Фуриите на Калдерон

Глава ІV

Исана вдигна поглед от кристалната купа и на лицето ѝ се изписа раздразнение.

– Един ден това момче ще се забърка в повече неприятнос­ти, отколкото може да се измъкне с приказки.

Бледата слънчева светлина струеше през прозореца на главната кухня на Бърнардхолт. Миризмата на прясно изпечен хляб от голямата пещ се смесваше с апетитния аромат на капещата от месото мазнина върху въглените и двете изпълваха стаята. Гърбът на Исана я болеше от сутрешната работа, започнала далече преди изгрев-слънце, но за момента тя не виждаше възможност за почивка.

Всяка свободна от кухненската работа минута тя прекарваше надвесена над гадателската купа или в призоваване на Ручей, с помощта на която държеше под око Кордхолтови и Уорнърови.

Уорнър и синовете му се бяха заели да помагат на Фредерик Старши, който заедно с едрия си син – Фредерик Младши, отговаряше за гаргантите в Бърнардхолт, и заедно чистеха заритите конюшни на гигантските впрегатни животни.

Корд и най-малкият му син се излежаваха във вътрешния двор. Най-голямото му момче, Арик, явно пращеше от енергия и напрежение, които се опитваше да разтовари с физическа работа, защото беше взел брадва и от сутринта цепеше дърва. Напрежението във въздуха тази сутрин се трупаше и можеше да бъде усетено дори от онези без капка талант за призоваване на вода.

Жените, които работеха в кухнята, бяха избягали от жегата на пещта и бяха излезли на двора, където обядваха – набързо приготвена зеленчукова супа, няколко вида сирена и вчерашен хляб. Слабото есенно слънце напичаше приятно масивните каменни плочи и в двора беше приятно топло благодарение на високата каменна стена на Бърнардхолт, която спираше студения северен вятър. Исана не се присъедини към другите жени. Напрежението в двора я побъркваше и тя искаше да съхрани колкото може повече от силите и търпението си, в случай че ѝ се наложи да ги използва.

Затова тя не обръщаше внимание на къркоренето на стомаха си и се бе съсредоточила в работа, като част от мислите ѝ неизменно бяха насочени към фуриите ѝ.

– Няма ли да ядете, господарке Исана? – попита я Берите, която седеше пред купчина сладки картофи, белеше ги и хвърляше небрежно обелките в корито с вода.

Беше сложила малко руж на красивото си лице, а клепачите на и бездруго съблазнителните си очи беше почернила.

Исана беше предупредила майка ѝ, че Берите е още прекалено млада за подобни глупости, но ето я – камбанки в косите и умишлено разхлабен корсет около гърдите, и цялото ѝ внимание насочено в търсене на огледална повърхност, в която да се огледа вместо в приготвянето на голямата вечеря. Исана се постара всячески да ѝ намери работа, за да не ѝ остава време за глупости – Берите умираше да кара момчетата да се надпреварват за вниманието ѝ, а с този разхлабен корсет и омайния аромат на камбанките в косите скоро щеше да ги доведе дотам, да се избиват един друг. Днес имаше толкова много грижи на главата, че само това ѝ липсваше.

Тя изгледа момичето от глава до пети и се пресегна за ръжена. Няколкото огнени фурии, които трябваше да поддържат правилната температура в пещта, не си вършеха добре работата. Тя ги сръчка хубаво с желязото и видя как от жаравата се вдигат пламъчета и започват да танцуват енергично, подхранвани от събудените фурии.

– Ще ям, когато ми остане свободно време – отвърна тя на момичето.

– О – отвърна някак замечтано Берите, – сигурна съм, че скоро ще свършим.

– Продължавай да белиш, Берите.

Исана се обърна към тезгяха и кристалната купа. Повърхността на водата в нея потрепна и се надигна, оформяйки лице – нейното, но много по-младо. Исана се усмихна на фурията. Ручей никога не забравяше как беше изглеждала Исана в деня, в който се надвеси над гладката повърхност на малкото езерце и двете се откриха една друга за пръв път. Оттогава винаги се появяваше в един и същи образ – слабо, издължено лице на момиче, почти на възрастта на Берите.

– Ручей – каза Исана и докосна водата. Повърхността на течността в купата се накъдри около върха на пръста ѝ и пос­лушно се завъртя около него. – Ручей – повтори Исана. – Намери Бърнард. – Тя извика в съзнанието си образа на брат си и го предаде на фурията чрез допира на пръста си – уверените тихи стъпки на Бърнард, неговия дълбок, плътен глас, едрите му длани. – Намери Бърнард.

Фурията разбърка повърхността на водата и се надигна от купата, премина като безшумна вълна през въздуха и накара кожата на Исана да настръхне, после попи в земята.

Исана вдигна глава и се вгледа в Берите.

– И така. Какво става, Берите?

– Моля? – попита момичето, изчерви се и сведе поглед към лъскавата повърхност на ножа в ръката си, който с бързи движения сваляше тъмната обелка от грудките. – Не разбирам какво имате предвид, господарке?

– Мисля, че разбираш. – Исана сложи ръце на хълбоците си. Тонът ѝ беше пълен с хладен упрек. – Берите, можеш да ми кажеш сега откъде си взела цветята за венеца или можеш да почакаш, докато сама разбера.

Исана долови паниката в гласа на момичето, когато отговори:

– Честно, господарке, намерих ги на прага си. Не знам кой…

– Знаеш кой. Камбанките не се появяват така мистериозно, а също така знаеш правилата за брането им. Ако не ми кажеш истината, кълна се във великите фурии, ще разнищя док­рай тази история и ще се погрижа да си получиш наказанието, което заслужаваш.

Берите поклати глава и едно цветче падна от косата ѝ.

– Не, не лъжа, господарке. – Исана забеляза как лъжата накара момичето да изкриви лице в гримаса. – Не съм ги брала. Честна дума, аз…

Търпението на Исана се изчерпа и тя прекъсна рязко момичето:

– О, Берите. Още си прекалено млада, за да успееш да ме излъжеш. Чакат ме приготвянето на голяма вечеря и търсенето на истината, нямам време за разглезени момиченца, които смятат, че щом са им пораснали гърди и ханшът им е наедрял, вече знаят повече от възрастните.

Берите вдигна поглед към Исана, лицето ѝ почервеня от срам и унижение и тя не можа да сдържи раздразнението си:

– Завиждате ли ми, господарке?

Само за миг гневът на Исана премина от огненочервен в леденостуден. За момент тя забрави за всичко в кухнята, за важ­ните събития и последствията от тях, надвиснали над холта, и насочи цялото си внимание към непокорното момиче. В този кратък момент изгуби контрол над емоциите си и усети добре познатия унищожителен гняв да се надига в гърдите ѝ.

Всички съдове с вода в кухнята кипнаха едновременно и избълваха облаци пара, които заобиколиха Исана и се насочиха към момичето. Врящата вода се събра в ниска вълна и се понесе по пода към мястото, на което седеше Берите.

Исана долови как непокорството на момичето се сменя с неописуем ужас, докато я гледаше с облещени от изненада очи. Берите размаха ръце и залитна, докато скачаше заднешком от ниското столче. Жалката въздушна фурия, която успя да призове, се справи с връхлитащия я парен облак само колкото да ѝ даде време да побегне разплакана към вратата.

Исана стисна юмруци, затвори очи и напрегна сили да извие мислите си встрани от момичето, да диша дълбоко и да си възвърне контрола над емоциите. Гневът ѝ, унищожителната, изпепеляващата ярост започна да вие като звяр в гърдите ѝ и да напира да изскочи отново на свобода. Исана усещаше как я дере с нокти отвътре, но успя да я потисне, да я пропъди от мислите си. Парата се разнесе и замъгли дебелите груби стъкла на прозорците. Водата в тенджерите се укроти, а тази на пода се разтече в безобидни локви.

Исана се изправи насред запарената кухня и водата по пода и затвори очи, пое дълбоко въздух и издиша бавно. Ето че го допусна отново. Остави се на емоциите си и те завладяха мислите ѝ, замъглиха сетивата ѝ. Несигурността и опърничавостта на Берите се бяха промъкнали в нея и пуснали корени в мислите и емоциите ѝ. И тя допусна това да се случи.

Исана вдигна слабата си ръка и разтри слепоочията си. Сетивата на призователка на водата ѝ даваха способността да чува повече звуци от другите хора – те първоначално галеха слепоочията, но после засилваха допира си и тя имаше чувството, че направо протриват черепа ѝ, че от самия им допир по кожата ѝ, по лицето и главата ѝ ще избият мехури.

Въпреки това тя не можеше да направи много по въпроса, освен да се опитва да контролира тези емоции и да бъде винаги готова за каквото предстоеше да ѝ се случи. Човек не можеше да отвори очи, а после просто да реши, че повече няма да вижда с тях. Тя можеше да притъпи сетивата, които ѝ даде Ручей, но не можеше да ги изключи напълно. С това трябваше да живее всеки призовател на водата, достигнал мощта, която притежаваше тя.

С това и с много други неща, помисли си Исана. Клекна на пода и зашепна на миниатюрните фурии в разлятата вода. Подкани ги да се раздвижат и малките локвички и отделните капчици започнаха да се стичат в средата на пода и да се събират в една обща локва. Загледа се в нея, докато чакаше и най-отдалечените капки да дотекат от ъглите на кухнята.

От локвата я гледаше отражението на лицето ѝ – гладко и слабо, почти момичешко. Примижа срещу него и се замисли за лицето, с което ѝ се явяваше Ручей. Може би пък не е чак толкова различно от нейното.

Вдигна ръка и прокара пръст по брадичката си. Лицето ѝ все още е красиво. Наближаваше четирийсетте, но изглеждаше така, сякаш е изживяла не повече от половината. И още четири десетилетия да живееше, щеше да изглежда на трийсет, но не повече. По лицето ѝ нямаше бръчки, нямаше ги и в ъгълчетата на очите, само в кестенявата ѝ коса имаше по някоя и друга сребърна нишка.

Исана се изправи и се вгледа в отражението на жената в локвата. Висока. Слаба. Прекалено слаба за жена на нейната възраст, с едва доловими извивки на ханша и бюста. Човек спокойно можеше да я обърка с някой кльощав хлапак. Вярно, в движенията ѝ имаше повече увереност и сила, отколкото тези на кое да е дете. Да, сребърните нишки в косата ѝ придаваха достойнството, което външният ѝ вид не успяваше, и вярно, всеки жител на долината Калдерон я познаваше по име и заради репутацията ѝ на една от най-могъщите призователки на вода в цялата област. Но нищо от това не променяше факта, че Исана изглеж­даше като момче в рокля. Пълна противоположност на това, което търсеха мъжете.

Огорчена, Исана отново затвори очи. Трийсет и седем години, и все още е сама. Естествено, нямаше ухажори. Нямаше венци от цветя за косите ѝ, вечерни танци, за които да се готви, флиртове, които да очаква. Всичко това отдавна беше отминало за нея, въпреки младежкия вид, с който я бяха дарили способностите ѝ на призователка на водата. Младост, която я отдалечаваше от другите жени на нейната възраст – жени със съпрузи, семейства.

Тя отвори очи и разсеяно подкани водата на пода да свърши нещо полезно и да го измие. Локвата послушно се понесе из кухнята, събирайки със себе си прашинки и боклучета, а Исана отиде до вратата ѝ я отвори.

В спарената кухня нахлу студен въздух и я накара да потрепери, докато го вдишваше с притворени очи.

Трябваше да го признае поне пред себе си. Думите на Берите я жегнаха не само заради прекаленото младежко бунтарство в тях, но и защото бяха самата истина. Берите имаше онези зак­ръглени, сластни форми, способни да запленят всеки мъж в долината, и това започваше да дава резултат – вече въртеше на пръста си поне половин дузина, включително и Тави, независимо колко момчето се стараеше да отрече това. Берите. Съз­ряла, готова да ражда здрави деца.

Досега никой не беше мислил така за Исана.

Тя стисна устни и отвори очи. Стига толкова. Прекалено много работа я чакаше. Такъв момент не беше време за стари болки. В долината се изтърколи тътенът на гръмотевица и Исана отиде до прозореца. Отвори го и погледна върховете на север. Гарадос извисяваше глава с цялата си навъсена величественост, с вече заснежени рамене, предупреждаващи долината за приближаването на зимата. Около челото му се бяха събрали тъмни облаци, в които проблесна зелена светкавица и към долината се изтърколи нов тътен. Лилвия, жената на Гарадос, фурията на бурите, скупчваше още облаци, за да ги стовари върху хората от Калдерон. Тя по цял ден събираше слънчевата топлина и хранеше с нея стадото си от облаци, което после подгонваше надолу през долината и то препускаше във вихъра на вятър, гръмотевици и както можеше да се очаква по това време на годината, ледени дъждове и суграшица.

Исана стисна устни. Не може така, помисли си. Да имаха един по-приличен призовател на ветрове в долината, можеше да притъпи бурите, преди още да са стигнали до холтовете – но от друга страна, толкова могъщ призовател няма какво да прави в Калдерон, такива хора служат като рицари или Курсори.

Тя отиде до мивката и докосна чучура, за да даде знак на фуриите в него, че иска прясна вода от кладенеца. Миг по-късно водата вече течеше, чиста и хладна и Исана напълни две тенджери, преди да каже на фуриите да спрат. После тръгна из кухнята и допълни съдовете, чиято вода беше изкипяла. Извади тавичките с готовия хляб от пещта и сложи нови на тяхно място. Огледа се, за да се увери, че всичко е както трябва. Локвата беше приключила с миенето на пода и Исана я изпъди навън, за да попие в пръстта пред прага и да се върне обратно в земята.

– Ручей? – попита тя. – Защо се бавиш толкова?

Водата в кристалната гадателска купа (която в други дни служеше просто като най-обикновена кухненска купа) се раздвижи и три тихи пляскания по повърхността оповестиха появата на Ручей. Исана отиде до купата, преметна през рамо плитката си, вгледа се във водата и зачака надиплената повърхност да се укроти.

Фурията ѝ показа смътния образ на някакво езерце със застояла вода в Боровите падини. Една фигура с неясни очертания, най-вероятно Бърнард, премина през образа в купата и изчезна. Исана поклати глава. Образите на Ручей невинаги бяха достатъчно ясни, но очевидно Бърнард и Тави все още търсеха стадото.

Тя промърмори на Ручей, че е свободна да си върви, и отмести настрана купата. Тогава осъзна, че в двора беше станало неестествено тихо. Миг по-късно долови напрежението в Бърнард­холт да се сгъстява и става почти болезнено осезаемо.

Исана се стегна, за да понесе силата, с която то атакува сетивата ѝ, и се отправи с бърза крачка към вратата. Успокои дишането си и излъчването ѝ прие твърдост и увереност. Всички обитатели на холта се бяха скупчили рамо до рамо и стояха с лице към средата на двора. Цареше тишина, нарушавана единствено от едва доловимо мърморене и тревожен шепот.

– Корд – прошепна на себе си Исана.

Тръгна напред и хората започнаха да се отдръпват от пътя ѝ, отваряйки пътека до центъра на вътрешния двор.

Там един срещу друг стояха двама мъже и въздухът помежду им буквално трептеше от напрежение. Корд беше скръстил ръце на гърдите си и земята под краката му потръпваше и вибрираше. Оголените зъби в усмивката му изпъкваха ясно на фона на мазната му брада, а очите му святкаха изпод рунтавите вежди.

Насреща му стоеше Уорнър, главата на Уорнърхолт – слаб, висок като върлина, с дълги кльощави ръце и крака и плешиво теме, обкръжено от тънка, изсушена, посребряла коса. Тясното му, изсечено в остри черти лице беше почервеняло от ярост и въздухът около него трептеше като маранята пред отвора на пещ.

– Казвам само – натърти провлечено Корд, – че щом тази твоя малка повлекана не може да държи краката си затворени и мъжете далече от тях, това е твой проблем, приятелю. Не мой.

– Затваряй си устата – озъби му се Уорнър.

– Или какво? – подхвърли ехидно Корд. – Какво ще направиш, Уорнър? Ще избягаш и ще се скриеш зад полата на жена, а после ще хленчиш пред Грам да ти отърве кожата?

– Ах, ти… – викна Уорнър, пристъпи напред и въздухът в двора стана осезаемо по-горещ.

– Хайде де – ухили му се Корд. – Какво ще кажеш за един juris macto, Уорнър? Да уредим спора като мъже, само ние двамата. Или предпочиташ да унижиш допълнително малката курва, като я накараш да свидетелства пред всички глави на холтове в Калдерон как е съблазнила момчето ми?

Един от синовете на Уорнър, висок и жилав младеж с късо подстригана по легионерски коса, пристъпи до баща си и хвана ръката му.

– Тате, недей – каза момчето. – Не можеш да му имаш вяра за честен дуел.

Другите двама синове застанаха зад баща си и момчетата на Корд веднага сториха същото.

Дъщерята на Уорнър, Хеди, притича до баща си. Фината ѝ като паяжина руса коса се развя като златиста коприна в нажежения въздух около раменете на баща ѝ. Огледа се плахо, с пламнало от срам лице.

– Тате – каза умолително тя. – Недей. Ние не сме такива хора.

Корд изсумтя презрително и се извърна през рамо към сина си:

– Хей, Битан, в тази кльощава повлекана ли си завря фитила? По-добре да беше избрал някоя от овцете на Уорнър за тая работа.

Исана трябваше да стисне юмруци и да събере всички сили, за да устои на бруталните, напиращи на вълни от средата на двора емоции. Паническият страх и унижението на Хеди, ярост­та на Уорнър и самодоволството и нетърпението на Корд я обляха, прекалено силни, за да бъдат отхвърлени с лека ръка, но Исана ги отблъсна от себе си и пое дълбоко въздух. Земната фурия на Корд беше свиреп звяр, обучаван с години да убива. С нейна помощ той ловуваше и колеше добитъка си. Нормално беше с течение на времето фурията да възприеме някои от особенос­тите на характера на призователя си, но дори и без Корд като такъв тази земна фурия беше от най-злите. Роден убиец.

Исана обходи с поглед двора. Хората стояха на почтително разстояние от назряващия конфликт. Никой от тях не гореше от желание да попадне в сблъсъка между двамата глави на холтове. Проклетият ѝ брат, враните да го накълват! Къде е, когато най-много ѝ е необходим?

Потокът от ярост, излъчван от Уорнър, се усили, само секунда още и той щеше да се поддаде на подигравките на Корд и да приеме juris macto – позволеният от законите на човешкото царство дуел до смърт. В такъв случай Корд щеше да го убие, но в момента Уорнър беше прекалено заслепен от ярост, за да обмисли ситуацията. Синовете на Уорнър също я заливаха с набиращ сила порой от гняв, а най-малкият син на Корд – със зле прикрит копнеж за отмъщение.

Сърцето на Исана подскочи от връхлитащите я емоции, които се стовариха върху собствения ѝ страх. Тя решително ги отблъсна настрани и тръгна с уверена крачка през двора. Застана между двамата мъже и сложи ръце на хълбоците си.

– Господа – прокънтя гласът ѝ. – Прекъсвате обяда.

Без да откъсва поглед от противника си, Уорнър пристъпи още крачка към Корд:

– Нали не очакваш, че ще гледам безучастно всичко това?

Корд също пристъпи небрежно напред:

– Juris macto, Уорнър. Просто го кажи и ще уредим спора помежду си.

Исана се извърна и погледна Корд право в очите.

– Не и в моя двор – каза тя.

Битан се изсмя гръмогласно иззад гърба на баща си и тръгна към Исана.

– Я да видим – каза той. – Какво става тук? Една курва се притекла на помощ на друга.

– Битан – изръмжа предупредително Корд.

Исана присви очи. Увереността, високомерието и отвратителната похот, които лъхаха от младежа, я обгърнаха като задушлив, тежък дим. Тя не откъсна очи от него, докато я приб­лижаваше и се хилеше самодоволно, оглеждайки я от пръстите на босите стъпала до сплетената ѝ на плитка коса. Очевидно глупакът не познаваше репутацията ѝ.

– Отразили са ти се годините – отбеляза Битан, – но се обзалагам, че още ставаш.

Той посегна да докосне лицето на Исана.

И тя го остави да допре ръка до нея, долови отчаяната му нужда да се докаже пред самия себе си. Сграбчи китката му и изрече хладно:

– Ручей, справи се с този слайв.

Битан се разтресе от конвулсии и се строполи по гръб на земята. Изкрещя, но викът му замря в гърлото, сподавен от вод­ната струя, която избълва като фонтан от устата му. Започна да се мята по каменните плочи на двора в кълбо от ръце и крака. Очите му изхвръкнаха и понечи да извика, но водата не спираше да бълва от устата и носа му.

Братът на Битан притича и клекна до него, а Корд пристъпи напред и се озъби на Исана.

– Кучка – изръмжа той.

Земята се надигна под краката му, сякаш щеше всеки момент да полети нагоре.

– Давай, Корд – каза с леден тон Исана. – Но преди да го нап­равиш, да те предупредя, че си в земята на Бърнардхолт. А също, че мен не можеш да призовеш на juris macto. – Тя разтегли устни в най-отровната усмивка, на която беше способна. – Аз не съм глава на холт.

– Въпреки това мога да те убия, Исана.

– Можеш – отвърна тя. – Но тогава няма да мога да отзова Ручей, нали така?

– Ами ако реша, че лесно ще преживея едно гърло за хранене по-малко? – озъби се отново Корд.

– В такъв случай, надявам се да си готов да убиеш всеки един от присъстващите. Защото едно хладнокръвно убийство няма как да ти се размине, Корд от Кордхолт. Не ме е грижа колко далече сме от правосъдието на Първия лорд, но убиеш ли ме, в цялото човешко царство няма да намериш място, където да се скриеш.

Извърна се рязко към Уорнър.

– А ти изтрий тази усмивка от лицето си, Уорнър от Уорнърхолт. Що за държание е това пред хората от моя холт и техните деца? – С изкривено от гняв лице, тя се запъти към него. – Готова съм да приема думата ти, че докато си гост в моя дом, няма да се забъркваш повече в подобни глупости.

– Но, Исана – възмути се Уорнър. И той, и синовете му не откъсваха очи от Кордхолтови. – Това животно на земята изнасили дъщеря ми.

– Татко – изхлипа Хеди и дръпна Уорнър за ръкава. – Татко, моля те.

– Думата ти, Уорнър – кресна Исана. – В противен случай ще отсъдя срещу теб в търсенето на истината, тук и сега.

Погледът на Уорнър се стрелна към нея и тя долови внезапно обзелите го изненада и недоумение.

– Но, Исана…

– Не искам да слушам. Не можеш да се държиш така в дома ми, Уорнър. Брат ми го няма, за да ти налее разум в празната глава. Думата ти! Да не съм чула повече за дуели. Няма да има бой в Бърнардхолт.

Уорнър се вгледа за момент в очите ѝ и тя почувства объркването, гнева и безпомощността му. Очите му се откъснаха от нейните и попаднаха върху дъщеря му и погледът му видимо омекна.

– Добре – каза тихо той. – Имаш думата ми. Тя важи за цялото ми семейство. Няма да започваме кавги.

Исана се извърна рязко към Корд и тръгна към повръщащото вода момче на земята. Избута с рамо по-големия брат (Арик се казваше, нали, помисли си), наведе се и сложи ръка на челото на Битан. Момчето направо беше обезумяло от паника. Сега от него не струеше високомерие, само страх, толкова силен, че кожата на Исана настръхна.

– Сега сигурно ще искаш и моята дума – изгледа я ехидно отгоре Корд.

– Има ли смисъл – отвърна рязко, но без да повишава тон, Исана. – Ти си нищожество, Корд. И двамата го знаем. Ручей! – Този път повиши глас. – Вън!

Тя се изправи, докато Битан изплю и изкашля още малко вода, преди най-после да успее да си поеме въздух. Остави го на земята и се обърна да си върви.

Каменната плоча под крака ѝ се изви и захлупи едното ѝ стъпало, леко и почти без да я докосва. Сърцето ѝ подскочи, когато долови хладната неприязън на Корд да пронизва гърба ѝ. Исана преметна плитката си през рамо и го погледна през присвитите си клепачи.

– Това не е краят, Исана – каза тихо Корд. – Аз не търпя подобно отношение.

Исана устоя на коравия му поглед, както и на хладната, пресметлива омраза зад него. Зае от силата им и отвърна на леда с лед:

– Ти по-добре се моли да е краят, Корд. В противен случай ще видиш, че това, което се случи с Битан, беше проява на милост от моя страна. – Погледът ѝ се спусна към крака ѝ, после се вдигна отново към Корд. – Има място за вас в хамбара. Ще наредя да ви донесат храна за обяд. Като стане време за вечеря, ще ви повикам.

За момент Корд не помръдна. После се изплю настрани и кимна на синовете си. Арик сграбчи задъхания Битан и рязко го изправи на крака. След това двамата последваха баща си към широките врати на просторния каменен хамбар. Едва след като се скриха от поглед, камъкът на земята се размести и освободи босото стъпало на Исана.

Тя затвори очи и целият ужас, собственият ѝ ужас, който досега беше потискала така умело, я връхлетя с пълна сила. Разтрепери се, но поклати сама на себе си глава. Не, не пред всички. Отвори очи и огледа пълния с хора двор.

– Е? – обърна се към тях. – Имаме още много работа преди голямата вечеря след залез-слънце. Не мога да върша всичко сама. Хващайте се на работа.

Хората се раздвижиха и отново подеха разговори помежду си. Някои я погледнаха и в погледите им тя видя смесица от възхищение и страх. Исана усети погледите им като леденостудени бодили по кожата си. Собственият ѝ клан, хората, с които живее и работи рамо до рамо от толкова години, се страхуваха от нея.

Погледът ѝ се замъгли и ръката ѝ посегна инстинктивно към очите, но това беше един от първите номера, които призователите на водата научаваха. Тя заповяда на сълзите да се отдръпнат и те не потекоха. Този сблъсък, с неговото неистово напрежение и възможност за кървав завършек, я разтресе като нищо друго досега.

Тя пое дълбоко въздух и тръгна към кухнята. Краката ѝ успяваха да я държат, но изтощението, което я завладяваше с всяка крачка, беше непосилно. Главата я болеше от усилията, нап­режението и всичкото това призоваване на вода.

Докато минаваше покрай ковачницата, отвътре с тътрене на крака излезе Фейд. Такава беше походката му, провлачваше единия си крак, докато вървеше. Беше дребен мъж, обезоб­разен с „клеймото на срама” през лявата половина на лицето. Носеше дългата си, почти черна, къдрава коса спусната и така донякъде успяваше да прикрие както белега от изгорено на лицето, така и този на главата си – най-вероятно бойна рана от миналото. Робът ѝ се усмихна глуповато и ѝ подаде метална чаша с вода, която държеше в протегнатата си ръка, заедно с едно относително чисто парче плат, контрастиращо рязко с потните му дрипи и покритата със следи от изгорено кожена престилка.

– Благодаря ти, Фейд – каза Исана, пое плата и чашата от ръцете му и отпи от водата. – Искам да държиш под око Корд. Ако той или синовете му излязат от хамбара, веднага ми кажи. Разбрано?

Фейд закима енергично и косата му се разлетя покрай лицето. От полуотворената му уста потекоха малко лиги.

– Око. Корд – повтори той. – Хамбар. – Замисли се дълго, загледан в празното пространство, после посочи с пръст Исана. – Вижда по-добре.

Тя поклати глава.

– Прекалено изморена съм. Просто ми кажи, ако излязат. Ясно?

– Излязат – повтори Фейд и изтри потеклите лиги в ръкава си. – Казва.

– Точно така – усмихна му се уморено Исана. – Благодаря ти, Фейд.

Фейд измънка доволно и на свой ред се усмихна.

– Нищо – отвърна ѝ той.

– Фейд. Още нещо – ти по-добре не влизай в хамбара. Кордхолтови са там и нещо ми подсказва, че няма да се държат мило с теб.

– Ъъх. Гледа, хамбар, казва. – Той се обърна и се отдалечи бързо, въпреки влаченето на крака си.

Исана остави старата Бите да отговаря за кухнята и се прибра в стаята си. Седна на леглото и скръсти ръце в скута си. Стомахът ѝ беше свит на топка и тя се насили да диша бавно и равномерно. Беше се справила с непосредствената опасност, а Фейд, независимо от проблемите с говора, беше достатъчно надежден. Щеше да я предупреди в случай на нови неприятности.

Тревожеше се за Тави – като никога досега. Момчето беше с Бърнард, който щеше да се грижи за него, но инстинктите ѝ подсказваха друго. Боровите падини бяха сред най-опасните места в долината, но сега уморените ѝ сетива и вътрешното ѝ чувство ѝ казваха, че опасността, която го дебнеше, беше много по-голяма и от съвсем друго естество. Нещо злокобно надвисваше над долината, сили, в сравнение с които приближаващата буря на Гарадос изглеждаше нищожна и безобидна.

Исана легна на леглото.

– Моля ви – прошепна едва. – Велики фурии, бдете над него.