Гай-джин

12.

Макфей вдигна поглед от купчините с писма, документи и списания, разхвърляни по бюрото.

— Как е Малкълм? — попита той, когато д-р Бабкот влезе и затвори вратата. Кантората бе просторна, с изглед към Хай стрийт и морето.

— Някаква стомашна криза, Джейми, можеше да се очаква, разтревожен съм, горкият момък. Превързах раната му — бе разкъсал няколко шева. Дадох му екстракт от опиум. — Бабкот потърка зачервените си от умора очи, рединготът му беше измачкан, с протрити ръкави и целият на петна от лекарства и засъхнала кръв. — Не мога да направя кой знае какво за него сега. Какви са последните новини от флотата?

— Status quo: корабите са заели позиция, легацията е още обкръжена, надяват се Бакуфу да се появят скоро.

— Какво ще стане, ако не се появят?

Макфей сви рамене.

— Получих нареждане да заведа Малкълм в Хонконг при първа възможност — много е важно за него. Мога да го кача на пощенския кор…

— Категорично забранявам да го правиш — извика гневно Бабкот. — Глупаво е и е извънредно опасно. Ако излезе буря, което е доста вероятно за това време от годината… ами прилошаването и продължителното повръщане ще разкъсат шевовете — а това ще го убие. Не!

— Но кога ще е безопасно?

Лекарят погледна през прозореца. В залива не се виждаше никой. Небето бе покрито с облаци. Той за сетен път съпостави безпомощността си и познанията си.

— Поне след седмица, а може би след месец. Един Господ знае, Джейми, аз не зная.

— Ако можеше да дойде с пощенския кораб, щеше ли да бъде по-добре?

— За Бога, не! Не ме ли чуваш ясно? Не, не! Струан не трябва да се движи. Девет дни с кораб направо ще го убият.

Лицето на Макфей помръкна.

— Какви са шансовете на Малкълм? Много е важно да ги знам.

— Все още са добри. Температурата му е повече или по-малко нормална и няма признаци за загнояване. — Бабкот потърка очите си отново и се прозя. — Съжалявам, Джейми, не исках да ти се сопвам така. От полунощ съм на крак: заших двама кавгаджии — моряк и войник — от Пияния град, а призори в Йошивара спешно трябваше да зашия млада жена, опитала се да се пореже до смърт. — Той въздъхна. — Трябва да го пазим колкото е възможно по-спокоен. Лошите новини са предизвикали кризата.

Вестта за смъртта на Кълъм Струан и прогнозите, направени за новото положение на Малкълм като тай-пан, които засягаха всичките им конкуренти, бързо обходиха Колонията. В „Брок и синове“ Норбърт Грейфорт прекъсна заседание, за да отвори първата бутилка с шампанско; от много седмици я пазеха охладена в новото им, много модерно хладилно помещение до техния склад.

— Най-добрата новина от години — изкиска се той на Дмитрий. — Имам още двайсет сандъка с шампанско за празненството, което ще организирам довечера. Наздраве, Дмитрий! — Вдигна чашата си от възможно най-финото венецианско стъкло. — За тай-пана на Търговската къща: без Стария, а ако е рекъл Господ, и без Новия, и те може би ще фалират през годината!

— Ще пия с теб, Норбърт, за успеха на новия тай-пан, но не и за останалото — рече Дмитрий.

— Виж действителността. Те са старият, ние сме новия свят — някога бяха силни, докато бе жив Дърк Струан, но сега са слаби, Макфей е слаб — защо ли, с неговата ентусиазирана помощ и с малко убедителност през нощта на убийството на Кентърбъри можехме да раздвижим цялата колония, флотата, армията, можехме да пленим тоя негодник краля на Сацума, да го обесим и да заживеем щастливо след това.

— Съгласен съм. Трябва да се отмъсти за Джон Кентърбъри по един или друг начин. Горкичкият — въздъхна Дмитрий. — Знаеш ли, че той ми завеща своята търговия? — Кентърбъри бе ръководил една от по-малките търговски къщи, специализирана в износ на копринени платове и особено на пашкули и копринени буби, много доходна търговия за Франция, където производството на коприна, някога най-доброто в света, бе погубено от болест. — Джон винаги казваше, че ще умре, но никога не му вярвах. Аз съм също изпълнителят на завещанието му. Дребосъкът Уили ми го даде, преди да отплава.

— Всички самураи са кучи синове, да го убият безпричинно. Какво става с неговата мусуме? Старият Джон беше луд по нея. Тя е бременна, нали?

— Не, това беше слух. В завещанието си Джон ме моли да се погрижа за нея, да й дам пари, за да си купи собствена къщурка. Отидох да я видя, но нейната мама-сан, Райко, онази дърта кукумявка, ми каза, че момичето се е върнало в селото си, но че тя ще му изпрати всичките пари. Аз й платих отгоре, както искаше Джон, и това беше всичко.

Норбърт замислено допи виното си, наля си още и се почувства по-добре.

— Ти също трябва да се погрижиш за себе си. — Норбърт понижи глас, като прецени, че е дошъл подходящият момент: — Трябва да мислиш за бъдещето, а не за няколко топа плат и буби. Помисли за голямата игра, американската игра. С нашите контакти можем да купим всякакво количество британски, френски или пруски оръжия — току-що подписахме страхотна сделка да представяме Круп в Далечния изток — на по-добри цени от тези на Струан и компания. Оръжията са доставени на Хавайските острови, готови за превозване до… докъдето и да е, не задавай въпроси.

— Ще пия за това.

— Каквото и да поиска човек, можем да му го намерим по-евтино и по-бързо. — Норбърт напълни отново чашите. — Харесвам Дом Периньон, то е по-добро от Тат — старият монах знаеше много за цвета му, за захарта в него и дали тя липсва. Както хавайската захар — добави той деликатно. — Подочувам, че ще е толкова ценна тази година, че почти ще е национално богатство за Севера или за Юга.

Дмитрий застина с чашата си, вдигната във въздуха.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, но нека си остане между нас, че „Брок и синове“ държат под ключ тазгодишната реколта, което означава, че Струан няма да имат много от чувалите, струващи по сто лири, така че твоята сделка с тях няма да се осъществи.

— Ами ако се разчуе? — Дмитрий присви очи.

— Искаш ли да участваш? В нашата сделка? Използвахме сигурен агент за Щатите и за Севера и Юга, за късмет.

— В замяна на какво?

— Тост: за гибелта на Търговската къща!

Из цяла Йокохама се вдигаха тостове по повод смъртта на Кълъм и за успеха на новия тай-пан — и в заседателните зали из Далечния изток, и навсякъде, където се търгуваше с Азия. Някои от тостовете бяха за прослава, други за отмъщение; едни пиеха за успеха, други проклинаха до девето коляно всички от семейство Струан, трети се молеха за неговия успех, но всички, свързани с търговията, обсъждаха как ще им се отрази на бизнеса, ако Струан поеме Търговската къща или ако умре.

Във Френската легация Анжелик се чукна, сръбна от шампанското внимателно, чашата й бе евтина и неподходяща, както и виното.

— Да, съгласна съм, г-н Вервен.

Пиер Вервен, беше Charge d’Affairs, изморен, оплешивяващ мъж на четирийсет.

— Първият тост, госпожице, изисква втори — рече той, вдигна чашата си и се извиси над нея, — не само за успеха и за дълъг живот на новия тай-пан, но и за тай-пан — вашия бъдещ съпруг.

— La — господине! — Анжелик остави чашата си и се престори на ядосана. — Аз го споделих с вас поверително, защото съм безмерно щастлива и горда, но не бива да споменавате гласно, докато г-н Струан не го обяви публично. Трябва да ми обещаете това.

— Разбира се, разбира се — увери я Вервен. Но в главата си бе решил вече, че трябва да прати телеграма на Сьоратар на борда на флагмана, в Йедо, веднага, щом тя си тръгне. Бе повече от ясно — имаше многобройни политически отклонения и възможности, които тази връзка можеше да даде на Франция и френските интереси. „Боже мой — мислеше си той, — ако сме умни, а ние сме, ще можем да контролираме Търговската къща чрез тази млада курва, която няма нищо повече от красиво лице, великолепни гърди, закъсняла девственост и задник, обещаващ на съпруга й буйни преживявания за месец-два. Как, по дяволите, го е хванала. Ако това, което казва, е истина. Ако е…

Merde, бедният мъж трябва да е побъркан, за да реши тази лека жена без никаква зестра и със съмнително потекло да стане майка на децата му! Какъв невероятен късмет за оная противна свиня Ришо, сега той ще може да откупи своите ценни книжа.“

— Моите най-искрени поздравления, госпожице.

Вратата се залюля и се отвори; влезе прислужникът на Легацията, немного млад, пълничък китаец с ленено палто и черни панталони. Нахълта вътре, натоварен с пощата.

— Хей, господар, цялата съща пощаа, няма значение! — Той хвърли писмата и пакетите върху инкрустираното бюро, заплесна се по девойката и се оригна, като си тръгна.

— Боже мой, тези отвратителни обноски са достатъчни да те побъркат! Хиляди пъти съм казвал на тоя кретен да чука! Извинете ме за момент. — Вервен бързо прегледа писмата. Две от жена му, едно от любовницата му, всичките пуснати преди два месеца и половина. „Обзалагам се, че и двете молят за пари“ — помисли си той кисело. — А, четири писма за вас, госпожице. — Много от френските жители получаваха пощата си от най-близката легация. Трите са от Париж, а едното от Хонконг.

— О, благодаря ви. — Анжелик засия, като видя, че двете бяха от Колет, едното от леля й, последното от баща й. — Толкова сме далеч от вкъщи, нали?

— Париж е светът, да, да. Добре, предполагам, че ще искате да се усамотите за малко, можете да ползвате стаята през коридора. Ако ме извините… — Вервен тръгна към натрупаното си бюро с извинителна усмивка — държавни дела.

— Разбира се, благодаря ви. И благодаря за добрите пожелания, но, моля ви, нито дума… — Анжелик излезе грациозно, като знаеше, че за часове великолепната й тайна ще стане всеобщо достояние, прошепната от ухо на ухо. „Беше ли разумно да му кажа? Мисля, че да, Малкълм ме помоли да се омъжа за него, нали?“

Вервен отвори своите писма, прегледа ги, бързо видя, че и двете го молеха за пари, но нямаше никакви други лоши новини. Премести ги настрани, за да ги дочете и им се наслади по-късно, и започна телеграмата за Сьоратар — с тайно копие до Андре Понсен, — доволен, че ще им съобщи добри новини.

— Почакай малко — измърмори той, — може би какъвто бащата, такава и дъщерята и всичко е само едно преувеличение! По-добре е да го докладва така: Преди няколко минути г-ца Анжелик ми прошепна поверително, че… После посланикът да си прави своите планове.

А Анжелик се разположи нетърпеливо в една приятна чакалня с изглед към градината. Първото писмо на Колет й поднесе щастливи новини от Париж, модата, историите и техните общи приятели, толкова бе приятно, че препускаше по листа, като знаеше, че ще го препрочита много пъти, особено довечера в удобното й легло, за да се наслади на всичко. Познаваше и обичаше Колет като сестра — в манастира бяха неразделни, споделяха си надежди, мечти и интимни неща.

Второто писмо й поднесе по-пикантни новини, свързани с нейния брак — Колет й беше връстница, и двете на осемнайсет, но бе вече омъжена от една година и имаше син.

Анжелик пое дълбоко дъх и погледна през прозореца, почака да премине угризението й. „Не трябва да се издаваш — повтори си тя, почти разплакана. — Дори на Колет. Бъди силна, Анжелик. Внимавай. Животът ти се промени, всичко се промени — е, да, но само малко. Не действай необмислено.“

Отново си пое дълбоко дъх, следващото писмо я шокира. Леля Ема й съобщаваше ужасната новина за фалита на своя съпруг:

„Горкичкият скъпи чичо Мишел — помисли си девойката и изхлипа тихо. — Жалко, че беше толкова лош управител.“

— Няма значение, моя скъпа лельо-майко — рече после на глас, изпълнена с внезапна радост. — Сега мога да ви се отплатя за цялата обич, ще помоля Малкълм да ми помогне, той сигурно ще…

„Почакай! Ще бъде ли разумно?“

Докато размишляваше над тези въпроси, отвори писмото на баща си. За нейна изненада в плика имаше само писмо, а не и очакваната полица, за която бе помолила — полица за парите, които бе донесла със себе си от Париж и бе депозирала в банка „Виктория“, парите, които чичо й щедро й зае с единственото обещание тя да не казва на жена му и с условието, че баща й веднага ще изплати заема в момента, щом пристигне в Хонконг; впрочем баща й й каза, че го е направил.

Очите й не можеха да продължат да четат, в главата й беше хаос. „О, Боже мой! Каква възможност за търговия? Всичко ли, което имам на света, ще го проиграе?“

Беше почти два и Макфей бе уморен, стомахът му — празен, главата му тежеше. Бе написал дузина писма, подписал петдесет бележки, платил дузина сметки, провери кредитните сметки, които показваха, че търговията върви надолу, откри, че всички стоки, поръчани от Америка, са закъснели, задържани или им ги предлагаха на по-високи цени, цялата търговия с Канада и Европа в известна степен бе засегната от Американската гражданска война. Нямаше добри новини в никое от писмата от Хонконг — много лоши бяха новините и за техния клон в Шанхай, въпреки че Албърт Макструан вършеше великолепна работа. „Боже мой — помисли си той. — Ще бъде катастрофа, ако напуснем Шанхай с всичките наши инвестиции там.“

В града отново имаше вълнения и трите чуждестранни концесии под британски, френски и американски контрол бяха засипани със слухове, че армиите на разбунтувалите се от огромното Тайпинско въстание, разположили се около Нанкин — главен град на юг в страната, който бяха завладели преди девет години и го използваха за своя столица, — са се раздвижили отново. Изрезка от „Шанхай обзървър“ гласеше:

Новините от вкъщи също бяха потискащи. Проливни дъждове бяха отнесли реколтата в Ирландия и други области — очакваше се година на недоимък, макар и не толкова голям, както при слабата реколта от картофи, когато умряха стотици хиляди хора. Огромна безработица в Шотландия. Нищета в Ланкшир, особено при мелниците за памук, включително и за трите на Струан заради съюзното ембарго върху памука от Юга и блокадата на всички южни пристанища. С памука от Юга Англия снабдяваше света с платове. А клиперът на Струан, претъпкан с чай, коприна и лакове, предназначени за Лондон, беше изчезнал. На борсата акциите им бяха паднали. Тези на Брок се вдигнаха с успешното пристигане на първия за сезона чай.

Следващото писмо беше от годеницата му, Морин Рос, и беше още по-неприятно: „Кога трябва да пристигна? Прати ли билета ми? Ти обеща, че тази Коледа ще бъде последната, която ще празнуваме разделени…“

— Няма да е тази Коледа, девойче — измърмори Макфей начумерен, макар че много я харесваше, — не мога да си го позволя още, а и тук не е място за млада жена.

Много пъти й бе писал и разказвал за страната, макар да знаеше, че Морин и приятелите й искаха той да работи за Струан в Англия или Шотландия и че е дори по-добре да напусне „тази прочута компания и да се прибере у дома като всеки нормален мъж“. Искаше му се тя да развали годежа и да го забрави, знаеше, че повечето британски съпруги скоро намразваха Азия, отвращаваха се от азиатците, негодуваха срещу лесния достъп до момичетата за удоволствие, презираха храната, пъшкаха за „вкъщи“ и превръщаха живота на мъжете си в ад.

Знаеше също, че харесва Азия, обича работата си, обожава свободата, притежава тяхната Йошивара и никога няма да си иде с удоволствие в родината. „Ами — мислеше си той. — Поне, докато не се пенсионирам.“

Единствената добра новина в пощата бяха книгите от книжарница Хатчард на площад „Пикадили“: новото илюстрирано издание на „Произход на видовете“ от Дарвин, няколко поеми на Тенисон, току-що излязъл преводен памфлет на Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на комунистическата партия“, пет броя на „Пънч“ и, разбира се, най-ценното — седмичното издание на Чарлс Дикенс, което публикуваше четиринайсета част на „Големите надежди“: печатаха ги с продължение.

При цялата работа, която имаше да свърши, Макфей подобно всички, получили това издание, заключи вратата и жадно изгълта откъса. Когато прочете и последното изречение „Продължението следващата седмица“, той въздъхна.

— Какво ли, по дяволите, ще прави после г-ца Хавишъм, злата стара кучка? Напомня ми на майката на Морин. Надявам се, за Бога, че Пип ще успее да се измъкне от цялата каша по някакъв начин. Надявам се, за Бога, че добрият стар Дикенс ще ни предложи щастлив край.

За миг Макфей се откъсна от действителността, потънал във възхищението си към писателя и неговите великолепни творби: „Оливър Туист“ — преди повече от двайсет години, „Николас Никълби“, после „Дейвид Копърфийлд“ и други до „Повест за два града“. „Дикенс е най-големият писател в света, няма съмнение в това.“

Макфей се изправи и застана до прозореца, загледа морето и се замисли за флотата в Йедо и за пощенския кораб, който сега щеше да продължи редовния си рейс през Шанхай, вместо да тръгне направо за Хонконг с Малкълм Струан, безпокоеше се за него и бъдещето, което някак си се смеси с Пип и г-ца Хавишъм, чудеше се как Пип ще се измъкне от кашата, в която се бе забъркал, и щеше ли момичето да се влюби в него. „Иска ми се да е така, бедно девойче. Ами моето момиче, Морин? Време е да си създам семейство…“

На вратата се почука.

— Г-н Макфей. Мога ли да ви видя за малко? — Беше Пиеро Варгас, помощникът му.

— Един момент. — Чувстваше се малко виновен, че чете книги, сложи броя под купчината с писма, протегна се и отвори вратата.

Пиеро Варгас беше красив евроазиатец на средна възраст, от Макао, малка португалска територия на четиридесетина мили западно от Хонконг, завзета през 1552. За разлика от британците португалците смятаха Макао за родна страна, а не за колония, те насърчаваха своите заселници да се женят за китайки и приемаха децата им за португалски граждани, разрешаваха им достъп в Португалия. Британците не се насърчаваха за подобни действия, макар че мнозина имаха семейства там. Техните потомци обаче не се приемаха в обществото. Според обичая родените в Шанхай носеха бащините си имена, а в Хонконг — майчините.

Откакто британците дойдоха в Китай, чрез конкурс назначиха най-добрите жители на Макао за сарафи и компрадори, които при необходимост говореха английски, а също и китайски диалекти. С изключение на Търговската къща, чийто компрадор беше Гордън Чжан, незаконен син на Дърк Струан и една от любовниците му, легендарната Мей-мей.

— Да, Пиеро?!

— Съжалявам, че ви прекъснах, господине — рече Пиеро, английският му звучеше сладникаво. — Кину-сан, нашият доставчик на коприни, помоли за личен разговор с вас.

— Така ли, защо?

— Ами всъщност не е по личен проблем, а за двама купувачи, пристигнали заедно с него. Те са от Чошу.

— Е, и? — Макфей се превърна целият в слух. Почти две години се правеха опити от даймио на Чошу, феодално владение далеч на запад в пролива Шимоносеки, да въртят търговия; миналата година Главната кантора в Хонконг им бе доставила 200-тонен витлов параход с оръдия, пушки и амуниции. Плащаше се незабавно в злато и сребро, половината в аванс, половината при доставката. — Доведи ги. Не, почакай, по-добре да ги посрещна в официалната приемна.

— Добре, господине.

— Единият от тях не идва ли миналия път?

— Моля, господине?

— Младият самурай, който говореше малко английски?

— Аз не участвах в разговора, господине. Тогава заминах за Португалия.

— А, да, спомням си.

Приемната беше просторна, край дъбовата маса имаше място за четирийсет и двама души. Макфей измъкна от един от шкафовете колан с кобур и пистолетът. Закопча го около кръста си, провери дали е зареден пистолетът. Винаги го правеше, когато се срещаше със самураи — беше въоръжен, както и те.

— Въпрос на престиж — казваше той на подчинените си, — а освен това е и безопасно.

Варгас се върна с тримата мъже. Единият беше на средна възраст, вторият бе млад, а третият — около четирийсетте. Двамата бяха ниски, с груби черти и въоръжени както обикновено.

Те се поклониха учтиво, Макфей забеляза, че се вгледаха в пушката, която той нарочно бе подпрял до стола си. Отвърна на поклона им любезно.

— Охайо — рече. — Добро утро. — После — додзо — моля, — като посочи насрещните столове, останали на безопасно разстояние.

— Добро утро — отвърна без усмивка по-младият.

— А, вие говорите английски? Отлично. Моля, седнете.

— Говори — рече младежът. За кратък момент той заговори на Варгас на общия им китайски диалект; после самураите се представиха — изпращаше ги кралят на Чошу Огама.

— Аз съм Джейми Макфей, управител на „Струан и компания“ в Нипон и имам честта да ви приема. — Варгас преведе.

Джейми търпеливо издържа задължителните петнайсет минути с въпроси за здравето на техния даймио, собственото им здраве, неговото здраве и това на кралицата, няколко думи за Чошу, за Англия. Чаят бе сервиран и похвален. Най-после младият самурай стигна до същността.

Варгас с огромно усилие сдържа вълнението си.

— Искат да купят хиляда пушки със задно пълнене с хиляда бронзови патрона. Трябва да им кажем цената и да им ги доставим до три месеца. Ако стане за два, ще ни платят премия от двайсет процента.

Макфей запази спокойствие, поне външно.

— Това ли е всичко, което искат да купят?

Варгас ги попита.

— Да, господине, искат хиляда патрона за пушките. И един малък по размер параход.

Макфей пресмяташе възможната огромна печалба, но си спомни разговора в Грейфорт, добре познатата враждебност на адмирала и генерала, подкрепяни от Сър Уилям относно всякаква продажба на оръжие. Спомни си различните убийства и съсечения на парчета Кентърбъри. Той самият не одобряваше продажбата на оръжия, освен ако не ставаше дума за нещо безопасно. Дали щеше да е безопасно и сега с тези хора, които обичаха да воюват?

— Моля те, кажи им, че ще им отговоря до три седмици. — Макфей видя, че приятната усмивка на по-младия изчезна от лицето му.

— Отговори… сега. Не три седмици.

— Тук нямаме пушки — започна бавно Макфей. — Трябва да пиша до Хонконг, до главната кантора, девет дни натам, девет дни обратно. Там има малко пушки със задно пълнене. Останалите са в Америка. Четири или пет месеца минимум.

— Не разбира.

Варгас преведе. После двамата самураи заговориха, а търговецът им отвръщаше някак смирено. Последваха въпроси към Варгас; отговорът бе възможно най-учтивият.

— Той казва, че са съгласни, търговецът или чиновниците от Чошу ще се върнат след двайсет и девет дни. Сделката обаче трябва да се запази в тайна.

— Разбира се. — Макфей погледна младежа. — Тайна.

— Хай. Тайна.

— Попитай го как е другият самурай, Сайто. — Макфей видя, че те се намръщиха, но не можа да прочете по лицата им нищо.

— Не го познават лично, господине.

Пак поклони и после Джейми остана сам. Потънал в мисли, свали колана и го прибра в кутията. „Ако аз не им продам пушките, Норбърт ще го направи — и къде е моралът?“

Варгас се върна много доволен.

— Отлична възможност, господине, голяма печалба.

— Да. Чудя се, какво ще кажат в главната кантора сега?

— Лесно ще го разберете, господине. Не трябва да чакате осемнайсет дни, главната квартира не е ли на горния етаж?

Макфей го загледа.

— Проклет да съм, забравих! Трудно е да мислиш за младия Малкълм като за тай-пан, който взима крайните решения. Прав си.

Чуха се бързи стъпки, вратата се отвори.

— Съжалявам, че връхлитам така — рече Нетълсмит, като пухтеше от напрежение, мърлявият му цилиндър кривеше на една страна. — Мисля, че е по-добре да го знаете, току-що казаха, че е издигнато синьо знаме на пилона в Легацията… После било спуснато и вдигнато отново, и пак спуснато на половината пилон, и останало там.

Джейми го загледа.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Не зная дали се смята, че знаме наполовина вдигнато означава смърт?

Силно разтревожен, адмиралът насочи за пореден път бинокъла си към пилона в Легацията, всички мъже бяха на палубата. Марлоу, генералът, френският адмирал и Фон Хаймрих също бяха силно загрижени, Сьоратар и Андре Понсен се преструваха на разтревожени. Преди половин час часовият вдигна тревога и цялата компания напусна масата за обяд и се втурна на палубата. С изключение на руския посланик.

— Ако ви се иска да чакате на студа, добре. Аз обаче не желая. Когато дойде съобщението от брега дали ще има, или няма да има война, събудете ме. Ако започнете да обстрелвате, ще се присъединя към вас.

Марлоу гледаше коженото образование на врата на адмирала, презираше го, искаше му се да е на брега с Тайърър или на борда на кораба си „Пърл“. На обяда адмиралът пренебрегна съвета му и смени временния му капитан със странния лейтенант Дорнфилд. „Дърт скапаняк, толкова важен със своя бинокъл — ние всички знаем, че биноклите са много скъпи и се дават само на висшите чинове. Шибан дъртак…“

— Марлоу!

— Слушам, господине!

— Трябва да разберем какво става. Идете на брега… не, недейте, трябвате ми тук! Томас, бъди така добър да изпратиш някой офицер до Легацията. Марлоу, кажете на сигналиста да отиде с групата.

Генералът веднага махна на помощника си, който забърза, а след него и Марлоу. Сьоратар загърна сивото си палто; вятърът непрекъснато го разтваряше.

— Боя се, че Сър Уилям е затворен там.

— Нали го съветвахте тази сутрин — прекъсна го рязко адмиралът.

Срещата, която Сър Уилям бе свикал с посланиците, бе шумна и не доведе до никакво решение; изключение правеше мнението на граф Сергеев: незабавно и масово нападение.

— Което няма да е възможно — бе отсякъл Сър Уилям кисело. — По-добре е да избегнем засега обстрелването и разрушаването на околностите.

Кетърър бе свил устни и загледал Сьоратар, двамата взаимно не се харесваха.

— Сигурен съм, че Сър Уилям ще намери отговор, но аз ще ви кажа честно, за Бога, ако видя нашето знаме смъкнато, веднага ще подпаля Йедо.

— Съгласен съм — рече Сьоратар. — Въпрос на национална чест!

Лицето на Фон Хаймрих се вкамени.

— Японците не са глупави. Не мога да повярвам, че ще пренебрегнат силите, с които разполагаме сега.

Внезапно вятърът се усили, морето посивя, облаците ставаха все по-тъмни. Всички погледнаха на изток, към черната ивица на хоризонта. Внезапната буря се насочваше към брега и ставаше опасно да не се откъснат от котвата.

— Марлоу, изпрати… Марлоу! — изрева адмиралът.

— Да, господине. — Марлоу притича.

— За Бога! Сигнализирайте на останалите кораби: „Пригответе се за отплаване. При влошаващите се условия трябва при моя команда всеки да предприеме индивидуално изтегляне и да се съберем в Канагава, щом времето ни позволи.“ Вие, капитани, върнете се на корабите, докато е възможно. — Офицерите забързаха, радостни, че си тръгват.

— Аз също ще се върна на моя кораб — заяви френският адмирал. — Bonjour, messieurs.

— И ние ще дойдем с вас, г-н адмирал — рече Сьоратар. — Благодаря за гостоприемството ви, адмирал Кетърър.

— Ами граф Алексей? Ще дойде ли с вас?

— Нека си спи. По-добре е руската мечка да спи, n’est-ce pas! — студено заяви Сьоратар на Фон Хаймрих, и двамата добре знаеха, че Прусия тайно преговаря с руския цар да остане неутрален при всяка бъдеща конфронтация, като позволи на Прусия да се разшири в Европа и задоволи откритата държавна политика: създаването на германска нация от немскоговорящи начело с Прусия.

Марлоу забърза към сигналиста, видя кораба си „Пърл“ все още закотвен и се разтревожи; съжаляваше безкрайно, че не е на борда му и не го командва. Обезпокоен, погледна към морето — бурята се приближаваше, носеше тежките черни облаци, миризма и вкус на сол във вятъра.

— Дявол да ги вземе онези педерасти.

В приемната на легацията сър Уилям, един шотландски офицер, Филип Тайърър и охраната седяха и студено гледаха тримата японски чиновници, които лениво се настаниха, зад тях телохранителите им: сивокосият старейшина Адачи, даймио на Мито, фалшивият самурай Мисамото рибаря и накрая ниският шкембест чиновник, който тайно говореше свободно холандски, чиято пряка задача бе да докладва лично на Йоши за срещата и за поведението на другите двама. Както обикновено никой не използваше истинското си име. Петте паланкина пристигнаха, както вчера, със същата церемония въпреки увеличилата се охрана. Само три бяха заети, което сър Уилям сметна за доста обезпокоително. Този факт, заедно с повишената активност на самураите през нощта около храма и Легацията, го накара да изпрати частичен сигнал за тревога на флотата с полувдигнатото знаме; надяваше се, че Кетърър ще го разбере.

Навън в двора Хирага, пак преоблечен като градинар, също се развълнува, още повече, че Йоши Торанага не беше сред властите. Това означаваше, че така внимателно обмисленият план за нападение, да изненадат Йоши близо до портите на замъка, трябваше да се провали. Опита се да се измъкне веднага, но един самурай раздразнено му заповяда да се върне на работа. Безропотно му се подчини, очаквайки възможност за бягство.

— Закъсняхте с два часа и половина — ледено заяви Сър Уилям, като откри срещата. — В цивилизованите страни дипломатическите срещи започват навреме, а не със закъснение.

Последва незабавно извинение. После — обичайните задължителни представяния и сладникавите комплименти, и отвратителната учтивост. Така измина повече от час, исканията съвсем спокойно се отклоняваха, посочваха се аргументи за забавяне на изпълнението им. Изразяваше се учудване, че някой не е разбрал въпросите, които трябваше да се повтарят, в цялата тази бъркотия изчезваха фактите, истинското отношение към нещата, обясненията, предположения, извинения, поднесени, разбира се, многословно.

Сър Уилям бе готов да избухне, когато старейшината Адачи измъкна най-тържествено един свитък, подаде го на техния преводач, който пък го даде на Йохан.

Умората на Йохан изчезна.

— Gott im Himmel! Той е с печата на роджу.

— Е?

— Съветът на старейшините. Мога да позная този печат навсякъде — същият е, който получи и посланик Харис. По-добре вие, сър Уилям, го приемете официално, после аз ще го прочета на глас, ако е на холандски, в което се съмнявам. — Преводачът прикри нервно прозявката си. — Може би това е следващата стъпка за протакане.

Сър Уилям направи така, както му каза Йохан, мразеше да е с вързани ръце и да разчита на чуждестранни наети преводачи.

Йохан разчупи печата и прегледа документа. Учудването му беше явно.

— Та той е на холандски, за Бога! Прескачам всички титли. В него пише:

Със свръхусилие сър Уилям се удържа да не избухне. С крайчето на очите си забеляза, че Тайърър широко се усмихва. Без да се обръща към него, той изсъска:

— Спри да се усмихваш, идиот такъв! — и същевременно добави остро: — Йохан, кажи им, че ще получат моя отговор след три дни. Междувременно искам обезщетение в злато след три дни — десет хиляди лири стерлинги — за семействата на сержанта и ефрейтора, убити в тази Легация миналата година, което искаме вече четири пъти!

След превода той видя ужас върху лицето на по-възрастния мъж. Последва дълъг разговор между него и чиновника на Бакуфу.

Йохан уморено докладва:

— Старият се измъква както обикновено и казва, че убийството не е грешка на Бакуфу. Извършителят си е направил после сепуку — самоубил се е.

Обзет от не по-малка умора, Сър Уилям заяви:

— Отвърни им както обикновено, за Бога: че те ни посочиха и настояваха да вземем на работа този японец, така че те са отговорни и че той се е самоубил само защото е бил лошо ранен при опита за убийство на моя предшественик и е щял незабавно да бъде заловен! — Като се опита да прогони част от умората, посланикът загледа как двамата японци разговаряха със своя преводач, а третият мъж слушаше, както през целия следобед. Може би той е истинската власт? Какво ли се е случило с другия, от вчера, по-младия — онзи, към когото Андре Понсен се обърна, когато си тръгнаха. Какво му влиза в работата на тоя дяволски кучи син Сьоратар?

Освежаващ порив на вятъра влезе през полуотворените капаци и ги блъсна срещу прозореца. Един от часовите се наведе над перваза и ги закачи обратно. Недалеч от брега беше флотата, морето — тъмносиво и сега с бели вълни. Сър Уилям забеляза застрашителната линия на бурята. Тревогата му за корабите нарасна.

Йохан каза:

— Старият пита, дали ще приемете три хиляди?

Лицето на Сър Уилям пламна:

— Десет хиляди в злато!

Отново разговор, после Йохан попи челото си.

— Mein Gott, десет ще са, но да бъдат изплатени на два пъти в Йокохама след десет дни, броени от днес, а остатъкът — в деня преди срещата в Йедо.

След съзнателно драматична пауза Сър Уилям каза:

— Ще им отговоря след три дни дали приемаме.

Отново шумно поемане на дъх, няколко плахи опита да се сменят трите дни с трийсет, с десет, осем, но всичките бяха като скала и отказваха.

— Три!

Учтиви поклони и делегацията си тръгна. Щом останаха сами, Йохан засия:

— За първи път постигнахме нещо, Сър Уилям, за първи път!

— Да, вярно е, ще видим какво ще излезе. Не ги разбирам изобщо. Очевидно се опитваха да ни омаломощят, но защо? Каква е ползата им? Те вече са държали в ръцете си свитъка, тогава за чий дявол не ни го дадоха още в началото и да приключим с това отвратително губене на време? Шибани идиоти! И защо изпратиха два празни паланкина?

Филип Тайърър рече сияещ:

— Струва ми се, сър, че това е една от техните черти. Да хитруват.

— Добре, Тайърър, ела с мен, моля те! — Той го поведе към кабинета си, затвори вратата и ядосано викна:

— Министерството на външните работи не те ли е научило на нещо? Ти съвсем без мозък ли си? Нямаше ли достатъчно усет да прецениш, че не бива да показваш емоциите си на дипломатическите срещи? Побъркал ли си се?

Тайърър бе шокиран от язвителността.

— Съжалявам сър. Много съжалявам сър, толкова бях поласкан от вашата победа, че…

— Това не е победа, идиот такъв! Това е само забавяне, пратено сякаш от небето! — Облекчението на сър Уилям, че срещата е свършила, изчезна, а убеждението, че е постигнал, противно на очакванията, много повече, отколкото бе искал, увеличи неговото раздразнение. — Ушите ти с памук ли са пълни? Ние постигнахме само поредното забавяне, това е всичко, което се случи, и ако срещата с Йедо се състои след трийсет дни, ще бъда удивен. Следващия път недей да показваш чувствата си, за Бога, и ако някога станеш преводач… по-добре се захващай с японския, или ще се качиш на следващия кораб за вкъщи с бележка в досието ти, та да не можеш да получиш никакъв пост през остатъка от живота си!

— Слушам, сър!

Все още бесен, сър Уилям забеляза, че младият мъж го гледа стоически, и се зачуди какво има у него. После забеляза очите му.

„Къде съм виждал тоя поглед преди — същия, почти неопределен, като на младия Струан? О, да, разбира се, сега си спомням! В очите на младите войници, които се връщаха от Крим, в очите на ранените — съюзници или врагове. Войната откъсваше младостта им, откъсваше невинността им с такава бясна скорост, че те завинаги оставаха променени. И това се виждаше в очите им, а не по лицата. Колко пъти съм казвал: преди битката са младежи, няколко минути по-късно възрастни — британец, руснак, германец, французин или турчин без значение.

Аз съм идиот, а не този младеж. Забравил съм, че той е само на двайсет и една и че за шест дни престой щеше да бъде убит, и натрупа такъв опит, който само възрастен мъж може да има. Или някоя жена, за Бога! Точно така, по същия начин гледаше и девойката. Глупав съм, че не го разбрах. Бедното момиче, та то не е ли само на осемнайсет! Ужасно е да пораснеш толкова бързо. Моето детство бе тъй щастливо.“

— Да, г-н Тайърър — подхвана той дрезгаво, завиждаше му, че е изкарал бойното си кръщение храбро. — Сигурен съм, че всичко ще се оправи с вас. Тези срещи са достатъчни да изпробват търпението на Йов, нали? Не е лошо да пийнем по шери.

С много усилия Хирага се измъкна от градината през кръгове от самураи и се върна в кръчмата на Четиридесетте и седем ронини. Когато стигна, с доста закъснение, се изненада, че групата вече е тръгнала за мястото на засадата.

Ори рече безпомощно:

— Един от нашите докладва, че делегацията е излязла от замъка точно както вчера, със знамената, с петте паланкина, и ние решихме, че господарят Йоши е в някоя от тях.

— Нали се разбрахме, че всички ще чакат.

— Те чакаха, Хирага, но ако… ако не тръгнеха тогава, нямаше да успеят да пристигнат на мястото на засадата навреме.

Хирага бързо се преоблече с евтино кимоно и прибра дрехите на градинар.

— Видя ли се с лекар?

— Ние, мама-сан и аз, мислихме, че е много опасно днес. Утре ще е по-добре.

— Тогава ще те видя в Канагава.

— Соно-джой!

— Отивай в Канагава! Тука е опасно!

Хирага се промъкна зад оградата и тръгна по задните улици и малко използвани пътеки и мостове, заобикалящи замъка. Този път имаше късмет и избягна патрулите.

Повечето от дворците на даймио извън стените на замъка бяха празни. Хирага продължи от градина на градина, докато стигна до един повреден от пожар дворец на даймио, разрушен при последния земен трус преди три дни. Както бяха планирали, засадата щеше да е близо до разбитата главна порта; тя гледаше към централната алея, водеща до самия замък. Хората му бяха там — но девет, а не единайсет.

— Ийе, Хирага, мислехме, че си се отказал! — Най-младият и най-развълнуваният прошепна: — Оттук ще го убием лесно?

— Къде са самураите от Ори?

— Мъртви са. — Братовчед му Акимото вдигна рамене. — Беше най-големият сред тях, на двайсет и четири. Пристигнахме по различни пътища, но аз бях близо до тях и тримата попаднахме на патрул. — Той се засмя. — Хукнах по прекия път, те — по друг, видях, че единият го уцели стрела и че падна. Никога не съм знаел, че мога да тичам толкова бързо. Забрави ги, кога ще мине Йоши?

Хирага трябваше да ги разочарова, съобщи им, че тяхната жертва не е в кортежа.

— Тогава какво ще правим? — попита висок, много красив юноша на шестнайсет. — Засадата е идеална. Половин дузина паланкини с важни Бакуфу минаха оттук със съвсем слаба охрана.

— Мястото е прекалено добро, за да се рискува, ако нямаме причина — заяви Хирага. — Ще си тръгнем един по един, Акимото, ти пър…

Шиши, който беше на пост, подсвирна предупредително. Те веднага се пъхнаха вътре в убежището, очите им се взряха през пролуките на счупената ограда. Натруфен, покрит паланкин с осем полуголи носачи и дузина телохранители със самурайски знамена вървяха на трийсет ярда от тях; насочиха се бавно към портата на замъка. Наоколо не се виждаше никой друг.

Те в миг разпознаха емблемата: Нори Анджо, глава на Съвета на старейшините. Мигновено решение: Соно-джой!

Втурнаха се като един в атака, водеше ги Хирага, разчупиха редиците на телохранителите и се хвърлиха към паланкина. Но във вълнението си се забавиха с няколко секунди и това позволи на останалите осем телохранители, внимателно подбрани войни, да се съвземат. В безумното melle — носачите се разкрещяха от страх, пуснаха прътите и побягнаха. Това даде възможност на Анджо да пропълзи през далечната отворена врата на паланкина и да се измъкне точно когато мечът на Хирага съсече мекото дърво и се заби във възглавницата; върху нея бе седял преди секунда Анджо.

Ругаейки, Хирага измъкна меча и зае позиция за отбрана; щом го нападнаха в гръб, уби мъжа, после прескочи прътите и хукна към Анджо. Сановникът се бе изправил на крака с изваден меч, трима телохранители го прикриваха. В другия край петима от приятелите на Хирага се биеха с четирима от самураите. Един шиши вече бе мъртъв, един смъртно ранен на земята, трети, дуелирайки се, се забави и врагът му се спъна в тялото на някакъв ридаещ носач и се подхлъзна — шиши му нанесе ужасен удар отстрани. Преди противникът му да се окопити, замахна с цялата си сила и главата на самурая се търкулна в прахта.

Сега бяха седем на шест.

Акимото веднага прекъсна дуела и се втурна да подкрепи Хирага, който се биеше с тримата телохранители на Анджо. Хирага извади единия от равновесие, прониза го и го захвърли настрана, за да направи място на Акимото; той трябваше да приключи бързо с Анджо.

В този момент се чу предупредителен вик. Двайсет души от охраната на замъка завиваха откъм ъгъла на петдесет ярда разстояние и се затичаха в подкрепа на Анджо. Колебанието на Акимото даде време на телохранителите да парират свирепия удар, който трябваше да убие Анджо: сановникът се изправи и хукна към подкреплението. Сега шиши бяха изцяло превъзхождани по численост от самураите.

Нямаше никаква възможност да стигнат до Анджо! Никакъв начин за победа!

— Отстъпваме — изкрещя Хирага и пак като един, маневрата бе упражнявана стотици пъти, Акимото и останалите четирима зарязаха дуелирането и запрашиха обратно през разбитата главна порта. Хирага бе последен. Лошо раненият младеж Йозан закуцука след тях, телохранителите го следваха някак хаотично разпръснати. После се събраха и заедно с подкреплението се хвърлиха да преследват групата, най-крайните пресрещнаха Йозан, блеснаха мечове, кръвта бликаше от тялото му.

Акимото водеше останалите шиши, те отстъпваха панически през разрушения замък, начинът им на изтегляне бе добре отработен. Хирага беше ариергард, врагът бе по петите им. Когато стигна първата преграда, където в засадата чакаше Гота, Хирага спря внезапно и двамата се хвърлиха към преследвачите, смъртно раниха единия, другият се свлече на земята. После хукнаха отново, като поведоха враговете по-навътре в лабиринта.

Почти препъвайки се, минаха през някаква тясна дупка в полуизгорялата стена; там бе втората им засада. Акимото и още един без колебание съсякоха поредния преследвач, изкрещяха соно-джой и докато самураите стояха зашеметени от внезапното нападение, те бързо се прегрупираха. Окопитиха се късно; Акимото, Хирага и другите не се виждаха никъде.

Самураите започнаха най-щателно претърсване. Небето се покри с дъждовни облаци.

Отпред, пред изгорялата главна порта, охраната бе заобиколила Анджо. Петима от телохранителите му бяха убити, двама — лошо ранени. Мъртвите шиши бяха вече обезглавени. Някакъв млад шиши лежеше безпомощен на земята, кракът му бе почти съсечен и той се гънеше в агония. Йозан се бе свил до стената. Дъждът заваля.

Самураят, който стоеше над младежа, го попита отново:

— Кой си ти? Как се казваш? Кой те изпрати? Кой е твоят водач?

— Казах ти, шиши от Чошу, Тома Хойо! Аз съм водачът! Никой не ме е изпращал. Соно-джой!

— Лъже, господарю. — Самураят дишаше тежко.

— Разбира се — кипна Анджо. — Убий го.

— При съответна молба от негова страна може да му се разреши да извърши сепуку.

— Убий го!

Самураят, голям като мечка, сви рамене, приближи се до младежа с гръб към старейшината и прошепна:

— Имам честта да те убия за секунда. Протегни си врата. — Мечът му изсвистя във въздуха: той тържествено вдигна главата и я поднесе на Анджо.

— Видях я — отвърна Анджо, следвайки ритуала, но в същото време бе шокиран от факта, че тези мъже се бяха осмелили да го атакуват, да го изплашат почти до смърт, него, главата на роджу! — Сега другият — той също е лъжец, убий го!

— При съответна молба от негова страна може да му се разреши да си направи сепуку.

Анджо бе готов да му кресне да убие насилника брутално, ала почувства внезапната обща неприязън у самураите край себе си. Обзе го страх. „На кого да се доверя? Само петима са мои лични телохранители.“ Престори се, че мисли над молбата. Когато овладя яростта си, кимна, обърна се и закрачи към портата на замъка под усилващия се дъжд. Хората му тръгнаха с него. Останалите заобиколиха Йозан.

— Можеш да си починеш за малко, шиши — рече любезно самураят и избърса лицето си от дъжда. — Дайте му малко вода.

— Благодаря. — Йозан се готвеше за този миг отпреди четири години, когато с Ори, Шорин и другите се бе заклел пред „соно-джой“, опитваше се да събере цялото си мъжество, пипнешком застана на колене и се ужаси, че го е страх от смъртта.

Самураят видя ужаса му, очакваше го и бързо се приближи, коленичи до младежа:

— Имаш ли предсмъртно стихотворение, шиши? Кажи ми го, чакай, не се предавай, ти си самурай и днес е един хубав ден — рече той меко, окуражаваше младежа, искаше сълзите му да спрат. — От нищо в нищо, един меч съсича врага ти, друг меч съсича теб. Изкрещи своя боен вик и ще живееш вечно. Кажи го: соно-джой… пак…

През това време той се приготви, изправи се, завъртя меча и изпрати младежа във вечността.

— Ийе — възкликна един от хората му с възхищение. — Урага-сан, беше великолепна гледка.

— Сенсей Кацумата от Сацума бе един от учителите ми — гърлено отвърна самураят, сърцето му биеше както никога преди, но му бе приятно, че изпълни задължението си като самурай точно. Един от хората му вдигна главата на убития. Дъждът се усили.

— Почистете главата и я занесете на господаря Анджо, за да я види. — Урага погледна към портата на замъка. — Страхливците ме отвращават — рече и си тръгна.

През нощта, когато беше безопасно, Хирага и другите се измъкнаха от мазето, което бяха избрали предварително за скривалище. Промъкнаха се по различни пътища до своя безопасен дом.

Беше облачно и тъмно, вятърът шибаше със силния дъжд. „Никога няма да почувствам студа, никога няма да покажа, че ми е трудно, аз съм самурай“ — нареждаше си Хирага, както го бяха учили в семейството му. — „Точно така ще възпитавам и моите синове и дъщери — ако моята карма е да имам синове и дъщери“, помисли си той.

— Време е да се ожениш — бе казал баща му преди година.

— Съгласен съм, татко. Но почтително те моля да промениш плана си и да ми разрешиш да се оженя по мой избор.

— Първо: задължително е синът да се подчини на баща си, второ задължение на бащата е да избере съпруга на синовете си и съпрузи на дъщерите си, трето: бащата на Сумомо няма да одобри, че тя е от Сацума, а не от Чошу, и накрая, колкото и да я желаеш, тя не е подходяща. Какво ще кажеш за момичето на Ито?

— Моля да ме извиниш, татко, съгласен съм, че моят избор не е идеален, но семейството й е самурайско, а аз съм пленен от нея. Моля те. Ти имаш други четирима синове — аз имам един-единствен живот и ние, ти и аз, и двамата сме съгласни, че той трябва да се посвети на соно-джой и за това ще бъде навярно кратък. Разреши ми да се оженя за избраницата си като мое единствено желание на живота ми. — Според обичая такова желание бе сериозна молба и веднъж приета, означаваше, че ако му се разреши, той не може да моли за нищо друго, никога.

— Много добре. — Баща му бе мрачен. — Но не като желание на живота ти. Можеш да се сгодиш, когато тя стане на седемнайсет. Аз ще я посрещна добре в нашето семейство.

Този разговор се бе провел миналата година. Няколко дни по-късно Хирага напусна Шимоносеки, като възнамеряваше да се присъедини към групата на Чошу в Киото, всъщност да обяви, че е за соно-джой, и да стане ронин, и да се посвети на тайно четиригодишно обучение.

Сега беше Деветият месец. След три седмици Сумомо ставаше на седемнайсет, но той бе извън закона, нямаше никакъв шанс да се върне безопасно към нормалния живот. До вчера. Баща му писа: „За учудване, нашият господар Огама е предложил да прости на всички войни, които открито са прегърнали соно-джой, и ще им възстанови всички възнаграждения, ако те се върнат веднага, откажат се от ереста и се закълнат в преданост пред него публично. Ти можеш да извлечеш полза от това предложение. Мнозина се върнаха.“

Писмото го натъжи, разколеба решителността му. „Соно-джой е много по-важно от семейството и дори от господаря Огама, дори от Сумомо — повтаряше си Хирога многократно. — На Огама не мога да се доверя. Както и да повярвам за моето възнаграждение.“

За щастие баща му бе сравнително богат и заради дядо му Шоя беше издигнат хиразамурай, трето ниво самурай. Следваше старши самурай хатамото и даймио. Подхирацамурай бяха гоши, ашигару, селски самураи и пехотинци, които бяха от феодалната класа, но стояха под самураите. Тъй като баща му имаше достъп до по-низшите чиновници, бе осигурил най-доброто образование на синовете си.

„Дължа му всичко“ — помисли си Хирага.

„Да, но и покорно работих, за да стана най-добрият ученик в самурайското училище, най-добрият фехтовач, най-добрият по английски. И имам неговото разрешение и одобрение, както и това на Сенсей, да прегърна соно-джой и да стана ронин, да водя и организирам войните от Чошу. Да, но тяхното одобрение е тайно, защото, ако се знае, сигурно ще коства главата на баща ми, а и тази на Сенсей.

Карма. Ще изпълня своето задължение. Гай-джин са отрепки, от които нямаме нужда. Трябват ни оръжията им, за да ги убием с тях.“

Дъждът се засили. Бурята също. Стана му приятно, колебанието му се разсея. Топла баня, саке и чисти дрехи щяха да го сгреят и направят силен. Това, че нападението не успя, не го интересуваше. Карма.

Учителите му бяха втълпили, че враговете и предателите са навсякъде. Стъпките му бяха премерени, увери се, че не го следят, реши ей така да смени посоката, огледа се, преди да тръгне и забърза в нощта.

Щом стигна пътеката, се вцепени. Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини и оградата край нея липсваха.

Онова, което бе останало, бе силната миризма на изгоряло и димящата пепел. Няколко тела на мъже и жени. Някои обезглавени, други съсечени на парчета. Позна приятеля си шиши Гота по кимоното. Главата на мама-сан се търкаляше на земята с надпис върху й: „Противозаконно е да се дава подслон на престъпници и предатели.“

Официалният печат отдолу беше на Бакуфу, подписан от Нори Анджо, глава на роджу.

Обзе го гняв. „Тези отвратителни гай-джин — помисли си Хирага. — Това е тяхната грешка. Заради тях се случи. Ще си отмъстим.“