Гай-джин

22.

Йедо

Петък, 19 октомври

В замъка в Йедо в утринната светлина Мисамото — рибарят, мнимият самурай и съгледвач на Йоши — трепереше на колене пред разтревожения Съвет на старейшините, английският вариант на отговора на Сър Уилям се тресеше в ръката му. До него се беше свил чиновник на Бакуфу.

— Говори, рибарю! — повтори Анджо, главният старейшина, приемната зала притихна, нараснаха напрежението и угнетеността. — Няма значение дали разбираш всички английски думи, искаме да узнаем дали чиновникът на Бакуфу е превел съобщението точно? Това ли е, което гай-джин пише? Точно ли е?

— То е… ами… да… повече или по-малко да, господарю — измърмори Мисамото, толкова бе изплашен, че едва можеше да говори. — Това е, както господарят чиновник… повече или по-малко, господарю… повече… или…

— Ти да нямаш вместо език водорасли и долнокачествена риба вместо мозък? Побързай! Господарят Йоши казва, че можеш да четеш английски — чети! — Преди час един разтреперан от страх чиновник на Бакуфу бе събудил Анджо заради отговора на Сър Уилям на холандски и английски. Анджо незабавно бе свикал заседание на Съвета и чиновникът току-що бе повторил своят превод от холандски. — Какво гласи английското писмо?

— Ами, господарю… да, то е… ъъ… — Гласът на Мисамото отново заглъхна, задавен още повече от паника.

Анджо разгневен погледна Йоши.

— Тази рибешка глава е твой съгледвач — каза той ледено. — Твоя е идеята да го доведеш, моля те, накарай го да говори.

— Кажи ни какво гласи писмото, Мисамото — рече Йоши любезно, вътрешно почти заслепен от безсилие и гняв. — Никой няма да те нарани. Със свои думи. Истината.

— Ами… господарю, повече или по-малко е така… както господарят чиновник каза, господарю — запъна се Мисамото, — но това е… писмото е, не зная всички думи, господарю, но някои от тях… ами… ами. — Лицето му се сгърчи от страх.

Йоши изчака един миг.

— Продължавай, Мисамото, не се бой, кажи истината, каквато и да е. Никой няма да те докосне с пръст. Нуждаем се от истината.

— Ами… господарю, водачът на гай-джин — заекна Мисамото, — той казва, че ще иде в Осака след единайсет дни, както каза чиновникът, но не… не за да направи „официално посещение“… — Той се сви под пронизващите им погледи, така ужасен, че заподсмърча, а по брадичката му потече слюнка, после изтърси: — Той съвсем не е доволен, всъщност е силно разгневен и ще иде в Осака с флотата си, ще отиде със значителни сили и с шестфунтово оръдие в Киото, с кавалерия и войници, за да се срещне със Сина на небето и господаря шогун — дори ги е нарекъл по име, господарю, Император Комей и „момчето шогун, Нобусада“.

Всички зяпнаха, дори и телохранителите — обикновено невъзмутими, смяташе се, че те не бива да слушат. Мисамото завря главата си в татамите и остана там.

Йоши посочи чиновника на Бакуфу, който пребледня, тъй като всеобщото внимание се съсредоточи към него.

— Така ли е?

— Относно официалната визита ли, господарю? Това е правилният превод за твоите августейши уши… Изразите на варварина са груби и недодялани и искрено вярвам, че трябва да се тълкува като Официална визита, Държавна визита…

— Пише ли, че ще е с „оръдия и кавалерия“ и т.н.?

— По принцип, господарю, писм…

За ужас на всички Йоши почти изкрещя:

— Да или не?

Чиновникът преглътна, поразен, че му заповядват да отговори толкова прямо за пръв път в живота си, и ужасен, че се оспорва преводът му и че се пренебрегват обичайните правила, обноски и тънкости на дипломацията.

— Със съжаление ви съобщавам, че по принцип се споменава за това, но такова нахалство очевидно е грешка и…

— Защо не преведе точно?

— За августейшите ви уши, господарю, е необходимо да се разтълкува…

— По име ли са назовани августейшите особи? Да или не?

— Имената им присъстват, но ваш…

— Правилно ли са изписани?

— Изглежда, господарю, че буквите са…

— Напиши веднага точен превод на писмото. — Грубите думи бяха изречени тихо, но яростта се блъсна и отскочи от неукрасените стени. — Точен! Превеждай всички бъдещи съобщения от тях или до тях съвсем точно! Точно! Една грешка, и главата ти ще иде на боклука. Махай се! Мисамото, ти се справи много добре, моля, почакай отвън.

Двамата мъже побягнаха. Мисамото проклинаше лошия си късмет и деня, в който се бе съгласил да придружи Пери до Япония, с надеждата, че Бакуфу ще го посрещнат добре заради уникалните му познания, ще го направят състоятелен; чиновникът пък се кълнеше, че ще отмъсти на Йоши и на този лъжец рибар, преди Съветът да произнесе присъдата, която той, мъдрият и примерен чиновник, не може да избегне.

Йоши наруши тишината, мисълта му щракаше като обезумяла, за да формулира следващата им стъпка в безкрайния конфликт.

— Не можем да допуснем въоръжено посещение в Киото! Винаги съм повтарял: нужни са ни английски говорители, преводачи, на които да се доверяваме — те ще ни съобщават какво точно гласят техните отвратителни послания!

— Не е необходимо — процеди през зъби Тояма, дебелата му гуша се тресеше от гняв. — Оскърбителното нахалство на този гай-джин не е за вярване, равносилно е на обявяване на война. На такова нахалство се отвръща с кръв. — Телохранителите се раздвижиха. — Това е обявяване на война. Добре. След три-четири дни ще предприема изненадващо нападение срещу Колонията и ще приключа веднъж завинаги с тези глупости.

— Това ще е бака. Да не рискуваме. Бака! — повтори Анджо повече заради телохранителите; някой от тях можеше да е таен поклонник на шиши или привърженик на соно-джой. — Колко пъти да повтарям: никакво нападение все още, дори изненадващо.

Тояма още повече пламна.

— Йоши-сан — започна той, — можем да ги смажем и да подпалим Йокохама, нали? Можем, нали? Не мога да понеса такъв срам, много ми дойде!

— Прав си, разбира се, че можем лесно да унищожим Йокохама, но Анджо-доно има право — не можем да се справим с флотата им. Предлагам да продължим както преди — отвърна спокойно Йоши, макар изобщо да не се чувстваше спокоен. — Ще им сервираме разредена чорбичка, но без рибата: ще им предложим среща със Съвета на старейшините след тридесет дни, ще се оставим да ни придумат за след осем дни, а ще отлагаме колкото е възможно по-дълго.

— Ще се срещна с тези кучета само на бойното поле.

Йоши обузда яда си.

— Сигурен съм, че ще постъпиш, както реши роджу, но предлагам вместо теб на срещата да присъства друг: Мисамото.

— А! — всички се вторачиха в него.

— Той ще бъде превъзходен заместник.

Анджо се обади:

— Този глупав рибар никога няма да б…

— Ще го облечем в официални дрехи, ще го научим как да ги носи, осем дни са предостатъчни. Той вече заприлича на самурай, макар да не се държи като такъв. За щастие не е глупав и е толкова изплашен, че ще направи всичко, което му заповядаме, а най-важното — ще ни каже истината, която сега не ни достига. — Йоши забеляза, че Анджо пламна. Останалите се престориха, че не виждат.

— А после, Йоши-сан?

— Ще проведем срещата тук, в замъка.

— И дума да не става — възрази Анджо.

— Разбира се, първо ще им предложим Канагава — отвърна му раздразнен Йоши, — после ще се оставим да ни убедят да се срещнем тук.

— И дума не може да става — повтори Анджо с одобрението на останалите.

— Ще използваме замъка като примамка и ще можем да отлагаме отново, дори с цял месец — ще умрат от любопитство, а ние ще ги допуснем само във външната част. А защо не и в замъка? Всички водачи на гай-джин по своя воля ни се навират в ръцете? Ще ги вземем за заложници, тяхното присъствие ни дава прекрасна възможност да ги оплетем още повече.

Те го зяпаха, изгубили равновесие. Да ги вземем за заложници ли?

— Това е една от многото възможности — търпеливо отвърна Йоши — нуждаеше се от съюзници в предстоящата схватка. — Ще си служим с коварство и ще ги оплетем с копринени нишки, ще използваме собствената им слабост срещу тях самите, никаква война — докато не се изравним по сили с флотите им.

— Чак тогава ли? — пръски слюнка изхвърчаха от устата на Адачи. Закръгленото човече бе най-богатият от всички тях и в жилите му течеше кръвта на Торанага, както и в жилите на Йоши. — Ти наистина ли вярваш, че трябва да се занимаваме с тези кучета, докато не се сдобием с флота като тяхната?

— Или с достатъчно голямо оръдие, с което да пазим бреговете си от тях. Нуждаем се само от една-две торби със злато и те ще се изпотрепят помежду си, за да ни продадат оръжията, с които ще ги изгоним от нашите води. — Йоши се намръщи. — Според слуховете пратеници от Чошу вече се опитват да купят пушки от тях.

— Ах, тези кучета! — Тояма се изхрачи от яд. — Все това Чошу. Колкото по-скоро ги надвием, толкова по-добре.

— И Сацума — измърмори Анджо за всеобщо удоволствие и погледна Йоши. — А и останалите!

Йоши се престори, че не разбира какво загатва противникът му. „Няма значение — помисли си той, — денят наближава.“

— Можем да се справим с всички врагове един по един — а не накуп.

Тояма изхриптя:

— Гласувам да заповядаме на всички приятелски настроени даймио веднага да увеличат данъците и да се въоръжат. Аз започвам от утре.

— „Да посъветвам“ е по-подходящата дума — каза внимателно Адачи и пресуши купичката си с чай. Изискани букети украсяваха лакирания поднос пред всеки от тях. Той сподави прозявката си отегчен и изгарящ от нетърпение пак да си легне. — Моля, продължи с твоя план, Йоши-доно; как ще гласуваме за него, преди да се запознаем с всички подробности?

— Сутринта преди срещата Анджо-сама за нещастие ще легне болен, о, толкова съжаляваме. Тъй като няма да присъства целият роджу, не ще можем да вземем никакви обвързващи решения, но ще ги изслушаме и ще се опитаме да постигнем компромис. Ако не се стигне до компромис, тогава ще приемем с подходяща почтителност да „представим желанията им пред целия Съвет при първа възможност“ — и ще отлагаме и отлагаме, докато не изгубят самообладание и не допуснат грешка.

— Защо смяташ, че ще се съгласят наново отлагане? — попита Анджо, доволен, че не се налага да застане лице в лице с гай-джин, не се доверяваше на Йоши и се чудеше какъв ли номер е скроил.

— Кучетата са доказали, че предпочитат да преговарят, а не да се бият, те са страхливци — продължи Йоши. — Макар че могат лесно да ни надвият, очевидно не им стиска.

— Ами ако не се съгласят и тази безочлива английска маймуна осъществи заплахата си и тръгне за Киото? Какво ще стане? Не можем да го допуснем при никакви обстоятелства!

— Съгласен съм — категорично заяви Йоши и всички се напрегнаха. — Това означава война… война, която в крайна сметка ще загубим.

Тояма тутакси се обади:

— По-добре да се бием като мъже, отколкото да станем роби като китайците, индийците и всички останали варварски племена. — Старецът хвърли поглед към Йоши. — Ако слязат на сушата, ще гласуваш ли за война?

— Незабавно! Всеки опит за насилствено слизане на сушата — където и да е — ще бъде предотвратен.

— Добре тогава. Надявам се, че ще дебаркират. — Тояма бе удовлетворен.

— Войната ще бъде катастрофа. Надявам се да преговарят и с ловкост да ги откажем от тази лудост. — Йоши продължи по-рязко: — Ще сполучим, ако сме достатъчно хитри. Междувременно да се съсредоточим върху по-важни въпроси: Киото и възвръщането на контрола над нашите „Порти“, враждебно настроените даймио, как да намерим достатъчно злато, за да закупим оръжия, да модернизираме и екипираме войските си — както и тези на преданите ни съюзници — и да не позволим Чошу, Тоса и Сацума да се въоръжават под предлог, че ще ни подкрепят просто за да ни нападнат по-бързо.

— Трябва да поставим предателя Огама извън закона — предложи Тояма. — Защо не го обявим за престъпник и не си възвърнем „Портите“?

— Да го нападнем сега ще бъде бака — каза кисело Анджо! — Така само ще натикаме Суцума и Тоса в ръцете му наред с останалите неутрални. — Той се отмести неловко, стомахът го болеше, главата също, новият китайски лекар, с когото се бе консултирал тайно за постоянните си болки, не му бе донесъл облекчение. — Да решим така: Йоши-доно, моля, изготви чернова на отговора до гай-джин, та утре да го одобрим.

— Разбира се. Но искам да разбера кой им издава нашите тайни. Кой е съгледвачът на гай-джин? За първи път те споменават „младия“ шогун и го наричат по име, а също и Императора. Някой ни предава.

— Ще пуснем всички наши шпиони по петите му! Добре. Ще се съберем утре сутринта, както обикновено, да обмислим черновата на нашия отговор и да обсъдим какво ще правим. — Очите на Анджо се свиха още повече. — И да приключим с последните приготовления по заминаването на шогуна Нобусада за Киото.

Кръвта се смъкна от лицето на Йоши.

— Обсъждали сме го няколко пъти. На последното ни събиране…

— Посещението му ще се осъществи! Той ще пътува по северния път, а не по Токайдо, по крайбрежието. По-безопасно е.

— Като настойник аз съм против това посещение по причини, които вече съм излагал многократно — по който и да било път!

Тояма се намеси:

— За моя син е по-добре да е в Киото. Скоро ще започне война. Не можем вече да възпираме нашите воини.

— Никаква война и никакво посещение. Или това ще ни унищожи — ядоса се Йоши. — В момента, в който някой шогун прояви раболепие, както ще постъпи Нобусада, нашите позиции пропадат завинаги. Завещанието гласи, че…

Анджо се намеси:

— Завещанието няма да ни ръководи в това.

— Завещанието на Торанага е единствената ни опора и не може да бъде…

— Не съм съгласен!

Йоши преглътна яда си, понечи да стане, но гласът на Анджо го спря:

— Има един последен въпрос за решаване днес: незабавно да назначим нов старейшина на мястото на Утани.

Помежду им възникна внезапно напрежение. От убийството на Утани и след ужасната му смърт — стаята, в която той и младежът бяха пронизани, не бе изцяло разрушена от пожара, — и след неуспеха на безчислените съгледвачи и войници да задържат убийците старейшините не спяха спокойно. Особено Анджо, все още потресен, задето едва не го убиха. С изключение на Йоши, когото Утани при случай подкрепяше, никой от останалите не съжаляваше за смъртта му, нито за начина на убийството, най-малко пък Анджо, потресен от самоличността на любовника на Утани, когото намрази още повече, задето тайно му бе откраднал момчето, с което самият той се забавляваше от време на време.

— Тогава да гласуваме.

— Такъв важен въпрос трябва да почака до утре.

— Толкова съжалявам, Йоши-сама. Сега му е времето.

Адачи кимна.

— Докато Съветът не е в пълен състав, не можем да вземаме важни решения. Кого предлагаш?

— Официално предлагам Зукумура от Гай.

Макар да се владееше, Йоши ахна — даймио беше простоват родственик и открит съюзник на Анджо.

— Вече изразих своето неодобрение за неговата кандидатура — има десетки по-добри от него — отвърна той веднага. — Уговорихме се за Ген Тайра.

— Аз не се съгласих. — Анджо се усмихна само с устни. — Само споменах, че ще размисля внимателно. Прецених го. Зукумура е по-подходящ. Сега ще гласуваме.

— Не мисля, че гласуването сега е разумно и препор…

— Гласувайте! Като главен съветник мое право е да подложа въпроса на гласуване! Гласувайте!

— Аз гласувам против! — заяви Йоши и изгледа другите двама.

Адачи не отвърна на погледа му, само каза:

— Гай са съюзници на Мито от Секигахара насам.

— Да.

Тояма сви рамене.

— Когото искаш.

Йоши замахна рязко към двамата си противници с дървения меч. Потта се лееше от лицето му, после отстъпи назад, извъртя се и отново атакува. И двамата изкусни фехтовачи, отстъпиха встрани и предприеха собствена атака. Бяха наети да го надвият, в случай на неуспех щяха да ги лишат от право да напускат един месец казармите и от тримесечна заплата.

Единият ловко направи финт, за да даде възможност на другия, но Йоши бе подготвен, приведе се бързо, за да се предпази, и удари мъжа през гърдите, мечът се строши от силата на замаха му — ако острието беше истинско, щеше да разсече боеца на две. Така единият отпадна от борбата.

Другият веднага се втурна самонадеяно да го убие, но не завари Йоши там, където очакваше, снишен почти до пода, той го срита с карате хватка. Мъжът изстена — твърдото като желязо ходило на Йоши го улучи в тестисите и той се сгърчи от болката. Все още замаян от гняв и с повишен адреналин, Йоши скочи към проснатия мъж със сцепения меч, издигнат за удар, готов да го забие в гърлото му за смъртоносния удар. Но се спря на косъм от врата на мъжа, сърцето му туптеше, изпаднал във възторг от майсторството, самоконтрола и от успеха си този път; победата не означаваше нищо. Бе се разтоварил от насъбрания гняв.

Удовлетворен, захвърли счупената дръжка и започна да се развързва, стаята за упражнения бе празна и спартанска, както и целият замък. Всички се бяха задъхали от усилие, проснатият мъж все още се гърчеше и въртеше от болка. Леко ръкопляскане изненада Йоши. Обърна се разгневено — нямаше обичай да кани свидетели на упражненията си, та да преценят храбростта му, да отсъдят за слабостите му и да пресметнат колко е жесток — но и този път гневът му се стопи.

— Хосаки! Кога пристигна? — възкликна той, като се опитваше да възстанови дишането си. — Защо не изпрати вестоносец да ме предупреди, че си идваш? — Усмивката му изчезна. — Неприятности ли имаш?

— Не, господарю — отвърна щастливо жена му, коленичила до вратата. — Никакви неприятности, просто ми е изключително приятно да те видя. — Тя се поклони ниско, беше с пола и жакет за езда от здрава плътна зелена коприна, скромни и със следи от пътуването, както и с подплатена наметка и широка шапка, завързана под брадичката, и с къс меч в своя оби. — Моля да ме извиниш, че се промъкнах така, непоканена и непреоблечена, но… едва дочаках да те видя — и сега ми е още по-приятно, че го направих, защото разбирам, че сега си по-добър фехтовач откогато и да било.

Той прикри задоволството си, после се приближи и я погледна изпитателно:

— Наистина ли нямаш неприятности?

— Да, господарю. — Тя засия, излъчваше открито обожание. Бели зъби и абаносови скосени очи на класическо лице, което нито беше привлекателно, нито обикновено, но не можеше да се забрави, от цялото й присъствие лъхаше огромно достойнство. „Йоши — бе казал баща му преди девет години, когато той бе на седемнадесет. — Избрал съм ти жена. Произхожда от рода Торанага, както и ти, макар да е от по-второстепенното му коляно Миновара. Казва се Хосаки, означава «Житен клас» на древния ни език, предвестник на изобилието и плодородието, а също и «острие». Не мисля, че ще те разочарова с каквото и да било…“

„И тя не ме разочарова — помисли си с гордост Йоши. — Вече ми роди двама прекрасни синове и една дъщеря и все още е силна, винаги мъдра, уверено направлява нашите финанси — и нещо рядко за съпруга — много е приятна в леглото при случай, макар и без пламенността на моята съпруга-консорт и на партньорките ми за удоволствие, в частност — на Койко.“

Йоши пое суха кърпа от неконтузения войник и им махна да излязат. Мъжът се поклони мълчаливо и помогна на другия, все още превит от болка, да докрета до вратата.

Коленичи до нея, попивайки потта си.

— Е?

— Тук не е безопасно, нали? — попита тя тихо.

— Никъде не е безопасно.

— Първо — рече тя с нормален глас, — първо — Йоши-чан, ще се погрижим за тялото ти: баня, масаж, а после ще поговорим.

— Добре. За много неща има да си говорим.

— Да. — Хосаки се изправи усмихната и отново при изпитателния му поглед го успокои. — Наистина в Драконовия зъб всичко е наред, синовете ти са здрави, твоята съпруга-консорт и нейният син са щастливи, военачалниците и свитата ти — нащрек и добре въоръжени, — както би искал. Просто реших да ти направя кратко посещение, внезапен каприз — каза тя за подслушващите ги уши. — Просто се нуждаех да те видя и да поговоря за управлението на замъка.

„И също — да си легна с теб, красавецо мой“ — помисли си тя тайно в сърцето си, докато го разглеждаше, ноздрите й се изпълваха с мъжката му миризма, усещаше близостта му и както винаги копнееше за силата му.

„Докато си далеч, Йоши-чан, мога да се владея, но близо до теб? Ах, тогава е много трудно, макар да се преструвам, о, как се преструвам и крия ревността си от другите и се държа като идеална съпруга. Но това не значи, че и аз като всички съпруги не изпитвам бурна ревност, понякога тя стига чак до лудост, че не ми се ще да убия или дори да осакатя другите, че не ми се иска да се чувствам желана и любена със същата страст.“

— Твърде дълго те нямаше, съпруже — рече тя нежно, дощя й се той да я вземе сега, тук, на пода, да се разгонят, както си представяше, че се разгонват младите селяни.

Наближаваше пладне, ласкавият вятър бе изчистил небето. Намираха се в неговата най-интимна светая светех, покои от три стаи с татами и баня зад ъгъла на назъбения парапет. Тя му наливаше чай с обичайната си изисканост. От дете бе обучена за чайната церемония, както и той, но сега тя беше сенсей, учителка по наливане на чай по привилегия. И двамата бяха изкъпани и масажирани. Вратите бяха залостени, телохранителите — на пост, а прислужниците отпратени. Той бе облечен с колосано кимоно, а тя — със свободно кимоно — нощница, косата й бе разпусната.

— След като поговорим, мисля да отдъхна. Тогава главата ми ще бъде ясна за тази вечер.

— По целия път ли язди?

— Да, господарю. — Пътуването наистина бе трудно, с малко сън и смяна на конете на всеки три ри — около девет мили.

— За колко време пристигна?

— Два дни и половина. Придружаваше ме свита от двайсет васали под командването на военачалник Ишимото. — Тя се засмя. — Със сигурност се нуждаех от масажа и банята. Но първо…

— Почти десет ри на ден? Защо си бързала толкова?

— Главно за мое удоволствие — каза тя небрежно, лошите новини щяха да почакат. — Но първо, Йоши-чан, чай за твое удоволствие.

— Благодаря ти — Той изпи първокласния зелен чай от каничката Мин42 и я остави обратно, наблюдаваше и чакаше, увлечен от умението и спокойствието й.

След като наля отново, отпи и остави купичката си, тя започна тихо:

— Реших да дойда тук незабавно заради обезпокоителните слухове, нужно ми бе да убедя себе си и твоите военачалници, че си добре — според слуховете те заплашва опасност, а Анджо настройвал Съвета срещу теб, опита за покушение на шиши срещу него и убийството на Утани били част от нарастващата ескалация на соно-джой, приближавала война, вътрешна и отвън, Анджо продължавал да те мами, теб и целия шогунат. Трябва да е луд, щом разрешава на шогуна и неговата императорска съпруга да отидат в Киото, за да раболепничат.

— Всичко е истина или отчасти е истина — каза той също тихичко и по лицето й се изписа объркване. — Лошите новини пътуват със скоростта на ястреба, Хосаки, нали? А заради гай-джин нещата стоят още по-зле. — Разказа й за срещата с чужденците и съгледвача Мисамото, после по-подробно за интригите в замъка — но не и за подозрението си, че Койко има връзка с шиши: „Хосаки никога нямаше да разбере колко е вълнуваща тя и колко по-вълнуваща я прави този факт, — помисли си той. — Моята съпруга само ще ме посъветва незабавно да изгоня Койко, да проведа разследване и да я накажа и няма да ме остави на мира, докато не го сторя.“ Завърши с разказа за чуждоземската флота на прага им, за писмото на Сър Уилям и заплахата му и за днешното заседание.

— Зукумура? Старейшина? Тази изкуфяла рибешка глава? Един от синовете му не е ли женен за племенница на Анджо? Сигурно старият Тояма не е гласувал за него?

— Той само вдигна рамене и каза: „Той или някой друг, няма никакво значение, скоро ще започне война. Избери, когото искаш.“

— Тогава в най-добрия случай ще бъдете три на две срещу теб.

— Да. Вече няма как да обуздаем Анджо. Може да си прави каквото поиска, да си гласува засилване на войските, да стане тайро и какви ли не глупости като глупавото пътуване на Нобусада до Киото. — Йоши усети ново стягане в гърдите, но не му обърна внимание, радваше се, че може да говори открито — доколкото въобще можеше да бъде откровен, доверяваше й се повече, отколкото на всеки друг.

— Варварите бяха ли такива, каквито си ги представяше, господарю? — попита тя. Всичко около тях я очароваше: „Опознай врага си, както познаваш себе си…“ Сун Цзъ беше основният учебник за нея, четирите сестри и тримата й братя, наред с бойното изкуство, калиграфията и чайната церемония. Тя и сестрите й бяха насочени от майка си и лелите си да изучават също стопанско и финансово управление заедно с практическо обучение, за общуване с мъже от всички класи и най-важното за в бъдеще. Никога не бе изпъквала в бойните изкуства, макар да боравеше с нож, а също и бойно ветрило доста добре.

Йоши й разказа всичко, което си спомни, а също и какво бе разправял Мисамото за гай-джин, живеещи в един край от Америка, наречен Калифорния — и наричана понякога Земята на Златната планина. Очите й се присвиха, но той не забеляза.

Когато свърши, Хосаки имаше още хиляди въпроси, но ги запази за по-късно, не искаше да го уморява.

— Ти ми помогна да си представя всичко, Йоши-чан, чудесен наблюдател си. Какво си решил?

— Още нищо — жалко, че баща ми не е жив. Липсва ми съветът му — и този на майка ми.

— Да — рече Хосаки, доволна, че и двамата бяха починали, бащата преди две години, по-голямата част от старините си бе прекарал в строг тъмничен затвор заради И — умря на петдесет и пет, — миналогодишната епидемия от едра шарка отнесе майката. И двамата бяха направили живота й нещастен, като в същото време държаха Йоши в робство; според Хосаки бащата не изпълняваше своите задължения към семейството, в повечето случаи взимаше калпави решения, а майка му — вечно раздразнителна, на която беше трудно да се угоди — се държеше по-лошо с нея, отколкото със съпругите на тримата си други синове.

„Единственото разумно нещо, което са направили през целия си живот — мислеше си Хосаки, — е, че приеха предложението на баща ми да се омъжа за Йоши Торанага. Благодарна съм им за това. Сега аз управлявам Драконовия зъб и нашите земи и те ще преминат в ръцете на моите синове, силни, неопетнени и достойни за господаря шогун Торанага.“

— Да — повтори тя. — Толкова съжалявам, че си отидоха. Прекланям се пред тяхната гробница всеки ден и се моля да оправдая тяхното доверие.

Йоши въздъхна. След смъртта на майка си усещаше по-голяма празнота, отколкото след смъртта на баща си, когото обожаваше, но от когото се страхуваше. Когато имаше неприятности или се боеше, винаги можеше да иде при нея и тя го успокояваше, напътстваше и му вдъхваше нова сила. Тъжно заключи:

— Карма е, че майка ми умря толкова млада.

— Да, господарю — рече Хосаки, разбирайки тъгата му и напълно удовлетворена; разбира се, така е с всички синове, чието пълно задължение е да се подчиняват и да почитат майка си повече от всичко — цял живот. „Никога няма да запълня тази празнота, както и съпругите на синовете ми няма да запълнят моята.“

— Какво ще ме посъветваш, Хосаки?

— Имам твърде много мисли за тези твърде многобройни проблеми — каза му тя загрижено, мъчеше се да подреди мозайката от опасности, дебнещи от всички страни. — Чувствам се негодна за нищо. Нека да помисля внимателно довечера и утре може би ще успея да ти предложа какво трябва да направиш; на следващия ден с твое разрешение ще се върна у дома, със сигурност се налага да засилим още нашата защита. Трябва да ми подскажеш какво да правя. Междувременно увеличи бдителността на своите телохранители и незабелязано мобилизирай всичките си войски.

— Вече съм го решил.

— Що се отнася до този гай-джин французин, който се е обърнал към теб след срещата, предлагам ти да се възползваш от възможността да разгледаш със собствените си очи военен кораб отвътре; много е важно сам да го видиш — може дори да се престориш, че се сприятеляваш с тях, и после се опитай да ги настроиш срещу англичаните, нали?

— Вече съм решил да го направя.

Тя се усмихна вътрешно и снижи гласа си още повече:

— Макар и да е трудно, Анджо трябва да бъде отстранен завинаги и колкото по-скоро, толкова по-добре, както стоят нещата, едва ли ще предотвратиш заминаването на шогуна и принцесата за Киото — съгласна съм, че тя е, съвсем разбираемо от нейна гледна точка, съгледвач и марионетка на Двора и твой враг — значи трябва веднага да тръгнеш тайно след тях и да избързаш по по-краткия Токайдо до Киото и да стигнеш там преди тях… усмихваш се, господарю?

— Само защото ми доставяш удоволствие. И когато стигна в Киото?

— Стани довереник на Императора — имаме приятели в Двора, които ще ти помогнат. Ето една възможност сред десетки други: сключи тайно съглашение с Огама от Чошу, че ще го оставиш да контролира „Портите“… — тя се поколеба, тъй като Йоши пламна, — но само докато е твой явен съюзник срещу Сацума и Тоса.

— Огама никога няма да повярва, че ще спазя условията на сделката, пък и не ще го сторя, но ние трябва да си възвърнем „Портите“ на всяка цена.

— Съгласна съм. Но му предложи като последна точка от твоя договор да присъединиш свои войски за внезапно нападение срещу господаря Санджиро от Сацума в избран от теб момент. Когато победите Санджиро, Огама ти връща „Портите“, а в замяна получава Сацума.

Йоши се намръщи още повече.

— Много е трудно да се победи Санджиро по суша, както се е спотаил зад планините си — дори шогунът Торанага не е нападал Сацума след Секигахара, само е приел официалните им поклони, клетви за вярност и ги е обуздал с добро. Не можем да предприемем атака по море. — Той се замисли за миг. — Това е мечта, а не реална възможност. Твърде е трудно — измърмори Йоши. — Но пък кой знае? По-нататък.

Тя снижи глас:

— Премахни Нобусада по пътя за Киото — такава възможност се предоставя веднъж в живота.

— Никога! — възрази той, явно поразен и вътрешно ужасен, че тя мисли като него, или още по-лошо: бе надникнала в най-тайното кътче на сърцето му. — Това означава да изменя на Завещанието, на своето наследство, на всичко, към което се е стремил шогунът Торанага, приел съм да бъда васал на Нобусада, както го изисква дългът ми.

— Разбира се, имаш право — веднага рече тя успокоително, поклони се ниско, подготвена за такава реакция, но бе необходимо да формулира нещата вместо него. — Беше бака от моя страна. Напълно съм съгласна. Толкова съж…

— Добре! Никога не си помисляй и не изричай това отново.

— Разбира се. Моля да ми простиш. — Хосаки задържа главата си наведена, колкото се полагаше, мърморейки извинения, после се наведе напред и напълни чашата му; пак седна с наведени очи, очакваше кога ще я помоли да продължи. „Баща ти трябваше да отстрани Нобусада, Йоши — помисли си хладнокръвно, — чудя се, че не си го разбрал досега. Баща ти и майка ти — които трябваше да дадат правилния съвет — пренебрегнаха дълга си, когато това глупаво момче бе предложено за шогун вместо теб от предателя И. Този И натика всички ни под домашен арест, наруши спокойствието ни за години и едва не стана причина за смъртта на най-големия ни син, защото месеци наред бяхме под строг тъмничен затвор, че умирахме от глад. Всички знаехме, че И ще го стори много преди то да се случи. Отстраняването на Нобусада винаги е било толкова очевидно необходимо, макар да е безбожно и отвратително дело, и е единственият начин да защитиш бъдещето си. Щом не искаш да го обмислиш, Йоши, аз ще намеря как…“

— Това беше лоша мисъл, Хосаки. Ужасна!

— Съгласна съм, господарю. Моля да приемеш смирените ми извинения. — Отново докосна с глава татамите. — Беше глупаво. Не зная откъде извират такива глупости. Прав си, разбира се. Просто съм напрегната от опасностите, които те заобикалят. Моля те, господарю, ще ми разрешиш ли да се оттегля?

— След малко, да, а междувременно — малко поуспокоен, той й махна да му налее още чай, все още разтревожен, че тя се осмели да изрече такова светотатство открито дори и пред него.

— Мога ли да спомена още една мисъл, господарю, преди да изляза?

— Да, при условие че не е глупава като последната.

Тя едва не прихна на глас от сприхавата, по момчешки язвителна забележка.

— Ти каза, господарю, толкова мъдро, че най-важната и неотложна загадка, свързана с гай-джин, е как да потопим флотите им и да държим оръдията им по-далеч от бреговете си, нали?

— Да.

— Могат ли оръдията да се натоварят на баркаси?

— Какво? — Той се намръщи, тази нова задача отклони мислите му от Нобусада. — Предполагам, че да, защо?

— Ще разберем от холандците, те ще ни помогнат. Построяваме защитна флота, нищо че ще е обременително, закотвяме баркасите по крайбрежието, колкото може по-навътре в морето, на стратегическите подстъпи към нашите важни райони, като Проливите Шимоносеки, наред с това укрепваме входа към всички наши пристанища — за щастие те са твърде малко, нали?

— Навярно е възможно — допусна той, идеята не му бе идвала наум. — Но нямам достатъчно пари и злато, за да купя оръдията, необходими за бреговите ни батареи, камо ли да построя такава флота. Нито достатъчно време и знания, нито пък нужното богатство, за да осигуря въоръжение и да създам фабрики за собствено производство — нито да осигуря хора, които да ги ръководят.

— Да, истина е, господарю. Толкова си мъдър — съгласи се Хосаки. После тъжно пое дълбоко въздух. — Всички даймио са обеднели и потънали в дългове — и ние, както много други.

— А реколтата? — остро попита Йоши.

— Съжалявам, че нося лоши новини, по-слаба е от миналогодишната.

— С колко по-слаба?

— С около една трета.

— Това е ужасна вест и точно когато се нуждая от допълнителни приходи. — Сви юмрук. — Всички стопани са бака.

— Толкова съжалявам, не е по тяхна вина, Йоши-чан, много късно или много рано валя дъжд, слънцето също. Тази година боговете не ни се усмихнаха.

— Няма никакви богове, Хосаки-чан, но има карма. Лошата реколта е карма — ще трябва да качиш данъците въпреки това.

В очите й заблестяха сълзи.

— В Кванто ще настъпи глад преди следващата реколта — а щом е така при нас, с най-богатите оризища в цял Нипон, какво остава за другите? — Връхлетя ги споменът за глада преди четири години. Хиляди измряха, а десетки хиляди бяха пометени от неизбежния в такива случаи мор — чума, холера. А и през Големия глад преди двайсет години загинаха стотици хиляди. — Това наистина е Земята на сълзите.

Той кимна разсеяно. После повтори кисело:

— Ще увеличиш данъците с една десета, всички самураи ще получат с една десета по-малко. Поговори с лихварите. Нека увеличат заемите ни. Парите ще отидат за въоръжаване.

— Разбира се. — И добави предпазливо: — Ние сме по-добре от повечето, заложена е само реколтата от следващата година. Но трудно ще получим обикновения процент лихва.

Йоши отвърна раздразнено.

— Не искам да зная и не ме е грижа за лихвения процент, спогоди се колкото можеш по-добре. — Лицето му се изопна. — Може би е дошло времето да предложа на Съвета да регулираме „лихвения процент“, както моя велик дядо?

Преди шейсетина години шогунът, притиснат от дълговете на баща си, от заложени с години напред реколти като всички даймио и подтикнат от все по-нарастващото високомерие и надменност на търговската класа, неочаквано постанови, че всички дългове се отменят, а всички бъдещи реколти се освобождават.

През двата и половина века след Секигахара тази изключителна наредба бе провъзгласявана четири пъти. Тя причини хаос из цялата страна. Всички класи пострадаха неимоверно, особено самураите. Търговците на ориз — основни лихвари не можеха да сторят почти нищо. Мнозина фалираха. Неколцина си направиха сепуку. Останалите се обединиха, както можаха, и страдаха наред с всички други.

До следващата реколта стопаните имаха нужда от търговците, а всички хора се нуждаеха от ориз и така пестеливо продажбите се извършваха само в краен случай и рядко — затова и много скъпо; парите се даваха на заем за семена и сечива срещу следващата реколта; и отново, но много по-скромно се отпускаха пари и кредити на самураите срещу очакваните им приходи за живот и развлечения, за коприни и мечове. Скоро самурайското свръххарчене стана нещо обикновено. Лихварите се върнаха към търговията много по-предпазливо. Пак трябваше да ги придумват с приемливи условия, охотно се предлагаха и с признателност се купуваха самурайски чинове за някои от синовете им и скоро всичко тръгна както преди — със заложени феодални владения.

— Може би ще се наложи, господарю. — И двамата се отвращаваха от лихварите. — Имам тайни запаси от ориз в случай на глад, твоите хора няма да си дояждат, но няма и да умират от глад.

— Добре. Размени ги за пушки.

— Толкова съжалявам, количеството е незначително — поясни тя нежно, ужасена от неговата наивност, и добави бързо, за да смени темата: — Междувременно данъците няма да доставят парите, които ще поискат гай-джин.

— Тогава ще ги набавиш от лихварите — рече той остро. — Направи всичко необходимо. Трябва да имам пушки.

— Да. — Тя изчака тишината да се сгъсти, после бавно изложи дълго обмисления си план. — Ти каза нещо, преди да тръгнеш от къщи, и то ме наведе на мисълта, господарю, за малката златна мина в северните ни планини. Предлагам да увеличим работната сила.

— Но толкова пъти си ми казвала, че мината вече е с изчерпани възможности и че носи все по-малко приходи всяка година.

— Истина е, но благодарение на теб разбрах, че нашите миньори не ги бива. Имам предвид, че където има една жила, може да има и други, стига да намерим опитни златотърсачи, които да ги открият. Дали пък методите ни не са остарели. Сред гай-джин сигурно се срещат познавачи.

Той я погледна.

— Как го смяташ?

— Разговарях със Стария миризливко — такъв беше прякорът на един възрастен холандец, в миналото търговец в Дешима, съблазнен от длъжността частен учител на Йоши, който чрез дар от прислужници, младичка съпруга-консорт и много саке го придума да остане, а после вече му бе минало времето да си тръгне. — Той ми разказа за голяма треска за злато в Страната на Златните планини, които ти спомена, където само преди четиринайсет години гай-джин от всички нации отишли да търсят богатство от земята. Преди няколко години пак имало такава треска за злато в една страна далеч на юг от нас — той я нарече Ван Диемен43. В Йокохама навярно има хора, които са взели участие в една от двете трески за злато. Познавачи.

— И ако съществуват? — Йоши си спомни за Мисамото.

— Предложи им безопасен достъп и половината от златото, което открият за една година. Чух, че имало много американци и авантюристи в Колонията.

— Съгласна ли си гай-джин да бродят из нашите земи и да ни шпионират? — запита я вяло.

Хосаки поклати глава, после се наклони напред, бе привлякла цялото му внимание.

— Пак ти стигна до решение, Йоши-чан. Да речем, че тайно се обърнеш към най-важния търговец; в Йокохама, същия, за когото ми каза, че ще снабди Чошу с пушки — съгласна съм, трябва да получим пушки и модерни оръдия на всяка цена и да попречим на враговете ни да ги придобият. Да речем, че му предложиш своята златна концесия с ограничен достъп. В замяна той ще уреди всичко по издирването и разработването на жилите. Ще допуснеш само един-двама невъоръжени златотърсачи, и то само под най-строго наблюдение. В замяна незабавно те снабдяват със също толкова оръдия и пушки в аванс, колкото е половината от твоето намерено злато, а търговецът се съгласява да продава оръжие и оръдия само на теб. Никога на Чошу, Тоса или Сацума. Ти се усмихваш, господарю?

— И нашият посредник ще е Мисамото?

— Ако не беше твоето умение да го откриеш и обучиш, това нямаше да е възможно. — Изрече го с подчертано уважение и отново изправи гръб, тайно удовлетворена, слушаше забележките му и своите отговори и разбираше, че той бързо ще се заеме с плана й, че някак си ще се сдобият с пушки и никога, никога, никога няма да разменят тайния запас от ориз. Не след дълго вече можеше да се престори на уморена и да помоли за разрешението му да си отдъхне: — … и ти си почини. Господарю, след такова великолепно, макар и изнурително упражнение…

„Разбира се, че такъв изтънчен мъж като него трябва да си почине“ — помисли си Хосаки. И го отрупа с многобройни благоразумни комплименти, помоли за разрешение да масажира уморените мускули на рамото му, все по-предпазливо стана по-интимна, въздишка-две, и все по-близо и по-близо до него, толкова близо, колкото тя желаеше. Толкова близо до него, колкото Койко.

Малко по-рано Койко учтиво бе помолила за разрешение да я посети, бе й се поклонила, благодарила и рекла, че се надява услугите й да са доставили удоволствие на Великия господар, че е чест за нея, дето са я допуснали в дома му дори за кратко. Бяха побъбрили малко и после Койко си бе отишла.

„Такава красавица — помисли Хосаки без ревност и без завист. — Йоши има право на флирт от време на време колкото и да е скъпо. Тяхната красота е толкова крехка, толкова преходна, животът им е толкова тъжен, същински черешови цветове от Дървото на живота. Мъжкият свят е толкова по-вълнуващ физически от нашия. Ийе, да можеш да прелиташ от цвят на цвят без болка и грижа.

Ако наказанието и за най-малкия флирт от наша страна не беше толкова незабавно и жестоко, жените щяха да размислят над това много по-често. Щяхме ли го правим? Защо не? Стига да е безопасно.

Понякога, когато Йоши отсъства, мисълта за такава огромна опасност и незабавна смърт става почти непреодолимо еротична. Глупаво е за такова мимолетно удоволствие. Нали?“

Тя зачака, наблюдавайки го, топлина я сгря отвътре, обожаваше играта на живота, докато в неговото съзнание се тълпяха варианти на плана и как да използва своето творение, Мисамото.

„Ще започна веднага — мислеше той. — Хосаки е разумна и добре ми изяснява собствените ми мисли. Но, ийе, да формулира истината за момчето беше бака в най-висша степен колкото и да е правилно от държавническа гледна точка. На жените им липсва изисканост.“

На другата сутрин в Колонията точно преди зазоряване Джейми Макфей целуна за последно Неми и заедно тръгнаха по коридора към покоите на Малкълм Струан. Той почука леко. Вратата веднага се отвори и младото момиче, Шизука, излезе, затвори, усмихна се особено и зашепна на Неми, която взе Макфей под ръка и бързо го отведе на площадката.

— Какво? Лоши новини, хей? — нервно запита Макфей. Преди тя да затвори, бе зърнал дълбоко заспалия Струан на голямото легло с балдахин и всичко изглеждаше наред. Неми не му обърна внимание и продължи да разпитва момичето.

Разгневен, Макфей попита:

— Неми, какво? Нещо лошо?

Тя се поколеба, после с един начален поток от напевен, извиняващ се японски се окопити и засия:

— Не лошо, Джами-сан, ти, ъ, дойде Йошивара утре, да, не? — Сложи си наметалото и тръгна надолу по стълбите, но той я спря.

— Какво лошо има, Неми? — попита Макфей подозрително.

Тя го изгледа за миг, после пак го заля с японски и пиджин, които нямаха смисъл. Накрая вдигна рамене.

— Тъйнъ, уакаримасу ка?

— Тъйнъ? Аййе, за Бога. Какво е тъйн, хей?

— Тайна, Джами-сан, хай?

— А, тайна, за Бога! Уакаримасу? Каква тайна?

Тя въздъхна с облекчение и засия:

— Тайна, добра! Тайна, Джами-сан, Шизука, Неми. Хай? Хай?

— Хай. Ние пази тайна. Сега какво?

Още непонятен японски и още пиджин, докато си обличаха връхните роби, и после, разстроена, че не може да му обясни точно или че въобще трябва да се обяснява, Неми пародира много от движенията и прошепна:

— Шизука добре, работи добре цял нощ.

— Тай-панът добре ли е?

Неми завъртя очи.

— Хай. Джами-сан, Шизука добре!

Всичките му въпроси предизвикваха само още поклони и усмивки от двете, така че той благодари на Шизука; възнаграждението й вече бе уредено: „Тай-пан плати много-много хубав“ — бе му казала мама-сан. За последен път Неми го закле да пази тайна. Чакащият прислужник ги поведе към Йошивара.

Обезпокоен, без да знае защо, обаче сигурен, че не му казаха цялата истина, Макфей се промъкна на пръсти и застана над леглото, но Струан спеше дълбоко, дишаше спокойно, така че Джейми излезе, отиде в кабинета си и се хвана за работа.

Докъм десет и нещо.

— Здравей, докторе, влез, добре, че идваш, какво ново?

Лицето на Хоуг бе мрачно.

— А Ток изпрати да ме повикат и аз току-що прегледах Малкълм. Това е новото. Ще ми се, за Бога, първо да ме бе попитал, преди ти — о, Боже мой, Джейми — добави бързо тантурестият добряк, като го видя да се изчервява. — Зная, той те е помолил да го уредиш, но ми се ще да се бе сетил първо да ме попиташ — щях да обмисля, очевидно е дяволски опасно и дяволски комично да пробва толкова скоро, след като половината му вътрешности са закърпени и на път да се пръснат… — Той млъкна и седна. — Извини ме, но трябваше да се изприказвам.

— Няма нищо… Зле ли е?

— Не зная, малко кръв в урината и силни болки в слабините. Изглежда, е била много енергична, той се бил увлякъл и когато достигнал кулминацията, стомахът му се свил от възбудата й се сгърчил, така каза. Горкичкият момък, макар че много го боли, твърди, че тя си струвала парите.

— Така ли твърди?

— Да, с някои подробности — не споменавай, че съм ти казал, а? Дадох му болкоуспокоително, така че ще поспи час-два. Ще се отбия по-късно. — Хоуг въздъхна и се изправи с мрачна усмивка. — Получих ново писъмце от госпожа Струан, а ти?

— Да, горе-долу пак същото. Ще му наредиш ли вече да се върне в Хонконг?

— Не мога да му наредя каквото и да било. Той ще си иде, когато поиска, това е сезонът на бурите, за Бога. Разумно е да остане — освен ако няма нещо належащо в Хонконг.

— Има десетки причини — там е седалището на компанията, тук наистина няма какво да прави.

Хоуг сви рамене.

— Съгласен съм, че в Хонконг ще бъде по-добре. Имах намерение, да се върна с пощенския кораб, но след снощи ще изчакам още няколко дни.

— Вземи го със себе си, моля те, на пощенския кораб.

— Вече му предложих и ми отговори с доста неучтиво „не“. Остави, Джейми, добре му е тук, а и едно отвратително пътуване по море ще му се отрази изключително зле, може да го убие. Между другото чувам, че пак ще има бал следващия вторник с Анжел Хубавелката като почетна гостенка.

— Малкълм не ми е споменавал.

— Под покровителството на посланик Сьоратар, със съмнително потекло, баща на всички французи. Е, да си вървя — дръж ме в течение и ако Малкълм пак помоли за подобен гуляй, първо се консултирай лично с мен.

— Добре. Благодаря, докторе.

По-късно на вратата почука Варгас.

— Сеньор, А Ток казва, че тай-панът искал да ви види.

Качвайки се по стълбата, Макфей внезапно усети противно присвиване в стомаха, като се постави на мястото на Малкълм.

— Сеньор Макфей! — извика Варгас от долната площадка. — Извинете, но самураите от Чошу току-що пристигнаха за поръчката на пушки, сеньор.

— Връщам се веднага.

Макфей почука и отвори.

— Здравей, тай-пан — каза любезно. Струан бе подпрян на възглавници, гледаше особено, с вяла усмивка на лицето. — Как си днес?

— Видя ли се с Хоуг?

— Да.

— Добре, тогава знаеш, че момичето се оказа много добро и, ами, благодаря ти, Джейми. Страхотно ме облекчи, макар… — Струан се изсмя нервно, — макар краят леко да ме разтърси. Потресаващо тяло. Всичко се получи крайно задоволително, но едва ли ще го повторя, преди да се оправя. Тя със сигурност ме отърси от безизходното положение. — Малкълм пак се изсмя кратко и нервно. — Не си представях, Джейми, че малко момиче като нея толкова може да е силно и толкова… разбираш, нали?

— Разбира се. Всичко според плана ли стана?

За миг Струан се поколеба, после твърдо отвърна:

— Да, дори по-добре… искам да й удвоиш заплащането.

— Разбира се. — Макфей долови скритото безпокойство на Малкълм и го заболя за него. Очевидно, каквото и да се бе случило, отношенията между Малкълм и Шизука щяха да останат тайна. „Щом така иска, добре. Не е моя работа. Каквото станало, станало. Ще добавя още една тайна към всички останали.“ — Радвам се, че е минало добре.

— Повече от добре. Момичето каза ли нещо?

— Само, че… ъъ… била работила усилено цяла нощ, за… ами, за да ти достави удоволствие.

На вратата бодро се почука и в стаята плавно влезе Анжелик, цъфтяща и в добро здраве, елегантна в новата си светлолилава рокля, със слънчобран, шапка с пера, ръкавици и шал.

— Здравей, любими, здравей, Джейми, как сте днес? О, Малкълм, толкова ми е приятно да те видя. — Тя се наведе над леглото и нежно целуна Струан: О, cheri, толкова ми липсваше.

В момента, когато вратата се отвори, сърцата на двамата мъже се свиха. Нервността на Макфей се засили, тутакси огледа леглото и стаята за някакви издайнически следи. Но всичко бе спретнато и подредено, чаршафите и калъфките за възглавници бяха сменени — както всяка сутрин — повече заради чистофайничеството на Струан, стигащо чак до глупави превземки, — помисли си Джейми — и чиста риза всеки ден. Смешно, един път или два пъти на месец бе повече от достатъчно, но такъв навик бе установил Дърк Струан, а заповедите на тай-пана се превръщаха в закон за Тес Струан и за семейството й. Струан бе току-що избръснат, с чиста нощна риза, прозорците бяха отворени за морския бриз, отнасящ и най-малката следа от парфюм. Джейми задиша по-леко и я чу да казва:

— Видях доктор Хоуг.

И двамата едва не получиха нов пристъп.

— Горкичкият ми — добави Анжелик след миг. — Съобщи ми, че си прекарал зле нощта, горкичкият ми, и че няма да дойдеш на соарето на Сър Уилям тази вечер, така че си помислих да отскоча и да поседя с теб до обяд.

Отправи им сияеща съблазнителна усмивка и се настани във високия стол. Струан се поболяваше от любов по нея, но в същото време страдаше от чувство за вина. „Трябва да съм се побъркал, за да пожелая курва да замести любовта на моя живот“ — помисли си той, горд с нейната открита сърдечност, щеше му се да й признае за Шизука и да я помоли за прошка.

Нощта бе започнала добре; съблечената, усмихната Шизука се притискаше в него, галеше го и го насърчаваше. Той също я бе докосват и галил, горд и изпълнен с желание. Нормалната поза му бе неудобна и болезнена, както и най-обикновеното движение, затова остана седнал и се опита да започне, но тъкмо тогава споменът за лицето и осанката на Анжелик го погълна неканено и ненадейно. Възбудата му изчезна. И колкото Шизука, пък и той самият да се стараеха, не се получи нищо.

Отдъхнаха си и опитаха отново, болката му нарасна ужасно, разпалена от неистов, безсилен гняв и от нуждата да се докаже. Последваха още докосвания и опити — момичето имаше опитни ръце, устни и тяло, но не сполучи да предизвика поне далечен намек за страст и потребност, камо ли за любов с нейната смътна загадка. Каквото и да правеха, не успяха да прогонят сянката на Анжелик. Нито да победят болката.

Накрая Шизука се отказа, младото й тяло блестеше от пот и тя се задъхваше от напрежението.

— Гомен-насай, тай-пан — не спираше да шепне извиненията си тя, но всъщност криеше гнева си и едва не плачеше заради неговата импотентност, тъй като никога досега не се бе проваляла; очакваше всеки момент той да извика прислужниците да я набият и изхвърлят навън, задето не можа да го възбуди, както би постъпил всеки цивилизован човек. А най-вече тръпнеше от страх как ще обясни на своята мама-сан некадърността си. „Буда ми е свидетел: този мъж се провали, а не аз!“

— Гомен-насай, гомен-насай — продължаваше да мълви.

— Заради раната е — измърмори Малкълм, презирайки се; разказа й за Токайдо и раните си, макар да знаеше, че момичето не разбира нито дума. Немощта бе разклатила нервите му. Когато избликът и сълзите му преминаха, я накара да легне до него, възпря я от нови опити и й даде да разбере, че ще получи двойно заплащане, ако запази всичко в тайна. — Тайна, уакаримасу ка? — умоляваше я той.

— Хай, тай-пан, уакаримасу — бе се съгласила Шизука щастливо, намери му лекарството, за което я помоли, и после го залюля в прегръдката си, за да заспи.

— Малкълм… — рече Анжелик.

— Да? — веднага се отзова Струан, съсредоточи се, сърцето му биеше и му напомняше, че бе изпил остатъка от приспивателното на Хоуг и че трябва да помоли А Ток да поднови сместа — само за ден-два. — И аз се радвам да те видя.

— Аз също. Харесваш ли новата ми рокля?

— Чудесна е — като теб — рече той.

— Мисля да вървя, тай-пан — намеси се Макфей, видя как грейна Струан, зарадва му се, макар все още да се потеше от притеснение. — Представителите на Чошу са долу — да продължа с тях, нали?

— Както решихме. Добре, още веднъж ти благодаря, Джейми. Съобщи ми как вървят преговорите.

— Малкълм — избърза Анжелик, — докато Джейми е тук… спомняш ли си, помоли ме да те подсетя, когато се съберем тримата, за моята… за малка издръжка.

— О, да, разбира се, Джейми — каза той сърдечно, когато тя взе ръката му; видимото й удоволствие хвърли изтеклата нощ в забвение. „Завинаги — помисли си той щастливо. — Тази нощ въобще не се е случвала!“ Впиши разходите на моята годеница в сметката ми — нареди той на Макфей, думата „годеница“ предизвика у него прилив на щастие. — Анжел, само подписвай сметките, каквото и да искаш; Джейми ще се погрижи за тях.

— Благодаря ти, cheri, това е чудесно, но, моля те, мога ли да получа малко пари?

Струан се засмя и Джейми също се усмихна.

— Не се нуждаеш от пари тук, няма нужда от пари в брой — никой от нас не носи.

— Но, Малкълм, аз ис…

— Анжелик — прекъсна я той по-твърдо. — По сметка се разплащаме за всичко, в клуба и във всички магазини в Колонията, всички правят така, дори в Хонконг, не си ли спомняш. Така търговците не могат да те мамят, а ти имаш постоянен опис.

— Но аз винаги съм носила пари, cheri, свои пари, за да плащам собствените си сметки — заяви Анжелик с показна честност, — а тъй като баща ми има… ами, ти разбираш.

— Да плащаш собствените си сметки? Ама че ужасна мисъл! Това е нещо нечувано в доброто общество. Сега не се безпокой — усмихна й се той, — това е мъжка работа. Разплащането по сметка е най-доброто решение.

— Може би французите са различни, но винаги имаме дребни и…

— И ние в Англия и навсякъде другаде, но в Азия всички подписваме сметки. Купувай си каквото искаш, просто се подпиши — дори още по-добре е да ти направим твой личен печат, ще подберем най-подходящото китайско име за теб. — Ставаше дума за малък печат, обикновено с правоъгълна форма, от слонова кост или кокал с изгравирани декоративно китайски йероглифи, които наподобяваха името на собственика. Когато го натиснеш в мастилен тампон, а после върху хартия, се получаваше неповторим отпечатък, който трудно се подправяше. — Джейми ще го уреди.

— Благодаря, Малкълм. Но тогава, ами, мога ли да имам собствена сметка, cheri. Много добре се оправям със сметките.

— Сигурен съм, но не напрягай красивата си главица; когато се оженим, ще го уредя, но тук не е необходимо.

Анжелик сама не се чуваше как забавлява Струан с клюки от Френската легация, с прочетеното във вестниците, с писмото на приятелката си от Париж за една великолепна резиденция — наречена „хотел“ — на Шанз-Елизе, собственост на някаква графиня, която скоро ще бъде отворена и е толкова евтина; Анжелик сееше семената на прекрасното бъдеще, разсмиваше го, очакваше да му се приспи, та да тръгне за обяда с френските офицери в клуба, после поязди с тях и с някои офицери от английската флота на хиподрума, следобед да си отдъхне, да се приготви за соарето на Сър Уилям — няма никаква причина да не отиде, но първо ще се върне да пожелае лека нощ на своя бъдещ съпруг.

Всичко бе великолепно и ужасно; мисълта й повече бе заета с новата дилема как да получи пари в брой. „Каква да правя? Трябват ми пари в брой, за да платя за лекарството, тази свиня Андре Понсен няма да предплати за мен, сигурна съм. Проклет да е и проклет да е и баща ми, задето ми открадна парите! И проклет да е оня от Токайдо, вечно да гори в ада дано!

Стига! Помисли. Помни, че си сама и няма кой да ти решава проблемите!

Единствената ми скъпоценност е годежният ми пръстен, а не мога да го продам, просто не мога. О, Боже, всичко вървеше толкова добре. Сгодена съм официално, Малкълм се оправя, Андре ми помага, но лекарството е толкова скъпо, а нямам никакви пари, пари на ръка. О, Боже… Боже, какво ще правя!“

Сълзи рукнаха от очите й.

— Господи, Анжелик, какво има?

— Толкова… Толкова съм нещастна — изхлипа тя и зарови глава в завивките, — толкова съм нещастна заради… заради Токайдо и че си ранен и аз… аз също съм ранена — не е честно!

Катерът на Сър Уилям, движен от десет гребла, бързаше през вълнението право към флагмана, закотвен на рейд край Йокохама, носът му тежко пореше вълните.

Сър Уилям беше сам в кабината, прав — лесно понасяше вълнението, — по редингот и с цилиндър. Морето светлееше, светлината избледняваше на запад, събираха се тъмни облаци, но без видима заплаха от буря. Когато катерът се люшна край кораба, всички гребла се вдигнаха вертикално, посланикът скочи на моста и забърза към главната палуба, където бе тържествено посрещнат.

— Добър ден, сър — енергично отдаде чест лейтенант Марлоу. — Оттук, моля. — Минаха покрай проблясващите оръдия на квартердека — главната палуба, — край мравуняка от хора, които покриваха оръдията, покрай навити корабни въжета, край проверените корабни платна, покрай димящия комин, изкачиха се по стълбичка, спуснаха се по друга към втората палуба с топовете и покрай моряците, които ковяха летви и подреждаха корабните принадлежности, и се запътиха към кабината на адмирала в кърмовата част. Часовият отдаде чест, когато Марлоу почука:

— Сър Уилям, сър.

— Отворете широко вратата, Марлоу, за Бога.

Марлоу задържа вратата за Сър Уилям и понечи да я затвори.

— Марлоу, останете тук! — разпореди се адмиралът.

Просторната кабина заемаше кърмата на кораба: Множество малки люкове, голяма маса и столове, застопорени към пода, малко легло и тоалетна, голям шкаф с ръбести гарафи. Адмиралът и генералът се надигнаха с престорена учтивост и пак седнаха. Марлоу остана на вратата.

— Благодаря ви, че пристигнахте толкова бързо, Сър Уилям. Бренди? Шери?

— Бренди, благодаря ви, адмирал Кетърър. Неприятност ли?

Червендалестият мъж погледна Марлоу.

— Бихте ли налели бренди на Сър Уилям? — Той хвърли лист хартия на масата. — Официално съобщение от Хонконг.

След обичайните надути поздрави съобщението гласеше:

— Негодници — измърмори Сър Уилям, повдигаше му се при мисълта, че гъмжи от пирати из азиатските води, особено от Сингапур на север до Пекин, а флотата на „Белият лотос“ бе най-многобройна и най-прочута; жената спокойно можеше да е съпругата му, която трябваше да пристигне от Англия в Хонконг тия дни с три от децата им. — С прилива ли тръгвате?

— Да. — Адмиралът плъзна един плик през масата. Сър Уилям разчупи печатите:

Сър Уилям отпи солидна глътка: „Дано лицето ми не издава тревогата ми.“

— Хубаво бренди, адмирале.

— Да, от най-добрия ми личен запас, във ваша чест — каза адмиралът, вбесен, че Марлоу е налял на Сър Уилям почти половин водна чаша, а не бе му сипал от обикновеното, второкачествено бренди за посетители. „Мухльо — помисли адмиралът, — ако не се изхитри, никога няма да получи адмиралски чин.“

— Какво става с отиването в Осака? — попита Сър Уилям.

— О, Осака ли? Съжалявам, ще трябва да отложите пътуването, докато се върна. — Едва прикри усмивката си.

— Кога ще стане това? — премаля му още повече.

— Да стигнем до целта са нужни шест-седем дни в зависимост от ветровете, три дни в Бо Чи Се ще са достатъчни. Ще трябва да презаредя с въглища в Шанхай, о, бих казал, че ще се върна в Йокохама, стига да не пристигнат нови заповеди, в… — адмиралът изгълта своя портвайн и си наля още — ще се върна след четири-пет седмици.

Сър Уилям допи брендито си и гаденето премина.

— Лейтенант, ако обичате? Благодаря.

Марлоу пое чашата му учтиво и пак я напълни с най-отбраното адмиралско бренди, като криеше отвращението си, че е лакей и че му е дошло до гуша от адютантския чин, мечтаеше да се върне на своя кораб, на своя квартердек, за да наглежда как върви ремонтът след бурята. „Но поне ще видя някаква акция най-сетне“ — помисли си с облекчение, представяйки си нападението срещу пиратското пристанище и оръдията в целия им блясък.

— Добре, адмирале — започна Сър Уилям, — ако не осъществим заплахата си, ще се изложим, ще изпуснем инициативата и ще изпаднем в голяма опасност.

— Това беше ваша заплаха, Сър Уилям, не наша. Затова се безпокоите твърде много за престижа си; колкото до опасността — предполагам, имате предвид Колонията, — по дяволите, сър, туземците няма да посмеят да ни създадат никакви особени проблеми. Не ви безпокоиха в Легацията, няма да безпокоят и Йокохама.

— Ще сме безпомощни без флотата.

— Не е съвсем така, Сър Уилям — намеси се решително генералът. — Армията тук е в почти пълен състав.

— Съвсем правилно — съгласи се адмиралът, — но Сър Уилям е съвсем прав, като твърди, че Кралската флота поддържа мира. Планирам да вземат четири бойни кораба, сър, а не пет и да оставя една фрегата във военната база. Това ще е достатъчно. „Пърл“!

Марлоу не се сдържа и изтърси:

— Извинете ме, сър, но тя все още е на основен ремонт.

— Толкова се радвам да разбера, че следите състоянието на моята флота, господин Марлоу, и си държите ушите отворени — смрази го адмиралът. — Очевидно „Пърл“ не може да участва в тази експедиция, така че е най-добре да се върнете на борда и да се уверите, че тя е в безупречно състояние за плаване, готова за всякакви заповеди, утре до залез-слънце, или ще останете без кораб.

— Слушам, сър. — Марлоу преглътна, отдаде чест и хукна навън.

Адмиралът изсумтя и рече на генерала:

— Добър офицер, но още има жълто по устата — чудесно семейство, свързано с флотата, двама от братята му също са офицери, а баща му — флаг-капитан в Плимут. — Той погледна Сър Уилям. — Не се безпокойте, фрегатата му ще вдигне мачта до утре и ще бъде на разположение — той е най-добрият ми командир, но, за Бога, не му казвайте, че съм го похвалил. Той ще ви пази, докато се върна. Ако няма нищо друго, господа, ще отплавам веднага — толкова съжалявам, че не мога да се присъединя към вас за вечеря.

Сър Уилям и генералът допиха питиетата си и се изправиха.

— Бог да ви поживи, адмирал Кетърър, да се върнете благополучно с целия си екипаж — искрено му пожела Сър Уилям, генералът се присъедини към него. После лицето му стана сурово: — Ако не получа удовлетворение от Бакуфу, ще тръгна за Осака, както бе решено, със или без „Пърл“, със или без армията, но, за Бога, ще ида в Киото и Осака.

— Най-добре да изчакате, докато се върна; най-добре да проявите благоразумие и да не споменавате името Божие, след като ще предприемете такова необмислено действие, Сър Уилям — отсече адмиралът. — Господ може да реши другояче.

Същата вечер, точно преди полунощ, Анжелик, Филип Тайърър и Палидар излязоха от Британската легация и тръгнаха по Хай стрийт към сградата на Струан.

— La — рече Анжелик щастливо. — Сър Уилям, разбира се, има скромен готвач!

И тримата бяха във вечерно облекло и се засмяха, защото храната бе по английски обилна и изключително вкусна — печено говеждо, подноси със свински наденици и пресни раци, докарани в лед от Шанхай в хладилното помещение на пощенския кораб като част от дипломатическата поща и затова не подлежаха на митническа проверка и данъци. Бяха сервирани с варени зеленчуци, печени картофи, също внесени от Шанхай, с йоркширски пудинг и последвани от ябълков сладкиш и баница с кайма и с бордо, „Пуйи Фюме“, портвайн и шампанско, колкото двайсетината гости можеха да изпият.

— А когато госпожа Лънкчърч хвърли един рак по съпруга си, помислих, че ще умра — каза Анжелик, за да предизвика още смях, но Тайърър смутен рече:

— Боя се, че някои от тъй наречените търговци и техните съпруги са склонни към буйства. Моля, не съдете за всички англичани и англичанки по поведението на тези тук.

— Съвсем правилно! — Палидар сияеше от щастие, че тя го прие в свитата си, осъзнаваше, че вечерната му униформа и шапката с перо правеха сивия редингот на Тайърър, старомодната му и надиплена копринена връзка и цилиндъра да изглеждат още по-погребални. — Отвратителни хора. Без вашето присъствие вечерта щеше да е ужасна, няма никакво съмнение.

Хай стрийт и пресечките бяха все още пълни с търговци, чиновници и други клатушкащи се към своите къщи или разхождащи се, тук-там пияни лежаха край петролните лампи, които осветяваха улицата. От време на време групички японски рибари с гребла, мрежи и хартиени фенери, за да си осветяват пътя, се изкачваха уморено откъм брега, където бяха изтеглили лодките си, или пък слизаха от селото за нощен риболов.

Пред централната врата на сградата на компания Струан Анжелик спря и протегна ръка за целувка.

— Благодаря ви и лека нощ, скъпи приятели, моля, не си правете труда да ме чакате, някой от прислужниците ще ме изпрати до Легацията.

— И дума да не става — каза веднага Палидар, хвана ръката й и я задържа за миг.

— Аз… ние ще се радваме да изчакаме — увери я Тайърър.

— Но може да остана цял час или само пет минути, зависи как е годеникът ми.

Те настояха, Анжелик им благодари, промъкна се край нощния постови, облечен в ливрея и въоръжен, изкачи стълбите, кринолинът й се вееше, шалът й се влачеше — все още бе обхваната от вълнението на вечерта и обожанието, което я заобикаляше.

— Здравей, скъпи, исках само да ти пожелая лека нощ.

Струан бе облечен в елегантен халат от червена коприна над разкопчана риза и панталони, носеше меки ботуши, шалче на врата. Той стана от стола, болката бе притихнала от еликсира, който А Ток му бе дала преди половин час.

— За първи път от много дни се чувствам толкова добре, скъпа моя. Малко замаян, но съм добре — колко си красива. — Светлината от петролната лампа правеше изпитото му лице по-красиво от друг път, а нея — по-желана от всякога. Той сложи ръце на раменете й, за да се задържи, усещаше главата и тялото си странно олекнали, кожата й бе розова и топла. Очите й играеха, а той сведе очи с обожание и я целуна. Най-напред нежно, а когато тя му отговори, с ликуване посрещна вкуса на устните и.

— Обичам те — измърмори той между целувките.

— И аз те обичам — отвърна Анжелик, вярваше си и бе отпаднала от удоволствие, толкова щастлива, че той наистина изглежда по-добре, с твърди и търсещи устни, със силни и търсещи ръце, но някак си сдържани, толкова сдържани, че внезапно в унес й се прииска да премахне всички прегради.

— Je t’aime… je t’aime.44

За миг двамата останаха прегърнати, а после с неподозирана и от него самия сила Малкълм я вдигна, седна пак в големия стол с висока облегалка и я залюля в скута си, устните им се докосваха, едната му ръка обгръщаше тънкия й кръст, другата спокойно лежеше върху гърдите й, коприната сякаш засилваше топлината, извираща от чашките на корсета й. Изпълни го удивление. Удивление, че сега, когато всяка част от тялото й бе покрита и забранена, за разлика от нощес, когато всичко бе открито у японката и го подканваше, също толкова младежко, той се чувстваше по-еуфоричен и по-възбуден от всякога, а в същото време се владееше, вече не бе обезумял от страст.

— Толкова странно — измърмори той и си помисли, че не е чак толкова странно, лекарството бе притъпило болката.

— Cheri?

— Странно е, че се нуждая от теб толкова много, но мога да изчакам. Не дълго, но мога.

— Моля те, не за дълго, моля те. — Устните й отново затърсиха неговите, не мислеше за друго, освен за него, топлината стопяваше спомена и тревогата й и вече не съществуваше никакъв проблем. И за двамата. После отвън наблизо се чу внезапен изстрел от пушка. Настроението им се развали, тя се надигна от скута му и преди да се усети, вече бързаше към полуотворения прозорец. Долу зърна Палидар и Тайърър. „По дяволите, забравих ги“ — помисли си тя. Двамата мъже гледаха към сушата, после се обърнаха, вниманието им се насочи към Пияния град.

Анжелик надникна навън, но видя само неясна група мъже в далечината. Вятърът донасяше неясните им викове.

— Май няма нищо, в Пияния град е… — каза Анжелик; изстрелите и побоищата, дори дуелите бяха чести в тази част на Йокохама. Чувстваше се странно, а тръпнеше и в същото време пламтеше. Върна се и го погледна. С лека въздишка коленичи и взе ръката му, притисна я до бузата си, сложи глава в скута му, но нежността му и галещите косата и тила й пръсти вече не я разнежваха. — Трябва да си вървя у дома, моя любов.

— Добре. — Пръстите му продължиха да я галят.

— Искам да остана.

— Зная.

Струан се наблюдаваше отстрани: идеалният джентълмен, спокоен, мълчалив, помага й да се изправи, изчаква я да си пристегне корсажа, да си оправи косата и да се загърне с шала. После, ръка за ръка, бавно върви до нея към стълбата, където й се оставя тя да го убеди да остане, позволява на прислужника да я поведе надолу. На вратата тя се обръща и му маха за сбогом, той й махва и тя излиза.

Изглежда, че му костваше усилие да се върне и съблече, остави прислужника си да му свали ботушите. После си легна без чужда помощ в мир със себе си и със света. Главата не го болеше, тялото му се усещаше чудесно, отпуснато.

— Как е моят син? — прошепна А Ток от прага.

— В Страната на маковете.

— Добре, добре. Там няма да го боли.

Прислужникът духна пламъка и излезе.

По-надолу по Хай стрийт френският часови, с немарлива униформа и също толкова немарливи обноски, отвори вратата на легацията пред Анжелик:

— Bonsoir, mademoiselle.

— Bonsoir, monsieur. Лека нощ, Филип, лека нощ, Сетри.

Вратата се затвори и тя се подпря на нея, за да се съвземе. Очарованието от вечерта бе изчезнало. На негово място се трупаха призраци. Дълбоко потънала в мисли, прекоси преддверието и се запъти към своите покои, зърна светлинка под вратата на Сьоратар. Спря се и внезапно й хрумна, че може би сега е най-подходящото време да го помоли за заем. Почука и влезе.

— О, Андре! Здравей, извини ме, очаквах да заваря господин Анри.

— Той все още е при Сър Уилям. Тъкмо довършвах едно официално съобщение от негово име. — Андре седеше на бюрото на Сьоратар, отрупано с листове. Съобщението бе свързано с компания Струан, с тяхната вероятна сделка за оръжие с Чошу и вероятната помощ, която една съпруга французойка би могла да окаже на тяхната начеваща оръжейна промишленост. — Прекара ли добре? Как е годеникът ти?

— Много по-добре е, благодаря. Вечерята бе изобилна, стига човек да обича похапването. Ех, да бе в Париж!

— Да. — „Боже мой, тя е само за в леглото“ — помисли си той и това му припомни за гнусната заразна болест, която го разяждаше.

— Какво има? — попита Анжелик, стресната от внезапното му пребледняване.

— Нищо. — Той си прочисти гърлото и се помъчи да овладее ужаса си. — Просто не съм в настроение — нищо лошо.

Андре изглеждаше толкова уязвим, толкова безпомощен, че тя изведнъж реши пак да му се довери, затвори вратата, седна до него и изговори на един дъх:

— Какво ще правя, Андре? Не мога да получа никакви пари в брой… какво да направя?

— Изтрий си сълзите, Анжелик, отговорът е толкова прост. Утре или вдругиден ще те заведа на пазар — започна той с изчистено от мирските грижи съзнание. — Ти си ме помолила да отида с теб на пазар, нали, да ти помогна да избереш годежен подарък за Малкълм Струан. Златни копчета за ръкавели с перли и обици с перли за теб. — В гласа му се прокрадна тъжна нотка. — Но, о, какъв ужас, някъде по пътя на връщане от бижутерския магазин ти си загубила едната — търсили сме навсякъде, но напразно. Ужасно! — Светлокафявите му очи се задържаха върху нейните. — Междувременно мама-сан си получава тайно парите; ще направя така, че обицата, която си „загубила“, да струва повече от достатъчно, та да стигне за лекарството и всички разходи.

— Ти си чудесен! — извика Анжелик и се хвърли на врата му. — Чудесен си, какво щях да правя без теб? — Отново го прегърна, благодари му и изскочи от стаята.

Андре дълго гледа затворената врата. „Да, това ще стигне за лекарството, и за моите двайсет луидора, и за другите разноски, само да поискам — помисли си той, странно нерешителен. — Малка глупачка, толкова е лесно да те подведа. Забъркваш се във все по-дълбоки и по-дълбоки водовъртежи. Не разбираш ли, че се превръщаш в крадец и дори по-зле — в престъпник, обмислящ предумишлена измама.

А ти, Андре, си съучастник в заговора.“

Той се изсмя открито, със зъл, порочен смях. „Докажи го де! Ще разкаже ли тя на съда за аборта, мама-сан ще свидетелствува ли срещу мен? Съдът на кого ще повярва — на дъщерята и племенницата на престъпници или на мен?

Не, но Господ знае, а ти скоро ще се изправиш пред Него.

Да, и Той ще знае, че съм извършил много злини. И че се каня да сторя още по-големи.“ Сълзи рукнаха по лицето му.

— Аййиая, госп’жица — сопна се А Со, докато помагаше на Анжелик да се съблече; девойката не седеше мирно, веселото й настроение се върна — неотложният й проблем бе решен. — Госп’жица!

— О, много добре, но побързай. — Анжелик се изправи до леглото и продължи да си тананика веселата полка. Стаята изглеждаше по-уютна и приятна в светлината на лампата, отколкото денем, стъклените прозорци бяха леко открехнати, а дървените капаци — залостени.

— Госп’жица прекарал добре, хей? — А Со ловко заразвързва връзките на кринолина на талията й.

— Добре, благодаря ти — учтиво рече Анжелик, не я харесваше особено. А Со бе с широк ханш, на средна възраст, прислужница, а не истинска бавачка.

„Но тя е толкова стара, Малкълм, намери ми някоя млада и хубава, която се смее!

— Гордън Чжан, нашият компрадор, я избра, Анжелик. Той гарантира, че можеш напълно да й се довериш, може да ти среше косата, да те изкъпе, да се грижи за европейските ти дрехи, тя е моят подарък за теб, докато си в Япония…“

Връзките се разхлабиха и кринолинът се смъкна, после А Со направи същото с фустата й и накрая с обемистата рамка от костени и метални обръчи, която придаваше форма на кринолина. Дългите гащи, копринените чорапи, късия комбинезон, корсажа и накрая — корсета, който пристягаше талията й от двайсет до осемнайсет инча и повдигаше бюста й по модата. Когато прислужницата развърза стегнатия корсет, Анжелик въздъхна дълбоко от задоволство, прегази морето от платове, строполи се на леглото и се остави да я доразсъблекат като дете. Покорно вдигна ръце и пъстрата нощница се хлъзна по тялото й.

— Седни, госп’жица.

— Не, не тази вечер. А Со, косата ми може да почака.

— Аййиая, утре не добро! — А Со размаха четката.

— О, добре. — Анжелик въздъхна и се смъкна от леглото, седна до тоалетката и остави прислужницата да свали фибите и да я реши. Бе толкова приятно. „О, колко е умен Андре! Той прави всичко толкова просто — сега ще мога да получа парите, от които се нуждая, о, колко е умен.“

От време на време капаците изскърцваха от лекия морски бриз. На стотина ярда отвъд стъргалото вълните заливаха чакълестия бряг, отдръпваха се и пак прииждаха с успокоителен шум, който обещаваше още една спокойна нощ за всички в Колонията. Флотата бе отплавала по залез. Всички, които не бяха пияни или приковани към леглото, наблюдаваха с различна степен на тревога как корабите отплават. До един им желаеха Бог да ги пази и скорошно завръщане. С изключение на японците. Ори беше един от тях. Наблюдаваше Анжелик през един процеп в капака на прозореца й, добре скрит и замаскиран от високите храсти камелия, които растяха тук в изобилие. Бе ги посадил запаленият градинар Сьоратар.

Дълго преди полунощ Ори бе застанал в тази засада да чака Анжелик; времето минаваше бавно, той кроеше и прекрояваше планове, изтощен, нервно проверяваше пак и пак дали късият му меч е готов в ножницата и дали малкият пистолет е скрит в ръкава на рибарското му кимоно. Но когато я съзря да приближава Легацията в компанията на двама гай-джин, цялата му умора изчезна.

За миг бе помислил да се втурне и да ги убие, но се отказа от тази глупост, защото осъзна, че едва ли може да ликвидира и тримата заедно с часовоя, без самият той да загине. „Във всеки случай — помисли си Ори мрачно — това ще сложи край на намерението ми да я имам още веднъж, преди да умра, и после да подпаля Колонията. Хирага никога няма да го стори, ако аз не го подтиквам. Волята му е отслабнала — покварен е от гай-джин. Щом Хирага Силният се поддаде толкова бързо, какво остава за другите? Императорът е прав, че мрази гай-джин и иска да ги изгоним.“

И така, той обузда гнева си и се промъкна още по-навътре в скривалището, изчаквайки благоприятен случай, подготвен за всякакви изненади. Няма как да проникне през прозорците, освен ако тя не свали резетата. Задната врата не се охраняваше и бе възможно да влезе през нея или да се изкатери по стената до горния етаж, ако не бе отворена. Бе наблюдавал как Анжелик се съблича, без да пропусне и най-малката подробност, само на две крачки от нея. Вече лежеше завита в леглото, прислужницата се суетеше около господарката си. Нетърпението му стана почти непоносимо.

По-рано същата вечер един смесен патрул от моряци и войници, който обикаляше из Колонията нощем, за да пази реда, внезапно му бе извикал паролата в уличка зад Хай стрийт. Ори бе спрял безстрашно, нямаше полицейски час, нито имаше забранени за японци територии в Колонията, макар те съвсем разумно да си стояха най-вече в собствения си квартал и да предпочитаха да не предизвикват гай-джин. За нещастие сержантът грубо бе заврял фенер в лицето на Ори, което го накара да отстъпи стреснат. Скритият къс нож тупна на земята.

— Ей, ти, малък негоднико, знаеш, че ками като тая са забранени, кинджиру.

Ори не разбра думите, но заповедта и наказанието бяха известни на всички. Ори веднага грабна ножа си и хукна. Сержантът стреля по него, но куршумът уцели керемида, а японецът се прехвърли над нисък зид и се загуби в лабиринта от улички и постройки. Патрулът не си направи труда да го подгони, само го изругаха няколко пъти; носенето на нож бе незначителна наказуема простъпка, като нарушителят изяждаше един бой, а камата се конфискуваше.

Той пак бе изчакал скрит, докато да се присъедини към групичка рибари, които слизаха към брега, после повторно се бе върнал, огледа оградата на Легацията и бързо откри безопасно местенце. Спусна се там и зачака.

Същата сутрин Ори се бе престорил, че е готов да тръгне за Киото, както искаше Хирага.

— Щом се свържа с Кацумата, ще ти изпратя съобщение оттам — каза Ори, умишлено стиснал устни. — Увери се, че момичето няма да се измъкне!

— Тя е жена на тай-пана, така че всяка нейна стъпка е премерена и лесно ще я открием — отвърна му Хирага също студено. — Пази се, на Токайдо е опасно — наказателните патрули и охраната на бариерите ще бъдат много бдителни.

— По-добре е да почитаме соно-джой, по-добре да ми разрешиш да остана, по-добре да запалим Йокохама. Акимото пристига днес, лесно можем да го сторим.

— Когато се върнеш. Ако останеш сега, ще допуснеш грешка, жената ти е завъртяла главата и те прави опасен за себе си, за приятелите ти и за соно-джой.

— Ами ти, Хирага? Гай-джин са те омотали и са замаяли трезвия ти разсъдък.

— Не, казвам ти за последен път.

Без да го е грижа, че ще предизвика Хирага още повече, той изтърси:

— Видя каква сган са гай-джин, пияни и противни, бият се като животни, гуляят и развратничат в Пияния град. Това ли са хората, за които искаш да научиш повече и да заприличаш на тях?

— Върви!

Все така разгневен, той бе прибрал късия си меч и пистолета. По предложение на Райко се бе присъединил към всекидневния поток от прислужници, отиващи на пазар в Канагава, където се намираха най-доброто саке и най-хубавите храни. С тях премина през бариерите на Йошивара и на Колонията, наказателният патрул все още се спотайваше сред охраната, като я изнервяше толкова, колкото и селяните. На половината път към Канагава, претъпкан от хора, Ори се измъкна към брега. Там подкупи един рибар да го откара до отдалечения край на Колонията, близо до Пияния град, и да го скрие до здрач.

„Правя точно каквото трябва — мислеше си той напълно убедено, слабият морски вятър разгонваше нощните насекоми. — Жената е най-добрата мишена за соно-джой. Каквото и да говори Хирага, никога няма да имам друга възможност да се отърва от магията й. Да, омагьосала ме е. Сигурно е ками, дух, вълчица, преродена повторно в гай-джин, никоя друга жена не може да е девствена и упоена и с готовност да ме приеме такава, никоя друга не може да накара някой мъж да свърши, както свърших аз, и да ме подлудява от желание.

Тази вечер ще я обладая за втори път. После ще я убия. Ако успея да избягам, карма. Ако не, карма. Но тя ще умре от ръката ми.“

Потта се стичаше по лицето и гърба му. Той пак се съсредоточи, залепен за пролуката, тя бе толкова близо, че ако не беше стената, можеше да се пресегне и да я докосне. Анжелик се качи в леглото, нощницата й се разтвори. Прислужницата намали пламъка и остави само топла светлинка.

— Лекъ нож, госп’жица.

— Лека нощ, А Со.

Доволна, че остава сама, Анжелик се намести уютно в завивките, наблюдаваше сенките от пламъка, които танцуваха, с глава, отпусната на ръката й. Преди Канагава никога не се бе страхувала от тъмнината, бързо заспиваше и се събуждаше бодра. След Канагава навиците й се промениха. Сега настояваше лампата да свети през нощта. Сънят не идваше лесно. Скоро мислите й тръгваха по пътеките на диви догадки. Току опипваше гърдите си.

Наедрели ли са от вчера, зърната ми по-чувствителни ли са? Да, да, не, само си въобразявам. А коремът ми? По-кръгъл ли е? Не, няма никаква разлика още, но…

Но все пак има огромна разлика като преди Христа и след Христа. И поне веднъж дневно се чудя дали е момче или момиче? Или дявол, метнал се на баща си насилник. Не, моето дете не може да бъде дявол!

Дявол. Това ми напомня, че днес е петък и след два дни трябва да ида на църква и отново да се изповядам. И как ще говоря? Как ненавиждам изповедта сега и тоя отец Лео, такъв дебел, недодялан, вонящ на тютюн, развратен дядка. Напомня ми за изповедника на леля Ема в Париж — стария шотландец, вмирисан на уиски, чийто френски беше толкова гнусен, колкото и расото му. Имах късмет, че нито леля, нито чичо Мишел бяха фанатици, само обикновени неделни католици. Как ли е тя и горкият чичо Мишел. Утре ще поговоря с Малкълм…

Скъпият… скъпият Малкълм, беше толкова мил тази вечер, толкова силен и разумен, ах, колко го желаех. Толкова се радвам, че мога да разговарям с него, добре, че леля Ема отказваше да научи френски, та ми се наложи аз да науча английски. Как е оцеляла в Париж през всичките тези години, говорейки само на английски? Как ли я е обичал чичо Мишел, за да се ожени за нея и да устои на такова изпитание? Макар да ги обичам и двамата, тя е толкова старомодна, той е толкова обикновен.

Любов! Той винаги е говорил за любовта им, и тя също. Срещнали се в Нормандия, той прекарвал там лятната си ваканция, тя била актриса в пътуваща трупа, — играели Шекспир, а той — дребен чиновник. Било любов от пръв поглед, винаги са го казвали, тя била красива, той бил хубав. Избягали заедно, оженили се след седмица, толкова романтично, но не бяха толкова щастливи после.

Но ние с Малкълм ще бъдем. О, да, и аз ще обичам Малкълм като всяка съвременна жена, ще имаме много деца, те ще израснат като католици, той няма да има нищо против, нали не е фанатично-религиозен: „Наистина не съм, Анжелик. Разбира се, ще се оженим според протестантските традиции. Майка ми няма да допусне друго, сигурен съм. После може тайно да направим и католически обред, ако желаеш…“

„Няма значение, че ще е тайно, това ще е истинската сватба — не другата, — децата ще бъдат приети в лоното на църквата, всички ще живеем в Париж през повечето време от годината, той ще ме обича и аз ще го обичам и ще се любим чудесно“ — мислеше си тя, сърцето й тупкаше от удоволствие; отдаде се на мечтите си. Все повече и повече. После, тъй като вечерта бе минала чудесно и тя се чувстваше чудесно и в пълна безопасност, се остави на спомена за присънилото се през онази нощ.

Не можеше да си спомни нещо конкретно. Обезчестяването се стопяваше сред еротични представи и еротични образи. Леко парване, което се превръщаше във всепроникваща топлина. Хем знаеше, хем не знаеше и чувстваше, и не чувстваше как силни ръце я прегръщат и я обладават с никога неизпитвана чувственост и откровеност; главата, тялото, животът, възхитително освободени от всякакви задръжки, толкова привлекателно бе всичко, защото това… беше само сън.

— Но събудих ли се, или не се събудих, или само се преструвах на заспала? — питаше се тя отново и отново, винаги с лека тръпка. Но нямаше да му отвърна толкова разпътно, ако бях будна — сигурно не, — а сънят бе толкова завладяващ и толкова бурно ме подтикваше да желая още и още, и…

Анжелик чу как външната врата се отвори и затвори, после резето на спалнята се помръдна и се превъртя. Зърна Андре да отваря и затваря тихо вратата, да пуска резето и да се обляга на нея подигравателно подсмихнат.

Внезапно девойката се изплаши:

— Какво искаш, Андре?

Той дълго мълча, след това се приближи до леглото и я загледа.

— Да… да поговорим, а? — попита тихо. — Трябва, а? Да поговорим… или… или какво?

— Не разбирам. — Анжелик го разбираше твърде добре, болезнено осъзнаваше обезпокоителния блясък в очите му, където само преди няколко минути се четеше единствено съчувствие. Но тя овладя гласа си, проклинаше се, че не е залостила вратата — тук никога не се налагаше, наоколо винаги имаше прислужници или персонал на Легацията и никой не би посмял да влезе без разрешение. — Моля, не…

— Ще поговорим за утре и нека бъдем… да бъдем приятели.

— Драги Андре, моля те, късно е. Каквото и да е, може да почака до утре. Съжалявам, но нямаш право да влизаш тук, без да почукаш… — За момент изпадна в паника и се дръпна към другия край на леглото, тъй като той седна на ръба и протегна ръце. — Спри или ще викам!

Той се изсмя тихо и язвително:

— Ако викаш, скъпа Анжелик, ще се притекат слугите, аз ще отключа вратата и ще им кажа, че ти си ме поканила тук. Искала си насаме да обсъдим как да намериш пари, пари в брой за аборт. — Отново присмехулно изкриви, устни — Е?

— О, Андре, не бъди такъв, моля те, иди си, моля те… ако някой те е видял, моля те.

— Първо… първо целувка.

Тя избухна:

— Махай се, как се осмеляваш!

— Млъквай и слушай — прошепна Андре дрезгаво, ръката му обви кръста й и я стегна като в менгеме. — Осмелявам се, разбира се, ако поискам нещо повече от целувка, ти ще ми го дадеш — доброволно или не. Без мен ще те разкрият, без мен…

— Андре… моля те, остави ме. — Колкото и да се опитваше, не можеше да се измъкне от хватката му. С изкривена усмивка той я поотпусна. — Нараняваш ме — едва не се разплака Анжелик.

— Не искам да те нараня — каза той гърлено, гласът му прозвуча странно за самия него; осъзна, че е безумство да се намира тук и да върши това, но някакъв внезапен ужас го бе обзел и надделя над разсъдъка му; краката му го доведоха по своя воля, за да я накара да… да какво? Да сподели с нея позора си? Защо не? — нададе вик мозъкът му, вината е нейна, перчи се с хубостите си и крещящата си сексуалност и ми напомня за моя ужас! Не е по-добра от уличниците, а може и да не е изнасилена; кани се да хване в капана си Струан и неговите милиони с всякакви средства! — Аз съм… аз съм твой приятел, не ти ли помагам? Ела тук, една… една целувчица не е кой знае каква отплата.

— Не!

— За Бога, направи го с желание, или ще престана да ти помагам, след ден-два ще уведомя Струан и Бабкот анонимно. Това ли искаш? А?

— Андре, моля те… — Тя се огледа, отчаяно търсеше начин да избяга. Нямаше как. Той се премести по-близо към нея на леглото и посегна към гърдите й, но тя отблъсна ръката му и започна да се съпротивлява и да се бори, замахна с нокти към очите му, но той я задържа; безпомощна, Анжелик се отбраняваше, без да вика, бе попаднала в примката му и трябваше да му се подчини. Внезапно по кепенците се чу силен трясък.

Беше толкова неочакван, че Андре дойде на себе си, а тя изпищя от страх. Ужасен, той скочи от леглото, втурна се към вратата, отключи я, отключи и външната, после се завъртя и хукна към прозорците, дръпна ги да се отворят. За секунди свали резетата на капаците и ги блъсна навън. Нищо. Нямаше никого. Нищо, само храстите се люшкаха от вятъра, носеше се шумът на вълните, стъргалото зад оградата бе пусто. Един часови притича:

— Какво става?

— Теб трябва да питам, войнико. — Сърцето на Андре биеше учестено, думите потекоха сами от устата му: — Видя ли някого? Минавах край стаята на госпожицата и чух или помислих, че чувам някой да удря по нейните капаци. Бързо, огледай наоколо!

Зад него Пиер Вервен, Charge d’Affaires, с потрепваща свещ в ръка влетя разтревожено в стаята, навлякъл халат над нощната си риза, с килната нощна шапчица. И други се стекоха на прага.

— Какво става… о, Андре! Какво, по дяволите… какво става? Госпожице, вие ли изпищяхте?

— Да… аз… той — заекна Анжелик. — Андре беше… той… някой блъсна капаците и Андре… ами… той…

— Тъкмо минавах край стаята й — отвърна Андре — и се втурнах вътре… така ли е, Анжелик?

Тя сведе поглед, загърна още по-плътно завивките около себе си.

— Да, да, така е — рече тя изплашена; мразеше го, но се опитваше да скрие своята ненавист.

Вервен отиде при Андре на прозореца и надникна навън.

— Може да е от вятъра, тук се вдигат внезапни вихрушки, а капаците не са от най-новите. — Вервен раздруса един. Наистина бе разхлабен и изхлопа шумно. После се наведе навън и се провикна след часовия. — Хубаво потърси и се върни да ми докладваш. — После затвори и залости кепенците, залости и прозорците. — Ето! Няма за какво да се тревожите, госпожице!

— Да, да, но… — Сълзи на облекчение потекоха от очите й.

— Mon Dieu, госпожице, няма за какво да се тревожите, не плачете, вие сте на сигурно място, не се тревожете, разбира се, че не трябва. — Вервен свали нощната си шапчица и се почеса по плешивото теме. После за своя радост видя А Со сред останалите на входа и й махна с ръка надуто. — А Со, ще спиш тук с госп’жица, хей?

— Да, госп’дар. — А Со хукна за постелки, а останалите се заизмъкваха…

— Аз ще почакам с вас, госпожице Анжелик, докато тя се върне. — Възрастният мъж се прозя. — Навярно и на двама ви се е сторило, бил е само вятърът. Кой ще тропа по капаците, а? Няма нито скапани улични хлапаци, нито гамени в Колонията, за да си правят майтап, нито джебчии, слава Богу! Ще да е бил вятърът, а?

— Сигурно си прав — каза Андре, съвзел се от страха, но вътрешно ужасен, че някой е наблюдавал отвън… Бе забелязал цепнатината, но никакви други следи. — Съгласна ли си, Анжелик?

— Аз… аз… може би, да — каза тя, много нерешително и още невъзстановила се от уплахата си. „Какво се случи? Имаше ли някой, или Бог ми прати вятър — истински Божи дар? Вятър или не, човек или не, не ме е грижа — реши тя. — Не ме е грижа, отървах се, утре ще се преместя пак при Малкълм, не смея да оставам тук, не трябва да оставам твърде близо до Андре, опасно е.

— Звучеше, като че някой потропа, но… но може би греша. Може да е бил… внезапен вихър.“

— Сигурен съм, че е така — самоуверено заяви Вервен. — Моите капаци винаги потракват, непрекъснато ме събуждат. — Той се изкашля и седна, вгледа се любезно в лицето на Андре, все още бледо като тебешир.

— Няма нужда да чакаш, приятелю. Изобщо не изглеждаш добре, сякаш, да не дава Господ, имаш криза на черния дроб.

— Може би, може би. Аз… аз… наистина не се чувствам много добре. — Андре погледна Анжелик. — Съжалявам — каза той с тих и спокоен глас, задържа очите си върху нейните, пак заприлича на предишния Андре, цялата странност, страст и буйство бяха изчезнали. — Лека нощ, Анжелик, не се бой от нищо, никога. Господин Вервен е съвсем прав.

— Да… да, благодаря ти, Андре. — Анжелик се насили да се усмихне и тогава той си отиде. Тя се бе взряла втренчено, искаше да прочете истината в очите му. Те гледаха приятелски, нищо повече. Но не можеше да се довери на онова, което видя. Въпреки всичко знаеше, че трябва да сключи примирие с него, да приеме неизбежните му извинения — да се престори, че е забравила всичко и е сметнала нападението за моментна лудост — и отново да станат приятели. Привидно.

Девойката потръпна. Дълбоко в себе си тя също проумя, че в края на краищата ще трябва да му даде всичко, което той поиска. Докато е жив.

Ори трепереше, сгушен до обърната рибарска лодка на каменистия бряг. На двадесетина ярда е шипене се разбиваше прибоят.

— Ти си напълно бака — ахна той, гневът му бе насочен към самия него. Преди да се усети какво върши, той бе блъснал по кепенците, а след това, ужасен от глупостта си, бе побягнал; прехвърли оградата, намери греблото, което използваше за маскировка, метна го на рамо и хукна безпрепятствено през пътя, а гласове на гай-джин го следваха по петите…

„Хирага трябва да е прав — помисли си той, отвратен, объркан, сърцето му се свиваше в гърдите, рамото му туптеше, а гореща струйка кръв се стичаше от раната, която стремителното бягство му бе причинило. — Може би тази жена наистина ме е подлудила. Лудост бе да удрям по кепенците — за какво ми беше? Има ли някакво значение, ако още някой спи с нея? Защо избухнах, а сърцето ми се качи в гърлото? Не я притежавам и не искам да я притежавам, какво значение има, ако някой гай-джин я обладае доброволно или насилствено! Някои жени се нуждаят от известно насилие, за да се възбудят, както много мъже… о, почакай, щеше ли да е по-добре, ако тя се бе борила с мен, вместо да ме приеме с готовност, колкото и упоена да беше или да се преструваше, че е?

Преструваше ли се?“

За първи път му хрумна подобна мисъл. Малко от яда му се изпари, но сърцето му продължаваше да тупти и болката зад слепоочията не го отпускаше. „Възможно ли е да се е преструвала? Ийе, възможно е, ръцете й ме прегърнаха и краката й ме обхванаха, а тялото й се движеше като никое друго досега — всички жени в леглото се движат чувствено, със стонове и въздишки, а понякога и с малко сълзи и «О, колко си силен, как ме изпразни, никога не съм имала късмет с такъв мъж по-рано…», но всеки клиент знае, че това са само думи без съдържание, заучени наизуст, част от тяхното обучение, нищо повече.

Тя не беше като тях, всеки момент означаваше нещо за мен. Няма значение дали се е преструвала на упоена или не — вероятно го е направила, жените са толкова коварни. Не ме е грижа, не трябваше да блъскам по капака като безумен, да издавам присъствието си и скривалището си. Навярно провалих завинаги всички възможности да получа достъп дотам!“

Гневът му отново избухна. Юмрукът му разцепи дървото на корпуса.

— Бака! — изграчи той, искаше му се да го изкрещи високо.

По чакъла се чуха стъпки. Той се пъхна по-дълбоко в сенките, луната криеше опасност, долови гласовете на приближаващи се рибари, които бъбреха помежду си, и се прокле, че не е бил по-бдителен. Грубоват, на средна възраст рибар заобиколи кила на лодката и спря?

— Внимавай! Кой си ти, страннико? — ядоса се мъжът, приготвяйки късата мачта, която носеше като тояга. — Какво правиш тук?

Ори не помръдна, само го изгледа, както и другите двама, които се приближиха до него. Единият също бе на средна възраст, другият по-млад, малко по-голям от самия Ори. И двамата носеха гребла и рибарски мрежи.

— По-добре е да не задаваш такива въпроси на по-високопоставени — каза Ори. — Ама че възпитание!

— Кой си ти, ти не си саму… — Мъжът млъкна вцепенен, тъй като Ори скочи в краката му, мечът мигновено се озова в ръката му с опасно извадено наполовина от ножницата острие.

— На колене, сган, преди да изтръгна вашите бака сърца — прическата не ме прави по-малко самурай! — Рибарите тутакси паднаха на колене, заровиха глави в пясъка и запелтечиха извинения, безпогрешно разпознали и знатната особа, и начина, по който държи меча. — Млъкнете! — изръмжа Ори. — Къде сте тръгнали?

— За риба, господарю, на половин левга в морето, моля да ни извиниш, но в тъмното и твоята прическа не е норм…

— Млъкни! Избутай лодката във водата. Мърдай!

Щом се озова в безопасност в морето, преодолял заслепилия го гняв на соления пречистващ въздух, Ори се извърна към Колонията. Във Френската и Британската легация все още светеше, както и в сградата на Струан и клуба, който му бе посочил Хирага. Петролните улични лампи по прая и няколко прозореца светеха в другите къщички и складове. Пияният град трептеше както обикновено през цялата нощ, дюкяните на туземците никога не затваряха.

Но цялото му внимание бе насочено към Френската легация. „Защо? — не спираше да се пита. — Защо съм обзет от такава ревност, това е точната дума. Безумна ревност. Да ревнувам от друг мъж е бака!

Дали Хирага не беше прав: «Тайра каза, че техният обичай е като нашия сред по-висшата класа, мъжът не спи преди сватбата с жената, за която ще се ожени…» — което означава, че тай-панът няма да се люби с нея, а тъй като тя е дала дума, никой друг няма това право. За да не дам на оня мъж да легне с нея, ли ударих по капаците — или за да я предпазя?

Или само защото не исках никой друг да се забавлява с нея, докато не го сторя аз — това е още по-глупаво, как мога да знам? Защото й бях първият ли? Прави ли това любенето по-различно: само защото си я притежавал неповторимо? Спомни си, китайците винаги са вярвали, че девствеността е най-възбуждащото нещо навред между Небето и Земята. Затова ли почуках, защото спах с нея?

Не, бе внезапен порив. Вярвам, че тя е вълчица, която трябва да убия — за предпочитане, след като спя с нея още веднъж — за да се избавя от магията й.

Но как и кога? Трябва сега.

Твърде опасно е да остана в Колонията или в Йошивара. Хирага сигурно ще чуе, че не съм тръгнал. Свършено е с мен, ако ме открие. Дали да не рискувам и да остана още три дни, а ако тя не падне в капана ми, бързешката да ида в Киото, а Хирага и хабер няма да си има? По-безопасно е да тръгна сега. Какво да избера?“

— Ей ти, старче, къде живееш?

— Втората улица, петата къща, господарю — запелтечи рибарят. И тримата бяха силно изплашени, тъй като отдавна бяха разбрали, че това ще да е единият от ронините, скрит в Колонията, за да избяга от наказателните патрули на Торанага.