Фуриите на Калдерон

Глава XLI

Исана направи няколко бързи крачки назад, избута Одиана зад гърба си и вдигна войнствено брадичка.

– Винаги съм те мислила за прасе, Корд, но никога за идиот. Мис­лиш ли, че ще ти се размине убийство точно тук, в гарнизона?

Корд се изсмя дрезгаво.

– Ако не си забелязала, в момента легионът има по-важна работа от това, да се занимава с теб. Влязох съвсем необезпокоявано, наред с всичките глупаци, дошли тук да умират.

– Това не означава, че можеш да излезеш необезпокоявано, Корд. Ако приемем, че нито една от нас няма да те довърши, в случай че опиташ нещо.

Корд отново се засмя.

– Една от вас. Коя ли ще бъде? Ела тук, кучко.

Исана го погледна спокойно и не помръдна.

Лицето на холтъра пламна.

– Казах ела тук.

– Не може да те чуе, Корд, погрижих се за това.

– Погрижила си се, значи?

Погледът му се насочи към сгушилата се зад Исана жена. Одиана трепна, когато срещна погледа му, и очите ѝ се облещиха от страх.

– Недей – каза ѝ Исана, въпреки че знаеше, че думите са безполезни. – Не го гледай.

Но Одиана погледна към Корд. Кръвнишкото изражение на лицето му и пръстът, който сочеше в земята пред него, явно, бяха достатъчни, за да задействат дисциплиниращия нашийник. Одиана нададе тих, задавен вик и се свлече на земята, а пръс­тите ѝ задрапаха по нашийника. Опита да се пребори срещу собственото си гърчещо се тяло, което напираше да допълзи до Корд, да се подчини на заповедта му. Исана посегна да я спре, но внезапната вълна на ужас и страдание, която я заля при допира с гърба на Одиана, почти я заслепи и тя залитна назад.

Корд се изсмя рязко, пристъпи към двете жени и сграбчи в шепи лицето на Одиана.

– Така е по-добре – каза той. – Бъди добро момиче. Сега ще счупя хубавото ти вратле, а после ще сложа нашийника на Исана. Не мърдай.

Одиана изскимтя, тялото ѝ се сгърчи, но не му се противопостави.

– Корд, не! – извика Исана.

Изведнъж вратата изтропа. Последва тишина, после изтропа пак, сякаш някой се опитваше да влезе, някой, който не бе очаквал да я намери залостена. Корд се извърна през рамо.

Отчаяна, Исана замахна с лампата в ръката си. Стъкленият глобус удари фермера в тила и се пръсна на парчета. Немирната фурия в нея блесна за секунда с хиляди светлинки и изчезна. Вътрешността на склада потъна в мрак. Корд изруга.

Исана преодоля сковалия краката ѝ страх и хукна в мрака. Обзе я неописуем, влудяващ ужас, подсилен от тъмнината. Чу скимтенето на Одиана и тежкото, ръмжащо дишане на Корд. Пръстите ѝ напипаха косата на Одиана и тя я дръпна към себе си. Изправи я на крака и започна да я тегли към вътрешността на склада, надявайки се, че се движи в правилната посока. Одиана проскимтя и тя запуши устата ѝ с ръка.

– Не го прави, Исана – изръмжа Корд някъде от мрака пред вратата. – Удължаваш страданието и на двете ви. И двамата знаем как ще свърши това.

Исана усети потрепването на земята под дървения под, но знаеше, че фурията на Корд няма да ги открие лесно през дървото, точно както не успя и през леда. Продължи да тегли Одиана още по-навътре в склада, докато не се блъсна в задната стена. Тръгна пипнешком по стената, но въпреки че през пролуките между дъските прозираше бледата светлина отвън, не виждаше накъде отива. Натика Одиана в несигурното скривалище между два сандъка, после вдигна собствените ѝ ръце и ги притисна към устата ѝ. Робинята се разтресе силно, но накрая кимна в съгласие. Исана дръпна ръцете си от нея и се обърна.

– Хайде, Исана – разнесе се още по-отдалече гласът на Корд. – Нашийникът не е толкова страшен. Веднъж сложиш ли го, край на всички съмнения и несигурност. Ще видиш и хубавата му страна. Ще се погрижа за това.

Исана преглътна, отвратена от чутото, и се замисли върху възможностите си. Имаше стотици хора в гарнизона. Някой със сигурност ще я чуе.

Със сигурност. Но така ще издаде местоположението си на Корд. Не знаеше колко време ще отнеме разбиването на залостената врата, но на Корд със сигурност щеше да му отнеме по-малко, за да ѝ извие врата. Вътрешно кипеше от безсилие, но единственото, което можеше да направи сега, бе да стои тихо, докато намери начин да избяга от склада или да се справи с Корд сама. Приклекна в тъмнината и продължи да обмисля възможностите си.

В продължение на около минута земята се тресеше с грохот и тътен, после гръмнаха радостни викове, примесени с рева на сигнални тръби. Никакъв смисъл. Не знаеше какво става навън, но едно бе ясно, в тази врява никой нямаше да я чуе. Трябваше да разбере къде точно беше Корд, а после или да го заобиколи, за да отвори вратата, или да се нахвърли върху него – а това би било истинска лудост. Дори и да успееше да го намери, той беше много по-силен от нея. Можеше да пусне Ручей срещу него, но ако тя не беше достатъчно бърза? Не, реши Исана, директният сблъсък с него трябваше да остане като последна възможност.

Пресметнат риск тогава. Тя пое дъх и се опита да запази гласа си тих, монотонен, за да прикрие посоката, от която идваше.

– Казваш, че това ще ме направи щастлива, а, Корд?

Отговорът дойде съвсем отблизо, може би от същата пътека между сандъците.

– Веднъж сложа ли ти го, каквото кажа аз, това ще те прави щастлива.

– Предполагам, че мъж като теб има нужда от подобни неща – каза тя, докато отстъпваше назад, в опит да заобиколи по друга пътека и да се промъкне покрай него.

– Продължавай да говориш. Когато най-накрая ми паднеш в ръцете, ще е още по-сладко.

Посоката, от която дойде гласът му, подсказа на Исана, че и той се движеше.

Отвън се чуха викове, после земята затрепери, сякаш я трамбоваха хиляди крака. Роговете изсвириха „Атака” и Исана разбра, че гарнизонът е нападнат.

– Чуваш ли? Казах ти, че са заети. Сега двамата с теб сме насаме – каза Корд и този път гласът му дойде от не повече от десет фута от нея, толкова близо, че тя долови в тъмнината яростта и похотта му, които го обгръщаха като горещ, зловонен облак мъгла.

Исана не посмя да отговори. Вместо това прекоси възможно най-тихо пътеката и се прилепи към сандъците от другата страна. Наостри уши и чу Корд да пристъпя бавно по пътеката, почти на една ръка разстояние от нея. Сега дори долавяше гнусните му емоции. Той се изравни с нея и тя затаи дъх. Докато Корд пълзеше покрай нея, натискът върху сетивата ѝ бавно се промени, сякаш нещо топло и влажно се отърка в нея – по лявата ѝ буза, после по устата, накрая през дясната буза.

Корд спря. Беше ли я усетил някак? Знаеше ли, че е до него?

– Подушвам те – промърмори той съвсем наблизо. – Подушвам те. Миришеш хубаво. Огладнявам от миризмата ти.

Исана задържа дъха си.

Той се обърна рязко и тръгна бързо към вратата и усещането отново премина през лицето ѝ. Загуби го само след секунда. Беше се отдалечил от обсега на сетивата ѝ.

Тогава изведнъж ѝ хрумна, че тя притежаваше оръжие, което той нямаше. Неговата фурия може и да му даваше невероятна сила, но той не можеше да я използва, за да вижда. Силата му не се простираше по-далече от собствените му пръсти. Но тя можеше да използва своята фурия, за да го открие, дори в пълен мрак, само обсегът ѝ да беше по-голям. Как можеше да го разшири?

Като го провокира, осъзна тя. Като разпали емоциите му, ето как, така ще го усеща от по-далече. Опасен план, повече от опасен. Но ако можеше да определи с точност местоположението му, щеше да успее да се промъкне покрай него, да стигне до вратата и да повика помощ.

Тръгна обратно към далечния край на склада, като избра нас­лука една от пътеките между сандъците.

– Знаеш ли как избягахме, Корд? – каза тя, повишавайки глас.

Корд изръмжа, беше само на няколко ярда от нея.

– Някой проклет глупак не е бил закърпил покрива както трябва.

– Май си бил прекалено пиян и не помниш – присмя му се Исана. – Не помниш, че изпрати Арик да закърпи покрива.

– Не – изръмжа той. – Той не би посмял.

– Сам си го направи, Корд. Зашлеви го през лицето, пред очите ми, сам го тласна към това, което направи.

Гласът на Корд стана по-рязък, задъхан, приближаващ се.

– Става така – изръмжа задъхан Корд. Приближаваше. – Случва се. Изпускам си нервите. Но той ме разбира.

– Не, не разбира, Корд – каза още по-тихо Исана. – Той ни помогна да избягаме. Направи дупки в покрива, за да може стопеният сняг да протече и да ни върне способността да призовем фуриите си.

– Лъжлива кучка! – изръмжа Корд.

Юмрукът му се стовари върху един от сандъците и здравите дървени летви изпращяха.

Междувременно битката навън се пренесе някъде съвсем наблизо, в самия двор, може би дори пред самия склад.

– Той те мрази, Корд. Сега тук ли е, с теб? Тук ли е, за да ти помага? Вече нямаш синове, Корд. Нищо няма да остане след теб. Битан е мъртъв, а Арик те презира.

– Млъкни! – изрева Корд. – Млъкни, преди да разбия лъжливата ти глава!

Гневът и изпепеляващата му ярост се понесоха като вълна през склада. Исана безмълвно помоли Ручей да изостри допълнително сетивата ѝ.

Почувства го. Откри извора на яростта. На десетина фута от нея, в съседната пътека, и приближаваше бързо към нея. Исана тръгна предпазливо напред, покрай него, право към вратата, но когато се изравни с него, стъпките му спряха и се насочиха обратно към вратата.

– О, не – изръмжа той. – Знам какви номера ми въртиш. Искаш да ме ядосаш и да хукна да те гоня. И когато докопам онази кучка, робинята, докато съм зает да ѝ прекършвам врата, ти да побегнеш към вратата. Не, не. Не си по-умна от мен.

Обезсърчена, Исана тръгна след него, не знаеше какво разстояние да поддържа помежду им, за да не го изгуби отново, и това я вбесяваше. Продължи да върви от другата страна на сандъците, чак докато пътеката не свърши.

Корд спря и тя усети искрицата надежда и похотта, които го обзеха, докато поемаше дълбоко дъх през носа.

– Надушвам те, Исана. Надушвам потта ти. Страх те е.

Тя чу как кокалчетата на ръцете му изпукаха. Остана на място, точно от другата страна на реда сандъци. Исана прик­лекна. Протегна ръка и преброи пипнешком сандъците – един, два, три, поне четири на височина.

– Надушвам те – измърка от другата страна Корд. – Близко си. Къде си?

Исана взе светкавично решение. Обърна се към стената от сандъци, опря ръце в най-горния, облегна се на него и натисна с всичка сила. Стори ѝ се, че мина цяла вечност, преди сандъкът да се наклони и да падне, повличайки още два под себе си. Корд извика рязко, но викът му заглъхна под ужасяващо силния трясък от сгромолясването на сандъците.

Исана хукна към вратата на склада, като опипваше пред себе си тъмнината. Намери резето, издърпа го и отвори вратата. Въпреки че складът се намираше в сянката на стената, бледата утринна светлина нахлу през вратата. Тя се обърна и погледна навътре.

Корд лежеше по корем на земята, затрупан от дървените сандъци. Един го беше ударил между плешките и все още лежеше наполовина през гърба му, непокътнат от падането. Другият, който лежеше настрана, трябва да го бе ударил по главата, защото по лицето му имаше кръв. Последният го бе приковал на пода, затиснал кръста и бедрата му. Беше се разбил при удара в пода и от вътрешността му се бяха изсипали натрошени, тежки керемиди, с които бяха покрити покривите на сградите в гарнизона. Исана пое облекчено въздух. Керемидите бяха от плътна, печена глина и всеки от сандъците може би тежеше над сто килограма.

Видя как Корд се напъна и се опита да се измъкне. Изръмжа, измърмори нещо под носа си и земята под него се надигна леко. Опита отново, но не можа да се измъкне изпод сандъците. Отпусна се запъхтян и стенещ на пода.

Исана отиде до него и се надвеси отгоре му. Коленичи, докосна с пръст слепоочието му и помоли Ручей да ѝ покаже състоянието му.

– Краката ти са счупени – каза тя равнодушно. – Тазът ти също. И гръбнакът. – Тя задържа за момент пръста си на главата му. – Изтощен си до краен предел. Явно си ползвал фурия, за да ни преследваш – каза тя и отдръпна ръката си. – Няма да мръднеш оттук, Корд.

– Кучка – озъби се той, но в гласа му вече нямаше сила. – Довърши каквото започна. Приключвай с мен.

– Ако беше на мое място, щеше да ми разбиеш главата. – Тя вдигна една от тежките керемиди и прокара пръст по правия ѝ ръб. Нагоре, надолу, със сигурност можеше да счупи човешки череп. – Може би с една от тези. Щеше да ми смажеш главата, да ме убиеш на място.

– Все пак те спипах – изръмжа той. – Докато умирам, ще си мисля за това. Ти, в онзи кръг, изплашена до смърт. Не го забравяй.

Тя се изправи и хвърли керемидата на пода. После тръгна по една от пътеките между редовете.

– Какво правиш? – изръмжа отново той. – Когато се измъкна оттук…

Исана отиде до Одиана и я хвана за ръка. Вдигна я на крака и ѝ закри очите с ръка. Одиана кимна едва-едва и закри очи със собствените си ръце. Исана я поведе, заобикаляйки Корд отдалече, докато той протягаше напразно ръка да я сграбчи за глезена.

– Няма да се измъкнеш оттук – каза Исана. – Така, като се замисля, сещам се само за един човек, който би могъл да се погрижи навреме за раните ти и да се оправиш, Корд. Но да знаеш, тя няма да го направи.

Исана спря, погледна го, после се надвеси над него. Той посегна към глезена ѝ, но тя изрита ръката му.

– Откажи се – каза Исана.

Сграбчи веригата, която висеше на врата му и рязко я отскубна. Замахна и го удари с нея силно през устата.

Замаян от болка, Корд вдигна поглед към нея и я зяпна стъписан.

– В момента не усещаш нараняванията си, Корд – каза хладно Исана. – Но никога вече няма да проходиш. Ще имаш нужда от някой, който да те мие като бебе. Не съм сигурна дори дали ще можеш да сядаш без чужда помощ.

Тя се обърна и поведе Одиана към вратата.

– Но ще можеш да се явиш на съд. Дори в това си състояние. Безпомощен. Вмирисан на собствените си изпражнения. Ще се явиш на съд пред графа и всички в долината ще разберат що за човек си всъщност. Аз ще се погрижа за това. А после ще те убият за това, което си сторил.

Отвън се понесе плътният рев на рогове и почти заглуши злобното, жалко хленчене на Корд.

– Исана! Ти, тъпа кучко, не можеш да направиш това. Не можеш да направиш това!

Тя затръшна вратата зад тях и каза:

– Не те чувам, Корд.

В този момент емоциите от битката я заляха като потоп – отчаяние, агония и ярост, и безумие в едно. Събра всичките си сили, за да не бъде повалена на земята. Одиана се вкопчи в нея и двете заедно успяха да останат на крака. Двете едва успяха да се доберат с куцане до едно по-тихо местенце, между две постройки със спални помещения за легионерите. Отворените сетива на Исана, които ѝ послужиха така добре в мрака, сега подкосиха краката ѝ и тя се свлече на колене. Обгърна главата си с ръце и започна да се бори да заглуши емоциите, които я връхлитаха. Усети как земята се разтресе и чу рева на огромен звяр, последван от мощен глас, който изрева предизвикателно.

Когато вдигна глава, Одиана я нямаше. Исана погледна нагоре и видя един мръсен крак да изчезва върху покрива на сградата. Все още замаяна, Исана разтърси глава и тръгна. Не спря, докато не се озова насред хаоса в двора под стената, където един огромен гаргант, яхнат от свиреп на вид ездач, се вдигна на задните си крака и сплеска с предните един марат.

– О, не – прошепна тя. Очите ѝ се разшириха, когато вдигна поглед към ездача на гарганта и седящите на седлото зад него. – О, дете, в какво си се забъркал! О, мили мой Тави!