Гай-джин

15.

Петък 5 октомври

Точно след изгрев Анжелик стана от леглото и седна на тоалетката в нишата на прозорците; гледаха към Хай стрийт и пристанището. Беше малко изморена. В заключеното чекмедже лежеше дневникът й, подвързан в матова червена кожа и също заключен. Измъкна ключето от скривалището, отключи, после потопи перодръжката и се зае да пише в него, да споделя като с приятел — дневникът през тези дни беше единственият й приятел, единственият, с който се чувстваше в безопасност.

„Пресвета Дево, дай ми сила! — помисли си тя. — А има и още нещо. Опитвам се да не се тревожа, но полудявам. Денят приближава. Тогава ще се отърва от ужаса, но не и от недоимъка.“

Отново започна да пише:

Погледът й се откъсна от листа и се насочи към прозореца и корабите в залива. „Иска ми се да съм на един от тях, да си отивам у дома, иска ми се никога да не бях идвала тук. Мразя това място… какво, ако… ако Малкълм не се ожени за мен, ще трябва да се оженя за някой друг, но нямам никаква зестра, нищо. О, Боже, не това очаквах. И да успея да си ида вкъщи, пак няма да намеря пари, а горките ми леля и чичо са разорени. Колет също не може да ми даде на заем, а не познавам никой богат или известен, за когото да се омъжа, или достатъчно издигнат в обществото, че да му стана осигурена метреса. Мога да стана актриса, но е крайно необходимо да си имам покровител, който да подкупва театралните директори и драматурзите и да плаща за всички дрехи, бижута, карети и за разкошен дом за соарета — разбира се, трябва да спя с покровителя си, когато на него, а не на мен ми се иска, докато стана достатъчно богата и много известна, а за това е нужно време, нямам нито връзки, нито приятели, които да ги имат. О, Боже, толкова съм объркана. Май ще заплача отново…“

Анжелик зарови лице в ръцете си, сълзите й рукнаха, внимаваше да не вдига твърде много шум, та прислужничката й да я чуе и да занарежда, да направи сцена като през първия ден. Нощницата й беше от кремава коприна, бледозелена наметка покриваше раменете й, косата й — разрошена, стаята — мъжка, леглото с балдахина бе огромно, гарнитурата бе много по-голяма от тая на Малкълм. От едната страна се намираше преддверието, свързващо неговата спалня с нейната, отдясно — трапезария за двайсет души със собствена кухня. И двете врати бяха залостени. Тоалетната масичка беше единственият разкош в помещението, отделена със завеса от розов сатен.

Когато сълзите спряха, тя подсуши очите си и тихо се разгледа в сребърното огледало. Никакви сенки, лицето й — малко по-изпито отпреди. Никаква външна промяна. Въздъхна тежко, после пак започна да пише:

Анжелик задраска последната фраза, промени я в „когато се оженим…“ Перодръжката й се поколеба.

Анжелик спря да пише, сълзите й пак рукнаха. Една капна върху страницата. Девойката изтри очите си, сръбна малко вода от чашата, после продължи:

Смътен тътен от оръдие я накара да скочи и да се взре към пристанището. Беше сигналното оръдие. Далеч в морето последва отговор. А откъм хоризонта се видя издайническият пушек на пристигащия пощенски кораб.

Джейми Макфей държеше куфарче, натъпкано с поща, и водеше един непознат по парадното стълбище пред сградата на Струан. Слънчевата светлина проникваше през високите и елегантни стъклени прозорци. И двамата бяха облечени с вълнени рединготи и цилиндри, макар денят да бе топъл, и непознатият носеше куфарче в ръката си. Беше тантурест, с брада, грозен и на около петдесет, с една глава по-нисък от Джейми, макар да бе по-едър в раменете; кичур дълга сива коса стърчеше изпод цилиндъра. Те продължиха по коридора. Макфей почука леко:

— Тай-пан?

— Влез, Джейми, вратата е отворена. — Струан зяпна мъжа. После веднага попита: — Майка ми на борда ли е, д-р Хоуг?

— Не, Малкълм. — Д-р Роналд Хоуг видя внезапното облекчение, изписано по лицето на Малкълм, малко се натъжи, макар да го разбираше. Тес Струан беше безпрекословна в своята присъда за „чуждестранната безсрамница“, беше сигурна, че оная върти сина й на малкия си пръст. Като скри загрижеността си от вида на Малкълм, лекарят остави цилиндъра си до чантата на бюрото. — Тя ме помоли да те видя — гласът му беше дълбок и любезен, — за да разбера дали мога да направя нещо за теб и да те придружа до вкъщи, ако имаш нужда от придружител. — Повече от петнайсет години той беше домашният лекар на семейство Струан в Хонконг и бе изродил последните му четирима братя и сестри. — Как си?

— Аз съм… д-р Бабкот се грижи за мен. Аз съм… аз съм добре. Благодаря, че дойде, приятно ми е да те видя.

— И на мен. Джордж Бабкот е чудесен лекар, няма по-добър от него. — Хоуг се усмихна. Сините му очички бяха хлътнали в набръчканото му лице. Продължи весело: — Отвратително пътуване, хвана ни краят на тайфуна и прекарах цялото си време в лекуване и наместване на счупени крайници на моряците и на няколко пътници. Загубихме двама, отнесени през борда: единия — китаец, пътник от трета класа, другия — някакъв чужденец, не разбрахме какъв. Капитанът каза, че мъжът е платил билета си в Хонконг, измърмори някакво име. Прекара повечето време в каютата, после излезе на палубата и бух! — една вълна го отнесе. Малкълм, ти изглеждаш по-добре, отколкото очаквах, след слуховете, които се носеха из Колонията.

— По-добре да ви оставя насаме двамата. — Джейми сложи купчина писма на масичката до леглото. — Ето личната ти поща, ще ти донеса книгите и вестниците по-късно.

— Благодаря. — Малкълм го погледна. — Нещо важно?

— Две са от майка ти. Те са най-отгоре.

Д-р Хоуг бръкна в широките си джобове и измъкна някакъв смачкан плик.

— Ето ти още едно от нея, Малкълм, то е последното. Най-добре го прочети, после ще те прегледам. Джейми, не забравяй за Бабкот.

Джейми му беше казал вече, че Бабкот е заминал за Канагава спешно тази сутрин и че ще изпрати катера там, щом видят Малкълм.

— Доскоро, тай-пан.

— Не, по-добре почакай малко, Джейми. — Струан отвори донесеното от Хоуг писмо и се зачете.

Когато Джейми се качи на главната палуба на пощенския кораб, д-р Хоуг го пресрещна, каза му, че разполага с всичко необходимо, за да тръгнат веднага, и побърза да отговори на изречения му въпрос:

— Не, Джейми, г-жа Струан не е на борда, но ето… ето ти писмо от нея.

В него пишеше само: „Джейми, направи всичко, за което помоли д-р Хоуг, и ми изпращай подробни поверителни доклади с всяка поща“.

— Знаете ли съдържанието му, докторе?

— Да, едва ли е необходимо да го казвам, нали добре я познаваш.

— Как е тя?

Хоуг се замисли за миг:

— Както обикновено: привидно невъзмутима, отвътре — вулкан. Един ден трябва да изригне — никой не може да трупа толкова тъга, толкова много трагедии, никой. Дори и тя. — Докторът последва Джейми надолу към входа, оглеждаше всичко. — Трябва да ти кажа, че ми е приятно да посетя Япония, ти изглеждаш много добре, Джейми. Този пост ти подхожда. Нека видим, мина година, откак ни напусна, нали? Сега ми разкажи първо за нападението… после — за г-ца Ришо.

Докато стигнат брега, д-р Хоуг знаеше всичко, което знаеше и Джейми.

— Но, моля те — добави той разтревожено, — моля те, не споменавай пред Малкълм какво ти казах за Анжелик. Тя е чудесна. Преживя също отвратителното нападение, наистина не смятам, че са спали заедно, техният годеж е мълва, но е влюбен до уши — не го обвинявам, пък и когото и да е в Азия за това. Мразя мисълта да изпращам тайни доклади на г-жа Струан по очевидни причини. Както и да е, написах една разводнена версия и съм готов да я изпратя, щом корабът тръгне обратно. Трябва да съм предан преди всичко на Малкълм, той е тай-панът.

Сега гледаше как Малкълм Струан чете писмото, донесено от лекаря, следеше изпитото лице и отпуснатото тяло. Зачуди се и започна да се моли наум.

Струан го погледна. Очите му се присвиха.

— Какво има, Джейми?

— Мога ли да направя нещо за теб?

Малкълм помълча и рече:

— Да, остави съобщение във Френската легация — Анжелик е там; каза, че ще отиде да получи пощата си, — пиши й, че е пристигнал един стар приятел от Хонконг и искам да я запозная с него.

Макфей кимна и се усмихна:

— Готово. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.

— После излезе.

Струан разтревожен погледна вратата. Лицето на Джейми беше твърде красноречиво. Опита се да възстанови спокойствието си, като се върна към писмото:

Вдигна поглед.

— Е?

— Кажи ми истината, Малкълм, как си?

— Чувствам се ужасно и се страхувам, че ще умра.

Хоуг седна на фотьойла и сплете пръсти.

— Първото е разбираемо, второто не е точно, макар че е много лесно, много… много лесно и много опасно, ако повярваш в него. Китайците могат да „се самоуморят“, дотолкова да мислят за смъртта, че да умрат, макар да пращят от здраве. Виждал съм го.

— Господи, не искам да умра, имам всичко, за което да живея. Искам да живея и да се оправя толкова много, че не мога да го изкажа. Но всяка нощ и всеки ден по някое време ме удря тази мисъл… удря ме като физически удар.

— Какви лекарства взимаш?

— Само малко екстракт от опиум, за да ми помогне да заспя. Болката е ужасна и се чувствам зле.

— Всяка нощ ли?

— Да. — Струан добави полуизвинително: — Бабкот иска да го спра, казва, че трябва да го спра.

— Опита ли се?

— Да.

— Но не си спрял?

— Не, не още. Моята… моята воля, изглежда, ми изневерява.

— Това е един от проблемите с опиата. Колкото и ценно и приятно да е — усмихна се лекарят. — Парацелс е дал името на това лекарство. Чувал ли си за Парацелс?

— Не.

— Аз също — отвърна засмяно Хоуг. — Както и да е, ние прехвърлихме името върху тази тинктура от опиум. Жалко, че се получава пристрастяване към него. Но ти си наясно.

— Да.

— Можем да те измъкнем от влиянието му, това не е проблем.

— Проблем е, зная, че е и че не одобряваш нашата търговия с опиати.

Хоуг се усмихна отново:

— Радвам се, че сам го заявяваш. Значи и ти не я одобряваш, както и това, което китайската търговия прави, но си изцяло притиснат? А сега — никаква икономика, никаква политика, Малкълм. Следващото нещо: г-ца Ришо?

Струан усети, че кръвта нахлу в главата му.

— И ти ли, по дяволите, чуй веднъж и завинаги, каквото и да казва майка ми, достатъчно съм голям, за да преценявам желанията си и да правя каквото искам! Ясно ли е?

Хоуг се усмихна любезно:

— Аз съм твой лекар, Малкълм, а не майка. А съм приятел. Предал ли съм те някога досега или някого от семейството ти?

С видимо усилие Струан потисна гнева си, ала още не можеше да успокои сърцето си.

— Съжалявам, съжалявам, но аз… — сви безпомощно рамене. — Съжалявам.

— Не е необходимо. Не се опитвам да се меся в личния ти живот. Твоето здраве зависи от много неща. Излиза, че основният фактор е тя. Питам те от медицинска гледна точка — не по семейни причини. И тъй, г-ца Анжелик Ришо?

Струан искаше гласът му да звучи мъжествено и спокойно, ала не сдържа раздразнението си и избухна:

— Искам да се оженя за нея и това, че лежа тук така, лежа тук безпомощен, ме подлудява. За Бога, не мога дори да стана от леглото, не мога да се изпикая или… не мога да направя нищо, да пия или да ям, или каквото и да било, без да ме боли дяволски. Ще се побъркам и колкото и да се опитвам, изглежда, не се подобрявам… — Той продължи да говори надуто, докато се измори. Хоуг само слушаше. Накрая Струан млъкна. Измърмори още някакво извинение.

— Мога ли да те прегледам?

— Да… да, разбира се.

Хоуг го прегледа с голямо внимание, сложи ухо на гърдите му, за да чуе сърцето, погледна в устата му, премери му пулса, надникна в раната и я помириса. Пръстите му опипаха корема — търсеше органите отдолу, степента на поражението:

— Не боли ли така… а така… по-добре ли е тук? И най-лекото докосване караше Малкълм да стене.

След малко Хоуг спря.

Струан наруши тишината:

— Е, как е?

— Бабкот е свършил доста добра работа с тази рана; тя може да убие всеки човек. — Думите на Хоуг бяха премерени и пълни с увереност. — Сега ще направим един опит. — Той внимателно хвана краката на Струан и му помогна да седне отстрани на леглото. После го прегърна, пое част от тежестта му и му помогна да се изправи. — Внимателно!

Струан не можеше да стои изправен сам, но се впечатли, че се е изправил, и това го окуражи. След миг или два Хоуг го настани на леглото. Сърцето на Струан биеше до пръсване от болката, но иначе беше много доволен.

— Благодаря.

Лекарят седна във фотьойла и си пое дъх. После рече:

— Сега ще те оставя сам, трябва да се наредя. Искам да си починеш. След като се видя с Бабкот, ще се върна. Може да дойдем и двамата. Тогава ще поговорим. Става ли?

— Да… И… благодаря, Роналд.

Вместо отговор Хоуг само го потупа по ръката, взе си чантата и излезе.

Щом остана сам, сълзите потекоха по бузите му и тези щастливи сълзи го приспаха. Когато се събуди, се почувства отпочинал, за първи път освежен и лежеше, без да помръдва, радостен, че се е изправил — с чужда помощ, но стана на крака, — правеше го за първи път, а сега имаше и съюзник.

Оттам, където лежеше, леко обърнат на лявата си страна, можеше да гледа през прозореца към морето. Той обичаше и мразеше морето, никога не му беше лесно с него, страхуваше се от него, защото беше неуправляемо и непредсказуемо, както през слънчевия ден, когато близнаците и боцманът загребаха навътре, дойде вълна, преобърна лодката и течението ги отнесе, всичките бяха плувци, близнаците плуваха като риби, но морето пощади само матроса. Шокът го съсипа й едва не уби баща му. Майка му изпадна в нещо като кома наяве и все повтаряше:

— Такава е Божията воля. Ние трябва да продължим.

„Да не мисля за братята си и за Дърк Струан — каза си Малкълм, радостен, че е на сигурно място на брега. Но нашето минало е свързано с морето неумолимо, както и бъдещето ни. Клиперите и параходите не са ли главната ни сила — и Китай, разбира се?

Япония е малък пазар, интересен, но малък, никога не може да се сравни с Китай. В състояние сме да направим пари тук със сигурност — с подбрани оръжия и кораби и с британските умения ще натрупаме купища пари. Ще кажа на Джейми да вземе решение по поръчката на Чошу. Нека се избиват едни други, и колкото по-бързо, толкова по-добре. А и оня слабохарактерен пипкав Сър Уилям, дето чака одобрение от Лондон за война, е глупак. Ако зависеше от мен, щях да им наредя да заловят убийците и да платят веднага, или на следващия ден ще започна война и първата ми работа ще е да смажа Йедо. Никога… никога няма да им простя на тези кучи синове!“

Хоризонтът го зовеше. „Скоро ще трябва да се върна в Хонконг, за да поема ръководството. След седмица или малко повече. Няма да бързам. Има достатъчно време.

Колко ли е часът сега?“

Не бе нужно да се обръща и да поглежда часовника, по слънцето се познаваше, че наближава пладне, и той си помисли, че по това време си поръчваше любимото печено говеждо и йоркширски пудинг с богат сос и печени картофи, паница или две с нарязано на дребно печено пиле с пържен ориз и смесени зеленчуци, както и други китайски ястия, които А Ток можеше да приготвя, обичаше ги, въпреки че майка му, братята и сестрите му ги обявяваха за безвкусни, за нехранителни, може би дори отровни и годни само за езичниците…

Мислите му прекъсна слаб шум, Анжелик се беше свила във фотьойла, изглеждаше съвсем мъничка в него и толкова нещастна — никога не бе я виждал такава.

— Господи, какво става?

— Аз… аз съм разорена. — Сълзите й рукнаха.

— За Бога, за какво говориш?

— Ами… в днешната поща… — Тя се изправи и му подаде писмото, опита се да каже нещо, но не успя.

Внезапното движение, с което пое плика, му причини болка и той едва се овладя, да не извика.

Хартията беше зелена. Както и пликът с дата от Хонконг, 23 септември, най-отгоре беше напечатано: „Ги Ришо, «Братя Ришо»“, и на френски, който Струан владееше добре, пишеше:

В главата на Струан настъпи бъркотия.

— Защо да си разорена?

— Той, той взе моите пари — захленчи тя. — Открадна всичките ми пари и ги загуби, баща ми е крадец и сега… сега си нямам нищичко на света. Открадна всичко, което имах. О, Малкълм, какво да правя?

— Анжелик, Анжелик, слушай! — Тя изглеждаше като безпризорно дете, толкова мелодраматична, че Малкълм едва не се засмя. — За Бога, слушай, това не е никакъв проблем. Ще ти дам колкото пари поискаш…

— Не мога да приема пари от теб — извика девойката през сълзи. — Не е правилно!

— Защо да не е? Скоро ще се оженим, нали?

Плачът й секна.

— Ще… ще се оженим?

— Да. Ще… ще направим съобщението днес.

— Но татко, той е… — Анжелик подсмърчаше през сълзи като дете. — Андре ми каза, че е сигурен, че няма никаква сделка в Макао или където и да било, че никога не е имало. Изглежда, баща ми е комарджия и трябва да е заложил всичко на комар. Татко обеща на Анри… Анри Сьоратар, че ще спре да играе и ще плати дълговете си… Всички, освен мен са били наясно, о, Малкълм, никога не съм знаела, чувствам се толкова ужасно, че мога да умра. Татко ми открадна парите, а се закле да не ги пипа! — Пак избухна в плач и изтича към него, коленичи до леглото, зарови главата си в юргана. Той внимателно я хвана, чувстваше се много силен и се владееше. Вратата се отвори и на прага й застана А Ток.

— Излез — нареди й той. — Дю не ло мо! — Тя изчезна.

Искрено изплашена, Анжелик се сви в завивката. Никога не го бе виждала разгневен. Той погали косите й.

— Не се безпокой, моя скъпа, не се безпокой за баща си, ще видя какво можем да направим за него по-късно, а сега не трябва да се безпокоиш, ще се грижа за теб. — Думите му бяха повече от нежни.

Риданието й понамаля, огромен товар се смъкна от плещите й: каза му истината, преди да я е научил от другите, а него сякаш наистина не го бе грижа. Андре е гений — мислеше си Анжелик изтощена, но облекчена. — Той се закле, че Малкълм ще реагира така:

— Само бъди честна, Анжелик, кажи на Малкълм истината, че не си знаела, че баща ти е комарджия, че за първи път чуваш това и че си шокирана от кражбата на парите ти. Важно е да използваш думи като откраднал и крадец — кажи истината, дай му писмото на баща си, пролей достатъчно сълзи и прояви нежност, това ще го привърже към теб завинаги.

— Но, Андре — бе му отвърнала тя нещастна. — Не се осмелявам да му покажа писмото на татко. Не се осмелявам, послеписът му звучи толкова ужасно…

— Виж! Без втората страница послеписът гласи само: и моите надежди за бързо възстановяване. Идеално! Втората страница? Каква втора страница. Ето, тя е скъсана и никога не е съществувала.

Сръчните пръсти на Андре слепиха последното късче от скъсаната втора страница.

— Ето, Анри — рече той и бутна листа през бюрото. — Прочети я сам. — За нула време бе залепил парчетата от страницата, която небрежно бе хвърлил в кошчето за боклук.

Двамата се намираха в кантората на Сьоратар, вратата бе заключена. На страницата пишеше:

— Не е толкова ужасно — рече притеснен Сьоратар, — само съвет на баща, обзет от паника. Струан без съмнение е великолепен улов за всяко момиче и Анжелик… Кой може да обвини един баща?

— Зависи от бащата. Ако се използва това писмо в подходящ момент по подходящ начин, то ще е още едно оръжие срещу нея, следователно срещу Търговската къща.

— Значи, мислиш, че горкото момиче ще успее?

— Трябва да го изработим. Сега, щом имаме това доказателство, сме длъжни да й помогнем, работата допира до политиката. — Устните на Андре приличаха на тънко студено острие. — Не мисля, че е нещастна. Тя е жена, която се е приготвила да го хване с всички необходими средства, нали?

Сьоратар се отпусна назад в червения кожен стол. Целият му кабинет бе покрит с тати32, с изключение на няколко маслени картини на съвременни малко известни френски художници. Сред тях Мане, който той колекционираше доста евтино чрез един парижки агент.

— Какво да прави, освен да реагира на любовта на млад мъж? — Сьоратар върна листа. — Не харесвам тези методи, Андре. Отвратителни са. Ти подтикна девойката да затъне в полуистини, като я посъветва да му даде половината писмо.

— Макиавели пише: „Необходимо е за държавата да се занимава с лъжи и полуистини, защото хората са създадени от лъжи и полуистини. Дори принцовете!“

— И, разбира се, съвсем очевидно всички посланици и политици — Андре вдигна рамене. После внимателно сгъна писмото. — Може да не го използваме, но е добре да го имаме, защото ние представяме държавата.

— Как да го използваме?

— Фактът, че тя е скъсала писмото и…

— Тя не е — прекъсна го Сьоратар шокиран.

— Разбира се, че е — отвърна студено Андре. — Нейната честна дума срещу моята — и кой ще спечели състезанието? Фактът, че е скъсала втората страница и показала на Струан единствено първата, е достатъчен да я срине в неговите очи. Това му дава идеално извинение да анулира всяко обещание за брак, „тъй като е бил измамен“. Майка му ли? Научи ли за писмото, ще е готова на всякакви отстъпки, за да се сдобие с него, ако той настоява да се ожени за госпожицата против волята й.

— Не ми харесва изнудването.

Андре почервеня:

— Аз не харесвам много от методите, които съм задължен да използвам за нашите, повтарям, за нашите цели. — Той пъхна страницата с изискания почерк в джоба си. — Огласен сред обществото или публикуван с подробностите, този документ ще съсипе Анжелик. В съда ще я съсипе. Може би писмото само показва истината: че тя е просто авантюристка в заговор с баща си, който е… който е пък един комарджия и скоро ще банкрутира като чичо й. А дали съм я окуражавал — казах й само онова, което искаше да знае и да каже. За да й помогна. Това е нейна каша, не е моя, нито наша.

Сьоратар въздъхна:

— Тъжно е. Тъжно е, че е замесена.

— Да, но нали е за наша изгода? — Устните на Андре се усмихнаха, но не и очите му. — И лично за ваша, господине! Ако се възползвате благоразумно, това ще ви я гарантира в леглото, нали, стига да не ви подведе вашият чар.

Сьоратар не се усмихна.

— А ти, Андре? Какво ще правим за Хана, цветето?

Андре го изгледа рязко:

— Цветето е мъртво.

— Да. Но при такива странни обстоятелства.

— Не са странни — отвърна Андре, очите му внезапно станаха безизразни като на влечуго. — Тя се самоуби.

— Беше намерена с прерязано гърло с твоя нож. Мама-сан казва, че си прекарал нощта с нея, както обикновено.

Андре се опита да разбере защо Сьоратар го изпитва.

— Така е, но не ти влиза в работата.

— Боя се, че е моя работа. Местните власти Бакуфу ми изпратиха вчера официална молба за информация.

— Кажи им да се гръмнат. Хана Цветето, беше специална, да, беше моя, да. Аз платих много висока цена за нея, но тя беше само част от Върбовия свят.

— Както самият ти каза, хората са изградени от лъжи и полуистини. Оплакването твърди, че си имал груба кавга с нея, защото си довела любовник.

— Скарахме се, да, и исках да я убия, така е, но не поради тази причина — измърмори Андре задавено. — Истината е… истината е, че е приела няколко клиенти. Трима — в другата, къща, но това е било, преди да стане моя собственост. Един от тях… един от тях я заразил със сифилис, тя ми го предаде.

Сьоратар се ужаси:

— Пресвета Дево, сифилис?

— Да.

— Mon Dieu, сигурен ли си?

— Да. — Андре се изправи и отиде до шкафа, наля си коняк и го изпи. — Бабкот го потвърди преди месец. Няма грешка. Може да е само от нея. Когато я попитах, тя…

Видя я отново да го гледа в малкия павилион зад стените на Къщата на трите шарана, видя съвършения овал на леко смръщеното й лице. Беше само на седемнайсет и висока метър и половина.

— Хай, гомен насай, Фурансу-сан — петна като твоите, но преди година, моя сукоши, малко, хай, малко, Фурансу-сан, сукоши, не лошо, отиде си — рече тя любезно със сладката си усмивка на обичайната й смесица от японски и малко английски. — Хана каза мама-сан. Мама-сан казва види лекар, той казва, не лошо. Не лошо петно, но защото точно тогава започна спи и била малка. Доктор каза моля в храма и пия лекарство, уф! Но няколко седмици всичко отиде — добави тя щастливо. — Всичко отиде преди година.

— То не си е „отишло“!

— Защо гняв! Не безпокой. Аз моля в храм, както лекар казва, плащам на свещеник много таели, аз ям… — Лицето й се сгърчи от смях. — Яде ужасно лекарство. Няколко седмици, всичко мина.

— Не е минало. Няма… няма лечение!

Хана го погледна странно.

— Всичко мина, ти ме виждаш, тялото ми всичко, колко пъти, нее? Разбира се, че всичко мина.

— За Бога, не е!

Още едно намръщване, после японката вдигна рамене.

— Карма, нее?

Той избухна. Нейната уплаха беше огромна, тя склони глава до татами и жалостиво започна да го моли за прошка.

— Не е лошо, Фурансу-сан, мина, доктор каза, мина. Ти видиш същия доктор, скоро всичко мине…

Отвън зад техните шоджи стени се чуваха стъпки и шепот.

— Трябва да идеш при английския лекар! — Сърцето му туптеше в ушите и той се опитваше да говори ясно. Знаеше, че ходенето на лекар, на който и да било, е безполезно и че понякога белезите могат да бъдат заличени временно, но е сигурно, както че ще съмне, че някой ден ще се появят неудържимо. — Не разбираш ли? — изкрещя й. — Няма никакво лечение!

Хана просто остана наведена, разтреперана като марионетка и мълвеше монотонно:

— Не лошо, Фурансу-сан, не лошо, всичко мине…

Андре се върна към действителността и погледна Сьоратар.

— Когато я попитах, каза, че била лекувана преди година. Вярваше, разбира се, вярваше, че е излекувана. Аз, о, да, аз крещях и я питах защо не е признала на Райко-сан, а тя измърмори, че каквото имало да се казва, го бил казал лекарят, че е нищо, и нейната Мама-сан трябва да е казала на Райко-сан, ако е било важно.

— Но това е ужасно, Андре. Бабкот видя ли я?

— Не. — Изпи нова глътка коняк, ала не усети неговата горчивина, после изрече на един дъх, изгубил надежда, че ще може да го сподели с някого. — Бабкот ми каза, че сифилисът… той счита, че ранният сифилис при заразена жена може да се прояви без петна и че тя невинаги го предава, — не всеки път, когато спиш с нея. Един Господ знае защо, но е неизбежно да стане някой път, ако човек продължи сеансите, а щом се появи раничка, си загубен. След месец или повече раничката или раничките отминават и си мислиш, че няма страшно, но не! — Сега вената по средата на челото на Андре изпъкна, потъмня и запулсира. — Седмица или месеци по-късно идва обривът, това е вторият стадий. Той е по-силен или по-слаб, зависи само от Господа, и понякога донася хепатит или менингит, а обривът остава или се скрива, също зависи от Господа. Последният стадий, ужасният, се появява по всяко време, по всяко време, от месец до трийсет години по-късно.

Сьоратар извади носна, кърпичка и попи челото си, молеше се да се спаси, мислеше си колко често бе посещавал Йошивара при своята собствена мусуме, която сега пазеше само за себе си, но как да гарантира, че си няма и друг любовник. Как човек може да го докаже или опровергае, щом следва сблъсък с мама-сан, нея я интересуваше само как да те оскубе!

— Имал си право да я убиеш — рече той мрачно. — И мама-сан.

— Райко не е виновна. Казах й, че никое от момичетата в Йошивара не ми харесва. Исках някоя млада, по-особена, девствена или нещо такова. Помолих я да ми намери цвете, обясних й точно какво желая и тя го направи, а Хана-чан беше каквато желаех, идеална — идваше от най-добрите къщи в Йедо. Не можеш да си представиш колко хубава е… беше.

Спомни си как сърцето му заби, когато Райко за първи път му я показа, докато бъбреше с другите момичета в съседната стая.

— Тази, Райко, с бледосиньото кимоно.

— Съветвам те да останеш с Фуджико или Акико или с някое от моите момичета — бе отвърнала Райко; когато поискаше, произношението й беше добро. — След време ще ти намеря друга. Ето, малката Сайко. След година-две…

— Тази, Райко. Тя е идеална. Коя е?

— Казва се Хана, Цветето. Нейната Мама-сан твърди, че хубавото малко същество е родено близо до Киото, купена е три или четиригодишна, за да я обучават за гейша. — Райко се усмихна. — За щастие не е гейша, ако беше гейша, нямаше да я предлагат, съжалявам.

— Защото съм гай-джин ли?

— Защото гейшата е за забавление, а не за кревата, Фурансу-сан, толкова съжалявам, наистина е трудно да я оцениш, ако не си японец. Учителите на Хана били търпеливи, но тя не могла да развие уменията си, така че била обучена за леглото.

— Искам я, Райко.

— Преди година беше вече достатъчно голяма, за да започне. Нейната Мама-сан е уговорила най-добрите цени, разбира се, само след като Хана одобри клиента. Само трима клиенти е задоволявала, нейната Мама-сан казва, че е чудесна ученичка и позволява да спят с нея само два пъти в седмицата. Единственият й недостатък е, че е родена в година на Огнения кон.

— Какво означава това?

— Ти знаеш, че ние броим времето по цикли от по дванайсет години, като китайците. Всяка година е с име на животно: Дракон, Змия, Петел, Бивол, Кон и т.н. Но всеки притежава и един от петте елемента: огън, вода, земя, желязо, дърво, които се сменят цикъл след цикъл. За дамите, родени в годината на Коня, с огнен знак, се смята, че… носят нещастие.

— Не съм суеверен. Моля те, кажи цената.

— Тя е цвете за леглото и няма цена.

— Цената, Райко.

— На другата къща десет коку, Фурансу-сан. За тази къща две коку годишно и цената на нейната собствена къща в моите стени, с две прислужнички, всички дрехи, които поиска, и подарък от пет коку, когато повече не желаеш услугите й. Тази сума да бъде депозирана при нашия търговец на ориз — банкера Гиокояма — при лихва, която, докато се разделите, е твоя — всичко трябва да бъде написано, подписано и регистрирано от Бакуфу.

Сумата беше огромна за японските стандарти, доста солена за европейците дори при изключително изгодния за тях курс на обмяна. За седмица Андре бе обменял и бе успял да намали цената само на няколко коку. Всяка нощ сънищата му го отнасяха напред. И така, беше се договорил. Със съответния ритуал преди седем месеца тя му беше представена. Съгласи се да го приеме официално. И двамата се подписаха официално. Следващата нощ той спа с нея и малката се оказа всичко, за което си бе мечтал. Смееща се щастливо, ентусиазирана, нежна, любяща.

— Тя беше Божи дар, Анри.

— Дяволски, мама-сан също.

— Не, това не е било нейна грешка. Денят, преди да получа Хана, Райко ми съобщи официално — също и при плащането, — че миналото си е минало, обеща само да храни Хана като едно от нейните собствени момичета, за да се увери, че няма да я видят очи на чужди мъже и ще остане само моя от този ден нататък.

— Значи тя я е убила?

Андре си наля следващата чаша.

— Аз… аз помолих Хана да назове тримата мъже, един от тях е моят убиец, но тя ми каза, че не може или не трябва. Ударих я, за да я принудя, тя изхленчи и не извика. Трябваше да я убия, но я обичах и… после си тръгнах. Бях като бясно куче, беше вече три или четири часът и просто навлязох в морето. Може би исках да се удавя. Не зная, не помня точно, но от студената вода дойдох на себе си. Когато се върнах в Къщата, Райко и другите бяха стъписани, а Хана — превита там, където я бях оставил. Цялата в кръв. А моят нож — забит в гърлото й.

— Значи се е самоубила?

— Така казва Райко.

— Не й ли вярваш?

— Не зная на какво да вярвам — отвърна Андре изтерзано. — Зная само, че се върнах, за да й кажа, че я обичам, че сифилисът е карма, не по нейна вина, че съжалявам за онова, което й наговорих и направих, и че всичко ще бъде, както преди, освен… освен, когато се разбере, да се самоубием заедно…

Анри се опитваше да мисли, но мозъкът му беше задръстен. Никога не бе чувал за Къщата на трите шарана, преди слуховете за смъртта на момичето да плъзнат из Колонията. „Андре винаги е бил тъй потаен — помисли си той, — правилно, прав е, че не е моя работа, ала ето че Бакуфу направиха официално оплакване.“

— Тази Райко знае ли кои са тримата мъже?

Андре вдървено поклати глава.

— Не, и другата Мама-сан няма да й каже.

— Коя е тя? Как се казва? Къде е? Ще докладвам за нея на Бакуфу, те може да я принудят.

— Не ги е грижа, защо да го правят? Другата къща… беше сборно място за бунтарите, кръчмата на Четиридесетте и седем ронини преди седмици бе изгорена до основи, а главата на Мама-сан — набучена на кол. Пресвета Дево, какво ще правя, Анри? Хана е мъртва, а аз съм жив.