Фуриите на Калдерон

Глава ХXIII

Амара никога не бе изпитвала подобен студ досега.

Плуваше в него, носеше се по течението му от замръзнала тъмнина, черна като дълбините на бездна. Спомени и размазани образи танцуваха и се носеха безразборно пред очите ѝ. Видя себе си, вкопчена в неравна битка с огромния майстор на меча. Видя Бърнард – идваше към нея. И тогава дойде студът – ненадеен, черен, умопомрачителен.

Реката, помисли си, Исана бе призовала потоп.

Около китката ѝ се уви огнен ремък, но тя го почувства като мимолетна тръпка. Имаше само тъмнина и студ – ужасяващ, парещ, обгръщаше я отвсякъде и проникваше през кожата ѝ.

После образите пред очите ѝ се замъглиха и се смесиха един с друг. Чу плясък на вода и долови вятъра, който бичуваше мокрото ѝ тяло. Чу някой да говори, говореше на нея, но в думите нямаше смисъл, бяха прекалено слети, за да ги разбере. Опита да каже на говорещия да говори по-бавно, но устата ѝ отказваше да се подчини. Звуците излязоха от нея, но бяха прекалено накъсани и дрезгави, не носеха смисъла, който бе вложила в тях.

После звукът утихна, а с него намаля и студът. Какво стана с вятъра? Почувства твърда повърхност под тялото си и смазана от изтощение, се отпусна на нея. Затвори очи. Искаше да заспи, но всеки път когато започваше да се отпуска в блажена отмора, някой я разтърсваше здраво и я събуждаше. Появиха се светлина и неприятно щипане и изтръпване на ръцете и краката ѝ. Болеше. Тя почувства сълзите да бликат от очите ѝ – беше бясна. Не беше ли направила достатъчно? Не беше ли дала достатъчно от себе си? Вече даде живота си. Сега и почивката след него ли трябваше да пожертва?

Съзнанието ѝ се върна внезапно и доведе със себе си болката, така остра и раздираща, че дишането ѝ секна. Тялото ѝ се сгърчи на топка и се разтърси от няколко последователни конвулсии, сякаш се бореше на живот и смърт с изпълнилия го студ. Чу собствения си глас, гърлен и хриптящ, издаваше почти животинско ръмжене, но не можа да го спре, също както не намери сили да разгъне сгърчените си крайници.

Лежеше върху камък, това поне разбра, а дрехите, които беше откраднала от Бърнардхолт, бяха подгизнали от вода и започнали да хващат скреж от външната страна. Около нея имаше полегати, ръбести каменни стени, които спираха напорите на вятъра. Пещера. А светлината идваше от огън. Също от него идваха и тръпнещата болка и бодежите в тялото.

Замръзваше, знаеше го. Знаеше също, че ако не искаше да потъне отново във вцепенение и никога повече да не излезе от него, трябваше да се движи, да свали мокрите дрехи и да се приб­лижи до огъня.

Опита.

Не успя.

Страхът я изпълни отвътре. Не беше ненадейният, ослепителен като светкавица пристъп на паника, а бавен, пълзящ и напълно осмислен страх. За да живее, трябваше да се движи. Но не можеше да помръдне. Следователно нямаше да живее.

И именно простотата на този факт я прониза и вдъхна живот на страха. Тя искаше да живее, да разпъне крайниците си, да пропълзи до огъня – все прости неща, неща, които не биха представ­лявали никаква трудност. При други обстоятелства. Но не и сега. Затова щеше да умре. Сълзите замъглиха погледа ѝ, но и те бяха хладни, прекалено лишени от огъня на живота, за да я стоплят.

Нещо се появи пред погледа ѝ между нея и огъня – просто силует. Тя почувства ръка на челото си, огромна и топла – блажено топла.

– Трябва да свалим тези дрехи – избоботи тихо гласът на Бърнард и Амара почувства как едрият холтър я повдига с лекота от земята. Тя опита да му каже нещо, да помогне с дрехите, но единственото, което успя, беше да трепери сгърчена на кълбо и да ръмжи нечленоразделно.

– Знам – каза той. – Просто се отпусни.

Свалянето на дрехите ѝ му създаде известен проблем, но не кой знае какъв – бяха прекалено големи за нея. Дрехите падаха като замръзнали кори кал, докато Амара не остана само по долна риза. Ръцете и краката ѝ изглеждаха смалени и сбръчкани от студа, а пръстите – подути.

Бърнард я положи отново на земята, по-близо до огъня. Топ­лината му се просмука в тялото ѝ и започна да отпуска сковаващото напрежение в мускулите. Скоро и болката намаля. Дишането ѝ постепенно се върна под контрол и Амара успя да го забави, въпреки че не спираше да трепери.

– Ето – каза Бърнард. – Мокра е, но откакто запалих огъня, я суша.

Той я повдигна леко от земята и я наметна с ризата си. Беше още влажна, но приятно нагрята от огъня. Не си направи труда да слага ръцете ѝ в ръкавите, просто я уви като с одеяло и тя се сгуши в нея.

Амара отвори очи и погледна към Бърнард. Докато тя лежеше на кълбо на земята, той беше клекнал до огъня и беше протегнал длани към пламъците. Беше гол до кръста и светлината на огъня се отразяваше в тъмните косми по гърдите му, блестеше по масивните му мускули и подчертаваше тънките черти на няколко стари белега. На едната му устна имаше засъхнала кръв, най-вероятно където е била сцепена от удара на другия холтър. Бузата му беше посиняла, имаше синини и по реб­рата и корема.

– Т-ти си тръгнал да ме търсиш – проговори накрая Амара. – Измъкнал си ме от водата.

Погледът му се отмести към нея, после се върна върху огъня. Кимна.

– Това е най-малкото, което ти дължа. Ти спря онзи човек.

– Само за малко. Нямаше да успея наистина да го спра. Той е майстор на меча. Много е добър. Ако реката не беше придошла точно в този момент…

– Не, не този – махна с ръка Бърнард и поклати глава. – Другият, който стреля по Тави. Ти спаси живота на племенника ми. Благодаря ти – добави той тихо.

Амара усети бузите ѝ да се зачервяват и сведе поглед.

– О, няма защо – отвърна тя. – Не ти ли е студено?

– Малко – призна той, после кимна към няколкото дрехи, които лежаха проснати на камъни около огъня. – Брут се опитва да разпредели топлината по камъните, но не го бива много с огън и топлина. Скоро ще изсъхнат.

– Брут? – попита Амара.

– Фурията ми. Кучето, което видя по-рано.

– Аха. Чакай да опитам. – Тя притвори очи и прошепна на Сирус. Въздухът край огъня се размести леко и димът и маранята над пламъците се извиха към дрехите. Тя отвори очи, огледа работата на фурията си и кимна одобрително. – Сега ще изсъхнат малко по-бързо.

– Благодаря – каза Бърнард, скръсти ръце на гърдите си и леко потрепери. – Познаваш хората, които преследват Тави, нали?

– Имаше още една, във водата. Сестра ти я изхвърли от реката.

Бърнард изсумтя и устните му загатнаха усмивка.

– Напълно способна е. Аз така и не видях какво стана.

– Познавам ги – каза Амара.

Тя му разказа набързо за Фиделиас и двамата наемници, също за страховете си относно предстоящото в долината.

– Политика. – Бърнард се изплю в огъня. – Приех този холт в пустошта, защото не исках да имам нищо общо с Върховните лордове, нито с Първия лорд, в този ред на мисли.

– Съжалявам. Другите дали са добре?

Бърнард поклати глава.

– Не знам. Не искам да насилвам много Брут след такава битка. Засега го използвам само колкото да ни прикрие от други призователи на земя. Опитах да ги потърся по-рано, но не открих нищо.

– Сигурна съм, че Тави е добре. Той е изобретателно момче.

– Умен е – кимна Бърнард. – И бърз. Но в тази буря това може да се окаже недостатъчно.

– Носи сол със себе си – каза Амара. – Взе я, преди да тръгнем от холта.

– Това е някаква утеха.

– И не е сам. Взе със себе си онзи роб.

– Фейд. – Лицето на Бърнард се изкриви в гримаса. – Не знам защо сестра ми продължава да го търпи.

– Много роби ли имаш в холта?

Бърнард поклати глава.

– Преди купувах от време на време. Давах им шанс да си спечелят свободата. Много от семействата в холта ми са на бивши роби.

– Но не си дал шанс на този Фейд, така ли?

– Напротив – намръщи се Бърнард. – Той беше първият роб, когото купих, още в началото, когато поставих основите на Бърнардхолт. Но той никога не може да събере достатъчно, за да откупи свободата си, или харчи парите, които изработва, или прави някоя глупост и трябва да плаща за счупеното. Изгубих търпение да се занимавам с него още преди години. Сега Иса­на му бере грижата. Дрехите му вечно са скъсани и изцапани и не иска да свали този проклет нашийник. Не е лош човек, приличен ковач и калайджия е, но има по-малко мозък от тухла.

Амара кимна, надигна се от земята и седна. От усилието ѝ прималя и тя се олюля.

Бърнард протегна ръка и я хвана да не падне. Ръката му беше приятно топла върху рамото ѝ.

– Не бързай. Трябва да си починеш. Такъв потоп те изцежда до смърт.

– Не мога – каза Амара. – Трябва да тръгвам. Да намеря Тави или поне да предупредя графа.

– Тази вечер няма да ходиш никъде – каза Бърнард и кимна към входа на пещерата, откъдето се чуваше приглушеният вой на вятъра. – Бурята ни удари и се оказа по-силна, отколкото предполагах. Навън няма никой.

Тя го погледна и свъси вежди.

– Лягай и почивай. Ще е глупаво да се изморяваш още повече.

– Ами ти?

– Аз съм добре – сви рамене Бърнард. – Ти почивай. Щом стихне бурята, тръгваме.

Амара спря да се съпротивлява на топлия натиск на ръката му и я остави да я свали отново на земята. Въздъхна от облекчение. Пръстите му стиснаха леко рамото ѝ и тя почувства силата им през кожата си. Потрепери и почувства смесица от чувството на сигурност, което ѝ даваше тя, и острия пристъп на някакво първично и чисто физическо усещане, което се загнез­ди в стомаха ѝ. Сърцето ѝ заби силно и дишането ѝ се учести.

– Трепериш – каза той.

Не отмести ръката си.

– Студено ми е – преглътна тежко Амара.

В този момент забеляза голите си, опънати край огъня, изложени на показ крака, и веднага ги сви и придърпа към ризата (неговата риза), с която беше завита.

Той се примъкна към нея и свали ръка от рамото ѝ. Легна зад нея и раменете ѝ се опряха в гърдите му.

– Облегни се на мен – каза ѝ тихо. – Само докато се стоп­лиш.

Тя се отпусна на него и почувства силата и топлината на тялото му. Изпита неистовото желание да се обърне на другата страна и да зарови лице в рамото му, да усети допира на кожата му до своята, да се наслади на близостта и топлината му. Мисълта за това я накара отново да потрепери. Тя прокара нервно език по устните си.

– Добре ли си? – попита Бърнард.

– Аз… – преглътна Амара. – Още ми е студено.

Ръката му се вдигна и я обгърна, силна, но внимателна, и я притисна малко по-силно към него.

– Така по-добре ли е?

– По-добре – прошепна тя. Извърна се назад, за да погледне лицето му. Устата ѝ беше почти до неговата. – Благодаря ти. Че ме спаси.

Тя не разбра какво щеше да каже той, защото думите така и не напуснаха устните му. Очите му се спряха върху нейните, после се спуснаха към устните ѝ.

– Трябва да поспиш – каза накрая той, след мъчително дълго мълчание.

Без да откъсва очи от неговите, Амара поклати глава. Приб­лижи се към него и устните ѝ докоснаха неговите – бяха сухи, леко напукани и топли. Тя долови мириса на тялото му – кожа и свеж бриз. Амара притисна устни към устата му и той отвърна на целувката ѝ, бавно и внимателно, но тя долови едва загатната страст в начина, по който устните му жадно се притиснаха в нейните. Сърцето ѝ заби лудо.

Той сложи край на целувката. Очите му бяха затворени, когато отлепи устни. Амара го видя да преглъща тежко и усети ръката му да се стяга за момент около нея. После той отвори очи и повтори:

– Трябва да поспиш.

– Но…

– Премръзнала си. Изплашена си – каза тихо той. – Не смятам да се възползвам от това.

Тя се изчерви и отмести поглед.

– Не. Исках да кажа…

Бърнард сложи ръка на главата ѝ и бавно я натисна надолу. Другата му ръка се плъзна бавно под нея.

– Просто си почини – каза тихо той. – Поспи.

– Сигурен ли си? – попита тя.

Против волята ѝ клепачите ѝ се затвориха и отказаха да се вдигнат отново.

– Сигурен съм, Амара. – Гласът му беше още по-дълбок и гърлен и Амара по-скоро го почувства, отколкото чу. – Ти спи. Аз ще пазя.

– Съжалявам – прошепна тя. – Не исках да…

Тя усети как той се наведе и притисна устни до мократа ѝ коса.

– Шш. Ще говорим по-късно. Сега спи.

Тя се сгуши в топлината му и издиша дълбоко. Сънят я повали, преди да бе поела отново дъх.

Събуди я светлината. Все още лежеше до огъня, но наметалата, които се сушеха през нощта, сега бяха върху нея. Беше ѝ топло под тях, с изключение на гърба. Бърнард не беше до нея, огънят беше почти догорял, но входът на пещерата сивееше с бледата светлина на зората.

Амара стана, уви се в наметалата и излезе навън. Там откри Бърнард, все още без риза, той се взираше в огрения от зората на новия ден хоризонт. Всичко наоколо, всяко клонче на всяко дърво, беше покрито със скреж. Замръзналата слана, примесена с прясно натрупал сняг, покриваше земята, омекотяваше формите ѝ и ѝ придаваше онзи странен, светъл зимен вид. Амара спря за момент и се огледа, после спря очи върху Бърнард. Лицето му бе сериозно, сковано от тревога.

– Холтър Бърнард?

Той постави пръст на устните си и без да я погледне, наведе глава на една страна, сякаш се заслуша в нещо. После погледът му отскочи рязко на юг, над притихналите, все още обгърнати в сянка корони на дърветата.

– Там – каза той.

Амара свъси вежди и пристъпи към него, като в същото време придърпваше плътно към себе си наметалата. Бурята от вчера беше докарала зимата със себе си. Тя погледна към Бърнард и проследи втренчения му поглед над дърветата.

Врани. Грачене на врани. Хиляди грачещи врани.

Тя потрепери. В следващия момент ги видя очертани на фона на изсветляващото небе. Летяха ниско над дърветата, към които гледаше Бърнард. Бяха стотици, хиляди. Заляха небето над Калдерон като черна, жива вълна и го засенчиха. Носеха се на североизток, устремени, сякаш цел и посока ги теглеха към едно-единствено място.

– Врани – прошепна тя.

– Те знаят – каза той. – О, велики фурии. Те винаги разбират.

– Какво знаят? – прошепна Амара.

– Къде да открият мъртвите – въздъхна разтреперан Бър­нард. – Надушват битките.

Амара усети как очите ѝ се ококорват.

– Към гарнизона ли летят?

– Трябва да открия Тави и Исана – каза Бърнард. – Да се върна в холта.

– Не. – Амара се обърна към него и хвана ръката му. – Имам нужда от помощта ти.

– Имам отговорност пред хората от моя холт – поклати глава Бърнард. – Трябва да се върна при тях.

– Чуй ме, Бърнард. Нуждая се от помощта ти. Не познавам долината. Не познавам опасностите, които дебнат в нея. Страхувам се да летя посред бял ден, а дори и да стигна при графа, той може да не ми обърне никакво внимание. Имам нужда от някого, когото той познава. Трябва да го накарам да действа незабавно и решително, ако искам да имам някакъв шанс да спася тази долина.

Бърнард отново поклати глава.

– Това не ме касае – каза той.

– А ще започне ли да те касае, когато маратските орди стигнат до Бърнардхолт? Мислиш ли, че ти и хората ти ще можете да се отбранявате сами?

Той я погледна и в очите му Амара видя колебание и несигурност.

– Не знам. Грам е дърт, инатлив козел. Не мога да му кажа, че съм видял марат в долината. Просто не помня такова нещо. Неговият призовател на вода ще разбере веднага това и ще му каже.

– Но можеш да му кажеш какво си видял. Можеш да му кажеш, че си помагал на мен, и тогава той ще повярва, че наистина съм Курсор и че положението наистина е сериозно. Той има правомощията да извика цял гарнизон подкрепление, в случай че долината се нуждае от отбрана.

– Но Тави – преглътна тежко Бърнард. – Няма кой да се пог­рижи за него. И сестра ми, дори не знам дали е оцеляла след вчера.

– Когато маратите избият всичко живо в долината, това ще помогне ли с нещо на кой да е от двамата?

Бърнард отмести поглед и се вгледа отново в прииждащите врани.

– Мислиш ли, че някой наблюдава въздуха? – изръмжа той.

– Постоянният контингент на гарнизона наброява една центурия рицари и две кохорти лека пехота. Сами биха удържали една дузина маратски орди. Смятам, че който и да стои зад това, погрижил се е да бъдат избити преди идването на маратите.

– Наемници?

– Да.

– В такъв случай на пътя ни към гарнизона може да застанат повече хора. Обучени убийци.

Без да откъсва очи от лицето му, Амара кимна.

Бърнард притвори очи.

– Тави – каза той и замълча. Отвори очи. – Исана. Оставям ги сами в тази бъркотия.

– Знам – каза Амара. – Това, което искам от теб, е наистина ужасно.

– Не – отвърна той. – Не е. Нарича се дълг. Ще ти помогна.

– Благодаря ти. – Тя стисна ръката му.

– Не ми благодари. Не го правя заради теб – каза Бърнард, но постави другата си ръка върху нейната и леко я стисна.

Амара преглътна нервно.

– Бърнард. През нощта. Това, което каза. Прав беше. Изплашена съм.

– Аз също – каза той. Пусна ръката ѝ и тръгна към входа на пещерата. – Да се обличаме и да тръгваме. Чака ни дълъг път.