Гай-джин

45.

Сряда, 12 декември

В сивкавото развиделяване Джейми Макфей забърза от пристана на Пияния град и зави зад ъгъла. Там, в Ничията земя, видя Норбърт и Горнт, които чакаха, където се бяха уговорили, забеляза без всякакъв интерес малката чанта с дуелните пистолети в ръката на Горнт. Освен тях тримата — и нашествието от мухи — гнусното, обраснало с бурени сметище бе безлюдно. Макфей бе минал единствено покрай пияници, свити на кълбо и хъркащи по ъглите на колибите, проснати по пейките или в мръсотията. Дори не ги бе забелязал.

— Извинете. — Джейми едва си пое дъх. Като тях бе с редингот и шапка заради задушната и влажна сутрин. — Извинете, че закъснях, тряб…

— Къде е тай-панът на проклетата къща? — попита грубо Норбърт и вирна брадичка. — Шубето ли го е хванало?

— Я си го начукай — изръмжа Джейми, лицето му бе сиво като бурното небе. — Малкълм е мъртъв, тай-панът е мъртъв. — Видя, че те го зяпнаха, а и той все още не можеше да повярва. — Идвам направо от кораба. Отидох да го доведа преди зазоряване и… ами те… той прекара нощта на борда на „Буйният облак“. Беше… — Гласът му изневери. Сълзите му рукнаха. Отново преживя качването си на кораба и как бе видял Стронгбоу на мостика бледен и изплашен, как капитанът му бе извикал още преди Джейми да се е качил, че Малкълм е мъртъв, че е изпратил техния катер за лекар, но че, за Бога, той е мъртъв.

Макфей бе хукнал по стълбите. Бе забелязал Анжелик, свита в ъгъла на квартердека, завита с одеяла.

Първият помощник-капитан стоеше близо до нея, но ги бе подминал и молейки се това да не е истина, да е кошмар, бе слязъл долу.

Каютата бе обляна от светлина. Малкълм лежеше на леглото по гръб. Очите му бяха затворени, изглеждаше спокоен в смъртта, безгрижен, завивките издърпани до брадичката му. Джейми се порази, че приятелят му като никога бе потънал в пълен покой.

— Чен… Чен го откри — думите се лееха от устата на обезумелия Стронгбоу, — прислужникът му Чен, Джейми. Отишъл да го събуди преди десет-петнайсет минути и го открил, Джейми, той го откри — човек може да дръпне резето на вратата от външната страна както в повечето каюти, та той отворил, а те спели, така си помислил. Тя да, но Малкълм не. Чен го разтърсил и разбрал и едва не умрял и той самият. Изтичал да ме доведе, а по това време тя се събуди. Събуди се и се разпищя, горкото създание, крещеше отчаяно — косите да ти настръхнат, — така че я изведох навън и наредих на първия си помощник да се погрижи за нея. Върнах се, но нямаше грешка, горкият момък лежеше точно както го виждаш, само дето му склопих очите, но виж… виж тук…

Разтреперан, Стронгбоу издърпа завивките. Малкълм лежеше гол. Долната част от тялото му бе потънала в локва кръв. Кръвта бе засъхнала и се бе спекла, дюшекът бе прогизнал.

— Той… сигурно е получил кръвоизлив, един Господ знае защо, но предполагам…

— Исусе Христе. — Джейми залитна към един стол с ругатни, вцепенен от ужас. „Малкълм? Какво, по дяволите, да направя сега?“ — питаше се той безпомощно.

В отговор гласът Господен отекна в кабината:

— Сложи го в лед и го изпрати вкъщи!

Изплашен, Джейми подскочи. Стронгбоу го гледаше объркан и Джейми тутакси съобрази, че му е отговорил капитанът, тъй като несъзнателно е изрекъл въпроса си на глас.

— Това ли е всичко, което можеше да кажеш, по дяволите? — изкрещя му той.

— Извинявай, Джейми, не исках… не исках да… — Стронгбоу попи потта от челото си. — Какво очакваш от мен?

Мина цяла вечност, ушите му пищяха, главата му се въртеше. Накрая Макфей прошепна:

— Не зная.

— Обикновено ние… ние правим погребенията в морето, не можем да държим… Можеш да го погребеш на брега… Какво искаш от мен?

Съзнанието на Джейми сякаш отказваше да работи. Тогава забеляза А Ток клекнала до леглото, дребна, същинска старица, клатеше се на пети, устните й се движеха, но от тях не излизаше звук.

— А Ток, ти иди горе, не стой тук, хей?

Тя не му обърна никакво внимание. Само се олюляваше напред-назад, отваряше уста и не отговаряше. Той опита отново, но нямаше смисъл. Рече на Стронгбоу:

— По-добре почакай. Почакай Бабкот или Хоуг.

Качи се горе, коленичи до Анжелик. Все още бе тъмно, не бе се развиделило. Но тя не можа да му отговори, колкото и нежно да й говореше; повтаряше й колко съжалява, колко много съжалява, опитваше се да й помогне. За миг тя го погледна, без да го познае, а големите й сини очи се открояваха на бледото лице, после отново се сви в одеялата и втренчи невиждащ поглед в палубата.

— Отивам на брега, Анжелик, на брега. Разбираш ли? Най… най-добре е да кажа на Сър Уилям, разбираш ли? — Джейми видя, че тя кимна вяло, и я докосна бащински. На изхода рече на Стронгбоу: — Смъкни знамето наполовина на мачтата, целият екипаж да остане на борда, заповедите ви за отплаване се отменят. Ще се върна, щом мога. Най-добре… най-добре е да не се пипа нищо, докато не пристигнат Бабкот или Хоуг.

Щом стъпи на брега, повърна неудържимо.

А ето че Норбърт и Горнт стояха пред него. Горнт бе стъписан. Очите на Норбърт искряха и през скръбта си Джейми го чу да казва:

— Малкълм мъртъв? Как така, за Бога?

— Не зная — сподавено рече Джейми. — Ние… ние… изпратихме да повикат Бабкот, но, изглежда, е получил кръвоизлив. Трябва да съобщя на Сър Уилям. — Той се обърна да си върви, но подигравателният смях на Норбърт го спря.

— Искаш да кажеш, че младият негодник е умрял от чукане? Докато е таковал? Идвам да убия негодника, а той пукнал на път към Небесните порти? Старецът Брок ще се спука от смях…

Заслепен от гняв, Макфей се нахвърли върху него, стовари десния си юмрук в лицето на Норбърт, който се олюля, но със силния му ляв ъперкът не улучи целта, Джейми загуби равновесие и падна на колене. Норбърт се изви като котка и скочи на крака, изрева от гняв, лицето му бе окървавено, носът — разбит и ритна яростно главата на Макфей. Върхът на ботуша му перна яката на Джейми и това отклони и донякъде смекчи удара, иначе щеше да му счупи врата; вместо това го просна на земята. Норбърт изтри кръвта от лицето си, втурна се напред и отново го ритна свирепо. Но този път Джейми го очакваше, изви се настрани, преди Норбърт да го достигне, изправи се със свити юмруци, лявата му ръка бе излязла от строя.

Само за секунда двамата се приготвиха за бой, омразата сякаш пропъди болката. Горнт се опита да ги спре, но в същия момент двамата се втурнаха като пощурели и го пометоха настрани като лист. Сипеха се юмруци, ритници, дебнеха се като при уличен бой, удряха се с колене в слабините, деряха се с нокти, разкъсваха дрехите си, скубеха си косите, за да смажат противника — дългогодишната им враждебност бе избухнала с небивала свирепост. Бяха еднакви на ръст, но Джейми бе с трийсет фунта по-лек, Норбърт бе по-як и по-ожесточен. В ръката му светна нож. И Джейми, и Горнт извикаха. Той замахна, не улучи, съвзе се, пак замахна и този път попадна на месо. Джейми не излезе достатъчно сръчен и загуби. Нараненото рамо го болеше. С победоносен боен вик Норбърт се хвърли напред. Искаше да го осакати, а не да го убие, но в същия миг юмрукът на Джейми се стовари върху носа му, размаза го и Норбърт се преви със скимтене и остана подпрян на ръце и колене, заслепен от болка, победен.

Джейми се наведе над него задъхан. Горнт очакваше той да довърши Норбърт с ритник в слабините и втори в главата, после може би с тока на ботуша си да размаже лицето му веднъж завинаги. Той самият би направил така. „Не е честно да вадиш нож и да се подиграваш на смъртта на друг човек, пък бил той и враг“ — помисли си Горнт, доволен от победата на Макфей.

Но смъртта на Малкълм съвсем не го зарадва. Не бе предвидил поне за днес подобна възможност. Сега трябваше да преразгледа замисъла си, и то бързо. „В името на Бога, как? Дали да използвам тази кавга?“ — почуди се той, като внимателно преценяваше обстоятелствата в очакване да види какво ще предприеме Джейми.

След победата гневът на Джейми се стопи. Дишаше запъхтяно. Устата му се пълнеше с жлъчен сок и кръв. Той се изплю. От години искаше да унизи Норбърт и сега го бе направил, бе премерил силите си с него веднъж завинаги — и бе отмъстил за Малкълм, който бе предизвикан умишлено.

— Норбърт, копеле такова — изграчи той, смаян колко зле звучи гласът му и колко ужасно се чувства, — ако кажеш каквото и да е срещу моя тай-пан, все едно какво, за Бога, или зад гърба му се присмееш още веднъж, ще те направя на пух и прах.

Той несигурно се запрепъва покрай Горнт, без да го вижда, и пое към пристана. След десет-петнайсет ярда кракът му се заклещи в дупка и с ругатни се строполи на ръце и колене, забравил за останалите, грохнал.

Норбърт се съвземаше, плюеше кръв, носът му се бе превърнал в кървава каша, беснееше, че са го победили. И бе изтръпнал от ужас. „Старецът Брок няма да ти прости, ще загубиш своето възнаграждение и заплатата, която бе ти обещал, ще станеш посмешището на Азия, победен, размазан и белязан завинаги от този кучи син Джейми, дето е къде по-дребен от теб, копеле на Струанови…“

Усети, че някой му помага да се изправи. Несигурно се насили да отвори очи. Задушаваше се, чувстваше се объркан, лицето и главата му пламтяха, очите му бяха подути и почти затворени. Видя как Макфей неуверено се вдига на няколко крачки с гръб към него. Горнт го закриваше наполовина и все още носеше двуцевните дуелни пистолети.

Болката го влудяваше, връхлиташе го кълбо от объркани мисли. „Ще го уцеля от такова разстояние, Горнт е единственият свидетел, при разпита ще кажем: Макфей се опита да докопа пистолета. Сър Уилям, сбихме се, да, имаше схватка, да, но той щеше да стреля пръв, нали, Едуард, кажи светата истина, и, о, ужас, ваша чест, ужасно беше, пистолетът някак си гръмна, о, горкичкият Джейми…“

Норбърт грабна пистолета и се прицели.

— Джейми! — извика Горнт, за да предупреди Джейми.

Макфей се обърна, стресна се, зяпна насочения пистолет, а Норбърт се изхили подигравателно и дръпна спусъка. Но Горнт, без да губи време, с още един предупредителен вик отклони изстрела нагоре и сега, с гръб към Макфей, прикрил пистолета с тялото си, като с изненадваща сила го държеше с две ръце, се преструваше, че се бори с Норбърт, за да му го отнеме. И през цялото време гледаше Норбърт в очите, а той — ужасен — прочете в погледа му собствената си смърт. Изви дулото към гърдите на Норбърт и натисна втория спусък. Норбърт умря мигновено. После, уж потресен, Горнт остави тялото му да се свлече на земята. Всичко стана за няколко секунди.

— Всемогъщи Боже — ахна Джейми. Потресен, се запрепъва и падна на колене до тялото.

— Боже мой, сър. Не знаех какво да правя, о, Боже мой, сър, господин Грейфорт… той щеше да ви застреля в гръб и аз просто… О, Боже мой, господин Макфей… вие го видяхте със собствените си очи, нали, аз изкрещях, за да ви предупредя, но… Той щеше да ви застреля в гръб… Какво можем да направим? Той щеше да ви убие… — Беше лесно да убеди Макфей, който замаяно тръгна да доведе помощ.

Щом остана сам, Горнт си отдъхна. Беше доволен от себе си. Стана му приятно, че мигновено бе предусетил какво щеше да направи Норбърт и бе заложил живота си на това.

„Когато залагаш, моментът и изпълнението трябва да са съвършени — опяваше доведеният му баща, когато го учеше на хитрините на картоиграча. — Понякога ти идва късметът, малки Еди, дар от орисниците. Те ти отреждат нещо по-особено, вземи го и нанеси убийствения удар. Ще спечелиш мизата, няма да се провалиш, стига те наистина да са ти я предложили. Орисниците си знаят работата. Но не се изкушавай. От дявола — той ще те прикове на кръста, неговата сделка прилича на другата, но е различна, ще усетиш разликата, щом ти се изпречи на пътя…“

Горнт се усмихна накриво. Вторият му баща нямаше предвид убийство в буквалния смисъл на думата, макар че му се бе случило точно това. Неговият дар от орисниците бе Норбърт.

Съвършено избран момент, съвършено убийство, съвършено алиби.

Норбърт трябваше да бъде изпратен в отвъдното по много причини. Едната беше, защото Норбърт можеше донякъде да отклони нещастието на Брокови, като го насочи срещу Струанови. Другата — защото старецът Брок бе наредил на Норбърт да убие Струан, все едно как, третата причина — най-важната — бе, че Норбърт бе вулгарен, без обноски, без изтънченост, без чувство за чест и не бе джентълмен.

Мухите вече се рояха около трупа. Горнт се отмести и си запали пура. Огледа Ничията земя през мъглата. Никакви чужди очи, никой не помръдваше. Зората едва пробиваше облаците. Докато чакаше, махна халосните куршуми от другия пистолет, от пистолета на Малкълм, за които Норбърт бе настоял. Усмихна се на себе си. Той щеше да ги размени, ако Норбърт бе решил да се бие на дуела, вместо да го отложи според уговорката.

„Какъв негодник бе Норбърт — помисли си Горнт. — Щастливо избавление. Но ми е мъчно за Малкълм. Няма значение, сега ще ида в Хонконг и ще сключа своята сделка с майка му — по-безопасно и по-сигурно. Норбърт бе прав, тя е истинският тай-пан. Ще й предложа онова, което щях да дам на Малкълм, истински средства и доказателства, за да разори «Брок и синове», да съсипе Морган — това въплъщение на дявола.

«Отмъщението е мое» — така рече Бог. Но няма да го сторя аз. Не аз, Едуард Горнт, синът на Морган. О, татко, само да знаеше какво славно отмъщение ти готвя, колко е необходимо отцеубийство! В замяна ще се оженя за девойчето, ако…

Каква ирония на съдбата! Морган, ти прекара целия си живот в опити да разориш единствената си сестра и семейството й. Баща ти е вършил същото спрямо единствената си дъщеря. А аз съм единственият ти син и единственото ти възмездие, което ще я запази, та тя да разори теб.

По-безопасно е да се разправям с Тес, отколкото с Малкълм, по-добре е. Тя ще ми отстъпи Ротуел в Шанхай и ще гарантира заемите от банка «Виктория», от които се нуждая. И ще ми осигури място в съвета. Не, тя с право ще сметне това за заплаха, а мястото ще получа по-късно. Междувременно следващи по списъка са Купър-Тилман.

Междувременно какво да правя? Ще тръгна за Хонконг веднага, щом е възможно. Странно, че Норбърт е мъртъв. И Малкълм. Странно.

Да умре върху нея? Едва ли. Ама че начин да си идеш!

С отстраняването на Малкълм орисниците ме даряват с още едно неочаквано щастие. Анжелик. Сега тя е свободна и богата, Търговската къща е богата. Шест месеца стигат, достатъчни са за траур и за мен да се подготвя. Дотогава Тес Струан ще е петимна тя да се махне от Хонконг и от главата й. И да се омъжи. Ами ако е забременяла? Тогава ще му мисля. Това няма никакво значение, ще получа Търговската къща по-бързо, отколкото го бях намислил.“

Тихият му смях се смеси с бръмченето на мухите.

— Д-р Бабкот чака отвън, Сър Уилям — съобщи Тайърър.

— Нека влезе, за Бога! Джордж, добро утро, какво, по дяволите, се е случило с горкия момък. Каква ужасна новина! Какво става с Анжелик, как е тя, чу ли за Норбърт? Жалкият негодник се опитал да застреля Джейми в гръб преди няколко часа!

— Да, да, чухме. — Бабкот бе неизбръснат и очевидно разстроен. — Хоуг заведе Анжелик във Френската легация, всички слязохме на брега заедно — тя отказа да се върне у Струанови.

— Разбирам я, не я обвинявам. Как е тя?

— В шок естествено. Дадохме й успокоителни. Ужасно ми е мъчно за нея — тя преживя ужасни неща тук: Токайдо, после оня проклет ронин главорез, а сега — това. Отвратителен късмет, най-лошият късмет. Много е зле.

— О! Да не полудее?

— Надявам се, че не. Човек никога не знае. Тя е млада и силна, но… човек никога не знае. В името на всичко свято надявам се, че не. — Двамата мъже бяха крайно обезпокоени. — Толкова жалко и за двамата. Ама че работа, чувствам се толкова безполезен, по дяволите.

Сър Уилям кимна.

— Трябва да призная, че страшно се ядосах от венчавката им, но като чух тази сутрин… ами, бих дал всичко само това да не се бе случвало. — Лицето му се изопна. — Прегледа ли тялото на Норбърт?

— Не, Хоуг ще го види, щом настани Анжелик. Мислех, че е по-добре веднага да дойда тук и да докладвам.

— Съвсем правилно. Сега какво се е случило на Малкълм?

Въпреки огорчението си Бабкот се държеше като лекар.

— Кръвоизлив. Артерия или вена се е скъсала или пукнала. През нощта, докато е спял, без никаква болка и мъки, иначе е щял да я събуди. Ще направя аутопсия, налага се заради смъртния акт.

— Добре, щом така препоръчваш. — На Сър Уилям планина му падна от плещите — тази история бе страховита и отвратителна, пък и не му се харесваше да си има работа с лекари — дрехите им винаги бяха опръскани с кръв и около тях се носеше лека миризма на лекарства и карбол, колкото и самите те да бяха чистоплътни. — Горкичкият младеж. Просто му е изтекла кръвта, така ли?

— Да. Не твърдя със сигурност… но Малкълм е най-невероятно спокойният мъртвец, който някога съм виждал. Сякаш е желал смъртта си.

Сър Уилям си играеше с мастилницата на бюрото.

— Джордж, възможно ли е… ако… искам да кажа накрая… може ли това да е причината? Искам да кажа, ако е бил извънредно възбуден?

— Навярно точно това се е случило. Не самото свършване, а неконтролируемото напрежение, което то предизвиква, би могло лесно да разкъса незарасналите тъкани или да причини спукване. Гениталните му бяха в ред, но стомашната му кухина бе уязвима. Бях зашил част от дебелото черво и няколко артерии, имаше няколко опасни поражения и не заздравяваха, както би ми се искало, а черният му дроб бе…

— Да, добре. Сега няма нужда от подробности — рече Сър Уилям гнусливо, започваше да му се повдига.

— Боже мой, горкият Струан! Не мога да повярвам… и тоя Норбърт! Ако не е бил Горнт, щяхме да отговаряме и за убийство. Този момък заслужава медал. Между другото той твърди, че Джейми е бил предизвикан и Норбърт си е получил заслуженото. Знаеш ли, че Малкълм и Норбърт са щели да се дуелират в Пияния град?

— Допреди малко не. Филип ми каза. Луди хора, и двамата. Дявол да го вземе, вие ги предупредихте!

— Да. Проклети глупаци, макар Горнт да се закле, че и двамата са се разбрали да приемат извинението на противника. Но той каза също, че сутринта Норбърт му съобщил, че е променил намеренията си и се кани да убие Струан. Жалък кучи син! — Сър Уилям неспокойно разместваше предметите по бюрото си, приглаждаше документите, малкия портрет в сребърна рамка. — Какво ще правим сега?

— С Норбърт ли?

— Не, с Малкълм, най-напред с Малкълм?

— Ще направя аутопсията тази вечер. На своя глава уредих да се пренесе тялото в Канагава — там ще ми е по-лесно. Хоуг ще ми помага, а вие ще получите доклад утре сутринта. Ще подпишем смъртния акт и всичко ще е съвсем редовно.

— Имах предвид какво ще правим с тялото — сопна се Сър Уилям.

— Можете да го погребете, без да бързате. При такова време няма защо да се бърза, тялото ще се запази.

— Ще има ли време да изпратим „Буйният облак“ до Хонконг, за да разбера какво ще иска госпожа Струан? Навярно ще реши да го погребе там и…

— За Бога, добре, че няма да й съобщя тази новина.

— Да не мислиш, че на мен ми се ще! — Сър Уилям придърпа яката си. Както обикновено в кабинета му бе хладно, огънят в камината бе слаб и оскъден, от зле уплътнените прозорци силно духаше. — Хоуг е семейният им лекар, нека иде той. Но, Джордж, той… тялото ще издържи ли толкова дълго? Да й съобщи, да се върне, после да откара тялото обратно — ако тя пожелае така?

— Най-добре е вие да вземете решение дали да го погребете тук, или незабавно да го изпратим в Хонконг. Ще го сложим в лед, ще поставим лед около ковчега на палубата под брезент — така ще се запази много добре.

Сър Уилям кимна, отвратен.

— Филип — извика той през вратата. — Помоли Джейми да намине веднага! Джордж, мисля, че най-разумното нещо, при условие че той ще се… ъъ, ще се запази, е да го изпратим обратно. Какво е твоето мнение?

— Съгласен съм.

— Добре, благодаря ти. Дръж ме в течение за Анжелик и не забравяй за вечерята довечера. Ще играем ли бридж?

— Най-добре е да отложим и двете за утре вечер.

— Добре, чудесно, така е най-добре. Още веднъж ти благодаря… Дявол да го вземе, забравих. Ами Норбърт?

— Бързо да го погребем; скоро ще го забравят и няма да скърбят за него.

— Ще трябва да проведа следствие: Едуард Горнт е американец, чужденец — той ще даде писмени показания. На всичко отгоре Адамсън е в отпуск, иначе щеше да поиска да включим и него. Той е адвокат, нали, както и шарже д’аферът на Щатите?

— Няма значение. Хоуг и аз ще представим медицински показания. — Бабкот се изправи и добави хладно: — Но „изстрел в гърба“ не е много добра реклама за Йокохама.

— И аз така смятам. — Сър Уилям сви вежди. — И аз така смятам. Не ми се ще слухът да плъзне навсякъде.

— Имате предвид нашите домакини ли?

— Да. Ще се наложи да ги уведомим, трябва. Не можем официално да им съобщим какво точно се е случило и за двете кончини. Очевидно при Норбърт е нещастен случай. Но Струан?

— Кажете им истината. — Бабкот бе вбесен както от загубата, така и че не си е свършил добре работата; а като човек изпитваше отчаяно желание да вземе Анжелик в прегръдките си, за да я запази от всичко. — Истината не е необходима, ще припишете ранната смърт на напетия младеж на раните му, получени при непредизвиканото от него нападение на Токайдо!

Сър Уилям вметна с горчивина:

— Заради убийците негодници, които все още не са предадени на правосъдието. Прав си.

Той пусна Бабкот да си върви, отпрати Тайърър, после застана на прозореца, разстроен от сегашното си безсилие. „Трябва незабавно да накарам Бакуфу да паднат на колене, или с нас е свършено, а нашите надежди да получим достъп до цяла Япония пропаднаха. Те няма да го направят сами, така че ще ни се наложи да им помогнем. Но трябва да се държат като цивилизовани хора и да се подчиняват на закона… А времето тече. С цялото си същество усещам, че ще ни нападнат някоя нощ, ще ни подпалят като факла и туйто. Залагам си главата, че така ще стане.

О, да, възмездието ще ги постигне — и ще им струва огромна загуба на хора. Междувременно аз ще съм се провалил като посланик и всички ще сме мъртви — много досадна мисъл наистина. Само Кетърър да не беше такъв инат! Как, по дяволите, да принудя този опърничав негодник да ми се подчини?“

Той въздъхна — имаше само един отговор: „Първо се помири с него!“

Бурната им среща късно снощи, задето адмиралът явно не бе зачел молбата на госпожа Струан и собствения му съвет, бе прераснала в гръмогласна разправия. Сър Уилям дори и не подозираше каква бе истинската причина, докато не изтръгна признания от Джейми Макфей:

— Прибързано и неразумно бе, че позволи на Малкълм да…

— Сметнах, че така е най-добре! Сега ме изслушайте…

— Най-добре? По дяволите, току-що научавам, че сте сметнали за най-добро глупаво да се намесите във въпроси на политиката и търговията, като сте се опитали да получите неизпълнимо обещание от претендента за трона на Струан и по този начин да отстраните завинаги истинския ръководител — бе се разгневил той. — Така ли е?

— А вие, сър, вие се намесвате във въпроси, които са от изключителната компетенция на Парламента, като обявявате война. Истинската причина да се държите толкова прибързано и неразумно, ако използваме собствените ви думи, и да сте толкова разстроен е, защото аз няма да започна война, която няма да спечелим, не можем да устоим със сегашните си войски, ако изобщо е възможно. По мое мнение туземците с право ще сметнат всяко нападение на столицата им за военно действие, а не за произшествие. Лека нощ!

— Вие се съгласихте да помаг…

— Съгласих се да подрънкам малко с оръжие, да изстрелям някой и друг тренировъчен снаряд, за да впечатля местните, но не съм се съгласявал да обстрелвам Йедо — за нищо на света, освен ако не ми покажете писмено пълномощие, одобрено от Министерството на флотата. Лека н…

— Флотът и армията се подчиняват на гражданските власти и, за Бога, аз осъществявам властта тук!

— Да, вие, за Бога, стига аз да приема — изрева адмиралът, а шията и лицето му станаха морави, — но вие не командвате корабите ми и докато не получа заповеди, одобрени от военноморското министерство, ще ръководя флота си, както смятам за добре. Лека нощ!

Сър Уилям се върна и седна на бюрото си. Въздъхна, взе перодръжката и започна да пише:

— Какво само не правя за Англия! — измърмори той, после се провикна: — Филип! — Подписа документа и го посипа с пясък, за да попие мастилото.

— Да, сър?

— Направи копие, после го изпрати на Кетърър по куриер.

— Джейми току-що пристигна, сър. Дошла е и една делегация, която моли да обявите „Деня на ангела“ за ден на траур.

— Отказвам! Изпрати Джейми при мен!

Джейми бе зле натъртен, с превързано рамо.

— Джейми, посъвзе ли се? Добре. Джордж Бабкот ми докладва. — Той му предаде накратко разговора как да постъпят с тялото на Малкълм. — Какво мислиш?

— Трябва да го изпратим у дома в Хонконг, сър.

— Добре, и аз така смятам. Ще го придружиш ли?

— Не, сър. Госпожа Струан… Боя се, че тя вече не се отнася добре към мен и ако се върна, ще влоши това наистина отвратително за нея положение. Горката жена. Между нас казано, до края на месеца ще бъда уволнен.

— Боже мой, защо? — стъписа се Сър Уилям.

— Няма значение, друг път ще ви разкажа. Анжелик, нашата госпожа Струан, разбира се, ще се върне заедно с доктор Хоуг. Научихте ли, че тя в крайна сметка е решила да остане в старите си покои у нас, а не във Френската легация?

— Не. Ами… предполагам, че така е най-добре. Как е тя?

— Хоуг твърди, че е добре, доколкото това въобще е възможно. „Буйният облак“ ще отплава веднага, щом вие и той ми наредите. Кога ще е приблизително?

— Джордж казва, че днес ще направи аутопсията и ще подпише смъртния акт, а аз ще го получа утре. Клиперът може да тръгне утре. Остава само проблемът с Анжелик — кога ще е в състояние да пътува. — Сър Уилям го изгледа проницателно. — Какво става с нея?

— Всъщност не зная. Не съм я виждал от… откакто бях на борда. Не ми проговори нито веднъж. Само несвързани думи. Хоуг все още е при нея. — Джейми се опита да сдържи скръбта си. — Остава само да се надяваме.

— Отвратителен късмет. Да, несъмнено. А сега — за Норбърт. Ще проведем следствие естествено.

— Добре. — Джейми перна една досадна муха, която налиташе на засъхналата кръв по лицето му. — Горнт ми спаси живота.

— Да. Той ще получи похвала. Джейми, какво ще правиш, след като напуснеш компания Струан? У дома ли ще се върнеш?

— Тук е моят дом, тук и в Азия — каза просто Джейми. — Ще… все някак ще основа своя собствена фирма.

— Добре, не ми се иска да те загубя. Бог ми е свидетел, но не мога да си представя Търговската къща тук без теб.

— И аз.

Денят напредваше, а облаците над Йокохама се сгъстяваха. Стъписване, недоверие, гняв, страх от война, се смеси с безброй слухове, но внимаваха на кого ги разправят, защото Анжел имаше страстни защитници и всяко непристойно подмятане или присмех загатваха за неуважение. Малкълм не излезе такъв късметлия. Той имаше врагове, мнозина с радост му се подиграваха и бяха щастливи, че още едно нещастие е сполетяло потомството на Дърк Струан. И двамата свещеници — всеки посвоему — се чувстваха удовлетворени от възмездието Господне.

— Андре — започна Сьоратар на обяда в Легацията. И Вервен седеше с тях. — Оставил ли е завещание?

— Не зная.

— Виж дали можеш да разбереш. Попитай нея или Джейми — той вероятно ще знае.

Андре Понсен кимна мрачно, бе се поболял от тревоги. Смъртта на Струан бе разстроила кроежите му бързо да измъкне още пари от Анжелик, за да плати на Райко. — Да, ще опитам.

— Много е важно да продължим да наблягаме на френското й гражданство, за да я предпазим, когато свекърва й се опита да обяви брака за невалиден.

— Защо си толкова сигурен, че това непременно ще се случи, че тя ще бъде толкова враждебно настроена? — запита Вервен.

— Mon Dieu, очевидно е! — раздразнено отговори Андре вместо Сьоратар. — Нейното становище е, че Анжелик е „убила“ сина й. Всички знаем, че тя я мразеше отпреди, а представяте ли си сега? Непременно ще я обвини в Бог знае какви извращения заради криворазбраните й англосаксонски сексуални принципи — насаме, ако не и публично. И не забравяй, че тя е фанатична протестантка. — Той се обърна към Сьоратар. — Анри, най-добре да разбера как е Анжелик. — Вече я бе пресрещнал и й бе прошепнал да се върне у Струанови, а не тук, в Легацията. „За Бога, Анжелик, мястото ти е при роднините на съпруга ти!“ Беше съвсем очевидно, че тя трябва да укрепи положението си сред Струанови на всяка цена. Той едва не й го бе изкрещял, но внезапният му гняв премина в жалост, като видя дълбокото й отчаяние. — По-добре да вървя.

— Да, моля те.

Андре затвори вратата.

— Какво, по дяволите, му става? — намуси се Вервен.

Сьоратар се замисли, преди да му отговори. Реши, че времето е дошло.

— Навярно е от болестта му — английската болест.

Заместникът му сащисано изтърва вилицата си.

— Сифилис?

— Андре ми каза преди няколко седмици. Трябва и ти да знаеш, единствен ти от персонала, защото тези избухвания могат да зачестят. Той е твърде ценен, за да го изпратя у дома. — Андре му бе поверил, че си е създал нова-новеничка разузнавателна връзка на високо равнище: „Човекът твърди, че господарят Йоши ще се върне в Йедо след две седмици. За сравнително скромна сума той и неговите връзки сред Бакуфу ще ни осигурят тайна среща на борда на нашия флагман.“

— Колко?

— Срещата си струва и най-високата цена.

— Съгласен съм, но колко? — бе попитал Сьоратар.

— Четири мои заплати — бе отвърнал горчиво Андре, — същинско подаяние. Като стана дума, Анри, аз се нуждая от аванс или от премията, която ми обеща преди месеци.

— Нищо не съм обещавал, скъпи Андре. Ще я получиш своевременно, но, извини ме — никакъв аванс. Много добре, ще получиш тази сума след срещата.

— Половината сега, половина после. Той безплатно ми съобщи, че тайро Анджо е болен и може да не изкара до края на годината.

— Има ли доказателство?

— Хайде, Анри, знаеш, че това е невъзможно!

— Накарай връзката си да принуди тая маймуна тайро да се срещне с Бабкот за преглед… и ще ти дам петдесет процента отгоре.

— Двойна заплата от днес, а ще ми трябва и една солидна сума за моя осведомител.

— Петдесет процента от деня на прегледа и трийсет златни мекса, пет веднага, а останалите след прегледа. И толкова!

Сьоратар бе видял, че надеждите на Андре нараснаха. „Горкият Андре, вече губи усета си. Аз, естествено, съзнавам, че голяма част от парите ще идат в ръцете му, но няма значение — да се занимаваш с шпиони е мръсна работа, а Андре е особено мръсен, макар че е много умен. И нещастен.“

Той се пресегна и си взе последния резен сирене „Бри“, което бе пристигнало в лед на фантастична цена с последния пощенски кораб.

— Бъди търпелив с горкия човек, Вервен, а? — Всеки ден Анри очакваше да види някакви признаци на болестта, но нямаше нищо, а Андре от ден на ден изглеждаше все по-млад. Предишното му измъчено изражение постепенно изчезваше. Само характерът му се бе влошил.

„Mon Dieu Тайна среща с Йоши! И ако Бабкот прегледа тоя кретен Анджо и дори го излекува, подучен от мен — ще направим огромна крачка напред.“ Няма значение, че Бабкот е англичанин: в замяна за този успех Сър Уилям ще получи някоя и друга облага.

Той вдигна чашата си:

— Вервен, mon brave, чума да тръшне англичаните и Vive la France!

Анжелик лежеше безучастна на леглото с балдахин, подпряна върху купчина възглавници; никога не бе изглеждала по-изнурена, нито по-безплътна. Хоуг седеше на стол до леглото, ту задрямваше, ту се събуждаше. Късното следобедно слънце проникваше през облаците за миг и огряваше мъгливия, ветровит ден. В морето корабите се отправяха към местата си за акостиране. Преди половин час — за нея минута или час бяха едно и също нещо — сигналното оръдие бе известило за предстоящото пристигане на пощенския кораб, бе я събудило, но всъщност тя и не спеше, люшкаше се между съзнание и несвяст, сякаш помежду им нямаше никаква граница. Погледът й се рееше край Хоуг. Зад него видя вратата към покоите на Малкълм — не неговите покои, нито техните покои, просто стаите на някой друг, на следващия тай-пан…

Сълзите й отново рукнаха, с пълна сила.

— Не плачи, Анжелик — каза тихо Хоуг, нежно. Целият бе нащрек; наблюдаваше я за тревожни признаци на задаваща се беда. — Всичко е наред, животът ще продължи и ти вече си добре, наистина.

Държеше й ръката. Тя избърса сълзите си с кърпичка.

— Искам малко чай.

— Веднага. — По грозното лице на Хоуг се изписа облекчение. За първи път от сутринта тя бе проговорила, както трябва, свързано и първите мигове от връщането й бяха жизненоважни показатели. Той едва не извика от радост, отвори вратата, защото гласът й даваше слаб лъч на надежда, в него не се долавяше истерия, блясъкът в очите й бе добър признак, лицето й вече не бе подпухнало от плач, а пулсът й, който бе преброил, докато държеше ръката й, бе постоянен и силен — деветдесет и осем удара за минута. Вече не прескачаше и не се колебаеше.

— А Со — рече той на кантонски, — донеси на господарката пресен чай, но без да вдигаш шум, излез, без да казваш нещо. — Хоуг пак седна близо до леглото. — Знаеш ли къде си, скъпа?

Тя само го изгледа.

— Мога ли да ти задам няколко въпроса? Ако си изморена, кажи ми, не се бой. Прощавай, но е важно за теб, а не за мен.

— Не се боя.

— Знаеш ли къде си?

— В моите покои.

Гласът й звучеше вяло, гледаше безжизнено. Безпокойството му се засили.

— Знаеш ли какво се случи?

— Малкълм е мъртъв.

— Знаеш ли защо умря?

— Умря през нашата първа брачна нощ в брачното ни ложе и аз съм виновна за това.

Предупредителна камбанка звънна в съзнанието му.

— Грешиш, Анжелик. Малкълм бе убит на Токайдо преди месеци. — Гласът му бе спокоен и твърд. — Съжалявам, но това е истината и оттогава той живя живот назаем; вината не е твоя, никога не е била твоя, такава бе волята Божия, но ще ти кажа от цялото си сърце: ние, Бабкот и аз, никога не сме виждали по-спокоен… по-спокоен мъртвец, никога, никога, никога.

— Аз съм виновна.

— Единственото, за което си отговорна, е радостта през последните месеци от живота му. Той много те обичаше, нали?

— Да, но умря и… — Анжелик едва не добави: „както и другият, чието име дори не зная, но той също умря, той също ме обичаше и също умря, а сега и Малкълм е мъртъв…“

— Престани!

Суровият му глас я издърпа от ръба на бездната. Хоуг задиша отново. Съзнаваше, че така трябва да постъпи, и то бързо, инак тя бе загубена като много други, които бе виждал. Трябваше да я отърве от дявола, който се таеше в съзнанието й и само чакаше да изскочи, да се нахвърли върху плячката си, да я превърне в несвързано ломотеща душевноболна; поне нямаше да й навреди.

— Извини ме. Разбери ме правилно. Ти си само ви… — той се стресна навреме и замени думата — причината за радостта му. Повтори след мен. Ти си само при…

— Аз съм виновна.

— Повтори след мен: аз съм само причината за радостта му — изрече той старателно по-скоро като заповед, забелязал с тревога разширените й зеници. Тя отново стоеше на ръба на пропастта.

— Аз съм вин…

— Причината, по дяволите — рече той с престорен гняв. — Кажи го след мен: аз съм само причината за радостта му. Причината за радостта му! Кажи го!

Той видя, че пот ороси челото й, и тя отново каза същото, и той отново я прекъсна, повтори й правилните думи „причината, причината за радостта му!“, а тя пак каза другото и пак, и пак, а през това време А Со донесе чая, но и двамата не я забелязаха. Тя избяга ужасена, докато Хоуг отново и отново заповядваше на Анжелик, а тя упорстваше, докато внезапно изпищя на френски:

— Добре, аз съм само причината за радостта му, но той все пак е мъртъв… мъртъв… мъртъв… моят Малкълм е мъртъъъв!

На Хоуг му се прииска да я прегърне и да я увери, че всичко е наред и че тя може да поспи, но не го направи: още бе рано за това. С твърд, но не заплашителен глас, той й каза на правилен френски:

— Благодаря ти, Анжелик, но сега ще говорим на английски: да, аз също ужасно съжалявам, ние всички съжаляваме, че твоят прекрасен съпруг е мъртъв, но това не е по твоя вина. Кажи го!

— Остави ме на мира. Излез!

— Когато кажеш: „Не е по моя вина.“

— Не… не, остави ме на мира!

— Когато го кажеш! Не е по твоя вина!

Тя го загледа втренчено с омраза, задето я измъчва така, после отново изпищя:

— Не е моя вина, не е моя вина, не е по моя вина, сега доволен ли си? Излез… Излез!

— Стига да ми кажеш, че съзнаваш, че твоят Малкълм е мъртъв, но че ти не носиш никаква вина за това!

— Излез!

— Кажи го! По дяволите, кажи го!

Внезапно гласът й прозвуча като вой на див звяр:

— Твоят Малкълм е мъртъв, твоят Малкълм е мъртъв, той е мъртъв, но ти не си вин… нямаш никаква вина, никаква проклета от Господа вина… не си виновна… не вин… не… — Гласът й постепенно премина в хлипане, — не съм виновна, не съм, наистина не съм, о, мой скъпи, прости ми, прости ми. Не искам да си мъртъв, Пресвета Майко, помогни ми, той е мъртъв и аз се чувствам толкова ужасно, о, Малкълм, защо умря, толкова те обичах, толкова много… О, Малкълм…

Този път той я прегърна тихо, здраво, за да смекчи треперенето й, риданието й и разтърсващите я хлипания. След време гласът й стихна, риданията намаляха и тя потъна в неспокоен сън. Той все още я държеше нежно, но сигурно, а дрехите бяха полепнали по тялото му от пот. Не помръдна, докато тя не заспа дълбоко. После я отпусна. Гърбът го болеше и той се изправи предпазливо, измъчен, с изтръпнали мускули. Успя да поотпусне рамената и врата си и седна, за да възстанови силата си.

„На прага беше“ — помисли си той. Изпитваше удоволствие, че е успял и този път, това донякъде облекчаваше болката му; гледаше я — млада, красива и вън от опасност.

Спомените го отведоха в Канагава при другото момиче, сестрата на японеца, когото бе оперирал, също толкова млада и красива, но японка. „Как се казваше тя? Нещо като Уки. Спасих брат й, а той съвсем съсипа това дете тук. Но се радвам, че японката е успяла да избяга. Дали наистина? Такава красива жена. Като моята скъпа жена. Колко ужасно и безсмислено от моя страна, колко безумно бе да я взема от Индия и да я обрека на ранна смърт в Лондон.

Карма? Съдба? Както при това дете и горкия Малкълм. Горкичките те, горкичкият аз. Не, не и аз — току-що спасих един живот. Ти може да си тантурест и грозен, старче — помисли си той, докато мереше пулса й, — но, всемогъщи Боже, ти си дяволски добър лекар и дяволски добър лъжец — не, не си добър, а просто късмет. Този път.“