Фуриите на Калдерон

Глава ХXVII

Фиделиас спря, да си поеме дъх. Двамата с Алдрик излязоха от гористите райони североизточно от Бърнардхолт и стигнаха до каменния път, който пресичаше долината и водеше до гарнизона. Краката му, въпреки че ги беше обвил в парцали от дрехата си и използваше всичките си фурии, за да омекотят стъпките му, се влошаваха. Болката сама по себе си беше достатъчна, за да го спре, дори и без умората от твърде дългото ходене и обикаляне напред-назад в безплодни усилия да настигне хитрия холтър.

Той се отпусна върху един плосък камък край пътя, а майс­торът на меча закрачи неспокойно пред него.

– Не разбирам – каза той. – Защо просто не ни придвижиш бързо, както преди?

– Защото не бяхме на пътя – процеди през зъби Фиделиас. – Да се носиш по земна вълна по каменен път, е лесно. Да я използваш сред природата, без да познаваш местните фурии, е равносилно на самоубийство.

– Значи, той може да го направи, а ти – не.

Фиделиас сдържа напиращия си гняв и отвърна просто:

– Да, Алдрик.

– Като умиращ кон сме, храна за враните.

Фиделиас поклати глава.

– С тази скорост няма да го хванем. Оставил е половин дузина фалшиви следи, изчакал ни е да тръгнем по някоя и тогава е издигнал своята вълна и е тръгнал.

– Ако все още имахме коне…

– Но ги нямаме – прекъсна го рязко Фиделиас.

Той вдигна крак и разви част от парчетата плат.

Алдрик се приближи. Разгледа стъпалата му и изруга.

– Враните да го изкълват, старче. Чувстваш ли ги още?

– Да.

Алдрик се наведе и разви още малко от парчетата, оглеждайки раните.

– Влошават се. Ако продължиш така, ще ги загубиш.

– Има още време – изсумтя Фиделиас. – Трябва да…

Той погледна нагоре и видя Етан да подскача като луд върху близкото дърво. Хвърли поглед надолу по пътя, на запад от тях.

– Алдрик – каза тихо той, – двама мъже по пътя. Вървят към нас. Легионерски подстрижки. Въоръжени са.

Алдрик пое въздух и затвори очи за момент.

– Добре. Легионери ли са?

– Не носят униформи.

– Възраст?

– Млади – Фиделиас докосна камъните по пътя с крак и призова Вама. – Използват земни фурии и пътя, за да тичат по-лесно. Движат се бързо. Имат опит в призоваването на бойни фурии.

– Как ще го направим?

– Чакаш да дам сигнал – каза Фиделиас. – Първо да разберем каквото можем.

Двамата млади мъже идваха тичешком към тях и когато приближиха, Фиделиас успя да докара една измъчена усмивка на лицето си.

– Добро утро, момчета – извика им той. – Ще отделите ли минутка да помогнете на двама пътници?

Младите мъже забавиха крачка и когато наближиха съвсем, Фиделиас ги огледа подробно. И двамата бяха млади – нямаха още двайсет, но единият вече беше започнал да оплешивява. И двамата бяха стройни. Имаха сходни лица – може би бяха братя. Бяха задъхани от тичането, но не много. Фиделиас насили нова усмивка и им предложи манерката си с вода.

– Господине – каза по-високият, поемайки манерката, – задължени сме ви.

– Пострадали ли сте? – попита по-ниският. Той се наведе леко и се вгледа в краката на Фиделиас. – Враните да го изкълват, ама наистина сте ги изранили.

– Бурята ни принуди да слезем от пътя – каза Фиделиас. – Имаше наводнение и трябваше да си събуя обувките, за да плувам. Цяла сутрин ходих бос, но повече не мога.

– Обзалагам се – направи болезнена гримаса младежът и пое манерката от брат си, кимна благодарствено, пийна набързо и я подаде обратно на Фиделиас.

– Господине – каза той, – може би е по-добре да се махнете от пътя. Не съм сигурен, че тук е безопасно.

Фиделиас хвърли бърз поглед на Алдрик, който кимна и се зае с престорено усърдие да увива наранения му крак.

– Защо смяташ така, синко?

– Проблеми в долината, господине – отвърна високият. – Снощи като че ли всички фурии бяха призовани наведнъж – местните фурии на хората от фермите, по-точно. А по-малкият ми брат е забелязал край нашия холт нещо, което се кълне, че е било маратски съгледвач – за Уорнърхолт става въпрос, господине.

– Марат? – усмихна се скептично Фиделиас. – Май брат ти си е правил шеги с теб, синко.

Младежът от Уорнърхолт поклати глава.

– И така да е, в долината има проблеми, господине. Аз и братята ми се прибрахме, за да помогнем на баща ни с местните проблеми, но всичко излезе от контрол. Имаше голяма свада, за малко да има и убити. Видяхме да се издига пушек от изток, близо до Алдохолт. Като взехме предвид нещата от снощи и това, което видяхме сега, решихме, че ще е най-добре да разпространим новината.

Фиделиас премига.

– Леле, значи, сте тръгнали към гарнизона, за да предупредите за неприятностите?

Младежите кимнаха мрачно.

– Тръгнете надолу по пътя, откъдето дойдохме ние, и потърсете пътека на юг. Ще ви отведе до Бърнардхолт. Ако ни извините, господине, по-добре да не се бавим повече тук. Съжалявам, че не можем да ви помогнем.

– Всичко е наред – успокои го Фиделиас. – Всеки със задълженията си, синко.

Намръщи се и изгледа изпитателно по-младия брат.

– Господине?

– Ти си горе-долу мой ръст, нали?

Алдрик изтри кръвта от меча си.

– Можеше да го изчакаш поне да умре – каза той.

Фиделиас събу и втория ботуш от по-ниския младеж и седна, за да ги нахлузи върху набитите си крака.

– Нямам време.

– Не съм сигурен, че това беше нужно, Фиделиас – каза Алдрик. – Ако мълвата е тръгнала, няма връщане назад. Нямаше смисъл да ги убиваме.

– Не знаех, че ще имаш нещо против – каза Фиделиас.

– Добър съм в убиването, но не значи, че ми харесва.

– Човек обича да прави онова, в което най го бива. – Фиделиас затегна връзките колкото можа и потрепери от болка. – Беше необходимо. Трябва да спрем всеки, който се опитва да занесе новина до гарнизона или до другия край на долината.

– Но този холтър сигурно вече е стигнал там.

– Той е само един човек, един разказ. Местният граф няма да рискува заради разказа на един човек. Това ще ни спечели време. Ако успеем да спрем повече новини да стигат до него, ще сме сигурни, че гарнизонът няма да е подготвен. Мъртъв ли е?

Алдрик се наведе за миг над босото момче.

– Отишъл си е. Искаш ли да дам знак на мъжете?

– Да. – Фиделиас се изправи и изпробва тежестта на тялото си върху краката. Боляха го, боляха го отвратително много, но ботушите бяха доста удобни. Щяха да изкарат доста. – Пак ще трябва да говорим с Атсурак. Нещата започнаха да излизат от контрол. Не можем да чакаме още дълго.

Фиделиас прескочи телата на младежите от Уорнърхолт и погледна през рамо майстора на меча.

– Да започват атаката си незабавно.