Фуриите на Калдерон

Глава ХVI

Исана се събуди от стоновете на вятъра над долината и глухия звън на предупреждаващите за буря камбанки, окачени отвън.

Намръщи се и разтри очи, докато се мъчеше да се ориентира къде се намираше. Последното, което си спомняше, бе, че я носят към леглото, след като се беше погрижила за Бърнард. Сигурно съм спала часове наред, помисли си тя. Не чувстваше жажда, но това не беше нищо ново. Ручей често вземаше нещата в свои ръце и се грижеше за подобни нужди. Стомахът ѝ обаче ръмжеше и се премяташе от почти болезнената нужда от храна. Тялото я болеше, сякаш не беше помръдвала с дни.

Исана изтика на заден план физическите усещания на тялото си и напрегна другите си сетива, които доловиха нещо много по-дълбоко и далечно. Затвори очи, както правеше винаги, за да изключи какофонията от емоции около нея, и се съсредоточи върху това чувство.

Нещо не беше наред.

Положението беше много, много сериозно.

Чувството караше стомаха ѝ да се преобръща и извикваше в главата ѝ образите на погребение, смъртно легло и мириса на горяща коса. Беше познато, но ѝ отне известно време, докато прерови спомените си и открие кога преди беше изпитвала същото усещане.

Сърцето на Исана подскочи от острия прилив на паника. Тя отметна завивката, скочи на крака и навлече халат върху нощницата, с която беше спала. Дългата ѝ до под кръста коса висеше пусната и оплетена, но тя я остави така. Завърза колана на халата и тръгна към вратата. Зави ѝ се свят и трябваше да спре и да се подпре на стената, докато си възвърне равновесието.

Отвори вратата и първото, което видя, беше брат ѝ, който излизаше тихо от спалнята си от другата страна на коридора, точно срещу нейната.

– Бърнард – извика тя, хвърли се към него и го стисна в силна прегръдка. Тялото му пак беше топло, силно и здраво в ръцете ѝ. – О, слава на великите фурии. Ти си добре. – Тя вдигна очи и попита с почти задавен от мъка и напрежение глас: – Тави?

– Той е добре – отвърна Бърнард. – Леко насинен, не е на върха на щастието, но е добре.

Внезапно избилите сълзи замъглиха очите на Исана, тя зарови лице в гърдите на брат си и отново го прегърна.

– О, Бърнард. Благодаря ти!

Той я прегърна.

– Не е моя заслугата – каза той дрезгаво. – Когато го открих, се връщаше у дома. Сам се беше погрижил за себе си.

– Какво се случи?

Бърнард замълча и тя долови неудобството, което го измъчваше.

– Не съм сигурен – отвърна накрая брат ѝ. – Спомням си, че тръгнах с него вчера, но след това… нищо. Следващото, което помня, е, че се събудих в леглото си малко преди изгрев-слънце.

Исана преглътна сълзите си и се откъсна от брат си. После бавно поклати глава.

– Травма от работата на фуриите. Загуба на паметта. Също както когато Фредерик си счупи краката.

– Не ми харесва тази работа – изръмжа сърдито Бърнард. – Ако това, което казва Тави, е истина…

– Какво казва Тави?

Исана изслуша Бърнард, докато преразказваше историята на Тави, и отново поклати глава.

– Ах, това момче. – Тя затвори очи. – Чудя се дали да го прегърна, когато го видя, или да му се накрещя хубаво.

– Сестро, ако наистина сме били нападнати от марат… положението е много сериозно. Трябва да съобщя за това на Грам.

– Прав си – прехапа устна Исана. – Имам лошо предчувствие. Нещо не е наред.

– Какво искаш да кажеш с това „не е наред“? – свъси вежди Бърнард.

Исана поклати глава. Знаеше, че няма как да скрие раздразнението и безсилието в гласа си.

– Нещо лошо. Нещо не е наред. Не мога да го обясня. – Тя пое дълбоко въздух. – Само веднъж преди съм изпитвала същото усещане – прошепна тя.

Лицето на Бърнард пребледня. Замълча за момент.

– Аз не помня никакъв марат, Исана. Не мога да отнеса вест­та на Грам. Неговият търсач на истината веднага ще разбере, че не съм видял нищо.

– Тогава Тави ще трябва да го направи – каза Исана.

– Той е дете. Познаваш Грам. Никога няма да го вземе на сериозно.

Исана се обърна и започна да крачи напред-назад по коридора.

– Ще трябва да го убедим. Ще го накараме да повярва – каза тя.

– Никой не може да накара Грам да направи каквото и да било – поклати глава Бърнард и пристъпи леко настрани, за да закрие с тялото отворената врата на спалнята си.

– С това шега не бива, не можем да оставим тесногръдието и проклетията на Грам да…

Исана се намръщи и се наведе да погледне зад гърба на брат си. Без да помръдне и мускул на лицето си, той отново се премести и препречи погледа ѝ с гърди. Тя въздъхна сърдито, избута го с рамо и надникна през рамото му.

– Бърнард, защо в леглото ти има момиче?

Той се изчерви и се покашля смутено.

– Виж, Исана, като го кажеш така…

– Бърнард­ – примигна нетърпеливо Исана. – Защо в леглото ти има момиче?

– Това е Амара. Робинята, на която Тави е помогнал. Щях да я оставя на постелката край огнището долу, но тя пощуря. Молеше да не я оставям да спи долу. Шептеше, сякаш нещо я плашеше. Аз ѝ казах, че щом не иска, няма да я оставя долу. После припадна. – Той хвърли поглед през рамо към спалнята си. – Затова я донесох тук.

– В леглото си.

– Исана! Къде според теб трябваше да я сложа?

– Кажи ми поне, че не вярваш наистина, че е изгубена робиня, която Тави е спасил.

– Не – отвърна Бърнард. – Не вярвам. Нещо в историята ѝ не е наред. В началото звучеше нормално и аз ѝ повярвах. После почистих раните ѝ, не съм ѝ давал нищо за болката. Ужасно е изтощена. Почти припадна.

– Ранена ли е?

– Нищо сериозно, ще оживее, ако се размине с треската. Стъпалата ѝ са нарязани от скалите, а на ръката си има рана като от меч. Каза, че я получила, като паднала.

– Непохватно момиче, значи. – Исана поклати глава. – Изглежда, не е вчерашна. Може би е пратеник на някой от лордовете.

– Кой я знае. Изглежда свястно момиче. Няма значение каква е.

Страх и отчаяние се промъкнаха тихомълком в мислите на Исана. Усети как ръцете и коленете ѝ се разтреперват.

– И просто ей така по случайност се натъкнала на него, така ли?

Бърнард въздъхна и поклати глава.

– Знам. И на мен не ми харесва тази работа. Има и друго. Пристигнаха пътници. Трима непознати. Искат подслон, докато премине бурята.

– И те също по случайност се появяват точно днес? – Исана преглътна мъчително. – Това, което си мисля, е, нали, Бърнард, това става?

– Знаехме, че този ден може да дойде.

– Проклети фурии, Бърнард. Враните да ги изкълват – тихо изруга Исана.

– Исана… – поде Бърнард и гласът му беше изпълнен с болка.

– Не, Бърнард. – Тя вдигна ръка пред устата му. – Не сега. Чака ме много работа. Как е Тави?

Той замълча.

– Не е добре. Здравата го нахоках. Бях ядосан, че не помня нищо. Тревожех се.

– Трябва да разберем какво става. Трябва да знаем дали е в опасност.

– Добре. Какво искаш да направя?

– Слез долу, при пътниците. Бъди мил с тях. Дай им храна. Събуй им обувките.

– Обувките ли…?

– Намери някой да им измие краката, по градски обичай. Просто се погрижи за тях – тросна се Исана. – Затвори очи и се замисли. – Аз ще говоря с Тави. И с тази Амара. Искам да се уверя, че не са пострадали по-сериозно.

– Тя е изтощена – отвърна Бърнард. – Като пребита е.

– Значи, няма да има сили да лъже. След малко слизам и аз да поговоря с непознатите. Как се развива бурята?

– Няма да е като вчерашната, но няма да е приятна гледка. Стига да не те хване на открито, няма страшно. Но за всеки случай наредих довечера всички да се съберат в общата зала.

– Добре – каза Исана. – Колкото повече хора, толкова по-доб­ре. Не ги оставяй сами, Бърнард. Не ги изпускай от очи. Ясно?

– Няма – обеща той. – Ами Тави? Мисля, че трябва да му кажем.

– Не – поклати глава Исана. – В никакъв случай, най-малкото в момента. Не му трябват подобни грижи на главата.

Бърнард, изглежда, не остана доволен от отговора, но не посмя да възрази. Обърна се към стълбите, после спря. Надзърна през вратата на спалнята си.

– Исана… Момичето е почти дете. Изтощена е. Имала е възможността да му стори всякакво зло, но не го е направила. Тави каза, че му е спасила живота. Не я притискай много.

– Никой няма да пострада – отвърна Исана. – Върви.

– Сериозен съм.

– Разбрах.

Той кимна и изчезна надолу по стълбите.

Исана се върна в стаята си и взе една четка за коса с кокалена дръжка. Докато вървеше към стаята на Тави, събра косата си на опашка и я преметна пред едното си рамо. Почука на вратата, но отговор не последва. Отново почука.

– Тави, аз съм. Може ли да вляза?

Не последва отговор. Накрая топката се завъртя и вратата се открехна. Исана я отвори и влезе.

В стаята на Тави беше тъмно. Разбира се, припомни си тя, той не можеше да използва фуриите в лампите. И е седял на тъмно, откакто се беше прибрал с Бърнард. Със затворените капаци на прозорците и смрачаващото се небе навън, стаята беше потънала в дълбока сянка. Исана едва забеляза тъмния му силует, докато сядаше бавно на леглото.

Тя започна да реши косата си и зачака Тави да проговори.

– Как се чувстваш, Тави? – попита Исана, когато се убеди, че е безсмислено да чака повече.

– Защо ти не ми кажеш? – отвърна сърдито той. – Как да знам, като нищо не разбирам от призоваване на вода?

– Това не е честно, Тави – въздъхна Исана. – Това, че усещам емоциите на другите, не зависи от мен, знаеш го.

– Много неща не са справедливи на този свят – отвърна троснато той.

– Разстроен си от думите на чичо ти?

– Цяла година работих усърдно за тези овце. А сега…

Той поклати глава. Мъката и безсилието, които стиснаха гърлото му, заляха Исана като горещината на буен огън.

– Направи погрешен избор, Тави. Но това не означава, че…

– Избор ли? – прекъсна я той. – Все едно някога съм имал такъв. Е, вече няма какво повече да му мисля, нали?

Исана разреса един оплетен кичур в косата си.

– Просто си разстроен – каза тя. – Чичо ти също. Нищо страшно не е станало, Тави. Сигурна съм, че когато и двамата се успокоите…

Внезапният порив на болка и гняв, които излъчваше Тави, я блъсна като ураганен вятър и тя изпусна четката на пода. Силата на емоциите на момчето за малко да я извади от равновесие, но тя се овладя.

– Тави… добре ли си?

– Нищо страшно не е станало – прошепна той.

– Не разбирам защо тези овце са толкова важни за теб.

– Не. Не разбираш. Искам да остана сам.

Исана стисна устни и се наведе да вдигне четката.

– Но аз искам да поговорим за случилото се. Има някои неща…

Ярост и изпепеляващ гняв се понесоха към нея.

– Аз няма да говоря повече за случилото се – каза Тави. – Искам да остана сам. Моля те, върви си.

– Тави…

Тъмният му силует се изтърколи на леглото и обърна гръб на вратата. Исана усети как собствените ѝ емоции започват да се доближават опасно близо до тези на момчето, как неговите започват да се просмукват в нейните. Тя пое дълбоко въздух.

– Добре. Но този разговор не е свършил. Ще поговорим по-късно.

Той не отговори.

Исана излезе от стаята. Едва беше затворила вратата, когато резето от вътрешната ѝ страна се спусна и я заключи. Измина няколко крачки по коридора, преди да успее напълно да се отърси от чувствата на Тави. Наистина не разбираше: Защо той беше така разстроен от станалото?

Но по-важното – какво не знаеше за случилото се вчера? Имаше ли то нещо общо с едновременното пристигане на толкова непознати в долината?

Тя се отърси от мислите си и се подпря за момент на стената. Тави имаше силен характер и огромна воля, което някак допълнително засилваше емоциите му, и на нея ѝ беше особено трудно да не допуска да се смесят с нейните. Него тя чувстваше много по-силно от другите. Не че в това имаше нещо учудващо. Обичаше го ужасно много и от прекалено дълго беше близо до него.

За другите причини дори не беше нужно да се замисля.

Исана поклати решително глава. Нямаше значение колко изтощена беше от вчерашните си преживявания, сега нямаше време за губене. Не трябваше да се отвлича от целта си, а именно – да разбере колкото можеше повече за случилото се вчера, което Бърнард не помнеше.

Обърна се към спалнята на брат си, пое дълбоко въздух и тръгна решително напред.

Бърнард беше оставил лампата да гори с половин сила и вътрешността на спалнята беше огряна от приглушена златиста светлина. След смъртта на Касея и момичетата брат ѝ водеше скромен живот. Беше събрал всичките ѝ вещи и ги бе прибрал в два сандъка, които държеше под леглото си. Той самият побираше всичките си вещи и дрехи в един, също както едно време, докато беше в легиона. Оръжията и снаряжението му бяха грижливо подредени на рафтовете на едната стена, а срещу тях стоеше голо писалище, чиито чекмеджета съдържаха всички книжа на холта.

Момичето в леглото му спеше. Беше висока, с издължени черти на лицето, които на приглушената светлина изглеждаха още по-изпити. Тъмните кръгове под очите ѝ бяха наситени като синини. Кожата ѝ беше лъскава и златиста, почти същият цвят като косата ѝ. Беше красива. На врата ѝ имаше нашийник от тънки, преплетени кожени ремъци.

Исана я погледна изпитателно. Брат ѝ беше донесъл допълнително одеяла и ги беше натрупал върху нея, но тя очевидно се беше въртяла доста в леглото, защото стъпалата ѝ стърчаха отвити. Исана отиде до леглото и разсеяно понечи да ги завие. Тогава видя, че бяха превързани и обути в мокасини от фина телешка кожа.

Тя се загледа в мокасините. Кремавобели, майсторски изработени и с пришити отгоре мъниста. Веднага ги позна: беше ги шила сама, може би преди десетина години. Бяха подарък за рождения ден на Касея. Бяха стояли в сандък под леглото на Бърнард повече от десет години.

Исана отстъпи назад. Искаше да поговори с момичето, но брат ѝ я помоли да не я притеснява. След като Бърнард загуби Касея и момичетата, с години се бе надявала той да срещне друга, но това така и не стана. Бърнард старателно се държеше настрана и хората от долината, онези, които помнеха жена му и дъщерите му, го оставиха в самотата, която търсеше.

Ако брат ѝ най-после се беше решил да се сближи с някого – а от думите му преди малко и от начина, по който се беше отнесъл с това момиче, ставаше ясно, че беше точно така – беше ли редно да му се противопоставя?

Исана пристъпи пак до леглото и сложи ръка на челото на момичето. Усети леката ѝ треска още преди дори да бе призовала Ручей. Потрепери, насочи сетивата си през фурията и ги отправи към спящата робиня.

Бърнард беше прав. Момичето имаше няколко наранявания – болезнени, но малки порязвания по краката, навехнат глезен и дълбока, лоша рана на едната ръка, точно под рамото. Тялото ѝ беше смазано от умора и дори в съня си тя излъчваше ужасна тревога и страх. Исана насочи шепнешком Ручей и тя се впусна в тялото на момичето. Зае се да затваря по-малките порязвания на стъпалата и да облекчава подутините и синините по краката ѝ. На Исана ѝ се зави свят от усилието. Тя отдръпна ръка и притвори очи, за да се окопити.

Когато отново погледна надолу, момичето беше отворило уморени очи и я гледаше.

– Ти – прошепна тя. – Ти си призователката на вода, която е излекувала холтъра.

Исана кимна.

– Трябва да си почиваш – каза тя. – Но първо искам да ми отговориш на един въпрос.

Момичето преглътна тежко и кимна. Очите ѝ се затвориха.

– За момчето ли си дошла? Ще го отведеш ли?

– Не – отвърна момичето и Исана чу истината в думите ѝ да звъни като сребърна камбанка. Имаше нещо много чисто в начина, по който говореше. От думите ѝ струеше прямота, която успокои Исана и напрежението в раменете ѝ отслабна.

– Добре – каза тя. Оправи одеялата и зави краката на момичето. – Сега спи. След малко ще ти донеса нещо за ядене.

Момичето не отговори – отново спеше непробудно. Исана излезе от стаята и застана на върха на стълбите. Чу отдолу гласовете на хората, започващи да се събират в общата зала. Навън, от север, се чуваше злокобният тежък грохот на гръмотевиците. Споменът за събитията от предишната нощ, за нападението на Кордхолтови я връхлетя с пълна сила и тя потрепери.

Исана изпъна гръб и слезе по стълбите, за да види с очите си непознатите, пристигнали в Бърнардхолт.