Фуриите на Калдерон

Глава ХX

Амара се опита да укроти ускореното биене на сърцето си и да успокои дишането си. Сирус се въртеше във вихрушка под краката ѝ и усещането беше почти все едно стоеше на твърда земя. Въпреки това въздушната ѝ фурия се колебаеше леко вляво и дясно, нагоре, надолу и Амара знаеше, че ако не постигне пълна концентрация, няма да успее да се изстреля достатъчно бързо нагоре.

Болките в наранените ѝ глезен и рамо, независимо че бяха отслабнали от намесата на Исана, продължаваха да я мъчат. Претегли тежестта на лъка в лявата си ръка и опъна пробно тетивата. Нямаше да може да държи дълго време опънат такъв лък – нищо чудно, беше правен за силата на огромния холтър.

С разтреперани ръце и недостатъчно сила за по-дълго прицелване, щеше да ѝ се наложи да стреля от по-късо разстояние. И първо трябваше да извади от строя майстора на меча – нямаше никакви шансове срещу него с острието в колана ѝ. Опитът му и силата на фуриите, които владееше, го правеха ходещо оръжие – непобедим за човек с по-малки възможности от неговите.

После, ако имаше време, втората ѝ мишена щеше да е Фиделиас. Сирус можеше да се справи с невероятно силната горска фурия на бившия ѝ учител. Земната му фурия обаче щеше да му даде сила, с която нямаше да има никакъв шанс да се мери. Само тя щеше да му е достатъчна, за да разбие защитата ѝ и да я смаже, при условие че не са намесени други фактори. Дори с допълнителната сила, която Сирус можеше да вложи в ударите ѝ, уменията ѝ с меча щяха в най-добрия случай да се доближат до неговите.

Щеше да запази меча за водната вещица, реши Амара, въп­реки че една стрела напълно я устройваше. Независимо че в открита битка жената нямаше да е такава заплаха като двамата мъже, тя продължаваше да е опасен противник. Този път Амара щеше да разполага с пълна концентрация, с която да ѝ се противопостави, въпреки че нямаше да е в състояние да го стори, преди тя да се е приближила достатъчно близо до нея. От друга страна, докоснеше ли я, с Амара беше свършено. От тримата жената беше противникът, когото Амара с лекота щеше да надвие с меч в ръка.

Жалки шансове, помисли си. Лош план. Вероятността да изпрати втора стрела беше нищожна, дори и ако първата извадеше от строя Алдрик Меча – човекът, изправил се и победил, или поне оцелял срещу някои от най-добрите войни, един от тях самият Арарис! Но ако ги оставеше да хванат момчето, дори просто да го настигнат, с него беше свършено. А това момче беше единственият човек, чиито думи можеха да убедят графа да вдигне гарнизона по тревога.

Амара се вгледа в тъмнината, погълнала момчето и роба, и осъзна, че най-вероятно тази вечер щеше да умре. Мъчително, при това. Сърцето ѝ щеше да се пръсне от напрежение и ужас.

Наведе се и взе две стрели от земята. Едната затъкна в колана си, а другата постави в лъка. Едната ѝ ръка се спусна и напипа дръжката на меча, увери се, че щеше да го извади достатъчно бързо, без при това да пореже крака ѝ или да среже колана, единствено благодарение на който откраднатите дрехи на гърба ѝ не се развяваха като знаме.

Погледна на север и почти долови присъствието на фуриите в бурята пред заплашителния силует на планината, чийто връх в момента блестеше с последната виолетова светлина на залеза като страховито, гневно око. Облаците тръгнаха надолу и погълнаха върха на планината. Амара усети мразовития бяс на прииждащата буря – истинска зимна вихрушка. Спуснеше ли се, и при положение че не убиеше момчето, преследването му щеше да стане невъзможно. От нея не се искаше да спечели битката. Трябваше просто да забави преследвачите му.

Докато успяваше да ги задържи, смъртта беше приемлив край.

Ръцете ѝ се разтрепериха.

Тя чакаше.

Не долови движението на земната фурия под краката ѝ, но я забеляза – едва надигнала се бабуна в пръстта и тревата, която се придвижваше напред и нагъваше земята, както вълна би нагънала водната повърхност. Профуча под нея и отмина. Стъпалата ѝ бяха увиснали на цяла педя над земята, нямаше как да е засякла присъствието ѝ.

Амара пое дълбоко въздух и подухна в пръстите на дясната си ръка, които щяха да държат стрелата и опъват тетивата на лъка. Вдигна лъка, игнорирайки щипещата болка в ръката си. Придвижи се леко напред и надолу по склона на хълма, за да избегне очертаването на силуета ѝ на фона на виолетовото небе или на блеснали от светкавиците буреносни облаци.

Забеляза движение отпред и призова Сирус да я задържи колкото се може по-стабилно над земята. През земята премина нова вълна, този път по-висока. Фиделиас и преди беше използвал същата техника за откриване на хора и тя знаеше колко ефикасна можеше да е тя срещу някой, който не проявеше нужния разум да се отдалечи достатъчно от земята.

Движението приближи, но Амара не можа да види нито кой идваше, нито колко бяха. Тя опъна лъка с всичка сила, като държеше стрелата насочена към земята. Фигурата приближи и сега тя чу стъпки и различи човек с едро телосложение. Забеляза проблясък на метал. Меча.

Амара пое дъх, задържа го и с едно движение вдигна лъка, прицели се и пусна стрелата. Тетивата избръмча и стрелата се понесе със свистене в мрака.

Фигурата замръзна на място и вдигна ръка. Амара чу ясно рязкото пращене, с което дървената стрела се пречупи още във въздуха. Тя посегна към втората стрела в колана си, но човекът отпред изсъска тихо и тя усети нещо да сграбчва със смазваща сила китката ѝ.

Погледна надолу и видя стрелата, още в колана ѝ, която се беше огънала и впримчила ръката ѝ, като така я беше приковала за кръста. Завъртя се, за да набере инерция и да хвърли лъка по нападателя си, като така щеше да освободи лявата ръка, с която да опита да извади меча.

Но в момента, в който помръдна, лъкът, по-бърз и гъвкав от змия, се омота около ръката ѝ. В следващия миг се уви около тялото ѝ и веднага се втвърди отново, като така ръката ѝ се оказа опъната настрани, далече от дръжката на меча.

Амара вдигна глава към връхлитащия я мъж и се издигна с помощта на Сирус над главата му. Завъртя се във въздуха и успя да замахне силно с крак.

Добре премереният ѝ посичащ ритник отстрани пропусна целта си – тила на мъжа – и попадна в рамото му. Сирус спря падането на Амара, преди краката ѝ да докоснат земята, но в момента, в който си възвръщаше равновесието, една ужасяващо силна ръка я стисна за глезена, преметна я в широка дъга над главата на мъжа и я стовари на студената земя.

Амара искаше да продължи да се бори, но ударът в земята почти я парализира. Преди да успее да направи каквото и да било, мъжът скочи върху нея и я притисна с цялата тежест на тялото си към пръстта. С една ръка и с такава лекота, сякаш прекършваше врата на малко коте, той стисна гърлото ѝ и изви силно врата ѝ на една страна.

– Къде е той? – изкрещя Бърнард. – Ако си наранила по някакъв начин това момче – мъртва си.

Амара спря да се бори и освободи Сирус. Остана да лежи неподвижна под тежестта на побеснелия холтър. С периферното си зрение видя огромния, тъмнокос гигант, облечен прекалено леко за това време. Носеше дърварска брадва, която беше пуснал в тревата, преди да я прикове към земята. Амара едва дишаше.

– Не съм го наранила – отвърна едва тя. – Останах тук, за да задържа хората, които го преследват. Той и робът избягаха напред.

Каменната хватка около врата ѝ се отпусна, но едва.

– Които го преследват? Кои хора?

– Непознатите. Онези, които пристигнаха, докато ме изнасяше от общата зала. Те ще тръгнат след нас, сигурна съм в това. Моля ви, господине. Нямам никакво време.

Холтърът изръмжа. Продължи да я държи прикована към земята, докато със свободната си ръка извади меча от колана ѝ и го хвърли настрана. После опипа кръста ѝ, докато не откри ножа, който беше откраднала от Фиделиас. Беше го скрила под туниката си и той започна грубо да тършува из дрехите ѝ, докато не го достигна. Едва след като извади и него, ръката му отпусна хватката си около врата на Амара.

– Не знам коя си ти, момиче – каза той. – Но докато не разбера, няма да мърдаш оттук. – При тези му думи земята около лактите и коленете на Амара се размести. Корени и туфи трева се усукаха около тях и приковаха ръцете и краката ѝ към земята.

– Не – възпротиви се Амара. – Чуй ме, холтър Бърнард, казвам се Амара. Аз съм Курсор. Изпратена съм в долината по лична заповед на Първия лорд.

Бърнард се изправи и започна да рови в една от кесиите на колана си. Извади нещо от нея, после още нещо. Отдалечи се и изчезна от очите на Амара.

– Сега пък не си робиня, а? Не. Племенникът ми е някъде там и за това, че е в тази каша, си виновна единствено ти.

– Само благодарение на това, че го изведох от холта, е още жив!

– Така казваш ти. – Амара чу бълбукането на вода, изсипвана в чаша или купичка. – Къде е той?

Амара направи безполезен опит да се отскубне от земята.

– Казах ти. Той и Фейд продължиха напред. Спомена нещо за река и много гъста гора.

– Фейд е с него? Ами хората, които го преследват? Кои са те?

– Курсор изменник, Алдрик Меча и доста способна призователка на вода – водна вещица. Опитват се да убият всеки, забелязал маратите в долината. Предполагам, защото искат неочакваното им нападение да успее.

– Врани! – кресна Бърнард. – Исана? Чуваш ли това?

Амара чу тихия, кънтящ глас да идва някъде съвсем отблизо.

– Да – каза тя. – Тави и Фейд са при брода на Бързата река. Трябва веднага да идем там.

– Ще те чакам при реката – изръмжа Бърнард. – А момичето?

Гласът на Исана се забави, сякаш отговорът ѝ костваше много усилия:

– Тя не иска да навреди на Тави. Сигурна съм в това. Повече не знам. Побързай, Бърнард.

– Добре – отвърна Бърнард. После се появи отново в полезрението на Амара и изпи съдържанието на чашата в ръката си. – Този мъж, който те преследва. Онзи, който пристигна с майстора на меча. Помисли ме за него, нали?

Амара преглътна.

– Той владее силни горски и земни фурии. Много е опитен. Може да открие момчето. – Тя надигна глава и се вторачи в него. – Пусни ме да стана. Аз съм единственият ти шанс да спасиш Тави.

– Защо мислиш така? – намръщи се Бърнард.

– Защото не познаваш тези хора – отвърна Амара. – А аз да. Мога да предугадя следващия му ход. Познавам силата и слабос­тите му. А и сам няма да можеш да се справиш с Алдрик.

Бърнард я погледна за момент, после поклати ядосано глава.

– Хубаво – каза. – Докажи го. Кажи ми какъв е следващият му ход. Кажи ми къде е в момента.

Амара затвори очи и се опита да си припомни разположението на долината.

– Той се е досетил, че ще очаквам веднага да хукне след момчето. В това е силата му. Но не го направи. Значи, е предугадил моите действия и сега се опитва да заобиколи и излезе пред момчето. Провери каменния път, опитай с каменните фурии в настилката. Той е там и използва същите, за да открие момчето и да му пресече пътя.

Тя отвори очи и погледна право в Бърнард.

Той изръмжа нещо под носа си и Амара почувства лека виб­рация в земята. После едрият холтър клекна и допря длан до земята. Притвори очи и се заслуша, сякаш се опитваше да долови далечна музика.

Накрая въздъхна дълбоко:

– Права си. Или поне така изглежда. Някой изпраща фурии по пътя, бързи фурии. И коне, мисля.

– Това е той – каза Амара. – Сега ме пусни да стана.

Бърнард отвори очи и се изправи решително. Вдигна брадвата и махна с ръка към Амара. Земята моментално се отдръпна от ръцете и краката ѝ, стрелата и лъкът възвърнаха първоначалната си форма. Тя скочи на крака и взе меча и ножа си от земята.

– Ще ми помогнеш ли? – попита Бърнард.

Амара се обърна към него и потрепери, докато издишаше бавно.

– Господине. Кълна се, че ще ти помогна да спасиш племенника си.

Бърнард се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.

– Хубаво, че не си тръгнала срещу тези хора с техните камъни по тяхната глава.

– Надявам се, рамото ти не боли много?

Амара затъкна меча в колана си.

– Ще оцелея – усмихна се още по-широко Бърнард. – Как е глезенът?

– Забавя ме – призна Амара.

– В такъв случай викай отново фурията си и се вдигай във въздуха. – Бърнард изтегли парче връв от една от кесиите си, прекара я през колана откъм гърба си и я върза на широка примка. Хвърли я на Амара. – Придържай се точно зад мен и не се вдигай много нагоре. Гората ще се отдръпва от пътя ми, но ти не надигай много глава, за да не я отнесе някой клон.

Амара едва успя да си поеме въздух, когато земята под краката ѝ се размести с глух грохот. Бърнард се понесе в бяг и с всяка огромна крачка земната вълна го изтласкваше все по-бързо напред. Амара хукна след него, но дори и без наранения глезен, щеше да ѝ е прекалено трудно да поддържа такова темпо. Тя стисна здраво кожената връв в ръката си, направи няколко крачки и скочи във въздуха, като в същото време призова Сирус.

Фурията сгъсти въздуха под краката ѝ и тя се понесе плавно напред, влачена за връвта на колана на едрия холтър. Ако тежестта ѝ по някакъв начин го забавяше, това не пролича. Той се носеше уверено в тъмнината, почти безшумно, сякаш дори сухата трева под подметките му се подчиняваше на волята му и омекотяваше и заглушаваше всеки негов скок.

Миг по-късно двамата навлязоха в гората и Амара сниши глава, за да се предпази от клоните. Тя се намести в сянката му и само веднъж ѝ се наложи да вдигне рязко крака, за да избегне едно паднало дърво, през което Сирус не успя да я прехвърли нав­реме.

– Намерих ги – каза в един момент Бърнард. – При брода са. Фейд е на земята, а Тави наполовина във водата и… – Той изръмжа ядосано. – Корд е там.

– Корд ли? – попита Амара.

– Холтър от долината. Престъпник. Иска да ги нарани.

– Нямаме време за това!

– Много съжалявам за неудобството, Курсор – отвърна троснато Бърнард. – Вече не долавям приятелите ти. Слезли са от пътя.

– Той сигурно иска да прикрие идването си – каза Амара. – Никога не пропуска шанса за изненадваща атака. Скоро и той ще открие момчето.

– В такъв случай първо трябва да се справим с Корд и синовете му. Аз поемам Корд, той е възрастният. Двамата млади са за теб.

– Фурии?

Въздух и огън…

– Огън? – прекъсна го Амара.

– Страхливци са. Високият е по-опасен. Удряй здраво и бързо. Отвъд билото са.

– Разбрано – кимна Амара.

Въздухът под краката ѝ се размести и тя полетя, тласкана от внезапно извилата се вихрушка. Премина през оголелите клони и се извиси над дърветата.