Гай-джин

29.

Неделя, 11 ноември

— Прославеният Чжан нареди да ти казвам всичко, което засяга тай-пана, По-стара ми сестрице — започна неловко А Со. — По-миналата нощ на Златната катеричка й започна месечното неразположение и…

— А, ето защо остана на легло и отказа да се срещне с моя син — отвърна А Ток. Двете жени се намираха в стаята й в края на коридора, скрити от любопитни очи. — Цял ден се държа като дете, на което му никнат зъбите, тази сутрин беше още по-зле, време е да се връщаме у дома.

— Да. Но слушай по-нататък: тя казва, че й дошло, но аз зная, че датите й са като моите. Изглежда невъзможно. Обикновено й идва редовно като на всяка млада цивилизована девственица, обаче… — А Со повъртя нервно блузата си — обаче сега си спомням, че последния път й бе оскъден, все едно че не дойде.

По-възрастната жена се оригна и използва клечка за зъби.

— Да не й дойде, да й е оскъден или нередовен при цялата тревога около раните на моя син и гнусните убийци варвари край нас е нормално, а не необикновено. — На масата между двете имаше най-различни паници с остатъци от обяда й: сладко-кисела супа, парченца пържено месо, смесено с пресни зеленчуци, риба в сос с джинджифил и соя, късчета свинско със сос от чер боб, скариди с чесън и ориз. — Обикновено нещо е, По-млада ми сестрице.

— Необикновеното е, че вчера сутринта, като отидох да й занеса чай и гореща вода за баня, трябваше да похлопам няколко пъти, за да я събудя, а тя не ме пусна да вляза в стаята й, само грубо ми подвикна: „Махай се!“, през вратата с вулгарния си глас, а… — А Со драматично понижи глас… — само минути по-късно Големият Остър нос, от ония чуждоземски дяволи, дето нашите чуждоземски дяволи ги наричат Жабари, почука тихо ей така. — Тя потропа три пъти, после още веднъж. — И му отвори веднага!

А Ток премигна:

— Веднага ли? Него? Жабарят? Пусна него, а тебе не? Ти видя ли го?

— Да, но той не ме забеляза.

— Аййиая! Хитро си постъпила. Продължавай, По-млада ми сестрице! — А Ток ловеше всяка дума. — Продължавай.

— Той постоя няколко минути, после изнесе нещо, завито в кафява коприна. Като крадец в най-тъмната нощ. Но не ме видя, че го следя — А Со пак млъкна, харесваше й — както на всички китайци — да споделя клюки и тайни. — Нито че тръгнах подире му.

— В името на всички богове, големи и малки, наистина ли? — А Ток наля две чаши мадейра, което те отпиха с наслада. — Да си жива и здрава, По-млада ми сестрице, нека никога твоята Нефритова Порта не те безпокои. Продължавай, продължавай!

— Той слезе на брега, качи се в лодка с гребла и загреба навътре в морето. След малко го видях да пуска нещото в морето.

— Не думай!

— Да. После загреба обратно. Но не ме видя въобще.

— Какво ли може да е хвърлил?

А Со се наведе напред към нея:

— Когато госп’жица ме пусна вътре, огледах внимателно. Леглото и нощницата й бяха прогизнали от пот, а тя изглеждаше, сякаш е изкарала треската от Хепи Вали. Личните й кърпи бяха вир-вода, по-тежки от обикновено. Нареди ми да изчистя всичко, да донеса гореща вода и да не пускам никого — дори тай-пана. Щом сторих нужното, тя се строполи на леглото и пак заспа.

— В това няма нищо странно, но тая работа с Острия нос — даа! — кимна А Ток дълбокомислено. — Цялата работа е като магарешко говно, отвън блести, но все си е говно. Ясно, отървал я е от нещо.

А Со се поколеба:

— А твоят уважаван син дали не е спал с нея?

А Ток се изкиска.

— Сигурна съм, че се е опитвал, но Златната катеричка няма да допусне Небесният му ствол да се наслади, отваряйки нейната Порта, макар че тя се перчи с нея при всяка възможност. Чувала съм го да стене името й в съня си, горкичкият. Отвратително, ако беше цивилизована, можехме да уговорим цената и да приключим с това.

А Со загледа как А Ток замислено отскубна парче от почти доядената риба с пръчиците си, осмука костта и я изплю в купичката си. По-младата жена с удоволствие би поделила с нея остатъците, техния готвач не го биваше никак.

— Как е готвачът ви напоследък? — попита тя невинно.

— Напредва. Кучето е от моето село, така че е обещало да се оправи. Обучавам го, разбира се. — А Ток направи гримаса. — Напразни усилия, По-млада ми сестрице. Как е господарката ти днес?

— Раздразнителна, както обикновено. Кръвотечението продължава, по-силно е от всякога. Докторът гигант дойде да я види тази сутрин, но тя не пожела да се срещне с него, заръча ми да го отпратя. Има нещо…

— Моят син видя ли я вече?

— Тя ще се срещне с него следобед.

— Добре, днес заради нея говори на своята стара майка като отровна змия. Острият нос и Катеричката в тайно съзаклятие? Мирише, мирише на нещо наистина. Дръж си очите отворени на четири, както и ушите нащрек, По-млада ми сестрице.

— Има нещо друго. — А Со развълнувано ококори очи. Бръкна в джоба си и сложи тапата на масата. Долната й част бе оцветена в черно до лилаво. — Намерих това под леглото, когато взимах нощното гърне.

Сбръчканото лице на А Ток се набръчка още повече от недоумение.

— Е, и?

— Помириши го, По-стара ми сестрице.

А Ток се подчини. Миризмата беше остра, стори й се позната.

— Какво е това?

— Не съм сигурна… но ми мирише на Тайната на луната. Мисля, че с тази тапа е било запушено шише, съдържащо Тайната на луната… и други билки.

По-възрастната жена зяпна:

— Очистителното? За помятане ли? Невъзможно! Защо ще й е да го прави?

— Много е позорно за твоя син да стане баща преди сватбата, нали? Ти знаеш каква врява вдигат чуждоземските дяволи за сватбата, скандалите и девствеността, никакво чукане преди венчавката — все мъжът бил виновен — какви глупости! Позор за сина ти. После трябва да се отговаря пред тай-тай Тес, както и пред отвратителния и отмъстителен чуждоземски бог.

Двете жени вдигнаха рамене. А Ток пак подуши тапата.

— Смяташ, че Острият нос е хвърлил шишенцето в морето?

— Липсва ми и една чаена лъжичка, навярно, за да вземе билките заедно с лекарството, поиска ми и гореща вода и мед.

— За да премахне лошия вкус в устата си! Аййиая! — А Ток мрачно заяви: — Моят син е… загубил си е ума по тази жена.

— Какво да правим?

— Почтено е, че ми каза. Ще пишем веднага на прославения Чжан и ще му изпратим тапата с първата поща. Той ще разбере дали си права и ще реши. — А Ток разтреперана наля още по чаша вино за двете. — Дръж си очите на четири, мълчи като мида и аз ще правя същото — нито дума на нея, на сина ми или на когото и да било, докато прославеният Чжан не ни нареди какво да правим.

Малкълм Струан куцукаше през Хай стрийт към сградата на компанията, тежко отпуснат на бастуните си. Небето беше облачно, лек вятър повяваше от морето, следобедът бе мразовит, а неговото смазващо безпокойство бе понамаляло, след като бе видял Анжелик, убедил се, че е добре, по-прекрасна от всякога, макар и бледа и сънлива. Той бе постоял съвсем малко, не искаше да я изморява.

Група търговци на коне учтиво задържаха поводите да му направят път и вдигнаха камшиците си в знак на поздрав.

— Добър ден, тай-пан — рече Лънкчърч, мрачен като останалите. — Ще дойдеш ли в клуба по залез-слънце?

— Какво не е наред? — попита Струан. Лънкчърч помръдна палеца си към тумбестия черен корпус на двумачтовия параход, закотвен в залива близо до фрегатата на Марлоу. На него се развяваше флагът на „Брок и синове“.

— Той носи новини. Норбърт е свикал събрание само за търговците без Сър Уилям.

— Възнамерявах да направя същото. По залез-слънце, добре, ще дойда — обеща Малкълм твърдо. „Океанската чародейка“ — всички, главни плавателни съдове на Брок носеха в името си „Чародейка“ докато компания Струан използваше „Облак“ — бе пристигнала ненадейно вчера късно вечерта с новини, поща и последните вестници от Хонконг. — Шибан глупак! Основните редакционни статии във всички вестници пишеха за адмирал Кетърър и много успешната атака на флотата срещу китайските пиратски гнезда в и около залива Мирс и че сега са на път за Шанхай за въглища. „Гардиън“ с едър ядовит шрифт обобщаваше проблема:

— Кетърър е шибан глупак — рече Струан. — Този път Норбърт е прав. Може би сега Сър Уилям ще прогледне и веднага ще поиска замяната на адмирала. Сами се оправяме с японците тук, а Кетърър не ще да се помръдне, без да доуточни всички подробности.

— Със сигурност ни е нужен негодник с пипе — рече Лънкчърч. — Кетърър е шибан пръдльо.

Един от групата се обади:

— Хей, Чарли, той смаза пиратите, щом получи заповедта, ще направи същото и тук. Какво са още няколко месеца, а? Тай-пан — попита той разтревожено, — може ли да научим как е госпожица Анжел?

— Добре е, сега е добре.

— Слава Богу!

Новината, че е останала на легло, обходи цялата Колония вчера, а когато се разбра, че е отказала да приеме Бабкот, Хоуг и дори тай-пана, безпокойството нарасна.

— Господи, това е от жабарската им храна, отровена е…

— Не, заразила се е с тяхната чума…

— Жабарите не боледуват от чума, за Бога, имат само въшки…

— Всички сме въшлясали…

— Чух, че било холера…

Всеобщо облекчение овладя Йокохама същия ден по пладне, когато господин Сьоратар издаде официален бюлетин, който гласеше, че Анжелик е в добро здраве, просто страда от временно неразположение — шепнеше се от ухо на ухо, че чисто и просто й било дошло.

— Годеницата ми е добре — повтори Малкълм с гордост.

— Олекна ни — рече Лънкчърч. — Чу ли, че „Чародейката“ си заминава с вечерния прилив?

Малкълм погледна към морето, пак го обзе безпокойство. Снощи, щом чу за пристигането на кораба, едва не му прилоша от внезапната паника, че Тайлър или Морган Брок са на борда. Едва когато Джейми го увери, че няма такова нещо, започна да разсъждава трезво.

„Защо, по дяволите, се ужасявам от Тайлър Брок дори сега? — питаше се той отново и отново. — Когато бях малък — да, но сега Тайлър е малко по-висок от мен, макар и грозен, както винаги, с грубо лице и цапнат в устата, с голям тумбак, а единственото му око винаги е кървясало. Какво значение има? Като него има много в Хонконг, къде по-грозни. Много подобни врагове. Но те не ме плашат. Винаги е бил наш враг и го удържахме всеки път — и Дърк, и татко, и мама, и аз трябва да го спра, но… Всемогъщи Боже, мразя тоя негодник за всичката скръб, която е причинил на майка ми и на семейството.“

Пое си дълбоко въздух и се върна към „Океанската чародейка“.

— Тя не трябваше да тръгва още два дни.

— Така се говори.

— Но защо? Защо толкова бързат да влязат в пристанището, да натоварят и да отплават?

— Не зная, но това е удар в слабините.

— Скоро ще разберем. „До края на деня!“ — Малкълм прогони предчувствията си и пресече улицата. Бе се запътил към сградата на компанията, а над нея се извисяваше шпицът на „Света Троица“. Бе посетил сутрешната служба и се бе молил за Анжелик и за сили, а след това себе почувствал по-добре. „Но, Боже, порази всичките от Брок, нека убия Норбърт бързо и чисто…“

— Тай-пан!

Сепнат от своя унес, той се огледа. Филип Тайърър бързаше откъм Британската легация. — Извинявай, но ние всички просто искахме да узнаем как е госпожица Анжелик?

— Добре, добре е — отвърна Малкълм. Зад Тайърър съзря как Сър Уилям наднича насам от един прозорец на приземния етаж. Малкълм му махна с бастуна и несръчно вдигна палец. Посланикът му отвърна. Точно преди Сър Уилям да се прибере в стаята, Струан зърна друг мъж до него. — О, това ли е твоят питомец самурай Накама?

— Кой? О, да, да, той е. Тя наистина ли е добре?

— Всичко при нея е много добре, благодаря.

— Слава Богу, разтревожихме се до смърт. — Филип Тайърър грейна в усмивка, същински образец на цветущо здраве, румен, силен, по-висок от Струан, и то само защото последният вървеше и стоеше приведен над бастуните си. — Изглеждаш много по-добре.

— Де да беше така, Филип — подтикнат от неочаквана ревност Малкълм рече рязко: — Чувам, че Накама ви поднася всякакви сведения — на теб и на Сър Уилям?

Усмивката на Тайърър се стопи:

— Да, май е така.

— Уговорихме се, че ти ще споделяш сведенията с мен и с Джейми. Всичко. Е?

— Амии, да, да, така беше. Но Сър Уилям… той се опитва да разбере политиката на Япония…

— Политиката и търговията са като чифт ръкавици, Филип. Може би ще наминеш утре преди обяда? Ще ти бъда много благодарен за новините. — Той се насили да се усмихне. — Моля те, предай най-добрите ми пожелания на Сър Уилям, до утре.

Малкълм закрета по улицата, ядосан на себе си, че е бил толкова хаплив, до гуша му бе дошло да ходи с бастуни, после се изкачи по стълбите на компанията към стаите си. Гърбът и стомахът го боляха ужасно. „Както обикновено — помисли си той раздразнено, — а това не е причина да се зъбя на Филип. Той просто се опитваше да бъде мил. Няма значение, малко от еликсира на А Ток, и ще се оправя. Ще поканя Филип на вечеря…“

— Тай-пан!

— О, здравей, Джейми. — Малкълм се спря посред стълбите. — Чу ли, че „Океанската чародейка“ ще отплава рано? Може би с тазвечерния прилив?

— О? Тъкмо щях да ти кажа. Чух слуховете, опитах се да ги потвърдя чрез Норбърт, но той беше зает… Как е Анжелик?

— Добре е — рече разсеяно Малкълм. — По-добре да подготвим пощата, в случай че „Чародейката“ отплава рано.

— Ще се погрижа за всичко. Ще те взема веднага, щом чуя, че е вярно. — Джейми се намръщи, като видя колко е разстроен Малкълм.

— Изпрати някого при Анжелик за нейните писма. — Писмото й до майка му бе написано и препрочитано, докато и двамата бяха останали доволни. „Хубаво е“ — помисли си той.

— Тя наистина ли е добре, тай-пан?

— Великолепно. — Малкълм се усмихна, забравил мигновено и болките, и „Чародейката“. Тя изглеждаше вълнуващо в леглото си, свежа, макар и изнурена, щастлива и грижлива и толкова зарадвана да го види. — Каза, че до утре вечер ще се оправи, Джейми. Защо да не уредим голяма вечеря, а? За нас и, да речем, Дмитрий, Бабкот, Марлоу, ако е свободен, и Палидар, и двамата са добри момчета, макар че й се умилкват като кутрета.

— Ами Филип и Сър Уилям?

— Филип да, но не и Сър Уилям… не, я да ги зарежем и двамата. Ами граф Сергеев, бива го в шегите?

— Ако го поканиш, ще се наложи на всяка цена да включиш всички посланици — тогава не можеш да изолираш Сър Уилям.

— Прав си. Ще я направим обикновена вечеря, а с тях — друг път.

— Ще уредя всичко — заяви Джейми, доволен, че отново са в добри отношения. Заедно влязоха в покоите на Струан. Всички щети от пожара бяха възстановени, но все още се усещаше слаба миризма на пушек. — Ами Кетърър?

— Или ще пази нашите интереси, или ще изхвърчи. — Малкълм седна на бюрото си, започна да трупа писмата, които искаше да изпрати. — Майка ми вече ще се е срещнала с управителя и ще го е скастрила.

— Да.

Малкълм го изгледа рязко, усетил странна нотка в гласа му. След малко продължи:

— Любопитно е колко сме уверени, че ще го стори, и изобщо не сме уверени, че ще я убедя да одобри сватбата ми.

— Не знам какво да ти отговоря, тай-пан — рече Джейми, — ако ме питаш.

Малкълм кимна бавно. Загледа се в силното, добре оформено лице и силното, стегнато тяло и се запита дали ще бъде толкова силен на тридесет и девет — след деветнайсет години. — Получил си ново писмо от нея ли?

— Да. Боя се, че новините от „Океанската чародейка“ съвсем не са добри.

— О! Седни, Джейми. Какво пише тя?

— Съжалявам, но тя пак повтаря заповедта си да помогна на д-р Хоуг да те изпрати незабавно в Хонконг и потвърждава, че ме отстранява в края на месеца.

— Не й обръщай внимание. Ти й писа, както ти казах, че си под разпореждането на тай-пана, под мое разпореждане, нали?

— Да.

— Добре, аз сторих същото, и толкова. Навярно писмата ни са се разминали с нейното. — Малкълм си запали пура и забеляза, че пръстите му треперят. — Ти никога ли не си пушил?

— Не, опитах веднъж, ама не ми хареса.

— Забрави за уволнението. Какви са другите лоши новини?

— Събрах ти цялата кореспонденция и изрезки от вестниците. Търговията навсякъде върви на провал. Загубил се е „Препускащият облак“ — много е закъснял за Сан Франциско.

— По дяволите! — „Препускащият облак“ беше един от тяхната флота от клипери, двайсет и два кораба. Клиперите, тримачтови царици на морето, бяха много по-бързи на дълги океански курсове от тромавите параходи, които пренасяха и зареждаха с въглища. „Облакът“ бе натоварен с чай, коприна, подправки, все високо ценени стоки, а сега заради Американската война с астрономични цени — особено ако се отклонеше — за Юга. — Застраховката няма да покрие загубите ни, нали?

— Боя се, че не. Никоя няма да може, дори и от банка Лойд. Могат дори да претендират за намеса във войната. Там е военна зона.

— Аййиая! Това ще ни струва доста пари! Голям позор за екипажа. Нали Карадок му беше капитан?

— Да. Навярно са попаднали в ураган — беше съобщено за няколко урагана край бреговете на Хавайските острови, макар че позакъсняха тази година. Негов помощник-капитан беше моят братовчед, Дънкан Макгрегър.

— О, съжалявам за това. — Още по-потиснат, Струан погледна към бюрото си, където го чакаше еликсирът. „Чудя се дали същите бури не са погълнали «Савана лейди» с младия Педрито Варгас и нашата поръчка за пет хиляди пушки“ — помисли си разсеяно. После се сети: — Ами оръдията в залива Мирс — не сме ги продали ние, нали?

— Не, доколкото ми е известно. — Джейми отвърна с обичайния за такъв въпрос отговор. И двамата бяха осведомени за значителните продажби на оръжие на китайски търговци, които винаги представляваха манджурското правителство. Какво ставаше с доставките в Кантон и Шанхай, беше друг въпрос.

Малкълм си мислеше: „Обзалагам се на петдесет мекса за долар, че ние сме ги продали по един или друг начин.“ Той беше съучастник на една от тайните на компания Струан. Между Търговската къща и морския Бял лотос У Чой съществуваха слаби приятелско-враждебни отношения, започнати от дядо му и продължени от баща му. „Ами аз? Какво правя за тях?“ — запита се Малкълм, усетил ненадейно досада от Йокохама и силно закопнял да обсеби мантията и тайните на дядо си — и да се противопостави на майка си.

— След седмица-две — измърмори той.

— Тай-пан?

— Няма нищо. Какво друго, Джейми?

Джейми изнесе цяла реч за падащите цени на стоките, които продаваха, и покачващите се цени на стоките, които трябваше да купуват, за исканията на моряците им за по-високи надници поради растящите опасности, мнозина бяха от английско-американски произход, насила качени на борда на пиратски и мародерски военни кораби и на Севера, и на Юга.

— Бих могъл да продължа до утре, тай-пан. Русия и Франция си търсят повод за бой, така че Европа е като барутен погреб. По цяла Индия мюсюлмани и индуси се избиват едни други и палят реколтата. Целият свят е полудял. — Той се поколеба. — Още нещо спешно, Банка Виктория пак ни пише за полицата ни тук. Тя трябва…

— Зная цялата история, да си гледат работата. Банката се контролира от Брок; капка по капка ни изцеждат в клоаката за финансиране на присвояването от Брокови на хавайска захар и са на път да ни разорят. Дано всичките да се провалят дано, за Бога. — Гласът на Малкълм прозвуча плътно. Болка пронизваше корема му. — Мисля да свърша цялата тая канцеларска работа, в случай че „Чародейката“ отплава с прилива. Закъде бързат толкова?

След миг Джейми сви рамене.

— Не зная, но съм съгласен, всяка новина, свързана с Брок, е лоша новина.

Събранието в клуба бързо бе преминало в обикновени крясъци и ругатни — ядосано сборище от мъже, разгорещени от многото пиене и разговор, никой никого не слушаше; обединяваше ги една-единствена тема:

— Бог да порази всички правителства, всички проклети данъчни власти, всички дебелогъзи адмирали и генерали, които не си знаят шибаните места, които не правят каквото им се полага да правят, а то е да се вслушват в търговската общност, да вършат каквото ние казваме, и всичко щеше да е наред, мамицата им!

— Браво, Лънкчърч, аз предлагам…

Какво щеше да предложи, си остана неясно заради врявата. Неколцина изкрещяха:

— Нека обвиним в измяна Дребосъка Уили…

Норбърт Грейфорт разгневен си проби път през тълпата от ъгъла на бара, откъдето бе открил събранието, и се насочи към Малкълм Струан, който седеше до вратата, а до него — Джейми. Дмитрий извика:

— Някакви заключения, Норбърт?

— Какво очакваш, Дмитрий? Това е работа на тай-пановете, както винаги. Хайде, Джейми, ти и… Норбърт се канеше да подразни Малкълм, като го нарече младия Струан, но си спомни за грубата и кисела заплаха на Сър Уилям да не го предизвиква нито на публично място, нито където и да било. Още повече че усещаше как писмото на Тайлър Брок изгаря джоба му. Той погледна Малкълм и рече учтиво: — Бихте ли ме последвали за частен разговор, а? Дмитрий, и ти също?

Малкълм бе очаквал Норбърт да го подмине само с рязко кимване.

— Разбира се. Къде? Навън ли?

— В моя кабинет, ако обичате.

Тримата мъже го последваха. Всички бяха нащрек.

— Ще замине ли с прилива „Океанската чародейка“? — попита Малкълм.

— Да.

Дмитрий рече:

— Защо е това бързане, Норбърт?

— Нареждания на Тайлър. — Норбърт забеляза как внезапна сянка прекоси лицето на Струан и се усмихна вътрешно.

Временният му кабинет бе на приземния етаж, докато се ремонтираха повредите, причинени от пожара на горния етаж. Централната стълба бе почерняла, на места липсваше покривът, но сградата бе покрита с корабен брезент.

— Да му се не види и пожарът, но ето на, с всекиго се случва понякога. За щастие, както казах, сейфовете не са засегнати, нито тефтерите и складът. — Той отиде до кожените столове. — Разположете се удобно.

Върху бюфета имаше чаши и напитки, уиски, бренди, джин, вино от последната реколта, а шампанското вече бе сложено в лед. Неговият главен китайски прислужник чакаше да му сервира. Тревогата им се усили.

— Какво ще обичате?

— Шампанско — рече Малкълм, останалите му пригласяха. Вече се чувстваше добре, еликсирът както винаги го караше да се мисли за непокътнат и заглушаваше болките му.

Когато всички чаши бяха напълнени, Норбърт помръдна палец към прислужника, който се поклони и излезе.

— Наздраве! — Кротко вдигнаха наздравица.

Норбърт седна на ръба на бюрото, висок, сух, самоуверен.

— Никой няма да ни чуе тук — започна той. — Първо, ние… ние представяме трите най-големи компании и трябва съвместно да напишем оплакване до Дребосъка Уили, не че ще свърши кой знае каква работа, и до адмирала — всички сме съгласни, че той пречи. Няма основания, Дмитрий, да не го погнеш и ти като нас, и Купър-Тилман има какво да загуби тук. В същото време трябва да подемем кампания, Струанови и ние, в Парламента за решаване на въпроса с Япония веднъж завинаги — или ще смачкаме японците и ще ги поставим на мястото им, или да си вървим.

— Няма да оставим Япония — рече Малкълм и Макфей си отдъхна малко.

— Нито пък ние — каза Норбърт с половин уста, — това е само за да разиграем тези нещастници в Парламента. — Той взе папка от безупречно подреденото си бюро и измъкна лист хартия. — Това е секретно писмо от Лондон, пристигнало с „Океанската чародейка“, пише ни един от нашите хора, на 16 септември.

— Дяволски бързо е дошло — каза Джейми от името на всички.

— Вървим в крак със събитията, Джейми. Тайлър заръча да ви прочета един откъс на вас тримата. Ето: „Вчера министър-председателят и министърът на финансите на четири очи са се уговорили в следващия бюджет да увеличат данъците върху чая с 4 пенса за паунд, с пени за пинта бира, с шилинг за всички видове бренди и вносните вина, да удвоят данъка върху тютюна… — те всички зяпнаха — да удвоят вносната такса за памука…“

— По дяволите! — избухна Дмитрий. — Това е лудост! Памукът и тютюнът са единствените печеливши култури в Юга! Ако го направят, какво ще се случи с нашата война и с вашите проклети ланкашърски памучни фабрики?

— Нямаме фабрики за памук, но пък Струанови имат. Има и още: „За да запушат устата на различни мощни фракции от двете страни на Парламента, те ще наредят всички наши опиумни плантации в Бенгалия да бъдат подпалени, а чайните плант…“

— Исусе Христе! — Струан се ужаси, Джейми стана морав, а Дмитрий се вцепени. — Тогава как ще търгуваме с Китай, за Бога! Опиум за сребро…

— На Парламента не му пука за нашия Небесен триъгълник — каза мрачно Норбърт, — нито за Азия, нито за Китай, нито за търговията, гледат само да си останат в кабинетите. Искат опиумните плантации да бъдат засадени повторно с чай. — Прибра листа в папката и се облегна, напълно наясно, че другите пей дават да узнаят доколко е достоверен документът и какво друго съдържа. — Старецът заръча да ви съобщя, че имаме информатор, близък до кабинета на министър-председателя, неговите сведения винаги са излизали верни преди и това е самата истина. Той казва, че трябва незабавно да изхвърлим тая скапана двойка. Дмитрий, ти ще ги притиснеш от твоя страна. Тайлър обещава да стори каквото е необходимо и помоли и вие да направите същото. Съгласни ли сте?

Дмитрий рече:

— Съгласен съм. Господи, не мога да повярвам.

— Аз пък вярвам. — Струан вдигна чашата си, зачуден къде е заложен капанът на Тайлър Брок. — Да се провалят вдън земя.

Те единодушно пиха с него. Норбърт наля отново. Изражението му се ожесточи, погледът му се спря на Струан.

— После: всички сме съучастници в нашия дуел. Нямам нужда от секунданти и сме се уговорили за сряда призори. Извинете, но заминавам тази вечер с „Океанската чародейка“, съжалявам, заповеди на Тайлър — така че срядата се отлага. Предла…

— Защо да го отлагаме, достатъчно е светло. — Думите излязоха, преди Малкълм да успее да ги спре, доволен, че реагира така бързо и твърдо, но мозъкът му сякаш пресилваше нещата.

Възцари се тишина. Джейми пребледня.

— Не сега. — С блеснали очи и добре скрито изумление Норбърт се обърна към Джейми и Дмитрий, официалните секунданти. — Предлагам да го отложим, джентълменска уговорка, докато се върна след около три седмици, а? Ще се бием на следващия ден, когато и да е.

Джейми се обади:

— Така е по-добре, тай-пан. Нали?

След миг напрежението на Струан отмина.

— Добре — рече той, нито удовлетворен, нито разочарован, но доволен, че отново е хвърлил ръкавицата. Не забеляза как Джейми и Дмитрий прикриха облекчението си. Довършиха питиетата си и излязоха.

Когато остана съвсем сам, Норбърт извади писмото на Тайлър Брок и го препрочете, дланите му се изпотиха. Първата част се отнасяше до информацията, получена от агента им. Писмото завършваше така: