

Пръстите на Одиана стиснаха раменете на войника.

– Тя лъже, скъпи. Просто не иска да ти каже.

Амара прокара език по устните си и изплю пръстта. Имаше само една причина някой да се интересува от охраната в двореца. Опит за посегателство върху Първия лорд. Някой искаше Гай Примус мъртъв.

Тя преглътна и наведе глава. Трябва някак да ги забави. Да бави и печели време. И да търси начин за бягство. В краен случай – начин да свърши със себе си, преди да са изкопчили информация от нея.

Мисълта я накара да потрепери. Може ли да го направи? Достатъчно силна ли е? Преди си мислеше, че е. Преди да бъде хваната, пленена, превърната в затворник. Преди да чуе как Фиделиас умира.

„Не оставяй гордостта да те надвие.“ Спомни си последните думи на учителя си и решимостта ѝ още повече отслабна. Какво искаше да ѝ каже с това? Че трябва да им съдейства? Нима е мислил, че Първият лорд е обречен?

Трябва ли и тя да мисли така? Да им даде ли каквото искат? Или дори да им предложи повече? Трябва ли да захвърли всичко, на което е научена, в което вярва, в замяна на живота си? Не може да си позволи да шикалкави, не и с Одиана наоколо. Проклета водна вещица, веднага ще разбере, че я лъже.

Всичко е загубено. Отведе на смърт Фиделиас. Заложи живота му и изгуби играта. И своя живот изгуби. Но ако им каже всичко, което искат, може поне единия да спаси.

Обзе я нов пристъп на ярост. Как въобще е възможно да си мисли такива неща. Как е възможно Фиделиас да е мъртъв? Защо не беше предусетил накъде отиват нещата? Защо не я беше предупредил…

Амара вдигна рязко глава и примигна. Гневът ѝ се изпари. Наистина, защо Фиделиас не я предупреди? Капанът беше заложен прекалено безупречно. Хванаха ги прекалено лесно. Което означава…

Което означава, че Алдрик и Одиана са очаквали пристигането им. От което следва, че…

Амара измери с поглед двамата в шатрата, преглътна и вдигна гордо брадичка.

– Няма да ви кажа – каза тя уверено. – Няма да ви кажа нито дума повече.

– Тогава ще умреш – каза Алдрик и се изправи.

– Добре, ще умра – съгласи се Амара. – А ти и твоята водна вещица можете да вървите на враните. – Пое дълбоко въздух и извиси глас, остър като острието на кинжал. – Ти също, Фиделиас.

Трепването на очите на Алдрик и ахването от изненада на Одиана ѝ доставиха истинско, макар и краткотрайно удоволствие. Тя извърна поглед към входа на шатрата и зачака със застинало в решително изражение лице.

С все още измачкани дрехи, Фиделиас се появи на входа. Беше измил „синината” от лицето си и притискаше чиста, бяла кърпа към разцепената си устна.

– Казах ви, че няма да се хване – промърмори той.

– Ще получа ли оценка за това си представяне, патрисерус? – попита Амара.

– Отлична при това. – Фиделиас се загледа в лицето ѝ и неговото се изкриви в гримаса. – Ще ни кажеш всичко за двореца, Амара. Нещата може доста да загрубеят, но в крайна сметка ще го направиш. Шах и мат, Амара. Не е нужно да си усложняваш още повече живота.

– Предател. – Амара изрече думата почти без да се замисля.

Лицето на Фиделиас потрепна, след което се свъси в мрачна гримаса. Настъпи мълчание, през което Одиана се озърна и услужливо предложи:

– Да донеса железата за жигосване тогава?

– Мисля, че за момента няма нужда от повече бруталности – обърна се към двамата Фиделиас. – Дай ми малко време насаме с нея – погледна Алдрик в очите, – може да успея да ѝ налея малко здрав разум в главата.

Без да откъсва поглед от него, Алдрик размисли за момент.

– Така да бъде. Скъпа, ако обичаш.

Одиана заобиколи стола му и на свой ред изгледа изпитателно Фиделиас.

– Опитваш ли се да ѝ помогнеш по някакъв начин, или просто искаш да ни спреш да получим онова, което искаме? – попита тя.

Едното ъгълче на устните на Фиделиас се повдигна многозначително.

– Да – отвърна той. – Не. Небето е зелено. Аз съм на седемнайсет. Истинското ми име е Гундред. – Очите на жената се облещиха насреща му и той килна присмехулно глава на една страна. – Не можеш да разбереш дали лъжа ли, скъпа? Не съм вчерашен. Научих се да заблуждавам вещици като теб дълго преди да се родиш. – Погледна към Алдрик. – В мой интерес е да я накарам да говори. Сложил съм си вече главата в торбата, ще гледам поне да има за какво.

Устните на големия майстор на меча изненадващо се разтеглиха и разкриха два реда зъби.

– Няма ли да ми дадеш честна дума поне?

– Има ли значение?

– Щях да те убия, ако се беше опитал да го направиш. Имаш четвърт час. Нито секунда повече

Той се изправи, подхвана нежно Одиана под ръка и я изведе от шатрата. Преди да излезе, водната вещица изгледа свирепо Фиделиас и Амара.

Фиделиас изчака да останат насаме и погледна Амара в очите, но не заговори.

– Защо, патрисерус? – попита тя. – Защо правиш това?

Фиделиас продължи да я гледа с безизразни очи.

– Служих като Курсор в продължение на четирийсет години. Нямам жена. Нямам семейство. Нито дом. Отдадох живота си в служба и защита на Короната. Разнасях посланията ѝ. Издирвах враговете ѝ. – Той поклати глава. – И я гледах как запада. През последните петнайсет години родът на Гай умира. Всеки го знае. Всичките ми усилия единствено отлагаха неизбежното.

– Той е добър Първи лорд. Справедлив е. Честен и почтен.

– Не става дума за справедливост, момиче. Става дума за реалност. Честността и справедливостта на Гай му спечелиха много и силни врагове. Върховните лордове от Юга изнемогват под данъците, които им налага, за да поддържа Защитната стена и да издържа Защитния легион.

– Те открай време се оплакват от данъците си – прекъсна го Амара. – Но това не значи, че те не са справедливи. Защитната стена гарантира и тяхната безопасност. Ако ледените хора нах­луят от север, с тях също е свършено, също както с всички нас.

– Не така виждат те нещата – каза Фиделиас. – И са готови да направят нещо по въпроса. Управлението на Гай отслабва. Той няма наследник. Не е назовал свой приемник. И те са готови да действат.

– Атикус – възмутено натърти Амара. – Кой друг?

– Не ти трябва да знаеш. – Фиделиас клекна до нея. – Амара, помисли. Всичко започна от момента, в който сенатският Принсепс беше убит. Управлението на Гай умря заедно със Септимус. Кралската династия не се слави с плодовитост и смъртта на единствения му син бе приета като знак от мнозина. Неговото време отмина.

– Но това не е справедливо.

– Забрави за справедливост, момиче – озъби се Фиделиас с изкривено от гняв лице. – Колко кръв пролях в служба на Короната. Колко хора избих. Виждаш ли в това справедливост? Оправдана ли е тяхната смърт, защото е в името на този или на друг Първи лорд? Убивах. И по-лоши неща вършех в защита на Короната. С Гай е свършено. Никой не може да спре това.

– И затова ти влезе в ролята на… на какво, Фиделиас? На слайв, който милостиво разкъсва гърлото на ранения елен? На гарвана, който се спуска от небето, за да изкълве очите на безпомощния, издъхващ, но все още жив човек?

Той я погледна равнодушно и се усмихна, но в усмивката му нямаше радост, в очите му не се четеше нищо.

– Лесно им е на младите да тръбят за справедливост. Да, мога да продължа да служа на Короната. Вероятно мога дори да отложа неизбежното. Но колко още ще умрат в името на това? Колко ще страдат. Нищо не мога да променя, просто да отложа момента. На моето място ще дойдат деца като теб, ще трябва те да вземат решението, което вземам сега аз.

– Много ти благодаря за грижите – каза презрително Амара.

Очите на Фиделиас проблеснаха.

– Не си усложнявай живота, Амара. Дай ни това, което искаме от теб.

– Върви на враните.

– Пречупвал съм по-корави мъже и жени от теб – каза Фиделиас и в тона му нямаше и следа от раздразнение. – Не мисли, че няма да направя същото с теб само защото си моя ученичка. – Погледна я в очите. – Амара. Аз съм същият онзи човек, когото поз­наваш от толкова отдавна. Толкова много сме преживели заедно. Моля те! – Ръката му се пресегна към нейната, покрита с кал, и тя не се опита да я отдръпне. – Помисли си. Можеш да се присъединиш към нас. Заедно можем да върнем блясъка и мира в Алера.

Тя отвърна на погледа му.

– Аз точно това правя, патрисерус – каза тихо Амара. – Мис­лех, че ти също.

Очите на Фиделиас придобиха хладината и твърдостта на ледени късове, докато се изправяше. Амара протегна рязко ръка и се вкопчи в ботуша му.

– Фиделиас – каза умолително тя, – моля те! Не е късно. Можем да се измъкнем, сега. Да отнесем вестта на Короната и да спрем заплахата. Не е нужно да обръщаш гръб. На Гай и… – Тя прег­лътна и примигна, за да прогони напиращите сълзи. – И на мен.

Той не отговори.

– Заровете са хвърлени – каза накрая. – Съжалявам, че не можах да те накарам да постъпиш разумно.

Фиделиас се обърна, отскубна крака си от ръката ѝ и тръгна към изхода на шатрата.

Амара го проследи с поглед, после погледна към ръката си, под която лежеше ножът, който Фиделиас винаги носеше скрит в ботуша си, същият, за който той не подозираше, че тя знае. В момента, в който покривалото на входа се спусна, острието му започна да дълбае пръстта. Докато копаеше, чу гласове отвън, прекалено тихи, за да разбере думите.

Пръстта хвърчеше навсякъде. Разравяше я с острието, пос­ле трескаво я изгребваше с шепи, избутваше я настрани от себе си. Внимаваше да вдига колкото можеше по-малко шум, но запъхтяното ѝ дишане се усилваше с всяка секунда.

След малко вече можеше да помръдне, едва, но достатъчно, че да избута пръстта пред себе си и да започне да се измъква от земята. Пресегна се, колкото можа по-напред, и заби с всичка сила ножа в земята. Вкопчи се в него и се издърпа напред. Обзе я истинско въодушевление, когато усети дърпането да дава резултат и тялото ѝ постепенно да се измъква от прегръдката на земята. Ушите ѝ забучаха от нахлулата кръв и обзелото я вълнение.

– Алдрик! – разнесе се отвън викът на водната вещица. – Момичето!

Амара се изправи, залитайки, на крака и трескаво се огледа. На масата лежеше един гладиус – малко по-дълъг от предмишницата ѝ легионерски меч. С все още изтръпнало от прегръдката на земята тяло, тя се хвърли мълниеносно към него. Сграбчи дръжката в момента, в който нечия огромна фигура запълни входа на шатрата. Алдрик. Амара напрегна всички сили и замахна към него в опит да забие острието в гърдите му.

Проблесна стомана. Нейното острие срещна друго и отлетя настрани. Тя усети как върхът му захапа плът, но малко и в никакъв случай дълбоко. Веднага разбра, че ударът ѝ беше пропуснал целта.

Амара се хвърли настрани, за да избегне светкавичния ответен удар на Алдрик, но не успя да избегне острието. Парещата болка преряза лявата ѝ ръка над лакътя. Тя се хвърли на земята, претърколи се под масата и изникна от другата ѝ страна.

Едрият мъж тръгна към нея и спря пред масата.

– Добро хвърляне – отбеляза той. – И успя да ме клъцнеш. Никой не е успявал да направи това след Арарис Валериан. – Той я дари с вълча усмивка. – Но ти не си Арарис Валериан.

Амара дори не забеляза меча на Алдрик да помръдва. Нещо изсвистя и в следващия миг масата се срина разполовена. Алдрик пристъпи между двете парчета, право срещу нея.

Тя хвърли късия меч към него и видя неговия да се вдига и да избива летящото острие настрани. Амара скочи към задната стена на шатрата. Сега държеше само малкия нож на Фиделиас. Замахна и с рязко движение разпори платнището. Докато се промушваше навън, чу собствения си изплашен писък, после побягна.

Хвърли бърз поглед през рамо и видя дългото острие на Алдрик да разсича платнището.

– Стража! – изкрещя зад гърба ѝ гигантът. – Затворете портата!

Амара видя как портата започна да се затваря. Събра в шепа полата си и се прокле наум, че не ѝ хрумна да се преоблече като момче, така щеше да е обута с панталони. Хукна покрай първата редица шатри и се насочи към стената на лагера. Погледна отново през рамо. Алдрик тичаше след нея, но също както пъргавата кошута надбягва с лекота огромния слайв, тя беше взела значителна преднина. Усмихна се победоносно.

Пръстта хвърчеше от нея, докато летеше към стената. Надяваше се по-бързо да свали колкото може повече от нея, за да успее да призове Сирус. Към рампата за защитниците на дървената палисада водеше стълба и Амара се втурна към нея. Изкачи я на три дълги скока, почти без да си помага с ръце.

На рампата стоеше на стража легионер, който се обърна и зяпна, стъписан от появата ѝ. Без да забавя крачка, Амара изпъна ръка, изкрещя и замахна в широка дъга. Опънатата ѝ длан се вряза в гърлото на войника и го повали по гръб. Докато притичваше покрай него, за да стигне до стената, Амара го чу как хърка и се дави.

Погледна надолу. Десет фута от върха и още седем или осем до дъното на рова от външната страна на стената. Едно лошо приземяване можеше да означава сериозно нараняване.

– Стреляй! – разнесе се вик и една стрела полетя към нея.

Амара се хвърли встрани, сграбчи ръба на дървената палисада, прехвърли се отгоре му и полетя в празното пространство.

– Сирус!

Тя усети свистенето на вятъра около себе си. Най-после. Фурията ѝ се прилепи до тялото ѝ, преобърна го и се намести под него, така че вместо върху твърдата земя на дъното на защитния ров Амара се приземи върху възглавница от вятър и прах.

Скочи на крака и без да поглежда назад, хукна с всички сили. Дългите ѝ плавни скокове я отдалечаваха все повече от стената. Тичаше на североизток, далече от тренировъчната поляна край лагера, от потока, от мястото, където оставиха гарганта и пълната каруца. Най-външните части на гората бяха изсечени и дърветата бяха използвани за построяването на палисадата, така че сега Амара трябваше да пробяга почти двеста крачки през поле от стърчащи пънове. Покрай нея профучаваха стрели, една се заби в диплите на полата ѝ и за малко не я спъна. Но тя продължи да бяга, с обгърнат във вятър гръб – невидимото присъствие на Сирус.

Когато достигна първите дървета, тя спря и се обърна, запъхтяна, превита на две, с ръце на коленете.

Портата на лагера се отвори и от вътрешността му излязоха две дузини ездачи. Върховете на дългите им копия блестяха. Оформиха колона, която се насочи право към нея. Начело яздеше Алдрик и мощното му телосложение караше останалите да изглеждат дребни като джуджета.

Амара се обърна и хукна с всички сили през дърветата. Клоните им въздишаха и стенеха, докато прелиташе покрай тях. Листата шепнеха, сенките се местеха и придобиваха зап­лашителни форми. Фуриите на гората не бяха добронамерено настроени към нея, което не беше никаква изненада, предвид присъствието на поне един майстор в призоваването на дърво. Никога нямаше да успее да се скрие в тази гора, самите дървета щяха да издадат скривалището ѝ.

– Сирус! – извика, останала без дъх, Амара. – Нагоре!

Въздухът под краката ѝ се сгъсти и вятърът я понесе нагоре, но клоните на дърветата моментално започнаха да се преп­литат. Движеха се ловко и бързо, като пръстите на човешка ръка, и образуваха гъста дървена преграда на пътя ѝ. Амара се блъсна с вик в живия таван от клони и полетя, премятайки се, към земята. Точно преди да падне, чу съскането на Сирус, която омекоти приземяването ѝ.

Амара се огледа, но накъдето и да погледнеше, виждаше как дърветата сплитат клони и как гората притъмнява под все повече сгъстяващия се таван от листа. Тогава чу приближаващия тропот на копита.

Изправи се с мъка на крака. Раната на ръката ѝ тръпнеше болезнено. Побягна пред приближаващия звук от конски тропот.

Не можа да прецени колко дълго бе тичала така. По-късно си спомняше само заплашителните сенки на дърветата и огъня в дробовете и краката ѝ, който дори Сирус не успя да угаси. Пос­тепенно ужасът изчезна и премина в най-обикновена тръпка на вълнение, а тя от своя страна – в безразличие.

Продължи да тича, докато по незнайно каква причина не се обърна назад и не се озова лице в лице с легионер на кон – беше само на двайсетина крачки зад нея. Мъжът изкрещя и хвърли копието си. Амара се хвърли встрани от пътя на острието и връхлитащия кон и изведнъж бе обляна от светлина. Погледна пред себе си и видя, че стои на малък склон – три или четири крачки дълъг, свършващ на ръба на скала, толкова отвесна, че не се виждаше нито колко дълбоко беше отдолу, нито какво имаше в подножието ѝ.

Легионерът извади меча си с отчетливия звън на стомана и подвикна на коня. Животното моментално се подчини и препусна към нея.

Без никакво колебание, Амара скочи от скалата.

Разпери ръце и изкрещя:

– Сирус! Нагоре!

Фурията ѝ не закъсня. Вятърът се втурна да поеме тялото ѝ и Амара усети остър прилив на въодушевление, когато свистящият въздух я понесе към небето. Ураганният вятър вдигна облаци прахоляк от ръба на скалата и запрати пръст и ситни камъчета в лицето на злощастния легионер. Подплашен, конят му се вдигна на задните си крака и мъжът започна да се бори, за да се задържи на седлото.

Амара продължи нагоре, далече от лагера, преди да реши да спре и да погледне назад. Скалата, от която беше скочила, приличаше на малко камъче в далечината, на няколко мили зад нея и сигурно на една по-ниско.

– Сирус – прошепна тя и протегна ръце напред.

Със свистене фурията ѝ запълни пространството между ръцете ѝ и затрептя като маранята над нагорещен камък.

Амара пое в дланите си трептящия въздух и го използва да пречупи светлината, сви го между пръстите си, докато не получи достатъчно приближение. Сега наблюдаваше сцената на ръба на скалата така, сякаш беше само на стотина крачки от нея. Видя пристигането на групата преследвачи и Алдрик, който слезе от коня си. Легионерът, който я беше догонил, му описваше бягството ѝ, а Алдрик, присвил очи, напрягаше поглед към небето. Амара усети хладна тръпка по гърба си, когато пог­ледът му спря точно върху нея. Той се наведе към войника до себе си, рицарят, когото бяха видели първо в гората, и най-вероятно умелият призовател на дърво, и той се пресегна и докосна най-близкия ствол.

Обзета от тревога, Амара насочи ръце към лагера на легиона.

Над върховете на дърветата, които сега се извиваха и танцуваха под напорите на вятъра като стръкчета трева, се издигнаха половин дузина фигури. Като една, те се обърнаха към Амара и полетяха право към нея, проблясващи на слънчевите лъчи. Брони и оръжия, досети се Амара.

– Рицари Аери – прошепна тя.

Преглътна тежко и свали ръце. При други обстоятелства не би се поколебала в способностите си да им избяга. Но сега, ранена и изтощена, не беше никак сигурна в силите си.

Обърна се и заповяда на Сирус да продължи да я носи на североизток. Молеше се наум слънцето да залезе, преди преследвачите ѝ да я настигнат.