Фуриите на Калдерон

Глава XLIV

Затворена като в капан, безпомощна, Исана стоеше на втория етаж в една от постройките в източния двор и наблюдаваше със свито сърце схватката на пътеката при пробива в стената.

Видя брат си да пада от стената, после през замъглени от сълзи очи видя как и Курсорът падна на бойниците. Изкрещя, когато Тави взе падналия меч и се изправи пред огромния майстор на меча, и отново, когато Фейд взе старото оръжие и започна да се бие с мъжа на пътеката. Стоя като вкаменена на прозореца, нехаеща за свистящите от време на време стрели, докато Фейд увисна на въжето, изхвърлен от стената, докато Тави се бори за кинжала и предателят Курсор се изгуби от поглед.

Видя как Тави рухна върху камъка и как ранената Амара допълзя до него и го скри с щита си.

– Тави – чу като в просъница гласа си. – Тави, не. О, велики фурии.

Тя се обърна и излетя от стаята, хукна надолу по стълбите към приземния етаж – общото помещение за войниците. Тежките железни капаци бяха затворени пред прозореца, но железните решетки, с които се подсигуряваше вратата, бяха откъснати от пантите им само преди миг, заедно с тежката дървена врата, и сега входът на помещението беше препречен от две тежки маси, които стигаха едва до половина на вратата.

Фредерик стоеше на вратата, с легионерски щит в лявата си ръка и очукана лопата в дясната. До него стоеше здрава, силна жена, съпруга на някой от легионерите. Босите ѝ крака бяха стъпили здраво на пода, а ръката ѝ стискаше окървавено копие. Косата на младия пастир на гарганти беше подгизнала от пот и висеше провиснала покрай лицето му.

На бузата му имаше порезна рана, която щеше да остави голям белег по цялата дължина на челюстта му, чак до ухото, но в очите му се четеше мрачна непоколебимост.

В момента, в който Исана слезе по стълбите, един марат се хвърли към барикадата с каменни брадви в двете си ръце. Замахна с първата към Фредерик, но пастирът вдигна щита си и острието ѝ изтрещя в него. Жената замахна свирепо с копието си и прониза бедрото на марата. Той изпусна втората брадва, с която се канеше да избие острия връх на копието.

Фредерик изрева и заби острието на лопатата си в гърдите на марата. После го издърпа към себе си и с вик изрита зашеметения марат в корема. От подсиления от земната му фурия удар, войнът полетя назад и се стовари на кълбо върху каменната настилка на двора.

Исана се втурна към вратата.

– Фредерик, видях Тави и Бърнард. Ранени са, трябва да им помогна.

Фредерик се обърна към нея. Беше задъхан, а красивото му лице бе осеяно с капчици кръв.

– Но, господарке Исана! Навън гъмжи от марати.

– А те лежат там ранени. Трябва да ми помогнеш да ги измъкнем оттам.

– Тръгвайте. – Жената с копието кимна на Исана. – Ще успеем да задържим вратата за известно време.

– Сигурна ли си? – попита Фред и изтерзаното му лице се свъси тревожно.

– Благодаря ти – каза Исана и стисна рамото на жената. После сграбчи Фредерик и го помъкна след себе си. – Те са близо до портата, точно при пробива в стената.

Фредерик преглътна и кимна.

– Значи, просто отиваме до другия двор и ги прибираме, така ли?

– Да.

Фредерик намести пръсти около дръжката на лопатата и кимна.

– Добре тогава.

Исана стискаше здраво рамото на Фредерик, докато той, наведен напред, огледа двора, после притичаха, като се придържаха близо до стената. Дворът приличаше на излязла от кошмар кланица. Маратите бяха навсякъде, атакуваха постройките, биеха се един с друг и с алеранските защитници.

Разнесе се пронизителен, изпълнен с ужас писък. Двойка стадомори изникнаха на изхода на постройката отсреща. Извлачиха отвътре за ръцете ранен легионер, после го хвърлиха на земята между тях.

Шлемът на легионера се изтърколи от главата му и отдолу се показаха плешиво теме и познато, изтощено лице.

– Уорнър! – изкрещя Исана.

Той вдигна поглед и се опита да замахне с меча си към най-близката птица, но в немощния му удар нямаше сила. Ужасните птици нададоха пронизителен писък и започнаха да разкъсват фермера. Двама марати, с вплетени в косите тъмни пера от стадомор, наблюдаваха отстрани, докато злощастният холтър не бе разкъсан на парчета. Накрая един от тях пристъпи напред с нож в ръка и след кратко колебание отряза ушите на фермера. Подхвърли нещо на другаря си, което предизвика див гърлен смях, след което двамата оставиха птиците да довършат пира си с трупа, а те влязоха в постройката, която Уорнър беше защитавал.

Към яростните викове на биещите се в гарнизона се присъединиха нови – писъците на ужасени деца.

– Някой ще им помогне – каза запъхтян Фредерик. – Нали, господарке Исана? Някой ще им се притече на помощ, нали?

Исана погледна покрай стената към предния двор на укреп­лението. Взе решението на мига. Макар и ранен, Тави имаше поне някакъв шанс да оцелее. Ако тя не направеше нещо, тези деца нямаше да имат никакъв.

– Ние ще отидем – каза тя. – Да вървим.

Фредерик преглътна и кимна. Отърси рамото си от ръката ѝ и закрачи напред, като полюшваше нервно лопатата в ръце. Исана го последва.

Заети с пира си, стадоморите не им обърнаха внимание чак докато Фредерик не замахна с лопатата. Металното острие полетя в широка дъга, заби се във шията на по-едрата птица и я прекърши с остър пукот. Стадоморът падна като подкосен, а втората птица вдигна глава и клюнът ѝ се стрелна към лицето на Фредерик. Младежът отстъпи назад, а птицата го последва.

От вътрешността на помещението долетяха нови детски писъци. Исана изчака, докато другият стадомор се отдалечи достатъчно от вратата, и се втурна вътре.

– Господарке Исана! – извика Фредерик. – Чакай!

Исана видя вътре двамата марати, застанали пред импровизирана барикада от няколко прекатурени легла и сандъци за дрехи, зад която се криеха около дузина деца. Някои от по-големите имаха легионерски копия и ръгаха яростно срещу маратите всеки път, когато опитваха да приближат. Маратите размениха няколко тихи реплики, очевидно обсъждайки как най-лесно да измъкнат децата иззад барикадата.

Исана се приближи тихо до по-близкия марат, протегна ръка, докосна врата му и призова Ручей.

Маратът подскочи и нададе дрезгав крясък, който бързо замря в бълбукане в гърлото му, задавен от бликналата през устата и носа му вода. Вторият марат се завъртя и замахна с едър кокалест юмрук. Исана усети удар в скулата си и полетя заднешком към пода.

Опита се да пропълзи назад, но маратът я хвана за глезена и я издърпа към себе си. Тя го ритна със свободния си крак, но той замахна с нож към другия и внезапна пареща болка проряза прасеца ѝ. Усети как я притисна към пода, усети тежестта му върху себе си, после една груба ръка оплете пръсти в косата ѝ и издърпа рязко главата ѝ назад. С периферното си зрение видя блясъка на лъскавата каменна кама, която се спускаше към гърлото ѝ.

Вдигна ръка напряко на тази на марата и спря острието на не повече от инч от гърлото си. Маратът изръмжа, натисна надолу и Исана усети как ръката ѝ поддава под по-голямата сила на война.

Исана се задърпа от хватката му и призова отново Ручей, като се надяваше, че първият марат вече е достатъчно зашеметен. Фурията ѝ се подчини на мига и се вля обратно в нея. Исана заби ноктите на свободната си ръка в тази на марата. От раните в бледата кожа бликна кръв и тя насочи Ручей през отворените пролуки.

Маратът пое рязко въздух, потрепери и силата в ръцете му се стопи. Той подскочи, сгърчи се и пусна и Исана, и каменния си нож. Дръпна се рязко от нея, изви гръб и се хвана за гърдите.

Исана потрепери от връхлетелите я внезапен ужас и паника на марата, но не го освободи от хватката на Ручей. Онзи започна да се мята и отваря широко уста като риба на сухо, но Исана знаеше, че това нямаше да му помогне. Фурията беше спряла кръвта във вените му, а с тях и ударите на сърцето му.

Всичко свърши за минута. Когато се опомни, Исана стоеше над телата на мъртвите марати и се взираше в дузината уплашени, ококорени деца.

Миг по-късно на вратата се появи задъханият Фредерик. Младежът беше захвърлил щита си и вместо него държеше ръката на стройно полуголо момиче, което носеше робски нашийник и дрехи на танцьорка. Кракът на момичето кървеше, тя се беше облегнала на Фредерик и плачеше, заровила лице в рамото му.

– Господарке Исана – викна Фредерик. – Добре ли си?

– Засега – отвърна Исана. Отиде до него и му помогна да заведе момичето зад малката барикада. – Фредерик, трябва да останеш тук и да пазиш децата. Трябва да удържиш вратата. Ясно?

– Ами ти? – погледна я той със загрижено лице.

– Ще се справя и сама – каза Исана. За миг ужасът, болката и паниката на хората около нея сякаш се издигнаха като вълна, която заплашваше да я удави. Труповете на маратите лежаха на пода, усукани и неподвижни, а лицата им бяха запечатали предсмъртната агония. От гърлото ѝ се отскубна неволен, треперещ смях. – Ще се справя. Трябва да се добера до него.

Фредерик преглътна и кимна.

– Добре, господарке.

Тя се насили, за да поеме дълбоко дъх и да овладее емоциите, преминаващи през нея.

– Удръж вратата, Фредерик. Пази децата.

Тя излезе навън колкото успя по-бързо и отново тръгна към далечния двор.

Битката, както изглежда, затихваше. Трупове и ранени лежаха навсякъде. Тя видя как един марат от стадоморите изскочи тичешком иззад ъгъла, но веднага след това бе повален от двойка марати на коне, чиито копия пронизаха гърба му. Отнякъде излетя огромен освирепял вълк, нахвърли се върху един от конете и впи зъби в хълбока му. Успя да го свали на земята, което накара ездача му да скочи от гърба му, но в момента, в който краката му докоснаха земята, той се завъртя с копие в ръка и се хвърли срещу вълка.

Исана забърза напред, покрай командирската постройка, където мрачен, посивял легионер ѝ изкрещя да влиза вътре. Тя не му обърна внимание и продължи към източния двор.

Веднага забеляза, че там боевете са били най-сериозни и касапницата най-голяма. Именно там бяха останали да лежат първите трупове от по-рано през деня, но сега отгоре им имаше стотици нови тела. Бяха предимно марати, макар че тук-там сред бледите тела на варварите ясно се открояваха червено-златистите туники на риванските легионери. Земята бе така плътно застлана с тела, че можеше да стигне до отсрещния край на двора, без кракът ѝ да докосне камък.

Исана тръгна напред, подбирайки предпазливо пътя си през двора. На два пъти се стресна, когато някой марат с обезумели от ужас очи профучаваше покрай нея, насочил се към разбитите порти. Тя им правеше път и ги оставяше да минат. После няколко марати на коне прекосиха двора в галоп, а копитата им мачкаха телата безразборно. Тук-там помръдваше някой ранен, опитваше се да изпълзи или просто чакаше да умре. Целият двор беше пропит от миризмата на кръв и отвратителната воня от разпорени стомаси и докато стигна до разрушената част от стената, където последно беше видяла Тави, Исана почти беше загубила свяст от неистовата смрад.

Изкатери на четири крака камарата отломки, за да стигне до отсрещната страна, като се подготвяше за ужасната гледка, която се страхуваше, че я очаква: брат ѝ, върху камъните, мъртъв. Фейд, увиснал в края на въжето, със счупен врат, обесен. Тави, проснат на пътеката, кървящ до смърт.

Вместо това откри Бърнард, облегнат с гръб в основата на стената. Ризницата му беше разкопчана и повдигната до мястото, където мечът на наемника го бе пронизал. Кожата на корема му розовееше, гладка и непокътната – току-що възстановена с помощта на фурия. Тя се запрепъва по камъните към брат си и протегна ръка към шията му. Намери пулса му – бавен, ритмичен и силен.

Очите ѝ се премрежиха от сълзи. Нещо помръдна и Исана вдигна поглед. Видя Фейд да се изправя от земята, недалече от Бърнард. Вратът му беше надран и ожулен, на ръкава си имаше петно от кръв, но отдолу се показа гладка, чиста кожа – и неговата рана бе затворена с фурия.

– Фейд – попита захласната от изненада Исана. – Но как?

Робът обърна лице нагоре към бойниците.

– Тави – каза той с напрегнат глас. – Те са при него.

Около Исана се посипаха ситни камъчета и прах и тя също вдигна поглед нагоре.

Одиана стоеше на стената и гледаше надолу с празни, безизразни очи. Едно босо стъпало подритна навитото до нея въже, то се разви, докато падаше, и краят му тупна в стената до главата на Исана.

– Качвай се – каза Одиана.

– Какво си му сторила? – попита Исана.

– Знаеш, че не мога да те чуя – отвърна водната вещица. – Качвай се – повтори тя и изчезна зад ръба.

Исана погледна Фейд и хвана въжето. Робът приближи, хвана я за кръста и я повдигна, за да започне да се изкачва.

Когато стигна горе, завари Одиана надвесена над телата на Тави и Амара. И двамата бяха бледи, неподвижни, но дишаха равномерно. Исана се втурна към Тави, докосна лицето му и отстрани една къдрица от очите му. Заплака от облекчение, усети как ужасът и страхът от последните няколко дни си отиват, но празнината от тях не можеше да се запълни от друго освен от сълзи. Не направи усилие да ги спре.

– И всички са щастливи, и отново заедно – промърмори Одиана. – Ето. – Тя се обърна и тръгна към въжето, явно с намерението да се спусне долу.

– Защо? – попита със задавен глас Исана – Ти ги спаси. Защо?

Килнала глава на една страна, Одиана зачете по устните на Исана.

– А, защо. Защо, наистина? – Тя поклати глава. – Можеше да ме убиеш в Кордхолт. Или просто да ме изоставиш. Не направи нито едното, нито другото. Можеше да ме предадеш на Курсора. И това не направи. Заслужаваш отплата. Ето я и нея.

– Не разбирам.

– Да спася живота ти, щеше да е малко според мен. Да спася живота на близките ти, е друго нещо. Обичаш момчето като син. Обичаш го толкова много, че ме заболяват очите, като те гледам. И холтъра. Дори роба. Те са важни за теб. Така че ти давам живота им. Сега везните помежду ни са отново изравнени. Правя го сега, но не очаквай да се повтори.

Исана кимна.

– А момичето?

Одиана въздъхна.

– Честно да ти кажа, надявах се тя да умре, ей така, без особена причина, но ще живее. Така я намерих, така я оставям. Приеми го както искаш.

– Благодаря ти.

Водната вещица сви рамене.

– Надявам се, че никога повече няма да се видим, Исана – промърмори тя с откровена топлота в гласа.

После хвана въжето, спусна се по стената и се отправи с бърза крачка през двора, към вътрешността на укреплението.

Исана обърна гръб на отдалечаващата се жена и коленичи до Тави, за да докосне челото му, и изпрати Ручей да се увери, че наистина е добре. Долови болката му, разбра, че ще му е нужна по-сериозна намеса на силна водна фурия, за да се оправи съвсем, но водната вещица беше казала истината – беше спасила живота му.

Нещо изстърга в камъка зад нея. Фейд се изкачи по въжето и го изгледа укорително, докато го пускаше отново на пътеката.

– Тави? – попита той.

– Добре е – прошепна Исана. – Ще се оправи.

Фейд приближи тихо и сложи ръка на рамото на Исана.

– Той е смел. Също като баща си.

Исана вдигна поглед към Фейд и се усмихна уморено.

– Битката? Свърши ли?

Фейд кимна и погледна към двора и портите.

– Свърши.

– Помогни ми тогава – каза Исана. – Да го сложим на легло, за да можем да се погрижим за раните му.

– А после? – попита Фейд.

– После… – Исана затвори очи. – После си отиваме у дома.