Гай-джин

52.

Канагава

Петък, 4 януари

Щом Йоши стигна до портата на Легацията в Канагава начело на неголямо шествие, Сетри Палидар, който командваше почетната стража, ревна: „За почест!“, и отдаде чест със сабята си. Войниците свалиха пушките си, взеха за почест и застинаха неподвижни: трийсет гвардейци, трийсет шотландци, неговият кавалерийски взвод от драгуни — всичките еднакво чевръсти.

Йоши отговори на поздрава с камшика си за езда и прикри тревогата си при вида на толкова много вражески войници с бляскави оръжия. Никога в живота си не бе оставал така беззащитен. Придружаваха го само Абе и двама телохранители също на коне. След тях вървяха един коняр и десетина потни, нетърпеливи носачи с тежък вързоп, преметнат върху два пръта. Останалата му стража чакаше отвъд преградата.

Целият бе облечен в черно: бамбукова ризница, лек шлем, широка в раменете блуза, два меча. Дори и жребецът му бе антрацитеночерен. Но украсените с пискюли парадни конски сбруи, поводите и чулът умишлено бяха яркочервени, за да изпъкне черният цвят. Докато минаваше край Палидар и завиваше през портите, той забеляза студените му сини очи, които му напомняха за умряла риба.

На стъпалата над отъпкания вътрешен двор той видя Сър Уилям със Сьоратар и Андре Понсен от едната му страна и адмирала, доктор Бабкот и Тайърър от другата — точно както бе поискал. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи, с цилиндри и топли вълнени палта заради влажната утрин. Небето бе покрито с облаци. Изгледа ги втренчено, за момент задържа очи върху Бабкот, смаян от гигантския му ръст, спря коня и отдаде чест с камшика си. Те му се поклониха в отговор, а адмиралът отдаде чест.

Тутакси Сър Уилям, следван по петите от Тайърър, усмихнат слезе да го приветства. И двамата скриха изненадата си от малобройната охрана на Йоши. Конярят се втурна да хване коня му за юздите. Йоши слезе отдясно, както бе прието в Китай и следователно тук.

— Добре дошли, господарю Йоши, от името на Нейно британско величество — поздрави го Сър Уилям.

Тайърър преведе незабавно, и то много внимателно.

— Благодаря ви. Надявам се, че не ви създавам главоболия. — Йоши пое своята роля в ритуала.

— Не, ваша светлост, за нас е чест. Вие ни доставяте изключително голямо удоволствие. — Йоши забеляза напредък в произношението и речника на Тайърър и още по-твърдо реши да обезвреди предателя Хирага, който според сведенията на Инеджин бе известен под измисленото име Накама. — Заповядайте, ще пиете ли чай?

И двамата вече не се вслушваха в нищо незначещите изрази, а се бяха съсредоточили в отсрещната страна в търсене на указания, които биха могли да им помогнат.

— А, Серата-доно — рече любезно Йоши, макар и раздразнен, че го държат прав и му се налага да ги гледа от долу на горе. Техният ръст — а в повечето случаи гай-джин бяха с глава и нещо по-високи — го караше да се чувства дребен, въпреки че сред японците обикновено гледаше хората отвисоко. — Радвам се да ви видя толкова скоро. Благодаря ви. — Кимна на Андре, после на Сьоратар, който официално му се поклони.

Междувременно Понсен превеждаше.

— Моят господар Сьоратар ви приветства, ваша светлост, от името на своя приятел императора на фурансу Наполеон III. Чест е за него да ви бъде от полза.

Веднага, щом се сбогува с тайро Анджо, Йоши бе изпратил Мисамото с писмо до Сьоратар, в което го молеше да уреди бърза, официална, но много тайна среща със самия него, със Сър Уилям, с главнокомандващия флота, с лекаря от Канагава и с преводачите Андре и Тайърър. Не биваше да присъства никой друг. Той самият щеше да пристигне неофициално, с малоброен ескорт и бе помолил формалностите да бъдат сведени до минимум.

— Как схващаш всичко това, Анри? — бе попитал Сър Уилям, когато Сьоратар дотърча при него с току-що преведеното от Андре писмо.

— Не зная. Той е внушителен човек. Остана на борда на нашия флагман около четири часа, така че имахме възможност внимателно да го проучим. Навярно ще поискаш да прегледаш доклада ми.

— Благодаря ти. — Сър Уилям разбираше, че докладът ще е преработен и всички важни сведения ще бъдат изхвърлени. Той би сторил същото. Бе настинал леко и кихна. — Извинявай.

— В качеството си на настойник на наследника, на един от старейшините и потомък на старинно японско кралско семейство, свързано дори с Микадо — Императора, чиято роля, може би не знаеш, е само религиозна — Йоши има изключителни връзки и играе съществена роля в шогуната. Защо да не се срещнем с него?

— Аз съм за — отвърна Сър Уилям сухо. Много преди тези сведения на Сьоратар бе прекарал часове наред с Накама, когото бе въртял на шиш, за да получи подробности за най-главните владетели и техните семейства и особено за Йоши Торанага. — Ще направим каквото иска. Странно, защо ли вика и Кетърър, а? Има нещо гнило в тази работа. Ще потеглим с кораб и ще вземем няколко първокласни взвода, предрешени като почетна стража. А на Нейно величество корабът „Пърл“ ще кръстосва в дълбоки води далеч от брега.

— Mon Dieu, да не би да подозираш, че това е капан?

— Току-виж, че по коварен начин те рискуват един високопоставен дворянин, за да пометат целия команден състав от борда. Ще им е лесно да промъкнат самураи — Палидар твърди, че имало скрити от двете страни на Токайдо оттук до Ходояма и по-нататък. Не подушвам капан, но за всеки случай ще поставим патрул в залата. Никакви френски взводове, приятелю. Извинявай, не. Не, Анри! Но защо ли му е притрябвал Бабкот?

— От името на Франция предложих да им направим болница, за да заздравим връзките си. Той остана много доволен… Е, хайде, Уилям, не можеш да мислиш за всичко. Обсъждахме Бабкот, който си е създал благоприличие име. Навярно Йоши желае да се консултира с него. — Сьоратар не виждаше причина да разгласява сведенията на Андре за тежкото здравословно състояние на тайро.

В просторната приемна поднесоха японски чай. Настаниха се според протокола и се приготвиха нескончаемите любезности да продължат около час. Едва отпиха от чая, и слисани чуха Йоши да казва:

— Причината, поради която поисках тази лична среща с помощта на Серата-доно… естествено от името на тайро и Съвета на старейшините… е да постигнем напредък в нашите добри отношения. — Той млъкна и рязко се обърна към Тайърър: — Моля, преведи първо това и после ще продължа.

Тайърър се подчини.

— Първо да поговорим за доктор-сама, останалата част от разговора ни не го засяга. — Йоши умишлено бе изчакал три дни, преди да потърси лекаря. „Няма закъде да бързам — бе си помислил цинично: — Анджо ми заяви, че нямал нужда от мен, за да се свърже с него. Нека си страда тогава!“

Внезапно усети, че собственият му стомах се сви при мисълта за ненужната опасност, на която се излагаше, след като се бе оставил в ръцете на Анджо. С всеки изминал ден тайро ставаше все по-опасен. Глупост бе да се съгласи да поведе нападението и да го подготви, тъй като наистина щеше да му се наложи, освен ако не надхитри варварите и не ги накара днес да изпълнят волята му:

— Моля, би ли могъл лекарят да се върне с мен в Йедо, за да прегледа един знатен пациент, когото няма да назовавам. Отговарям за неговата безопасност.

Сър Уилям възрази:

— Щом е толкова знатен, доктор-сама не бива да се движи без охрана.

— Разбирам ви, но в този случай, толкова съжалявам, е невъзможно. — Сега, седнал, бе по-спокоен, тъй като очите му бяха на едно равнище с техните, като се изключи Бабкот. — Уверявам ви, че ще мине невредим.

Сър Уилям престорено се намръщи.

— Какво ще кажеш, Джордж?

Вече бяха обсъдили тази възможност.

— Съгласен съм да отида сам, Сър Уилям. Един от помощниците ми ми разказа за слуховете, че тайро бил болен. Ами ако е той?

— Боже мой, да можеше да излекуваш този непрокопсаник или да го отровиш — и аз не зная кое е най-доброто. Шегувам се, естествено.

— Няма опасност — поне за мен. Трябвам им жив и не ставам за заложник. За нас ще е страхотно да излекувам някоя важна клечка.

— Тъй, тъй. Ще действаме по усет. Като стана дума за това, чух, че Анжелик вчера се е консултирала с теб.

— Ха! Изглежда, цялата колония е чула, а ти си осмият, който подпитва! Понастинала е. По това време на годината всички настиват. И ти си хремав. Пък и да ме е посетила по някаква друга причина, то ще си остане в тайна, така че престани.

Сър Уилям се подсмихна, като си спомни как се бе намусил и възпротивил, че не се интересува от строго лични неща, като например възможната й бременност. Не бе минало много време, и цялата колония взе да нервничи. Никой не се решаваше все още да заложи голяма сума дали ще й дойде или не. Пък и щяха да изтекат поне още пет дни, преди да пристигнат първите вести от Тес Струан за намеренията й относно погребението на Малкълм.

Сър Уилям насочи вниманието си към неотложните въпроси. На несигурен японски Бабкот разговаряше направо с Йоши:

— Да, ида в Йедо, господарю Йоши. Кога дойда? Моля?

Йоши бавно му отговори:

— Когато си тръгна аз, доктор-сама. Благодаря ти. Аз отговарям за теб. Ще осигуря безопасното ти завръщане. Имаш ли нужда от преводач?

— Да, моля, господарю Йоши. — Бабкот нямаше никаква нужда от преводач. Хвърли поглед към Тайърър: — Ти си избраникът, Филип.

Тайърър се ухили:

— Тъкмо се канех да се пиша доброволец.

— Питай го, колко ще остана там?

— Той казва: колкото е необходимо за един преглед.

— Значи решено — обади се Сър Уилям.

— Сега ще ви напусна. Имам прием на болни, така че знаете къде да ме намерите. — Лекарят се поклони на Йоши, който му отвърна с поклон.

Йоши старателно подбираше думите си и се опитваше да говори простичко:

— Носачите отвън са натоварени с торби със сребърни монети, които се равняват на сто хиляди лири. Шогунатът ви ги предлага като пълно уреждане на обезщетението, което вие поискахте от виновния даймио. Общо взето, шогунатът смята тази сума за достатъчна. — Йоши скри колко е развеселен от изненадата на Тайърър и Андре. — Преведете точно какво казах. — Тайърър отново се подчини, но този път не превеждаше дума по дума, а направи кратко извлечение, подпомаган тук-там от Андре. В стаята настъпи тишина — всички бяха смаяни.

— Ваша светлост — едва-едва изрече Тайърър, — моят господар пита, сега отговори или Йоши-сама каже повече?

— Ще говоря още. Шогунатът предплаща тези пари от името на Санджиро от Сацума. Той единствен носи отговорност. Както вече обяснихме, той в нищо не е подчинен на шогуната. Преведи.

Така и стана. Както бе очаквал, и двамата предводители кипнаха. Това задоволи Йоши, но не уталожи тревогата му:

— Няма как да насилим Санджиро от Сацума да отмени заповедите, които е дал или не е дал на своите войници относно гай-джин. Нито да го накараме да се извини. Нито пък да ни върне парите, които предплащаме, за да уредим този въпрос, без да водим война с него. Не сме подготвени за такова нещо.

Този път преводът изискваше повече време, Андре отново помагаше с пълното съзнание, че всички са напрегнати и съсредоточени.

— Ваша светлост?

— Кажи го точно и внимателно: Тъй като иска приятелство с англичаните и фурансу, шогунатът направи каквото може… без да прибягва до оръжие. — Йоши се чудеше дали тази стръв е достатъчно примамлива.

Последните му думи бяха посрещнати с пълна тишина. Той забеляза, че този път Сър Уилям остана невъзмутим и само изсумтя едва доловимо. Но Сьоратар кимна и хвърли поглед към Андре.

Вътрешно Сър Уилям кипеше от вълнение и радост, но изчакваше Йоши да продължи. Тъй като той не го стори, англичанинът рече:

— Филип, попитай негова светлост, иска ли да говори още, или мога да му отвърна?

— Той казва, че засега няма да продължи.

Сър Уилям леко се изкашля и заговори високопарно за таен ужас на Тайърър:

— Господарю Йоши, от името на правителството на Нейно величество и на френското правителство разрешете да благодаря на вас и на шогуната, задето премахнахте частично недоразуменията помежду ни. Благодарим лично на вас и желаем нашият престой във вашата земя да бъде щастлив и изгоден за страната ви, за шогуната и за нас самите. С този акт несъмнено се открива нова ера в разбирателството между нашите две страни, както и с останалите държави, представени в Япония.

Той изчака, докато преведат думите му. И Тайърър, и Андре се извиняваха и молеха Йоши за снизхождение, че ще предадат посланието му с по-прости изрази, но вярно и точно, доколкото е възможно. Щом приключиха, Сър Уилям заяви:

— С негово разрешение бих помолил за кратка почивка. Филип, Андре, помолете го да ми прости. Простудил съм се.

Двамата преводачи побързаха да изпълнят молбата му.

— Разбира се — незабавно се отзова Йоши, без въобще да му вярва.

Сър Уилям стана, Сьоратар също се извини и щом се озоваха в коридора пред гърнето, от което и двамата не се нуждаеха, Сър Уилям прошепна възбудено:

— Боже мой, Анри, и ти ли го разбра като мен? Той иска да ни каже, че можем сами да нападнем Санджиро.

Сьоратар също бе изпълнен с възторг:

— Това е пълен обрат в политиката им, според която всичко минава през Бакуфу и шогуната. Mon dieu. Нима ни дава картбланш?

— Pas се cretin74 — сър Уилям премина на френски, без сам да забележи. — Ако предприемем подобно нещо срещу Санджиро, това ще ни открие път да постъпим така с всеки даймио, особено що се отнася до оня негодник в Проливите Шимоносеки. Но какво, по дяволите, е quid pro quo, а? — Той шумно се изсекна. — Все ще иска нещо.

— Нямам представа. Каквото и да е, ще е нещо изключително, mon brave. Учудващо е, че се оставя в наши ръце. Не предполагах, че ще пристигне само с шепа хора, та нали съзнава, че можем да го вземем за заложник заради действията на Санджиро.

— Така е. Господи, каква крачка напред! Да не повярваш, че веднага мина към същността, без да губи време. Не смятах, че ще доживея до този ден. Но защо, а? Има нещо гнило в тази работа.

— Да. Merde. Жалко, че не е тайро, нали?

„Ха! И аз това си мислех, приятелче. Изпреварих те — рече си Сър Уилям. — Бутнеш малко тук, дръпнеш малко там и както в Индия, току-виж, потръгнало!“

Разкопча панталона си и докато наблюдаваше струята, без да слуша прогнозата на Сьоратар, събра мислите си, пресметна какво би получил в замяна, докъде да стигне и как да накара Кетърър да се съгласи без одобрението на Военноморското министерство и Министерството на външните работи.

„Да му се не види и адмиралът! И да го вземат дяволите Палмерстон. Помолих го спешно да одобри прилагането на законите на цивилизацията, а той не ми отговори. Може пък и да ми е писал“ — рече си Сър Уилям.

Зашифрованото съобщение от Лондон се предаваше по телеграфа до Басра и сега се намираше на някой пощенски кораб с дипломатическата поща. Струята му секна. Той се отръска и както винаги си спомни предупрежденията на съучениците си в Итън: „Ако го тръснеш повече от три пъти, значи си играеш с него.“ Бързешком отстъпи място на Сьоратар, закопча се и забеляза, че на Сьоратар му шурти обилно и силно като на млад жребец. „Интересно. От виното ще да е“ — помисли си той на път за заседателната зала.

Останалата част от срещата премина непринудено. Вещо и с дипломатическа предпазливост Сър Уилям, умело подпомаган от Сьоратар, установи по много заобиколен път, че „ако приложим сила срещу някой като Санджиро например, срещу столицата му например, това ще е изключително злощастно произшествие, макар подобно действие да е напълно основателно поради неприемливото деяние, а именно убийство на чужди поданици. Това деяние ще предизвика вълнение и протести в Йедо и ще заслужи официално извинение, ако подобно немислимо действие бъде предприето…“

Нищичко не бе казано направо, нищо не загатваше, че е поискано или дадено разрешение. Нищо не се записваше. Такова вероятно и изключително враждебно действие, „особен случай“, можеше да се предотврати само ако протоколът се спазваше стриктно.

По това време главите на Тайърър и на Андре се цепеха от болка и двамата наум ругаеха посланиците си за невъзможността да превеждат необходимите уклончиви изрази.

Йоши изпадна в мълчалив възторг. По същество Санджиро бе мъртъв и първата пречка бе премахната, без да му струва нищо.

— Мисля, че се разбираме един друг и можем да преминем към останалите въпроси.

— Да, напълно. — Сър Уилям се облегна назад и се приготви за quid pro quo.

Йоши пое дълбоко дъх и се впусна в следващото нападение:

— Преведи следното, изречение по изречение. Обясни, че това е заради точността. Кажи също, че засега този разговор следва да се смята за държавна тайна, която ще си остане между нас. — Като видя стъписания поглед на Тайърър, добави: — Разбираш ли какво е държавна тайна?

След като се посъветва с Андре, Тайърър отговори:

— Да, ваша светлост.

— Добре, преведи тогава: Приемаме ли, че тази държавна тайна ще си остане между нас?

Сър Уилям си помисли: „Ако е гарга, да е рошава.“

— Дадено.

Сьоратар повтори след него. Тайърър избърса челото си:

— Готов съм, ваша светлост.

Йоши заяви още по-сурово:

— Желая да модернизирам шогуната и Бакуфу. Преведи. За да го сторя, имам нужда от знания. Преведи. Англия и Фурансу са най-могъщите чужди нации. Преведи. Моля ви да съставите най-разнообразни планове как да помогнете на шогуната за образуването на съвременен военноморски флот, за корабостроителници и съвременна армия. Преведи.

Адмирал Кетърър чак подскочи, а вратът му пламна.

— Трай си — измърмори предпазливо Сър Уилям с крайчеца на устните си — и дума не обелвай!

— Също така и съвременна банкова система и изпитателни фабрики. Една страна не може да се справи сама с всичко. Вие сте богати, а шогунатът е беден. Щом плановете бъдат приети, ще предложа задоволителна цена. Ще ви платим с въглища, сребро, злато и ще ви дадем под наем удобни пристанища. Ако предложението ми е от значение за вас, бих искал да получа условен отговор след трийсет дни. Достатъчно ли е една година за вашите управници да изработят подробни планове?

На Йоши му бе трудно да запази привидната си самоувереност и се питаше какво ли биха казали, ако знаеха, че не е упълномощен нито да прави подобни предложения, нито да осъществи някое от тях. Така щеше да ги примами и да получи отдих за една година, та да избегне външните стълкновения, а отлагането му даваше възможност да потуши вътрешната съпротива срещу шогуната и да се справи с главните си врагове Огама от Чошу, Йодо от Тоса, тъй като Санджиро щеше да бъде отстранен.

В същото време това представляваше скок в бъдещето, в неизвестното, което го плашеше и едновременно с това го въодушевяваше по неразбираем за него начин. Всичките му кроежи се основаваха на сведенията за похватите на гай-джин, получени от съгледвача на Инеджин — нищо неподозиращия шоя Риоши. Бяха му втълпени и от видяното и чутото на военния кораб, който го бе впечатлил много, но въобще не бе нито толкова голям, нито толкова смъртоносен като английския флагман. Йоши ненавиждаше действителността, но я приемаше. И бе осъзнал, че Страната на боговете следва да се обнови заради своята самоотбрана. А за тази цел му се налагаше да си има работа с гай-джин. Той ги ненавиждаше, презираше ги и им нямаше вяра, но те имаха средства да разрушат Нипон или най-малкото да ги върнат към гражданските войни, водени векове наред, преди шогунът Торанага да обуздае бушидо — войнствения дух на самураите.

Наблюдаваше как двамата предводители разговарят помежду си. Забеляза, че английският водач каза нещо на младия преводач Тайърър, който на свой ред заяви на своя чудат, труден за разбиране японски:

— Моят господар ви благодари, ваша светлост, за ду… дуверието. Има нужда от сто и двайсет дни прати съобщение до „Кралица Парламент“ и „Фурансу крал“ вземе… вземе… получи отговор. Двама водачи сигурни, отговор да.

Сто и двайсет дни — това бе по-добре, отколкото бе очаквал.

— Добре — рече Йоши със сурово изражение, а в душата си ликуваше от облекчение.

„А сега идва най-хубавото — помисли си той, като ги видя, че се канят да приключат срещата. — Око за око, зъб за зъб“.

— И накрая: сигурен съм, че Улъм-сама е в неведение, че е подслонил човек на име Накама, който е самурай-изменник, ронин и бунтар. Истинското му име е Хирага, а понякога го наричат Отами. Изисквам го незабавно. Той се издирва за убийство.

По същото време отвъд залива в йокохамската Йошивара Кацумата казваше:

— Хирага, мислил ли си как да изкараме от търпение гай-джин и чрез някакво неприятелско произшествие да ги опълчим срещу шогуната?

Двамата седяха един срещу друг в уединена къщичка в градината на Трите шарана.

— Най-лесно е да подпалим една от църквите. — Хирага сдържаше гнева си, тъй като Кацумата бе изключително схватлив. Току-що един сънен прислужник го бе повикал от убежището му в селото. Наоколо нямаше никого, освен няколко слугинчета в лятната кухня, които поддържаха огъня и чистеха. Райко и нейните дами все още спяха — само една-две щяха да станат преди пладне. — Това ще ги влуди, но първо нека ти разкажа какво постигнах тук и…

— После, първо да направим план. Църква ли казваш? Добро хрумване. — Лицето на Кацумата бе студено и сурово. Вече не бе предрешен като в Ходогая. Сега изглеждаше като бонза, будистки свещеник. Бе гладко избръснат, като се изключат мустаците. Гривата му се оказа перука и вече я нямаше. Главата му бе избръсната като на бонза, носеше оранжево будистко расо, сандали и броеница. Дългият му меч лежеше до него на футоните, а мои, петте отличителни знака на расото, показваха, че е член на войнствен монашески орден.

Тези фактически военизирани ордени се състояха от самураи, които временно или завинаги се бяха отказали от самурайския си ранг, за да служат на Буда, да проповядват и кръстосват страната, като вършат добри дела поединично или на групи, да я прочистват от грабители и разбойници и да защитават бедните от богатите и богатите от бедните, а също и някои манастири. Бакуфу и повечето даймио проявяваха търпимост към тях, стига насилието им да не излизаше извън допустимите граници.

Снощи той надменно прекоси бариерата. Подправените му документи бяха изработени съвършено. Бе закъснял с един ден, не бе предупредил за пристигането си, но незабавно получи най-добрата къщичка на Райко. За разлика от останалите шиши и единствен сред тях той произлизаше от богато семейство и винаги носеше със себе си несметни златни обани.

— Църква — повтори Кацумата, привлечен от идеята. — Не бих се сетил за това. Ще оставим бележка с твърдението, че пожарът е извършен по заповед на Йоши, тайро Анджо и роджу като предупреждение да напуснат бреговете ни. На всяка цена трябва да отмъстим на Йоши. — В кранчетата на устните му се събра пяна и той сърдито я избърса. — Йоши е най-големият ни враг. Някой от нас трябва да го нападне. Той уби прекалено много наши бойци в Киото, неколцина застреля лично. Да можех да му устроя засада. И това ще стане по-късно. И тъй, ще изгорим църквата. Добре.

Хирага се почувства несигурен, Кацумата му се стори особен и по-различен. Бе нетърпелив и се държеше, сякаш е даймио, а Хирага е един от неговите гоши, които той разтакава насам-натам със заповедите си. „Аз съм главатарят на шиши от Чошу — помисли си Хирага още по-сърдит, — а не ученик под командването на един Сенсей от Сацума, колкото и прочут да е.“

— Йокохама ще стане същинско змийско гнездо. Ще ми се наложи да я напусна, а моментът не е подходящ — работата ми е много важна за нашето дело. Положението тук е много деликатно, Сенсей. Наистина трябва да си изработим план — например къде да избягаме, ако се наложи.

— В Йедо. — Кацумата се вторачи в него. — Кое е по-важно — соно-джой или твоето сигурно убежище сред враговете гай-джин?

— Соно-джой — незабавно отговори Хирага, като наистина си вярваше. — Но е от голямо значение да научим какво знаят те. „Да познаваш врага си като…“

— Нямам нужда от цитати, Хирага, а от действие. Ние губим битката, а Йоши печели. Имаме само едно спасение: принудително да настроим гай-джин срещу Бакуфу и шогуната, насилствено — това ще даде незапомнено предимство на соно-джой и ще стане начало на всичко. Отчаяно се нуждаем от това, само така ще си възвърнем поддръжката и влиянието. Бойците ще се стекат под нашите знамена, а докато челните отряди от шиши се прегрупират в Киото и тук, аз ще поискам подкрепления от Сацума и Чошу и тогава отново ще нападнем Портите, за да избавим Императора. Този път ще успеем, защото вниманието на Огама, Йоши и гадния шогунат ще бъде насочено към враждебните действия на гай-джин. Щом веднъж завземем Портите, соно-джой ще се сбъдне. — Гласът му звучеше уверено, без капка съмнение.

— А след като раздвижим гай-джин, какво ще последва, Сенсей?

— Те ще обстрелят Йедо, шогунатът ще им отвърне с нападение на Йокохама — и двете страни ще загубят.

— Междувременно всички даймио ще се стекат в подкрепа на шогуната, когато гай-джин се завърнат, а те ще се завърнат.

— Те няма да се завърнат по-рано от четири-пет месеца, а дори и по-късно. Но преди това ние ще сме завзели Портите, по наше предложение Императорът с удоволствие ще предаде на гай-джин виновника Йоши или главата му, Нобусада, Анджо и всички глави, които те ще поискат, за да утолят жаждата си за отмъщение. След това пак по наше предложение Синът на Небето ще им разреши да търгуват без повече войни, но само през Дешима в пристанището на Нагасаки, както е било векове наред. — Гласът на Кацумата звучеше категорично: — Така ще стане. Първо църквата. Какво ще кажеш и за един кораб?

Хирага се сепна.

— Кораб ли?

В съзнанието му се тълпяха доводи против догадките на Кацумата, бе сигурен, че нещата няма да се развият така, а в същото време се опитваше да измисли как да заглавичка Кацумата, да го накара да продължи до Йедо и да се върне след един-два месеца. Нещата тук вървяха много добре, за да ги излага на опасност — и с Тайра, и със Сър Улъм, с Джами-сама и с шоя. „Достатъчно време ще имаме да разярим гай-джин с палежа на църквата по-късно, когато се оттеглим на сиг…“

— Ако потопим техен кораб, това ще ги разгневи, нали?

Хирага премига.

— Както… както нищо друго.

— Ще използваме църквата, за да отклоним вниманието им, докато потопяваме най-големия им кораб.

Хирага втрещен видя как Кацумата отвори една раница. В нея лежаха четири метални тръбички, обвързани с тел. И с фитили.

— Те съдържат взрив — барут. Една от тях, ако се взриви през някоя амбразура или се прикрепи към дъното на кораб, ще пробие дупка, а две ще го потопят.

Хирага сякаш се закова на място. Бе забравил всичко друго. Пресегна се за едната тръбичка. Тя пулсираше като жива в ръката му. В единия й край имаше малка дупка за възпламенител и във въображението си той видя как собствената му ръка промушва незабелязано бомбата през най-ниската амбразура, а после още една. След това бързо се снишава в лодката, напълно скрита от морската мъгла, тихичко се измъква и в същия момент се чува страхотен взрив, тъй като бомбата възпламенява останалите снаряди. Големият кораб бавно потъва под водата.

А заедно с него и собствените му планове.

— Замисълът ти е великолепен, Кацумата — заяви Хирага, въпреки че му призляваше. — Налага се най-внимателно да подберем подходящия момент, да се съобразим с пълнолунието и с вълнението. Пролетта или ранното лято са най-подходящи. След това няма да мога да остана тук и… Да знаеш колко неща имам да ти разказвам и какво съм открил. — Едва не се изтърва, че вече говори добре английски, но се усети навреме. — Само още няколко седмици, и ще съм готов. Тогава ще подпалим църквата и ще взривим кораба.

— Ще го сторим утре вечер.

— Невъзможно!

Кацумата хладнокръвно се забавляваше с притеснението на Хирага и си мислеше колко е жалко, че Ори загина, а Хирага е жив. Ори го превъзхождаше във всичко. „Но пък той бе от Сацума, а не от Чошу.“

— Колко пъти да ви повтарям, че изненадата е най-доброто оръжие на шиши. Както и бързината. Къде е Акимото?

— В селото. Сметнах, че е по-добре да не го вземам сега. — Съзнанието на Хирага бе претрупано от впечатления. След като се върна от Ходогая, не бе споделил най-съкровените си мисли със своя братовчед. Само му каза, че от Кацумата е научил за смъртта на Сумомо, предадена от Койко на Йоши. Всъщност не вярваше, че и двете са били вкарани в капана току-така. „Както и ние ще бъдем пожертвани безсмислено заради този идиотски замисъл и целият ми труд ще отиде напразно.“ — Утре е прекалено рано. Предлагам да…

— Един човек ще се справи с църквата. Акимото. Ще имаме нужда от ладия или от малка рибарска лодка. Можеш ли да намериш?

— Навярно — машинално отвърна Хирага. В съзнанието му се рояка несметни въпроси и опасения. — Или ще открадна някоя. Сенсей, мис…

— Не мислиш ясно. Рибарите винаги отнасят веслата, когато изтеглят лодките на брега. Няма нужда. Купи. — Кацумата измъкна копринена кесийка и небрежно я сложи на масата. — Хирага, съсредоточи се! — Гласът му се ожесточи: — Нима животът ти сред гай-джин те е покварил дотолкова, та си забравил клетвата си пред соно-джой. Съсредоточи се — планът е добър, моментът е подходящ. Можеш ли да купиш лодка?

— Да, да, но… но, Сенсей, къде ще се оттеглим?

— Проста работа. Ние тримата — ти, Такеда и аз, ще потопим кораба. После ще оставим лодката колкото се може по-близо до Йедо и ще се скрием в големия град.

— А какво ще стане с онзи, който ще подпали църквата?

— Той ще се измъкне по суша.

— Нуждаем се от поддръжката на повече шиши, тази задача е тежка. Цялата област ще стане смъртно опасна за нас.

— Тъкмо това ще улесни бягството. Четирима са достатъчни. Аз ще оглавя нападението срещу кораба, а ако утре задуха вятър, горящата църква може да подпали цяла Йокохама. И още по-добре. Ела пак тази нощ, доведи Акимото, а дотогава ще съм окончателно готов с плана.

— Но… къде е Такеда?

— Оставих го в Ходогая. Ще дойде тук днес следобед. До довечера, Хирага. — Кацумата рязко го отпрати с поклон.

Хирага смутено се поклони в отговор. Нямаше как да не се подчини — дълги години бе обожавал и благоговял пред своя сенсей, умел фехтувач и тактик. Излезе и със залитане прекоси моста към Колонията, мина по селската улица, зави към стъргалото, после отново се върна, без да съзнава какво върши. В главата му се рояха черни и невъзможни мисли, цялото му бъдеще се разбиваше на пух и прах заради този простак от Сацума, който си бе наумил да тласка съдбата напред.

„И все пак Сенсей е прав — мрачно си мислеше Хирага. — Тези две деяния ще разярят гай-джин, флотът им ще обсади Йедо. Йедо ще изгори, а за отмъщение Йокохама ще бъде срината със земята. След няколко месеца корабите ще се завърнат, но този път с повече войски, а дотогава шиши ще са завзели Портите и цял Нипон ще е готов за съпротива. Но това няма никакво значение за гай-джин.

Така или иначе ще ни се наложи да се отворим към техния свят. Гай-джин вече са го решили. Така че ще имат база в Йокохама и на други места, защото са в състояние да изравнят със земята нашето крайбрежие и да затворят пристанищата ни завинаги, стига да поискат, и никакъв Божествен вятър няма да ни помогне.“

— Здрасти, друже, накъде си тръгнал?

— О! — Хирага се бе озовал пред Легацията. — Добро утро, господин часови. Отивам Тайра-сама.

— Няма го тука, друже — прозя се часовият. — Господин Тайърър и началството са в Канагава.

— О? — Хирага погледна отвъд залива. Морето бе неприветливо и той едва-едва различи Канагава. Някаква фрегата — Хирага разпозна в нея „Пърл“ — бавно кръстосваше край брега, красива и смъртоносна. На рейда флагманът със своите четиридесет оръдия бе пуснал котва срещу вятъра. — Аз дойда по-късно.

Хирага печален се запъти към селото, за да купи ладия. Колкото и да не одобряваше замисъла, той преди всичко бе шиши.

Рано следобед на същия ден в каюткомпанията на кораба на Нейно величество „Пърл“ Сьоратар и Сър Уилям се чукнаха и отново се поздравиха един друг с успешната среща.

— Още една чудесна крачка напред, Анри, приятелю — приветливо рече Сър Уилям. Взе бутилката и погледна етикета. — Не е лошо за 1848. Пък и пиршеството си го биваше. — На масата лежаха остатъци от гощавката, която главният готвач на Сьоратар им бе осигурил: студена баница с гълъбово месо, плодова пита, трохи от френски франзели, няколко тънки резена от лакомо погълнатото сирене бри, пристигнало с последния кораб от Шанхай. — Още не мога да повярвам, че Йоши ни предложи всичко това.

— Така е. Прекрасни са делата Господни. Ние ще обучим флота му, вие ще се заемете с армията, ние ще се захванем с банкерството и митниците и…

— Фантазьор! — засмя се Сър Уилям. — Но няма да се караме за подялбата — това е работа на Лондон и Париж. — Той се оригна със задоволство. — Накрая всичко ще се сведе до „Колко?“, тъй като очевидно ние ще трябва да дадем на заем необходимата сума, за да купят нашите кораби, фабрики и всичко останало. Макар да твърдят, че щели да платят добре.

— Да, но ще има и обичайните гаранции, митнически постъпления и тъй нататък. — И двамата се разсмяха.

— Ще стигне и за двете ни държави и дори ще остане — заяви Сър Уилям, без да е съвсем уверен. — Но, моля те, Анри, направи ми една услуга — не вади душата на адмирала. И бездруго си имам достатъчно грижи.

— Добре, обаче той е… Няма значение. Какво ще правиш с този Накама? Удивително. Голям късмет имаш, че не те е убил посред нощ, нали си техният враг номер едно. Какво те прихвана, та пое такъв риск?

— Не бе въоръжен и помагаше на Филип да учи японски. — Доколкото знаеше, само четирима — Тайърър, Макфей, Бабкот и той самият — бяха наясно, че японецът говори английски. Нямаше нужда да споделя тази тайна със Сьоратар. — Държахме го под око — добави сър Уилям сухо, но отново го побиха тръпки, като си помисли на каква опасност са били изложени.

— Какво ще правиш с него?

— Каквото обещах на Йоши.

Всички бяха потресени от разкритията на Йоши — Сър Уилям почти колкото Тайърър, особено от вестта, че Накама се издирва заради убийството на Утани, единия от старейшините, а и за други убийства. Той веднага бе наредил:

— Филип, предай на господаря Йоши, че щом се върна в Йокохама, незабавно ще предприема официално разследване и ако нещата наистина стоят така, тутакси ще го предам на властите. Филип!

Но Тайърър, онемял и невярващ на ушите си, слисано се бе вторачил в Йоши. Андре бързо се съвзе и преведе вместо него, но едва не подскочи, тъй като Йоши му се тросна.

— Той… ъъ… господарят Йоши казва: „Нима се съмнявате в думите ми?“

— Кажи му: „Съвсем не, господарю Йоши.“ — Сър Уилям говореше спокойно, защото забеляза как японецът присви очи. — Но както вие имате свои закони и обичаи — ето например вие не сте в състояние да заповядате на този даймио Санджиро да ви се подчини, — така и аз съм длъжен да се придържам към нашите закони, а те господстват в Йокохама и това точно е определено в Споразуменията.

— Сър Уилям, той казва: „Ах, да. Споразуменията.“ В този нов дух на приятелство той е съгласен да ви признае дълга вие да му предадете… убиеца. Утре ще изпрати войници да го задържат. Колкото до Споразуменията, сър, той се изрази така: „Нужни са някои промени, ще ги обсъдим след двайсет дни.“

— Извинете, Сър Уилям, но относно Накама бих искал да предложа… — тихичко вметна Тайърър.

— Не, Филип, не може. Андре, преведи му точно: „За нас ще бъде чест да обсъдим въпроси от общ интерес по всяко време.“ — Сър Уилям бе подбрал думите си много грижливо и си отдъхна с облекчение, щом чу отговора:

— Негова светлост ви благодари и казва: „Ще се срещнем след двайсет дни, дори и по-рано, а сега се връщам в Йедо с доктор Бабкот.“

Когато любезностите и поклоните приключиха и Йоши напусна залата, Сьоратар се обади:

— Уилям, смятам, че ти ловко се измъкна от капана. Този човек е коварен. Поздравявам те.

— Относно флота — разпалено започна адмиралът.

Сър Уилям го прекъсна:

— Първо нека изпратя Бабкот и Тайърър. Ела, Филип! — Щом се озоваха навън, той изсъска: — Какво, по дяволите, те прихваща?

— Нищо, сър.

— Тогава защо си се нацупил? Не забравяй, че работата ти е само да превеждаш, а не да предлагаш.

— Простете, сър, но относно Накама, сър.

— Знам, че става дума за него, за Бога, ти на практика одриска цялата заседателна маса! Да не мислиш, че нашият лукав гостенин не забеляза! Проклетата ти работа е да превеждаш казаното и да оставаш невъзмутим, и толкоз. Вече за втори път ми се налага да те мъмря!

— Простете, сър, но просто Накама е важен и…

— Искаш да кажеш Хирага или както там се нарича в момента? Исусе Христе, той е обвинен в убийство. Приемам, че ни беше неизчерпаем източник на сведения, но, всемогъщи Боже, той е един разбойник и изменник, обявен извън закона. Извадили сме късмет, че не ни е изтрепал по долни гащи, след като цялата Легация и твоето жилище му бяха на разположение.

— Какво възнамерявате да правите, сър?

— По дяволите, вече казах: ще проуча и ако се окаже истина, в което не се съмнявам, обвързахме се с честна дума да го предадем.

— Възможно ли е да го разглеждаме като потърсил политическо убежище?

— Ох, Боже Господи! Ти да не си си изгубил ума? Ние изискваме обезщетение и убийците на наши сънародници и как тогава, по дяволите, ще откажем да им върнем човек, обвинен и вероятно наистина извършил убийство на един от техните владетели? Йоши обеща да го осъдят безпристрастно.

— Смятайте го за мъртъв — ето какво значи за тях безпристрастният съд.

— Ако е виновен, това и заслужава. — Сър Уилям се овладя, тъй като днес Тайърър бе свършил добра работа, а пък и бе забелязал нарастващото приятелство между преводача и японеца, което бе допринесло много в негова полза: — Филип, съзнавам, че за нас Хирага бе изключително ценен, но се налага да им го предадем… след като се срещна с него. В самото начало го предупредих, че ако го потърсят, ще трябва да си иде. Сега забрави за Накама и гледай да разбереш колкото можеш повече за пациента на Бабкот. Ако имаме малко късмет, току-виж, излязъл тайро.

Поведе ги към предния двор, където Йоши възсядаше коня си. Бабкот го чакаше до един кон, който Палидар му беше дал на заем, както и един за Тайърър. Почетната стража стоеше нащрек около тях. По заповед на Йоши носачите се бяха отдръпнали от вързопите. Той махна на Тайърър, преводачът го изслуша, поклони се и се върна.

— Той казва, че може да… ъъъ, да преброите парите в удобен за вас момент, и ви моли утре да му изпратите разписка. Този човек — Тайърър посочи Абе — ще дойде утре за Накама.

— Благодари му и предай, че желанията му ще бъдат изпълнени.

Тайърър се подчини. Йоши махна на Абе да върви напред:

— Икимашо.

Поеха в тръс, а носачите и конярят ги последваха пеш.

— Готов ли си, Джордж?

— Да, благодаря, Сър Уилям.

— Тръгвайте тогава. Филип, днес се справи добре. Още няколко срещи като тази, и ще препоръчам да те повишат от стажант в преводач.

— Благодаря ви, сър. Може ли да присъствам, когато се срещнете с Накама?

Сър Уилям едва не избухна.

— И как, по дяволите, ще стане това, след като заминаваш за Йедо с Джордж? Мисли бе, момче! Джордж, дай му очистително, горкото момче е тъпо!

— Всъщност нямам нужда от Филип. Сметнах, че за него ще е важно да се срещне с този „неназован големец“ — рече Бабкот.

— И си бил напълно прав — тази среща може да се окаже много съществена, а Накама или Хирага, или както там се казва, не е. Филип, разбра ли ме най-сетне?

— Да, сър. Извинете, сър.

Бабкот се приведе към посланика.

— Не е лошо да не предаваш Накама, докато не се върнем — за всеки случай.

Сър Уилям вдигна очи към него. Това предложение издигаше медицинския преглед на ново, по-високо равнище.

— Смяташ, че могат да ви задържат ли? Като заложници? И двама ви?

Бабкот вдигна рамене.

— За Йоши Накама е от значение. Не е лошо да проявим предпазливост, нали?

— Чакам ви утре и двамата. — Сър Уилям се намръщи. Постоя, докато се изгубиха от погледа му, и се върна в заседателната зала.

Адмиралът незабавно избухна:

— Не бях чувал толкова много празни брътвежи през целия си живот! Да им построим флот ли? Да не си се побъркал?

— Това не зависи от нас, скъпи ми адмирале — уравновесено отговори Сър Уилям. — Това е работа на Парламента.

— Или по-скоро на император Наполеон — рязко се намеси Сьоратар.

— Съмнявам се, скъпи ми господине. — Вратът на Кетърър придоби керемиден цвят. — Чуждестранните военноморски въпроси са приоритет на Кралския военноморски флот и той ще се справи незабавно с всяка френска намеса в районите на британско влияние.

— Съвършено вярно — провикна се Сър Уилям, тъй като лицето на Сьоратар доби цвета на адмирала, и се зае словоохотливо да го разубеждава: — Във всеки случай това е политическо решение и зависи от Лондон и от Париж.

— Политиците да вървят на майната си! — Челюстите на адмирала трепереха от гняв. — Пет-шест от най-хубавите ни военни кораби в ръцете на тези нехранимайковци, след като ги виждате на какво са способни само с един-два меча? Категорично съм против!

— И аз — заяви Сър Уилям кротко. — И препоръката ми ще бъде в този смисъл.

— Какво?

— Напълно съм съгласен с теб. Подобно решение от изключителна важност изцяло зависи от Военноморското министерство, подпомагано от Министерството на външните работи. Същото се отнася и за Париж. Не ни остава нищо друго, освен да докладваме на началниците си. И ти трябва да сториш същото. Слава Богу, японските власти най-сетне утвърдиха правото ни ние самите да се разправяме с виновниците. Съгласен ли си, адмирале?

— Ако говориш за твоето прибързано наказателно нападение тук, там или където и да е, то все още не е одобрено от министерството, а следователно и от мен. Предлагам да се качим на „Пърл“, преди да е заваляло…

Сър Уилям въздъхна и хвърли поглед през порта на каюткомпанията. Дъждът бе престанал, морето все още бе мрачно, за разлика от неговото настроение. Бе получил обезщетението, нямаше неотложна нужда да срива Йедо, а чрез този Йоши можела да подпомогнат модернизирането на Япония. „Ще я превърнем в щастлива страна, част от семейството на всички нации, щастлива както за тях, така и за нас. Много добре е да го направим ние и да насадим тук британските добродетели, отколкото французите — техните, макар че вината им и отношението им към храната и любенето далеч превъзхождат нашите.

Да. Като се изключи чукането, японците ще извлекат полза. Що се отнася до любенето, те несъмнено ни превъзхождат. Жалко, че не можем да го внедрим в нашето общество, но кралицата не би го понесла. Ужасен позор, но такъв е животът! Да благославяме късмета си, че живеем тук, стига само веднъж да ги цивилизоваме.“

— Анри, да излезем на чист въздух.

С радост се озова отново на палубата. Вятърът бе наситен със сол, пронизващ и здравословен. Фрегатата бе вдигнала платна и набираше скорост. Марлоу стоеше на мостика. Офицерите и моряците на палубата болезнено усещаха присъствието на адмирала, седнал на стол на мостика, мрачно прегърбен в шинела си.

— За Бога, Марлоу, плавай, доколкото е възможно, срещу вятъра.

— Слушам, сър.

Сър Уилям не бе специалист, но тази заповед му се стори педантична и ненужна. „Ама че е проклет! Все пак не го виня, задето иска потвърждение на заповедите ми. Та нали той ще си изпати, ако нещата тръгнат наопаки.“

Фрегатата промени курса си спрямо вятъра и посланикът сграбчи перилата. Обичаше морето и особено британските военни кораби. Гордееше се, че имперските кораби са господари на морето, доколкото това е възможно. „Кетърър е прав, задето не иска да създава още един военноморски флот — помисли си той, — особено с тези хора. Френският, американският и пруският флот и така ни създават достатъчно грижи.“ Погледна към кърмовата част.

Там, отвъд хоризонта, се намираше Йедо. „Йедо и Йоши предвещават неприятности, откъдето и да го погледнеш, каквото и светло бъдеще да ни обещава той. А ето отсреща Йокохама. Там ме чакат още по-големи неприятности, но както и да е. Днес Анжелик ще присъства на вечерята, която давам. Радвам се, че не замина, макар все още да не разбирам защо. Нима по този начин не налива вода в мелницата на Тес Струан?

Толкова е непривично да мисля за Анжелик без Малкълм Струан. Жалко за лошия му късмет, но той си отиде, а ние сме живи. Джос. Кой ли ще стане тай-пан сега? Дънкан е само на десет. Той остана последен от Струановите синове. Горката Тес, сполетя я още една трагедия. Но не се чудя, че не я довърши. Винаги съм се възхищавал на мъжеството й да носи бремето на Кълъм и на Брокови, а пък за Дърк Струан да не говорим.

Е, направих каквото можах за Тес и за Малкълм — както за живия, така и за мъртвия. И за Анжелик. Когато тя си тръгне, след нея ще остане пустота, която ще ни е трудно да запълним. Много се надявам, че тя отново ще си възвърне изгубения младежки вид. Ето още едно скръбно нещо. Но целият живот е пред нея независимо дали ще роди дете от него или не. Залозите са все още равни.“

Командите от мостика привлякоха вниманието му за миг, но нямаше нищо особено — просто вдигаха още платна. Вятърът бучеше във вантите. Фрегатата набра скорост. Щеше да акостира след около час. Слънцето щеше да залезе чак след около два часа. Имаше достатъчно време да се справи с Накама преди вечеря.

Залезът бе мрачен, слънцето потъваше зад облачния хоризонт, сякаш съжаляваше за отиващия си ден.

Хирага заяви на групичката рибари:

— Лодката я бива. Няма да взема рибарските принадлежности, но в цената включвам веслата и платното.

Намираше се на брега край Пияния град и плати на собственика поисканата сума, без да се пазари, тъй като още не бе свикнал с мисълта, че пазарлъкът не е срамно нещо — Макфей непрекъснато му втълпяваше това. Съзнаваше, че цената бе прекалено висока и рибарите ще му се присмеят зад гърба. Сам си бе виновен, тъй като бе облечен като гай-джин и не носеше мечовете си, както му е ред.

Щеше му се да изкрещи и да се нахвърли отгоре им заради ужасните им обноски, да ги просне на брега, да ги накара унижено сами да му предложат лодката си. От друга страна обаче, полагаше усилия да се сдържи: „Направи каквото трябва — лодката е твоя. Утре ще загинеш в прослава на соно-джой, а тези въшки не струват повече от морските жълъди върху отвратителното им корито.“

— Оставете всичко вътре, нареди Хирага.

Собственикът се поклони угоднически и се отдалечи заедно с приятелчетата си, като благославяше късмета си, задето е получил двойно повече пари.

Лодката представляваше обикновена рибарска ладийка за трима души с малко платно и едно-единствено весло на кърмата. В обучението на самураите влизаше и гребане на къси разстояния, за да прекосяват реки и да догонват крайбрежните кораби и галери. Вестта, че я е купил, щеше да обиколи селото, но това нямаше значение. Докато шоя и останалите схванат за какво му е, вече ще е твърде късно.

Пое през Пияния град по многолюдните сокаци, като прекрачваше пияниците и сметта, отвратен от мръсотията. „Тайра разправя, че неговият Лондон бил най-чистият, най-големият и най-богатият град в света, но не му вярвам, след като повечето от неговата раса живеят ей така. Пък и другата част на Колонията не изглежда много по-добре.“ За да си скъси пътя, зави по съвсем тясна уличка. Край него минаваха мъже, просяци протягаха ръка, подозрителни очи надничаха от вратите, но никой не го закачи.

Ничията земя както обикновено бе буренясала и вонеше — нали беше главното сметище на Колонията. Няколко дрипави скитници се ровеха из последните купчини боклук. Хвърлиха му бегъл поглед. Хирага погледна към разнебитения похлупак на кладенеца. Дървеният капак за тайния тунел към Йошивара изглеждаше недокоснат. В паметта му мимолетно се мярна лицето на Ори. Спомни си как стоеше там долу и бе готов да го убие, а Ори бе изхвърлил, бе се престорил, че изхвърля златното кръстче. „Той беше бака, задето пожертва живота си заради онази жена. Щеше да ни бъде полезен утре.“ Престана да мисли за него.

Цялото му съзнание бе заето с нападението. Всички доводи против се бяха стопили. Помежду им имаше пълно съгласие: Акимото с радост ги поддържаше — Такеда и Сенсей. А следователно и той самият. Бе осигурил лодката. Сега щеше да вземе Акимото, щяха да се върнат, за да осъществят плана си. В действителност Хирага се радваше. Щеше да загине славно, изпълнявайки волята на Императора. Нима един самурай би могъл да иска нещо повече от живота?

Изведнъж сякаш го поляха с леден душ и той се шмугна в един портал. Трима английски войници стояха пред къщата на шоя, а други двама излизаха от къщичката, която те с Акимото бяха наели. Помежду им Акимото крещеше с все сила няколко английски израза, които знаеше:

— Толкова съжалявам, не разбира Накама!

— Н-а-к-а-м-а — произнесе сержантът бавно и ясно. — Къде е? — И още по-високо: — Къде е Накама?

— Накама? — Акимото говореше високо, очевидно, за да го предупреди, ако случайно се е озовал наблизо.

— Накама не разбира, толкова съжалява. — А после продължи на японски: — Някой е предал някого. — И отново на гърлен английски: — Накама не раз…

— Млъквай! — сопна се сержантът. — Ефрейтор, този глупак не знае нищо. Бучър, ти и Суолоу оставате тука, докато проклетият господин Накама не се върне. И го молите да… помолете го любезно да дойде с вас при Сър Уилям, ама със сигурност да го доведете. А ти — сержантът ръгна Акимото в гърдите с грубия си възлест показалец, — ти ела с мен, в случай че началството поиска да те види.

Акимото гръмогласно се противеше на японски, но ги последва с английските думи:

— Накама не разбира — и не престана да ги повтаря.

Хирага се посъвзе, измъкна се от портала, прескочи някакъв стобор и забърза към Ничията земя. Стигна там и се сниши до портала. Бе опасно сега да изтича до кладенеца — все още бе много светло, пък и тримата скитници се мотаеха наоколо и изглеждаха зле настроени.

„Трябва да го пазя в тайна. Кой ли ни е предал?“

Нямаше време да мисли за това сега, пъхна се още по на тъмно, тъй като един от скитниците приближи, като мърмореше и ругаеше, задето отпадъците били оскъдни. В едната си ръка държеше мърлява торба. И тримата бяха мършави и мръсни. Единият приближи към входа, но подмина, без да го забележи.

„След половин час ще се стъмни. Мога само да чакам.“

Неочаквано някой се изпречи пред него.

— Скивах ли те? К’во правиш тук? — грубо и заплашително го запита скитникът.

Хирага полекичка започна да се изправя. Стискаше малкия пистолет в джоба си. В този миг видя нож в ръката на дрипльото, който ожесточено се хвърли отгоре му. Хирага го изпревари, стисна ръката с кожа и го фраска под брадичката. Скитникът изквича като изкормено прасе и се строполи на земята. Другите двама незабавно вдигнаха очи и забързаха да проверят какво става.

Заковаха се на място. Хирага държеше в едната си ръка пистолета, а в другата ножа, наведен над дрипльото, който се гърчеше и задушаваше в мръсотията. Двамината измъкнаха ножове и се хвърлиха към него. Без колебание Хирага се хвърли към единия от тях, а той побягна. Хирага се възползва от пролуката и хукна към Пияния град. Не искаше да си губи времето със схватки. За секунди дотича до някаква странична улица, но в бързината бе изгубил шапката си. Обърна се и видя как един от скитниците я грабва с победоносен вик. В следващия миг я хвана и другият и се счепкаха за нея с проклятия и ругатни.

Задъхан, Хирага ги остави да се бият. Пак погледна към залеза.

„Търпение. Като си отидат, ще влезеш в кладенеца. Не бива да го разкриваш на никого, много е важен за нападението. Търпение. Купи си шапка или кепе. Какъв ли провал е станал?“

— Къде, по дяволите, е отишъл?

— Едва ли е далеч. Сър Уилям — отговори Палидар. — Поставил съм войници и на двете порти и на мостчето за Йошивара. Сигурно е в някоя от кръчмите. Скоро ще се появи. Да го оковем ли?

— Не. Само го доведете без оръжие и под стража.

— Ами този? — Акимото седеше, опрял гръб до стената. До него стоеше войник. Вече го бяха претърсили.

— Ще реша, след като го разпитам. Ах, Андре, влизай. Сетри, няма защо да чакаш. На вечеря съм у руския посланик. Ако хванете Хирага, викнете ме. — Палидар отдаде чест и излезе. — Андре, прости ми, че те безпокоя, но не можем да открием Накама. Тъй като Филип го няма, би ли ми превеждал. Попитай този тук, къде е приятелчето му?

Сър Уилям наблюдаваше как Андре разпитва Акимото и се опитваше да скрие раздразнението си. Щеше му се Тайърър да е тук, а не с Бабкот в Йедо. „Дано там всичко върви добре. Проклятие, ако не хванем Накама, Йоши наистина ще се подразни, и то с право.“

— Казва, че не знаел. — Андре не бе свалил връхната си дреха. В кабинета на Сър Уилям бе винаги студено, дори и в най-мразовитите дни огънят гореше оскъдно. — Този ми се вижда тъпанар. Все вика „Кой Накама“, не знаел къде бил Накама — дали в Йошивара, дали в Канагава.

— Я! — Сър Уилям се стъписа. — Ами че той няма право да напуска Колонията без изричното ми съгласие. Попитай го… попитай го кога е излязъл Накама.

— Разправя, че не знаел, не познавал Накама, не знаел дали е излязъл и къде е, нищо не знаел.

— Една нощ в ареста ще му освежи паметта. Ефрейтор! — Вратата незабавно се отвори. — Пъхни го в ареста за тази нощ. Отнасяйте се добре с него, разбра ли ме?

— Слушам, сър.

— Отнасяйте се добре с него.

— Слушам, сър.

Ефрейторът повика Акимото с пръст и той излезе заднишком с поклони.

Арестът, използван за хулигани и военнослужещи, подлежащи на дисциплинарни наказания, се намираше малко по-надолу и представляваше ниска тухлена постройка с десетина килии. Бе издигнат веднага след клуба — такъв бе обичаят в повечето британски колонии.

— Merci, Андре.

— De rien.

— Имаш ли представа къде би могъл да отиде?

— Не, monsieur. От този тук не научих нищо. Ще се видим на вечерята. — Андре се усмихна, излезе и пое по Хай стрийт. Вятърът въргаляше листа, хартии и боклуци по улицата. Почти се бе стъмнило.

„Добре, че не ние, а англичаните се занимават с издирването му — помисли си Андре. — Къде ли е отишъл? Ако има поне малко акъл — в Киото или Нагасаки. Или се е натоварил на вчерашния търговски кораб за Шанхай, стига да знае, че Йоши го изисква. Сигурно е научил — нито в Бакуфу, нито тук остава нещо скрито. Страхотна среща беше. Браво на нас, задето изпреварихме англичаните с Йоши и имаме предимство пред тях. Но тоя проклет Филип напредва прекалено добре. Болният сигурно е Анджо. — Андре се изплю раздразнено. — Как изтървах такава възможност — в крайна сметка идеята беше моя. Изглежда, Райко и Мейкин някак си са я прокарали. Mon Dieu, те имат повече влияние, отколкото предполагах.“

Пронизаха го ледени тръпки. Райко го бе помолила да я посети спешно тази вечер. Ами сега? Чакаха го неприятности.

— Добър вечер, сър — поздрави го пазачът пред парадния вход на Струанови.

— Имам среща с госпожа Струан.

— Да, сър. Тя ви очаква в кабинета на тай-пана в другия край на коридора. Извинете за бъркотията във вестибюла, сър, но господин Макфей си събира багажа. Ужасно е, че си отива, нали?

— Да, но да се надяваме, че…

Гърмът от сигналното оръдие го прекъсна насред думата. Двамата мъже изненадано погледнаха към морето. Не се очакваше никакъв кораб и нито един не бе закъснял. Движението по претъпканата Хай стрийт замря и над Йокохама се понесе развълнуван шепот. Откъм носа се задаваше клипер с опънати платна. Съзряха кълба дим от оръдейния салют, с който корабът поздравяваше флагмана, а после чуха и гърма от ответния салют на флагмана.

Клиперът се намираше все още далеч и флагът му не се виждаше.

— От нашите е — гордо заяви пазачът. — Няма начин да не е. Като в добрите стари времена… О, добър вечер, сър.

Джейми Макфей излезе забързано и се загледа през бинокъла си.

— Здравей, Андре, само да се уверя… „Буйният облак“! Алилуя!

Всички щяха да си направят верния извод. По разписание корабът трябваше да плава до Лондон. Щом се връщаше тук, при това толкова скоро, значи носеше спешни новини… или пътници. Добри или лоши.

— Алилуя — повтори Андре след него.

Той видя Сьоратар да стои с далекоглед на стълбището на Френската легация. Сър Уилям с бинокъл на прозореца си, а в съседство Дмитрий стоеше на входа на Брокови и гледаше с къс далекоглед. Сибородин забеляза Джейми, подвоуми се и вдигна палеца си. Джейми му махна в отговор и отново се загледа в морето. Красивият клипер акостираше.

— Навярно тя е на борда — тихо прошепна Андре.

— И аз си помислих същото. Скоро ще разберем.

— Защо не й се обадиш?

— Докато накарам началника на пристанището да вдигне флагчетата, ще се здрачи. И тъй, и тъй това вече не е моя работа, нека решава господин Макструан. — Джейми изгледа Андре. — Ей сега ще научим. При Анжелик ли отиваш?

— Да.

— Не я тревожи, докато не сме сигурни. Става ли?

— Дадено, mon brave. — Андре отново погледна към клипера. — Ще я посрещнеш ли?

— На кораба ли? — Джейми отново се усмихна сурово. — Ти на мое място какво би направил?

Заедно влязоха във фоайето. По стълбите слизаше Албърт Макструан във вечерно облекло, с развързана вратовръзка, но елегантен.

— „Буйният облак“ ли дойде?

— Да — отвърна Джейми.

— Така си и мислех. — Албърт присви очи. — Добра вечер, Андре. Как си?

— Добре, благодаря. Ще се видим по-късно.

Джейми изчака, докато Андре почука и влезе в кабинета на тай-пана, който сега принадлежеше на Макструан.

— Ще посрещнеш ли кораба?

— О, да. — Албърт слезе до последното стъпало, но вече не толкова наперено. — Моля те, би ли ме придружил?

— Благодаря, но удоволствието вече е твое. Изпратих Варгас при боцмана и катерът ще е готов след пет минути.

— Ела с мен и посрещни кораба, както си правил досега. И все още следва да правиш — покани го любезно Макструан.

— Не, време е да се пренасям — това вече е твоя работа. Но все пак благодаря ти.

— Чух, че тазвечерният банкет на Сергеев щял да бъде внушителен, тъй като Анжелик е приела да присъства. Размисли и ела.

— Тази вечер не мога — още не съм си опаковал нещата. — Джейми му се усмихна и пое по коридора. — Разбрахте ли се с Анжелик тя да ползва кабинета ти?

— О, да, с радост й услужих. По-добре да посреща гостите си там, отколкото горе в покоите си, особено пък него. Не бих казал, че ми е симпатичен.

— Андре не е лош човек и свири прекрасно — най-добре от всички тук. Надявам се новините от „Буйният облак“ да са добри.

— Аз също. Но се съмнявам. Мислиш ли, че на него пристига Тес?

— И на мен ми хрумна тази мисъл — ухили се Джейми, тъй като вече не бе неин служител. — Това обяснява защо „Облака“ е променил разписанието си. Дърк би сторил същото.

— Тя не е Дърк, много по-коварна от него е и толкова по-зле, скъпи ми приятелю.

Природените братя и Тес Струан не можеха да се търпят, но според едно допълнение към завещанието на Дърк, ако двете момчета ги бива в училище и напредват в науките, Търговската къща следва да се възползва докрай от възможностите им. И двамата излязоха умници, връзките им сред високопоставените възпитаници на Итън и университетските им приятели обхващаха благородниците, банкерския свят и Парламента, в който Фредерик току-що бе спечелил място. Това ги правеше още по-ценени. Въпреки това и двамата знаеха, че Тес Струан би ги уволнила, ако не беше допълнението в завещанието.

— Надявам се, че не е дошла на посещение. Би било много досадно.

— Просто ще станем по-ниски от тревата и по-тихи от водата — засмя се Макфей.

— Здравей, Андре.

— Добър вечер, Анжелик.

Тя седеше в любимия си стол до еркерния прозорец, завесите бяха дръпнати и откриваха гледка към пристанището.

— „Буйният облак“ ли е?

— Да.

— Добре. Тя на него ли е?

— Само така можем да си обясним пристигането на клипера — усмихна се Андре накриво.

— Всъщност няма значение — спокойно отвърна Анжелик, но стомахът й се сви. — Ще пийнеш ли нещо?

— Благодаря. — Андре забеляза отвореното шампанско в кофичката с лед и полупразната чаша на масата. — Може ли?

— Заповядай.

Започваше да й става навик да наблюдава залеза, вечерния здрач и падането на нощта с чаша шампанско в ръка. Само една чаша, та да се подготви за дългата вечер и за още по-дългата нощ. Вече не спеше както преди. Някога слагаше глава на възглавницата, веднага се унасяше и се събуждаше чак на разсъмване. Сега сънят й се изплъзваше. Първоначално се бе изплашила, но Бабкот я увери, че страхът само усилва безсънието:

— Не е страшно, ако човек не спи осем-десет часа, така че не се тревожи. Пиши писма, занимавай се с дневника си и мисли за хубави неща. Само не се тревожи…

Анжелик наблюдаваше Андре и изчакваше той да заговори пръв. Изражението му бе сурово, лицето му бе бледо и изпито. Бе отслабнал. Изпи първата чаша на един дъх. Втората също. Вече си наливаше трета.

— Изглеждаш по-красива от всякога.

— Благодаря. Как е твоята Хиноде?

— По-красива от всякога.

— Андре, след като я обичаш толкова много, защо присвиваш устни и очите ти чак изхвръкват от гняв, когато споменавам името й? Нали ми каза, че мога да те разпитвам за нея? — Преди няколко дни той й бе разправил за споразумението с японката. Не всичко, само една част. Отчаянието му бе надделяло и той се бе изтървал. — Щом си толкова непреклонен относно любенето на тъмно и огромната цена, поискана от тази Райко, защо си приел от самото начало?

— Ами… налагаше се — отвърна Андре, без да я погледне. Не искаше да й каже истинската причина. Достатъчно му бе, че Сьоратар присвива устни и избягва всякакъв допир с него, откак бе узнал. Внимаваше и да не използват едни и същи прибори и чаши. — Зърнах я само веднъж и, mon Dieu, нима не разбираш какво е любовта, колко… — Андре замълча. Наля си още една чаша. Бутилката бе почти празна. — Не можеш да си представиш колко неустоима и привлекателна ми се стори тогава. — Гаврътна чашата. — Прощавай, трябват ми пари.

— Естествено. Но са ми останали съвсем малко.

— Но имаш разписки, подпечатани от Малкълм.

— Ах!

Андре се усмихна още по-накриво.

— Слава Богу, сарафите споделят помежду си, чиновниците също. Утре попълни още една. Моля те. За петстотин мекса.

— Прекаляваш.

— Това е по-малко от половината, cherie. — Андре говореше едва доловимо. Стана, спусна завесите, вдигна фитила на петролната лампа върху масата и се пресегна към бутилката. Изля остатъка в чашата си и тресна шишето в кофата с лед. — Да не мислиш, че ми харесва да се държа така с теб? Мигар не знам, че това е изнудване? Не се тревожи, ще бъда разумен. В момента можеш да си го позволиш. Сто мекса или стойността им в гвинеи тази вечер, двеста утре и сто вдругиден.

— Невъзможно.

— Всичко е възможно. — Андре извади някакъв плик от джоба си. В него имаше един-единствен лист и той грижливо го разгъна. Върху листа педантично бяха залепени десетки късчета зелена хартия, сякаш това бе мозайка. Той го остави на масата далеч от нея. Анжелик незабавно разпозна почерка на баща си. Бе втората страница от писмото му, която Андре бе скъсал толкова отдавна.

— Можеш ли да го прочетеш оттам? — тихо я попита той.

— Не.

— Свидният ти татко пише с подпис и дата: „И се надявам, както обсъждахме, че ще постигнеш един преждевременен годеж и сватба, с каквито и да е средства. Това е жизненоважно за нашето бъдеще. Струан ще реши проблемите на «Братя Ришо» веднъж завинаги. Няма значение, че…“

— Няма значение, Андре — тихо го прекъсна Анжелик. Вече нямаше нужда да прикрива злобата си. — Думите незаличимо са се врязали в паметта ми. Незаличимо. Ще го откупя ли, или това писмо представлява постоянна заплаха?

— Просто се застраховам. — Андре сгъна листа и грижливо го прибра. — Сега то ще отиде на сигурно място при подробностите в папката „Анжелик“, в случай че ме сполети нещо лошо.

Тя неочаквано се засмя и той се обърка.

— О, Андре, нима смяташ, че ще се опитам да те убия? Аз?

— Чрез него ще опропастя всички финансови спогодби, които Тес навярно ще ти предложи, ще бъде принудена да ги предложи, и ти ще се озовеш на подсъдимата скамейка.

— Ама че си глупав. — Анжелик взе чашата, отпи от шампанското и той с тревога забеляза, че ръката й не трепна. Тя го наблюдаваше ведро и си мислеше колко е глупав, задето роптае срещу това, че тя знае какво върши той и какъв мошеник е. Но още по-глупаво бе да роптае срещу Хиноде, задето предпочитала тъмнината. Навярно гол изглежда ужасно. И защо се оплаква от йената, ако момичето наистина е такова, каквото го описва. — Бих искала да се срещна с твоята Хиноде. Моля те да го уредиш.

— А?

Развеселена от изражението му, Анжелик попита:

— Какво толкова чудно има? Влагам пари в нея, обезпечавам я, а тя е голямата любов на твоя живот, нали?

Андре трескаво се изправи, отиде до бюфета и си наля коняк.

— Ти искаш ли?

— Не, благодаря. — Бе го проследила само с поглед.

Той отново седна срещу нея. Течението люшна пламъка на лампата и очите й заблестяха.

— Сто мекса, умолявам те.

— И кога ще престана да плащам, Андре? — запита Анжелик любезно.

Вкусът на коняка му хареса повече от виното. Андре не трепна пред този въпрос:

— Когато изплатя цялата сума за нея. Преди да си заминеш.

— Преди да си замина ли? Искаш да кажеш, че не мога да си замина преди това?

— Когато изплатя цялата сума. Преди да си заминеш.

Анжелик се намръщи, отиде до бюрото и отвори някакво странично чекмедже. Малката кесийка съдържаше златни обани на стойност около двеста мекса.

— А ако не разполагам с парите?

— Ще ги получиш от Тес, няма друг начин. Тя ще плати, все някак ще я принудим.

— Ние?

— Обещавам ти. — Очите му бяха кървясали. — Твоето бъдеще е и мое. Поне в това отношение мненията ни съвпадат.

Тя отвори кесията и отброи половината монети. А след това, без сама да знае защо, ги върна обратно и му връчи всичките пари.

— Ето, тук има около двеста мекса — заяви Анжелик с особена усмивка. — Като предплата.

— Вече май не те разбирам. А преди можех.

— Тогава бях едно глупаво младо момиче. Вече не съм.

Андре бавно поклати глава. Извади плика от джоба си и го доближи до пламъка. Анжелик тихичко изохка, тъй като крайчето се подпали и писмото лумна. Андре го сложи в един пепелник и двамата мълчаливо наблюдаваха как то се сгърчи и се превърна в пепел. Той смачка с дъното на чашата си пепелта.

— Защо? — запита жената.

— Защото ме разбираш за Хиноде и независимо дали ти харесва или не ние с теб сме съдружници. Ако Тес не ти плати, смятай ме за мъртвец. — Той й подаде ръка. — Ще сключим ли мир?

Тя сложи ръка в неговата и му се усмихна:

— Да. Благодаря ти.

Андре стана.

— Най-добре да погледна „Буйният облак“. Ако Тес е на борда, това ще ускори нещата.

След като той си отиде, французойката разрови пепелта, но нито една дума не си личеше. „За Андре е лесно да ми покаже подправен препис, да го разкъса, да ми го представи като оригинал и да го изгори. И да скрие истинския възстановен оригинал за по-късно. Той обожава да върши такива неща. А защо изгори фалшификата? За да продължа да му вярвам и да му простя за изнудването.

Мир ли? Човек може да сключи мир с един изнудвач само когато ужасните разобличения, с които те заплашва, престанат да представляват заплаха. В моя случай това ще стане, когато тя ми плати и парите се озоват в банката. И след като Андре получи желаното… Хиноде, предполагам. Какво ли иска пък тя? Криела се от него в тъмнината. Защо? Нима заради цвета на кожата му? Или за да го възбужда? Може би за отмъщение? Или понеже не е японец?

Сега вече знам, че любовният акт преминава от ужас през екстаз и стига до самоизмама. С Малкълм за пръв път се любихме на светло, а втория път — на тъмно; и едното, и другото бяха прекрасни. С онзи, от другия живот, ставаше все на светло, а той бе красив и смъртно опасен, цветът на кожата му бе красив, всичко бе красиво и смъртоносно, ужасяващо и заслепяващо могъщо. Нямаше нищо общо с начина, по който го правеше съпругът ми Малкълм. А него аз наистина обичах. И го почитах, и все още го почитам, и така ще бъде до края на живота ми.“

Острият и слух долови парната свирка на катера. Дръпна завесите и го видя как се отдалечава от техния пристан, целият осветен и с Албърт Макструан в каютата. „Буйният облак“ стоеше на рейд. Оттук едва го виждаше как свива платната и се готви да акостира.

Анжелик мислено се пренесе на борда му и там видя своя враг: с тънки устни, безцветни очи, висока и с изправен гръб, кокалеста и безвкусно облечена. Мисълта й прелетя към далечното пристанище, където погребаха Малкълм, и тя се усмихна. Ликуваше заради тази своя победа и усещаше пулса си да бие в ушите й. Отново се сви на стола си… неговия стол, техния стол — още една победа. Продължи да се взира в тъмнината, където сияеха само светлините по мачтите на закотвените кораби. С мъка сдържаше вълнението си. „Едуард сигурно е на борда.“