Гай-джин

17.

Йоши караше по назъбените зидове редом с Койко; тя бе с цяла глава по-ниска. Ветрецът беше хладен и носеше мирис на слаб прилив. Той не го усещаше. Очите му отново пробягваха от града към луната и обратно; наблюдаваше го замислен. Койко чакаше търпеливо. Кимоното й беше от най-фин шантунг с алена одежда отдолу, косата бе разпусната до кръста. Кимоното й — обикновено, копринено, но обикновено, и мечовете бяха обикновени, обикновени, но остри.

— За какво мислиш, господарю? — попита тя; бе преценила, изглежда, че е време да пропъди меланхолията му. Макар че бяха съвсем сами, Койко говореше тихо, наясно бе, че никъде в замъка не е истински безопасно.

— За Киото — отвърна той просто. И също шепнешком.

— Ще придружиш ли шогуна Нобусада?

Йоши поклати глава, макар вече да бе решил, че ще отиде до Киото преди официалната група — измамата бе в реда на нещата.

„Трябва някак си да спра този млад глупак и аз да стана единствена връзка между Императора и шогуната“ — мислеше си той, вниманието му бе погълнато от трудностите, които го заобикаляха; лудостта на тази държавническа визита, Анджо, чието надмощие в Съвета беше принуден да одобри, Анджо с неговата омраза и заговори, „капанът, който е за мен замъкът“, многочислените врагове из цялата страна начело със Санджиро от Сацума, Хиро от Тоса и Огама от Чошу, дето сега държеше „Портите“, които са наши по рождение. И към всичко това — готовите да налетят като вълци с течащи лиги гай-джин.

Трябваше да се занимава с тях постоянно. Момчето Нобусада и принцесата трябва да се неутрализират непрекъснато.

Трайното решение за гай-джин е ясно: във всеки случай ние можем да изобретяваме, каквито и жертви да са нужни, ние трябва да станем по-богати от тях и по-добре въоръжени. Това да се превърне в тайна национална политика, сега и завинаги. Как да го постигнем? Основната линия на поведение е да ги приспим, да ги извадим от равновесие, като използваме глупавото им отношение срещу тях, и да използваме своите превъзходни възможности, за да ги обезвредим.

Нобусада? Съвсем ясно. Но не той е истинската заплаха. А тя. Не се тревожа от хлапака, а от нея, принцеса Язу е истинската сила и зад него, и пред него.

Внезапната представа, че тя е с пенис и обладава Нобусада, го накара да се усмихне. От това ще излезе една чудесна шунга, помисли си развеселен. Шунга представляваше еротична многоцветна гравюра на дърво. Толкова тачена и ценена сред търговците и съдържателите на магазини в Йедо, че бе забранена от шогуната преди век и нещо като прекалено безнравствена за най-низшата класа и удобна за пасквили срещу високопоставените. В неизменната йерархия на Нипон, въведена от тайро, диктатора Накамура, после увековечена от шогуна Торанага, първи бяха самураите, втори земеделците, трети занаятчиите от всякакъв вид и накрая — презираните от всички търговци, „кръвопийците на всеки труд“, както ги наричаше Завещанието. Презрени, защото другите се нуждаеха от техните умения и богатство. Особено самураите.

Такива бяха правилата, но някои от тях можеха да бъдат облекчени. Така в Йедо, Осака и Нагасаки, където живееха наистина богати търговци, „шунга“, макар и официално извън закона, се рисуваха, гравираха и весело изпълняваха от най-добрите художници и печатари в страната. Във всички епохи художниците си съперничеха за слава и състояние и продаваха с хиляди „шунга“.

Еротични, подробни, но винаги с гениталии като на Гаргантюа, винаги със закачливо нарушени пропорции, най-добрите — с идеални, влажни и подвижни подробности. Също толкова ценни бяха укийо-и, портрети на водещи актьори, постоянна храна за клюки, скандали и волности — актрисите бяха забранени със закон, така че специално обучени мъже онагата играеха женските роли — и над всичко, отпечатъци на най-прочутите куртизанки.

— Искам някой да те нарисува. Жалко, че Хирошиге и Хокусаи са мъртви.

Тя се засмя:

— В каква поза да съм, господарю?

— Не в леглото — засмя се и Йоши. Беше необичайно за него да се смее и на Койко й стана приятно от победата. — Само как вървиш по улицата със слънчобран в зелено и розово и си облечена с твоето кимоно в розово и зелено, с шарана, изтъкан от злато.

— Може би, господарю, вместо по улица ще бъде по-добре в градина със светулки на свечеряване?

— О, много по-добре! — Йоши се усмихна, спомни си редките дни в младостта си, когато през летните вечери си отдъхваше от ученето. Той и братята и сестрите му, и приятелите му излизаха в полята и ловяха светулки с фини мрежи; после поставяха миниатюрните насекоми в миниатюрни клетки и наблюдаваха как чудотворно пулсира светлината им, смееха се и се забавляваха, млади и освободени от всякакви отговорности.

— Както се чувствам с теб сега — измърмори той.

— Господарю?

— Ти ме измъкна от кожата ми, Койко. Всичко за теб.

В отговор тя докосна ръката му и каза много, без да каже нищо, поласкана от комплимента, цялата й мисъл се съсредоточи върху него, искаше да разгадае мислите и нуждите му, искаше да бъде идеалната за господаря си.

Но тази игра е уморителна — помисли си отново. — Покровителят ми е твърде сложен, прекалено далновиден и непредсказуем, твърде мрачен и твърде труден, за да бъде забавляван. Чудя се колко ли време ще ме задържи. Започвам да намразвам замъка, мразя ограниченията, мразя постоянните проверки, мразя да съм далеч от дома и циничния смях и бъбрене на другите дами: Лунен лъч, Пролетно време, Цвете и най-много от всички — моята скъпа мама-сан Мейкин.

Да, но аз умирам от щастие да съм в центъра на света, обожавам едното коку — ежедневното ми възнаграждение, — тържествувам, че съм това, което съм, прислужница на най-благородния господар; той наистина е различен, но е и като всички други мъже, едно капризно малко момче, което се преструва на сложно и което може да се контролира с наслади и насърчаване, както винаги; и ако си умна, момчето решава да направи онова, дето ти вече си решила, че ще направи — в каквото и да вярва.

Смехът й игриво зазвънтя.

— Какво?

— Радваш ме, изпълваш ме с живот, господарю. Ще те наричам Господаря, Раздавач на щастие!

Заля го топлина.

— И в леглото ли?

Ръка за ръка, те тръгнаха по лунната пътека.

— Погледни там — рече Йоши внезапно.

Ниско отдолу една от резиденциите пламтеше. Пламъците се извиваха заедно с облаци пушек. Дочуха далечния звън на пожарните камбани и видяха мравуняци от хора, щъкащи наоколо; скоро други мравки се подредиха в редици. От пожара до водните резервоари.

„Пожарът е най-голямата опасност за нас, а не жената — бе писал с необичаен хумор шогунът Торанага в завещанието си. — Срещу огъня можем да се приготвим, но никога срещу жената. Всички мъже и жени на възраст за женене ще сключат брак. Тогава всички селища ще имат резервоари с вода наблизо.“

— Няма да го изгасят, нали, господарю?

— Не. Предполагам, че някой глупак е катурнал лампа или свещник — рече Йоши през стиснатите си устни.

— Прав си, господарю, някой тромав глупак — отзова се Койко веднага, за да го успокои, доловила у него неочакван гняв — не знаеше от какво е. — Радвам се, че ти отговаряш за предпазните мерки срещу пожарите в замъка, така че можем да спим спокойно. Който и да го е направил, трябва да бъде наказан жестоко. Чудя се чий дворец гори.

— Това е резиденцията на Таджима.

— Ах, господарю, продължаваш да ме смайваш — продължи Койко със затрогващо възхищение, чудесно е, че можеш да различаваш с такава бързина един дворец от друг сред стотиците и от толкова далеч. — Тя се поклони, за да скрие лицето си, сигурна, че гори Уатаса и даймио Утани сигурно вече е мъртъв, а нападението е минало успешно. — Ти си чудесен.

— Не, ти си чудесната, Койко-чан. — Йоши й се усмихна, толкова сладка и дребничка, и наблюдателна, и опасна.

Преди три дни неговият нов шпионин, Мисамото, винаги загрижен да докаже колко е ценен, му беше докладвал за слуховете, плъзнали из казармите, за срещите на Утани с красивото момче. Бе заповядал на Мисамото да позволи на прислужничката на Койко да подслуша тайно, а тя да прошепне или на господарката си, или на тяхната мама-сан, или и на двете, ако другите слухове бяха истина: че същата тази мама-сан, Мейкин, беше яростна поддръжничка на Соно-джой и че скришом позволява къщата й да бъде дом и убежище на шиши. Новината трябваше да стигне до шиши, които веднага щяха да реагират на такава великолепна възможност за убийство на висшестоящ. От почти две години негови шпиони държаха нея и къщата й под наблюдение поради тази причина и заради растящата известност на Койко.

Но нито веднъж не бе имал и най-дребно доказателство в подкрепа на теорията си или улика.

„Ах, но сега — помисли си Йоши, наблюдавайки пламъците — Утани сигурно е мъртъв, щом дворецът гори, и вече имам истинско доказателство: шепотът, посаден от прислужничката, бе родил злия плод. Утани беше… е… удар за тях. Както щях да съм и аз, дори още по-голям.“ Полазиха го тръпки.

— Пожарът ме плаши — рече тя, изтълкувала погрешно трепването.

— Да, хайде, ще ги оставим на тяхната карма. — Ръка за ръка, те си тръгнаха, а на него му бе трудно да прикрие вълнението си.

„Чудя се каква ще е твоята карма, Койко. Прислужничката ти ли те издаде и ти й нареди да каже на мама-сан, и сте част от веригата?

Може би да, може би не. Не те видях да трепнеш, когато нарочно казах Таджима вместо Уатаса, наблюдавах те много внимателно. Не зная. Разбира се, ти си подозрителна, винаги си била подозрителна, защо иначе щях да те избера, ти си нещо пикантно в леглото ми. Да, и отговаряш на обещаното. Наистина съм повече от задоволен, така че ще почакам. Но сега е лесно да те хвана в капана, толкова съжалявам, дори по-лесно, отколкото да измъкна истината от прислужницата ти, от глупавата Мама-сан и от теб, хубавице! Твърде е лесно, толкова ще съжалявам, когато щракне капанът.

Ийе, това ще бъде трудно решение, защото сега благодарение на Утани имам таен и пряк канал до шиши; чрез него ще мога да ги разкрия, унищожа или дори да ги използвам срещу моите врагове, както ми хрумне. И защо не?

Примамливо!

Срещу Нобусада? Срещу Нобусада и неговата принцеса? Много примамливо.“ Засмя се.

„Толкова съм щастлива, че ти си толкова щастлив тази вечер, господарю!“

Принцеса Язу беше обляна в сълзи. От близо два часа тя използваше цялото си умение, натрупано от четенето или разглеждането на еротичните книги, за да го възбуди, и макар че бе успяла да го втвърди, той омекна, преди да достигне до облаците и дъжда. Тогава, както обикновено, Нобусада избухна в сълзи. Побесня, разкашля се от нерви и заяви, че вината е нейна. Както обикновено, бурята утихна бързо, мъжът й се примоли за прошка, сгуши се до нея, за да целуне гърдите й, заспа, бозаейки от едното й зърно, свит на кълбо в скута й.

— Не е честно — скимтеше тя, изтощена и неспособна да заспи. — Искам син, или той е загубен, и аз с него, най-малкото толкова съм засрамена, че ще се наложи да си обръсна главата и да стана монахиня на Буда… о-ко, о-ко, о-ко.

Дори придворните й не можеха да помогнат.

— Вие всичките сте опитни, повечето от вас са женени. Сигурно има някакъв начин да направя господаря си мъж — бе им изкрещяла след седмици на неуспешни опити, и тя, и те ужасени, че е излязла от кожата си. — Намерете го! Дълг е да го намерите.

Месеци наред нейният двор се консултира с билкари, акупунктуристи, лекари, дори с баячи без видим ефект. Тази сутрин принцесата повика своята главна придворна дама.

— Трябва да има начин! Какъв е твоят съвет?

— Ти си едва на шестнайсет, почитаема принцесо — отговори й на колене, — и твоят господар е на шестнайсет и…

— Но всички съзряват до това време и дори далеч по-рано, почти всички. На него ли му има нещо или на мен?

— Нищо ти няма, принцесо, казахме ти много пъти, че лекарите ни уверяват, че с теб всичко е нар…

— Ами този гай-джин лекар, великанът, за когото чух? Една от моите прислужнички ми каза, че правел чудеса с всякакви видове неразположения, може би той ще излекува моя господар.

— О, така съжалявам, Височество — избухна жената ужасена, — немислимо е той или ти да се консултирате с гай-джин! Моля те, имай търпение, моля те, Ченг-син, великолепният врач, ни каза, че търпението ще осигури…

— Това може да се направи тайно, глупачко! Търпение, а? Чакам вече месеци! — Тя изпищя. — Месеци на търпение, а моят господар все още няма проблясък на надежда за наследник! — Не се стърпя и зашлеви жената. — Десет месеца търпение и лоши съвети са прекалено много, ти, жалко нищожество, махай се! Върви си! Махай се завинаги!

Целия ден Язу бе подготвяла тази вечер. Бяха приготвени отбраните му любими ястия, обилно подправени с женшен, специално саке с капка женшен и поръсено със стрит рог от носорог. Специални възбуждащи парфюми. Специални молитви към Буда. Специални жалби до Амерацу, богинята на слънцето, баба на бога Ниниджи, който слязъл от небето, за да управлява Нипон, великия дядо на първия смъртен император, Джиму-Тену, основал тяхната императорска династия преди двайсет и пет века и затова неин пряк предшественик.

Но всичко пропадна.

Беше най-тъмният час на нощта и тя ридаеше безутешно, излегната на своите футони, съпругът й спеше до нея, неспокоен в съня си, кашляше от време на време, крайниците му конвулсивно потрепваха, спящото му лице беше неприятно. — „Горкичкото глупаво момче — помисли си Язу с отвращение, — такава ли е твоята карма — да умреш без наследник като мнозина от рода ти? О-ко, о-ко, о-ко. Защо позволих да ме въвлекат в това нещастие, далеч от обятията на моя обичан принц?“

Преди четири години, когато беше на дванайсет и с възторженото одобрение на майка си, последната и най-любима спътница на баща й, императора Нинко, починал в годината на раждането й, и със също толкова възторженото и необходимо мълчаливо одобрение на император Комей, нейния много по-възрастен доведен брат, качил се на трона след баща й, тя беше щастливо сгодена за приятеля си от детинство, принца Сугауара.

Това стана в годината, когато Бакуфу официално подписаха споразуменията, които отвориха Йокохама и Нагасаки против „волите“ на император Комей, на мнозинството в Двора и откритото мнение на повечето даймио. В годината, когато соно-джой стана боен вик. И в същата година, в която тогавашният тайро И предложи на принца съветник принцеса Язу да се омъжи за шогуна Нобусада.

— Съжалявам — рече съветникът. — Невъзможно е.

— Много е възможно и е от голяма необходимост да обвържеш шогуната с императорската династия и да донесеш мир и спокойствие на страната — бе казал И. — Има ред исторически прецеденти, когато владетели от рода Торанага са се съгласявали да се женят за принцеси.

— Съжалявам — отвърна съветникът, натруфено облечен и фризиран, с почернени зъби, — както добре знаеш, Нейно императорско височество е вече сгодена и ще се омъжи, щом достигне полова зрелост. Както също добре знаеш, и шогунът Нобусада е сгоден за дъщерята на благородник от Киото.

— Съжалявам годежите на такива знатни личности са предмет на държавна политика и се контролират в шогуната; винаги е било така — настоя И. — Той беше дребен, пълен и трудно подвижен. — Шогунът Нобусада развали годежа по свое собствено желание.

— Ах, съжалявам, колко тъжно. Чух, че партията била много подходяща.

— Шогунът Нобусада и принцеса Язу са на еднаква възраст, на дванайсет. Моля, съобщете на Императора, че тайро желае да го осведоми, че шогунът ще има честта да я приеме за съпруга. Те могат да се оженят, щом тя навърши четиринайсет или петнайсет.

— Ще се посъветвам с Императора, но съжалявам, боя се, че вашата молба е невъзможна.

— Със сигурност се надявам, че небето ще води Сина на небето при такова важно решение. Гай-джин са пред портите ни. Трябва да укрепим шогуната и династията.

— Съжалявам, императорската династия не се нуждае от никакво засилване. Колкото до Бакуфу, подчиняването на императорските „воли“ сигурно ще укрепи мира.

И остро реагира:

— Споразумението трябваше да се подпише. Варварската флота и оръжията им могат да ни унищожат, каквото и да си говорим. Ние сме беззащитни! Бяхме принудени да подпишем!

— Съжалявам, това е проблем и грешка на Бакуфу и шогуната — император Комей не одобряваше споразуменията и не желаеше да бъдат подписани.

— Външната политика и светската политика, както и сватбата, която така смирено предлагам, са от абсолютната компетентност на шогуната. Императорът… — И подбра думите си внимателно — властва във всички останали сфери.

— „Останали сфери“? — Преди няколко века императорът управляваше, както беше обичаят от хилядолетия.

— Съжалявам, но не живеем преди векове.

Когато предложението на И бе сметнато от всички противници на Бакуфу за оскърбление на династията, всеобщите протести излязоха наяве. След няколко седмици шиши убиха И заради арогантността му и проблемът отпадна от дневен ред.

Ала след две години тя навърши четиринайсет.

Макар още да не бе жена, императорската принцеса Язу беше съвършена поетеса, можеше да чете и пише на класически китайски, познаваше всички дворцови ритуали, необходими за бъдещето й, и беше все още влюбена в своя принц, а той в нея.

Анджо, който искаше да повиши престижа на шогуната, притискан от все по-нарастващата заплаха, се свърза отново с принца съветник; но онзи повтори вече казаното. Анджо пък повтори казаното от И, ала за учудване на своя противник добави:

— Благодаря за мнението, но съжалявам, императорският управител на Двора Уакура не е съгласен с теб.

Уакура беше надхвърлил четиридесетте мъж с висш дворцов чин, макар и не благородник, който от самото начало бе оглавил ксенофобското движение на благородниците от средна ръка, противници на споразуменията. Като управител на Двора той бе един от малцината, дето имаха достъп до Императора.

След няколко дни Уакура помоли за среща, с принцесата.

— Приятно ми е да ви кажа, че Синът на небето моли да се съгласите да развалите своя годеж с принц Сугауара и да се ожените за шогуна Нобусада.

Принцеса Язу едва не припадна. В Двора императорската „молба“ означаваше заповед.

— Трябва да има някаква грешка! Синът на небето се противопостави на това арогантно предложение преди две години по очевидни причини. Ти си против, както и всички останали — не мога да повярвам, че Божественият ще моли за такова отвратително нещо.

— Съжалявам, но не е отвратително и е молба.

— Дори и така да е. Аз отказвам!

— Не можете, съжалявам! Желаете ли да обясня…

— Не! Аз отказвам, отказвам, отказвам!

На следващия ден бе поискана нова среща и му бе отказана, после пак и пак. Тя си оставаше все така непреклонна.

— Не.

— Съжалявам, Височество — рече първата придворна дама, страшно притеснена: — Императорският дворцов управител отново моли за кратко обяснение.

— Няма да се срещна с него. Кажи му, че искам да видя брат си!

— О, съжалявам, Височество. — Първата дама изглеждаше вече ужасена. — Моля те, извини ме, но мое задължение е да ти напомня, че Синът на небето няма нито близки, нито роднини, щом веднъж се е качил на престола.

— Аз… разбира се, моля, извини ме, зная. Толкова съм развълнувана, моля, извини ме.

Дори в Двореца само на съпругата, партньорките, майката, децата, братята и сестрите и на двама-трима съветници на Императора беше позволено да го гледат в лицето без разрешение. За външните лица извън този кръг от най-близки бе забранено. Той беше божество.

Като всички императори преди него от момента, в който Комей завърши ритуалите, мистично свързали духа му с последния му предшественик император, баща му, а това означаваше и продължаване на родството с Джиму-Тену, той бе престанал да бъде смъртен и се бе превърнал в божество, в пазач на свещените символи — Кълбото, Меча и Огледалото — Син на небето.

— Моля те, извини ме — рече Язу смирено, ужасена от своето кощунство. — Съжалявам… Моля те, помоли дворцовия управител да ходатайства пред Сина на небето да ми отпусне миг от своето време.

Сега през сълзи Язу си спомняше как дни по-късно седеше на колене пред Императора и неговата вечна многобройна свита с наведени глави, едва го позна в официалните му дрехи — виждаше го за първи път от месеци. Тя го молеше, призоваваше с молитвен плач, като използва дворцовия език, трудноразбираем за външните, докато не капна.

— Императорско височество, не искам да напусна дома си, не искам да отида в този отвратителен дворец в Йедо, на другия край на света. Моля да ме оставите да кажа, че сме една кръв, ние не сме новоизлюпени военни диктатори от Йедо… — а и се искаше да изпищи: „Ние не произхождаме от селяците, които не говорят, както подобава, не се обличат, както подобава, не ядат, както подобава, не действат, както подобава, не могат да четат или пишат, както подобава, и вонят на дайкон.“ Но не се осмели. Вместо това рече: — Моля ви, оставете ме.

— Първо: моля да отидеш и изслушаш внимателно и спокойно, както подобава на императорска принцеса, какво има да ти каже дворцовият управител.

— Ще се подчиня, Императорско височество.

— Второ: няма да разреша това против волята ти. Трето: върни се на десетия ден, тогава ще поговорим пак. Върви сега, Язу-чан. — За първи път в живота й брат й я наричаше с галеното й име.

Така тя изслуша Уакура.

— Причините са сложни, принцесо.

— Свикнала съм със сложности, управителю.

— Много добре. В замяна на императорския годеж Бакуфу се съгласиха да изгонят за постоянно гай-джин и да унищожат споразуменията.

— Но Нори Анджо каза, че това е невъзможно.

— Наистина. В настоящия момент. Ала той се съгласи веднага да започне да обновява армията и да строи непобедима флота. След седем, осем, може би и десет години Анджо обеща да станем достатъчно силни, за да налагаме волята си.

— Или след двайсет или петдесет, или сто години! Шогуните Торанага са исторически лъжци и не бива да им се доверява човек. От векове те държат Императора с вързани ръце и са заграбили наследството му. Не трябва да им се доверяваме.

— Съжалявам, сега Императорът е убеден, че трябва да им се доверим. Истината е, принцесо, че нямаме никаква светска власт над тях.

— И, значи, аз съм глупачката, която ще стане заложница.

— Съжалявам, но щях да добавя, че твоята сватба ще доведе до заздравяване на връзката между Императора и шогуната, което е съществено за спокойствието на държавата. Тогава шогунатът ще се вслушва в императорското мнение и ще се подчини на императорските „воли“.

— Ако станат наследствени. Но какво ще допринесе за това моята сватба?

— Няма ли Дворът чрез теб да се намесва и дори да контролира младия шогун и неговото управление?

Интересът й се събуди:

— Да контролирам? В полза на Императора?

— Разбира се. Как може това момче — сравнено с теб, Височество, той е дете, — как може това момче да има някакви тайни от съпругата си? Разбира се, че не. Сигурно надеждата на Благородния е, че неговата сестра ще му стане посредник. Като съпруга на шогуна ти ще знаеш всичко, а забележителна личност като теб скоро може да държи всички нишки на властта на Бакуфу в свои ръце. От третия шогун Торанага насам вече няма силен шогун. Нима това не е идеалният начин да държиш истинската власт?

Тя бе мислила за тази възможност отдавна.

— Анджо и шогунът не са глупаци. Сигурно са стигнали до същия извод.

— Те не те познават, Височество. Вярват, че си само една тръстика, която ще бъде превита и оформена, и използвана според прищевките им точно както момчето Нобусада, защо, мислиш, го избраха? Те желаят брака, да, за да увеличат своя престиж и, разбира се, за да сближат Двореца и шогуната. Естествено, ти, едно момиче, ще бъдеш тяхната податлива марионетка, за да потискат волята на Императора.

— Толкова съжалявам, че искаш твърде много от една жена. Аз не желая да напусна дома си, нито да се откажа от моя принц.

— Императорът моли да го направиш.

— Щом отново шогунатът го насилва да се пазари, когато всъщност те просто трябва да се подчинят — рече тя горчиво.

— Императорът моли ти да му помогнеш да ги подчини.

— Моля да ме извиниш, не мога.

— Преди две лета, през лошата година — продължи Уакура по същия премерен начин, — през годината на глада, годината, в която И подписа споразумението, някои учени на Бакуфу търсеха в историята примери за детронирани императори.

Язу ахна:

— Те никога няма да се осмелят да го направят… не и това!

— Шогунатът е шогунат, те са всемогъщи в момента, защо да не премахнат една пречка, всякаква пречка. След като нарушиха неговото уа, бе решил дори да абдикира в полза на сина си, принц Сачи.

— Слухове — избухна Язу, — не може да е истина.

— Вярвам, че е така, принцесо — отвърна той почтително. — А сега — истината, Синът на небето моли, моли да му помогнеш.

Независимо от всичко тя знаеше, че каквото и да каже, винаги ще се връщат към неговите „молби“. Нямаше никакъв начин да се измъкне. В крайна сметка трябваше да отстъпи или да стане монахиня. Устата й се отвори за последен отказ, но не го направи. Нещо, изглежда, се бе променило в мозъка й и за първи път започна да мисли по различен начин, вече не като дете, а като възрастен човек, и тази промяна й даде отговора.

— Много добре — рече Язу, решила да скрие собствения си замисъл. — Ще се съглася при условие, че продължа да живея в Йедо, както съм живяла в императорския дворец…

Този разговор я бе довел до сегашната нощна тишина, нарушавана само от нейното ридание.

Язу седна в леглото и попи сълзите си. „Лъжци — помисли си тя горчиво, — обещаха ми, но дори и в това ме измамиха.“ Нобусада леко изшумоля. Обърна се в съня си. В светлината на лампата, без която не можеше да спи, той изглеждаше съвсем момченце, по-скоро като по-малкия й брат, отколкото като съпруг — толкова млад, толкова млад. Мил, деликатен, винаги я изслушваше, съобразяваше се с мнението й, нямаше никакви тайни от нея, всичко, което Уакура беше предсказал. Но не я задоволяваше.

Скъпият Сугауара, вече е невъзможно — не в този живот.

Тръпка премина през нея. Прозорецът беше отворен. Язу се облегна на трегера, едва забеляза резиденцията долу, опустошена и тлееща, други пожари осветяваха тук-там града, лунната светлина върху морето отвъд — мирис на изгоряло се носеше във вятъра, първите лъчи на зората огряваха небето на изток.

Тайното й решение не се бе променило от онзи разговор е Уакура: да прекара живота си в разрушаване на шогуната, който бе разрушил нейния, да отхвърли властта им с всякакви средства и да възвърне властта на Божествения.

„Аз ще ги разбия, както те разбиха мен — помисли си тя, — достатъчно съм помъдряла вече. Молих се да не идвам тук, молих се да не ме омъжват за това момче и макар че го харесвам, ненавиждам омразното място, ненавиждам тези омразни хора.

Искам да си ида у дома! Ще си ида у дома! Връщането ще направи живота ми поносим. Ще осъществим тази визита, каквото и да прави или казва Йоши, каквото и да прави или казва, който и да е. Ще отидем у дома… и ще останем там!“