Гай-джин

31.

Петък, 23 ноември

Попътната станция Оцу кипеше целия ден от нарастващо вълнение, очакването се преплиташе със страха около последните приготовления по тазвечерното пребиваване на важните светлейши посетители, шогуна Нобусада и принцеса Язу. От седмици жителите на града метяха улиците, почистваха жилищата, колибите, пристройките — покривите, стените, кладенците, градините бяха излъскани; слагаха нови керемиди, шоджи, татами, веранди; а кръчмата на Многото цветя, най-хубавата и най-голямата, в цяло Оцу, се намираше в положение, граничещо с паниката.

Всичко започна, щом се разбра, че светлейшите пътници са отказали да отседнат в близкия замък на шогуната Сакамото, който красеше местността още отпреди Секигахара, и бяха предпочели кръчмата.

— Всичко трябва да лъщи! — заяви господарят, изпълнен с благоговение, а в същото време ужасен. — Ако нещо не е наред — обезглавяване или в краен случай камшик, без значение дали е мъж, жена или дете! Легендите за честта, с която сме удостоени тази нощ, ще се помнят с години — за нашия успех или провал! Господарят, самият Върховен шогун! В целия си блясък? Жена му, сестрата на Божествения? О-ко…

Късно следобед, забулен, заобиколен от телохранители и съветници и напълно скрит за чужди очи, шогунът Нобусада забърза от паланкина си през портите към изолирания участък на кръчмата, запазен за него, с принцесата и техния антураж от лични телохранители, слуги, нейните придворни дами и прислужници. Четирийсет традиционни едноетажни къщи, всяка с по четири стаи, заобикаляха потайната светая светих на покоите за спане на шогуна и банята, много от покритите веранди се съединяваха с лабиринт от приятни пътечки и мостчета над изящни езерца и потоци, които се спускаха от малки планини, всичко бе оградено с висок, дебел стобор от рендосани елови летви.

Стаята бе топла и безупречно чиста, с нови татами и излъскани мангали с дървени въглища. Нобусада захвърли шапката си с воала и връхните си дрехи настрани, бе уморен и сприхав. Както винаги паланкинът бе неудобен, а пътуването — с много друсане.

— Вече мразя това място — заяви той на техния управител, чиято глава допираше пода редом с главите на цял ешелон от прислужнички. — Толкова е малко и вонящо, всичко ме боли! Банята готова ли е?

— О, да, господарю, всичко е, както го искаш.

— Най-сетне Оцу, господарю — възкликна принцеса Язу весело, влизайки тържествено с няколко от придворните си, — утре ще сме си вкъщи и всичко ще бъде очарователно. — Тя хвърли на пода огромната си, също забулена шапка и връхните си дрехи. Прислужничките плъзнаха да ги събират. — Утре ще сме си у дома! У дома, господарю! Струва си да подминем няколко попътни спирки, нали?

— О, да, Язу-чан, щом така казваш — отвърна той усмихнато, тутакси заразен от повишеното й настроение.

— Ще се срещнеш с всичките ми приятели, братовчеди, лели, чичовци, с по-голямата ми сестра и невръстната ми сестричка, скъпия ми природен брат Сачи, той навърши девет години… — тя се завъртя от щастие — и със стотици по-далечни роднини, а след няколко дни ще се срещнеш с Императора и той ще те приеме като свой брат, ще разреши всичките ни проблеми и ще заживеем на спокойствие завинаги. Студено е тук. Защо не сте се приготвили? Къде е банята?

Управителят — едър, посивяващ мъж на петдесет, почти беззъб и с масивни челюсти — бе пристигнал предишния ден с група от подбрани прислужнички и готвачи да приготвят техните покои и особените им гозби и плодове и големи количества фин ориз за чувствителния стомах на шогуна. Покоите изобилстваха с великолепно подредени от майстор по икебана цветя. Той се поклони отново, а вътрешно я проклинаше.

— Допълнителните мангали с дървени въглища са готови, Ваше императорско височество. Банята е готова, леката ви храна е приготвена точно както вие и шогунът Нобусада наредихте, вечерята — също. Ще бъде най-пищната…

— Емико! Нашата баня!

Главната й придворна веднага я поведе от стаята по коридора, наобиколена от останалите дами и прислужници, сякаш е пчелата майка. Нобусада кръвнишки изгледа управителя и тропна с малкото си краче:

— Какво чакам? Покажи ми банята и изпрати за масажистка да ми изтърка гърба. И се погрижи за тишина — забранявам шума!

— Да, господарю, военачалникът всекидневно издава заповед, а аз ще изпратя масажистка в банята, господарю, Сако ще е…

— Сако ли? Нея не я бива колкото Мейко — къде е Мейко?

— Толкова съжалявам, господарю, болна е.

— Кажи й да оздравява! Кажи й да оздравее до залез-слънце! Нищо чудно, че е болна. И аз се чувствам болен! Такова отвратително пътуване! Бака! Колко дни сме на път? Поне петдесет и три, а това е по-малко от… защо е цялото бързане…

Военачалникът на ескорта чакаше управителя в градината. Беше надхвърлил трийсетте, блестящо обучен, прочут майстор на меча. Помощникът му пристигна бързешком.

— Всичко е обезопасено, господарю.

— Добре. Вече ви е станало навик — рече военачалникът отегчено и напрегнато. И двамата носеха леки пътни доспехи, шапки и два меча над туники, с отличителните знаци на шогуната, и панталоните си. — Само още един ден, и неприятностите ни ще нараснат. Все още не мога да повярвам, че Съветът и Настойникът допуснаха това опасно начинание.

Помощникът му всеки ден изслушваше тази забележка.

— Да, военачалнико. Поне ще бъдем в нашите собствени казарми със стотици войни повече.

— Не са достатъчно, никога не са достатъчно, въобще не трябваше да тръгваме. Но го направихме и карма е карма. Провери останалите ни хора и се увери, че списъкът за наряда на охраната е точен. И после кажи на коняря да погледне моята кобила, да огледа левия й крак, може би си е сцепила копитото… — Подковаването на конете бе непознато в Япония по това време. Тя едва не ме хвърли при преминаването на бариерата. После се върни и ми докладвай. — Помощникът бързо се отдалечи.

Военачалникът бе по-доволен от обикновено. При обиколката си из странноприемницата и нейните градини сред високите бамбукови огради, и по-специално този участък, оградено място с една-единствена порта, се увери, че постройките за шогуна са удобни за защита, на всички други пътници бе забранено да пребивават в странноприемницата през тази нощ, постовите знаеха паролата и бяха наясно с преките си задължения — да не допускат никого без покана на пет метра от шогуна и жена му, нито хора с оръжие — с изключение на Настойника, Съвета на старейшините и него самия, както и хората от охраната, която го съпровожда. Законът бе всеобщо достояние, наказанието за допускане на въоръжен предвиждаше смърт както за въоръжения, така и за охраната, че не е била нащрек — освен ако шогунът лично не ги помилва.

— А, управителю! Има ли някаква промяна в плановете?

— Не, военачалнико. — Възрастният човек въздъхна и изтри челото си, челюстите му трепереха. — Светлейшите особи се къпят, както обикновено, после ще си починат, както обикновено, после ще си вземат същинската баня и масажа по залез-слънце, както обикновено, след което ще вечерят, ще поиграят го, както обикновено, и ще си легнат. Всичко наред ли е?

— Тук да. — Военачалникът ръководеше гарнизон от сто и петдесет самураи в двестаметровия двор. Отделение от десет войни охраняваше единствения вход — очарователно мостче над поток, водещо до високи декоративни греди и до също така натруфена порта. Около целия обиколен плет на всеки десет крачки стоеше по един самурай. Те трябваше да бъдат сменяни от прясно попълнение от шестстотинте самураи, разквартирувани в казармите до главната порта или наблизо в други странноприемници. Патрулите трябваше да тършуват в градината и покрай оградата дискретно, тъй като шумът и видимото присъствие на самураи разгневяваше принцесата, а следователно и съпруга й.

Над тях се сгъстяваха облаци, безрадостното, забулено слънце още не бе стигнало хоризонта, в небето вятърът си играеше с облаците. Беше студено и обещаваше да стане още по-студено. Прислужниците палеха фенери сред храстите, светлините им вече се отразяваха в езерцата, лъщяха по камъните, овлажнени предварително, за да направят впечатление.

— Красиво е — отбеляза военачалникът, — възможно най-доброто, макар че повечето странноприемници също бяха хубави. — За първи път предприемаше такова пътуване. Целия си живот бе прекарал в или около замъка в Йедо, със или край Нобусада, както и с предишния шогун. — Красиво е, да, но по ми се ще господарят шогун и жена му да бяха в замъка Сакамото, отколкото тук. Трябваше да настояваш.

— Опитах се, военачалнико, но… но тя реши така.

— Ще се радвам да стигнем в нашите собствени казарми, когато двамата ще са зад дворцовите стени, а най-много ще се радвам и те, и ние да се озовем на сигурно място в замъка в Йедо.

— Да — рече управителят, тайно отегчен от своя господар и господарка и от постоянното им недоволство, мърморене и сприхавост. „Все пак — помисли си той, — гърбът го боли, има нужда от баня и от масаж, и от ухажването на младата си приятелка; навярно щях да съм същият, ако бях толкова възхваляван като тях, мамино синче от самото си раждане и едва на шестнайсет…“ — Мога ли да попитам каква е паролата, военачалнико?

— До полунощ е „Синя дъга“.

На двеста метра оттам, в източните покрайнини на селото, една разнебитена стара стопанска постройка се гушеше в края на сокака, недалеч от Токайдо и бариерата на Оцу. Вътре водачът на бойната група от шиши, младеж от Чошу, наречен Сайго, оглеждаше кръвнишки стопанина, жена му, четирите му деца, баща му и майка му, брат му и една прислужница, които бяха коленичили ужасени, сврени в ъгъла. Това беше единствената стая и служеше за всекидневна, трапезария, за работа и за спане. Няколко мършави пилета в клетка, окачена на гредата, писукаха неспокойно.

— Помни какво ти казах. Не знаеш нищо, не си видял нищо.

— Да, господарю, разбира се, господарю — захленчи старият мъж.

— Млъквай! Обърнете се с гръб, с лице към стената и затворете очи, всички. Завържете коланите около очите си!

Те се подчиниха. Мигновено.

Сайго беше на деветнайсет, висок и снажен, с изсечено красиво лице, носеше къса тъмна туника и панталони подобно на самураите в кръчмата, два меча, сламени сандали и никакви доспехи. Остана доволен, че селяните не виждат и са покорни, седна до вратата, надникна през цепнатините в книжния прозорец и зачака.

Ясно виждаше бариерата и помещенията на охраната. Слънцето още не бе залязло, така че бариерата беше все още отворена за късните пътници. Много дни той и хората му бяха търсили такова място, идеално за целта им. Задната врата водеше към лабиринт от алеи и пътеки, превъзходни за внезапно отстъпление. Този следобед, щом шогунът премина през бариерата, той внезапно нахлу тук.

Чуха се стъпки. Ръката му сграбчи меча, после се отпусна. Още един младеж влезе тихичко, последван от друг, дошъл от различна посока. Скоро пристигнаха още седмина. Отвън стоеше на пост, друг — на завоя на сокака, свързан с Токайдо, а единайсетият се криеше в селото — той щеше да отнесе радостната вест за успеха на Кацумата в Киото, която щеше да даде сигнал за нападение срещу Огама и Портите. Те бяха жилави младежи, облечени като него без ризници, бивши гоши — най-ниският ранг на самураите — сега ронини, всички горе-долу на една и съща възраст, между деветнайсет и двайсет и една. Само Сайго бе деветнайсетгодишен, а Тора — седемнайсет, негов заместник-командир от Сацума. Трепереха от течението през процепите на прозорците и от напрежение.

Сайго със знаци им нареди да проверят мечовете си, шурикените и другите смъртоносни оръжия — нямаше нужда от много приказки по време на цялата операция. Планът им бе изготвен от дни. Бяха се съгласили, че всички ще се ръководят мълчаливо. Погледна през прозореца. Слънцето докосваше хоризонта, небето бе ясно. Време е.

Той тържествено им се поклони, а те — на него.

Насочи вниманието си към селяните.

— Трима мъже ще стоят отвън — рече дрезгаво. — Ако някой шукне, преди да се върна, ще подпалят стопанството.

Старият мъж пак захленчи.

Сайго махна на своите. Те го последваха. Същото сториха часовите отвън. Никакво обръщане назад. Тези, които бяха будисти, бяха казали последната си молитва пред едно светилище, онези, които бяха шинтоисти, бяха запалили последна пръчка тамян, така че духът им да се слее с тънката струйка дим, който олицетворяваше преходността на живот. Всички бяха написали предсмъртните си стихотворения и ги бяха пришили към гърдите на своите туники. Гордо бяха вписали феодалните си владения, само имената им бяха фалшиви.

В алеята те се разделиха на двойки, всяка пое по свой собствен път. Скоро заеха позициите си, свити сред високите бурени и гъстата зеленина до стобора зад странноприемницата, така че да се виждат един друг. Сайго бе заел най-южния ъгъл. Стоборът беше три метра висок, от жилав бамбук, със заострени колове на върха. Сенките все се размиваха в настъпващия здрач.

Зачакаха. Сърцата им силно туптяха в гърдите, дланите им се потяха, при най-слабото шумолене можеше да дотича вражески патрул. Всички усещаха странен, силен вкус в устата си. И режещи болки в слабините. Някъде наблизо се обади щурче — призивно и любовно напомни на Сайго за неговото предсмъртно стихотворение:

Усети, че очите му се замъглиха като небето. Толкова е красиво да си тъй щастлив и все пак толкова тъжен.

Иззад стобора дочуваха гласове на прислужници, прислужнички, от време на време на някои самураи, подрънкване на метални съдове, защото кухнята беше наблизо. В далечината зазвуча шамисен54 и песен. Чакаха. Пот се стичаше по лицето на Сайго. Тогава чу приближаващо се, едва доловимо шумолене на кимоно и едно момиче прошепна:

— Синя дъга… Синя дъга. — После млъкна.

Отново се разнесоха звуците от кръчмата.

Сайго незабавно махна на Тора до себе си. Младежът мълчаливо затича към другите отделения, предаде думите и се върна. При сигнала на Сайго всяка двойка намери стълбите, които бе приготвила, замаскирала и скрила в дивия шубрак много предпазливо, и ги опряха на стобора. Той пак се вгледа в небето. Последният слънчев лъч угасна, при следващия сигнал те се изкатериха и прехвърлиха оградата като един, скочиха на земята — мека и тинеста, превиха се безшумно до поддържаните храсти, готови за мигновена фронтална атака.

Като по чудо не се вдигна тревога. Те се огледаха предпазливо. На около шестдесет метра пред тях се намираше участъкът на шогуна, тръстиковите покриви едва се показваха над висок, гъст плет от бучиниш, покривите на централната част за спане и баните бяха малко по-високи. Главният вход беше доста далеч, все още отворен. Всичко точно както очакваха. С изключение на охраната, доста по-многобройна от предвижданията. Загорча им от яд.

Вдясно бяха разположени главните кухни със силно димящи котли и множество персонал — и там имаше охрана. Вляво и из целия двор бяха разпръснати къщичките за гости, сред другите градини с потоци и мостчета, всяка с добре поддържана входна пътека, виеща се през храстите. Там беше тихо и не се виждаха никакви светлини вътре, само по един фенер на предните веранди. Това доразтревожи шиши, очакваха да са заети и да им служат за прикритие и за отвличане на вниманието.

„Карма — помисли си Сайго. — Все пак нашите позиции са, както предсказвахме, а и на врага; планът е добър и знаем паролата.“ Предишните две седмици, преоблечен като обикновен пътник самурай, той бе открил нужната му куртизанка и бе намерил път към сърцето й, така че тя скоро го заведе на тайна обиколка из градините — дори по местата, където Светлейшите пътници щяха да почиват.

„Защо не? — бе прошепнал. — Кой ще разбере? Очакват ги след няколко дни — о, толкова си красива. Нека се слеем там, където шогунът и сестрата на Сина на Небето ще се слеят — ще има какво да поверим на внуците си, нали? Изглежда, никога няма да те напусна…“

Също толкова лесно бе открил прислужница от банята, фанатично предана на шиши, и я убеди, че няма страшно, ако подслуша и прошепне няколко думи през нощта.

Сайго усети, че Тора го докосва по ръката. Младежът разтревожен посочи с ръка. През портите мина патрул. Започна обиколка на градините. Изпод фенерите струеше светлина. Патрулът неминуемо щеше да ги приближи. Сигналът му — писък на нощна птица, предаде заповедта.

Те тутакси потънаха по-надълбоко в храсталака и снижиха глави, сдържаха дъха си. Патрулът приближи и отмина, без да ги забележи — точно както Кацумата бе предсказал, когато им бе изложил плана за нападение: „Първоначално трудно ще ви забележат в мрака. Никога не забравяйте, че изненадата е на ваша страна. Проникването ви във вражеските позиции ще бъде напълно неочаквано. Кой би се осмелил да нападне шогуна, след като е заобиколен от толкова много войни? И то на попътна спирка? Невъзможно! Помнете: крадешком, изненадващо и с дива бързина двама-трима от вас ще проникнат до целта — а и един е достатъчен.“

Сайго наблюдаваше как врагът отминава. Приятна жар се разля по тялото му и цялата му увереност се върна. Изчакаха още малко, докато вражеският патрул зави, после той махна на бойните групи да се придвижат до предварително определените си позиции. Защитени от храсталака, четирима мъже се плъзнаха вдясно от него, двама — вляво. Когато всички заеха позиции, той пое дълбоко дъх, за да поуспокои сърцебиенето си. Сигналът му, отново писък на нощна птица, даде заповед да започват.

Веднага най-отдалечената двойка вдясно от храстите се измъкна на пътеката, оправи връзките на панталоните си и бавно поеха напред, прегърнати като любовници. След малко охраната до най-близкия плет ги забеляза:

— Вие двамата, стойте!

Двамата младежи се подчиниха, а единият извика:

— Синя дъга, синя дъга, господарю старши — и двамата се засмяха, преструваха се на свенливи, после продължиха ръка за ръка.

— Стойте! Кои сте вие?

— О, толкова съжалявам, просто приятели на нощна разходка — отговори младежът с най-тихия си, най-мил глас. — Синя дъга, забравил ли си нашата парола?

Един от самураите се засмя и каза:

— Ако военачалникът те залови да се „разхождаш“ в храстите наоколо, ще видиш не синя дъга, ами звезди посред бял ден и страните и на двама ви ще пламнат от бой!

Двамата младежи отново се престориха, че се смеят. Без да бързат и без да обръщат внимание на още по-резките викове да спрат, те продължиха. Накрая старшията изкрещя:

— Вие двамата. Елате тук веднага!

Те застанаха пред него на часа и се развикаха жалостиво, че не правят нищо лошо. Сайго и останалите, прикрити от разправията, се бяха промъкнали до крайните си позиции. Напрегнати от възбуда, че не ги бяха забелязали, те си отдъхнаха за секунда; знаеха, че този инцидент е към края си. Крясъкът на нощната птица този път беше достатъчно силен, за да стигне до двамата младежи.

Без колебание те уж се разсмяха и тичешком ръка за ръка весело се отдалечиха в обратна на охраната посока, сякаш си играеха. Пътеката им небрежно ги изведе на светло и за първи път се показаха ясно. С гневен вик сержантът и четирима мъже хукнаха да ги преследват. Часовите на главната порта се взряха в мрака да видят какво става, а охраната на плета махна на близкостоящата. Всички бяха нащрек.

Бързо заобиколиха двамата шиши. Гръб до гръб, с извадени мечове, те стояха в безизходица, отрупани с въпроси, нищо мекушаво нямаше в стойката им, нито в начина, по който устните им оголиха зъбите.

Вбесен, старшият пристъпи крачка напред. Младежът срещу него се приготви. Пъхна дясната си ръка в ръкава и измъкна шурикен. Преди старият да успее да се наведе или отмести, стоманеният кръг с пет зъбци се заби в гърлото му, той падна, задавен от собствената си клокочеща кръв. И двамата шиши се хвърлиха в атака, но не можаха да разкъсат обръча и макар да се сражаваха храбро и да раниха трима самураи, битката бе неравностойна. Противниците им искаха да ги обезоръжат и заловят живи, но не им се удаде.

Единият младеж извади меч, прободе се ниско в гърба и извика, жестоко ранен, но недостатъчно, за да загине незабавно. Другият се извъртя да му помогне, но в същия момент го раниха смъртоносно и се строполи. Умирайки, изхриптя „соно-джой“. Другият ужасен го чу, направи последен неуспешен опит да се счепка с един от самураите, после рязко обърна меча към себе си и се наниза върху него.

— Намери военачалника — задъха се един от патрула, кръвта цвъртеше от ударената с меч ръка. Един хукна, докато останалите се събраха край телата, старшият още гъргореше, но смъртта му настъпи бързо.

— Нищо не можем да направим за него. Никога не съм виждал толкова бърз шурикен. — Някой обърна двамата мъртъвци. — Вижте, предсмъртно стихотворение! Шиши — както и трябваше да се очаква — ийе, и двамата са от Сацума! Сигурно са полудели.

— Соно-джой — възнегодува друг, — това не е лудост.

— Лудост е да се изрече на глас — предупреди го ашигари със сурово лице. — Ако някой те чуе…

— Слушайте, тези кучи синове знаеха паролата, сред нас има предател! — Неспокойно се огледаха един друг. Отдясно кухненският персонал се бе заковал на място, не знаеха какво става. Много самураи се бяха изтеглили от плета и стояха втренчени в телата; по този начин създадоха пролука за шиши, точно както бяха предвидили Кацумата и Сайго.

Сайго отново даде сигнал. Двамата му най-добри фехтовачи се измъкнаха от храстите най-вдясно и хукнаха към югоизточния ъгъл. Почти веднага ги забелязаха. Двамата най-близки самураи с псувни се втурнаха да ги пресрещнат, а други им се притекоха на помощ. Отново започна свиреп бой, мракът неизмеримо помагаше на нападателите. Един защитник изкрещя и се свлече на земята, сграбчил полуотсечената си ръка. Нови самураи се изтеглиха незабавно от оградата пред Сайго и точно преди да сразят двамата бойци, те със съгласувана маневра зарязаха битката и се престориха, че бягат презглава към стобора до кухните, далеч от Сайго и трите последни групи. Докато тичаха, размотаха от кръстовете, си въжета с малки куки накрая. Приближиха оградата, запратиха ги сръчно, закачиха ги за върха и започнаха да се катерят, а преследвачите им удвоиха усилията си.

Досега цялото внимание бе съсредоточено върху тях двамата. Охраната до входа и от далечната страна на участъка на шогуна все още не знаеше какво точно става, освен че двама ронини са се промъкнали в двора и сега се опитват да се измъкнат през оградата, и забърза да ги пресрещне. Другите тичаха напред-назад край стобора, за да ги заловят от отсамната страна.

Единият от шиши стигна върха на охраната, но преди да я прекрачи, го прониза нож и той падна обратно в храсталака. Другият заряза въжето, скочи до приятеля си, колкото да го види как забива собствения си нож в гърлото си, за да не бъде заловен. Живият потъна под вихрушка от удари. Той се извиваше, извърташе се и се бореше с всичка сила, но скоро четирима самураи го обезоръжиха и го приковаха към земята.

— Е, кой си ти? — задъхано попита един самурай.

— Кой си и какво си намислил?

— Соно-джой… подчинявам се на вашия император — изхриптя шиши и пак се опита да се измъкне от хватката им, но не успя. И други се трупаха около него и той беше уверен, че е изпълнил задачата си и може да удържи вниманието им върху себе си още малко, без да се бои от залавяне. В кимоното имаше стъкленичка с отрова, която можеше да достигне със зъби.

— Аз Хироши Ишии от Тоса настоявам да се срещна с шогуна.

От прикритието си Сайго и петимата мъже с него чуваха своя сънародник, но вниманието им бе насочено към оградата пред тях и към главния вход. Малкото останали самураи го изоставиха и се събраха около обречения боец, най-после целта бе открита.

— В атака!

Шестимата мъже скочиха на крака и хукнаха, Сайго и Тора ги водеха. Те бяха притичали около половината от разстоянието, преди да се чуе предупредителен вик, и самураите, струпани край телата на първата група, се втурнаха обратно, за да им препречат пътя.

— Вие двамата останете тук — изрече задъхано самураят, смучейки наранените си кокалчета. — Не убивайте кучия син, трябва ни жив. — Той се изправи и болезнено закуцука да се присъедини към другите. Имаше тежка рана на бедрото си.

Някои от защитниците настигаха шестимата шиши, втурнали се право към плета, който завиваше в двете посоки.

— Сега! — нареди Сайго. Двойката отдясно незабавно се извъртя и зае отбранителна позиция с шурикени в ръцете. Тичащите самураи предпазливо намалиха скоростта, спуснаха се вляво и вдясно, направиха финт и се нахвърлиха. Шурикените улучиха мишените, но не причиниха тежки наранявания и се започна нова битка: шестима самураи срещу двамата шиши.

Подкрепления тичаха откъм главната порта, други — от мястото на първото нападение. Всички, защитници и нападатели, се стекоха в заветната точка, входа към леговището на шогуна. Когато мъжете от главната порта на странноприемницата видяха за свой ужас, че плетищата и входа са напълно изоставени — макар вратите да бяха затворени, а Сайго и другите трима тичат с все сила и наближават плета, — те се извиха и заеха позиция между шиши и входа, оставиха на другите да ги атакуват и обезумели се втурнаха да охраняват портата. Зад Сайго и Тора двамата бойци нападаха, отстъпваха, все още ги прикриваха отзад. Бяха ранени, но и двама самураи се гърчеха от болка на земята. Четирима срещу двама, а се приближаваха още самураи.

— Сега! — заповяда Сайго и двойката отляво хукна и се промъкна към входа. Нямаше съмнение, че ще стигнат преди защитниците. Това накара една част от преследвачите на Сайго също да променят посоката и да се отправят към входа. Сайго и Тайро тутакси се извъртяха и се включиха в битката зад тях. Техният свиреп щурм ликвидира двама от четиримата останали самураи и помогна да премахнат и останалите противници — само Сайго и Тоса, макар и задъхани, бяха невидими.

Сайго веднага нареди:

— Вървете! — Двамата мъже в един глас извикаха соно-джой и с мъка се втурнаха да подкрепят атаката на входа, привлякла още самураи, оставяйки Сайго и Тора да подновят стремителния си бяг към плета.

Първата двойка шиши, атакуваща входа, достигна тясната пътека и хукна към вратите. Единият ги бутна да се отворят. В същия момент стрела се заби по погрешка в дървото. Но след миг и двамата шиши бяха улучени и надупчени на решето от стрелите на подкрепленията. Те извикаха немощно, опитаха се да продължат и рухнаха. Втората група се добра до алеята. Единият се втурна към идващия насреща самурай, другият хукна към портите, препъна се в мъртвите си другари и умря, пронизан от четири стрели. Приятелят му удари самурая с глава и бързо бе убит. Бяха изминали само минути от началото.

Сега пътят към алеята бе открит. След миг най-бързите защитници щяха да дотичат до входа и тогава Сайго и Тора по никакъв начин нямаше да стигнат целта си. Ето защо защитниците намалиха хода, стрелците се премериха лениво, уверени в победата. За тяхно изумление, вместо да заобиколят плета, Сайго и Тора продължиха да бягат направо и се хвърлиха към него един до друг.

Набраната скорост им помогна да го преминат, както и точността на техния скок. През предишните дни Сайго откри, че макар клоните да са здраво преплетени, стволовете на дърветата отстоят на половин метър един от друг, той предположи, че при правилно изчисление ще успеят да се промъкнат през тях.

Така и стана; успяха, макар че клоните ги шибаха до кръв по ръцете и лицето. Двамата мъже се озоваха точно където Сайго бе запланувал — на криволичещата пътека пред верандата на банята. Известно време не се появи никой, само няколко ужасени прислужнички и прислужници ги зяпнаха от една врата и изчезнаха. Сайго се впусна по пътеката, изкачи стъпалата и зави зад верандата. Двама разтревожени чиновници изникнаха сякаш от никъде, невъоръжени и неподготвени, единият бе управител. Сайго ги съсече, уби управителя мигновено, рани другия и се хвърли напред. Тора довърши втория мъж, прескочи телата и хукна след командира си.

Изтичаха по верандата, завиха, раздраха с лекота шоджи и се втурнаха в банята. Полуголи прислужници се втренчиха в тях, обхванати от паника: мечовете им бяха в кръв, лицата им издраскани и окървавени, кимоната им раздрани и също кървави. Въздухът беше топъл, приятно ухаещ, влажен.

Сайго изрева гневно. Димящата плитка вана, захранвана от горещ минерален извор, бе празна, както и четирите дървени отделения за напарване, а и масите за масаж, с изключение на една, за миг той разгледа всички подробности от дребничкото голо момиче, уплахата в очите му, полуотворената му уста с почернени зъби, лъскавия черен кичур, подаващ се от чисто бяла кърпа; малките гърди, крайници и стъпала, тъмнокафявите зърна, всяка извивка по тялото й, примамващата, златиста кожа, сега порозовяла от горещата баня, намазана и свежа — както и сляпата, полугола масажистка, застинала неподвижно над нея с наклонена глава, заслушана напрегнато.

Беше толкова лесно да убие момичето, но имаше заповед в никакъв случай да не посягат на принцесата. Разяри се, че е изигран — тъй като моментът беше премислен добре, разузнаването им бе блестящо, а навиците на шогуна никога не се променяха; стори му се, че главата му ще се пръсне. Яростта се превърна в похот и той потрепери, цялото му същество я желаеше, сега, набързо, брутално, как да е; първо съпругата, после съпруга да убие и двамата, но най-напред да я опъне.

Озъби се и той се втурна през пространството. Прислужничките се пръснаха, една припадна, принцесата се задъха и остана да лежи неподвижно, ужасена. Но мисълта за шогуна го отвлече; той бързо я заобиколи, стигна до шоджи врата, която също разкъса, и с Тора по петите си безпогрешно се ориентира по верандата към покоите за спане и към жертвата си, градините оставаха отдясно, стаите — отляво, — вече не беше мислещо същество, а само побесняло убиващо животно. Вратите шоджи бяха отворени; вътре се виждаха лица. Прислужничките, младежите, придворните дами и прислужниците, възбудени от безредиците, облечени и недооблечени за вечерта, за лягане или за къпане, го зяпнаха стреснати. В тези стаи нямаше никаква охрана. Все още. Все още никакви защитници. Все още. Трябваше да минат още няколко стаи, врати, лица и после да завият зад последния ъгъл на последната веранда. Нетърпението на Сайго достигна върха си, тъй като това беше добре прикрит път, с градини отдясно и отляво, повече никакви стаи с телохранители, а в края — покоите за спане на шогуна, където той самият и куртизанката му тайно бяха преспали.

Всичките му сетива бяха нащрек за очаквана опасност, Тора се движеше на няколко крачки зад него, тичаше също така бързо, чуваше се тропотът на приближаващия ги враг. Минаха още една стая. Остана само една врата, последната опасност.

На вратата един лекар и кашлящ младеж го гледаха уплашени, после той зави и двамата заедно предприеха последния си щурм.

И двамата мъже се плъзнаха и спряха. Сърцата им замряха. Пред тях изникнаха от вратата на покоите офицер и трима самураи с изтеглени мечове и застинаха в очакване. След леко колебание Сайго се втурна да убива, себе си или тях. Тора направи същото — между тях и шогуна стояха само тези четирима мъже, които го охраняваха.

— Соно-джой!

Военачалникът удържа първия щурм, парира удара и мечовете им се кръстосаха, после се изви и замахна към Сайго, докато другите двама самураи атакуваха Тора, последният стоеше като резерва, както му бе наредено. Сайго отклони удара и замахна отново, но не улучи. Нова градушка от свирепи удари и контраудари, Сайго бе изключително самоуверен, толкова близо до успеха, усили пристъпа — чувстваше се като свръхчовек, а острието му сякаш по собствено желание търсеше да съсече врага, както след секунди щеше да прониже момчето шогун…

На Сайго му просветна пред очите, туптенето в главата му се засили, отново онзи лекар изникна пред погледа му, както и онова момче; спомни си как някой му бе казал, че момчето шогун имало суха кашлица — разбира се, нямаше никакви негови портрети, нито един шиши никога не го бе виждал: „Ако не го заловиш в банята — бе казал Кацумата, — ще го разпознаеш по почернените зъби, по кашлицата, все ще е някъде близо до принцесата, а и по качеството на дрехите му — помни, и той, и принцесата не търпят телохранители около себе си.“

С утроена сила Сайго зави като див звяр, посече военачалника, който се подхлъзна на излъскания под и за миг остана безпомощен. Но Сайго не нанесе смъртоносния удар, вместо това се извъртя към момчето — а резервният самурай видя пролуката, която му бе наредено да изчака. Мечът му се заби дълбоко в хълбока на Сайго, но Сайго не усети нищо и замахна безпомощно към въображаемия шогун пред себе си и пак, и пак, докато се плъзна на пода намушкан, вече мъртъв, но без да го осъзнава.

Военачалникът бе скочил на крака и се спусна към Тора, прободе го, после като опитен касапин издърпа меча си от тялото му и го обезглави с един удар.

— Направи същото с него — посочи задъхано към Сайго, а след това се втурна към верандата. Откъм ъгъла шумно тичаха войните от входа, водеше ги заместникът му. Изруга го, изблъска го от пътя си и забърза с думите: — На всички от тази смяна се заповядва да идат на площада пред странноприемницата без оръжие и на колене; ти също!

Сърцето му още биеше силно, беше разгневен, не се бе съвзел от уплахата. Точно преди залез Нобусада сопнато бе изпратил да го повикат:

— Махни всички телохранители от вътрешната страна на плета. Смешно е да стоят тук; стаите са толкова малки и ужасни! Толкова ли си безпомощен, та не можеш да обезвредиш тази отвратителна малка кръчма? Да се къпем пред охрана, да спим пред охрана и да ядем пред тях, а те да зяпат, така ли? Махай се, довечера ще забраня охраната тук!

— Но, господарю, трябва да оси…

— Не настоявай. Никаква охрана отсам плета тази вечер. Срещата свърши! — Военачалникът не можеше да направи нищо, но пък и защо да се тревожи. Разбира се, че всичко бе обезопасено.

Когато първите приглушени звуци от нападението стигнаха до ушите му, той правеше последна обиколка от вътрешната страна на плета с четирима самураи — плетът също действаше като добра преграда срещу шума. Докато стигне портите и надникне навън, ужасен видя четирима мъже да връхлитат през плета, а двама да търчат към портите. — Първата му мисъл беше за шогуна и хукна към банята, но управителят му извика:

— Какво става?

— Нападат ни, изведи шогуна от банята!

— Той не е там, лекарят е при него…

Отново връхлетян от ужас, заобиколи банята към скритите покои, откри, че са празни, една изплашена прислужничка съобщи, че господарят шогун е в стая на съседната веранда; той излезе и видя двама мъже да щурмуват, нямаше как да защити шогуна, но си помисли, че щом двамата са нахълтали тук, значи са изпуснали господаря…

Военачалникът знаеше, че с него е свършено, ако не го намери жив. Не му отне никакво време. Нобусада кашляше и беснееше, все още бе подплашен, хората около него само усилваха суматохата. Веднага узна, че принцесата е невредима, макар че също е в истерия. Успокои се. Пренебрегна гнева на Нобусада и с леден глас заповяда на вцепенените от страха войници:

— Изпратете куриер и четирима самураи на секундата незабавно да предадат заповедта, с изключение на застъпилите на пост, цялата охрана да бъде тук на часа, всички да се съберат в двора, петдесет човека да обградят покоите за спане, по двама души на ъглите на всяка веранда. И по десет човека постоянно да следват господаря шогун, докато техни светлости не се озоват на сигурно място зад стените на двореца.

Късно сутринта на следващия ден Йоши бързаше през външните очертания на градините под лекия дъжд. С него беше генерал Акеда.

— Господарю, ужасно опасно е — рече той уплашен, че зад всеки храст или гъсталак, макар и грижливо поддържан, може да се крие враг.

И двамата мъже носеха леки доспехи и мечове — рядкост тук, където самураите и оръжията бяха забранени с изключение за управляващия шогун и непосредствената му охрана от четирима, за Главата на старейшините и Настойника на Наследника.

Беше почти пладне. Двамата мъже бяха закъснели и не забелязваха нищо от заобикалящата ги красота, езера и мостове, цветни храсти и дървета, подстригвани и гледани от векове. Ако ги видеше някои от градинарите, бе длъжен да се кланя, докато се крият от погледа му. Над доспехите си носеха тръстикови наметала заради дъжда. Цяла сутрин преваляваха поройни дъждове. Йоши ускори крачка.

Не за първи път бързаше за тайна среща в градините на двореца — уж безопасни, но всъщност не съвсем. Трудно бе да си уреди среща. Където и да било — дали със съгледвач, информатор или противник — за потайност да не говорим: винаги се страхуваше от засада, отравяне, стрела или куршум изневиделица. Същото се отнасяше за всички даймио. А собствената му безопасност бе толкова далеч от съвършенството, че баща му и дядо му го бяха привикнали към мисълта, че смъртта на млади години е карма в техния род.

— Опасността ни дебне навсякъде — каза Йоши. — Ще бъде немислимо да нарушим примирието сега.

— Да, с изключение на Огама. Той е лъжец, измамник, става само за месо за лешоядите, а главата му да бъде набучена на кол.

Йоши се усмихна и се почувства по-добре. Откакто посред нощ бе пристигнала ужасната новина за нападението на шиши, той бе по-изнервен от всякога — повече, отколкото при смъртта на чичо си, когато щеше уж да става шогун, но вместо него избраха Нобусада; повече дори от времето, когато тайро И бе арестувал него, баща му и семействата им и ги бе изпратил да гният в гнусните казарми. Бе подготвил около двеста войни, които да посрещнат антуража на бариерата за Киото, и призори тайно бе изпратил Акеда при Огама, за да разкаже за случилото се, и защо голяма група от мъже, въоръжени като за война, напускат неговите укрепления.

— Предай на Огама всичко, което ни съобщиха, и отговори на всичките му въпроси. Не допускай никакви грешки, Акеда.

— Няма да има никакви грешки от моя страна, господарю.

— Добре. После му предай писмото и го помоли за незабавен отговор. — Йоши не бе споделил с Акеда какво съдържа писмото; не му разкри и основната си молба. А когато Акеда се завърна, Йоши рече:

— Искам точно да зная какво направи той.

— Огама прочете писмото два пъти, плю, изруга два пъти, хвърли го на съветника си Басухиро, който го прочете, но каменното му, слабо, сипаничаво лице не се промени. После каза: „Може би трябва да го обсъдим на четири очи, господарю.“ Заявих, че ще го изчакам. Така и сторих и след известно време Басухиро излезе и рече: „Моят господар е съгласен, но той ще дойде въоръжен и аз също.“ За какво е всичко това, господарю?

Йоши му обясни и възрастният човек стана морав.

— Помолил си го да се срещнете насаме? И единствено аз да те охранявам? Това е лудост, понеже обещава, че щял да дойде само с Басухи…

— Стига! — Йоши знаеше, че рискува много, но пак му се налагаше, трябваше да получи отговор на предложението си за Портите, и тъкмо да тръгне, един от многото съгледвачи на шогуната докладва за подслушани разговори между шиши Кацумата и другарите му в кръчмата на Шептящите борове. Йоши се зарадва, че е помолил за срещата. — Ей го там!

Огама стоеше в сянката на клонестото дърво, както се бяха уговорили, а Басухиро — до него. И двамата подозираха предателство, но не изглеждаха чак толкова нервни като Акеда. Йоши бе предложил на Огама да мине през Южната порта, той трябваше да използва Източната порта, оставяйки паланкина и охраната си отвън. След срещата четиримата щяха да излязат заедно от Източната порта.

Както и преди двамата противници тръгнаха един към друг, за да си поговорят насаме. Акеда и Басухиро ги наблюдаваха напрегнато.

— И така! — започна Огама, след като размениха официални поздрави — шепа шиши се врязали в стотина самураи като нож в говно и нахълтали в банята на Нобусада при голата му съпруга и чак в спалнята, преди да ги заловят. Казваш, че са десетина ли?

— Трима са били ронини от Чошу, двамата, които са се промъкнали и през плета, също са от Чошу, единият от тях е бил водачът им. — Йоши не бе превъзмогнал уплахата си от нападението; чудеше се дали би посмял да измъкне меча си; представяше му се рядка възможност да предизвика Огама насаме — Басухиро не представляваше никаква физическа заплаха, със или без Акеда.

„Огама ми е нужен мъртъв по един или друг начин — помисли си той, — но не сега. Не когато две хиляди мъже на Чошу държат Портите, а мен в робство.“

— Всички са умрели, без да причинят никому нищо, с изключение на няколко телохранители, а и оцелелите ги очаква смърт. Чух, че си предложил на всички ронини От Чошу амнистия — заяви Йоши раздразнено, пак се чудеше дали Огама няма тайно пръст в замисъла — сам по себе си безукорен — и дали, ако истината излезе наяве, нямаше да успее — независимо шиши ли са или не?

— Да — усмихна се Огама. — Всички даймио трябва да направят същото, бърз и прост начин да контролираме всички ронини, шиши или не. Те са зараза, която сме длъжни да пресечем.

— Съгласен съм. Амнистията няма да ги спре. Мога ли да попитам, колко от твоите ронини приеха предложението ти?

Огама грубо се изсмя:

— Явно не тези, които са участвали в нападението. Един-двама досега, Йоши-доно. Колко ли са всичките? Сто? Не са ли двеста, от които двайсет-трийсет от Чошу? От Чошу или не, няма значение. — Лицето му стана сурово. — Не съм планирал нападението, ако това си мислиш, нито зная за него. — Тъжната му усмивка се върна. — Немислимо е да ми хрумне подобна предателска мисъл. Е? Лесно е да се справим с шиши, ако и двамата поискаме — но не е лесно да забраним бойния им вик, ако наистина се налага. Властта трябва да се върне на Императора; гай-джин да се изгонят. Соно-джой е добър девиз, нали?

— Мога да кажа много неща, Огама-доно, но съюзниците не бива да се мамят един друг. Ние съюзници ли сме? Съгласи ли се?

Огама кимна:

— В общи линии да.

— Добре. — Йоши скри изумлението си, че Огама е приел условията му. — До края на годината ще си глава на Съвета на старейшините. По пладне ще поставя гарнизон на Портите. — Той се обърна да си върви.

— Приемам всичко с изключение на Портите.

Вената на челото на Йоши изпъкна.

— Но аз казах, че са ми нужни Портите.

— Толкова съжалявам. — Ръката на Огама не стисна меча, макар да зае по-добро положение за борба. — Тайни съюзници да, война с Тоса да, със Сацума да, Портите — не. Толкова съжалявам.

Йоши Торанага замълча. Погледна го. Огама издържа погледа му безстрашно, готов да се бие, ако е нужно. Йоши въздъхна, тръсна дъждовните капки от широкополата си шапка.

— Искам да бъдем съюзници. Съюзниците трябва да си помагат един на друг. Има компромисно решение може би, но първо ще ти съобщя малко по-особени сведения: Кацумата е тук, в Киото.

Кръвта нахлу в лицето на Огама.

— Не е възможно, моите съгледвачи щяха да ми доложат.

— Тук е, и то от няколко седмици.

— Няма хора на Санджиро в Киото, най-малко пък този човек. Моите съгледвачи щяха да ми…

— Ах, съжалявам — каза тихо Йоши, — той е тук тайно, не като следотърсач на Санджиро и негов съгледвач, поне не открито. Кацумата е шиши, Сенсей на шиши, и водачът на шиши тук, наречен Гарвана.

Огама го зяпна.

— Кацумата е водачът на шиши?

— Да. Дори нещо повече. Помисли си за момент: не е ли той от дълги години най-преданият съветник и тактик на Санджиро? Не те ли надхитри от името на Санджиро с неговото лъжливо съглашение и не те ли отблъсна във Фушими, като позволи на Санджиро да избяга? Не означава ли това, че Санджиро от Сацума тайно е истинският водач на шиши и че всичките им убийства са част от общия му план да се разправи с всички ни, особено с тебе, за да стане шогун?

— Открай време целта на Санджиро е била такава — рече Огама с изцъклен поглед, много необясними досега случайности си идваха на мястото. — Ако той контролира всички шиши… — Той млъкна, внезапно разярен, че Такеда никога не му е докладвал. „Защо? Такеда не е ли мой съгледвач, не е ли мой верен таен васал в края на краищата?“ — Къде е сега Кацумата?

— Един от нашите патрули едва не го залови от засада в кръчмата на Шептящите борове преди няколко дни.

Огама отново се зачерви и без малко да се изплюе от яд.

— Той е бил там? Чухме, че шиши спят там, но не знаех… — Задави се от гняв, задето Такеда не го е предупредил, че омразният му враг му е в ръцете. „Защо? Няма значение, лесно ще се справя с Такеда. Първо Кацумата. Не съм забравил, че Кацумата провали моето внезапно нападение над Санджиро. Ако не беше Кацумата, Санджиро щеше да е мъртъв, щях да съм повелител на Сацума, нямаше да ми се налага да разговарям с Йоши Торанага — щеше да седи на колене пред мен.“ — Къде е сега? Знаеш ли къде е?

— Зная къде е тайната къща, в която отседна снощи, а може би и тази нощ — добави тихо Йоши. — В Киото има над сто шиши. Те вече подготвят ударно нападение над теб.

Огама се смрази; знаеше, че няма нищо по-страшно от фанатичен убиец, който не се бои да умре.

— За кога?

— Трябваше да стане утре по здрач — ако нападението на шогуна бе успяло. И тогава, щом си вече мъртъв, с привърженици измежду твоите войски, щяха да завземат Портите.

Огама едва се сдържа да не издаде на Йоши тайната си среща с Такеда утре по здрач, толкова подходяща за изненадващо нападение.

— А след като се е провалило?

— Според моите сведения водачите ще се срещнат тази вечер, за да решат. Сега оглавяваш официално списъка им, след Нобусада и мен.

— Защо? — запелтечи Огама. — Нали подкрепям Императора, подкрепям борбата срещу гай-джин.

Йоши не се усмихна. Много добре го знаеше.

— Нека обединим войските си тази вечер, зная къде ще се срещнат Кацумата и повечето водачи, в тази част на града от зори до мрак има обсадно положение.

Огама кипна.

— А на каква цена?

— Първо: ето ти още малко сведения, които сериозно ни засягат. — За ужас на Огама Йоши разказа подробностите от срещата на старейшините със Сър Уилям и останалите посланици, за своя шпионин Мисамото за заплахата на Сър Уилям за въоръжен поход дотук, щом се върне флотата му, и как са ги изпързаляли за обезщетението, поне засега.

— Тяхната флота няма да мине през моите Проливи Шимоносеки — стига да наредя.

— Могат да заобиколят край Южния остров.

— Няма никаква разлика. Ако слязат на сушата в или близо до Осака, ще ги унищожим.

— Първия път. С големи загуби, но да, гай-джин ще бъдат отблъснати. Обаче преди два дни получих таен доклад от тукашните Бакуфу, който е свързан със сведения от Китай. — Той измъкна свитъка. — Ето, прочети го сам.

— Какво пише в него? — озъби се Огама.

— Че флотата от Йокохама, изпратена да отмъсти за потопяването на един британски кораб, е опустошила двайсет левги от крайбрежието на Китай, северно от Шанхай, подпалила е всички села, потопила е всички кораби.

Огама се изплю.

— Пирати. Пиратски гнезда. — Той знаеше много за тази част от Китай. В миналото бе исторически факт, че тайната политика на Чошу — и на Сацума — бе да изпращат нападатели по крайбрежието на Китай, за да плячкосват безмилостно от Шанхай на юг отвъд Хонконг до Тайванския пролив. Китайците ги наричаха уако, пирати, мразеха ги и се страхуваха от тях толкова, че от векове императорите на Китай бяха забранили на японците да стъпват на техните брегове и цялата Търговия между двете страни се извършваше само от хора, които не са японци.

— Пирати да, но тези отрепки не са страхливци. Съвсем неотдавна армия на същите тези гай-джин унижи цял Китай за втори път и подпали Летния дворец на Императора и Пекин ей така — от прищявка. Техните флоти и армии са внушителна сила.

— Тук е Нипон, а не Китай — сви рамене Огама, не беше подготвен да се издаде или да разгласява плановете си за защита на Чошу. Но той си мислеше: „Моето крайбрежие е скалисто, трудно е за нападение и лесно за защитаване, ще стане почти непревземаемо, когато всички огневи точки са по местата си и построя укрепления за войните си.“ — Пък и ние не сме китайци.

— Моята мисъл беше, че се нуждаем от мир между всички даймио, за да спечелим време, да разиграваме гай-джин, да научим тайните на оръдията и пушките им и на корабите им и как един гнусен малък остров, по-малък от нашата страна, е станал най-богатият в света и управлява по-голяма част от него.

— Лъжи. Лъжите се разпространяват, за да сплашат нашите страхливци.

Йоши поклати глава:

— Не вярвам. Първо трябва да се научим от тях и чак тогава да ги разгромим, сега не можем.

— Можем. Това е страна на Боговете. В Чошу имам фабрика за оръдия, скоро ще има и други. Сацума има три малки парни парахода, първите от корабостроителницата, скоро ще има и други. — Лицето му се изкриви. — Можем да смажем Йокохама и тази флота, а докато пристигнат други, ще сме подготвени.

Йоши скри изненадата си от страстната и силна омраза, ликуваше, че е надушил още едно ново оръжие срещу Огама.

— Съгласен съм. Това исках да кажа и аз. Ето, виждаш ли, Огама-доно — рече той уж с голямо облекчение, — мислим едно и също, макар и от различни гледни точки. Ще ги разгромим, но след време. Трябва да изберем момента, да придобием техните знания и да ги оставим да ни дадат средствата, с които да осуетим собствените им планове. — Гласът му стана по-твърд. — След година ти и аз ще контролираме Съвета и Бакуфу. След три-четири ще закупим много пушки, оръдия и кораби.

— Как ще платим? Гай-джин са алчни.

— Единият начин е с въглища за корабите им. Другият е със злато. — Йоши му обясни за геоложките проучвания.

— Умно. — Устните на Огама се изкривиха в странна усмивка. — В Чошу имаме въглища, желязо и дървен материал за кораби.

— И вече една оръжейна фабрика.

Огама се засмя с добър смях и Йоши също разбра, че е направил пробив.

— Наистина и моите батареи нарастват с всеки месец — той загърна наметалото си под засилващия се дъжд и добави натъртено: — А също и решението ми да обстрелвам вражеските кораби, когато си искам. Това ли са всичките ти сведения, Йоши-доно?

— Засега. Бих те посъветвал да охлабиш хватката на Проливите — те при всички случаи са си твои и ти разполагаш с тях. Да, това е всичко засега, но като мой съюзник ти ще получаваш с предимство всякакви поверителни сведения.

— Като съюзник следва да очаквам поверителни сведения. — Огама кимна повече на себе си. Озърна се към Басухиро, после промени решението си да се посъветва с него. „Йоши е прав — помисли си той, — водачите трябва да имат тайни.“ — Достатъчно си поприказвахме. Кацумата: попитах за цената. Съвместно нападение довечера.

— Какво би предложил един много особен съюзник?

Огама се изпъна, за да облекчи засилващото се напрежение в шията и раменете си; очакваше този въпрос — въпреки цялото си перчене не бе глупак. „Имахме достатъчно време да променим предложенията си — помисли той, — макар че е под достойнството ни да се позорим с размяна, както презрените търговци на ориз от Осака.“ — Ти можеш да поставиш гарнизон на Портите за един месец, само по двайсет човека на всяка от шестте порти, двеста мои войни ще бъдат разположени наблизо — Огама се усмихна, — достатъчно далеч да не те смущават. Всички влизащи и излизащи ще получават разрешение от твой офицер на портите, както е редът — който ще трябва тайно и предварително да се е консултирал с моя… моя офицер за свръзка, преди да се издаде разрешението.

— Да се консултира ли?

— Да се консултира, както между двамата привилегировани съюзници, така че лесно ще се стигне до съгласие. — Леката усмивка изчезна. — Ако се появят повече от двайсет твои хора, моите войни ще завземат Портите и всички споразумения ще се прекратят. Съгласен ли си?

Погледът на Йоши бе безизразен. Нямаше никаква нужда да се заплашват взаимно, очевидно някакво подвеждане и от двете страни щеше да сложи край на споразуменията им.

— Предпочитам четирийсет мъже на всяка порта — ще уточним подробностите около смяната на охраната без затруднения — и ще държа гарнизона на Портите, докато шогунът Нобусада и принцеса Язу са вътре.

Огама бе забелязал промяната.

— Шогунът Нобусада да. Но не и принцесата, която… която може да остане вътре за постоянно, нали? Четирийсет ли? Много добре, четирийсет на всяка порта. Разбира се, брат й, Синът на Небето, няма да отмени своята воля, негова е молбата аз да ръководя Портите срещу неговите врагове.

— Синът на Небето е Син на небето, но се съмнявам дали няма да се появи отмяна, докато силите на шогуната упражняват своите исторически права.

Изражението на Огама веднага се разведри.

— Нека ти и аз забравим това учтиво мотаене напред-назад и да поговорим ясно: ще отстъпя с достойнство Портите в замяна на Кацумата и останалите — твоите хора стават почетна стража, твоите знамена могат да се веят там и съм съгласен с повечето от разсъжденията ти, така е, но няма да отстъпя пред „историческите права“, нито пред шогуната, нито пред Бакуфу… — Той замълча и тъй като наистина приемаше благосклонно предложението, направи нова отстъпка — … Пред настоящия шогунат и Бакуфу, Йоши-доно. Моля да извиниш моята острота, ще е добре да сме съюзници, не допусках, че ще е възможно, нито че ще се съглася с нещо.

Йоши кимна, като скри ликуването си.

— Щастлив съм, че можем да се споразумеем, и също ще ти кажа направо, че ще се споразумеем както за основните промени, така и за малките. Например — той добави безгрижно, — ако от Императора пристигне такава „воля“, тя ще бъде подправена.

Сега усмивката на Огама бе искрена и Йоши усети, че е постигнал идеален компромис.

— Добре. А сега Кацумата.

Нападението върху скривалището на шиши започна няколко часа преди зазоряване. Изненадата свърши превъзходна работа. Кацумата, всички водачи и останалите шиши бяха вътре. И Сумомо.

Двамата постови се разтревожиха, че има опасност едва когато в края на уличката, кална от дъжда, една от колибите избухна в пламъци и се чуха приглушени викове за тревога от обитателите и близките съседи. Веднага тези мъже и жени — тайни подставени лица на Бакуфу — започнаха да се тълпят в уличката с престорена уплаха, неразборията помагаше да се прикрие безшумното приближаване на силите за нападение. Когато постовите отидоха да проучат, в нощта излетяха стрели и ги повалиха. Единият от тях вдигна тревога, преди да умре.

Незабавно основните войски се изтеглиха от мрака, за да заобиколят целия участък от бедняшки постройки. Повечето бяха хора на Огама, и то по негова молба — Йоши бе приел да изпрати символично четирийсет добре подбрани мъже под командването на Акеда.

След малко мнозина от щурмовата група запалиха факли. Те отчасти осветиха набелязаната колиба отзад и отпред и дъжд от стрели се изсипа във всички отвори и слаби места. И най-неочаквано четиримата стрелци с пушки на Йоши заеха позиции — двама отзад на колибите и двама отпред; дадоха няколко залпа през книжните стени.

За момент настана зашеметяваща тишина — самураи, шиши и всички околни бедни обитатели се изплашиха еднакво — не бяха чували бърза стрелба до този миг. После всички, освен нападателната трупа се пръснаха да търсят прикритие, а отвътре се носеха писъците и виковете на ранените. Колибата в съседство с изгорената бе обхваната от пламъци; пожарът се разпространи бързо в съседната и по-нататък, и още по-нататък, докато и двете страни на уличката се превърнаха в ад, а много семейства останаха вътре като в капан.

Военачалникът на Огама, ръководещ внезапното нападение, не обърна внимание на опасността, която заплашваше само жителите, а даде заповед за първото нападение, пренебрегвайки съвета на Йоши да подпали колибите и да остави стрелците да застрелят шиши, щом напуснат убежището си. Четирима нападатели на Огама паднаха при ожесточената атака на шиши от предната врата и страничните прозорци. Всеобща схватка избухна и тук, и в задната уличка, след като самураите извършиха нов бесен набег, мъжете се мятаха, препъваха се в ограниченото пространство, калта и полумрака. Двама шиши пробиха кордона, но ги съсякоха от засада? Новият залп по колибата бе последван от друг опит за пробив от обезумяла група шиши — безнадеждна работа, защото нов обръч ги приклещи, а зад него още един. Димът от пожарите пречеше на нападателите и на атакуваните.

Дойде заповед от Акеда. Хората му се спуснаха към колибата е факли, запратиха ги на покрива и през шоджи, бързешком отстъпиха, за да разчистят пространство за другарите си с пушките. Пак стрелба и още мъртви — нов грозд от шиши се втурна навън и потъна в крещящото и скимтящо меле. Вонята на пушек, мърша, кръв, пожари, горящо месо и мъртъвци изпълваше влажната нощ. Вече не валеше, а само росеше.

Добре защитени от личните си телохранители, Огама и Йоши наблюдаваха от командната позиция, далеч от пламъка и битката. И двамата носеха доспехи и мечове, а Йоши бе окачил през рамо пушката си. До тях наблюдаваха чиновници от Бакуфу. Разгневени и объркани, те се изненадаха, като видяха, че един шиши проби кордона и затича по уличката, стрелна се по странична пресечка незабелязано за атакуващите самураи от Чошу.

— Това ли е Кацумата? — изкрещя Огама, но думите му потънаха, защото Йоши без колебание се прицели, стреля, зареди и стреля отново. Мъжът отскочи с писък. Огама и всички наоколо се отдръпнаха, не бяха очаквали Йоши да се намеси лично. Без да бърза, Йоши се прицели в мъжа, който се гърчеше безпомощно в мръсотията. Куршумът отхвърли тялото назад. Последен мъчителен вой, и тялото замря неподвижно.

— Това не е Кацумата — разочарова се Йоши. Огама изруга, не виждаше добре на тъмно. Отмести поглед от тялото и погледна пушката, отпусната в ръцете на Йоши, потисна тръпките, които го полазиха.

— Добре я използваш.

— Лесно е да се научи човек, Огама-доно, много е лесно. — С предпазливо нехайство Йоши постави нов патрон в цевта, напълно сигурен, че това е първата пушка, която Огама вижда. Бе я донесъл и бе довел стрелците си съзнателно, за да го впечатли, да го извади от равновесие и да го принуди повече да внимава с опитите за убийство. — Да се убива с това е отвратително, страхливо, недостойно.

— Да, да, така е. Мога ли да видя пушката, моля!

— Разбира се. — Йоши постави предпазителя. — Тя е американска — последна мода магазинна пушка. Скоро ще получа доставка от пет хиляди. — Усмивката му бе тънка, спомняйки си как бе погазил заповедта на Огама. — Моят прадядо мъдро е поставил извън закона всички пушки — всеки може да убива с една от тях, отблизо и отдалеч, даймио, търговец, крадец, ронин, селянин, жена, дете. Моят прадядо е бил много мъдър. Жалко, че не можем да сторим същото, гай-джин го направиха невъзможно.

Пушката изглеждаше странна за Огама, по-тежка от меч, смазана и смъртоносна и това усещане по особен начин се сля с вълнението от внезапното нападение, убийствата, писъците и битката. Съгледвачите докладваха, че Кацумата наистина е вътре и значи скоро главата на омразния му враг ще бъде изложена на показ. Всичко това го изпълваше с непреодолима сладникава погнуса.

„Добре е да се убива така, без опасност за теб самия — помисли си той, пръстите му галеха цевта, — но Йоши пак е прав. Във вражески ръце… а всички други ръце ще са вражески. Пет хиляди? Ийе, трудно ще се преборя с него. Аз поръчах само хиляда — откъде ли взема пари, земните му са почти толкова затънали в дългове, колкото моите… ах, да, разменя ги срещу отстъпката от златните мини. Умно. Аз ще направя същото. Какъв ли е тайният му план? Притежава ли и той «Пурпурно небе»? Ако Йоши получи пет хиляди, аз трябва да получа десет. Тази вечер той доведе четирийсет свои души. Защо? Дали за да ми напомни, че се съгласих за толкова на всяка порта? Четирийсет стрелци с пушки могат лесно да изтребят мои двеста, освен ако не са също така добре въоръжени.“

— Имаш ли още от тях тук? — попита той.

Йоши реши да бъде искрен:

— В момента не.

Огама замислено му върна пушката и насочи вниманието си към колибите.

Шумът от битката стихваше, а прашенето на пожара се разрастваше; обитателите се опитваха да го потушат, наредени в редици, по които си подаваха ведра с вода. Покривите на набелязаната колиба и другите от двете й страни също горяха. Избухна нов отчаян ръкопашен бой, тъй като още шиши напуснаха пламналата постройка, мнозина вече бяха ранени. Йоши каза:

— Кацумата не е сред тях.

— Може би се е опитал да се измъкне отзад. Там, вън от полезрението им, петима шиши вече лежаха мъртви в мръсотията редом с осем самураи на Огама и шестима ранени. Нова схватка между трима шиши и десет самураи на Огама вървеше към своя неизбежен завършек. — Последва соно-джой и тримата мъже се втурнаха към смъртта. Трийсет самураи от Чошу, строени в дълбочина, чакаха следващия пробив. От процепите в шоджи се издигаше дим. Воня на горяща плът се носеше във въздуха. Никакво движение отвътре. Офицер махна на един от самураите.

— Докладвай на военачалника какво става тук и го попитай дали да чакаме, или да влезем.

Мъжът изтича.

Отпред схватката приключи, както всички останали. Тримата шиши загинаха храбро. Още дванайсет умряха, както и седемнайсет самураи от Чошу, а един от хората на Йоши бе разкъсан на парчета. Четиринайсет бяха ранени, трима шиши — безпомощни, обезоръжени и все още живи. Военачалникът изслуша доклада.

— Кажи на офицера да чака и убива всички, които се мернат навън. — Той викна една група, която държеше в резерв. — Изпразнете колибите, докато все още има възможност. Убивайте всички, които не се предадат, но не и ранените.

Самураите веднага хукнаха към вратата. Вътре се чуха кратки викове, после настана тишина. Един от самураите излезе отново, кръв цвъртеше от зверски разрез в бедрото му.

— Половин дузина ранени, много трупове.

— Измъкни ги, докато не се е срутил покривът.

Труповете и ранените бяха подредени пред Йоши и Огама, чиновниците стояха наблизо. Факлите хвърляха странни сенки. Двайсет и девет убити. Единайсет зле ранени. Кацумата не беше сред тях.

— Къде е той? — изкрещя Огама на главния представител на властта, вбесен. Йоши също бе ядосан; никой не знаеше точния брой на враговете вътре, когато бе започнала битката.

Човекът падна на колене:

— Господарю, кълна се, че беше вътре и че не е излизал.

Огама пристъпи до най-близкия ранен шиши:

— Къде е той?

Мъжът го погледна през болката си:

— Кой?

— Кацумата! Кацумата!

— Кой? Не познавам никакъв… никакъв Кацумата. Соно-джой, предателю! Убий ме и стига вече.

— Много бързаш — процеди през зъби Огама. Всеки от ранените бе разпитан. Огама погледна всяко лице — никакъв Кацумата. Нито Такеда.

— Убийте ги всичките.

— Нека да умрат с чест, като самураи — рече Йоши.

— Разбира се. И двамата погледнаха как покривът на колибата падна и стените се срутиха сред порой от искри, повличайки съседните колиби. Росенето отново премина в дъжд.

— Военачалнико! Загаси огъня. Трябва да има мазе, скривалище, ако това говно не е пълен глупак. — Огама закрачи окончателно вбесен, вярваше, че по някакъв начин са го измамили.

Главният чиновник нервно се изправи и се промъкна боязливо към Йоши.

— Извини ме господарю — прошепна той, — но и жената я няма. Сигурно има скр…

— Каква жена?

— Беше млада. От Сацума. От няколко седмици е с тях. Смятахме, че е приятелка на Кацумата. Съжалявам, но и Такеда не е там.

— Кой?

— Шиши от Чошу, когото следяхме. Може би той е съгледвачът на Огама — виждали са го да се промъква в главната квартира на Огама в деня преди нашето неуспешно нападение над Кацумата.

— Сигурно ли е, че Кацумата и другите двама са били вътре?

— Да, господарю. И тримата, господарю.

— Тогава има мазе или таен изход.

Откриха го призори. Вентилационен капак над тесен тунел, достатъчен човек да пропълзи през него, който свършваше доста далеч в покрита с бурени градина на необитаема барака. Огама ядно ритна маскирания капак.

— Бака!

— Ще обявим награда за главата на Кацумата. Специална награда — каза Йоши, също ядосан. Очевидно провалът се бе отразил на отношенията им, толкова мъчително манипулирани и едва започнали. Но той беше твърде хитър, за да спомене за Такеда или жената — тя не беше от значение. — Кацумата сигурно е все още в Киото. Ще наредим на Бакуфу да го намерят и заловят или да ни донесат главата му.

— Ще наредя на моите привърженици да направят същото. — Огама се бе поуспокоил. Той също си мислеше за Такеда, чудеше се дали бягството му вещае добро или зло. Той погледна военачалника, който се бе приближил. — Да?

— Желаеш ли да видиш главите, господарю?

— Да. Йоши-доно?

— Да.

На ранените шиши бе позволено да умрат достойно без допълнителна болка. Бяха обезглавени по ритуала, главите им бяха измити и наредени според церемонията. Четирийсет. „Отново тази цифра — помисли си Огама тревожно. — Поличба ли е това?“ Все пак скри безпокойството си, не познаваше никого от тях.

— Видях ги — каза Огама официално, зората бе влажна поради лекия дъжд.

— Видях ги — тържествено рече и Йоши.

— Набучете главите на колове, двайсет пред моите порти и двайсет пред портите на господаря Йоши.

— А надписът, господарю? — попита военачалникът.

— Йоши-доно, какво предлагаш?

След пауза, като знаеше, че пак го изпитват, Йоши предложи:

— Двата надписа могат да гласят: Тези разбойници ронини бяха наказани за престъпленията против Императора. Нека всички се пазят от злодеяния. Добре ли е?

— Да. А подписът? — И двамата знаеха, че това е много важно и трудно за решаване. Ако Огама се подпишеше сам, това загатваше, че той е законният господар на Портите; ако Йоши го подпишеше, това щеше да предполага, че Огама му е подчинен — законно бе, но и дума не можеше да става. Печатът на Бакуфу загатваше за същото. Дворцовият печат щеше да е неподходящо забъркване на Императора в светските дела.

— Може би отдаваме на тези глупаци твърде голямо значение. — Йоши се престори на изпълнен с презрение. Присви очи, когато над рамото на Огама видя Басухиро и няколко души охрана да се задават по сиромашката, покрита с локви уличка. Той погледна към Огама: — Защо просто не набучим главите на колове тук? Защо да им оказваме такава чест, като се подпишем? Тези, които искаме да узнаят, ще го научат много скоро — и ще се опомнят. А?

Огама остана доволен от дипломатическото решение.

— Отлично. Съгласен съм. Нека се срещнем по здрач и… — той замълча, зърнал Басухиро да бърза към тях, изпотен и останал без дъх. Тръгна да го посрещне.

— Куриер от Шимоносеки, господарю — заекна Басухиро.

Огама сякаш си сложи маска. Пое свитъка и се приближи до една от факлите. Всички погледи бяха приковани в него, докато го отваряше — Басухиро учтиво държеше чадър над главата му.

Съобщението беше от военачалника, командващ Проливите, и с дата отпреди осем дни, бе пренасяно бързо, денем и нощем, с голямо предимство:

„Смърт на всички гай-джин“ — поиска да изпищи Огама, — ослепял от гняв, че цяла флота е била в ръцете му, както Кацумата, но е избягнала отмъщението — като Кацумата. Пяна изби в ъгълчето на устните му.

— Подготви нови указания: „Нападайте и унищожавайте всички вражески бойни кораби.“

Басухиро, все още запъхтян, каза:

— Мога ли да предложа, господарю, да обмислите: „ако са повече от четири едновременно“. Винаги си отстоявал изненадващите действия.

Огама изтри устните си и кимна, сърцето му биеше силно при мисълта, че е можел да унищожи толкова много кораби. Дъждът се засили и забарабани по чадъра му. Зад Басухиро видя Йоши и останалите офицери — чакаха, наблюдаваха го, прецени дали да се отнася с Йоши като с враг или като със съюзник; намесата на флотата, арогантността и собственото му безсилие го сломиха.

— Йоши-доно! — Той му махна и заедно с Басухиро се отдалечи, за да останат насаме. — Прочети го, моля те.

Йоши бързо го прочете. Въпреки че се владееше, пребледня.

— Дали флотата се е насочила по вътрешното море към Осака? Или ще завият на юг към Йокохама?

— На юг или не, следващите бойни кораби в мои води ще хвръкнат във въздуха! Басухиро, изпрати веднага хора в Осака.

— Почакай, Огама-доно — прекъсна го бързо Йоши, за да помисли. — Басухиро, какво ще ни посъветваш?

Дребният мъж се отзова незабавно:

— Господарю, да приемем за момент, че отиват в Осака. Би следвало заедно да се приготвим веднага за защитата й. Вече съм изпратил спешно съгледвачи, за да проучат курса на флотата, това е най-доброто, което мога да направя.

— Добре. — Огама разтреперан изтри дъжда от лицето си. — Цялата им флота в моите проливи… Защо не бях там.

Басухиро каза:

— По-важно за тебе е да пазиш Императора от враговете му, господарю, а твоят командващ е постъпил правилно, като не е стрелял по единичен кораб. Сигурно е било примамка да открият силата ти. Бил е прав да не издава защитата ти. Сега капанът е заложен, ти ще решиш кога да го захлопнеш. Защото само един вражески боен кораб се е промъкнал обратно и е обстрелвал някои лесни позиции и бързо се е оттеглил. Предполагам, че техният командващ флотата се е уплашил, не е приготвен за нападение, нито за слизане на войски на сушата, за да започне война, която ние ще довършим.

— Да, ще я довършим. Уловка значи? Съгласен съм. Йоши-доно — заяви Огама решително, — нека приключим с това и да започнем война. Изненадващо нападение над Йокохама независимо дали ще слязат в Осака или не.

Йоши не можа да отговори тутакси, едва не му прилоша от внезапно мрачно предчувствие, което се опита да прикрие. „Осем бойни кораба? Та те се връщат с четири повече от Китай, значи гай-джин са подсилили флотата си. Защо? Да отмъстят за убийците от Сацума, не — по-скоро заради нападенията на Огама над корабите им. И те ще постъпят, както в Китай. Кораб на гай-джин бе потопен в Тайванския пролив, а те съсипаха китайското крайбрежие по протежение на стотици левги.

Каква е най-лесната им мишена в Нипон? Йедо.

Разбрал ли е това Огама и дали тайният му план не е само да предизвика гай-джин? Ако аз бях водачът на гай-джин, щях да разруша Йедо. Те не знаят, но Йедо е неделим от нашия шогунат. Ако Йедо падне, шогунатът също ще падне и тогава Страната на Боговете ще е достъпна за насилие.

Ето защо това трябва да се предотврати на всяка цена.

Мисли! Как да хванем в клопка гай-джин и Огама, чието решение е да сложи нашите глави на варварския дръвник — а не своята.“

— Съгласен съм с твоя умен съветник, трябва да се подготвим за отбраната на Осака — започна Йоши със свит стомах. Тревогата му за безопасността на Йедо преля. — Дали Осака, дали сега или по-късно, военната флота се е върнала. Ако не сме много предпазливи, войната е неизбежна.

— Стига с тази предпазливост. — Огама се наведе към него. — Аз казвам, дали ще слязат в Осака или не ние ще изрежем този цирей от топките си — ще изтребим Йокохама. Сега! Ако ти не желаеш, толкова съжалявам, ще го направя аз.