Живот след живота

ГЛАВА 5.

Системният администратор Константин Еремеев, висок слаб мъж на около трийсет и пет-трийсет и осем години, направи странно и почти отблъскващо впечатление на Настя. Дългокрак, дългорък, ъгловат, със слабо неизразително лице, хлътнали страни и дълъг кокалест нос, той носеше косата си стегната на опашка на тила и целият беше някак остър. Черната вълнена шапчица, изопната около главата му, беше нахлупена ниско над челото и почти скриваше очите, вдигнатата яка на черното яке не даваше възможност добре да се огледа лицето и разкриваше пред погледа предимно носа и скулите. Той зиморничаво криеше китките на ръцете си в ръкавите, беше силно прегърбен и изобщо изглеждаше нервен и притеснен. „Да не би да е наркоман?“ — с неприязън си помисли Настя, докато крачеше след него от малката сграда през курдоньора по разчистената от снега алея.

— Тук е нашата оранжерия — възглухо каза Костя. — Гостите ни имат възможност през цялата година да експериментират с растения или просто да се грижат за тях.

Настя любопитно огледа постройката и оцени изобилието от големи високи прозорци.

— А онова там какво е? — попита тя и посочи масивна тухлена сграда.

— Това е гаражът, там държим голям автобус, два микробуса и три леки коли.

— А за какво са ви толкова превозни средства? — учуди се Настя.

— Големият — за колективни пътувания, например за екскурзии или пикници. А микробусите клубът изпраща за хора, които поради здравни проблеми не могат да стигнат до имението самостоятелно.

Настя си спомни, че Бегорски й беше говорил за това, но поради изобилието от информация, която бе получила напоследък, всичко бе забравила. От гаража тръгваше широка алея, по нея колите стигали до страничните порти. Изобщо територията на имението беше оградена и имаше два входа: главен, през който хората влизаха от улицата, и страничен — за автотранспорта.

До гаража Настя видя още една постройка, не толкова внушителна и за разлика от гаража — с прозорци.

— А тук е разположен приютът за бездомни животни — обясни Костя.

Настя не беше забравила за приюта. Бегорски й бе разказал, че в клуба се занимават с бездомните животни сериозно, лекуват нещастните изгубени създания, охранват ги и се стараят да ги настанят правилно, тоест, да намерят за всяко подходящ стопанин, за което е създаден специален сайт „Котка и куче. Томилин“, на който се помества и постоянно обновява информация за намерените животинки, за тяхното здраве и лечение, както и снимки и подробни сведения за всички, които оказват помощ с пари или храна, с лекарства или просто с доброволен труд. Посетителите на сайта „Котка и куче“ са безброй, и то не само от Томилин, но и от Костровск, и от областния център, и от близките села, така че доста често котка или куче успешно биват настанявани при добър стопанин.

— Може ли да влезем? — попита Настя.

Не че толкова й бяха интересни бездомните животни, но искаше да се постопли. С нейното модерно късо якенце и новите обувчици й беше ужасно студено. Вчера не успя да усети студа — или пътуваше с кола, или се придвижваше на кратки разстояния между страничната и основната сграда, но днес вече двайсет минути я развеждаха из парка, така че студът я пронизваше цялата. Тесните дънки, под които имаше само тънък чорапогащник, бяха клоширани долу, както изискваха съвременните модни тенденции, и широките крачоли бързо подгизнаха от снега. Хем Бегорски й бе продиктувал по телефона: вземете си дебело яке с качулка. Тя, глупачката, се фръцкаше и обиждаше, искрено не разбираше за какво са тези усложнения — нали си има дрехи, с които прекрасно си ходи из Москва. Оказа се, че едно е с бърза крачка да стигнеш до автобуса и с него — до метрото, в което никакво лошо време не може да те уплаши, и съвсем друго — бавно да се разхождаш из територия, стигаща до река, от която лъха студ и влага, а същевременно от небето вали гъст пухкав сняг, ужасно красив, ако го гледаш през стъклото на прозореца, и ужасно неприятен, когато ти влезе във врата под яката на якето. Виж, с качулка щеше да е прекрасно! И краката й в подарените от Льошка модни обувки премръзват, вече почти не си усещаше пръстите. Хем Бегорски й каза: тесни панталони! Сега е ясно защо: тесните панталони не пречат да обуеш високи топли ботуши, а къде Настя ще дене толкова плат от своите клоширани? Дори да си купи ботуши, кракът й с тези дънки няма да влезе в тях. Ще трябва да купува и нови дънки. А за пуловерите с различни големини и различни деколтета тя бързо разбра всичко още щом усети първите признаци на мръзненето и се опита мислено да прецени как трябва да се облече следващия път. Оказа се, че при всяко положение няма да успее да се облече топло — и трите пуловера, които бе взела, бяха по тялото й и с поло яка, тоест не би могла да ги облече един върху друг. Виж, ако беше послушала Бегорски и не беше скъсала списъка… Е, както и да е, няма смисъл да се ядосва… след дъжд качулка.

Костя извади от джоба си ключ, отключи, отвори тежката врата и стори път на Настя да мине първа. Тя машинално си помисли защо ли системният администратор държи ключ от менажерията. Интересно, дали винаги го носи, или го е взел само днес, специално за да доведе тук Настя, ако тя поиска? Впрочем бездомните животни нямат отношение към тъмните дела на тайнствения маниак. Засега нямат. Кой знае какво може да измисли той утре? Вярно, в легендата нямаше и дума нито за котки, нито за кучета, но знае ли човек…

В доста просторното, светло и много топло помещение покрай стените бяха разположени разделени с решетки помещения, в които лежаха, клечаха, разхождаха се или играеха котки и кучета от всякакви породи, с различни цветове и на различна възраст.

— Тук е кабинетът — показа Костя една от вратите веднага след входа, — в тази стая ветеринарят преглежда и лекува животните, а ето тук е складът — храна, лекарства, изобщо такива неща.

Настя можеше да разбира какво говори системният администратор само като напряга слуха и фантазията си: дикцията на компютърния гений не беше много ясна, той говореше с кратки, накъсани фрази, тя трябваше да ги доосмисля, а думите, които той все пак благоволяваше да произнесе цели, потъваха в недрата на вдигнатата яка и дебелия шал, с който бе омотан вратът му.

— А защо някои животни са по едно в клетка, а други са по две, че и по три? — поинтересува се тя.

— Зависи как са ги намерили — малко мъгляво обясни Костя. — Ако са намерили едно животно само, оставят го да си стои само. Не се знае как би общувало с другите… А ако са били няколко заедно на едно място, държат ги заедно, за да не скучаят. Свикнали са така, няма да се сбият, ще си играят. Особено ако са от едно котило.

— Тоест случват се и новородени?

— Всичко се случва — философски каза Костя. — Ако ги разделят, много тъгуват, дори плачат. Добре е новият стопанин да ги вземе всичките.

— А стават ли такива неща?

— Случи се веднъж. Миналата година един човек от милицията взе две кутрета от едно котило, намерили ги в някакво мазе. Кучката умряла от глад, а двете останали, та ги взеха заедно.

— Гледай ти — промърмори Настя, — и в милицията имало добри момчета.

— Аха — охотно потвърди Костя, — миналата година тук убиха една старица, та този човек от милицията, който дойде да разпитва за нея, оглеждаше и помещенията, влезе в приюта и видя тези кученца. Чак на лицето му се изписа колко му домъчня за тях. Та ги взе.

Значи е бил или Вторушин, или Федулов, помисли си Настя. Интересно, кой ли от двамата е толкова добросърдечен?

— А как се казваше той, спомняте ли си?

— Вас пък какво ви интересува? — внезапно се озъби Костя.

Очите му просветнаха неприятно и в първия момент Настя дори се уплаши: какво толкова попита, та предизвика тази внезапна злоба? Така де, за какво й е да знае името на милиционера, който е взел кученцата? В този град тя е за пръв път, не познава никого от местната милиция и изобщо е социолог, по принцип не би трябвало да се интересува от милицията. Виж, за убийството на старицата ще бъде уместно да попита. Трябва само някак внимателно да се измъкне от глупавата ситуация, в която сама се накисна от непредпазливост. Обаче на този Костя му сече пипето — веднага улови несъответствието и заподозря Настя в лъжа, затова се ядоса. Или се страхува от нещо, затова във всяка невинна дреболия съзира някаква заплаха за себе си? Или пък наистина е наркоман и просто настроението му се мени рязко? Или не е наркоман, а просто не е добре с главата! Боже мой, от трън, та на глог!

— Разбирате ли, Костя — меко подзе тя, — грижата за животинките е един от начините за психологическо адаптиране към прекратяването на трудовата дейност и това е именно темата, с която се занимавам аз. Затова ми е интересно какво може да е ръководило един доста млад мъж, за да вземе наведнъж две кученца. Та това е грижа поне за петнайсет години напред. От едра порода ли бяха кутретата?

— Помияри — избуча Костя. — Ако се съди по майката — много едри.

— Ето, виждате ли. Може тоя милиционер да е бил заплашен от уволнение? Знаел е, че в близко време ще загуби работата си, и се е подготвял да я замени с грижа за две кучета. Или е усетил опасност за себе си и своето семейство и така се е сдобил с пазачи? Изобщо, това е много интересно и аз с удоволствие бих разговаряла с него в рамките на моето изследване.

— Не си спомням как се казваше.

Костя се извърна и тръгна покрай клетките.

Настя го следваше и се взираше в животните. Вниманието й бе привлечено от едро рунтаво куче, което лежеше тъжно в дъното на клетката, свряло муцуна в лапите си.

— Как се казва? — незнайно защо попита тя.

— Още не са й дали име — долетя глухо, като изпод земята, гласът на Еремеев. — Доведоха я само преди няколко дни, свалили я от мотрисата. Новичка е.

— Момиче, значи?

— Женска е — потвърди Костя. — Вече е стара, ветеринарят каза, че е на тринайсет-четиринайсет години. Ще бъде трудно да й се намери нов дом, освен за доизживяване.

— За… какво? За доизживяване ли?

— Ами да. Ясно е, че тя няма да живее дълго, така че хора, които вземат куче, за да имат верен приятел, няма да я вземат. За какво ти е приятел, когото всеки момент ще трябва да погребеш? Само излишни мъки. Но има хора, които съзнателно вземат животни за доизживяване, разбират, че скоро ще дойде краят им, но искат и това същество да прекара последните си дни сито и на топло. Малко са такива хора. Но се срещат.

— Ясно — проточи Настя. — А това куче има ли шанс?

— Почти никакъв. За доизживяване вземат животни предимно стари хора, а тя е твърде едра за стар човек. Сигурно тук ще си доизживее дните.

— Каква порода е?

— Никаква. Щерка на помияр и руски териер, така каза ветеринарят.

— Сигурно е умна.

— Помиярите винаги са умни — позасмя се Костя. — Като си почине ден-два, като се наяде до насита, като се стопли, ще я фотографираме, ще сложим снимката на сайта, ще съчиним жалостив текст, може пък да й провърви, да се намери някоя добра душа. Макар че едва ли.

Настя още веднъж се спря, този път пред клетка, където се боричкаха три петнисти черно-бели котета.

— Какви са сладички!

— Е, с тези няма да има проблеми — махна с ръка Костя, — мигом ще ги разграбят: хубави са, здрави, дори нямат нужда от някакво лечение, само да ги почистят от бълхите и да ги обезглистят.

— Какво да им направят?

— Да ги излекуват от глистите.

Върнаха се при вратата и вече щяха да излизат, когато Настя внезапно се спря и погледна клетката със старото куче.

— Почакайте за момент — помоли тя и отиде при клетката.

Безименното куче все така лежеше с муцуна върху лапите, но когато Настя приближи, вдигна глава и я погледна право в очите с печалните си тъмноорехови очи. „Защо си тук? — сякаш питаше този поглед. — За да ми дадеш надежда, която няма да се оправдае?“ На Настя изведнъж й стана неудобно и тя бързо се отдалечи.

От менажерията една пътечка водеше към алеята, която започваше от парковата фасада на основната сграда и продължаваше до самата река.

— През лятото тук е красиво — пооживи се гласът на Костя, — липите са много гъсти. Оттук добре се вижда зимната градина. И стълбището. Понякога се опитвам да си представя как дами с кринолини са слизали по стълбището и по алеята са отивали към ротондата, а после си спомням, че тук всичко е реставрирано и изобщо променено при съветската власт.

— Е, стълбището сигурно е същото — неуверено предположи Настя. — Значи, тук има и ротонда?

— Да, сега отиваме тъкмо към нея.

Те крачеха бавно от сградата към реката и буквално с всяка крачка въздухът ставаше все по-мразовит и влажен.

— Ето, отляво е ротондата, а отдясно — параклисът. При съветската власт той е бил напълно разрушен, а сега е възстановен.

— Защо? Андрей Сергеевич вярващ ли е?

— Не знам това — сухо отговори Костя, — но много наши гости се отбиват тук. Някои — да се помолят, други — просто да постоят сред благодатната тишина.

— Костя, а на вас не ви ли е скучно да работите тук? — попита Настя. — Защото наоколо има само пенсионери. Не можехте ли да си намерите по-весела работа, да сте заобиколен от връстници, та да има с кого да общувате?

— И тук съм си добре — избуча гласът му.

Но такъв пестелив отговор не можеше да задоволи Настя Каменская. Тя трябваше да насочи разговора към гостите на клуба, за да се постарае да събере още някаква информация, която може да е убягнала на Тамара — нали тя беше тук отскоро, само от няколко месеца, а Костя живееше в имението отдавна. При това трябваше строго да се придържа към легендата, че е социолог, тоест да измисля за своите въпроси съответни предлози.

— Е, да, и тук сигурно не е скучно — престори се тя, че размишлява. — Ето, вие споменахте, че миналата година била убита старица, а вчера някой ми каза, че убитите били дори две. Интересно, защо са ги убили?

— На всички им е интересно. — Костя не показа никаква готовност да се разприказва. — Само че така и никой не е разбрал за какво ги убиха и кой го направи. Ще влизате ли в параклиса?

— Ще вляза — решително кимна Настя, която отново здравата бе премръзнала. — Вярно, нищо не разбирам от църковните правила. Трябва ли да си сваля шапката?

— Само мъжете го правят. Жените трябва да бъдат с покрита глава.

— А може ли с панталони?

— Може. Зима е, студено. Господ ще ви прости.

Настя го погледна с интерес.

— Религиозен ли сте?

— Аз ли? — май страшно се изненада Костя. — Откъде ви хрумна?

— Ами изразихте се така: „Господ ще ви прости“…

Той се смути и извърна поглед.

— Не, и аз не разбирам много. Просто често идвам тук, за да запаля свещичка, да помълча. Аз…

— Да — побърза да каже Настя, — аз знам, разказаха ми, че ви е сполетяло нещастие.

— Тогава още повече би трябвало да разбирате защо работя тук. — Той влезе в параклиса пръв и се спря точно до входа, подпря се на стената. — Тук няма деца и на практика никакви млади жени, тук нищо не ми напомня… Е, разбирате.

— Да — повтори тя, — разбирам.

Настя се надяваше да се стопли тук, но не би: много бързо й стана чоглаво, както винаги, когато влизаше в храм, и й се дощя да излезе. „Сигурно защото не съм кръстена — помисли си тя. — Ако ме бяха кръстили, в храма щях да се чувствам добре и спокойна, а така сякаш съм крадла, вмъкнала се в чужда къща. Нямам право да бъда тук. А може причината да е, че не съм вярваща? Или вярвам, но някак неправилно?“

Те отново излязоха на алеята и продължиха пътя си към реката. Въздухът ставаше все по-студен и пронизващ и Настя започна да се дави при всяко вдишване.

— А в града има ли какво да се прави, освен работата? — попита тя.

Костя сви рамене.

— Не знам, това не ми е интересно.

— Ама как, никъде ли не ходите? — искрено се учуди тя.

— Не, прекарвам цялото си време тук, в имението. Не ми се излиза, там тече нормален живот, има жени, деца, семейства… Тежко ми е да гледам това. А тук работя, чета, занимавам се с компютрите, гледам телевизия или си свалям някой филм. Така се чувствам нормално. Пък и общо взето нямам много свободно време, клубът е отворен от десет сутринта до десет вечерта и винаги имам някаква работа. Постоянно стоя или в компютърната зала, или в кабинета на втория етаж, и винаги някой има някакъв проблем, затруднения, нещо не се получава, някой е забравил как се прави нещо…

— И какво, вие сте сам на разположение на всички?

— Не, аз съм старши, имам трима подчинени, така че във всяко от помещенията, където се работи на компютри, да има консултант.

— Значи, вие сте главният по компютрите? — уточни Настя.

— Не, главен при нас е Михаил Лвович, той отговаря за закупуването на компютрите, за ремонтирането им, за купуването и инсталирането на програмите и други такива неща. Изобщо, главният е той, а аз съм му подчинен. Нямам отношение към покупките и плащането на сметките, моята работа е да осигуря възможност на членовете на клуба и на обучаващите се нормално да използват машините, да консултирам, да показвам. Ще идем ли до ротондата?

Настя потрепери. Искаше й се по-скоро да приключи с разходката, да се върне в своята топла стая, да вземе горещ душ и да пийне кафе.

— Ще я погледна оттук, добре се вижда. А какво има там? — Тя посочи наляво, където досами оградата се виждаше още една малка постройка.

— Там са вторият пункт на охраната и страничният вход, нали ви казах — прозвуча досада в гласа на Костя. — Изобщо ли не ме слушате?

— Извинете — виновно избъбри тя, — не съобразих. Реката далече ли е?

— На две-три минути. Защо, уморихте ли се?

— Замръзнах — призна тя. — Просто всеки момент ще припадна.

Костя хвърли критичен поглед на дрехите й и изхъмка.

— Ами да, да… Е, щом не искате, може да не ходим до реката, ще се върнем обратно.

— А, не — решително каза Настя, — хайде да стигнем до края. Само да ускорим крачка, а?

Стигнаха до края на територията и поеха обратно. Пътят назад се стори на Настя по-кратък и по-приятен — нали вече й се мержелееше приятната перспектива да се прибере на топло. Когато стигнаха до основната сграда и поеха встрани от нея, тя изведнъж помоли:

— А може ли още веднъж да отскочим до кучето?

Костя мълчаливо сви рамене и кимна. Влязоха в менажерията и Настя едва не се втурна към отдалечената клетка със старото куче.

— Ти ще ми бъдеш дружка, докато съм тук, нали? — гальовно заговори тя и промуши пръсти през прътовете на клетката. — Ето, това ще ти бъде името вече: Дружка. Ще идвам при теб всеки ден и ще ти разказвам за живота си, а ти ще ми разкажеш за своя. Само не умирай, докато не си тръгна, съгласна?

Кучето бавно се надигна, направи една-две крачки към вратата и близна пръстите й. Топка застана на гърлото на Настя, тя едва се сдържаше да не се разплаче от умиление и жал към това грохнало, никому ненужно куче.

— Костя, с какво мога да я зарадвам? Какво може да яде?

— Старите кучета вече могат да ядат всичко — тихо отговори той. — В това е предимството на старостта. Няма никакви ограничения. Само не й носете нищо с кокали, зъбите й вече са лоши, съвсем са слаби. Кюфте може, може и салам, кренвирш, пирожка, бисквита. Но ако искате да направите нещо наистина полезно за нея, по-добре я водете на разходка. Движението винаги е полезно, а и чистият въздух.

— А тя няма ли да избяга?

— Ами слагайте й каишка. В склада има каишки специално за такива случаи, нашите гости постоянно извеждат кучетата на разходка. Не сте ли ги виждали?

Настя не бе виждала нищо такова, но нали вчера не беше излизала в парка, а прекара първата половина на деня при оперативните работници, а втората — с Тамара, Муравьова, Полосухин и собствения си компютър. Кога да забележи такова нещо?

Тя твърдо реши, че щом измисли как да се облече по-топло, веднага ще дойде и ще изведе Дружка на разходка.

Журналистката Наталия Малец, която бе написала въпросната статия „Страсти от имението“, въпреки очакванията се оказа чудесно, симпатично момиче, съвсем младо, само на деветнайсет години, но изглеждаше като солиден и сериозен човек. И макар да не беше облечена така, както е прието да се обличат младежите, тоест с развлечен, смъкващ се от рамената пуловер, изтъркани дънки и ужасяващо тежки обувки с дебели подметки, нейните внимателни очи зад стъклата на очилата гледаха умно, а речта й бе учудващо правилна и незамърсена от жаргон и чуждици. Тя на драго сърце се съгласи да се срещне с Анастасия Павловна Каменская — социоложката, заинтересувала се от внезапния отлив на много членове на клуб „Златна възраст“.

— Допускате ли, че за всичко е виновна вашата статия, която е всяла паника не само сред пенсионерите, членове на клуба, но и сред служителите, които са започнали да напускат? — строго попита Настя.

— Но аз не съм искала да стане така — уплашено отговори Наталия. — Не съм мислила за последствията. Просто материалът ми се стори интересен и нямаше да бъда журналистка, ако бях пропуснала случая.

С нея се свързал някакъв учен от Петербург, историк, доктор на науките, чието хоби от дълги години били семейните истории и предания на руското дворянство. Той отдавна знаел историята на рода Румянцеви-Лобанови и когато чул, че в Томилин са станали две убийства, косвено свързани с тяхното бивше имение, пристигнал в града, за да научи подробностите. Естествено, с него милицията нямало да разговаря, затова решил дори да не опитва, а да се обърне към журналистката, която била написала във вестника кратката информация за тези престъпления. Наталия му разказала всичко, което знаела, а историкът, на свой ред, споделил с нея знанията си за семейните трагедии на рода Румянцеви и обстоятелството, че не всички от рода са заминали в чужбина по време на революцията. Кой е той? Как се казва? Наталия забравила фамилното му име, всъщност той си оставил визитната картичка, но момичето я забутало някъде или дори май я изхвърлило. Разбира се, това не е много професионално — да изхвърляш или да губиш визитните картички на своите източници на информация, но… Но първите му две имена били Аркадий Волдемарович, тях Наталия Малец ги помнела много добре.

— Доста фрапантно име — замислено каза Настя, — можем да се опитаме да го намерим.

— Че защо? — учудено я погледна Наталия над тесните си очилца. — Не ми ли вярвате? Смятате, че сама съм измислила цялата тази история? Имам диктофонен запис, можете лично да го чуете.

— Не, не, вярвам, че са ви разказали всичко това.

— Значи, смятате, че тази история не е истина? Че Ар кадии Волдемарович ме е излъгал?

— И това не смятам. За мен не е важно дали тази история е вярна, важен е фактът, че в града живее наследник на Румянцеви, който може да е психически неадекватен и да вярва в своето право над имението, и именно този факт се нуждае от задължителна проверка. Възможно е Аркадий Волдемарович да знае нещо с по-голяма точност. Може да му е известно днешното фамилно име на този наследник или някаква друга информация за него.

— А вие защо толкова се интересувате от това? — намръщи се момичето. — И вие ли провеждате журналистическо разследване, или искате да опитате да разкриете двете убийства напук на нашата милиция?

„Поотпуснала си се, Каменская — ядосано се разкритикува Настя. — Видя пред себе си младо момиче и сметна, че можеш да не се напрягаш, че тя е още глупавичка и нищо не разбира. Да, тя още няма двайсет, но кой е казал, че това са малко години? Напълно достатъчно са, за да схване лъжите ти.“

— Не съм журналистка — помирително се усмихна Настя, — но и аз като всички жени страдам от излишно любопитство. Нали ви казах, че се занимавам със социална психология, но в процеса на събиране на материали в клуб „Златна възраст“ се сблъсках с панически настроения и ми стана ужасно интересно доколко те са оправдани. А тъй като имам много връзки в Москва и в Питер, бих могла да се опитам да намеря Аркадий Волдемарович, това е. А пък ако неговият разказ ми даде ключ към разкриването на престъпленията, мога да ви обещая: вие ще бъдете първата, която ще научи за това. На мен не ми трябва слава, аз съм обикновен научен работник, а вие ще можете да направите страхотен материал.

Не, все пак Наташа Малец, въпреки очевидно острия си ум и сериозността си, беше твърде младичка и се подведе по думите за журналистическата слава. Тя започна старателно да си припомня Аркадий Волдемарович: фино интелигентно лице без особени белези, среден ръст, строен, симпатичен, на около петдесет, с очила, с предразполагаща външност.

— И какво казвате, никакви особености, така ли? — разочаровано попита Настя, след като изслуша описанието, подходящо за всеки четвърти жител на Русия от мъжки пол.

— Никакви. Впрочем не — сети се момичето, — почакайте, спомних си. Той говореше…

— Как говореше? — напрегна се Настя.

— Докато разговаряхме, му звъннаха на мобилния, той започна да говори, а аз се замислих за свои си работи, не исках да подслушвам и изведнъж ме прониза усещането, че Аркадий Волдемарович не говори на руски. Заслушах се — не, думите бяха руски. Но мелодиката на говора приличаше на немска, интонациите в края на фразата се извисяваха. Невинаги, не постоянно, само от време на време, но това режеше слуха ми. Така би могъл да говори само човек, за когото руският е роден език, но който дълги години е живял в чужбина и отдавна вече говори предимно на чуждия език. Тогава много се учудих, заслушах се, когато той продължи разказа си за Румянцеви, и разбрах, че докато слушаш предимно думите, особеностите на интонацията не се забелязват. За да доловиш тази негова особеност, трябва да слушаш не думите, а именно мелодиката. Е, и накрая го попитах, събрах нахалство.

— И какво отговори той? — с интерес попита Настя.

— Разсмя се и обясни, че се подготвя за продължителна работа по договор в Австрия, поканили го да изнесе курс лекции по история и сега той интензивно се занимава с немски език, всеки ден по няколко часа — и индивидуално с преподавател, и в група, та вероятно това си проличава, той твърде дълбоко се е потопил в езиковата среда.

Наблюдателността на младата журналистка приятно изненада Настя, но за съжаление, момичето не си спомни нищо друго любопитно за питерския историк.

— Той спомена ли къде е отседнал? В хотел вероятно?

— Не е споменавал. Някак не стана дума за това.

Разбира се, би било идеално, ако Аркадий Волдемарович бе отседнал в хотел, тогава Настя много лесно би могла да научи неговото име и адреса му. Но тя не бе свикнала да разчита на късмета си, така че бе убедена, че той не е отсядал в никакъв хотел, и тепърва доста ще трябва да се потруди, докато установи личността на този доктор на историческите науки.

Когато излезе от сладкарницата, в която се бе срещнала с Наталия Малец, Настя се качи в очакващата я кола и се отправи към имението. По пътя извади телефона и се обади на Федулов. Кой знае защо, той й беше по-симпатичен от показно любезния Иля Вторушин. Този път Дмитрий вдигна веднага, но по гласа му Настя схвана, че е много зает с нещо спешно.

— Можете ли да говорите, или да се обадя по-късно? — попита тя.

— На местопроизшествие съм, въоръжено нападение — раздразнено отговори майорът. — Правя оглед.

Ами да, сега определено не му е до Настя, камо ли пък до някакъв митичен историк от Петербург. Въоръженото нападение е сериозно нещо и огледът на местопроизшествието също не е шега работа. Настя въздъхна и се обади на Вторушин, който, съдейки по безметежните интонации в говора му, спокойно си седеше в кабинета.

— Кажете, Иля, опитвали ли сте се да установите откъде има журналистката информацията, която е публикувала в статията си? — започна тя отдалече.

— Не, това не ни е нужно. Какво значение има откъде е научила тя всичко това? Аз например съм стопроцентово сигурен, че си го е измислила, изсмукала го е от пръстите си, дощяло й се е името й да прогърми. Важното е, че хората повярваха и се уплашиха.

— Но потомъкът на Румянцеви…

— Глупости — прекъсна я Иля. — Не вярвам в никакъв луд потомък. Аз проучих журналистката — някаква сополанка, току-що завършила гимназия, с развинтена фантазия, търси слава. Да я взема на сериозно, хайде де.

— И все пак — заговори по-остро Настя — бих ви помолила да отправите запитване до Петербург и да потърсите един доктор на историческите науки на име Аркадий Волдемарович. Той може да разполага с интересни за нас сведения.

— Интересни за вас — язвително уточни Вторушин.

— За нас — повтори Настя. — Ако обичате, направете това, за което ви моля.

М-да, с Вторушин работите няма да вървят. Впрочем май и с Федулов, защото той е затънал до гуша в работа — ту изобщо не вдига телефона, ту е „извън обхват“. Изглежда, и майорът, и капитанът са получили негласно указание да се преструват, че помагат на Настя, но всъщност нищо да не правят, да не се напъват много-много. Какво пък, може да ги разбере човек, както и ръководството им. Току-що извършено въоръжено нападение е много по-важно от убийство с почти едногодишна давност.

А нали, ако лудият потомък на Румянцеви действително съществува, той наистина трябва да се намира в непосредствена близост до клуба, тоест да е или негов постоянен член, или да работи в имението. Трябва да се разузнае повече за служителите.

По пътя към имението Настя помоли шофьора да спре пред магазин за хранителни стоки и купи за Дружка кашкавал и пирожки с месо. Искаше да купи и салам, но видът на изделието на витрината не й вдъхна доверие.

В своята стая тя се постара да се облече по-топло, с доста усилия навлече единия пуловер върху другия, дълго и ядосано разпъва високите поло яки, които току се усукваха и жестоко притискаха гърлото й, а вместо шапката омота главата и врата си с дългия дебел шал, пъхна в джоба си фотоапарата, за да снима Дружка и после да я покаже на Чистяков, взе пакетчето с кашкавала и пирожките и тръгна към менажерията.

Дружка все така лежеше в дъното на клетката, но когато видя Настя, се надигна и като помахваше неуверено опашка, бавно дойде до решетката. Настя пъхна пръсти през пречките и докосна гъстата сплъстена козина.

— Здравей — каза тихичко. — Как си?

Кучето се примъкна по-близо до ръката и вдигна глава.

— Ясно — въздъхна Настя, — значи, не много добре. И аз не съм много добре. Донесох ти кашкавалче и пирожки с месо. Обичаш ли кашкавал?

Извади резенчето кашкавал и го показа на Дружка. Очите на кучето заблестяха, черният влажен нос се подаде между пречките.

— Слушай, ако отворя клетката, ще избягаш ли? Хайде да се разберем така: аз ще отворя вратата, ще те нагостя, ще те погаля, а ти няма да хукваш навън, за да не се налага да те гоня. Какво ще кажеш за този вариант?

Вариантът май хареса на Дружка, защото първо се опита да промуши нос колкото може по-близо до толкова желаното резенче, а после изведнъж направи крачка назад и се спря. Настя внимателно дръпна резето и приклекна, като протегна напред ръката си, стиснала кашкавала. Кучето бавно доближи глава и внимателно пое почерпката, след това близна ръката на жената.

— Значи се разбрахме — доволно констатира Настя.

Дружка дояждаше последната пирожка, когато зад гърба на Каменская се чуха стъпки. Тя се извърна и видя системния администратор Костя Еремеев, който държеше в ръце скъп фотоапарат.

— Дойдохте ни на гости, а? — попита той.

Въпросът предполагаше добродушна усмивка, но на лицето му нямаше и помен от усмивка. „Все пак той е много странен“ — помисли с неприязън Настя.

— Нали вие ми разрешихте да посещавам животните, да ги черпя и да ги извеждам на разходка.

— Ама разбира се. Можете да вземете каишка от склада.

— Благодаря, не съм забравила.

Настя мълчаливо затвори клетката, отиде до склада, натъпкан с пакети със суха храна и опаковки лекарства, намери каишките, окачени на забита в стената кука, избра най-подходящата според нея. На рафта имаше нашийници, тя взе един по-голям и се върна при кучето. То послушно я остави да й надене нашийника и стоя спокойно, докато Настя закрепваше каишката. През това време Костя отвори друга клетка и пусна навън страшен наглед гладкокосмест пес с обгорени хълбоци. Песът стоеше неподвижно по средата на коридора и трепереше, като поглеждаше уплашено ту Костя, ту Настя и Дружка.

— Господи! — ахна Настя. — Какво му е? Кой го е обезобразил така?

— Изглежда, някой го е залял с киселина — глухо поясни Костя. — Докараха го тази сутрин. Ветеринарят вече го прегледа, каза: лечението ще бъде продължително и скъпо. А аз дойдох да го снимам, за да поставя снимката на сайта, може да се намерят добри хора, да помогнат с пари за лечението. Вие на разходка ли тръгвате?

— На разходка — потвърди тя.

Разходката се получи кратка — двата пуловера не я спасяваха, краката й премръзнаха в тънките обувки, ръцете в тънките кожени ръкавици — също, а й се струваше, че и кучето мръзне. Дружка дисциплинирано вървеше до нея и не се дърпаше — освен на местата, които използваше като тоалетна. С бърза крачка стигнаха до ротондата, където Настя направи няколко много красиви снимки на кучето на фона на преспите и заснежените храсти, после се върнаха в менажерията, където компютърният гений Костя продължаваше да се сражава с фотообраза на новото за приюта куче.

— Разбирате ли, трябва да направя такава снимка, която, от една страна, е жалостива, та хората да дават пари за лечението, а от друга страна, да се вижда колко красиво ще бъде кучето след лечението — оплака се той, когато Настя въведе Дружка в клетката и понесе каишката и нашийника към склада. — А снимките ми все излизат страшни. Виждат се само раните и никаква красота. Не мога да преценя кой ракурс да избера.

Настя погледна нараненото куче и изведнъж й се стори, че знае как трябва да го снимат, та да се получи едновременно красиво и жално. Извади своя фотоапарат.

— Може ли аз да опитам?

Костя се позасмя.

— Ами опитайте, щом искате.

Тя няколко пъти щракна с апарата, като променяше ракурса, при това постоянно говореше нещо на горкото куче. То слушаше, като навеждаше глава настрани и следеше Настя с поглед.

— Ето вижте — подаде тя апарата си на Константин. — Мисля, че се получи нещо.

Той погледна внимателно и подсвирна.

— Охо, браво! Да не би да сте се учили да снимате? Занимавали сте се с фотография?

Настя се усмихна пестеливо. С фотографиране се бе занимавала в университета на занятията по криминалистика, но това беше, първо, преди трийсет години, а второ, имаше, меко казано, твърде специфичен характер. Обектова снимка, възлова, панорамна — тях трябваше да владее при оглед на местопрестъпление. Никой не беше я учил да прави изразителни портрети, най-малкото пък на животни.

— Просто имате дарба! — продължи да се възхищава Костя. — Божи дар! Нямате право да не го използвате. Голям грях е да не използваш това, което ти е дадено свише.

Очите му трескаво заблестяха, по устните му се плъзгаше странна усмивка и всичко това никак не хареса на Настя. А и тези приказки за „дадено свише“, „грях“ и „божи дар“… Не, определено на компютърния гений нещо му хлопа дъската. Или е типичен наркоман с внезапни смени на настроенията и неадекватни реакции, или е… Че какво? Защо да е невъзможно? Дори е много възможно. Кой е казал, че лудият потомък на Румянцеви непременно трябва да е на солидна възраст и да упражнява хуманитарна професия? Той като нищо може да се окаже млад компютърджия.

Междувременно Костя продължаваше разпалено да разсъждава за предназначението на всеки човек, за някакви неведоми за Настя пътища и космически сили. Общият патос на импровизираната му реч се свеждаше до задължението на човека да се вслушва и вглежда във въпросните сили, които му подсказват какво е неговото предназначение и по какъв път трябва да върви. Тя го слушаше с половин ухо и правеше снимки на всички животни наред направо през решетките.

Най-сетне Костя млъкна и май се поуспокои.

— Ще ми покажете ли какво се получи? — прозвучаха в гласа му молещи нотки.

— Заповядайте — подаде му апарата Настя.

— Страхотно! Просто невероятно! За какво ви е социологията? Вашият истински път е фотографията. И ще се прославите, и пари ще спечелите, и на хората ще доставите радост.

На Настя не й се влизаше в дискусия.

— Ще си помисля — отговори уклончиво, разглеждайки една огромна пухкава котка, която още не бе успяла да снима.

Котката беше невероятно красива, синкавосива, с ярки оранжеви очи и наистина кралски израз на заоблената муцуна. Но щом Настя вдигнеше апарата, тя се извръщаше и се преструваше, че случващото се наоколо изобщо не я интересува. Няколкото опита да я снима се оказаха несполучливи, на снимката целия кадър заемаше или широкият й гръб, или дебелият пухкав врат заедно с едното ухо с изящното кичурче косми, щръкнало отвътре.

— Може ли да отворите клетката? — помоли тя. — Искам да запечатам тази красота. Вземете котката на ръце, моля.

— Не е котка, а котарак — избуча Костя и дръпна резето.

Очите му отново бяха избледнели, трескавият блясък бе угаснал, гласът му звучеше монотонно и неизразително. Котката, която се оказа котарак, тутакси реагира на възможността да излезе и с важна, царствена походка се измъкна от клетката.

— Снимайте.

Настя направи още няколко опита, но животното упорито не искаше да позира и постоянно се движеше, като не даваше възможност да го снимат така, че да се вижда красотата му.

— Костя, вземете я, моля, на ръце — повтори Настя.

Костя неохотно изпълни молбата й.

— Хайде, прегърнете я някак така, че да не се върти.

Настя отново затърси удобен ракурс и изведнъж забеляза, че Костя се опитва да скрие лицето си от апарата. Или се извръща, или свежда глава толкова ниско, че цялото му лице остава скрито от високо вдигнатата яка на якето и ниско нахлупената над очите му шапчица. Странно… Впрочем може и да не е странно, като се имат предвид другите аномалии в поведението му. Защото той току-що беше оживен, разпалено, с грейнали очи говореше нещо, а сега сякаш някой му бе спуснал шалтера и изключил тока.

Тя най-сетне успя да направи хубави снимки на красавеца с портокаловите очи и двамата благополучно върнаха животното в клетката.

— Анастасия Павловна, бихте ли ми дали вашата флаш-карта? — помоли Костя.

— Защо? — учуди се тя.

— Ще прехвърля снимките на моя компютър, а после ще ги кача на сайта. Вашите снимки са много по-хубави от онези, които сме направили ние.

— Ами вземете я.

Тя извади флаш-картата и му я подаде. Интересно, дали той наистина иска да получи по-ефектни снимки на животните, или цели да се убеди, че лицето му не е попаднало в кадър? И ако е попаднало, да вземе съответните мерки. Добре де, нека ги разгледа и да вземе своите мерки, Настя и без това успя да прехвърли всички снимки от флаш-картата в паметта на апарата. Така е по-сигурно.

Когато излезе от менажерията, тя веднага тръгна да търси Тамара. Искаше да си поговори с нея по-подробно за Костя.

Намери я в театралния гардероб, който беше долепен до музикалния салон. Годеницата на Андрей Сергеевич Бегорски стоеше приведена над масата и кроеше нещо.

— Шиете ли? — не сдържа учудването си Настя.

— А защо това ви учудва? Аз дълги години бях омъжена за майстор шивач, и то майстор от най-висока класа. Още баба ми навремето ме научи да шия, а с моя съпруг минах и през курс за повишаване на квалификацията.

— И какво кроите сега?

— Това ще бъде рокля за нашия спектакъл — усмихна се Тамара. — А по-конкретно — за Елена Станиславовна, по-точно, за нейната героиня. Нашата Елена Станиславовна толкова се гордее с европейските си корени, че най-голямата й мечта е да излезе на сцената с дреха, която не е руска или съветска. Много й се иска да се почувства европейка. Е, нека се почувства, нека се порадва. А вие защо ме търсехте? Трябва ли ви нещо?

— Исках да ви попитам за Костя.

— За Костя ли? Нещо не е наред ли? Той не беше ли любезен с вас?

Интересно, откъде ли на Тамара Николаевна й хрумна точно този въпрос? Нима компютърният гений е давал поводи да мислят така за него?

— Извънредно любезен беше — увери я Настя. — Но ми прави много странно впечатление. Имам чувството, че не е съвсем наред с психиката. Дори ми се стори, че може да е наркоман. Какво ще кажете?

Тамара се изправи, разкърши снага, свали очилата си и ги остави върху кройката, с която работеше.

— Май не съм забелязвала — замислено проточи тя. — Впрочем не съм специалист. Във времената на моята младост имаше толкова малко наркомани, че някак не съм срещала нито един, а сега, когато са толкова много, вече съм на възраст, на която човек не общува с младежи. Не знам, възможно е да сте права. Знаете ли какво, не е зле да намерите Алла Ивановна и да поговорите с нея.

— Алла Ивановна ли? — попита Настя. — Същата, дето…

— Ами да, Ярцева. Първо, тя все пак е специалист и второ, те бяха много добри приятели с Костя.

— Бяха приятели? — недоверчиво повтори след нея Настя.

— Настенка, прекрасно разбрахте какво имам предвид. Ами да, те бяха любовници и целият клуб и всички служители в имението знаеха това. На пръв поглед тези отношения бяха очевидно неуместни, но като помисли човек, всичко това е доста закономерно.

— Ще ми разкажете ли?

— Аз почти нищо не знам със сигурност, защото съвсем малко съм ги наблюдавала заедно — пристигнах през август, а в началото на ноември Алла Ивановна напусна, но съм слушала доста приказки: нашите гости обичат да обсъждат такива неща и да клюкарстват.

Тамара постави ръце на кръста си, изопна се назад и въздъхна.

— Добре, време е да си направя почивка, гърбът ме заболя. Хайде да поседнем.

Тя посочи два малки фотьойла, незабележимо сгушени между прозореца и дългата закачалка с вече готови театрални костюми.

— Нима вие сама сте ушили всичко това? — с възхищение попита Настя, разглеждайки ярките рокли със старинни и по-съвременни модели.

— Какво говорите, как бих се справила с толкова много! — разсмя се Тамара, седна в единия фотьойл и подви крака под себе си. Беше толкова миниатюрна, че с лекота се побираше в това малко пространство. — Тук имаме чудесни майстори. Аз само измислям модела и в най-сложните случаи скроявам дрехата, а всичко останало правят участниците в спектакъла и доброволни помощници. При това имаме помощници не само сред членовете на клуба, но и доброволци, както казваме ние, „от града“. Нямате представа колко много пенсионери умеят да шият добре и изобщо не знаят къде да приложат уменията си. А тук си намират и работа, и компания, а после идват на спектакъла и се чувстват участници в него. Дори ги каним на сцената, излизат заедно с актьорите и режисьора. Цветя, аплодисменти, изобщо и те имат своята минута слава. Та така, слушайте…

През лятото на 2007 година Алла Ивановна Ярцева изгубила дъщеря си: дванайсетгодишната Алиса се удавила, когато се къпела в река Томинка. По това време Алла Ивановна не работела в клуба, защото реконструкцията на имението още не била приключила и все още нямало никакъв клуб, но щом клуб „Златна възраст“ отворил врати, а това станало през пролетта на 2008 година, Алла веднага дошла на работа по договор и давала консултации два пъти седмично. По това време тя можела да говори само за дъщеря си, макар че от смъртта на момичето минала почти година. Тя до такава степен била погълната от мъката си и от желание да говори за нея, че повечето гости и служители започнали да я отбягват. А когато през есента на 2008 година в имението дошъл на работа Костя Еремеев, двамата сякаш се намерили. Той също бил изгубил близките си при трагични обстоятелства и се отнесъл към Алла с разбиране, във всеки случай бил готов да я слуша и да поддържа разговор с нея. Сигурно и тя станала за него единственият човек, с когото той можел да споделя мъката си, защото с никого другиго не говорел за това — и до ден-днешен не го правел. Двамата прекарвали много време заедно и нищо чудно, че отношенията им станали съвсем близки. Вероятно съпругът на Алла Ивановна не споделял нейния стремеж да споделя и да си спомня за дъщеря им, а тук тя намерила сродна душа. Така че, ако някой изобщо е наясно с капризите на психиката на Костя, това е само Алла Ивановна Ярцева.

— А защо казахте, че техните отношения са били очевидно неуместни? — попита Настя.

— О, Настенка, ако бяхте видели нашата Алла Ивановна, нямаше да зададете този въпрос! — Тамара весело се усмихна и хитро намигна. — Вече сте виждали Костя, нали така? Никой не би го нарекъл красавец или дори просто интересен и привлекателен младеж.

— Не знам — призна Настя, — аз така и не успях да видя добре лицето му. Видях шапката му, видях вдигнатата му яка, а лицето като цяло — не. Само носа. Мисля, че е дълъг и костелив.

— Точно така. Когато видите нашия Костя в помещение, без шапка и яке, ще разберете, че и всичко останало в неговата външност е такова. Алла обаче… Тя е много красива, ярка, стройна, много женствена. Една такава… с изразителни форми, едър бюст, тънка талия, дълги крака. Устните й са хубави, пухкави, ясно очертани. Изобщо бонбонче. Вярно, в неподходяща обвивка.

— Какво имате предвид?

— Ами представете си това, което ви описах, с дълга, много светло изрусена коса, с ярко червило, че и с изопнат пуловер с много пайети по него, а на всичко отгоре с пола с висока цепка. Е, представихте ли си го?

Настя си представи всичко. Получи се една доста просташка и дори вулгарна картинка и тя го сподели с Тамара.

— Именно — доволно кимна Тамара. — И това е меко казано. Ако можеше да попадне в ръцете на добри стилисти, щеше да стане писана красавица. Особено мен, като фризьорка, ме вбесяваше косата й, избелена до крайност, а когато пораснеше, се виждаха тъмните корени. Алла не се грижеше редовно за косата си и не се изрусяваше навреме. Не знам защо, но не идваше при мен, вероятно страдаше от предубеждението, че моите умения могат да задоволяват само пенсионерките. Впрочем стилът й на обличане е отражение на вкуса й, а в града много мъже споделят този вкус. Моят е друг и всичко това не е важно. Просто аз винаги изхождам от максимата, че човек се облича така, както усеща себе си. Но ако човекът е искрен, той се държи така, както се усеща, тоест облеклото по принцип трябва да отговаря на поведението. А ако те не си съответстват, това ме дразни… сякаш съм се сблъскала с откровена лъжа или коварство. Разбирате ли за какво говоря?

— Не съвсем — призна Настя.

Тази дребничка, слабичка жена, толкова енергична, толкова открита и толкова различна, й ставаше все по-интересна.

— Ще се опитам да обясня. Алла се държеше като човек, потънал в мъката си, а се обличаше като жена, търсеща приключения. Едното не отговаряше на другото. Впрочем на Костя това сигурно е харесвало. А може там да не е имало никаква любов, а просто привличане между две еднакво наранени души. Не любов, а взаимно разбиране и взаимна подкрепа в мъката — и това не е малко, а може би дори повече от общоприетото разбиране за любовта. Както и да е, тяхната връзка приключи доста преди Алла и мъжът й да се преместят в областния център.

— С Костя скараха ли се?

Тамара разпери ръце.

— Е, това не знае никой, не сме им светили. Но всички забелязаха взаимното им охладняване. Костя престана да ходи в кабинета на Алла, когато тя имаше приемни дни, и двамата вече не се разхождаха заедно из нашия парк. Между другото, Настенка, по въпроса с облеклото. Исках да ви попитам: какво искате да кажете на околните с протритите си дънки, макар че са модерни и много скъпи? Че сте на петнайсет години ли?

Настя се стъписа от този неочакван обрат. Какво иска да каже ли? Ами че тя никога не се бе замисляла за това как се облича! Просто се обличаше, както й беше удобно и както бе свикнала, толкоз по въпроса. За да кажеш нещо, си има език, а дрехите са предназначени за съвсем друго.

— Не, защо…

— Може би искате да кажете, че сте бедна студентка?

— Не — усмихна се Настя.

Любопитството й се пробуди и тя с удоволствие продължи предложената от Тамара игра.

— Че сте младееща се пенсионерка?

— Това още по-малко.

— Че си търсите млади любовници?

— Това пък определено не — звънливо се разсмя Настя. — Имам прекрасен съпруг и всичко ми е наред в това отношение. Не са ми нужни никакви приключения.

— Че искате да си намерите работа, на която вземат само млади момичета?

— И това не. Имам си работа и засега не търся друга.

— Какво тогава искате да покажете чрез своите дрехи? Защо се обличате така? Вие сте красива жена, изживяла по-голямата част от живота си, защо тогава се опитвате с външността си да кажете на околните някаква неистина за себе си? Харесва ви да мамите, да заблуждавате, така ли?

— Но какво говорите, Тамара! Аз никого не мамя, просто живея така, както ми харесва, така, както съм свикнала от дълги години. Какво лошо има в това?

— Лошо — нищо. Глупаво и неправилно — много. Спомняте ли си, разказвах ви за Аида Борисовна? Заради професията и длъжността си тя цял живот е била принудена да се облича строго и така, че да не бие на очи, и това е разбираемо. Но когато Аида се пенсионирала, тя получила възможността да бъде самата себе си и да изглежда точно така, както се усещала. И Аидочка не изпуснала тази възможност. Вие сте имали особена работа и сте се обличали в съответствие с нейната специфика. Но сега и вие сте пенсионерка и пред вас се открива вълшебен свят — да създадете образа си на жена. След толкова години служба най-сетне можете да си позволите да носите всичко, което пожелаете. Ами използвайте тази възможност! Още повече че тук не сте детектив, а социолог, научен работник. Бъдете красива, бъдете елегантна, ярка и сама ще видите как ще се промени настроението ви, светоусещането ви. Красивите дрехи са изкуство, цял пласт от културата, който минава покрай вас. Красивите и разнообразни дрехи ще ви дадат усещането за пълнота и радост от живота и е престъпление, непростимо е да пренебрегвате тези неща. Искате ли да ви ушия един необикновен тоалет? Аз работя бързо и до заминаването си ще имате такава дреха, че ще се почувствате друг човек. Искате ли?

Настя не искаше нищо подобно. И изобщо разсъжденията на Тамара не й харесаха. Нейното внимание винаги беше насочено към работата, към действието, към резултата и грижите за полата, която би облякла, и бижутата, с които би се разкрасила, й изглеждаха проява на нещо женско в най-лошия смисъл на тази дума. Настя си спомни Дашенка, съпругата на брат си, и нейните вдъхновени разсъждения за дрехите и изкуството да се обличаш. Но тогава Дашка беше само на двайсет години, невръстно девойче, затова не бе чудно, че главата й беше пълна само с мисли за красивите дрехи, но Тамара! Тя вече доста е надхвърлила шейсетте, пък и…

Настя погледна Тамара и изведнъж разбра, че изпитва удоволствие, когато я гледа. С целия си вид, прическа, дрехи Тамара Николаевна Виноградова правеше впечатление на немлада, обичаща и обичана жена, за която думите за радост и пълнота в живота не са празен звук. Нима това е лошо? То е хубаво и само по себе си, и е забележително, че всички наоколо го виждат. Красиво е, буди уважение и възхищение.

Впрочем Тамара си е Тамара, а тя, Настя Каменская, е друга и всичко това не е за нея. На нея не й е интересно. Най-малко пък я интересува някаква си там невероятна рокля. Тя се чувства прекрасно и с дънки и джемпър. Само дето й е студено. А една нова рокля със сигурност няма да я стопли.

Останалата част от деня Настя прекара в основната сграда на имението, разговаряйки с членовете на клуб „Златна възраст“. В качеството на социолог първите й въпроси бяха за промените в живота на човека след пенсионирането, после преминаваше непосредствено към клуба, към заниманията, компютрите, хобитата, общуването и приятелствата, и оттам вече беше близо до Галина Илинична Корягина и Аида Борисовна Павлова, а същевременно и до скандалната статия в местния вестник. Съдбите и характерите на хората бяха различни, докато интересуващата Настя информация — обидно еднаква и по нищо не се различаваше от това, което тя и бездруго вече знаеше. Корягина — гръмогласна и неприятна, Павлова — ярка и интересна, по повод на статията и възможността да съществува потомък на рода Румянцеви мненията се разделиха: едни смятаха, че всичко това е напълно възможно и има основания за тревога, други — че няма никакъв потомък и няма абсолютно нищо, от което да се страхуват. За щастие никой не знаеше за счупеното огледало в салона на Тамара: тя не бе вдигнала шум около това събитие, докато пръснатите по пода във вестибюла коси наистина бяха направили впечатление, но никой нямаше каквито и да било догадки кой може да го е направил.

Напълно затъпяла от безкрайните разговори за едно и също, Настя отиде в менажерията — искаше да вземе Дружка, за да се разходят на чист въздух. Няколкото часа, прекарани на топло, я бяха накарали да забрави как бе мръзнала и й се струваше, че като нищо ще издържи едночасова разходка, ала още щом излезе с кучето в парка и тръгнаха по заснежената алея към реката, всичко си спомни — и чувството не беше от приятните. Наложи се да поеме обратно.

— Ще се прибираме — съобщи с въздишка на Дружка. — Инак ще се тръшна с простуда.

Трудно можеше да се каже доколко Дружка разбира човешката реч, но май се ориентираше доста добре, защото моментално и категорично спря насред алеята и отказа да продължи напред. Тежеше доста килограми и колкото и да я теглеше Настя за каишката, полза нямаше — по никакъв начин не можеше да я помръдне от мястото й. Не че се опъваше, дори не ръмжеше — просто стоеше и гледаше Настя укорително и жално.

— Ей — слисано й извика Настя, — какво ти става? Да се прибираме, студено е. Хайде де, да вървим, Дружке, хайде, миличка.

Не помагаха нито силата, нито молбите, нито ласкавите думи, нито заплахите. Дружка стоеше като каменно изваяние. Настя помисли малко, взе решение, извади от джоба на якето си мобилния телефон и намери в него номера на Тамара.

— Как мислите, може ли да заведа в стаята си едно куче от вашата менажерия?

— Ама разбира се! — засмя се Тамара. — Само не го оставяйте за през нощта, инак после ще е невъзможно да го върнете в клетката.

— Няма да го оставя — радостно обеща Настя. — А в колко часа се затваря менажерията?

— В десет я заключват. Но при охраната на страничния вход има ключове, те винаги ще ви отключат, ако не успеете да върнете кучето навреме. Кое си избрахте?

— Едно голямо, рунтаво, от новите.

— Ааа, знам за кое говорите. То е едро, нуждае се от дълги разходки.

— Да, разбирам — виновно отговори Настя, — аз исках да я разходя, но ми е ужасно студено. Някак неправилно съм се облякла. А ми е мъчно да се разделям с нея. Очите й са такива…

— Разбирам, разбирам. Доведете я на гости, всичко е наред.

Настя прибра телефона и отново дръпна каишката.

— Хайде на гости при мен, ще те почерпя с кашкавал и пирожки, имам още останали. Тръгваме ли?

Този път кучето се подчини безпрекословно и бодро взе да подтичва до Настя. Двете бързо стигнаха до сградата и най-сетне се озоваха на топло. Настя избърса лапите на Дружка с парцала, намерен в банята, и седна в хола. Кучето изяде предложената гощавка и се простря в краката й на пода, с глава върху лапите.

— Значи, гледай какво имаме до момента — започна на глас Настя. — Получават се няколко версии. Първата: и двете убийства са извършени от маниак, който има отношение към клуб „Златна възраст“. Тоест или е член на клуба и е постоянен гост, или е служител, или един от доброволците, които често идват тук. С тази версия всичко е ясно, тя изцяло чака мои действия, тук съм вътре в ситуацията и моя пряка задача е да я проуча. Колко време ще отнеме това — не се знае, но е ясно, че кръгът от хора, макар да е доста голям, все пак е ограничен и рано или късно ще открия този откачалник. Съгласна ли си?

Кучето едва-едва повдигна глава, почти нечуто въздъхна и отново зае предишната си поза.

— Значи си съгласна — констатира Настя. — По-нататък. Втората версия е: и двете убийства е извършил маниак, но този маниак няма никакво отношение към клуба, просто си избира пенсионерки и извършва черното си дело, а че и двете са посещавали „Златна възраст“, не е нищо повече от обикновено съвпадение. По тази версия местните детективи са свършили огромен обем работа, аз нямам какво да добавя, защото, ако нашият маниак не е търсил лекарска помощ и не се е водел на отчет при никого, ще го намерим, ама друг път. С една дума, тази версия е най-прогнилата, в смисъл че е трудно разкриваема. При нея колкото повече епизоди има, толкова повече са и шансовете да го разкрием, а засега епизодите са само два, практически нямаме никакви шансове. Работата с източниците не е дала и няма да даде нищо, ако нашият откачен изобщо не е от Томилин, а от някое друго място, макар и немного отдалечено, но на което томилинските оперативни работници нямат агентура.

Аха, но ти, Дружке, сигурно не знаеш какво е агентура? Ами правилно, за какво ти е да знаеш.

Настя стана, донесе от антрето чантата си, извади цигарите, запали и сякаш се погледна отстрани. Седи и разговаря с куче. Идиотка. Ненормална психарка. Но и тя, видите ли, издирва маниак.

Усмихна се, посегна към гърба на кучето, зарови пръсти в гъстата козина. Дружка радостно заскимтя, вдигна муцуна и се облиза.

— Защо се облизваш? Не ти давам бонбон, а само те галя. Какво, не схващаш ли разликата?

Кучето ловко се извъртя, седна и близна ръката на Настя. После се отърси, попристъпва на място и отново легна.

— А, сега разбра — кимна Настя. — Добре, продължаваме нашата лекция. Версия трета: първото убийство е извършил маниак, за чието залавяне нямаме никакви шансове, а второто е имитация, подражание. Тази версия се дели на две подверсии. Първа подверсия: Павлова е била убита случайно, просто на някой идиот му е хрумнало да изкопира убийството на Корягина. Самата Павлова не го интересува и с нищо не го е ядосала, просто му се е изпречила в удобен час на удобно място. Защо го е направил? Например хванал се е на бас с някого, че „ще убия бабичка като едното нищо“. От желание да покаже колко е як и може да измами милицията. От стремеж към слава, па макар и анонимна, защото за убийството ще се пише много в пресата и ще се говори из града. От синдрома „Разколников“, тоест от желание да провери себе си — дали е способен на убийство. Вярно, всички тези видове мотивация — освен баса, са чисто психопатологични, но въпреки това престъпникът е вменяем и най-вероятно не се води на отчет никъде. Има и вариант убийствата да са извършени просто от хулигански подбуди, но и това ще отнесем към категорията „бас“. За проверката на тази подверсия е нужна агентура, сама нищо не мога да направя. Значи, с това трябва да се занимават Вторушин и Федулов, но предварително аз ще трябва дълго и основателно да ги убеждавам. Ти как мислиш, Дружке, ще ме оставят ли да ги убедя?

Очевидно кучето нямаше собствено мнение по този въпрос, защото дори ухо не помръдна в отговор.

— Е, и аз мисля така — въздъхна Настя. — Да преминем към втората подверсия: някой е искал да убие конкретно Аида Борисовна Павлова и е решил да се възползва от извършеното по-рано убийство на Корягина, за да имитира второ престъпление на маниака. Така че второто убийство да бъде приписано на изпълнителя на първото. Разбира се, ако някой ден го открият. А ако не го открият — така дори е по-добре. В този случай трябва да се поровим в личния живот на Павлова и с това вече ще се наложи да се заема аз, защото основната маса нейни връзки и контакти се намират тук, в имението. Няма смисъл да се ровя в служебната й дейност, тя отдавна е пенсионерка — ако са искали да си разчистят сметките с нея заради нещо, свързано с работата й на следовател, щяха да го направят много отдавна, нямаше да чакат толкова години.

С това Дружка, колкото и да е странно, беше съгласна, за което недвусмислено се изказа опашката й, като направи плавно движение наляво-надясно.

— По-нататък. Версия четвърта: първото престъпление е извършено конкретно срещу Корягина, но е замаскирано като извършено от маниак. А второто, чиято жертва е станала Павлова, е извършено от луд имитатор. Или не луд, но все пак отвратителен тип. Ако си забравила, мила Дружке, напомням ти списъка на мотивите от първата подверсия на третата версия. Синдрома „Разколников“ и други такива. Добре де, ти и без това си ги спомняш. Корягина, както и Павлова, отдавна е била пенсионерка, следователно мотивът за нейното убийство се намира на плоскостта на личните й дела от последно време. И това също е моя работа. Дожаля ли ти за мен, Дружке? Виждаш колко работа ще трябва да свърша. Няма и гаранция, че това ще даде някакъв резултат.

На Дружка, разбира се, много й дожаля за Настя, тя веднага изплези език и се опита да стигне с него до ръката й.

Не успя, затова трябваше да се задоволи с крака, обут в чорапогащник, дънки и пантоф. Вкусът на дънковия плат едва ли хареса на кучето, но то не го показа и дори не се намръщи.

— Да продължим нашите игрички. Има още една версия, пета, най-тъпата и най-малко вероятната, но аз, като честна жена, съм длъжна да взема и нея под внимание. Поне трябва да я разгледам, макар и повърхностно. Двете престъпления са извършени от различни лица, при това и двете убийства са замаскирани като извършени от маниак. Това, разбира се, е пълна измишльотина от гледна точка на теорията на вероятностите, но аз съм свикнала да работя добросъвестно и да не изпускам нищо. Значи, първият престъпник си разчиства сметките с Корягина, като имитира психопатология, а вторият искрено вярва, че Корягина е била убита от маниак, и когато убива по лични мотиви Павлова, просто копира първото убийство, та после и второто да бъде приписано на маниака. Логично ли е?

В този параграф Дружка не съзря никаква логика, за което красноречиво се изказаха ушите й, които престанаха да мърдат и сякаш се оклюмаха.

— Ами да, така си е — въздъхна Настя, — на теб ти е досадно дори да слушаш какви ги дрънкам. Но имай предвид, скъпа моя, че по тази версия ще трябва да работя пак аз: Впрочем горепосочената работа вече е предвидена по версии 3 и 4. Така че — нищо ново… И накрая, шестата и последна версия: и двете убийства са извършени от едно и също лице по лични мотиви и са твърде успешно замаскирани като извършени от луд човек. Тази работа вече ще трябва да си я поделим с нашите доблестни оперативни работници. Да речем, аз ще мога да си изясня клубните дела на Корягина и Павлова и да видя къде техните интереси може да са влезли в конфликт с интересите на някое трето лице. Например мога да проверя всичко свързано с Елена Станиславовна Муравьова. Или с някого другиго. Но ако Корягина и Павлова — като представителки на органите на властта в съветско време, са засегнали някого още тогава, моите силици няма да стигнат. Това е ресор на Вторушин и Федулов. В старанието на Федулов нещо не мога да повярвам, макар че той ми говореше как не можел да спи спокойно, докато маниакът се разхожда из града, как майка му посещавала клуба и той се страхувал за нея… в действителност обаче почти нищо не предприема и всичко ще легне най-вече на моите плещи. Усещаш ли как работата се трупа ли, трупа все върху мен, а?

Дружка определено усещаше това, защото този път взе вкусова проба от кадифените пантофи и тънкия чорапогащник на Настя.

— Съчувстваш ми, да, добра душа си ти — благодарно каза Настя. — Но ние с теб изпуснахме още един важен момент, по който се чувствам като пиле в кълчища и който също ще трябва да възложа на оперативните работници. Ако двете престъпления са били извършени от различни хора, откъде вторият престъпник е научил подробностите за първото убийство? Тук вариантите са само два, но кой от кой по-тежки… в смисъл на обем работа. Вариант първи: вторият убиец е един от хората, които са видели първия труп. Може би е същият минувач, който е открил трупа на Корягина и е извикал милиция. Може просто да е минавал наблизо и да е спрял и изчакал заедно с други минувачи милицията, да е наблюдавал огледа на местопроизшествието. Вярно, мястото е било отцепено и не са пускали външни лица да се приближават, но нали, преди да дойде милицията, до трупа е можел да се приближи всеки и да разгледа всичко. Как ще се издирва този човек? В милицията има данни за онзи, който е извикал наряда, и за поемните лица, а данните за останалите, за онези, които са стояли наблизо и са видели всичко? И втори вариант: информацията за подробностите около убийството на Корягина е изтекла от човек, който е имал отношение към следствието. Следовател, оперативни работници, техник криминалист, експерти, включително съдебният медик, служители от дежурната част, ръководството на отдела, ръководството на следствието — не можеш дори да ги изброиш. И всеки от тях може да е разказал нещо вкъщи, на семейството си или на приятели. С една дума, и двата варианта са гадни, работата е просто огромна и няма никаква гаранция, че Вторушин и Федулов ще се заемат с нея, още повече че Федулов даде ясно да се разбере: той не вярва „нашите“ да имат нещо общо и за честта на пагона е готов да прегризе гърлото всекиму, който би й посегнал. Аз изобщо някак си не забелязах у тях интерес за разкриването на тези убийства. Неразкритото си е неразкрито, нека така си и остане, защото всеки ден се извършват нови престъпления и по тях също трябва да се работи, а ако се занимават и със старите дела, цял живот няма да им стигне. Е, каквото зависи лично от мен, аз, естествено, ще го свърша, макар че нямам никаква представа как и в какви срокове. Как се натресох, а! Има и една версия, че и двете убийства са извършени от хора, които искат да отнемат имението от Бегорски. Но аз не я разглеждам, защото интервалът между престъпленията е твърде голям. И изобщо, доста прозрачно ми намекнаха да не си пъхам носа там, те сами щели да се оправят, ако пожелаят, а на мен още ми се живее. Как можа Стасов да ме натика в тази история!

Явно в гласа й имаше толкова отчаяние и молба, че кучешката душа не издържа. Дружка плавно се надигна, постави предните си лапи на коленете на Настя и започна да я ближе по лицето. От умиление Настя едва не се разплака.

— Благодаря ти, добра ми Дружке, ти ме съжали, ти ме разбираш — нареждаше тя и галеше кучето по шията и гърба. — В този град никого си нямам освен теб. Я да те почерпя с една наденичка и ще те водя вкъщи, а? Честно казано, тази наденичка я отмъкнах от заведението, за да те поглезя утре, но ти днес изслуша безропотно такъв поток от глупости, че ти се полага награда за търпението. Всъщност много ми помогна — в главата ми цареше такава бъркотия, а като изговорих всичко на глас, мислите сякаш взеха да се подреждат. Да вървим в кухнята, там съм скрила наденичката за теб, вкусна наденичка, дебела, сочна наденичка!

Наденичката беше унищожена с мляскане, скимтене и очевидно удоволствие, след което Дружка послушно позволи да й закачат каишката на нашийника и да я отведат в менажерията. Настя успя да стигне там преди десет часа, така че не се наложи да иска ключове от охраната.

— Лягай си, Дружке — ласкаво каза на кучето и пусна резето на клетката. — Утре пак ще дойда. Ще идем да се разходим, после ще те поканя на гости и ще те нагостя с нещо вкусничко.

Кучето стоеше до решетката и нямаше намерение да си ляга. Притискаше хълбок до пречките и се опитваше да близне ръката на Настя.

— Господи, какво сърце трябва да има човек, за да те напусне — простена Настя. — Изцеждаш всичките ми душевни сили. Хайде де, Дружке, хайде, миличка, пусни ме, и аз трябва да спя, и ти трябва да си легнеш. Хайде да се разделим до сутринта.

Кучето жално заскимтя и плахо пролая, втренчено в Настя с предани печални очи. Настя не издържа, вдигна резето, отвори вратичката и Дружка с цялата възможна за възрастта й пъргавина изскочи в коридора и радостно се завъртя около краката й — вдигаше муцуна и търсеше погледа й. Настя приклекна и прегърна кучето през врата.

— И аз те обичам. Но не мога да остана тук до сутринта. И не мога да те взема със себе си. Трябва да се съобразяваме с обстоятелствата. Хайде, слънчице, бъди ми умничка, прибери се и си лягай. Утре ще дотичам още рано сутринта, обещавам.

Дружка явно все пак доста добре се ориентираше в човешката реч. Помиярите въобще са по-съобразителни от своите породисти събратя — нали са принудени да оцеляват в наистина невъобразими условия. Тя въздъхна, за последен път близна лицето на Настя и се потътри към мястото си, изразявайки с цялата си фигура тъга и покорство.

Настя избърса сълзите, бликнали от очите й, затвори клетката и излезе от менажерията. Вече бе направила няколко крачки по пътечката към малката сграда, когато внезапно забеляза край близкия гараж някакви сенки. Стана й любопитно и тръгна крадешком към масивната тухлена постройка. Приближи и се скри зад дебелия ствол на едно дърво.

Пред гаража стояха трима души и тихо си говореха. Колкото и да напрягаше слуха си, Настя успяваше да различи само отделни думи, а също — че двата гласа бяха мъжки, а третият принадлежеше на жена.

— … милицията… ще научат… не казвайте на никого… добре… катастрофа…

Настя чуваше по-добре, отколкото виждаше, затова се принуди да рискува и се приближи още, за да види поне нещичко. За щастие наблизо имаше още едно дърво, зад което можеше да се скрие, и сега тя успя да забележи, че жената предаде на единия от мъжете някакъв пакет, който той веднага скри под якето си. От това по-близко разстояние Настя все пак го разпозна: беше Костя Еремеев.

Тримата се разделиха, Костя остана да стои пред гаража, притиснат до стената, а другите двама тръгнаха по пътечката към алеята, която водеше от основната сграда към входа. Настя буквално се прилепи до дървото, защото те минаха точно покрай нея, на сантиметри. Сега разпозна и тях — бяха възрастното семейство Путилини, с които тя днес вече бе разговаряла за живота изобщо и за имението в частност. Костя не тръгна още известно време и Настя трябваше да почака нови десетина минути, тресейки се от студ, докато фигурата му се отдели от стената на гаража и изчезна в мрака.

Всичко това беше много странно и дори плашещо. Какви тайни връзки можеха да съществуват между системния администратор Костя и съпрузите Путилини? Настя би могла да предположи какви ли не тайни, но те се бяха срещнали късно вечерта, по тъмно, край гаража, а не в хола на основната сграда, и си бяха говорили полугласно, от време на време дори шепнешком, а Путилина предаде на Костя някакъв пакет… Не, определено с Костя нещо не е наред. Трябва да се заеме по-сериозно с него. Може би именно някой от семейство Путилини е въпросният потомък на рода Румянцеви, а съпрузите са завербували Костя за свой помощник? Или обратното, потомъкът е именно Костя, а Путилини му помагат?

Когато Настя стигна до своето жилище, се оказа, че е трябвало да стои при едното, а после при другото дърво в преспи, което във вихъра на детективската си страст не бе забелязала, и сега нейните чудесни, толкова модерни и скъпи дънки са подгизнали до колената, а краката й са се вледенили и почти са изгубили чувствителността си. Само това й липсваше сега! Наложи се да намести дънките на радиатора и веднага да напълни ваната с гореща вода. А имаше да пише и отчет… По дяволите, какъв живот само!