Гай-джин

16.

Д-р Хоуг пътуваше с катера към кея на Легацията в Канагава рано следобед. Бабкот бе съобщил, че не може да напусне Канагава, тъй като оперира в клиниката си, но че ще се върне, щом е възможно: „… Съжалявам, не по-рано от полунощ. Може да не успея и до утре сутринта. Добре си дошъл, ако желаеш да ме посетиш, но се приготви да пренощуваш, тъй като времето е променливо…“

На кея го очакваха един гренадир и Лим, с бяло палто, широки черни панталони, чехли и малка шапчица.

Когато Хоуг слезе от катера, Лим се прозя и поклони символично.

— Хей, господар, Лим-а, Лим Първи.

— Можем да спрем с твоите дрънканици на пи-джим, Лим — рече Хоуг на поносим кантонски и погледите им се кръстосаха. — Аз съм Доктор по медицина, овладял науките. — Това беше китайското име на Хоуг — значението на двете букви, което беше най-близо до кантонския звук „хо“ и „ге“, подбрани сред дузина възможни специално за него от Гордън Чжан, компрадора на Струан, един от пациентите му.

Лим го зяпна, преструваше се, че не разбира — най-обикновеният и най-бърз начин да накара чуждестранния дявол да се почувства унижен задето е имал нахалството да се осмели да научи няколко думи от цивилизования език. „Аййиая — помисли си китаецът, — кой е този вонящ ебач, този скапан червен дявол говноядец с шия на бик, тази маймуна, подобна на жаба, която има дебелоочието да говори на нашия език свободно и съвършено…“

— Аййиая — продължи сладникаво Хоуг, — аз също знам много… много мръсни думи, за да опиша майката на ебача и нейните отвратителни части, ако човек от кучешко село ми дава очевидна причина, като се преструва, че не ме разбира.

— Доктор овладял науките? Аййиая, това хубаво име! — Лим се засмя. — И никога не съм чул от много години някой чуждоземен дявол говори така добре.

— Добре, скоро ще чуеш още, ако ме наречеш отново чуждоземен дявол. Чжан от Търговската къща ми избра името.

— Чжан от Търговската къща ли? — попита глуповато Лим. — Славният Чжан, който има повече торби със злато, отколкото волът косми в гривата? Аййиая, каква шибана привилегия!

— Да — съгласи се Хоуг, като добави нещо не съвсем вярно, — той ми каза, че ако имам някакви тъпашки проблеми с когото и да било от Средното кралство — висш или низш — или ако не ме обслужи веднага, този приятел трябва да очаква, че ще спомена името на шибания ебач при моето завръщане.

— Око, Доктор овладял науките, наистина е чест да сте в нашата скромна къща.

Д-р Хоуг почувства, че е постигнал величие, благославяше учителите си, повече бе благодарен на пациентите, които го бяха научили на наистина важни думи и как да се справя с различните хора и ситуации в Средното кралство. Денят беше приятен и топъл и изгледът към малкия град му достави удоволствие: храмовете, които се издигаха над върховете на покривите, рибарите, навлезли в дълбоките заливи, селяни навсякъде из оризищата, хора, пристигащи и заминаващи, и неизбежната върволица от пътници нагоре по Токайдо. Докато стигнат Легацията с подкрепата на Лим, Хоуг получи съвсем ясна представа каква е ситуацията в Канагава, какъв е днешният брой на пациентите на Бабкот и изобщо какво го очаква.

Джордж Бабкот беше в хирургията, асистираше му един японски прислужник, назначен от Бакуфу да учи чуждоземна медицина, преддверието отвън бе претъпкано със селяни, мъже, жени и деца. Операцията беше ампутация на крак.

— Горкичкият човек е рибар, затиснал е крака си между лодката и кея. Никога не се е случвало, май е попрекалил със саке. Щом свърша, можем да поговорим за Малкълм. Видя ли го?

— Да, не бързай. Добре е да се видим, Джордж, мога ли да ти помогна?

— Благодаря, ценя жеста ти. Всичко е наред, но можеш да подредиш тълпата отвън. Тези, които са спешни случаи, и другите, които могат да почакат. Прегледай, когото искаш. Има още една хирургия в съседство, макар че е малко по-голяма от болнична стая. Мура, подай ми триона — рече Бабкот на помощника си, който учеше английски, взе инструмента и започна да реже. — Когато има спешен случай, става лудница. В шкафа ще намериш обикновени марли, йод и т.н., рутинни лекарства, болкоуспокоителни, горчива микстура за кашлица за сладките стари дами и сладки микстури за ядосаните.

Хоуг го остави и погледна към наредените мъже, жени и деца, учуден от тяхното търпение, поклони и мълчание. Бързо установи, че никой не е болен от варицела, проказа, морбили, тиф или холера, от някое друго инфекциозно заболяване или чума, които бяха ендемични за по-голямата част на Азия. Поуспокоен, започна да ги разпитва един по един и се натъкна на силно подозрение. За щастие помежду им беше и Ченг-син, по-възрастен кантонец — писар и гадател, който можеше да говори малко японски. С негова помощ, след като бе представен като учител на гиганта и с обещание за едно добро лекарство, което да облекчи лаещата кашлица на гадателя, д-р Хоуг започна прегледите във втората хирургия.

Някои имаха нищожни болежки, ала други се оказаха сериозни случаи. Трески, дизентерия и още подобни болести, на едни можеше да постави диагноза, в някои случаи обаче беше безпомощен… Счупени крайници, разрези от мечове, ножове, язви.

Една млада жена имаше силна болка в напреднала бременност. Опитното му око показа, че раждането, четвърто за нея, ще бъде тежко и че повечето й проблеми са причинени от ранна женитба, от работа във феодалното владение и носене на много тежки товари. Даде й малко шишенце с екстракт от опиум.

— Кажи й, когато й дойде времето и болката стане силна, да изпие една лъжица.

— Лъжица? Колко голяма, уважаеми Овладял науките?

— Нормална лъжица, Ченг-син.

Жената се поклони.

— Домо аригато годзиемашита — измърмори тя, когато си тръгна, патетична в своите благодарности, като с двете ръце се опитваше да придържа корема си.

Децата имаха треска, настинки, глисти и рани, но не бяха чак толкова зле, както той очакваше; никаква малария. Здрави зъби и силни, ясни очи, никакви въшки — всички пациенти бяха учудващо чисти в сравнение с обикновените селяни в Китай. Никакви белези за ползване на опиум. След час д-р Хоуг се почувства щастлив от свършената работа. Току-що бе приключил с нагласяването на счупена ръка, когато вратата се отвори и влезе добре облечена привлекателна жена. Тя пристъпи колебливо, и се поклони. Кимоното й беше от синя рисувана коприна, със зелени очи, косата прихваната с гребени. Син слънчобран.

Хоуг забеляза, че Ченг-син присви очи. Пациентката отвърна на въпросите му и заговори още по-убедително, макар очевидно изнервена, с мек глас.

— Доктор овладял науките — започна Ченг-син; докато превеждаше, го мъчеше постоянна суха кашлица; Хоуг веднага я определи като туберкулоза. — Тази дама каза, че брат й се нуждае от незабавна помощ, почти умира. Моли ви да я придружите. Къщата е наблизо.

— Кажи й да го донесат.

— За нещастие тя се бои да го мести.

— Какво му е?

След нова поредица от въпроси и отговори, които на Хоуг звучаха повече като уговаряне на сделка, Ченг-син преведе:

— Къщата е само на една-две улици оттук. Нейният брат е… — Той се закашля, като търсеше думата — спи като мъртвец, но е жив, бълнува и има температура. — Гласът му стана меден. — Жената се бои да го премести, уважаеми Доктор овладял науките. Брат й е самурай, тя твърди, че много важни хора ще са щастливи, ако вие му помогнете. Мисля, че казва истината.

От вестниците в Хонконг Хоуг бе запознат колко са важни самураите като абсолютна управляваща класа в Япония и че всичко, което може да спечели тяхното доверие и помощта им, ще помогне на британското влияние. Той я огледа. Жената веднага сведе очи. Стана по-нервна. Изглеждаше на петнайсет-шестнайсет години и чертите й не приличаха на тези на селяните, имаше хубава кожа. „Ако брат й е самурай, тя — също“ — помисли си докторът заинтригуван. — Как се казва?

— Уки Ичикава. Моли да побързате. — Брат й важен самурай ли е?

— Да — отвърна Ченг-син. — Ще ви придружа, не се страхувайте.

Хоуг изсумтя:

— Да се страхувам? Аз? Само сифилис да не е! Почакайте тук. — Отиде до хирургията, отвори тихо вратата. Бабкот бе погълнат изцяло с абсцес на зъб, с коляно върху гърдите на младежа, ужасената му майка кършеше ръце и бъбреше. Реши да не го безпокои:

На портата сержантът от охраната учтиво ги спря и ги попита къде отиват.

— Ще изпратя няколко от моите момчета с вас. Повече охрана за по-сигурно.

Момичето се опита да ги разубеди да не вземат войници.

Но сержантът беше непреклонен. Не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи, и още по-нервно ги поведе по някаква улица; навлизаха от една алея в друга. Селяните, които подминаваха, отклоняваха погледа си и се скриваха. Хоуг носеше лекарската си чанта. Над върховете на покривите пак се виждаха храмовете и се чувстваше спокоен и радостен, че войниците са с тях, знаеше, че е глупаво да върви без охрана. Ченг-син ситнеше до него с дълга тояга в ръце.

„Тази млада дама не е това, за което се представя“ — помисли си Хоуг, въобще не бе развълнуван от приключението.

В следващата уличка тя спря пред портата на висока ограда и почука. Отвори се една решетка, после вратата. Когато слугата видя войниците, понечи да я затръшне, но момичето заповеднически му нареди да не го прави.

Градината беше малка, добре поддържана, но не и разточителна. На стъпалата, водещи към верандата на малката шоджи къща, непознатата изу дървените си обувки и ги помоли да направят същото. Това беше неочаквано за Хоуг, обут с високи ботуши. Младата дама веднага заповяда на слугата да му помогне и той тутакси се подчини.

— Вие по-добре вардете в двора — рече Хоуг на войниците, смутен от дупките в чорапите си.

— Да, господине. — Единият от гренадирите провери пушката си. — Аз ще огледам отзад. При нужда просто викнете.

Момичето плъзна шоджи. Ори Риома, шиши от нападението на Токайдо, лежеше върху футони, чаршафът беше мокър, една прислужничка му вееше. Ококори очи, когато видя Хоуг, а не Почетния доктор, гигантския лечител, когото очакваше, и се измъкна навън, щом европеецът влезе тежко.

Ори беше в безсъзнание, в кома — мечовете му лежаха на ниска лавица наблизо, имаше подредени цветя в такояма. Хоуг приклекна. Челото на младежа гореше, лицето му бе зачервено — опасно висока температура. Причината беше очевидна; Хоуг смъкна превръзката от рамото му и горната част на ръката.

— Господи — измърмори той, като видя колко е загноила, блъсна го отвратителна миризма, а тъканта бе почерняла, — гангрена около раната от куршума.

— Кога е бил прострелян?

— Тя не знае точно. Преди две или три седмици.

Докторът погледна раната още веднъж. После, забравил за присъстващите, излезе, седна на ръба на верандата и се загледа в пространството.

„Единственото, от което се нуждая сега, е моята чудесна болница в Хонконг и добрите хирургически инструменти, чудесните ми медицински сестри Найтингейл и малко късмет, за да спася този злочест младеж. Шибани пушки, шибани войски, шибани политици…

За Бога, през целия си живот се опитвах да закърпвам осакатяванията от оръжия, в повечето случаи не успявах — шест години с Източна индийска компания в шибания Бенгал, петнайсет години в колонията и годините на Опиумната война за наркотици, доброволец в Крим, най-кървавата от всички войни, с отделението на хонконгската болница. Шибани пушки! Господи, какво прахосване!“

След като си наложи да се успокои, лекарят запали пура с рязани краища, издуха дима, после хвърли клечката кибрит. Шокираният прислужник веднага се втурна напред и взе оскърбителния предмет.

— О, съжалявам — измърмори Хоуг, не бе забелязал невероятната чиста наоколо. Вдъхна дълбоко, после прогони от мислите си всичко, освен младежа. Миг по-късно се реши, понечи да хвърли угарката, спря се и я подаде на прислужника; онзи се поклони и отиде да я зарови.

— Ченг-син, кажи й, че съжалявам, но независимо дали ще оперирам или не, брат й ще умре. Съжалявам.

— Тя казва: „Ако умре, е карма. Ако не му се помогне, ще умре днес-утре. Моли да опитате“ — добави Ченг-син меко: — Доктор овладял науките, този младеж е важен. Важно е да опитате, хей?

Хоуг погледна момичето. То му отвърна с поглед.

— Додзо, хо ге сама — рече. — Моля!

— Много добре, Уки. Ченг-син, кажи й отново, че не мога да обещая нищо, ала ще опитам. Ще ми е нужен сапун, много гореща вода в купи, много чисти чаршафи, много чаршафи, разкъсани на ивици, и превръзки, много тишина и някой със силен стомах. За да ми помага.

Момичето веднага посочи себе си:

— Соджи шимасу. Аз ще го направя.

Хоуг се намръщи.

— Кажи й, че ще е много неприятно, много кръв, много мръсотия и ще бъде грозно. — Видя я как слуша внимателно китаеца, после отговори с очевидна гордост.

— Гомен насай, хо ге саи, укаримасен. Уаташи самурай десу.

— Тя казва: „Моля да ме извините, разбирам, аз съм самурай.“

— Не зная какво означава това за вас, красива млада госпожо, и не знаех, че жените също могат да са самураи, но няма значение.

Хоуг разбра бързо, че една от характеристиките на самурая беше храбростта. Тя нито веднъж не се поколеба по време на почистването на раната, изрязването на инфектираната тъкан, изтичането на вонящата гной до червено; кръвта шуртеше от частично засегната вена, докато докторът успя да спре кръвотечението и да зашие вената, сложи тампон, после отново — големите ръкави на кимоното на прислужничката, в което тя се бе преоблякла, навити и пристегнати, и шалът, с който бе завързала косата си отзад, скоро се изцапаха и вмирисаха. Работи около час, от време на време си тананикаше със запушени уши, със затворени ноздри, всяко усещане преувеличено повтаряше операцията, която бе правил хиляди пъти. Рязане, шиене, почистване, превързване. Най-накрая свърши.

Без да бърза, Хоуг се изпъна, за да отпусне мускулите си, изми ръцете си и свали кървавия чаршаф, който бе използвал вместо престилка. Ори беше поставен на края на верандата върху маса, а той стоеше в градината насреща му.

— Не мога да оперирам на колене, Уки — обясни лекарят.

Всичко, което изискваше, момичето изпълняваше без колебание. Нямаше нужда от болкоуспокоително за мъжа, който му бе представен като Хиро Ичикава, комата му бе дълбока. Един или два пъти Ори извика, но не от болка, просто някакъв кошмар. Като че ли се бореше с дявол там, но без сила.

Ори въздъхна дълбоко. Разтревожен, Хоуг премери пулса му. Беше твърде слаб, както и дишането.

— Няма значение — измърмори. — Все пак има пулс.

— Гомен насай, хо ге сан — обади се тихият глас, — аната кангаемасу, хай, ийе?

— Тя казва: „Извинете ме, уважаеми Овладял науките, мислите си дали отговорът е да или не?“ — изкашля се Ченг-син. През цялото време бе стоял с гръб към верандата, доста далеч от тях.

Хоуг сви рамене, гледаше я, чудеше се откъде взема силата си, къде живее и какво ще се случи сега. Беше много бяла, чертите й изсечени, но все още сковани от желязна воля. Очите му се усмихнаха.

— Не зная. Това зависи от Бога. Уки, вие сте номер едно. Самурай.

— Домо… домо аригато годзиемашита. Благодаря ви. — Тя се поклони до татами. Истинското й име беше Сумомо Анато, трябваше да стане съпруга на Хирага, беше сестра на Шорин, а не на Ори.

— Тя пита какво трябва да прави сега.

— За брат си ли? Нищо в момента. Кажи на прислужника да постави студени кърпи върху челото му и да поддържа превръзките напоени с чиста вода, докато температурата спадне… Ако… температурата спадне… надявам се преди изгрев… младежът може би ще оживее. Може би. — А какви са шансовете, беше обикновено вторият въпрос. Този път не му го зададоха. — Добре, ще вървя сега. Кажете й да изпрати водач за мен утре рано сутринта… — „Ако все още е жив“ — мислеше си Хоуг, но не се реши да го каже.

Когато Ченг-син преведе, докторът започна да мие инструментите си. Момичето кимна на прислужника и заговори отново.

— Хай — каза мъжът и бързо излезе.

— Уважаеми Докторе овладял науките, може би, преди да си отидете, ще искате баня. Е?

Д-р Хоуг беше на път да каже „не“, но откри, че кима с глава. И се зарадва, че го направи.

Вечерта Бабкот седеше на верандата в Легацията, наслаждаваше се на уискито, изтощен, но доволен от своите операции. Миришеше приятно на море от бриза, който докосваше градината. Очите му неволно попаднаха на храсталака, където облеченият в черно убиец бе заловен и убит преди три седмици. Камбаната на храма заби, а след нея долетя и далечното дълбоко гърлено пеене на монасите. „Оммм махнии падмии химмммм хоон.“ Той вдигна очи — към него тежко пристъпваше Хоуг.

— Боже Господи!

Хоуг беше облечен в юката, бели терлици и японски дървени обувки. Косата и брадата му — сресани и току-що измити. Под мишница носеше покрита със слама бъчвичка със саке.

— Изглеждаш доволен от себе си, къде изчезна?

— Най-добрата част беше банята. — Хоуг остави бъчвичката върху шкафа, наля си уиски. — Боже мой, не съм прекарвал по-добре. Няма да повярваш колко добре се чувствам.

— Как беше тя? — попита Бабкот сухо.

— Никакъв секс, старче, само изтъркване и измиване в почти кипяща вода, масажиране и после тези одежди. Междувременно всичките ми дрехи бяха изпрани и изгладени, ботушите почистени, а чорапите подменени. Великолепно. Тя ми даде саке и тези… — Хоуг бръкна в ръкава си и показа на Бабкот две овални монети и свитък с йероглифи.

— Боже мой, добре са ти платили, това са златни обани. Ще ти стигнат за шампанско поне за седмица. Сержантът ми каза, че си бил извикан на адрес. — И двамата се засмяха. — Той даймио ли беше?

— Не мисля, беше млад самурай. Не съм сигурен, че му помогнах много. Можеш ли да прочетеш свитъка?

— Не, но Лим може. Лим!

— Да, господар?

— За какво е документът?

Лим взе свитъка. Очите му се разшириха, той го препрочете внимателно и каза на Хоуг на кантонски:

— Пише, че Доктор овладял науките е извършил огромна услуга. В името на шиши от Сацума, помогнете с всичко, от което той се нуждае. — Лим посочи подписа, пръстът му трепереше. — Съжалявам, господарю, не мога да прочета името.

— Защо си изплашен? — попита Хоуг също на кантонски.

Обезпокоен, Лим каза:

— Шиши са бунтовници, бандити, които Бакуфу преследват, те са лоши хора, макар и самураи.

Бабкот нетърпеливо попита:

— Какво пише в него, Роналд?

Хоуг му обясни.

— Боже Господи, бандит? Какво се е случило?

Хоуг жадно си наля още едно питие и започна да описва подробно жената, младежа и раната и как е изрязал мъртвите тъкани.

— Негодникът е бил прострелян преди две или три седмици.

— Всемогъщи Боже! — Бабкот скочи на крака, всичко си дойде на мястото; подплаши Хоуг, който си пиеше питието.

— Ти луд ли си! — ядоса се той.

— Можеш ли да намериш обратния път?

— Е? Ами… ами… да, смятам, че мога, но какво…

— Давай бързо. — Бабкот се втурна навън, нареждайки в движение: — Сержантът на охраната.

Спуснаха се надолу по една задна алея, Хоуг носеше още своята юката, но сега беше обул ботушите си. Бабкот пъхтеше зад него, сержантът и десет войници, всичките въоръжени, ги следваха. Отгоре грееше красивата луна.

Забързаха. Пропуснаха завой. Хоуг изруга, после се върна и скоро намери полускритото начало на алеята. Продължиха. Последва нова алея. Той спря, посочи. На двайсет ярда беше вратата.

Сержантът и войниците веднага се втурнаха към нея. Двама застанаха с гръб към стената на стража, четирима се покатериха на раменете им и избиха пантите на вратата, изсипаха се през зейналия отвор. Хоуг и Бабкот — след тях. И двамата носеха взети на заем пушки, бяха опитни стрелци — всеобщо обучение и необходимост за цивилните европейци в Азия.

Поеха нагоре по стълбите. Сержантът отвори шоджи. Стаята беше празна. Без да се колебае, тръгна към следващата и по-нататък. Нямаше никаква следа в нито една от петте вътрешно свързани помещения или в кухнята, или в малката дървена барака. Навън — отново в градината.

— Разпръснете се, момчета, Джоунс и Бърк, тръгнете оттук, вие двамата ей там, вие — оттук, а вие — на пост. И си дръжте очите отворени.

Навлязоха по-навътре в парка по двойки, единият пазеше другия, бяха си научили добре урока след първия нападател. Преровиха всяко кътче. Обхванаха целия периметър. Нищо. Когато сержантът се върна, беше се изпотил.

— Дявол да го вземе, господине! Няма кьорав негодник, нищо. Сигурен ли сте, че това е точното място, господине?

Хоуг посочи тъмната веранда:

— Ей там оперирах.

Бабкот се втурна и огледа наоколо. Къщата бе заобиколена от други, но над оградата се подаваха само покривите им и не се виждаха никакви прозорци. Нямаше място, където човек да може да се скрие.

— Сигурно са тръгнали веднага след теб.

Хоуг избърса потта от челото си, тайно се радваше, че тя се е измъкнала и не попадна в капана. След като бе излязъл от банята, за свое съжаление не я бе видял. Прислужничката му даде парите, свитъка и двете добре опаковани бъчвички, дрехите и му каза, че нейната господарка ще изпрати охрана за него утре сутринта и че му благодари.

Що се отнасяше до брат й, сега лекарят се почувства раздвоен. Младежът беше само пациент, а той лекар и искаше работата му да е успешна.

— Въобще не ми дойде на ум, че младежът може да е един от убийците. Но това нямаше да има никакво значение, особено за операцията. Поне сега знаем името му.

— Обзалагам се на хиляда обана, че то е фалшиво, ние дори не сме сигурни дали младежът е неин брат. Ако той е шиши, както пише в свитъка, то трябва да е фалшиво; да си хитър е стар японски обичай — въздъхна Бабкот. — Не мога да съм сигурен също, че това е проклетникът от Токайдо. Какви са шансовете му?

— Преместването няма да помогне. — Хоуг се замисли за миг, толкова тантурест и приличен на жаба пред огромния ръст на Бабкот, но никой от тях не съзнаваше разликата. — Прегледах го точно преди да си тръгна. Пулсът беше слаб, ала постоянен, мисля, че успях да изрежа повечето от мъртвата тъкан, макар че… — Той сви рамене. — Знаеш как е: „Човек плаща с парите си и си носи последствията.“ Не бих се обзаложил на голяма сума, че ще оживее. Но пък кой знае? Сега ми кажи за атаката, подробно.

По пътя на връщане Бабкот разказа всичко, което се бе случило.

— Малкълм ме тревожи, но Анжелик е точно добрата медицинска сестра, която му е нужна.

— Джейми каза същото. Съгласен съм, че няма нищо по-добро от красива дама в болничната стая. Малкълм е дяволски отслабнал и е загубил духа си, но е млад и е най-силният след майка си в семейството.

— Трябва да се оправи, докато шевовете го държат. Уверен съм в твоята работа, Джордж, макар че го чака голямо тегло, горкичкия. Много е увлечен по това момиче, нали?

— Да. И взаимно. Щастливец.

Те повървяха мълчаливо. Хоуг колебливо допълни:

— Аз, ами аз предполагам, ти знаеш, че майка му е изцяло против всякаква връзка с младата дама.

— Да, чух го. Това ще създаде проблеми.

— Значи мислиш, че Малкълм е сериозно увлечен?

— От главата до петите е хлътнал. Момичето е страхотно.

— Познаваш ли я?

— Анжелик ли? Не в действителност, не като пациентка, обаче я видях изпаднала в ужасен стрес. А ти?

Хоуг поклати глава.

— Виждал съм я само на тържества, надбягвания, на обществени места. Откакто пристигна преди три-четири месеца, тя присъства на всеки бал. Не ми е пациентка, има френски лекар в Хонконг, представи си. Но съм съгласен, че е великолепна. Не е необходимо да бъде идеалната жена за Малкълм, ако това е неговото влечение.

— Защото не е англичанка? И не е богата?

— И двете. И още, съжалявам, че просто не мога да се доверя на французин, лоша стока са. Баща й е идеален пример — очарователен, галантен на вид и отвратителен в душата си. Не бих взел дъщеря му за своя син, когато порасне.

Бабкот се запита дали Хоуг знае, че е запознат с неговия скандал: като млад д-р Хоуг бе с Източноиндийската компания преди около двайсет и пет години в Бенгал, там се беше оженил за индийка въпреки забраната и позорно бе изпратен вкъщи. Родиха им се дъщеря и син, а после тя бе умряла. Лондонският студ, мъглата и влагата бяха нещо като смъртна присъда за пришълците с индийски произход.

„Хората са толкова странни — помисли си Бабкот. — Ето го — фин, смел, преуспяващ англичанин, голям хирург, с деца наполовина индийци, отхвърлен от обществото в Англия, а се оплаква от произхода на Анжелик. Колко е глупаво, но още по-глупаво ще е да го крие.

Ами ти, ти си на двайсет и осем, имаше достатъчно време да се ожениш, но ще намериш ли някога жена като Анжелик, сама в Азия, където ще прекараш живота си в работа?

Няма, зная го. За щастие, Струан вероятно ще се ожени за нея, и това е. И аз ще го подкрепя, за Бога!“

— Може би г-жа Струан е само предпазлива като всяка майка — рече Бабкот, като знаеше колко голямо влияние над семейството има Хоуг — и се противопоставя, защото е твърде млад. Това е разбираемо. Той е тай-пан сега и задълженията му ще погълнат цялата му енергия. Но не мисля, че греша, Анжелик е млада дама, храбра и чудесна приятелка, а за упорита работа Малкълм ще се нуждае от цялата подкрепа, която може да получи.

Хоуг долови спотаена страст, направи си извод и заряза въпроса. Мисълта му се върна в Лондон, където сестра му и нейният съпруг отглеждаха сина и дъщеря му, винаги се мразеше, задето си тръгна от Индия, подчини се на заповедите и така я уби, прекрасната Арджуманд.

„Луд съм бил да заведа моята любима в онези ужасни зими, изгонен, без никаква работа. И да започвам всичко отначало. Господи, трябваше да остана и да се преборя с компанията, уменията ми на хирург щяха да ги принудят да ме приемат и щяха да ни спасят…“

Двамата часови на пост поздравиха, когато докторите минаха край тях. В трапезарията им бе сервирана маса.

— Уиски или шампанско? — попита Бабкот, после извика: — Лим!

— Шампанско. Мога ли да го отворя?

— Аз ще го направя. — Бабкот отвори виното, което чакаше в грегорианска сребърна кофичка с лед. — Наздраве! Лим?

— И щастие! — Те чукнаха чашите си. — Идеално. Как е твоят готвач?

— Честно казано, ужасен, но качеството на нашите морски храни е добро, скариди, миди… дузина различни видове риба. По дяволите, Лим. — Бабкот въздъхна. Негодникът е за бой. Да го напсувам ли, що ли?

Нямаше го в килера за храна. Нямаше го в кухнята. Накрая го откриха на алеята в градината. Беше съсечен, главата му хвърлена настрани. На нейното място се мъдреше глава на маймуна.

— Не, госпожо — рече мама-сан, силно изплашена.

— Не можеш да оставиш Ори-сан тук до утре, трябва да си тръгнете призори.

Сумомо рече:

— Толкова съжалявам, че Ори-сан ще остане до…

— И аз, но след нападението на Анджо преследването на шиши е голямо, дават награди за сведения и наказват със смърт всеки, който е подслонил шиши.

— Тази заповед важи за Йедо, а не тук, в Канагава — отвърна Сумомо.

— Много съжалявам, някой е проговорил… — Мама-сан стисна устни. Казваше се Норико и те бяха сами в нейната лична постройка в кръчмата на Среднощните цветя, и двете коленичили върху лилави възглавници. В стаята гореше свещ, на ниска маса бе сервиран чай и тя току-що се бе върнала от среща с търговеца на ориз, който беше вдигнал лихвата на ипотеката и от 30 на 35%; бе го молила за отстъпка. „Кучи син“ — помисли си тя.

— Тази сутрин чухме, че „Смелчаците“ са…

— Кои?

— „Смелчаците“. Те са специални патрули на Бакуфу за разследване, хора безпощадни. Пристигнаха нощес. Очаквам да ме посетят. Много съжалявам, призори той трябва да се махне.

— Ще го държиш, докато се оправи.

— Не се осмелявам! Не и след кръчмата на Четиридесетте и седем ронини. „Смелчаците“ не знаят що е пощада. Не искам да набучат главата ми на кол.

— Това беше в Йедо, тук е Канагава. Кръчмата на Среднощните цветя. Толкова съжалявам, Хирага-сан ще настоява.

— Никой не настоява тук, госпожо — остро отвърна Норико. — Дори Хирага-сан. Имам син, за когото трябва да мисля, както и за къщата си.

— Правилно. А аз трябва да мисля за приятеля на брат си и за съюзника на Хирага. А също и за лицето на брат си. Натоварена съм да уредя дълговете му.

Норико зяпна:

— Всички дългове на Шорин ли?

— Половината сега, половината, когато управлява соно-джой.

— Става — рече Норико, силно развълнувана от неочаквания късмет. Никога не бе очаквала, че ще може да се съвземе. — Но никакви гай-джин лекари и само за седмица.

— Съгласна съм. — Момичето веднага бръкна в ръкава си за кесийката в тайния джоб. Норико задиша учестено, като видя златните монети. — Ето десет обана. Ще ми дадеш разписка и неговата подробна сметка, другата половина, както се уговорихме на тръгване. Къде Ори-сан ще е на сигурно място?

Норико се разбърза, за нея това беше въпрос на чест, след като се бяха споразумели. Като се питаше какво да направи, тя огледа момичето пред себе си. Сумомо Анато, по-малката сестра на Шорин Анато, шиши Бесния — момчето, което тя бе направила мъж преди толкова много години. „Ийе, каква страст, каква сила — помисли си. — И каква забележителна куртизанка можеше да излезе от Сумомо. Заедно бихме натрупали състояние, след година-две тя може да се омъжи за даймио и ако е все още девствена, каква цена бих могла да получа! Тя е наистина много красива, както казваше Шорин, класическа жена от Сацума, според него — самурай във всяко отношение. Всяко късче от нея е тъй красиво!“

— На колко си години, госпожо?

Сумомо се сепна.

— На шестнайсет.

— Знаеш ли как умря Шорин?

— Да. Аз ще отмъстя.

— Хирага ли ти каза?

— Задаваш твърде много въпроси — сряза я остро Сумомо.

Норико се изненада.

— В играта, която играем ти и аз, макар че ти си самурай, а аз мама-сан, сме сестри.

— Така ли?

— О, да, съжалявам, много сериозна игра е да се опитаме да скрием нашите мъже, да ги закриляме от тяхната глупост или смелост, зависи на чия страна си, да рискуваме живота си, за да ги запазим от самите тях, е нужно доверие помежду ни. Доверието на кръвни сестри. Е, Хирага каза ли, ти за Шорин?

Сумомо разбра, че положението й е сложно.

— Да.

— Хирага любовник ли ти е?

Очите й се ококориха.

— Хирага е… беше сгоден за мен, преди той… преди да замине, за да служи на соно-джой.

Мама-сан премигна:

— Самурай от Сацума е позволил на дъщеря му да се сгоди за самурай от Чошу независимо дали е шиши или не, ронин или не?

— Баща ми… баща ми не одобряваше. Нито майка ми, въпреки това Шорин го направи. Аз не одобрих техния избор за мен.

— Ах, толкова съжалявам — натъжи се Норико, знаеше какво означава постоянен натиск, дори още по-зле — затвор. — Ти сега без семейство ли си?

Сумомо стоеше неподвижна, гласът й остана спокоен.

— Преди няколко месеца реших да последвам брат си и Хирага-сан, за да спестя на баща си срама. Сега съм ронин.

— Луда ли си? Жените не могат да стават ронини.

— Норико — рече Сумомо игриво. — Съгласна съм да станем кръвни сестри. — Малък нож се появи в ръката й.

Норико премигна, не разбра оръжието пък откъде се появи. Проследи как Сумомо бодна пръста си и й предложи ножа. Без колебание направи същото и те докоснаха пръстите си — кръвта им се смеси, после се поклониха почтително.

— Имам чест. Благодаря, Сумомо-сан. — Мама-сан върна ножа. — Сега аз съм мъничко… мъничко… мъничко самурай, нали?

Ножът се плъзна обратно в ръкава.

— Когато Императорът си възвърне цялата власт, той ще награди заслужилите самураи. Ние ще се застъпим за теб — Хирага-сан, Ори и аз.

Норико отново се поклони, благодари, харесваше й идеята, но сигурно нямаше да доживее този ден и да види как ще се случи немислимото: деня, в който шогунатът на Торанага ще спре да съществува.

— От името на целия ми род благодаря. Сега саке!

— Не, благодаря, сенсей Кацумата накара жените от нашия клас да се закълнат да не пият саке, като ни разказа, че саке винаги ще притъпява уменията ни и ще се размътва целта ни! Моля те, къде е Хирага-сан?

Норико я погледна, скри усмивката си.

— Кацумата, великият сенсей! При него ли си учила? Шорин ни каза, че можеш да използваш меч, нож и шурикен. Истина ли е?

Със замайваща скорост ръката на Сумомо потъна в нейното оби, показа се с шурикен и метна малкия остър като бръснач стоманен кръг с пет остриета през стаята. Почти не помръдна при движението.

— Моля, къде е Хирага-сан? — попита тя любезно.

Тази нощ Хирага водеше безшумния щурм през плета на един от дворците на даймио във втория пръстен отвъд стените на замъка и се втурна през градините към задния вход на резиденцията; грееше полумесец. Шестимата мъже бяха облечени с едни и същи къси, черни кимона за нощна борба, без ризници за по-бързо и по-тихо. Всички носеха мечове, ножове и гароти. Всички бяха ронини от Чошу; Хирага ги бе свикал спешно от Канагава за тазвечерния набег.

Около резиденцията се простираше двор с казарми, конюшни и постройки за прислугата, които обикновено подслоняваха до 500 войни, семейството на даймио и прислужниците, но сега всичко зловещо пустееше. Само двама сънени часови пазеха задния вход. Те видяха твърде късно нападателите, не вдигнаха тревога и загинаха. Акимото смъкна униформата на единия от тях и я облече, после завлече телата им в шубрака и се присъедини към другите на верандата. Те чакаха неподвижно и слушаха напрегнато. Никакви предупредителни викове, иначе трябваше да се откажат от атаката тутакси.

— Ако се наложи да отстъпим, не се безпокойте — рече Хирага по здрач, щом останалите пристигнаха в Йедо. — Достатъчно е, че можем да проникнем толкова близо до замъка. Целта ни тази вечер е ужасът — да убиваме и разпространяваме ужас, да ги накараме да повярват, че няма човек или място извън нашия досег и нашите шпиони. Ужас, прониквате и излизате моментално, максимално бързо, и никакви произшествия. Довечера, ни се открива рядка възможност — усмихна се той. — Когато Анджо и старейшините отмениха санкин-котай, те изкопаха гроба на шогуната.

— Двореца ли ще подпалим, братовчеде? — оживено попита Акимото.

— След убийството.

— А кой е той?

— Стар, сивокос и почти плешив, слаб и дребен, Утани, старейшина в роджу.

Всички зяпнаха.

— Даймио на Уатаса?

— Да. За нещастие, не съм го виждал. А някой от вас?

— Мисля, че бих го разпознал — обади се осемнайсетгодишен младеж с дълбок белег на лицето. — Мършав е като болна кокошка. Веднъж го видях в Киото. Значи довечера ще изпратим един старейшина в отвъдното, е, даймио, е? Добре! — Младежът се ухили и се почеса по белега, останал от неуспешния опит на Чошу да завземе „Дворцовите порти“ в Киото миналата пролет. — Утани няма да излезе никъде повече след тази нощ. Той е луд да спи извън стените и държи този факт да се знае! И без телохранители? Глупак!

Джун, седемнайсетгодишен, най-предпазливият, се обади:

— Извини ме, Хирага-сан, но сигурен ли си, че това не е капан с примамка от лъжливи сведения? Йоши го наричат Лисицата, Анджо е още по-лош. Обявени са големи награди за главите ни, нали? Съгласен съм с брат си, как може Утани да е толкова глупав?

— Защото има тайна среща. Той е педераст.

Останалите се втренчиха в него озадачени.

— Защо му е притрябвало да крие тайната си?

— Младежът е един от приближените на Анджо.

— Со ка — очите на Джун заблестяха. — В такъв случай, струва ми се, и аз бих пазил тази тайна. Но защо едно красиво момче ще се даде на някой като Утани, щом вече си има могъщ господар?

Хирага вдигна рамене.

— За пари, за какво друго — Нори е скъперник, Утани е прахосник, нали неговите селяни са обложени с най-високите данъци в целия Нипон? Не стигат ли дълговете му до небето? Не е ли известен с това, че лапа златни обани като зърна ориз? Скоро по един или друг начин Анджо ще напусне тази земя. Може би хубавецът си мисли, че Утани ще оцелее и си струва да поеме риска. Утани има влияние в Двора, нали? Коку! Защо не, семейството му вероятно бедства и затъва в дългове — не живеят ли почти всички самураи под ранга на хиразамурай на границата на мизерията?

— Наистина.

— Така е от четвъртия шогун насам — додаде горчиво осемнайсетгодишният, — почти двеста години. Даймио взимат всичките данъци, продават самурайски чинове на гнусните търговци, все повече и с всяка изминала година, и на всичко отгоре орязват нашите заплащания. Даймио ни предадоха нас, техните предани слуги!

— Прав си! — рече ядно Акимото. — Баща ми трябваше да се цани за ратай, за да изхрани братята и сестрите ми…

— На нашия са му останали само мечовете, няма къща, една колиба — обади се Джун. — Ние така сме затънали в дългове от прадядо насам, че никога няма да можем да изплатим заемите. Никога.

— Зная как да се отървем от тези мръсни поклонници на парите: да анулираме дълговете си към тях или да ги убием — рече и друг. — Ако даймио понякога се отървават от дълговете си по този начин, защо ние да не постъпваме така?

— Чудесна идея — съгласи се Акимото, — но ще ти струва главата. Господарят Огама ще те накаже за назидание, в случай че собствените му длъжници спрат да си плащат — както и сега взема данъците за четири години напред!

Друг се намеси:

— Възнаграждението на моето семейство не се е променило от битката при Секигахара, а цената на ориза се е покачила сто пъти оттогава. Ние трябваше да станем търговци или да варим саке. Двамата ми чичовци и по-големият ми брат зарязаха мечовете си и се захванаха с търговия.

— Ужасно, да, но и аз мислех същото.

— Даймио предадоха всички ни.

— Повечето — рече Хирага. Не всички.

— Наистина — съгласи се Акимото. — Няма значение, ние ще си изберем свой даймио, когато изгоним варварите и унищожим шогуната на Торанага. Новият шогун ще даде достатъчно, за да нахраним себе си и семействата си, и по-добри оръжия, дори някои от пушките на гай-джин.

— Който и да е, ще ги запази за хората си.

— Защо, Хирага? Ще има достатъчно за всички. Торанага не натрупват ли пет до десет милиона коку на година? Това е повече от достатъчно да ни въоръжи, както трябва. Слушайте, ако се разпръснем в тъмното, къде ще се съберем отново?

— В Къщата на Зелените върби, южно от Четвъртия мост, не тук. Стане ли много трудно, скрийте се някъде и се върнете в Канагава…

И ето че сега на верандата, докато се ослушваше предпазливо за опасност и се наслаждаваше на усещането, Хирага се усмихна, сърцето му биеше равномерно, долавяйки радостта от живота и приближаващата смърт, с всеки изминат ден тя ставаше все по-близка. „След малко ще тръгнем отново. Най-сетне акция…“

Дни наред той се бе крил в храма на Английската легация, нетърпеливо изчаквайки възможността да я подпали, но винаги наоколо имаше твърде много вражески войски — и чуждестранни, и самурайски. Работеше като градинар, слухтеше, планираше — толкова лесно можеше да убие високия варварин, който се спаси при нападението на Токайдо. Учудващо е, че убиха само един варварин при такава лесна мишена, каквато бяха тримата мъже и жената.

„Ех, Токайдо! Токайдо означава Ори, а Ори означава Шорин, а те означават Сумомо, която ще навърши седемнайсет следващия месец, и няма да мисля за писмото на баща си. Няма! Няма да приема прошката на Огама, ако ще трябва да се отрека от соно-джой! Ще следвам пътеводната му светлина, до каквато и смърт да ме изведе.

Само аз останах жив. Ори е мъртъв или ще загине утре, Шорин умря. А Сумомо?“

Предишната нощ сълзи бяха намокрили бузите му, сълзи от сън с нея, нейната бушидо и плам, и ухание, и тяло; тя го зовеше, но после изчезна. Невъзможно бе да спи, седнал в позата Лотос, позата на Буда, като използва Зен, за да постигне покой.

После тази сутрин, дар от боговете, тайното зашифровано съобщение от мама-сан на Койко за Утани, която го беше чула също тайно от прислужничката на Койко. „Ийе — помисли си той ликуващо, — чудя се; какво ще направи Йоши Торанага, ако научи, че нашите пипала са се доближили до неговото легло, дори до топките му?“

Уверен, че все още не са ги проследили, Хирага скочи и отиде до вратата, избута с ножа си резето. Акимото стоеше на пост с униформа на часови. Другите безшумно последваха Хирага по стълбите към помещенията на жените. Всичко беше разкошно, най-качествено дърво, най-изискани татами, най-чиста пергаментова хартия за шоджи и най-благоуханните масла за лампите и свещниците. Завиха. Нищо неподозиращият телохранител се втренчи в него безизразно. Отвори уста, ала оттам не излезе никакъв звук. Ножът на Хирага го изпревари.

Той прекрачи тялото, отиде до края на коридора, поколеба се за момент, за да се ориентира. Задънена улица. Стените представляваха плъзгащи се шоджи със стаи зад тях. В края — още една, по-голяма и по-натруфена от останалите. Вътре светеше петролна лампа, лампи обаче имаше и в някои от другите стаи. Няколко изхърквания и тежко дишане. Безмълвно махна на Тодо и Джун да го последват и на другите да охраняват. Пристъпи напред като нощен хищник. Дишането се усили.

Кимна на Джун. Младежът ловко се промъкна край него, наведе се пред далечната врата и при повторния знак на Хирага отвори шоджи. Хирага скочи в стаята, последва го и Тодо.

Двама мъже лежаха проснати върху копринени юргани и футони, голи и един върху друг, младият прострян по корем, възрастният отгоре му, стискаше го и го обладаваше, задъхан и захласнат. Хирага застана над тях, издърпа меча си високо и с две ръце стисна дръжката, прокара го през гърба на двете тела точно над сърцата и го заби в татамите на пода.

По-възрастният зяпна и умря мигновено, крайниците му потрепнаха в смъртна агония. Младежът заби нокти в пода безсилно, неспособен да се обърне, неспособен да придвижи торса си, само ръцете, краката и главата, но дори и така не успяваше да се извие достатъчно, за да види какво се бе случило, нито можеше да разбере, усети само, че животът му някак си изтича от отвореното му тяло. Ужасен вой се насъбра в гърлото му, когато Тодо скочи напред й нави гаротата си, за да го удуши; но твърде късно. Кратък хрип увисна в зловонния въздух.

После двамата с Хирага се извъртяха към вратата с изострени сетива. Хирага държеше нож. Тодо, Джун и другите в коридора също чакаха вдигнати мечове, сърцата им блъскаха лудо, всички готови да се хвърлят, да бягат, да се бият, да умрат, но да се бият и да умрат гордо. А отзад фините ръце на младежа се впиха в собствения му врат, дългите му, идеални и боядисани нокти дълбаеха плътта около жицата. Пръстите му потръпнаха и спряха, потръпнаха и спряха и пак потръпнаха. И застинаха. Тишина. Някъде се обърна шумно спящ човек, после отново заспа. Все още никаква тревога или предупредителни викове. Постепенно нападателите се отдръпнаха от ръба, вцепенени и плувнали в пот. Хирага даде знак за оттегляне.

Подчиниха се веднага, с изключение на Джун, който изтича обратно в стаята, за да прибере меча на Хирага. Възседна телата, но така и не успя да издърпа оръжието. Хирага му махна да тръгва, опита сам и не успя. На ниска лакирана поставка висяха оръжията на убитите. Той си взе едно. На вратата се обърна назад.

В чистата, устойчива светлина на петролната лампа двете тела изглеждаха като чудовище — многокрак летящ дракон с човешки глави, със смачканите завивки вместо огромни крила, а мечът — като гигантска сребърна карфица. Сега можа да види лицето на младежа — беше много красиво.