Гай-джин

24.

Четвъртък, 8 ноември

„Никакви следи, нищо — помисли си тя. — Нищо. Гърдите ми са малко болезнени, но само така си въобразявам — а утре всичко ще свърши.“

Анжелик седеше на бюрото в своите покои с изглед към залива, връхчето на езика й бе между устните й, внимаваше да не напише нещо, което би могло да я компрометира. Какво щастливо предзнаменование: „Неговият ден ще стане моето ново начало.“

Перодръжката й със стоманено перо се поколеба, защото името събуди привидения от мъглата, но Анжелик отказа да ги разпознае и те отново потънаха в дълбините.

Мислите за Колет, училището и Париж я отвлякоха за миг и тя се загледа през прозореца в океана, тъмносив и бурен от пронизващ вятър, който правеше бели зайчета, те се носеха към брега и заливаха плажа, отдалечен на сто ярда, от другата страна на стъргалото търговски кораб стоеше на котва, безделници товареха или разтоварваха лодки, единственият боен кораб — фрегатата „Пърл“, с подновена мачта и прясно пребоядисана, пушеше при акостирането си, току-що върнала се от Йедо.

Но Анжелик не забеляза нищо от това, очите й бяха зареяни в розовото бъдеще, което въображението й обещаваше. Тук, в нейните покои, беше топло и спокойно, нямаше течение, през прозорците не духаше, огънят искреше в камината, Малкълм Струан дремеше в уюта на висок стол, тапициран с червено кадифе, вестници, писма и фактури лежаха в скута му или разпръснати в краката му. Свързващата врата бе отворена. Нейната врата към коридора беше отключена. Това бе новият им навик. „По-безопасно, е — бяха съгласни и двамата, — достатъчно време ще прекараме насаме в бъдеще.“

Някои дни той пристигаше рано-рано и ръководеше търговията от будоара й до пладне, когато дремваше няколко минути преди обяд, понякога оставаше в собствените си покои, а в някои дни докуцукваше до канторите на долния етаж. Той винаги я уверяваше, че е добре дошла там, но Анжелик знаеше, че го прави само от учтивост. Долният етаж беше мъжко владение. Тя бе доволна, че Малкълм работи — Макфей й бе казал, че откакто „тай-панът пое задълженията си, всички са станали по-прилежни, тайно замисляме големи планове и в компанията ври и кипи…“

Същото ставаше и с Анжелик. Никакъв страх пред утрешния ден. Напротив, девойката очакваше с нетърпение срещата си с Андре вечерта в Легацията. Заедно бяха измислили извинение: тя трябваше да се премести там утре за три дни, докато стаите й бъдат пребоядисани и се ушият новите завеси за прозорците и балдахина, бе избрала коприната от склада на Струан.

— Но, Анжел — бе възразил Малкълм, — ще останем тук само някоя и друга седмица, разноските наистина не са…

Смях и целувка бяха променили намеренията му. „La, започвам да го обичам и ми харесва да постигам своето.“

Анжелик се усмихна и продължи да пише:

Стоманеният писец, втъкнат в кокалена перодръжка, започна да прави петна. Анжелик внимателно го попи и почисти връхчето, възхитена, че е толкова лесно: писецът пак стана като нов. Допреди няколко години се използваше паче перо и тя трябваше да търси специален нож, с който да го подостря и сцепва, та да издържи едва страница-две, докато тези перодръжки „Митчъл“, серийно произведени в Бирмингам, издържаха с дни и пристигаха в различни размери според капризите и почерците.

Зад нея Струан се раздвижи, но не се събуди. „Когато спи, лицето му е приятно — помисли си тя. — Красиво и силно…“

Вратата се отвори и А Со връхлетя вътре:

— Госпожица, лек обяд, иска тук или долу, хей?

Струан се събуди изведнъж.

— Твоята господарка ще яде тук — рязко нареди той на кантонски. — Аз ще обядвам долу, в нашата главна трапезария, и кажи на готвача, че е добре храната да бъде изключителна.

— Да, тай-пан. — А Сок бързо излезе.

— Какво й каза, Малкълм?

— Само, че ще обядваш тук — аз ще бъда долу. Поканил съм Дмитрий, Джейми и Норбърт. — Той погледна силуета й на фона на светлината. — Изглеждаш великолепно.

— Благодаря ти. Бих предпочела да обядвам с вас.

— Съжалявам, ще обсъдим някои дела.

Той се надигна с голямо усилие и тя му подаде двата бастуна. Преди да ги поеме, я прегърна и тя въздъхна в прегръдките му, потискайки гнева си, че остава затворена в клетката — никъде да не ходи, нищо да не върши, само да попише още малко, да почете още малко и да чака. Досадно… досадно… досадно.

Сервитьорът Лун разряза ябълковия сладкиш на четири, постави парчетата върху фини оловни чинии, щедро ги намаза с дебел слой сметана и ги сервира на четиримата мъже.

— Всемогъщи Боже, откъде, по дяволите, я намери? — попита Норбърт Грейфорт, както и Дмитрий със същото благоговение:

— Проклет да съм.

— Сметаната ли? — оригна се Макфей. — Извинете. Поздравете тай-пана.

Дмитрий набоде хапка.

— За последен път ядох сметана в Хонконг преди шест месеца, по дяволите, хубава е. Това нова мода в Търговската къща ли е?

Малкълм се усмихна.

— Нашият последен клипер тайно внесе три крави преди няколко дни. Разтоварихме ги през нощта и с помощта на интенданта на армията ги скрихме сред конете — за да не ни ги откраднат и японските митничари да не ни задават въпроси. Сега се пазят и денем, и нощем.

— Той не можа да сдържи задоволството си при ефекта от сметаната след изобилното количество говеждо, печени картофи и пресни зеленчуци, местния фазанов пай, френско и английско сирене с бира, шатобриан от 46-а, отбрано шабли и портвайн. — Ще съберем стадо, ако кравите се аклиматизират тук, и ще направим мандра — като филиал на нашата мандра в Хонконг, — това е идея на Джейми, и, разбира се, продукцията ще е достъпна за всички.

— На обикновените „чудесни“ цени ли? — попита Норбърт саркастично, очевидно раздразнен, че не е бил предупреден предварително за този нов стремеж на Струан.

— С печалба, но приемлива — рече Струан. Той бе наредил кравите да тръгнат от Хонконг в момента, в който бе пристигнал тук.

— Благодаря, страхотен сладкиш, Малк!

— Какви са новините от вкъщи? — попита Джейми, за да намали напрежението между Струан и Норбърт Грейфорт.

— Отвратителни. Ужасни. И двете страни са се замесили, с пушки и дългобойна артилерия — по дяволите, убийството е най-лошото нещо, боя се, че Новият свят е полудял.

— Целият свят е полудял, друже — каза Норбърт.

— Но от войната се печели, това е факт, за късметлиите. — После добави само за да подразни Струан: — Брок имат цялата хавайска захар, от която се нуждаете, на прилична цена.

— Ще бъде разменена за всичко, което си струва — рече безгрижно Дмитрий. Той знаеше за огромните загуби, които Струан щеше да претърпи заради удара на Тайлър и Морган Брок, но сви рамене. „Аз не участвам в тяхната война. Имам си мои грижи тук. Мили Боже в небесата, как ще свърши това?“ — Войната винаги е зло за хората. По дяволите, разходите ще бъдат огромни — чу ли, че Линкълн е прокарал в Конгреса данък върху доходите, за да продължи войната?

Лъжиците на другите трепнаха.

— Какъв е процентът?

— Три цента на долар — отвърна Дмитрий с погнуса и всички се разсмяха.

— Сигурен ли си?

— Видях го днес в извънредния брой на кораба „Калиф Бел“.

— Три процента? Дяволски късметлия си, Дмитрий — рече Джейми, чинията му бе почти празна. — Аз очаквах петнадесет.

— Ти луд ли си? Ще стане революция.

— Вече почнахте една. Както и да е, три процента е колкото при нас, но вашите са само за три години, това е… чакай малко — Джейми повиши тон, — така обеща Линкълн, закле се, че ще е само за три години според последния „Фриско Кроникъл“, ако Конгресът го одобри. Три години.

— Вярно, но ти познаваш проклетите политици, Джейми, щом веднъж прокарат данък чрез Конгреса или Парламента, никога не го премахват. Трите процента са само началото.

— Тук си прав — започна Норбърт също толкова кисело, после се обърна към Лун: — Да. Ще изям още едно парче с порядъчно количество сметана. Прав си за тези шибани данъци! Проклетият Пит48, негодникът, пръв измисли данък върху доходите, обеща същото и не удържа обещанието си. И Линкълн ще го последва. Политиците навсякъде са лъжци, но Робърт Пийл заслужава да бъде нашибан с камшик.

— Робърт Пийл, същият, който въведе полицията ли, пийлърите49? — попита Дмитрий и си гребна още една лъжица сметана.

— Да, той е. Фантетата бяха добро хрумване — макар идеята да не бе само негова. Бихме могли да се възползваме и тук, няма съмнение, но данък върху доходите? Чудовищно!

Малкълм се обади:

— Пийл беше добър министър-председател. Той… Норбърт умишлено пренебрегна думите му.

— Плащахме проклетия данък само два пъти по време на Наполеоновите войни, съвсем справедливо, но после беше отменен завинаги през 15-а година, веднага след Ватерло, завинаги, за Бога, но тоя задник Пийл го върна през 41-а: седем пенса на лира, три процента, както каза Джейми. И уж само за три години. А после се отметна, както и всички останали негодници след него. Това ще продължи завинаги и залагам двайсетте гвинеи за пукнат грош, че Линкълн също ще се отметне. Загазил си, Дмитрий, друже. Ние също, заради Пийл. Глупав негодник — добави той съзнателно, за да подразни Струан, макар в себе си да бе съгласен с неговата оценка за Пийл.

Доброто настроение на Струан се изпари бързо.

— Бренди, Лун, после затвори вратата!

Лун наля щедро и излезе заедно с останалите четирима прислужници, облечени с ливреи. Норбърт се оригна.

— Сметаната си я биваше, млади Малкълм. Е, на какво дължим удоволствието от такъв пир?

Настроението край голямата маса се промени. Всички се задълбочиха.

— На това, което засяга всички търговци. Сър Уилям ни изключва от срещата с шогуна и Бакуфу.

— Съгласен съм, трябва да накастрим негодника. Не съм чувал подобно нещо през живота си!

— Да — рече Струан. — Поне можехме да имаме представител там.

— Съгласен съм — каза мрачно Дмитрий, повече си мислеше за вкъщи. Единият му брат вече бе мъртъв. Задаваха се гладни бунтове. — Нашият човек е много добър, но е янки. Предложих му да ме назначи за заместник, но той плю на тази идея. Какво имаш предвид, Малк?

— Обща делегация, за да сме сигурни, че това няма да се повтори, незабавно оплакване до губернатора…

— Станшоп е диване — вметна Норбърт и се подсмихна. — Но той ще направи всичко, което майка ти поиска.

— Той не е наша марионетка, ако за това намекваш — озъби се Струан, погледът и гласът му бяха ледени.

Дмитрий се обади:

— Марионетка или не, ще изрита ли Дребосъка Уили?

— Не — отвърна Струан. — Затова е нужно нареждане от Лондон. Мисълта ми е, ако Уилям не се съгласи ние да участваме във всички преговори за в бъдеще, да посъветваме Станшоп да го въведе като политика — той със сигурност може да го направи, в крайна сметка ние сме тези, които плащат данъците, ние сме тези, които преговарят с китайците, защо не и тук? Съвместно можем да го постигнем, нали, Норбърт?

— Тоя негодник ще се съгласи на всичко, само и само да не си усложнява живота, и това няма да е хич добре! — Чертите му се изопнаха. — Уилям е част от проблема. Главното е адмиралът. Нуждаем се от нов адмирал. Това е по-важно от отстраняването на Уилям. Тъкмо той отказва да обстрелва негодниците, както трябва. Той, а не Уилям — за всеки глупак е ясно. — Норбърт допи брендито си и си наля пак. Продължи, като се правеше, че не забелязва как язвителността му разтърси Струан и подразни Макфей. — Отново ви поздравявам за сметаната, но брендито не е на нужната висота. Мога ли да ти изпратя едно буре от нашия „Наполеон“?

Струан се сдържа с усилие.

— Защо не? Може да е по-добро. Твоето решение на нашия проблем по-добро ли е?

— Моето решение е добре известно — каза дрезгаво Норбърт. — Да предадат убийците на Кентърбъри и обезщетението, а ако не се направи нищо, три дни по-късно да изравним Йедо със земята. Колко пъти да повтарям? Но тия идиоти тук не искат да предприемат обикновените репресивни мерки — единственото нещо, което туземците разбират, пък и всеки враг всъщност. А докато флотата не действа, както трябва, всеки от нас тук е изложен на опасност, за Бога!

Настъпи тишина. Макфей се помъчи да не издава мислите си, загрижен, задето Струан си позволява да се сдърпа с този много по-възрастен и по-опитен човек, и натъжен, защото отговорът на Норбърт трябваше да бъде всъщност уводът на Струан; възмути се и че са го държали настрана от истинската причина за срещата, та не бе имал възможност да го посъветва предварително.

— Както и да е, Норбърт, съгласен ли си ти, Дмитрий и тай-панът като представители на мнозинството да се срещнете с Дребосъка Уили веднага, щом се върне?

— За среща — ще се срещнем, но това не означава нищо. — Норбърт отпи още бренди, чувстваше се по-добре от сблъсъка. — Зная какво биха казали г-н Брок, истински тай-пан, и Сър Уилям: Тайлър Брок би казал на доста грубичък англосаксонски, че има нещо гнило в адмирала, а Уилям е надменен негодник, който няма да се промени, че ще се срещне със Станшоп лично, а и той е същият глупак и с първата поща ще пише на нашите приятели, членове на Парламента, да ги направят на нищо. — Докато Норбърт говореше, си запали пура и през дима добави с подигравателен тон: — И той ще рече, макар че нашите приятели са по-могъщи от вашите и ще направят повече от тях, — междувременно на парламента — тази торба, пълна с лайна — ще са му нужни пет-шест месеца; та той ще каже: „Махни си задника от шибания стол, за Бога, има отговорности, трябва да се реши проблемът или аз ще дойда при японците и ще им разбия мутрите.“

Струан усети, че го залива вълна от гняв и скрит страх, което ставаше винаги, щом чуеше името на Тайлър Брок или когато четеше за него във вестниците, или го виждаше по улиците на Хонконг или на надбягванията.

— Значи какъв е отговорът ти?

— Нямам такъв. Ако имах, щях веднага да съм го привел в действие, за Бога. — Норбърт се оригна шумно. — Както твоя таен японец и неговите минни концесии, които никога няма да получиш.

Струан и Макфей зяпнаха.

Преди две седмици Варгас развълнувано бе прошепнал, че с него се е сближил един от техните доставчици на коприна, действащ като посредник за господаря Ота, който искал да се срещне с тай-пана тайно, „за да обсъди възлагането на компания Струан изключителна концесия в златната мина в неговото владение, което включвало по-голяма част от Куанто, област, покрита предимно с равнини и планини около Йедо — отстъпка срещу търговия с оръжия“.

— Идеално — бе възкликнал Струан. — Ако това е предложено с чиста съвест, може да стане съществен пробив за нас! А, Джейми?

— Ако е осъществимо, абсолютно!

— Ето, тук са техните пълномощия. — Варгас им бе посочил лист най-доброкачествена оризова хартия с колони от йероглифи в китайски стил и подпечатани префърцунено. — Това е печатът на господаря Ота, а това на един от роджу, господаря Йоши. Има две условия: срещата да се проведе в Канагава и всичко да се пази в тайна от Бакуфу.

— Защо? И защо в Канагава? Защо не тук?

— Те само пишат къде трябва да се срещнат, макар да твърдят, че ще дойдат в Легацията в Канагава през нощта. Срещата ще се проведе там.

— Това може да е клопка, тай-пан — бе казал Джейми. — Не забравяй, че Лим от Легацията бе убит там, и онези убийци…

От вълнение Малкълм се присви. Но отхвърли спомена.

— Там има войници, които ще ни защитават.

Варгас бе отвърнал:

— Те гарантират, че техните чиновници ще бъдат невъоръжени, те подчертаха „само да пазим всичко в тайна, господине“.

— Твърде е рисковано за теб, тай-пан — бе рекъл Джейми. — Аз ще ида с Варгас, който може да превежда.

— Съжалявам, господине Макфей — намеси се Варгас, — но те искат лично да разговарят с тай-пана. Изглежда, че няма нужда от преводач — те са си намерили някой, който говори английски.

— Твърде опасно е, тай-пан.

— Да, но не бива да пропускаме такава добра възможност, Джейми. Никой от нас не е получавал подобно предложение. Ако можем да сключим такава сделка, И то тайно — още по-добре, ще сме направили огромна крачка напред. Какви са условията, Варгас?

— Не казаха, тай-пан.

— Няма значение. Приеми поканата им и ще се срещнем колкото е възможно по-скоро. Едно условие: ще взема и господин Макфей. Джейми, ще идем с корабче, уреди паланкин за мен в Канагава.

Срещата стана набързо и бе неблагоприятно недвусмислена. Двама самураи. Единият се нарече Уатанабе, говореше смесица от английски и американски жаргон, с американски акцент:

„Господарят Ота иска двама златотърсачи. Специалисти. Могат да обиколят земите му навсякъде — ще имат водачи. Да нямат оръжие. Той гарантира безопасност при работа, дава им хубава суха къща, храна, ще имат саке колкото им душа иска, и жени, за да се забавляват. Едногодишен договор. Вие ще задържите половината злато, което намерят, трябва да ги снабдите безплатно с всички миньорски приспособления и с надзиратели, за да обучат неговите хора, ако направят удар.

Вие ще ръководите продажбата. Ако успеете, той ще поднови договора за втора година и трета, и повече — стига Търговска къща да играе честно. Съгласен?

— Те само злато ли трябва да търсят?

— Разбира се, злато. Господарят Ота казва, че има малка мина, може би по-наблизо, а? Вие ръководите продажбите. Мъжете трябва да са опитни, да са били в Калифорния или в австралийските полета. Съгласен?

— Добре. Ще е нужно време да намерим такива хора.

— Колко?

— Две седмици, ако има в Колонията; шест месеца, ако се наложи да ги докараме от Австралия или Америка.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. После: колко пушки имате за продан тук в момента?

— Пет.

— Господар Ота купува тях и всички пушки за Чошу, които сте уговорили, щом пристигнат. Същата цена.

— Те вече са обещани. Можем да доставим други.

— Господар Ора иска тях — пушките за Чошу, — той иска тях. Плаща същата цена. Всички пушки за Чошу, разбираш? И всички, които можеш да получиш. В Нипон ти ги продаваш само на него, само на него, разбираш? Също и с оръдията и корабите — всички, които можеш да доставиш. Той плаща в злато. Колко повече намериш, толкова повече твое.“

Нито на Малкълм Струан, нито на Макфей се удаде да променят позицията на мъжа по някакъв начин. Накрая Струан се бе съгласил и те си уговориха нова среща след месец, когато трябваше да представи истински договор, точно определящ задълженията им, а също досиета на двамата мъже. След като самураите си тръгнаха, Малкълм и Джейми се поздравиха.

— Джейми, ще ги намериш в Пияния град. За Бога, бързай и бъди предпазлив — да не разбере Норбърт.

— Остави всичко на мен.

След няколко дни Макфей бе намерил двама квалифицирани мъже, един американец и един корнуелски миньор от калаените мини; и двамата бяха работили в златните полета край Сътърс Мил в Калифорния и в находищата на река Андерсън в Австралия. Утре миньорите трябваше да привършат с необходимото им оборудване и да уговорят подробностите на договорите си, а сега Струан и Макфей слушаха ужасени какво говори Норбърт Грейфорт.

— Аз съм уредил тая сделка, млади Малкълм, осъществена е, можеш да забравиш за нея — и за тези пройдохи миньори. Те имат договор с „Брок и синове“ за пет години.

— Какво си направил? — зяпна Струан.

Норбърт се засмя:

— Рано пиле рано пее, синко. Изпреварих твоята сделка и вече ги пратих в Йедо при самурая Уатанабе. Къде ли е научил американски английски този негодник? Каза ли ти? Няма значение. Петдесет процента от всичкото злато, което намерим, е добра сделка. — Засмя се още по-надменно. — Колкото до Уилям, ще се срещна с него веднага, щом се върне, голяма работа — не ми пука. Дмитрий, ти си добре дошъл. Аз ще уговоря всичко. — Той погледна Струан, горната му устна трепереше. — Тъй като ти няма да си тук, ще вземе Джейми.

— Какво?

Норбърт отново се оригна.

— Нали майка ти ти нареди да се върнеш в Хонконг със следващия кораб?

Джейми почервеня.

— Виж какво, Нор…

— Стой настрана от тази работа, Джейми — изръмжа Струан. — Норбърт, бих те посъветвал да си подбираш думите по-внимателно…

— Така ли, мой млади ми приятелю? Не съм ли чул добре, че тя иска да се върнеш, нарежда ти да го сториш незабавно, че на твоя капитан е заповядано да направи точно това?

— Не ти влиза в работата! Съветвам те…

— Всичко в Йокохама много даже ми влиза в работата! — изтърси Норбърт. — Пък и не приемаме съвети от никого от Струан, най-малкото от сукалче с жълто по устата!

Макфей скочи, а Струан вдигна чашата си с бренди и я лисна в лицето на Норбърт.

— Всемогъщи Боже…

— Вземи си думите обратно, Норбърт — изкрещя Струан. Дмитрий и Джейми Макфей се втрещиха от внезапния обрат. — Вземи си ги обратно или ще поискам удовлетворение, за Бога!

— С пистолети призори? — подигра, се Норбърт, нещата вървяха по-добре, отколкото се бе надявал. Той рязко дръпна покривката на масата, за да го плесне по лицето. Чашите се раздрънчаха. — Извинете ме за безпорядъка, но вие двамата сте свидетели, че казах само истината, за Бога!

— Ще се извиниш ли — да или не?

Норбърт сложи ръцете си на масата, загледа Малкълм, който също го гледаше свирепо, пребледнял от гняв.

— Заповядаха ти да се върнеш, ти си на двайсет, така че според закона си непълнолетен и още имаш жълто по устата. Истината е, а има и още една. Мога да ти сваля главата от раменете с една завързана ръка, ти не можеш дори да стоиш прав, тогава как ще се биеш, а? — попита той подигравателно и надменно. — Ти си сакат човек, млади Малкълм, и това е истината, за Бога! Още една истина, майка ти държи компания Струан вече от години и я води към провал — попитай Джейми или някого достатъчно честен да ти я каже! Може да се наричаш тай-пан, но не си такъв, ти не си Дърк Струан, ти не си тай-панът и никога няма да бъдеш! Тайлър Брок е тай-панът и, за Бога, ние ще станем търговска къща още преди Коледа. Дуел ли? Ти си се побъркал, но щом настояваш, по всяко време. — Норбърт си тръгна високомерно. Вратата се затръшна подире му.

— Моля… моля и двама ви да ми станете секунданти — рече Малкълм, треперещ от гняв.

Дмитрий се изправи колебливо.

— Малк, ти си луд. Дуелирането е противозаконно, но добре. Благодаря за обяда. — Излезе.

Струан се опита да успокои дишането си, сърцето го стягаше. Погледна към Макфей, който се бе втренчил в него, сякаш Малкълм му беше непознат.

— Да, лудост е, Джейми, но тогава Норбърт е най-добрият от „Брок и синове“, той те е подвел и…

— Съжалявам, че…

— Аз също. Но истината е, че не съм казал на никого за мините. Варгас не знае нищо за тях, така че информацията е изтекла от теб. Ти си най-добрият, който сме имали в компанията, но Норбърт ще ни погребе тук. Куршум в главата на негодника е най-добрият начин да се справим с него — или с всеки от прокълнатите Брок.

След пауза Макфей каза:

— Прости ми, че те предадох, да, аз съм… много, но… съжалявам, не искам да участвам в никакъв дуел, нито в твоето отмъщение. Това е безумие.

Струан пребледня още повече.

— Нека поговорим за теб. Или ще спазиш свещената си клетва да ме подкрепяш, за. Бога, или наистина с теб е свършено. Разполагаш с три дни.

По-рано същата сутрин Сетри Палидар и отделение конни драгуни поведоха процесията през моста, който се простираше над първия защитен ров на замъка в Йедо.

Те топуркаха между редици от невъзмутими униформени самураи, строени рамо до рамо — хиляди други бяха наредени по пътя — над подвижния мост, под подвижната вертикална решетка на крепостната врата и през масивните, обковани с желязо порти. Напред вървяха водачите им — самураи с високи десет фута знамена със знаците на роджу — три сплетени черешови цвята.

Зад драгуните вървяха петдесет шотландски бойци, предвождани от своя оркестър от двайсет човека с диригент-гигант, гайдите пищяха, после следваше групата на посланиците и свитата им, всички на коне. Посланиците носеха официални дрехи — триъгълни шапки, парадни саби, пелерини или рединготи, които да ги пазят от силния вятър — с изключение на руснака, който бе облечен с казашка униформа и калпак и яздеше най-хубавия кон в Япония, кафяв жребец, за който се грижеха двадесет коняри, хранеха го и го пазеха с цената на живота си. Филип Тайърър и Йохан бяха на разположение на Сър Уилям, Андре Понсен — на Анри Сьоратар. Група от войници в алени униформи завършваха шествието.

Две малки оръдия, теглени от коне, заедно с товарните си коли и артилеристите останаха от другата страна на моста. Те бяха предмет на многодневни кавги: Сър Уилям настояваше, че придружаващите ги официални оръдия представляват обичаен акт на внимание към кралете, Бакуфу смятаха оръжията на гай-джин за противозаконни и за обида към техния уважаем шогун. След седмица на нетърпеливи пазарлъци бе постигнат компромис от страна на Сър Уилям: оръдията да останат извън моста, кралски салюти няма да се дават, докато роджу единодушно не даде обещаното официално разрешение.

— Никакви оръжия да не се смъкват на сушата, толкова съжаляваме…

Основната спънка бе разрешена с помощта на френския адмирал. По време на едно от безкрайните заседания той докара флагмана по-близо до брега и даде залп от оръдията без определена цел; снарядите минаха над Колонията и се приземиха без вреди в оризищата, но грохотът им ужаси всички японци.

— Ако не можем да смъкнем на сушата муниции — обясни сладникаво Сър Уилям, — ще се наложи да отдадем такива салюти от морето — ние го помолихме да използва халосни, но предполагам, че не ни е разбрал, езици, нали знаете — и толкова съжалявам, но вината ще е ваша, ако уцели наблизо и удари вашия град, това ще е ваша грешка. Ще трябва подробно да обясня всичко на вашия император Комей, тъй като канонадата за отдаване на пълни кралски почести е само знак на уважение в чест на вашия шогун и на вашия император Комей, когато го видим. Посещението си при него в Киото отлагах три пъти, за да ви направим услуга, но със сигурност ще го планирам отново веднага, щом моята още по-мощна флота се завърне, след като прочисти крайбрежието на Китай, претъпкано с отвратителни пирати, които са имали наглостта да отвлекат малък британски плавателен съд!

Съпротивата на Бакуфу рухна. И така, всички пушки бяха на рамо и всички войници предупредени, че дори да започне някакво сбиване, при никакви обстоятелства и под страх от най-сурово наказание да не предизвикват японците.

— Ами какво да прави фрегатата „Пърл“ на Нейно величество, Сър Уилям? — бе попитал генералът на последното съвещание.

— Тя може да ни закара до Йедо, после да се върне тук, в случай че нашите домакини предприемат неочаквано нападение срещу колонията, докато нас ни няма — тя може да стигне за евакуация.

— Боже мой, сър, ако мислите, че съществува подобна възможност, защо се излагате на такъв риск? — загрижено бе попитал генералът. — Другите посланици, ами… няма да е голяма загуба, но вие, сър, ако нещо ви се случи, ще стане международен инцидент. В крайна сметка, сър, вие представяте Империята! Не бива да се излагате на опасност!

— Това е част от работата ми, скъпи генерале!

Сър Уилям се усмихна на себе си, като си спомни как бе запазил гласа си непроменен, уж че това е закачка, но генералът бе кимнал дълбокомислено — бе го приел за истина. „Горкият негодник е диване, но такава си му е професията несъмнено“ — помисли си той весело, после заряза всичко, за да се съсредоточи върху замъка и предстоящата среща, която беше кулминацията на многомесечни преговори. При успех щяха да узаконят споразуменията и отварянето на уговорените пристанища. „Онези малки френски снаряди сториха чудо — помисли си той мрачно. — Проклет да е Кетърър, но, слава Богу, според съобщенията операцията в Китай е минала добре и той скоро ще се върне. Щом може да обстреля крайбрежието на Китай, защо да не го направи тук — дявол го взел!

И по дяволите този замък.“

Отдалеч не изглеждаше толкова впечатляващ, но колкото по̀ наближаваха, толкова по-огромен ставаше, с осем пръстена от подобни на казарми постройки за външна защита. „После самият замък, елегантен и красиво съразмерен — помисли си Сър Уилям, — защитният му ров е почти двеста ярда дълъг, издигащите се външни зидове тридесет-четиридесет фута дебели и направени от огромни гранитни блокове. Дори нашите шейсетфутови оръдия няма да ги нащърбят — рече си той с благоговение. А само Господ знае колко укрепления заобикалят централното крило отвътре. И единственият път е през някоя от портите или над стените, фронтална атака, а не бих искал да дам заповед за такава. Ако ги обсадим, дали ще се предадат от глад? Един Господ знае колко складови помещения има и колко войски могат да се натъпчат тук. Хиляди.“

Отвъд портата пътят се стесняваше в издигната площадка, изпълнена от стрелци, струпани в защитните ниши или до парапетите, високи трийсет фута. Портата бе отворена и водеше до друг ограден двор, оттам — през следващата укрепена порта до още една, явно, за да се повтори лабиринтът от пътеки, който в крайна сметка щеше да ги изведе до централното крило, но всеки натрапник зависеше от милостта на защитниците на върха.

— Ще слезем от конете тук, Сър Уилям — каза Палидар, като отдаде чест. Той беше командир на ескорта. До него вървяха пеша офицерите самураи и сочеха огромна врата, повдигната и отворена.

— Добре. Наясно ли си какво трябва да правиш?

— О, да. Но хич не се надявам, че ще ви защитя или ще си проправим път с бой вън оттук, дори срещу лъковете и стрелите.

— Не възнамерявам да се бием с никого, капитане — усмихна се Сър Уилям. Той се обърна в седлото си и даде сигнал за слизане от конете. — Голям замък, а?

— Никога не съм чел или чувал за такова нещо — рече Палидар разтревожено. — Надминава всичко, което са видели кръстоносците. Пред него огромният замък на Рицарите на св. Джон в Малта изглежда скромен. Добър е за отбрана, не ми се ще да го атакувам.

— И аз смятам същото, Филип! — извика Сър Уилям. — Попитай някой, къде човек може да се изпикае тук?

Тайърър забърза към един от самураите, поклони се учтиво и прошепна въпроса. Мъжът изсумтя и махна към една случайна преграда.

— Има ведра ей там, сър, и май каза, че имало ведро в ъгъла на повечето стаи в случай, че на някого му се доходи.

— Добре. Винаги е най-добре да свършим тая работа преди срещата — както и да е, издръжлив мехур е най-важното предимство за всеки дипломат. След като Сър Уилям и другите посланици се облекчиха, той ги поведе през вратата: Сьоратар, граф Сергеев, Фон Хаймрих, Ван де Тромп, Адамсън и новодошлия с последния пощенски кораб, кмета Фритц Ерлихер от Конфедерацията на Хелвеция — Швейцария, — брадат гигант от тяхната столица Берн, който говореше френски, английски, немски, холандски и множество немски диалекти. Филип Тайърър и Йохан ги следваха плътно, Андре Понсен вървеше редом със Сьоратар.

Приемната зала беше четиридесет квадратни ярда с масивен, великолепно осветен таван, много чиста, добре проветрена с клинообразни процепи вместо прозорци в каменните стени. Невъзмутими самураи стояха строени покрай стените. Две редици от половин дузина столове бяха наредени един срещу друг в далечния край. Много врати. Посрещнаха ги само прислужници. Един натруфено облечен низш чиновник на Бакуфу им махна да заемат столовете без поклони, докато прислужниците внасяха малки подноси и ги покани на холандски:

— Моля, разположете се за чая.

Сър Уилям забеляза, че Йохан е потънал в разговор със своя швейцарски посланик, така че каза раздразнено:

— Филип, попитай този човек къде е Съветът на старейшините, къде са роджу.

Потиснал нервността си и със съзнанието, че всички погледи са вперени в него, и обладан от желание отново да изпъкне, Филип Тайърър се приближи до чиновника и зачака за поклон. Мъжът не се поклони, само се вторачи в него, така че Тайърър каза рязко:

— Какви са тези обноски! Поклони се! Аз съм господар в моята страна и представям тези високопоставени господари!

Мъжът пламна, поклони се ниско и измърмори извиненията си, а Тайърър се почувства изключително, поласкан, че предвидливо е попитал Накама за някои ключови фрази. Той прекъсна чиновника още по-заповеднически:

— Къде са господарите ти, роджу?

— О, толкова съжалявам, извини ме, господарю — запелтечи мъжът. — Те помолиха да почакате тук и да… ъъ… да се освежите.

Тайърър не разбра някои думи, но схвана същността.

— А след освежаването?

— За мен ще бъде чест да ви заведа до мястото на срещата — рече мъжът, с предпазливо сведени очи.

За свое огромно облекчение Тайърър отново го разбра. Когато преведе на Сър Уилям думите на японеца, усети студена пот по гърба си и разбра, че засега има късмет.

Сър Уилям изсумтя и се наведе напред към останалите:

— По дяволите, ако ще трябва да чакаме, а, господа! Те закъсняват — беше уговорено да се срещнем веднага — по дяволите, не искам да чакам, нито да им пия чая вместо извинение. Добре — каза той и добави с общо одобрение: — Филип, кажи му, ме сме дошли да се срещнем с роджу Искаме това да стане сега. Сега.

— Колко… ъъ… колко строго желаете да се изразя, сър?

— За Бога, Филип, ако исках да бъдеш многословен и дипломатичен, и аз щях да се държа така. Работата на преводача е да превежда точно казаното, а не да го тълкува.

— Големият господар казва: искам да видя роджу сега. Сега!

Чиновникът беше стъписан пред неучтивата рязкост, нечуваното оскърбление и изпадна в пълно недоумение. Неговите инструкции бяха ясни: „Гай-джин трябва да изчакат достатъчно време за «загуба на престижа», около половин свещ, тогава ще ти изпратим разпореждане и ти ще ги придружиш до нас.“ Чиновникът изстреля:

— Разбира се, ще ви заведа веднага, щом се освежите и всичко бъде подготвено за вашето приемане, но, о, толкова съжалявам, това просто в невъзможно за известно време, тъй като техни августейши особи още не са облечени с подходяща премяна, така че не е възможно да изпълня непристойната молба на твоя господар, преводач-сан.

— Моля, кажи го отново, по-бавно — рече нервно Тайърър. Нов поток от японски думи. — Сър Уилям, май казва, че трябва да чакаме.

— А? Защо?

— Моят господар пита защо да чакаме?

Пак японски, който Тайърър не успя да разбере, така че чиновникът мина на холандски и Ерлихер встъпи в разговора, още повече ядосвайки Сър Уилям и останалите. Накрая Ерлихер съобщи:

— Изглежда, Сър Уилям, роджу не са, как да се изразя, а, да, не са съвсем готови, но щом се приготвят, ще бъдем заведени в приемната.

— Моля ви, направо кажете на този… този хубостник да ни заведе там незабавно, че сме дошли навреме, че срещите на високо равнище винаги започват навреме, защото и двете страни имат други важни държавни дела за вършене, както съм обяснявал поне петдесет пъти! И му кажи да побърза!

Ерлихер засия и го преведе прямо и макар чиновникът да се заизвива и в крайна сметка да го удари на молба, поклони се и колкото бе възможно по-бавно ги поведе през една врата по някакъв коридор — като първо проводи пратеник напред да предупреди Съвета за смайващото нахалство на гай-джин.

Нов коридор, а после един самурай разтвори огромни врати, чиновникът падна на колене и се поклони с глава до пода. Четирима мъже в натруфени копринени одежди, с мечове в поясите; седяха на столове в далечния край на приемната върху леко издигната платформа. Столът в средата бе празен. Пред тях на по-ниска платформа — което всички посланици забелязаха тутакси — стояха шест стола за всеки от тях и между двете групи бе коленичил чиновникът преводач. Около стотина самураи бяха коленичили в полукръг с лице към вратата и когато Сър Уилям влезе, всички се поклониха. Четиримата членове на роджу — не. Сър Уилям и останалите, се поклониха учтиво в отговор, после стигнаха подиума и седнаха.

— При никакви обстоятелства посланици на цивилизовани страни не падат на колене и не навеждат главите си до пода — бе казал Сър Уилям, — каквито и да са вашите обичаи, и толкоз!

Филип Тайърър, вече специализиран в поклоните благодарение на Накама, забеляза, че всеки старейшина се поклони като по-висш на по-низш. „Няма значение — помисли си той развълнувано и със страхопочитание, — ние сме в тяхната светая светих. Кога ще пристигне шогунът, за да заеме празния стол? Бил момче? Чудя се как ще изглежда и какво…“

Един старейшина заговори. Сепнат, Тайърър разпозна в него младичкия чиновник от предишната им среща в тяхната Легация, както и нервния, мургав мъж, седнал до него, който бе мълчал тогава, но бе наблюдавал всичко с тесните си очи.

„Защо двама старейшини идват да се срещнат с нас, без да се представят? — попита се той. — Чакай малко, младият чиновник не се ли представи като Томо Уатанабе, да, със сигурност, той каза «младши чиновник, втори клас». Очевидно измислено име. Но защо? Но защо е тоя маскарад?“

Объркан, Тайърър отложи тези въпроси за по-късно и насочи вниманието си към думите на мъжа, не разбираше почти нищо, както предварително го бе предупредил Накама; японецът му бе казал, че вероятно ще се използва дворцова реч, която, както и повечето най-обикновени японски думи и изрази, има различно, често противоположно значение.

Той съсредоточено оглеждаше японците. Третият старейшина беше възпълен с топчесто лице и женствени ръце, а последният — истински старец с посивяваща коса и слабо лице с дълбок белег на лявата буза. Всичките едва надвишаваха пет и половина фута, носеха огромни в раменете горни дрехи, широките им панталони и високи куполообразни лакирани шапки, завързани под брадичките, и цялото им неподвижно достойнство ги правеха величествени.

Японският преводач заговори на холандски:

— Роджу, Съветът на старейшините на шогуната приветства чуждестранните представители и желае да представят своите документи, както беше уговорено.

Сър Уилям въздъхна. Чувстваше се като хипнотизиран от празния стол.

— Добре, Йохан, да започваме. Попитай ги дали да не почакаме, докато шогунът ни удостои с честта да присъства.

Преведоха думите му на холандски, после на японски, последва дълго обсъждане, после отново заговори младият старейшина, Йоши, бавно и добросъвестно го преведоха на холандски, след това на английски.

— По същество, без обичайните ласкателства, Сър Уилям, говорителят съобщи, че шогунът не се очаква на тази среща, тя е само с роджу. Шогунът е трябвало да се забави.

— Това не е според уговорката и отново ги уведомявам, че акредитивните писма на посланиците ще бъдат връчени единствено на държавния глава, в случая шогуна, така че не можем да продължим.

Всичко се повтори и за неудоволствие на посланиците бе предадено:

— Старейшината казва, че шогунът е трябвало да замине спешно за Киото и съжалява, че няма да има удоволствието да се срещне с вас, сър, и т.н., но вие можете да връчите вашите акредитивни писма на роджу, тъй като ги е упълномощил да ги получат.

И пак всичко се повтори. Раздразнението на Сър Уилям премина в явен гняв, отново дискусии от двете страни и още загубено време, а след това един свитък, изпълнен с йероглифи и подпечатан официално, бе подаден, сякаш бе светият Граал, на Сър Уилям от коленичил чиновник.

— Филип, можеш ли да прочетеш това?

— Аз… не, съжалявам, сър.

— Не се безпокой. — Сър Уилям въздъхна и се обърна към другите: — Това е напълно непристойно.

— Да — съгласи се студено Фон Хаймрих.

— Недопустимо — съгласи се граф Алексей Сергеев.

— Опасен прецедент — рече Адамсън.

— Със сигурност е доста странно — каза на френски Сьоратар, — а те наистина ни бяха обещали шогуна. Бихме могли, само за тази среща, да приемем тяхната молба, а, приятели мои? — Той внимаваше да скрие собственото си раздразнение и да запази гласа си спокоен. Така го посъветва Андре Понсен с предпазлив шепот в момента, в който влязоха в стаята, и добави: „Внимавай, Анри, говорителят на роджу е същият чиновник на Бакуфу, на когото аз… ние предложихме след предишната среща да разгледа боен кораб, спомняш ли си? Mon Dieu, предполагах, че е важен човек, но не и един от старейшините! Ако можем да го спечелим на страната на Франция, ще бъде великолепен удар…“

Граф Сергеев заговори:

— Съгласяването ще създаде нежелателен прецедент.

— Само за тази среща. Е?

— Няма значение, това ще е като полъх на кравешки дирник — каза швейцарецът Ерлихер. — Нека продължим.

Те заспориха. Тайърър слушаше, но бе насочил вниманието си към старейшините, без да го показва явно, бе поразен от тях, искаше да извлече полза от рядката възможност да научи колкото се може повече за тях за толкова кратко време. Баща му бе внушавал от детската му възраст: „При всяка среща винаги наблюдавай ръцете и краката на своя опонент, те са издайници; също очите и лицето, да, но тях човек обикновено по-лесно ги овладява. Съсредоточи се! Наблюдавай, но предпазливо, инак тя или той ще успеят да прикрият мислите си. Помни, синко, всеки преувеличава, всеки лъже в известна степен.“

Ръцете и краката на мургавия, прикриващ погледа си старейшина постоянно се движеха с леки нервни движения; младият старейшина почти не помръдваше. От време на време, както при предишната среща, той видя, че мъжът, когото бе нарекъл „Прикритият поглед“, шепне на младия старейшина, говорителя — само на него! „Защо? — запита се Тайърър. — И защо Прикритият поглед не взема участие в техните обсъждания, привидно игнориран от тях, не откъсва очи от посланиците, а не от преводачите“.

Ненадейно Сър Уилям махна към празния стол.

— Ако шогунът не се очаква на срещата, а в роджу има петима старейшини, защо е празният стол?

На холандски, на японски и обратно.

— Той казва, че президентът на техния съвет господарят Анджо току-що се е разболял и не може да присъства, но няма значение, те имат неговите пълномощия да продължат. Моля, продължете!

Фон Хаймрих заговори на перфектен френски, за да унижи Сьоратар.

— Това не прави ли срещата невалидна, та нали те все опяват за „единодушния“ характер на Съвета? Петима членове. Това може би е нов измамнически ход, който ще използват в бъдеще за анулиране на цялата процедура. — Отново се разгоря спор.

Само Сър Уилям мълчеше. Той криеше гнева и безпокойството от лицето си. „Ясно е, че пак ни избудалкаха. Какво да правя?“ И се чу да казва с твърд глас:

— Много добре, ще приемем тези пълномощия като истински от вашия шогун за тази среща, само за нея. Ще информираме нашите правителства, че предишното споразумение не е спазено, и ние ще продължим за Киото колкото е възможно по-скоро, за да връчим нашите акредитивни писма на вашия шогун — и император Комей — с повече от подходящ ескорт!

Когато Йохан започна да превежда на холандски, граф Сергеев измърмори:

— Браво — това е единственият начин да се справим с тия мръсници, мамка им!

Фон Хаймрих, Ван де Тромп, холандецът тихо се съгласиха, а Сьоратар, американецът Адамсън и Ерлихер възразиха.

Японският преводач зяпна и високо заяви, че сигурно не е разбрал нещо. Йохан го увери, че няма никакво недоразумение. Докато траеше цялото това многословие, Сър Уилям престана да слуша и се загледа напрегнато в лицата на роджу, докато изслушат преводача. В различна степен всички те се пообъркаха. „Добре“ — помисли си той.

— С обичайните ласкателства, Сър Уилям, но с много учтиви извинения този път той казва, че е невъзможно да се срещнете с шогуна в Киото, времето е много бурно през този сезон, но те ще те уведомят веднага, щом се върне, и т.н., и т.н.

Сър Уилям се усмихна тъжно.

— Кажи им: бурно или не, ще посетим Императора в най-близко бъдеще, подчертай това, Йохан. Само на тази основа ще продължим.

Роджу приеха думите му с каменно мълчание.

Поред, Сър Уилям най-напред, после останалите, се изправиха и се поклониха, всеки изрече името и поста си и страната, която представя, и предложи своите акредитивни писма. Те бяха приети с достойнство. Всеки път роджу се покланяха с уважение.

— Сега — рече Сър Уилям с вирната брадичка — да продължим с втория въпрос на срещата: правителството на Нейно величество потвърждава, че на 14 септември, петък, година 1862 от нашето летоброене, един английски джентълмен беше отвратително убит посред бял ден от самураи от контингента на Сацума под командването на техния крал Санджиро. Други двама бяха ранени. Правителството на Нейно величество изисква убийците да бъдат предадени или да се разправите с тях публично според японските закони, като бъде изплатено веднага и обезщетение от сто хиляди лири стерлинги в злато, да получим и публично извинение, както и публична гаранция, че това няма да се случи повторно. Трето: втората и последна вноска от пет хиляди лири стерлинги в злато като обезщетение за убийствата на сержант Гън и ефрейтор Роуиър в нашата Легация миналата година, закъснели със седмици, да бъдат изплатени след три дни или сумата ще се удвоява за всеки изминал ден…

Сър Уилям остави време на Йохан да преведе дума по дума, но не допусна никакви дискусии, докато не завърши списъка, Адамсън искаше обезщетение за убийството на американския чиновник, а накрая думата взе руският посланик.

Граф Сергеев, с множеството си медали и декоративни знаци, подрънкващи по униформата му със златни ширити, рече:

— Руски офицер и руски войник от нашата армия, Гуденев, са били смъртоносно съсечени в Йокохама на 16 февруари миналата година. — После добави за ужас на останалите: — Вместо обезщетение цар Александър II на цяла Русия иска — Курилските острови.

По време на превода Сър Уилям се приведе напред и любезно прошепна на руски:

— Голяма авантюра, граф Сергеев, тъй като, разбира се, правителството на Нейно величество никога няма да се съгласи с такава намеса в нашата сфера на влияние.

— Може и да, може би не. В Европа отново се задава война. Скоро ще се разбере кои са наши приятели и кои — врагове.

Сър Уилям се подсмихна.

— Това винаги представлява проблем за определени страни. Обединеното кралство няма постоянни врагове, а само постоянни интереси.

— Наистина, драги приятелю, но забравихте да добавите „никакви постоянни приятели“. Освен това сега с Владивосток ние сме тихоокеанска сила.

— Държава от море до море? Мечтата на царете, а?

— Защо не? По-добре ние, отколкото друг — натърти граф Алексей, после сви рамене. — Курилските острови? Ако не те, някои други острови — колкото да защитаваме Владивосток.

— Трябва да обсъдим вашето „чудато“ тихоокеанско присъствие в по-добри условия. Моето правителство е най-заинтересованото!

Сьоратар, който не разбираше руски, вбесен, че не взима участие в тази размяна на реплики, се намеси студено на френски:

— Вярвам, Сър Уилям, че сте съвсем наясно с френските интереси.

— Както винаги, господине, интересите на доблестните съюзници са на преден план в Министерството на външните работи на Нейно величество.

— Сър Уилям — каза изтощено Йохан, — старейшината… той само повтаря предишното им становище, че нямали никакви правомощия над Сацума, не знаели кои са убийците и смятали, че каквото и да е обезщетение трябва да се иска от самата Сацума, по канален ред, разбира се.

— Какъв канален ред? На холандски, на японски, пак на холандски:

— Чрез тях, те щели да предадат вашата молба пак на Сацума.

— Това не е молба, за Бога. Ще опитаме за последен път, подчертай това, Йохан, по друг начин — рече Сър Уилям. — Питай: ще накажат ли убийците? И предай на преводача, че искам отговор с да или с не. Единствено.

На холандски, на японски, пак на холандски.

— Той казва, Сър Уилям, че при някои обстоят…

— Убийство, за Бога. Да или не! Филип, кажи го на японски!

Тайърър го присви стомахът. Той наблюдаваше как мургавият старейшина прошепна нещо, но храбро скочи на крака:

— Почитаеми господари, моля да извините лошия ми японски, но моят господар пита, моля, ако има убийство, вие убивате убиеца, да или не, моля.

Настана тишина. Старейшините погледнаха Йоши, който се втренчи в Тайърър, ръцете му си играеха с ветрилото. Мъжът до него му прошепна нещо и японецът кимна.

— Наказанието за убийство е смърт.

— Той казва да, сър. За убийство наказанието е смърт — рече Тайърър, научил ключовите думи от Накама, които му бе обяснил японския, наказателен кодекс и неговата суровост.

Благодари му.

— Моят господар ви благодари, господарю.

— Сега го попитай: правилно ли е да се иска обезщетение за такова престъпление, да или не?

— Господарю, моля да ме извините, но е… аз… — Тайърър млъкна, главата му внезапно се изпразни. — Съжалявам, Сър Уилям, не зная думата за „обезщетение“.

Веднага се намеси Андре Понсен: — Думата е бакин, Сър Уилям, и е малко известна, мога ли да опитам, ако обичате?

— Давайте.

— Почитаеми господари — започна Понсен с дълбок поклон, а Тайърър го благослови и за помощта, и че го е избавил от позора. — Моля, моят господар пита дали е правилно смирено да иска правосъдие и съответно заплащане за семейството заради убийството, глоба от Сацума?

— От Сацума — да — каза Йоши с бегла усмивка.

Андре въздъхна с облекчение.

— Той казва да, Сър Уилям, но обезщетението трябва да се изиска специално от Сацума.

Преди Сър Уилям да успее да зададе друг въпрос, Понсен започна с най-перфектния си, отработен японски — и за учудване на Тайърър — да предлага начина за спасяване на честта, който той бе измислил:

— Почитаеми господарю, от името на моя господар скромно предлагам роджу да обмисли да заеме на Сацума първата вноска, една пета. Това, което ще предложите сега, ще ви даде време да получите останалото от Сацума, да вземете останалото от Сацума. Моля?

Този път всички забелязаха проявата на интерес у младия старейшина. Той веднага започна шепнешком да разговаря с другите. Андре видя, че Тайърър му се мръщи, така че французинът незабележимо поклати глава, мълчаливо молейки го да не се намесва. След миг Йоши каза:

— Навярно ще е възможно да предложим една двадесета след сто дни от неизплатения дълг на Сацума.

— Почитаеми господарю…

— Какво, по дяволите, казва той, Филип, а старейшината?

— Само секунда, Сър Уилям — сряза го учтиво Андре, искаше му се да го смачка. — Почитаеми господари, моят господар съветва да е една десета, платена след шейсет дни. Толкова съжалявам, моля да извините лошото ми произношение, но той много смирено моли, да.

— С огромно облекчение Понсен видя, че японците пак се задълбочиха в обсъждания и реши отново да рискува.

— Извинете, Сър Уилям, но както Филип ще потвърди, предложих да обмислят предварително заплащане от името на Суцума, за която те твърдят съвсем правилно, че трябва да плати цялото обезщетение.

— По дяволите! Те ще го направят ли? — Сър Уилям се вторачи в него, умората му моментално се изпари, както и на всички останали. — Добра работа — ако те го направят, тогава и аз бих могъл да направя компромис, а? Съгласни ли сте? — Само от учтивост той се обърна към останалите за мнението им. Зад него Тайърър подсвирна беззвучно; бе разбрал повечето от думите на Понсен на японски, начина, по който бе подвел старейшината и посланика, и слабата, но съществена разлика в английския превод. „Умно от страна на Андре. Но какво цели, това негова идея ли е или на Сьоратар?“ Прикрития поглед започна да мърмори поверително на младия старейшина, чието внимание се насочи към посланиците. Почти като че ли…

Изведнъж сякаш от очите му падна перде и той прогледна. Дори по-добре отпреди; виждаше старейшините, както трябва, а не с неискрения премрежен поглед на самозван, цивилизован човек, видя ги като хора, също толкова цивилизовани, също толкова обикновени или сложни, но като хора, а не като чуждоземските, загадъчни или чудати японци; тъкмо срещу тази представа Накама, Фуджико, дори Андре всеки по свой начин разбираемо негодуваха.

„Всемогъщи Боже, Прикрития поглед разбира английски — искаше да изкрещи Тайърър възторжено. — Това е единственият отговор, а другият е, че той е съгледвач на роджу и толкова старейшина, колкото съм и аз, ето защо другите не му обръщат внимание, докато беседват. Какво друго? Навярно е съгледвач на Уатанабе, защото шепне единствено на него — трябва да разбера истинските им имена и да разпитам Накама за тях. Уатанабе е най-влиятелният сред тази компания, държи се като президент. А отсъстващият президент? Ще разбера и неговото истинско име. Какво още? Откъде Андре…“

Тайърър се съсредоточи, тъй като Йоши се обърна към преводача. Гласът му звучеше рязко. Преводачът тутакси застана нащрек, а холандският му се съкрати двайсеторно. Йохан преведе, като се опитваше да сдържи изумлението си:

— Роджу се съгласяват в този случай, че е правилно да се иска обезщетение от Сацума, че, да, сто хиляди изглежда приемлива сума за един благородник, макар да не твърдят, че господарят на Сацума ще сметне същото. Като знак на приятелство към Британия и към външните нации роджу ще изплати в аванс една десета част след петдесет дни от името на Сацума — докато официалните молби на Британия се препратят до Сацума. Относно молбата на руския посланик, както и на неговата родина, японската земя е японска земя и е… предполагам, че думата означава ненакърнима и не се разменя.

Незабелязано Сър Уилям сложи ръка върху ръката на граф Алексей, за да предотврати избухването, и тихо каза на руски:

— Остави нещата за по-късно, Алексей. — После високо се обърна към Йохан, като се канеше да преговаря за намаляване на срока и увеличаване на сумата: — Отлично, Йохан, моля те, кажи им, че…

Той млъкна, тъй като Тайърър му прошепна забързано:

— Извинете ме, сър, предлагам ви веднага да приемете, но само ако научите истинските им имена.

Сякаш Тайърър не бе казал нищо, Сър Уилям продължи с едва забележима пауза и без да променя изражението си:

— Йохан, моля те, предай им, че тяхното предложение е приемливо за правителството на Нейно величество в същия дух на приятелство. Що се отнася до посланика от Двора в Санкт Петербург, сигурен съм, че той ще се консултира със своето правителство, което без съмнение ще сметне паричното обезщетение за задоволително. — Без да остави на граф Алексей никакво време за отговор, той бързо продължи: — Да разгледаме и другия ни неотложен въпрос, Проливите Шимоносеки: всички чужди правителства протестират срещу бреговите батареи, обстрелващи корабите им, които използват Проливите най-мирно. — Сър Уилям повтори датите и имената на корабите, отдавна станали предмет на доста разгорещена кореспонденция.

— Те казват, че ще предадат оплакването, Сър Уилям, по обичайния път, нямат никакво влияние над Чошу.

— Йохан, преведи. В приятелския дух на срещата ще си позволя да намекна, че е трудно, дори невъзможно за чуждите правителства да преговарят с Бакуфу, които очевидно нямат правомощия над различните кралства и държави. Следователно какво ни остава? Направо да си сътрудничим с шогуна, който подписа споразуменията ни, или с император Комей?

— Законното правителство на Нипон е шогунатът, висшият владетел на шогуната е шогунът, който управлява от името на Сина на небето, роджу са върховните съветници на шогуната, а негови чиновници са Бакуфу. Във всички случаи чуждите правителства трябва да си сътрудничат с шогуната.

— В такъв случай как можем да си осигурим безпрепятствено преминаване през Шимоносеки?

Още изтощителни разговори и пак вариации на същия отговор, но това не беше отговорът, който Сър Уилям се опитваше да измъкне. Пикочните им мехури засилваха всеобщото нетърпение и умора. Три часа бяха изминали, откакто започнаха. После едно чудновато хрумване се превърна в напълно оформено решение. Сър Уилям се усмихна на себе си.

— Много добре: да речем, да си представим, че няма да има нови нападения и нашите сериозни възражения бъдат изпратени до даймио на Чошу незабавно, в духа на нашето ново приятелство ще приемем тяхното становище за бъдеща среща след сто дни.

Още час допълнително хитруване.

— Роджу са съгласни за втора среща след сто петдесет и шест дни тук, в Йедо, и желаят да обявят, че тази среща приключи.

— Добре — Сър Уилям бе доволен и сдържа прозявката си, — можем ли сега да получим техните имена дословно, а после с точните букви върху документа, който ще си разменим след три дни, за да потвърдят официалното ни споразумение?

На холандски, на японски, после обратно, уточниха се дребни подробности и най-сетне:

— Сър Уилям, той казва, че ще получите документа след седмица, преводачът ще ви запознае с имената им и срещата ще свърши.

Всеки старейшина бе представен, а мъжът кимаше леко и невъзмутимо: „Господарят Адачи от Мито, Господарят Зукумура от Гай, Господарят Йоши от Хисамацу…“ — На Тайърър му стана приятно да види как Прикрития поглед, последен в редицата, се поти, не знае къде да дене ръцете и краката си, а поклонът му далеч отстъпваше по надменност в сравнение с останалите: „Господарят Кий от Зукоши.“

— Моля те, благодари им от наше име. Както се уговорихме предварително, ще се разпоредя за кралски салюти.

— Господарят Йоши казва, че за нещастие единият им член липсва. Както е уговорено предварително, необходимо е единодушното одобрение на роджу, за да се стреля с някое оръдие.

Сърдечността на Сър Уилям изчезна на минутата. Всички посланици се стреснаха.

— Ами нашите споразумения? — попита той остро. — И те ли изискват единодушно одобрение?

Преводът вървеше сред силно напрежение и мърморенето на посланиците. Тогава Йохан преведе неловко:

— Господарят Йоши казва, че това събиране има правомощията на шогуната и на президента да приеме акредитивните писма, да изслуша и да даде препоръки. Те единодушно ще препоръчат разплащането. Както по-рано бе уговорено, съгласието за стрелба с оръдие се нуждае от единодушното одобрение на всички старейшини, така че за съжаление този състав не може да го допусне.

Настана болезнена тишина, когато Сър Уилям и всички посланици проумяха, че са попаднали в капан. „Никакъв избор този път“ — помисли си той, стомахът му се сви.

— Капитан Палидар!

— Слушам, сър. — Палидар излезе напред, сърцето му внезапно примря, бе разбрал наред с всички; изправени срещу роджу, че Сър Уилям няма друг избор, освен да даде заповед за салютите, каквото и да им струва, или същото извинение със сигурност ще бъде използвано, за да се обезсили тяхното споразумение.

Докато Палидар отдаваше чест: „Слушам, сър!“, Сьоратар се намеси с най-мекия и най-дипломатичния си глас:

— Сър Уилям, чувствам, че споразумението ни е искрено, то ще бъде осъществено, така че вие можете да го приемете. Препоръчвам ви да направите това, ние всички ви препоръчваме, нали, господа? — попита той за всеобщо облекчение и като избавление от позора. — А също препоръчвам при тези обстоятелства да се въздържим от салютите. Приемате ли, Сър Уилям, от наше име?

Сър Уилям се поколеба мрачно. За още по-голямо учудване Сьоратар добави тържествено:

— Андре, кажи им, че аз ще гарантирам първата вноска от името на Франция.

Преди Сър Уилям да успее да реагира, Андре се поклони:

— Моят господар казва, почитаеми господари, че той е щастлив роджу да даде писмо след седмица, съгласен е да заемете на Сацума първите пари след петдесет дни. Казва също Франция, като приятел на Нипон, има честта лично да даде полица на британския посланик за първата вноска. Също има честта да посрещне всички или един от роджу по всяко време лично на кораб или навсякъде другаде. Смирено ви благодари, почитаеми господари.

С присвити очи Йоши каза:

— Благодаря на твоя господар. Срещата приключи.

Един офицер самурай извика:

— Керей! За почест! — и всички самураи се поклониха и останаха така, докато роджу се изправиха и се поклониха с премерена учтивост. Сър Уилям и посланиците нямаха друг избор, освен да отвърнат със същото, когато Йоши тръгна към една незабелязана досега врата зад подиумите й бързо изчезна. Самураите тозчас се изправиха и пак започнаха да ги наблюдават с подозрителна враждебност.

— Много задоволително, Сър Уилям — каза сърдечно Сьоратар на френски, хвана го под ръка, като се стремеше да го смути отново. — Добра работа.

— Твоите господари в Елисейския дворец газ ще пикаят, когато си поискаме десетте хиляди в злато отвърна Сър Уилям, леко засегнат, но не съвсем — като се изключат оръдейните салюти, бе направил огромна крачка напред. — Така или иначе, беше голям жест, Анри, макар и скъп.

Сьоратар се изсмя.

— Те твърдят, че ще изплатят двайсет гвинеи.

— Готово! Ще вечеряте ли с нас в Легацията? — Те си тръгнаха, без да обръщат внимание на високомерните, войнствени погледи.

— Благодаря ви, не. Тъй като приключихме с нашата работа, смятам да се върна в Йокохама днес, а не утре; има достатъчно време, а и морето е спокойно. Защо да чакате „Пърл“, елате на борда на моя флагман, можем да вечеряме по пътя, а?

— Благодаря ви, аз ще изчакам до утре. Искам да се уверя, че всичките ни момчета ще се върнат благополучно с нашия превоз.

Зад тях, незабелязан в навалицата, Тайърър чакаше Андре, коленичил, за да нагласи катарамата на обувката си; не бе разбрал, че Тайърър го гледа, и започна шепнешком разговор с японския преводач. Мъжът се поколеба, после кимна и се поклони.

— Домо.

Андре се обърна, видя как Тайърър го оглежда. За стотна от секундата се усети хванат натясно, после се усмихна и приближи към англичанина.

— Е, Филип, Мина много добре, нали? Мисля, че ти се справи отлично и със сигурност си прибавихме по някоя нашивка.

— Не аз, ти спаси положението. И моята чест, за което много ти благодаря. — Тайърър се намръщи разколебан, докато следваше колоната. — Макар че блестящо намери изход от задъненото положение, между казаното от теб на английски и казаното на японски имаше разлика, нали?

— Не чак толкова, mon ami, съвсем незначителна, не си струва да я споменаваме.

— Не мисля, че Сър Уилям ще се съгласи.

— Може би да, може би не. Може би грешиш. — Андре се засмя насила. — Не е разумно да тревожиш посланик, нали? Покритото мляко котките не го лочат.

— В повечето случаи да. Какво каза на преводача?

— Благодарих му. Mon Dieu, мехурът ми ще се пръсне, а твоят?

— Също — потвърди Тайърър, сигурен, че Андре го лъже за преводача. „А защо не? — мислеше си от новата гледна точка. — Андре е враг, ако не враг, то противник. Използва всеки нюанс, за да извлече полза и умилостиви Сьоратар, Франция и себе си. Съвсем честно. За какво ли е помолил тайно? Да предаде съобщение, да, но какво? Какво тайно съобщение? За какво бих помолил тайно аз?“ — Ти помоли за среща насаме с господаря Йоши, нали? — рискува той. — За теб и за господин Сьоратар.

Изражението на Андре Понсен не се промени, но Тайърър забеляза, че кокалчетата на дясната му ръка върху парадната сабя побеляха.

— Филип — рече му с половин уста. — Бях ти добър приятел, откакто си пристигнал, помогнах ти да започнеш да учиш японски, запознавах те с всичко тук, нали? Не ти се бъркам за тайния ти самурай Накама, макар да подочух, че имал и други имена. Не си ли…

— Какви други имена? — запита Тайърър, внезапно изнервен, без да разбира защо. — Какво знаеш за него?

Андре продължи, сякаш Тайърър не бе казал нищо:

— Не подпитвам нито теб, нито него, макар да те предупредих да внимаваш с японците, с всеки един от тях; имаше достатъчно време да ми разкажеш за него, ако искаше, като на приятел. Помни, че сме на една и съща страна, Филип, ние сме слуги, а не господари, ние сме приятели, ние сме в Япония, а тук гай-джин наистина трябва да си помагат един на друг — както аз те представих на Райко, която те заведе при Фуджико, нали? Хубаво момиче е Фуджико. Най-добре е да притежаваш малко галски реализъм, Филип, по-добре пази тайната информация за себе си, по-добре се пази от твоя Накама и помни какво съм ти казвал десетки пъти: в Япония мисли като японец.

Малко преди залез-слънце същия ден Йоши бързаше по мрачен ветровит каменен коридор в централното крило на замъка. Сега бе облечен с характерното си кимоно с два меча, отгоре с плащ за яздене, с гугла. На всеки двайсет крачки премигваха маслени факли, поставени в железни скоби до нишите за стрелците, които служеха и за прозорци. Навън въздухът бе хладен. Пред него се намираше витата стълба, която водеше до личните му конюшни отдолу. Той изтича по стъпалата.

— Стой! Кой… О, толкова съжалявам, господарю! — поклони се часовият.

Йоши кимна и продължи. Из целия замък войниците, конярите, прислужниците се приготвяха за сън или за нощните си задължения, следвайки всеобщия световен обичай да се ляга, щом падне нощта. Само преуспяващите палеха светлина нощем, за да виждат, четат или играят.

— Стой! О, толкова съжалявам, господарю! — Часовите се покланяха един след друг.

В двора, на конюшнята личните му двайсет телохранители се събираха до главите на конете си. Сред тях беше Мисамото, рибарят, мнимият самурай и старейшина. Сега беше бедно облечен като обикновен пехотинец, без оръжия и изплашен. Имаше два малки покрити паланкина, нарочно по-леки и предназначени за бързо пренасяне. Всяка беше поставена върху два лоста, захванати в хамутите на два оседлани коня отпред и отзад. Копитата бяха увити с парцали и всичко беше според плана, който Йоши бе измислил заедно с Хосаки преди дни.

Прозорчето за наблюдение на единия паланкин се плъзна. Той видя. Койко да наднича. Тя се усмихна, кимна му за поздрав. Прозорчето се затвори. Пръстите му се вкопчиха в меча. Така подготвен, той плъзна вратата достатъчно, за да се увери, че жената вътре е тази, за която я смяташе, и че е сама. Когато беше много малък, баща му му бе втълпил първия закон на оцеляването дума по дума: „Ако бъдеш хванат ненадейно, предаден ненадейно, убит ненадейно, значи си пренебрегнал дълга си към мен и към себе си. Вината ще е единствено твоя, защото си пропуснал да провериш лично, да предвидиш всяка възможност. Няма никакво извинение за провала, освен карма — а боговете не съществуват!“

Бързо и уверено й се усмихна. Затвори вратата, провери и другия паланкин дали е празен и подръка, ако му се наложи да го използва. Удовлетворен, даде сигнал за качване по конете. Това бе сторено в пълна тишина, от което отново му стана приятно — бе заповядал цялото въоръжение и хамутите също да бъдат увити, за да не вдигат шум. Последна мълчалива проверка, но не предусети никаква опасност. Новата пушка бе пъхната в кобура на седлото, торбичката с амунициите пълна, най-верните му стрелци бяха преметнали през рамо останалите четири пушки. Безшумно се метна на седлото си. Нов сигнал. Предната охрана и знаменосецът с личното му знаме тръгнаха. Той ги последва, след него двата паланкина и останалата свита зае мястото си като ариергард.

Напредваха бързо и почти безшумно. Тръгнаха нагоре по пътя към следващото укрепление, далеч от главната порта и оживените улици. На всеки пост ги пропускаха с парола. Вместо да завият към лабиринта на замъка, се отправиха към голяма постройка на северната страна, разположена до основните укрепления. Отвън тя се охраняваше усилено. В момента, в който охраната разпозна Йоши, високата врата се олюля и отвори, за да им позволи да минат. Отвътре имаше голямо, обградено и отъпкано трасе за езда с висок сводест таван и втори ред за наблюдаване. Няколко факли светеха тук-там. Вратите се затвориха зад тях.

Йоши с лек галоп застана начело и ги поведе чевръсто през далечния проход под арката, покрай конюшните и сарачниците. Навсякъде бе празно. Мястото беше покрито с калдъръм, въздухът напоен с мирис на тор, урина и пот. После започна отново отъпкан път, а следващата арка ги изведе до вътрешен, по-малък кръг. През него минаваше смътно осветен проход под арка. Йоши пришпори първокласния си кон да побърза, после внезапно го задържа.

Заобикалящият по-горен ред беше натъпкан с мълчаливи стрелци. Никой не бе сложил стрела в лъка си, но всички в кръга знаеха, че с тях е свършено, ако някой даде заповед.

— А, Йоши-сама — чу се дрезгавият глас на Анджо от полумрака над тях и Йоши за момент не го разпозна сред стрелците. Анджо седеше без оръжие отзад на реда до стълбата. — На днешното ни следобедно заседание не ни предупреди, че ще напуснеш замъка с въоръжени хора като… като какъв? Като нинджа?

Гневен ропот се надигна сред хората на Йоши, но той се засмя и това отслаби напрежението сред войните горе и долу.

— Не като нинджа, Анджо-сама, макар и колкото е възможно по-тихо. Добра идея е да се проверят укрепленията без предупреждение. Аз съм пазител на замъка, също както и настойник на шогуна. А ти? На какво дължа това удоволствие?

— Ти само укрепленията ли проверяваш?

— Ще убия три заека с една стрела. — Настроението на Йоши се развали. Всички потръпнаха, зачудени защо три и какво има предвид той. — Ами ти? Защо са ти толкова много стрелци? Може би за засада?

Груб смях отекна под покривните греди, всички настръхнаха още повече. Ръцете се вкопчиха в оръжията, макар никой да не направи явно движение.

— Засада ли? О, не, не засада — почетен караул. Щом чух, че си намислил обиколка с увити копита на конете… тези войни са тук само за да ти окажат почести и да засвидетелстват, че не всички спим, че замъкът е в добри ръце и му е необходим пазител. — Анджо излая някаква команда. Всички стрелци тутакси се втурнаха надолу и се наредиха в две редици по кръга. Йоши и хората му останаха в средата. Стрелците се поклониха официално. Йоши и хората му също. Но нищо не се бе променило, капанът все още бе готов да щракне. — Ти от пушки ли се нуждаеш, за да направиш проверката?

— Съветът на старейшините препоръча на всички даймио да се въоръжат с модерни оръжия — рече Йоши с привидно спокоен глас, а вътрешно беснееше, че някой е издал плана му, а той самият не е предвидил засада. — Това са първите ми нови пушки. Искам да приуча хората си да ги носят.

— Разумно, много разумно. Виждам, че и ти носиш една. Трябва ли господарят Йоши да носи пушка лично?

Кипнал от подигравката, Йоши погледна надолу към пушката в кобура, ненавиждаше всички пушки и благославяше мъдростта на своя съименник, поставил извън закона тяхното производство или вноса им в деня, когато е станал шогун. „Нали тъкмо така си осигурихме мир два и половина века? — помисли си Йоши мрачно. — Пушките са подли оръжия за страхливци, ценени единствено от миризливите гай-джин, оръжия, които убиват от хиляда крачки, така че човек никога не вижда кого убива или кой го убива, оръжия, които всеки глупак, човек от низшите слоеве, маниак, отвратителен разбойник, мъж или жена може да ги използва безнаказано срещу когото и да било, дори срещу най-висшия господар или срещу най-добре обучения майстор на меча. Да, а ето че дори аз трябва да нося пушка — гай-джин ни принудиха насила да го правим.“

Презрителната забележка на Анджо ехтеше в ушите му; Йоши измъкна пушката от кобура, освободи предпазителя, както Мисамото му бе показал, прицели се, издърпа спусъка, веднага пъхна патрони в задната част на цевта, оглушително изстреля пет куршума към гредите, пушката едва не изскочи от ръцете му с неочаквана сила. Всички се разпръснаха, дори собствените му хора, неколцина бяха хвърлени на земята от изплашените коне. Анджо и хората му се проснаха на пода в очаквана на още стрелба, този път смъртоносна, всички до един в помещението трепереха от страх пред скоростната стрелба.

В пълно мълчание всички чакаха, затаили дъх; чак после, тъй като не последва продължение, съобразиха, че Йоши просто демонстрира пушката, и двете редици стрелци бързо, но предпазливо отново се струпаха край военачалниците си, които ги подбираха и строяваха. Анджо и телохранителите му се изправиха тромаво на крака:

— Какво означава това? — изкрещя Анджо.

Колкото може по-безгрижно, макар че сърцето му биеше, Йоши продължи да успокоява коня си, тихо пъхна предпазителя и сложи пушката в скута си, прикривайки задоволството от успешните си действия и че е впечатлен като всички останали от силата на пушката — и преди бе стрелял по мишени с пушки с предно пълнене и с някои старомодни револвери за дуел, но никога — с пушка със задно пълнене с метални патрони.

— Исках да ти покажа колко са ценни. В определени случаи са по-добри от меча, особено за даймио. — Йоши се радваше, че гласът му звучи спокойно. — Например, когато попадна в засадата преди няколко седмици, можеше да използваш пушка, нали?

Разтреперан, Анджо овладя яростта си, съвсем сигурен, че се намира в голяма опасност, животът му бе непосредствено заплашен. Сигурен бе, че ако нареди да арестуват Торанага, както бе замислил, куршумите щяха да го направят на пух и прах — „в името на всички богове къде и как това куче се е научило да стреля и защо не са ме уведомили, че е толкова опитен?“.

А напомнянето на произшествието с шиши представляваше още една публична обида, защото бе добре известно, че Анджо не се е държал храбро, че е трябвало да се измъкне на сигурно място, че не се е сражавал с нападателите, а след като раненият е бил заловен, им е заповядал да го убият по най-долен начин.

— При някои обстоятелства, Йоши-сама, при някои, но се съмнявам дали пушката ти, пък и която и да е друга имат стойност тази вечер. Съмнявам се в това. Мога ли да попитам, какво целиш тази вечер? Да посетиш външните укрепления и да се върнеш? Или това е един от твоите начини да заминеш нанякъде?

И двамата знаеха, че Йоши не е длъжен да отговаря за движението си в или извън пределите на замъка.

— Зависи какво ще видя отвън — заяви Йоши рязко. — Може да се върна в собственото си владение за ден-два или напротив — разбира се, ще те осведомявам подробно.

— Ще липсваш на Съвета дори и за няколко дни. Имаме много работа; ако отсъстваш, ще се наложи сами да вземем решения.

— Днес следобед изяснихме, че няма нищо съществено; за щастие без петимата старейшини не може да се вземат важни решения.

— А договорът с гай-джин?

— Това също го решихме следобед.

Срещата на старейшините, след като гай-джин си бяха заминали, като никога бе весела и пълна със смях, че врагът се е опозорил, че още веднъж са надхитрили гай-джина. Анджо, Тояма и Адачи го поздравиха за майсторското справяне в сблъсъка и схватливостта му относно гай-джин, а Зукумура не каза почти нищо, само мърмореше като слабоумен от време на време.

Анджо ликуваше:

— Уговорката да им дадем дребно подаяние, за да се отървем от тях и от техните корабни в Йедо, докато подчиним Сацума, беше много умна, Йоши-сама. Много. В същото време определено отложихме тяхната заплаха да идат в Киото и те приеха, че вината е единствено в Сацума.

Тояма се обади:

— Значи обявяваме война на Сацума? Добре!

— Не, не война, има други начини да превием това куче. — Анджо беше изпълнен със самоувереност от новите си познания. — Ти излезе прав за гай-джин, Йоши-сама. Беше изключително интересно да се види как враждебността помежду им е едва прикрита под отвратителната им външност. Той и Тояма наблюдаваха срещата иззад подиума, стените там умишлено бяха прозрачни от вътрешната страна. — Противно. Дори зад преградата усетихме вонята им. Отвратително. Наредих тази приемна да се измие и столовете, на които седяха, да се унищожат.

— Отлично — присъедини се Адачи. — Като че ли мравки лазеха по кожата ми през цялото време, докато бях там. Йоши-сама, мога ли да попитам — тая маймуна Мисамото наистина ли ти казваше какво говорят гай-джин, всичко ли? Не можах да чуя нито дума.

— Не всичко — бе отговорил Йоши. — Достатъчно, за да получа някои предварителни указания, но само когато говореха на английски. Мисамото твърди, че повечето време говорели на друг език, той смята, че е било на френски. Това доказва още нещо: нуждаем се от доверени преводачи. Предлагам незабавно да открием езиково училище за нашите най-умни синове.

— Училище ли? Какво училище? — измърмори Зукумура.

Никой не му обърна внимание.

— Не съм съгласен — двойната гуша на Тояма се затресе. — Колкото повече вземане-даване имат нашите синове с гай-джин, толкова повече ще се опорочат.

— Не — рече Анджо, — ние лично ще подберем учениците — нуждаем се от доверени познавачи на варварските езици. Ще гласуваме: Бакуфу веднага да отворят езиково училище. Съгласни ли сте? Добре: така, а сега писмото на гай-джин: ще продължим с тактиката на Йоши-сама, в деня, когато трябва да пристигне, ще им съобщим, че ще го получат „колкото е възможно по-бързо“. Съгласни ли сте?

— Съжалявам, не — бе отговорил Йоши, — трябва да направим точно обратното. Ще им изпратим писмото точно навреме и ще им изплатим втората изнудваческа вноска също навреме.

Те го зяпнаха, а Зукумура промърмори:

— Писмо ли?

Йоши заговори търпеливо:

— Трябва да извадим от равновесие гай-джин. Те очакват, че ще закъснеем, а ние ще сме точни; това ще ги накара да повярват, че ще спазим уговорката за стоте дни, което, разбира се, няма да стане. Ще отлагаме ли, отлагаме, та дано окончателно ги влудим. — Те се засмяха заедно е него, дори и Зукумура, който не разбираше, защо се смеят — и още повече, когато Йоши им разказа колко пъти без малко да се разхили по време на срещата, като вижда как нетърпението им унищожава тяхната привидно изгодна позиция. — Без куче убиец господарят е толкова беззащитен, колкото кутре срещу човек с тояга.

— Какво? Какъв човек с тояга? — попита Зукумура, рибешките му очи зяпаха глуповато. — Какво куче?

Настроението на Йоши се изпари при мисълта, че се налага да понася този малоумник до края на дните му. Въпреки всичко той обясни, че без сила, с която да подкрепят своите жалби, и без желание да я използват враговете са безпомощни.

— Сила? Не разбирам, Йоши-сама. Каква сила?

— Сила — намеси се нетърпеливо Анджо — Сила! Техните оръдия и флотата им, Зукумура! О, няма значение.

Тояма, старият мъж, каза свирепо:

— Докато са без флотата си, можем да ги опожарим — те са неописуемо високомерни, с отвратителни обноски, а колкото до техния говорител… Радвам се, че не трябваше да присъствам, Йоши-сама. Мисля, че щях да избухна. Нека ги изпепелим още сега.

— Кой? Кого да запалим?

— Мълчи, Зукумура — каза уморено Анджо, — и само гласувай, когато ти кажа. Йоши-сама, приемам твоите доводи. Ще изпрати писмото на време и втората вноска от парите, за които ни изнудват, както е уговорено. Всички ли са за? Добре. Сега: след като се справихме с гай-джин и шогунът и принцесата са в безопасност на Северния път, следващата седмица няма много неща за вършене.

— Погрешно беше, че им позволихме да заминат, и те ще се върнат, за да ни преследват — каза Йоши.

— Тук грешиш. Моля те изготви план как да поставим на колене онова куче Санджиро и Сацума. Гласувам да се срещнем след две седмици, освен ако не изскочи нещо спешно…

По-късно, докато се прибираше в покоите си, Йоши не можа да измисли никакъв вероятен спешен случай, който би могъл да изисква присъствието му в Йедо — дори втората тайно прошепната покана да посети френския флагман, която той нито бе приел, нито бе отказал, а бе отложил отговора си за след седмици, не беше спешна, — така че реши без отлагане да се заеме с плана, който той и съпругата му, Хосаки, бяха измислили. Сега Анджо и неговите стрелци му препречваха пътя. Какво да прави?

— Лека нощ, Анджо-сама — рече Йоши, вече взел решение. — Както винаги, ще те държа в течение. — Прикри тревогата си и макар да се чувстваше незащитен, пришпори коня си напред, като се насочи към далечната арка. Никой от стрелците не помръдна, чакаха заповеди. Неговите мъже и двата паланкина го последваха, чувстваха се също толкова беззащитни.

Анджо ги наблюдаваше как вървят. Вбесен. „Ако не бяха тези пушки, щях да го арестувам според плана. По какво обвинение? Предателство, заговор срещу шогуна! Но Йоши никога не би допуснал да го изправят пред съда, о, не, толкова съжалявам, глупаците ще го пречукат, докато той се опитва да избегне правосъдието.“

Внезапно пронизваща болка в червата му го накара слепешком да потърси място за сядане. „Бака лекарите! Сигурно има лек“ — помисли си той, после обсипа с още ругатни Йоши и мъжете, които бяха изчезнали под далечната арка.

Сега Йоши дишаше по-добре, студената пот вече не се стичаше по гърба му; Той подкара коня в тръс по-навътре в укрепленията, покрай слабо осветения коридор, покрай други конюшни и сарачници, докато стигна до последната стена. Стената беше облицована с дърво. Мъжете слязоха от конете и запалиха факлите си от пъхнатите в скобите на стената.

С камшика си Йоши посочи издутина от едната страна. Помощникът му скочи от коня и рязко я дръпна. Цяла част от стената се отметна навън и откри тунел, достатъчно висок и широк, та двама мъже да яздят редом. Йоши веднага пришпори коня си. Когато паланкините и последните мъже преминаха и вратата се затвори, той въздъхна с облекчение. Едва тогава прибра пушката в кобура.

„Ако не беше ти, Пушка-сан, помисли си с нежност — можех да съм мъртъв, а в най-добрия случай — затворник. Понякога виждам, че пушката е наистина по-добра от меча. Ти си заслужи име — древен шинтоистки обичай е да се дават имена на определени мечове или оръжия, дори на дървета или скали. Ще те наричам «Нори», което означава също «водорасло» и е игра на думи с името на Нори Анджо — ще ми напомня, че ти ме спаси от него и че един от твоите куршуми е предназначен за него, за сърцето или главата му.“

— Ийе, господарю — възкликна неговият военачалник, яздейки успоредно с него. — Беше чудесно да се види вашият изстрел!

— Благодаря ти, но на теб и всички воини бе наредено да мълчат, докато не ви разреша да говорите. Ти си понижен. Отивай отзад. — Оклюман, мъжът забърза. — Ти — рече Йоши на помощник-командира, — сега ти си моят военачалник. — Той се извърна на седлото си и продължи начело.

Въздухът в тунела беше застоял. Това беше един от многото тайни пътища за бягство от замъка. Замъкът със своите три рова и извисяваща се главна кула бе построен за четири години — петстотин хиляди мъже, по предложение на шогуна Торанага и без никакви разходи от негова страна, усърдно бяха работили денем и нощем, докато го завършат.

Подът на тунела се спускаше надолу и се виеше насам-натам, скалата бе изсечена отстрани на места, а другаде бе грубо зазидана, таванът бе подпрян тук-там, но бе добре ремонтиран. Снижаваше се, но без опасност. Отстрани вода закапа и въздухът стана по-хладен и Йоши разбра, че се намират под рова. Той загърна наметалото си по-плътно, мразеше тунела и почти му прилошаваше от клаустрофобия — наследство от времето, когато той, жена му и синовете му се намираха под строг тъмничен режим за почти половин година в помещения като зандан заради тайро И, и то не много отдавна. „Никога повече няма да се дам да ме затворят, се бе заклел, никога повече.“

След време подът се издигна и те достигнаха до края, който се отваряше към някаква къща. Това бе сигурно място, принадлежеше на предан на рода Торанага васал; предварително предупреден, той го приветства. Облекчен, че вече не предстоят неприятности, Йоши остави предната охрана да води.

Нощта бе приятна и те яздеха в тръс през града по малко познати пътеки, докато стигнаха покрайнините и първата бариера на Токайдо. Враждебната охрана там веднага стана покорна, виждайки знамето на Торанага. Те бързо отвориха преградата и се поклониха, после затвориха, всички умираха от любопитство, но бяха достатъчно умни да задават въпроси.

Недалеч след бариерата пътят се разклоняваше. Едното разклонение лъкатушеше на север, навътре в сушата, към планините, което след спокойна три-четири дневна езда щеше да го изведе до неговия замък Драконовия зъб. Предната охрана радостно сви по пътя към дома — към своите домове, а и към неговия; повечето от тях не бяха виждали семействата си, годениците си и приятелите почти година. След половин левга приближиха село с чудесен водопой и горещ извор и той им извика:

— Охрана! — Махна им да се върнат.

Новият военачалник на ескорта придържа коня си до Йоши и едва не изтърва: „Господарю“, но се спря навреме. Зачака.

Йоши посочи една кръчма, сякаш ненадейно взел решение.

— Ще отседнем там. — Кръчмата се наричаше „Седемте сезона на щастието“. — Вече можете да говорите.

Вътрешният двор беше спретнат, чист и настлан с камъни. Притежателят, прислужничките и прислужниците тутакси забързаха навън с фенери, покланяха се, загрижени да угодят на своя очакван гост. Прислужничките наобиколиха паланкина, за да се погрижат за Койко, докато притежателят, приятен, оплешивяващ, мършав възрастен човек, който накуцваше, поведе Йоши към най-хубавата и най-изолирана къщичка. Беше бивш самурай, наричаше се Инеджин, бе решил да си обръсне опашката и да стане съдържател на кръчма. Тайно все още си оставаше хатамото — привилегирован самурай, — един от многото съгледвачи, пръснати из околностите на Йедо и по всички подстъпи към Драконовия зъб. Новият военачалник, изпълнен със съзнание за своята отговорност, и четирима самураи ги придружаваха, Мисамото и двамата му телохранители ги следваха най-отзад.

Военачалникът бързо се увери, че постройката е сигурна. Тогава Йоши се разположи на верандата върху възглавница с лице към стълбите, военачалникът и другите самураи коленичиха на пост зад него. Той забеляза, че прислужничката, която му предложи чай, има свежо лице и е добре подбрана — от това чаят му се услади повече. Когато приключи, махна на прислужничките и прислужниците да се приберат.

— Моля те, доведи ги тук, Инеджин — нареди Йоши.

Инеджин се върна почти веднага. Водеше двамата гай-джин златотърсачи. Единият беше висок, другият набит и двамата мрачни, жилави на вид, обрасли с бради мъже, облечени с мръсни, смачкани дрехи и оръфани шапки. Йоши ги огледа любопитно, с неприязън, възприемаше ги по-скоро като някакви твари, отколкото като хора. И двамата бяха смутени. Застанаха край стъпалата и го загледаха.

Военачалникът тутакси заповяда:

— Поклони се! — И когато и двамата не сториха нищо, а само го изгледаха с неразбиране, той изръмжа на двама самураи: — Научете ги на обноски.

След секунди двамата бяха на колене, с лица в мръсотията и се проклинаха за глупостта да приемат такава опасна работа.

— Мамка му, Чарли — бе възкликнал набитият корнуелски миньор в Пияния град преди няколко дни след срещата с Норбърт Грейфорт, — какво ще загубим? Нищо! Умираме от глад и сме докарани до просяшка, тояга, нямаме работа, вече нищо не ни дават на вересия, човече — дори и моето екстра приятелче, за Бога — няма бар в Йокопоко, който ще ни даде бира, подслон и комат хляб, освен някой побъркан. Никой кораб няма да ни даде койка. Киснем си тук, а скоро австралийските пийлъри ще довтасат или пък вашите от Фриско, тогава и двамата ще ни оковат във вериги и ще ни обесят — мен, задето съм очистил някой и друг сифилитик в мините, а теб за обир и пречукване на няколко шибани банкери.

— Доверяваш ли се на това копеле Норбърт?

— Къде ти е честта, ти сплескан х…! Ние ще му дадем нашите маркировки, нали? Той направи, както обеща, арабия момче, нали? Даде ни двайсет и две лири, за да си платим, та да не хлътнем в пандиза, още двайсет в банката, когато се върнем, всички лопати, барут и стоки, к’вито ни трябват, и твърд договор пред проповедника за по две части от всеки пет, който натоварим за Йоко, нали? Всичко, както обеща, нали? Той е тузар, а тузарите са лигльовци.

Двамата мъже се бяха изсмели, другият бе казал:

— Дяволски си прав. — Сега ние сме златотърсачите, нали? Ние ще намерим всичко, нали? В японската земя, дето сме сам-сами, нали? Можем да скрием някоя и друга торбичка, а? И да я измъкнем, а? Цялата кльопачка, пиячка, пачаври за година, а не да издъхваме в Йошивара без пукнато пени; ами първото изкопано японско злато? Аз… аз съм за, ако ти не си…

— Остави ги да седнат, не ги наранявай. Мисамото!

Мисамото веднага падна на колене. В момента, в който двамата мъже го видяха, част от тревогата им се изпари.

— Тези двамата ли срещна вчера на пристанището?

— Да, Господарю.

— Като Уатанабе ли те знаят?

— Да, господарю.

— Добре. Знаят ли нещо за твоето минало?

— Не, господарю, направих всичко, както ми заповяда, всичко…

— Каза ли им, че си научил английски от моряците в Нагасаки?

— Да, господарю.

— Добре. Сега, първо им кажи, че ще се отнасят добре с тях и да не се страхуват. Как се казват?

— Слушайте, вие двамата, това е шефът, това е господарят Ота — каза Мисамото, така му бе наредено да нарича Йоши, грубият му американски жаргон бе лесноразбираем за тях. — Казах ви, негодници, да се поклоните или ще ви накарат да го направите. Той казва, че с вас ще се отнасят добре, и иска да научи имената ви.

— Аз съм Джони Корнуелеца, а той е Чарли Йънг и досега нищо не сме яли и пили, за Бога!

Колкото можеше най-добре, Мисамото преведе имената.

— Нищо няма да им казваш за мен и какво си правил, откакто те измъкнах от затвора — помни, че имам хора навсякъде и ще разбера…

— Няма да те разочаровам, господарю. — Мисамото се поклони дълбоко, скрил омразата си, обладан от желание да угоди и уплашен за бъдещето.

— Да. — За миг Йоши го огледа. За около два месеца, откакто го бе взел на служба, Мисамото външно се бе променил напълно. Беше гладко избръснат, темето му също бе избръснато, косата му подстригана като на самурай. Наложената му чистота доста бе подобрила вида му и макар че умишлено го обличаха с дрехите на самурай от нисък ранг, вече приличаше на самурай и носеше два меча, както подобава. Мечовете все още бяха фалшиви, от ножниците стърчаха само дръжки без остриета.

Досега Йоши бе доволен от Мисамото, а когато го бе видял облечен и натъкмен като старейшина, се бе смаял — едва го разпозна. „Добър урок за запомняне — бе си помислил тогава, — колко лесно е да се представяш за това, което не си!“

— Ще е по-добре за теб да не ме разочароваш — каза той, после насочи вниманието си към двамата пазачи на Мисамото. — Вие отговаряте за сигурността на двамата мъже. Господарката Хосаки ще ви даде още охрана и водачи, но вие двамата отговаряте за успеха на рискованото начинание.

— Да, господарю.

— Колкото до фалшивия Уатанабе — гласът му бе тих, но всички усетиха решителната нотка в него, — ще се отнасяте към него като към самурай, макар и от нисък ранг, но ако не се подчини точно на заповедите или се опита да избяга, ще му вържете ръцете и краката и ще го довлечете при мен, където и да съм. Отговаряте и двамата.

— Да, господарю.

— Няма да те разочаровам, господарю — измърмори Мисамото посивял, част от ужаса му се предаде и на двамата миньори.

— Кажи на тия двамата, че са в пълна безопасност и че ти ще им бъдеш помощник и учител, няма защо да се боят, освен ако не се подчиняват. Кажи им, че се надявам на бърз успех в търсенето.

— Шефът казва, че няма защо да се боите.

— Тогава защо си се подмокрил?

— Ти си се подмокрил. Аз… на мен сте поверени, така че помислете за шибаните си обноски.

— По-добре внимавай за своите, щото, като останем сами, ще те нахраним, с топките ти. Къде е проклетата кльопачка и къде е пиячката, и де ги курвите, дето ни ги обещаха?

— Скоро ще получите предостатъчно и най-добре е да сте учтиви с тези… момчета — каза предпазливо Мисамото. — Те са като котка с оса в задника. И шефът казва, че е най-добре да не се пипкате, ами да намерите златото.

— Стига да има злато, ще го намерим, Уотинабей, драги. Пък като няма, няма, нали, Чарли?

— Извини ме, господарю, те много благодарят за твоята любезност — съобщи Мисамото, вече не толкова изплашен. Внезапно съобрази, че щом ще ги придружава, пръв ще научи за удара. — Те ще се опитат да намерят съкровището колкото е възможно по-скоро. Почтително питат дали могат да хапнат и пийнат малко и кога могат да започнат.

— Подчертай им, че им се плаща, за да са търпеливи, учтиви и усърдни. Научи ги как да се държат, как да се покланят и така нататък. Ти отговаряш за това.

Когато Мисамото се подчини, Йоши махна на своя помощник, който измъкна две къси наметала, специално ушити от Хосаки, подобни на жилетки с връзки по тях. Отпред и отзад имаше ивици с изписани върху бледа коприна йероглифи, които гласяха: „Този гай-джин е личен слуга и златотърсач, под моя защита, на когото е разрешено, снабден с официални придружители с точни документи, да търси злато навсякъде в моето владение. На всички се заповядва да му помагат в тази работа.“

Всяка ивица носеше неговия печат.

— Кажи им, че трябва да ги носят винаги и така ще си осигурят безопасно преминаване — обясни какво е написано.

Мисамото пак се подчини, без да мисли, и показа на двамата мъже как да ги облекат. Те предпазливо се преструваха на търпеливи и смирени, нещо, което бе чуждо на тяхната природа и възпитание.

— Чарли — прошепна корнуелецът, оправяйки връзките, едва помръдваше устните си, докато говори, като повечето бивши затворници — той бе излежал четири години с усилен труд в австралийски затвор за незаконно присвояване. — Заради едното пени, заради шибаната лира.

Американецът неочаквано се ухили:

— Надявам се, че е повече от една лира, друже…

Йоши ги наблюдаваше. Остана доволен и махна на Мисамото.

— Вземи ги със себе си и чакайте в двора.

Щом излязоха, след като се поклониха подобаващо, без този път да им се помага, Йоши изпрати всички надалеч, за да не подслушват, и остана насаме с Инеджин.

— Седни, стари приятелю. — Той махна към стъпалата, където възрастният човек можеше да седне удобно — левият му хълбок бе пострадал при падане от кон, което не му позволяваше да коленичи. — Добре. Е, какви са новините?

— Всичко и нищо, господарю. — От три века Инеджин и неговите предци бяха служили на този клон от рода Торанага. Като хатамото той не се боеше да говори истината, когато задълженията му го изискваха. — Земята е обработена усърдно и наторена, както трябва, посевите растат, но стопаните казват, че тази година ще настъпи глад дори тук, в Куанто.

— Голям глад ли ни чака?

— Тази година ще се нуждаем от ориз отвсякъде, за да се спасим, а другаде ще бъде далеч по-зле.

Йоши си спомни какво му бе разказала Хосаки, доволен от нейната далновидност и благоразумие. Радваше се и че има васал като Инеджин — рядко се среща човек, на когото да се довериш безусловно, още по-рядко — да говори истината, истината въз основа на достоверни знания, а не заради лични изгоди.

— Друго?

— Всички предани самураи кипят от нетърпение заради безизходицата между Бакуфу и непокорните господари на Сацума, Чошу и Тоса, техните самураи също са недоволни главно заради обичайния проблем: данъците, определени преди век причиняват все по-големи затруднения, става все по-трудно да се плаща лихвата при все по-нарастващите дългове и да се купува ориз и храна при непрекъснато растящите цени. — Инеджин бе добре запознат с трудностите, тъй като по-голямата част от разпръснатото му многобройно семейство, все още със самурайски ранг, страдаше сериозно. — С всеки ден шиши печелят нови привърженици ако не явно, със сигурност подмолно. Селяните са съвсем покорни, търговците не толкава, но всички, с изключение на повечето търговци в Йокохама и Нагасаки искат да изгонят гай-джин.

— А соно-джой?

След пауза старият мъж каза:

— Както много неща на земята, господарю, този боен призив е отчасти правилен, отчасти погрешен. Всички японци мразят гай-джин — те са по-лоши от китайците, По-лоши от корейците, — всички искат те да си идат, всички почитат Сина на небето и вярват, че Неговото желание да ги изгони е правилна политика. От твоите двайсет човека тук тази вечер предполагам, че двайсет биха подкрепили тази страна на соно-джой. Както би сторил ти самият, доказвайки, че шогунатът е този, който упражнява светската власт, за да осъществи желанията на Императора според процедурите, заложени от шогуна Торанага…

— Съвсем правилно — съгласи се Йоши, но в дъното на душата си осъзнаваше, че ако зависеше от него, никога не би допуснал първия договор, така че никога да не се налага Императорът да се намесва във въпроси на шогуната, и никога не би позволил на подлеците в обкръжението на Сина на небето да Го заблуждават.

Въпреки това в противовес на соно-джой, ако имаше власт, Йоши би поканил някои от гай-джин, докато не е станало късно. Но само според неговите условия. И само заради търговия, която желаеше. „Само с флота и оръжия като техните — помисли си той — ще ги изхвърлим от нашата страна, ще ги изгоним от нашите морета и най-сетне ще осъществим своята историческа предопределеност — да поставим Императора на Драконовия, трон в Китай. И тогава с техните милиони и с нашето бушидо ще подчиним целия гай-джин свят.“

— Продължавай, Инеджин.

— Няма кой знае какво, което вече да не си чул, господарю. Мнозина се страхуват, че момчето шогун никога няма да стане мъж, много се безпокоят от недотам мъдрия Съвет, мнозина са смаяни, че твоят благоразумен съвет да не пътува до Киото в качеството си на молител е бил погазен, мнозина съжаляват, че не ти контролираш роджу, за да извършиш принудително необходимите промени: да направиш Бакуфу почтени и умни и да спреш разложението.

— Шогунът си е шогун — сряза го Йоши. — И всички са длъжни да подкрепят него и неговия Съвет. Той е нашият законен господар и трябва да бъде подкрепян.

— Напълно съм съгласен, господарю, просто излагам мнението на самураите, доколкото мога. Неколцина искат Бакуфу и шогунатът да бъдат премахнати. Само шепа дръвници вярват, че Императорът ще може да управлява Нипон без шогуната. Дори сред шиши малцина вярват, че шогунатът наистина трябва да се унищожи.

— Е, и?

— Изходът е очевиден: някоя силна ръка трябва да поеме властта и да управлява, както шогунът Торанага е управлявал. — Инеджин нагласи крака си по-удобно. — Моля да ме извиниш за дългите приказки. Мога ли да изразя каква чест е за мен твоето посещение?

— Благодаря ти, Инеджин — каза замислено Йоши.

— Няма ли вести, че някои даймио събират сили срещу нас?

— Няма мобилизация, господарю, не в този район, обаче чувам, че Санджиро е вдигнал на крак цяла Сацума за война. — А Чошу?

— Не още, но Огама отново е подсилил гарнизонните си поделения, които държат „Портите“, и увеличава броя на бреговите батареи в Шимоносеки.

— Ах! Неговите холандски оръжейници!

Инеджин кимна.

— Съгледвачи ми донасят, че те обучават неговите артилеристи, и произвеждат по четири оръдия на месец в новия арсенал на Чошу. После ги откарват на редутите. Скоро Проливите ще станат непревземаеми.

„Това е и добре, и зле — помисли си Йоши, — добре е, че има такава възможност, зле е, че е във вражески ръце.“

— Огама възнамерява ли да увеличи нападенията на корабите?

— Засега уж нямало. Но е наредил на своите батареи да унищожат всички кораби на гай-джин и да затворят Проливите завинаги, щом им изпрати паролата — Инеджин се наведе напред и тихо съобщи: — „Пурпурно небе.“

Йоши зяпна.

— Същата, която е използвал шогунът Торанага?

— Така се шепне от ухо на ухо.

На Йоши му се зави свят. „Означава ли това, че както моят предшественик, Огама възнамерява да предприеме също такова внезапно и всеобщо изненадващо нападение — като наградата пак ще е върховната власт?“

— Можеш ли да получиш доказателства?

— След време. Но това е точната парола. Що се отнася до истинския план на Огама — Инеджин сви рамене, — той владее „Портите“ сега. Ако смогне да убеди Санджиро да се обвърже с клетва за вярност…

Настъпи тишина.

— Много добре си си свършил работата.

— Още един интересен факт, господарю. Господарят Анджо страда от болест на стомаха. — Очите на Инеджин светнаха още повече, като забеляза незабавния интерес на Йоши. — Приятел на мой приятел, на когото се доверявам, ми каза, че той тайно се е консултирал с китайски лекар. Страда от разяждащата болест и няма да се излекува.

Йоши изсумтя отчасти от удоволствие, отчасти от ледената тръпка, че той също може да се зарази — кой знае как и откъде — или че болестта е вече вътре в него и чака да го събори.

— Колко дълго ще живее?

— Месеци, може би година, не повече. Но ти трябва да си двойно нащрек, господарю, защото моят информатор ми съобщи, че докато тялото загнива без никакви външни признаци, разумът се запазва, само че се изкривява в неумолимо опасна посока.

„Както глупавото решение да позволи на принцесата да вземе връх над нас“ — помисли си Йоши, главата му бучеше от чутото. — После?

— После, господарю, за шиши, които нападнаха и убиха господаря Утани и неговия любовник. Те са били предвождани от същия шиши от Чошу, който нападна господаря Анджо — от Хирага.

— Този, чийто портрет бе разпратен до всички бариери ли?

— Да, господарю, Резан Хирага, поне това име издаде заловеният шиши, преди да умре. Вероятно е фалшиво. Друг негов псевдоним е Отами.

— Хвана ли го? — попита с надежда Йоши.

— Не, господарю, не още и за нещастие загубихме всичките му следи, но все трябва да е някъде. Може би в Киото. — Инеджин съвсем понижи глас: — Мълви се, че ще има ново нападение на шиши в Киото. Предполага се, че мнозина се събират там. Мнозина.

— Какво нападение? Убийство?

— Никой не знае още. Може би нов опит за удар. Водачът на шиши, наречен „Гарвана“, бил наредил да връчат повиквателните. Опитвам се да разбера кой е той.

— Добре. По един или по друг начин шиши трябва да бъдат унищожени. — Йоши се замисли за миг. — Може ли да насочим тяхната жлъч срещу Огама или Санджиро — истинските врагове на Императора?

— Трудно е, господарю.

— Открил ли си кой е съобщил на шиши за Утани? За тайната му среща?

След пауза Инеджин рече:

— Това е била прислужничката на дамата, господарю, която прошепнала на мама-сан, която пък прошепнала на тях.

Йоши въздъхна.

— А дамата?

— Излиза, че дамата е невинна, господарю.

Йоши отново въздъхна, беше му приятно, че Койко не е замесена, но дълбоко в себе си не бе убеден.

— Прислужницата е с нас сега — аз ще се справи с нея. Увери се, че мама-сан не подозира нищо, ще се разправя с нея, когато се върна. Откри ли другия съгледвач, който снабдява гай-джин с информация?

— Не със сигурност, господарю. Предателят бил или фалшивото му име е Ори. Не зная пълното му име, но е шиши от Сацума, един от хората на Санджиро, един от двамата убийци на Токайдо.

— Нелепо е да убие един, когато и четиримата са били такава лесна мишена. Къде е сега предателят?

— Някъде в Колонията в Йокохама, господарю. Той е станал таен довереник и на младия английски преводач, и на французина, за когото ти ми разказа.

— А, и на него също. — Йоши се замисли. — Накарай този Ори веднага да замлъкне. — Инеджин се поклони, приемайки заповедта. — Още?

— С това моят доклад приключва.

— Благодаря ти. Добре си си свършил работата. — Йоши допи чая си, потънал в мисли. Лунната светлина хвърляше странни сенки.

Старецът наруши тишината:

— Банята е приготвена, господарю, и навярно си гладен. Всичко е готово.

— Благодаря ти, но нощта е добра, така че ще тръгна веднага. Има много работа в Драконовия зъб. Военачалник!

Всички бързо се събраха — Койко и прислужничката й бързо се преоблякоха в пътните си дрехи и тя влезе в паланкина. С полагаемото се уважение Инеджин, семейството му, прислужниците и прислужничките изпратиха своя гост с поклони.

— Ами какво ще стане с всичката храна, която приготвихме? — попита колебливо съпругата му, дребна женица с кръгло лице, също от самурайско потекло, деликатесите, които набързо, но благовъзпитано бе купила на огромна цена, за да угоди на господаря при внезапната му визита — едно-единствено хранене, а струваше повече от тримесечния им доход.

— Ще я изядем. — Инеджин наблюдаваше как кортежът се отдалечава в тръс през спящото село, докато изчезна. — Беше добре да го видим, голяма чест.

— Да — отвърна тя и покорно го последва в къщата.

Нощта бе приятна, луната грееше достатъчно, за да се вижда наоколо. Извън селото пътят се виеше на север през дърветата, през села на всеки няколко мили, Йоши още като дете добре бе изследвал цялата земя наоколо. Беше тихо. Никой не пътуваше по това време на нощта, освен крадците, ронините или висшето общество. Те прегазиха един ручей, земята бе по-открита тук. От другата страна той извика „стой“, махна на военачалника.

— Господарю?

За тяхно нарастващо вълнение Йоши се изви на седлото и посочи на изток и юг, назад към крайбрежието.

— Ще променя плана си — каза той, сякаш това бе внезапно хрумване и не бе обмисляно дни наред. — Сега ще вървим по този път, към Токайдо, но ще заобиколим първите три бариери, после ще пресечем обратно на пътя точно преди зазоряване.

Нямаше нужда да питат къде отиват.

— Усилен преход ли, господарю?

— Да. Никакви приказки повече. Тръгвай! — „Сто и двайсет левги, десет или единайсет дни — помисли си Йоши. — После Киото и «Портите». Моите «Порти».“