Живот след живота

ГЛАВА 9.

Иля Вторушин покани Настя на рождения си ден. Не й се ходеше много-много, но нямаше как да откаже. Освен Настя и Федулов, в кабинета дойдоха още двама оперативни работници, които с удоволствие си пийваха и хапваха от донесените от Иля мезета. Самият Вторушин доста бързо вдигна градуса, във всеки случай, след третата — наистина доста голяма — чашка капитанът се стори на Настя здравата подпийнал. Пълното му лице се зачерви и се покри със ситни капки пот, изпод разкопчаната му риза надничаха къдрави светли косми, същите гъсти светли косми покриваха и ръцете на Вторушин, открити от запретнатите ръкави, лъсналите от мазните мръвки устни изглеждаха безформени и току зейваха в пиянска усмивка.

Отначало разговорът, както винаги, се въртеше около служебните проблеми, в частност около Полосухин и Николай Семьонович, които не съумели дълго да се съпротивляват на професионалния натиск на оперативните работници и в края на краищата разказали кой и срещу какви пари ги е наел да плашат хората в клуб „Златна възраст“. Както се очакваше, това били хора, близки до градската администрация, които с всички сили се мъчели да пропъдят Бегорски от имението. Но към убийствата Полосухин и Николай Семьонович все пак нямали никакво отношение, просто хората, които ги наели, решили изгодно да използват вече извършените от някого престъпления. Легендата измислил Николай Семьонович, който наистина живеел и Санкт Петербург и идвал в Томилин само от време на време, като се стараел по възможност да не излиза от хотела, за да не срещне случайно измамената журналистка.

— Вие все пак сте се разбъбрили с тях — упрекваше Иля Настя, — макар че ви помолих да минете без самодейност. Защо не си седяхте кротко? Какво целяхте с този разговор?

— Какво ли разбираш ти — опита да се застъпи за нея Дмитрий Федулов, — Анастасия Павловна си знае най-добре, намерил и той кого да учи. По-скоро ти можеш да научиш нещо от нея.

— Иля, ще ти обясня — спокойно отговори Настя, — Има хора корави и упорити, тоест негъвкави, и ако им стовариш нещо внезапно, неочаквано, те най-вероятно ще започнат да се издават, защото няма да могат бързо да се пренастроят и да изработят линията си на защита. Ако имахме работа именно с такива хора, моят разговор с тях щеше да бъде абсолютно неуместен, тук вие сте прав. Но в нашия случай хората бяха с развит интелект, гъвкави, съобразителни. Защото, ако беше тъп, Лерка Енота нямаше да може толкова години безнаказано да краде, без да го хванат. За Николай Семьонович пък изобщо няма да говоря — при него имаме и интелект, и образованост. С такива хора никога не знаеш какво да очакваш, те са способни на неочаквани ходове, и то тъкмо в ситуации на внезапна атака, като плъхове, притиснати до стената. Виж, ако им дадеш възможност да помислят и да се подготвят, те и сами ще стигнат до изводите, които искаме да им втълпим: по-добре веднага да си признаят за дребното, отколкото да рискуват да бъдат обвинени за голямото. Разбирате ли?

Но служебните въпроси скоро бяха изчерпани, по-точно, присъствието на Настя не даваше на оперативните работници възможност да ги обсъждат в обема, в който биха искали, така че присъстващите преминаха към разговори на напълно неутрални теми, в частност обсъдиха перспективите на руските спортисти на предстоящата Олимпиада във Ванкувър, както и вариантите за прекарване на лятната отпуска. Рожденикът въодушевено разказваше как ходил с баба си в Египет, и то го разказваше очевидно специално за Настя, защото останалите едва скриваха откровената си скука: вероятно слушаха тази история далеч не за пръв път.

— … стара мечта да види пирамидите и да язди камила. При пирамидите я закарах, взех кола под наем, но когато се стигна до камилите — тогава започна най-страшното. Моето бабче е жена на възраст, не е много здрава, пълна е, но ентусиазмът и младежката й дързост са за десетима. Криво-ляво се покатери на камилата, но се оказа, че не е правилно облечена, така че си ожули бедрата и дори задните части. После й помагах да мажем ожуленото с крем и го залепвах с пластири, горкичката, едва ходеше. И мислите, че това я разстрои ли? Ни най-малко! При всяка крачка болките бяха ужасни, а тя продължаваше да обикаля забележителностите. Такава баба си имам аз! Толкова се радваше на тази екскурзия! И изобщо ми е прекрасна! А каква кокетка е само! И то на нейната възраст! Там й купихме обици, едни огромни такива, ярки, висящи, а освен това тя си намери на сергията огледалце в национален стил, начаса си сложи тези обици и непрекъснато се гледаше в огледалцето — толкова хареса и обиците, и огледалцето, и себе си с тези обици. Но обиците наистина много й отиваха, беше такава красавица!

Настя дори не можеше да разбере защо й е толкова неприятно да слуша всичко това. Възхищението от бабата й се струваше пресилено, прекалено демонстративно, прекалено сладникаво и изобщо някак неприятно и нездраво. „Откачаш — каза си строго, гризейки пръчиците солен пушен кашкавал, — защо обичта към родната баба на човека и възхищението му от нея будят у теб такава неприязън? Може би причината е, че ти самата никога не си имала баби и просто не знаеш колко може да ги обичаш? Не си имала възможност да изпитваш такава обич към по-възрастни роднини и ти се струва, че това не може да бъде искрено. Стегни се, Каменская, у теб говори обикновената завист. Да, да, признай си: ти банално завиждаш на Иля Вторушин, защото той има нещо, което нямаш ти, той има прекрасна баба и обичта си към нея.“ Но придумванията не помагаха и капитанът й ставаше все по-неприятен.

Като се възползва от първия благовиден предлог, Настя напусна празника, качи се в колата и тръгна към имението. По пътя взеха да я спохождат вече съвсем неприличните мисли, че щом второто убийство е било имитация на първото, кой, ако не Вторушин, може точно да е знаел и да е възпроизвел всички подробности. Разбира се, и Федулов би могъл, както и всеки от милиционерите, присъствали при огледа на трупа, но именно Вторушин толкова прилича на откачалник, фокусиран върху възрастни жени. Настя мислено си представи как той маже с крем и облепва с пластири ожулените места по задните части и вътрешната страна на бедрата на любимата си баба и едва не повърна. Ами неговият разказ за обиците и огледалцето? Впрочем за какво му е така да се издава? Ако именно Иля Вторушин е въпросният маниак, извършил двете убийства или поне едното от тях, той трябва да прави всичко, та върху него да не падне и сянка от подозрение. И естествено, той няма да разказва за бабините си задни части, за обиците и огледалцето. Но от друга страна, нали си беше пийнал. Значи, бе изгубил самоконтрол.

„Каменская, отвратителни мисли се въртят в главата ти — сърдито си каза Настя. — Хайде да е само едно нещо: или мислим как да търсим маниака, който е извършил двете убийства, или се чудим какви са били причините да убият Корягина и Павлова. И бездруго не успяваш да отработиш едновременно двете версии, вече остаряваш, мозъкът ти не е същият, поизхабил се е.“

Това я натъжи и настроението й се развали още повече. Имаше чувството, че престоят й в Томилин е абсолютно безсмислен, че за толкова дни практически нищо не е направила, освен разобличаването на опитния крадец Лерка Енота, но докато не докаже, че членовете на клуба не са заплашени, работата й не може да се смята за приключена. А сега тя е толкова далеч от този резултат, колкото и в деня на пристигането си. „Стасов не биваше да ме изпраща в тази командировка, не биваше да разчита на мен, мен вече за нищо не ме бива, остарях, изхабих се, негодна съм за каквото и да било.“

Ала пак не можеше да накара мозъка си да не работи и когато пристигна в имението, вече искаше да се обади на Федулов, за да му постави поредната задача. Но трябваше да се стегне и да потърпи до сутринта на другия ден: Настя ясно разбираше, че след като тя си тръгна от сградата на управлението на милицията, гуляят по случай рождения ден на капитан Вторушин е получил ново, много по-интензивно развитие и на Федулов определено няма да му е до нея и до нейните въпроси и предположения.

Федулов й се обади на другата сутрин, което доста изненада Настя.

— Анастасия Павловна, с вас всичко ли е наред?

— Напълно, защо? Случило ли се е нещо?

— Не, не, просто ми се стори, че снощи не ви хареса при нас. Толкова бързо си тръгнахте… Не ни се сърдете, пийнали милиционери, нали знаете… Надявам се, че се държахме прилично? Че не ви досаждахме с глупости?

— Не се тревожете, Дима — успокои го Настя, — всичко беше абсолютно наред. Просто трябваше да успея да разходя кучето, преди да затворят менажерията за през нощта.

— А вие кое си избрахте? — Гласът на Федулов явно се оживи и Настя разбра, че майорът обича кучета.

— Една стара улична кучка. Извеждам я на разходка, храня я по малко.

— Страхотно! Вие сте добра, а не като някои. Имате ли си свои кучета?

— Не.

— А аз имам две. От същото място ги взех, от имението, миналата година.

— Спомням си, разказахте ми. Дима, вижте какво си помислих… Може би Павлова е водела някакво дело, в което е била замесена Корягина, например като свидетел. Да си спомняте такова нещо?

— Не — озадачено отговори Дмитрий. — Но мога да се поровя, да потърся. Защо, да не смятате…

— Защо не? Павлова е водела делото, Корягина е давала показания, осъдили са някого и са го вкарали в затвора със сериозна присъда, а после той е излязъл оттам и е започнал да отмъщава на хората, които е смятал за виновни. Смятате ли, че това е нереално?

— Не, не смятам… Знаете ли, някак не ми беше хрумвало, да си призная честно. Ами да, ценна идея давате — оживено заговори Дмитрий. — Непременно ще потърся в архива на съда, имам там познати момичета, ще ми помогнат. Ето на, не току-така казах, че има какво да научим от вас, а вие не ми повярвахте.

Настроението на Настя, което така си и беше останало потиснато още от снощи, веднага се разведри, макар че тя нямаше навика да надценява комплиментите. Просто се зарадва — и толкоз. И не се задълбочи защо именно. След като озадачи Федулов, тя се замисли къде другаде може да потърси потвърждение на своята нова версия.

Ако някой е отмъщавал на Аида Борисовна Павлова като на бивш следовател, напълно е възможно този някой да не е пристъпил веднага към убийството, а да е започнал със закани. Защото е толкова сладко да уплашиш човека и да гледаш как жертвата ти се гърчи от страх. Многобройните разговори с хората, познавали Павлова, не бяха дали никаква информация кой може да я е заплашвал, но нали Аида Борисовна може да не е разказвала за това на никого. Просто не е вземала тези закани на сериозно и не е смятала за нужно дори да ги спомене в разговор.

Във всеки случай трябва да се прегледа електронната поща на Павлова. Може би е получавала заканителни писма?

Настя веднага отиде в компютърната зала да търси Костя Еремеев, на когото въпросът за електронната поща на Аида Борисовна, кой знае защо, никак не му хареса. Или само така се стори на Настя?

— Не, при нас тя почти не използваше поща — твърдо отговори той.

— А изобщо ползвала ли е интернет тук?

— А на вас за какво ви е това? — зададе той напълно резонния въпрос.

Наистина Настя някак беше забравила, че тук не е детектив, а само социолог.

— Просто ми е интересно какви сайтове посещават членовете на клуба. Какви са интересите им и така нататък.

— Вие можете във всеки момент да видите кои сайтове посещават хората, дошли тук — предложи Еремеев. — Какъв е проблемът?

— Никакъв — смотолеви Настя.

Така де, постъпи изключително глупаво, напълно бе забравила за легендата си. Но не искаше да отстъпва.

— Интересно, защо Аида Борисовна не е използвала поща и интернет? Защо тогава се е обучавала във вашите курсове?

— Имаше си компютър вкъщи, беше си купила. Завърши курсовете тук и си купи — сухо отговори Еремеев. — Задавате някакви странни въпроси.

Има си хас… Ясно е, че въпросите не са му харесали, те изобщо не се връзват с работата на един социолог, а на кого му е приятно да се чувства като идиот, комуто сервират някакви немислими лъжи.

— Просто аз съм страшно любопитна — престори се на много смутена Настя и дори опита да се изчерви, вярно, безуспешно. — Имам си такъв грях, знам. Като ми казаха, че Аида Борисовна е била убита, ужасно ми се прииска да прочета нейната кореспонденция. Разбирате ли, в кореспонденцията на хора, които вече не са сред живите, има нещо… вълнуващо, струва ми се. Сякаш се докосваш до тайна. Само че вие не казвайте на никого, моля ви! Срам ме е от това мое любопитство, но не мога да го надвия, като клептомания е. Крада чужди тайни. Знам, че това е лошо, но не мога да се въздържа.

Едва забележима снизходителна усмивка плъзна по устните на Костя Еремеев.

— Добре, няма да кажа на никого. Но вие внимавайте с тази ваша особеност, може и да си изпатите!

— Знам — виновно въздъхна Настя. — Вече съм си патила.

Тя излезе от компютърната зала и тръгна да търси Бегорски. Настроението й отново достигна възможно най-ниско ниво. Ама как така, а?! Тя, детектив с такъв опит, да допусне такъв непростим гаф. Почти трийсет години е свикнала да бъде детектив и няма навик да бъде социолог, затова постъпи като детектив. Нима мозъкът й вече съвсем за нищо не става? Толкова ли е остаряла? Нима мястото й вече е пред телевизора и на дивана с книжка в ръцете?

Намери Андрей Сергеевич в театралния гардероб до Тамара, която, с очила на носа, кроеше някакъв плат.

— Трябва да се извиня и разкая — започна Настя още с влизането, като реши нищо да не крие. — Допуснах грешка и сега, за да я поправя, ми е нужна вашата помощ.

Без да крие нищо, тя разказа печалната история на своя гаф. Бегорски слушаше внимателно, от време на време кимаше, но Настя не забеляза на лицето му никакви признаци на недоволство. Е, слава богу, поне това.

— И как ще поправяме тази грешка? — попита той, когато Настя свърши.

— Трябва да вляза във вашия сървър. Имате свой сървър, правилно съм разбрала, нали?

— Да, правилно.

— Значи, всички пощенски кутии на членовете на клуба определено са на него. Аз поседях на заниманията в компютърния клас и чух как вашият педагог обясняваше как се отваря пощенска кутия. Той ориентира всички към сървъра zlatnavazrast. Искам да се опитам да намеря пощенските кутии на Павлова и Корягина и да прегледам тяхната кореспонденция. Костя Еремеев каза, че Павлова не е използвала вашите компютри, вкъщи е имала свой компютър, но може би си е отворила поща така, както са я учили. Във всеки случай, мога да опитам. Не че ме бива за хакер, но все пак умея едно друго.

— И какво ви пречи да опитате?

— Вашите служители, които работят в компютърната зала. Аз бях там и видях, че те имат възможност да следят какви прозорци са отворили ползвателите, нали имате мрежа. Ще трябва да работя на своя компютър, но ме е страх, че те ще забележат опита за взлом. Аз ще работя през нощта, когато вашите служители не са в залата. Но ако на сутринта те открият следи от моята дейност, ще се получи неприятно.

— Аз ще реша този проблем — спокойно отговори Бегорски. — Съобщете ми кога ще можете да направите това, което сте планирали, а аз ще поема всички последствия. Ще намеря какво да им кажа. Не се тревожете за това. Какво друго?

— Трябват ми настройките на вашия сървър. Както и адресът на детския дом, в който е ходела Павлова.

Тази мисъл й хрумна току-що и Настя мислено се похвали за това и се зарадва, че главата й все още работи. Децата са същества не само любопитни, но и много наблюдателни.

Следващата й стъпка беше да се обади пак на Федулов.

— Все още нищо не съм направил — заяви той още щом чу гласа на Настя. — Не съм стигнал до архива.

— Да, разбирам — успокои го тя. — Обаждам се по друг въпрос. Жилището на Павлова запечатано ли е?

— Естествено.

— Трябва да вляза там.

— Защо? Какво ще търсите там?

— Трябва ми нейният компютър. По-точно, трябва ми кореспонденцията на Павлова. Помислих си, че ако са я убили за отмъщение, отначало може да са й отправяли закани. Или може в кореспонденцията си тя да е споделила с някого някакви опасения. Може да не е имало закани, но тя да е срещнала или забелязала някого. Изобщо, трябва да погледна. Защото, доколкото си спомням, пощата й не е преглеждана след убийството?

— Не — промърмори Федулов, — защо да я гледаме, след като всички бяхме сигурни, че това е работа на маниак.

— И пощата на Корягина ли не сте преглеждали?

— Още по-малко сме се сещали за нейната. С една дума, разбрах. Ще отида при следователя, ще опитам да го придумам да разреши. И жилището на Корягина ли ви е нужно?

— Засега не, Галина Илинична е използвала компютър в клуба.

— Имайте предвид, че с нейното жилище нещата са проблематични — предупреди Федулов, — то вече е продадено. И аз нямам представа къде можем да търсим личните й вещи.

Добре де, личните вещи на Корягина засега не са нужни, а пощата Настя ще се опита да прегледа, ако успее да изпълни замисленото.

Вечерта неочаквано се отби Тамара. Носеше албум за рисуване.

— Аз само за минутка, Настенка. Искам да ви покажа една рисунка.

Тя отвори албума на отбелязаната страница и Настя видя стройна фигурка в нещо феерично и според нея доста безформено. Не беше почитателка на подобен стил, но като цяло картинката създаваше впечатление за изящество и някаква тайнственост.

— Красиво е — каза неуверено. — За новия спектакъл ли е?

— Не, Настенка, за вас е.

— За мен?

— Ами да. Помислих малко как мога да ви облека, та да бъде красиво, оригинално и същевременно да подчертава вашата същност, вашия характер. Ето какво се получи. Искате ли да ви я ушия?

— Какво говорите — уплаши се Настя, — недейте, благодаря. Защо е нужно?

— Как така „защо“? — искрено се изненада Тамара. — За да я носите, да се радвате, че създавате вярна представа за себе си.

— Не, не, никога в живота си няма да облека такова нещо — решително отказа Настя. — Никога не съм носила и не смятам да нося такива дрехи.

Тамара се засмя.

— Ще видите, Настенка, ще стане просто великолепно, особено ако ви подстрижа специално за този модел дреха. Ама не се тревожете, аз ще купя плата или Андрей ще ми донесе, ще му кажа какъв плат ми трябва и той ще го намери. Ако роклята не ви хареса — изхвърлете я, а ако ви хареса, смятайте, че е моят подарък за вас. Между другото, какво ще кажете да ви подстрижа? Няма да е зле и да ви боядисаме, имате бели коси. Вярно, косата ви е светла, бялото не се забелязва, но го има, аз го виждам.

За миг Настя се поколеба. Категорично не искаше да се подстригва, както не искаше и новата дреха, но за боядисването можеше да помисли — белите коси в нейната платинена на цвят коса ставаха все повече и повече.

И все пак отказа.

— Някой друг път, а? Сега не съм готова за радикални промени.

— Но все пак помислете — усмихна се закачливо Тамара.

— И ако намерим минутка, ще ви взема мерки, може пък да ви свърши работа.

Когато Тамара си тръгна, Настя си погледна часовника — десет без двайсет, още половин час — и ще може да се захване с търсенето на електронната кореспонденция на Аида Борисовна Павлова. Тя вече си представяше как горе-долу ще го прави и се опитваше да се настрои за предстоящата работа, но мисълта й току се отплесваше към необичайната рисунка на Тамара. Дали да се посъветва с Льошка?

— Как мислиш, ще ми отива ли екстравагантна рокля? — попита тя, очаквайки мъжът й да избухне в смях.

Но Чистяков незнайно защо реагира сериозно, както никога.

— Мисля, че ще бъде ужасно.

— Ами и аз мисля така — въздъхна Настя. — Защото тук ми предлагат нова рокля и нова прическа. Отказах.

— Но знаеш ли какво — неочаквано каза Алексей, — все пак помисли. Вярно, ужасно ще бъде, нито за миг не се съмнявам в това, ала я си представи, че се окаже интересно?

— Я, че може ли да бъде едновременно ужасно и интересно?

— Разбира се! И за това има хиляди примери. Вземи кой да е филм на Тарантино: направено е грозно, просто ужас, но за гледане — интересно, не можеш да се откъснеш. Така че може би има смисъл да се опита, а? Както казва един известен човек, трябва да отваряш всички врати, които застават на пътя ти.

На това място съмнения обзеха Настя: чак пък всички? Впрочем Льошка открай време си беше по-мъдър и някак по-зрял. Макар че не е ли глупаво да говорим за зрелост на прага на петдесетгодишнината, та те са връстници с Льошка? Просто Настя през трийсет и петте години, откак се познаваха с Чистяков, бе свикнала да го приема като по-възрастен и по-умен — още от времето, когато седяха на един чин във физико-математическата гимназия.

В десет и нещо тя включи компютъра и извади от чантата си листчето, на което Бегорски й бе записал параметрите за настройка на сървъра. Настя реши да тръгне по най-лекия път и първо влезе в сайта „Моите близки“, защото знаеше със сигурност, че Аида Борисовна Павлова го е използвала. След известно време вече знаеше електронния адрес на Павлова, който наистина, както и бе предполагала, бе регистриран на сървъра на клуб „Златна възраст“. Оставаше да излезе на сървъра и да се опита да отвори пощенската кутия. Но за целта трябваше да знае паролата. Впрочем, ако Аида Борисовна бе действала така, както я бе учил преподавателят, в качеството на парола тя най-вероятно бе използвала своето фамилно име по баща. Настя се порови в записките си и скоро намери това, което й трябваше: Доброволская. Е, напред!

Опитът се оказа рядко сполучлив, паролата „Доброволская“ сработи и Настя вече можеше без пречки да изучава кореспонденцията на бившия следовател. Свари си кафе, донесе чашата в хола и с удоволствие се зае с четене на писмата. Ала много скоро въодушевлението й секна: оказа се, че писмата са съвсем малко и цялата кореспонденция е с децата от детския дом. При това личеше, че Аида Борисовна бе използвала тази пощенска кутия съвсем кратко време, само два месеца, и това е било в края на 2008 година. След честитките за новата 2009 година — нито едно писмо. Ясно: веднага след Нова година Павлова си е купила компютър и използвайки придобитите навици, е отворила друга пощенска кутия, през която е минавала всичката й по-нататъшна кореспонденция. А че е имало такава по-нататъшна кореспонденция, нямаше съмнение — нали ако с децата от детския дом тя е можела да общува лично, със сина си и с неговото семейство Аида определено е трябвало да кореспондира писмено. И щом тази кореспонденция липсва на клубния сървър, значи, съществува някъде на друго място. И тя определено е в нейния домашен компютър, така че в този случай дори няма да се наложи да влиза по пиратски начин, защото Павлова — Настя стопроцентово беше сигурна в това — не просто е четяла писмата, а си ги е сваляла и запазвала.

За всеки случай тя — по същия начин и с помощта на поредното бащино фамилно име — намери кореспонденцията на Корягина, но не я зачете. Всяко нещо с времето си. Спомни си колко не хареса на Костя Еремеев въпросът й за кореспонденцията на Аида Борисовна Павлова и отново я обзеха съмнения и подозрения по негов адрес. Ето, още не й е върнал и флашката със снимките. Защо се бави толкова? И изобщо, дали наистина е смятал да постави снимките на котката и на раненото куче на сайта, или това беше уловка, за да се убеди, че лицето му не е попаднало в кадър?

Настя влезе в сайта „Котка и куче“ и почти веднага видя познатата сивкава котешка муцунка с портокаловите очи, а малко по-нататък — снимката на кучето с облените с киселина хълбоци. Кучето изглеждаше сърцераздирателно, но при това си личеше, че някога е било истински красавец и след успешно лечение отново ще стане такъв. Котката пък изглеждаше абсолютно разкошно, истинска кралица. На снимката тя беше в ръцете на Костя, но в кадъра бяха попаднали само пръстите му, потънали в гъстата козина, и късче от ръкава на черното му яке. „Ей, браво на мен — зарадва се Настя, докато разглеждаше с удоволствие снимките на екрана на компютъра, — май наистина го правя добре. Хем нищо специално не съм учила. Нима имам усет за добрата снимка? Вярно казват хората — никога не знаеш къде ще намериш и къде ще загубиш.“

На сутринта Настя разходи Дружка, която днес беше някак кротка и оклюмана, закуси с плодова салата и овесена каша (в заведението й казаха, че докато Андрей Сергеевич не замине, ще изпълняват безпрекословно неговите разпореждания) и тръгна за детския дом.

Управителката на детския дом, приветлива, но наглед измъчена и уморена жена, дълго не можа да разбере защо гостенката от Москва се интересува от децата, които са ходели при покойната Аида Борисовна. Наложи се да съчини поредната лъжа и да се представи за журналистка, която събира материал за статия за двете загадъчни убийства.

— А в тукашната милиция знаят ли, че събирате такъв материал? — строго попита управителката, недоверчиво загледана в Настя през очилата с дебели рамки.

— Разбира се — увери я Настя, — и оперативните работници, и началникът на Градския отдел, можете да им се обадите и да се убедите.

Вероятно го каза достатъчно убедително, защото управителката не се захвана да проверява. Тя заведе Настя в стаята за игра и я помоли да почака. След двайсетина минути се върна и каза, че всички деца сега са на училище и е по-добре Каменская да се върне тук довечера. Настя се скастри мислено: как не се сети за това, толкова е очевидно — децата са на ученическа възраст! Не, определено й е време да слага край на детективската работа — допуска грешка след грешка. Нима и на „Петровка“ е работила толкова зле напоследък? Или просто сега се е отпуснала, защото обстановката не прилича на служебната и все й се струва, че работи не сериозно, не истински, а участва в някаква игра.

— Кажете, много ли от вашите деца си кореспондират с клуб „Златна възраст“? — попита тя вече на излизане.

— Много — кимна управителката, — ами… почти всички. Всички искат да имат семейство и се надяват да си намерят ако не родители, поне баби и дядовци. Това е нормално за дете от сиропиталище и Андрей Сергеевич не е сбъркал в това отношение, правилно се е сетил.

— Бегорски ли?

— Да. Това беше негова идея, той ни купи и компютрите. Къде другаде ще намерите детски дом, в който да има цял компютърен клас? Но и резултатите ни са много добри, не само Аида Борисовна ни навестяваше, има и други възрастни хора, които се сприятелиха с нашите дечица. Вземат ги вкъщи за почивните дни, водят ги на кино и по други места. Само благодарение на сайта „Моите близки“ се намериха.

Към шест часа Настя се върна в детския дом и я заведоха в стаята, където се бяха събрали осем деца, момчета и момичета. Всички те постоянно общували с Аида Борисовна, гостували й, заедно ходели на разходки и екскурзии, слушали нейните прекрасни приказки и дори се готвели да поставят куклен спектакъл. Но не успели, защото някой убил Аида Борисовна.

— Тя шиеше такива красиви кукли — изхлипа едно от момичетата. — Вече бяха готови, репетирахме приказката за вълшебната мелница… Искахме отначало да я представим пред децата тук, а после в клуба на Аида Борисовна.

— Страхотна беше — обади се басово от ъгъла мрачно момче с пъпки по бузите, — колко различни истории знаеше и разказваше интересно.

— Деца, спомнете си, моля, как се разхождахте заедно из града. Особено към края… преди нейната смърт. Може би някой я е спирал по улиците? Някой да я е заговарял? Или тя е срещала някакви стари познати? Хубаво си спомнете.

Но никой не си спомни нищо подобно.

— Може би са й предавали бележки? Може би Аида Борисовна изведнъж си е губила доброто настроение или е ставала угрижена, или мрачна, или уплашена? Може би са й звънели на мобилния телефон, след което настроението й рязко се е разваляло?

Настя засипа децата с въпроси, но не получи нито един ясен отговор. Децата добре си спомняха много подробности, спомниха си дори някаква жена с красива рокля, защото тази рокля направила впечатление на Аида Борисовна и тя я похвалила, и то не просто си спомниха, а подробно я описаха. Ала нищо, което би могло да е свързано с получаване на заплахи, така и не изплува. Личеше, че децата тъгуват за своята наставница, мъчно им е заради нейната смърт и много се стараят да бъдат полезни, но… Този ход на Настя Каменская не даде никакъв резултат.

Затова пък сутринта на следващия ден започна позитивно: при Настя отново дойде майор Федулов. Лицето му грееше.

— Анастасия, струва ми се, че намерих каквото ни трябва. Не ви се обадих по телефона, реших, че е по-добре да се видим лично. Оказахте се права — започна той още от прага, — има такова дело, което е водела Павлова и по което свидетелка е била Корягина. Всичко се връзва! Предсказахте го много точно!

Той беше толкова радостен и възбуден, та на Настя й стана неудобно да каже, че още не е закусвала и изобщо тъкмо е тръгвала за заведението. Можеше да покани и него на закуска, но не биваше да я виждат в компанията на милиционера. Наложи се да останат в стаята и тя да се задоволи с поредната чаша кафе. Този път Дмитрий бе дошъл с празни ръце, а Настя нямаше нищо освен двата вчерашни сандвича, които бе запазила за Дружка, с която, между другото, не успя да се разходи сутринта.

— Нямам с какво да ви почерпя — каза тя виновно.

— Не е нужно да ме черпите, а аз ще ви почерпя с такава история, че пръстите ще си оближете — весело отговори Федулов.

— Но кафе няма да откажете, нали?

— Няма да откажа.

Историята, която й разказа майорът, наистина се оказа изключително интересна от гледна точка на поддържането на версията за мотивите за убийствата на Павлова и Корягина, които в този случай вече биха могли да се нарекат двойно убийство.

През 1996 година Аида Борисовна водела дело за групово изнасилване, извършено от ученици от вечерната гимназия в сградата на училището. Трима младежи изнасилили своя съученичка, при това така я пребили, че момичето починало. Галина Илинична Корягина, чиято партийна кариера благополучно била приключила през 1991 година едновременно със забраната върху дейността на Комунистическата партия, работела в онези години във вечерната гимназия по своята основна, получена още в института специалност — учителка по история. Нейните показания залегнали в основата на обвинителното заключение и присъдата, тъй като в онази трагична вечер тя видяла и чула много неща. На всички обвиняеми присъдили по 15 години затвор, които до този момент още не бяха изтекли, но нали съществуваше закон, според който има условно предсрочно освобождаване. Нещо повече, един от подсъдимите още в съдебната зала се държал агресивно, крещял на прокурора и на свидетелите на обвинението, заплашвал да „пипне и види сметката на всички“. Според материалите по делото, той се водел на отчет в психоневрологичния диспансер, съдебнопсихиатричната експертиза го признала за вменяем, но отбелязала наличието на определени аномалии в психиката му, които се били проявявали още в детството му: той обичал да се забавлява с палежи и изтезавал домашни животни — не само своите, но и чужди. Именно той бил инициаторът в компанията на насилниците. Вторият подсъдим, както било записано в характеристиката му и заявено в показанията на свидетелите, бил затворен, мрачен и необщителен, лошо се учел, лошо работел и правел впечатление на умствено изостанал, макар че експертизата не потвърдила това. А третият престъпник бил покорен и зависим от другарите си, глуповат и слабохарактерен.

— Е, как ви се вижда тази история? — с пламнали очи попита Федулов.

— Супер е! — искрено отговори Настя.

— Нужно ми е още известно време, за да събера сведения къде се намират те сега и с какво се занимават. Включих и Илюха, двамата ще се справим по-бързо.

— Добре — кимна Настя. — А какво стана със следователя? Успяхте ли да го убедите да разреши оглед на жилището на Павлова?

— Още не, той е болен, в болница е с пневмония. Но жена му казва, че след ден-два ще го изпишат.

— Добре, ще почакам. Толкова време е минало, че няколко дни не са от значение.

Тя се сбогува с майора и тръгна към заведението. Какво пък, щом има застой в работата по случая, може да използва освободеното време, за да провери още една версия. В края на краищата двете убийства може да са били извършени с различни мотиви и от различни хора, нали така? И щом се намери за какво е имало да се отмъщава на Павлова, защо да не се намери и човек, който е искал да си разчисти сметките с Корягина, и то независимо от Аида Борисовна. Така де, да не би Корягина да е била ангел? Разбира се, че не. Покойната Галина Илинична е била голяма особнячка. Не е изключен и користният мотив. Да, жилището е завещано на музея, но щом една самотна жена притежава разкошен тристаен апартамент, който е получила, явно злоупотребявайки със служебното си положение, къде е гаранцията, че тази жена не разполага с други ценности, които не са попаднали в завещанието й и са били предназначени за наследницата по закон, тоест за дъщеря й? Време е Настя да престане да отработва една след друга всяка версия, на „Петровка“ никога не биха й го позволили. Трябва да се движи във всички направления. Как го каза Льошка? Трябва да отваряш всички врати, които срещаш по пътя си. Хубава фраза, трябва да я запомни.

И докато изчаква другите неща, трябва да прескочи до Костровск.