Живот след живота

ГЛАВА 7.

Настя се събуди призори и с недоумение впери очи в часовника: няма и седем, а вече никак не й се спи. Повъртя се в мекия креват с балдахин, опита се да задреме, но нищо не се получаваше, главата й бъкаше от мисли, коя от коя по-странни и причудливи — и все за маниака, окопал се в имението на Румянцеви-Лобанови. „Скоро съвсем ще се побъркам от тези семейни предания. Така може и до лудницата да стигна — уплашено си помисли тя, като се улови, че гради поредната версия, в която главна роля играеше Елена Станиславовна Муравьова в качеството на потомка на Румянцеви. — Така де, какви идиотщини си съчинявам!“

Помисли малко дали да не се облече и да не излезе на разходка с Дружка, щом и без това не й се спи, но се сети, че отварят приюта чак в десет. Вярно, Тамара каза, че може да вземе ключ от охраната… Да, реши Настя, точно това трябва да направи: да стане, да се измие, да пие кафе, да се облече и да излезе на разходка. И за кучето радост, и за здравето полезно. Само че е много студено. „Ама и аз съм една глупачка — самокритично разсъждаваше тя, докато стоеше под горещия душ. — Нали вчера ходих до града, видях се с журналистката, а защо не се отбих в първия срещнат магазин, за да си купя дебело дълго яке? Вярно, Бегорски ме предупреди, че на достъпна цена тук мога да купя само нещо китайско, а за дрехи, които се продават в бутици, нямам пари, още не съм ги спечелила, но нали можех да купя и китайско, па макар и с лошо качество — все щеше да ми послужи седмица-две, а едва ли ще остана тук по-дълго. Трябва да се постарая днес да отида и да си купя нещо, каквото и да е. Всъщност би трябвало да си взема и по-топли обувки или някакви простички ботуши, защото краката ми постоянно са мокри, има много сняг, а обувките ми са плитки. И някакъв пуловер, тип скиорски, от дебела прежда. Вярно, с всичко това никак няма да изглеждам като столичанка, много важно обаче — здравето ми е по-скъпо. А за ботушите май се изсилих, разкошните ми клоширани дънки няма да влязат в ботуш. Хем Бегорски ми каза: три чифта дънки, и то непременно тесни, по крака. Сега ми е ясно защо. Ама нали съм си глупачка, не го послушах и скъсах списъка. От една страна, разбирам защо са го напуснали цели три съпруги, но от друга страна, той не говори празни приказки…“

Тя вече приближаваше до къщичката на охраната при страничния вход, когато портите бавно се отвориха и някаква кола напусна територията на имението. В тъмното Настя не успя да види цвета й, но забеляза, че беше стар форд. Нямаше достатъчно познания, за да уточни модела. Кой ли заминава от имението толкова рано сутрин?

— Добро утро — поздрави тя пазачите, един от които гледаше телевизия, друг прелистваше някаква вехта книга. — Искам да разходя едно куче. Бихте ли ми дали ключ от менажерията?

Любителят на литература остави книгата и посегна към чекмеджето на бюрото за ключовете.

— Вие сте социоложката, нали? Тамара Николаевна ни каза за вас. Ето, вземете.

— Благодаря — отвърна Настя. — А кой излезе толкова рано?

— Саня.

— Беляков? — учуди се тя. — Той тук ли нощува? Мислех, че живее в града.

— Така си е, в града живее. — Вторият пазач намали звука на телевизора, защото пуснаха реклами. — Ала се наложи да го извикаме. Тази нощ имахме извънредно произшествие.

— Какво извънредно произшествие?

— Някой е счупил два прозореца в основната сграда. Не бяхме ги забелязали веднага, но когато тръгнахме на обход в шест сутринта, ги видяхме. Веднага се обадихме на Санка, събудихме го, той бързо дойде, видя как изглеждат и замина за строителната борса за стъкла.

Така, започва се. По-точно, продължава. Два прозореца. Счупени стъкла. А в стъклата — отражение… Отново следва точно легендата.

— Но нали вие охранявате територията, как може да е влязъл външен човек?

— А вие не ни разпитвайте — тросна се книголюбителят, — имаме си началство. Като дойде началникът на охраната, ще се отчетем пред него — какво и как…

Ами да, разбира се, защо трябва да отговарят на въпросите на някаква странна социоложка. Добре, ще опитаме по друг начин.

— Интересно ми е да видя — каза с подлизурски тон Настя.

— Може ли да ми покажете?

— Няма нищо за гледане. Счупен прозорец и толкоз.

— Но поне с какво са го счупили?

— С камък, с какво друго. По-точно, с два камъка. Търкалят се там.

Като разбра, че няма да има полза от нейните въпроси, Настя тръгна да вземе Дружка. Кучето спеше дълбоко и в първите няколко мига, след като се събуди, дълго гледа жената с мътни неразбиращи очи: толкова рано тук никога не бяха я будили. После разбра, че е настъпил празник, прозя се и завъртя опашка.

— Тръгваме ли? — подръпна я Настя с каишката. — Да вървим да пишкаме, хем ще видим и счупените прозорци. Не искат да ни ги покажат, но и ние си имаме очи, ще ги намерим някак.

Разходиха се до ротондата, а когато кучето реши всичките си дребни и по-сериозни проблеми, се върнаха при основната сграда и тръгнаха покрай фасадата. Откъм парка всички прозорци бяха здрави, но откъм курдоньора Настя откри двата счупени прозореца. Бяха прозорците на „зеления кол“. Интересно, как са били хвърлени камъните — отвън навътре или обратното?

— Хайде да потърсим камъните — предложи тя на Дружка.

— Може да са ги хвърлили отвътре.

На кучето не му беше интересно да търси някакви си камъни, то предпочете да огледа двата съседни прозореца, тези на заведението. Вероятно оттам лъхаше някаква привлекателна миризма. Вече просветляваше, но въпреки това се виждаше трудно и Настя, колкото и да се мъчи, така и не намери камъните, с които са били счупени стъклата. Всъщност това беше странно — върху белия сняг те би трябвало да се забелязват добре. Но само в случай, че са ги хвърлили отвътре. Ами ако са ги хвърлили отвън? Тогава камъните трябва да се намират на пода в хола. Настя приближи лице до останалите да стърчат стъкла и опита да пъхне главата си вътре, за да може да види нещо. Но вътре в хола беше съвсем тъмно, предутринната светлина все пак не бе достатъчна.

Тя премести поглед към перваза и ги видя, въпросните камъни. Доста големи. Стояха един до друг, поставени от нечия грижовна ръка. „Сигурно домакинът ги е сложил тук“ — реши Настя. Добре де, сега и бездруго нищо не може да си изясни, ще трябва да почака, докато се върне Беляков.

Заведе Дружка в своето жилище, изпи две чаши кафе, нагости кучето с купените снощи сандвичи, написа дълго писмо на мъжа си и го изпрати по електронната поща, като периодично поглеждаше през прозореца, от който добре се виждаше основната сграда. Когато най-сетне забеляза на един от счупените прозорци мъжка фигура, Настя бързо се облече, заведе Дружка на мястото й и тръгна да се види с домакина.

Зетят на Бегорски и Вера Алексеевна — Саня Беляков, беше високо симпатично младо момче с права тъмноруса коса и открито лице. Горният му ляв кучешки зъб липсваше, но тази липса не разваляше неговата широка усмивка, а обратното — дори й придаваше някакъв чар.

— Ау, какво се е случило тук? — наивно попита Настя. — Мислех, че клубът отваря чак в десет сутринта, а тук гледам, че някой работи.

— Добро утро — весело я поздрави Беляков. — Знам коя сте. Вие сте социолог, разговаряте с нашите старци, Ленка ви показа и ви видях.

— Ленка ли? Коя е тя? — Настя продължи да се прави на света вода ненапита.

— Жена ми, и тя работи тук. А аз съм Саня, нещо като домакин съм, а всъщност се занимавам с всичко — ставам и за шлосер, и за електричар, и за шофьор, ако потрябва. Мога всичко да построя, всичко да ремонтирам. Момче за всичко съм. Сега поставям нови стъкла. Някакъв гад я е свършил тая през нощта.

— Какво говорите! — изохка Настя. — Но как е станало?

— Откъде да знам? През това време съм спял вкъщи. Но камъните са хвърлени отвътре, прибрах ги от снега навън.

— Искате да кажете, че някой е проникнал на територията и е влязъл в сградата?

— Сигурно — сви рамене Саня. — Как иначе?

Как, как… много просто. В основната сграда на втория етаж са разположени апартаментите за гости и в тях, доколкото си спомняше Настя, живееха, следователно нощуваха, трима души. Всеки от тях е можел да слезе на първия етаж и да счупи прозорците. Освен това ключове има охраната и нищо не би струвало да се отключи вратата на основната сграда и да се влезе вътре. Още повече че охраната има от всички ключове, включително и от „зеления хол“, докато външните хора трябва отнякъде да намерят такъв. Освен това на територията на имението през нощта се намират хората, които спят в допълнителните сгради: Тамара Виноградова, Настя Каменская, Константин Еремеев и Валерии Василевич Полосухин. Настя няма ключове и добре си спомня, че през нощта бе спала и не бе чупила никакви прозорци. Тамара? Тя по принцип има достъп до всички ключове, но защо да чупи прозорци? Каква причина може да има? Тя обича Андрей Бегорски и иска нещата му да вървят добре, не е заинтересована от ликвидирането на клуб „Златна възраст“. Остават Еремеев и Полосухин. Общо седем души: двама пазачи, трима гости, компютърджията и знатният емигрант, любител на бродерията. Всъщност мисълта за пазачите никак не е лоша, защо ли досега не бе спохождала Настя? Ако изхождаме от предположението, че убиецът се намира някъде около имението, защо трябва да се ограничаваме с членовете на клуба и служителите, работещи в основната сграда? Защо този човек да не е пазач? И между другото, тя съвсем бе забравила за охранителния пост при главния вход, нали и там дежурят двама души, значи, под подозрение са не двама, а четирима пазачи. Впрочем не, ключовете се пазят само при охраната на страничния вход. Но все пак трябва сериозно да помисли за пазачите, бяха убягнали от вниманието й.

Виж, на Саня Беляков такава мисъл май изобщо не му хрумва, той смята, че прозорците може да е счупил само злосторник, промъкнал се на територията на имението отвън, с една дума, чужд човек.

— Но откъде този негодник е взел камъните? — замислено попита Настя. — Наоколо има толкова сняг, невъзможно е да намериш такива големи камъни навън.

Саня хвърли поглед на оставените на перваза камъни и се усмихна.

— Струва ми се, че знам откъде са. С такива камъни е ограден алпинеумът в нашата зимна градина. С такива или много подобни на тези.

— Да проверим? — живо предложи Настя.

— Ами хайде! — веднага се отзова младият мъж.

Те с бърза крачка тръгнаха към зимната градина и Саня показа на Настя алпинеума. Беше малък, много спретнат и липсата на два камъка се забелязваше от пръв поглед.

— Виждате ли, правилно предположих. — Беляков беше много доволен от своята наблюдателност. — Нямам грешка в тези неща. Трябва да върнем камъните по местата им, защото така нашият алпинеум изглежда щърбав.

Те се върнаха в хола, Саня продължи да се занимава с прозорците, а Настя, уж безцелно, се мотаеше наоколо и поддържаше лекия разговор. Колкото повече общуваше с домакина, толкова повече той й харесваше със своята откритост, веселост и позитивно отношение към нещата. Но колкото повече й харесваше той, толкова по-малко доверие изпитваше към него. Според законите на жанра онзи, който буди най-голямо доверие, в края на краищата се оказва жесток убиец. Защо този чудесен и весел Саня, зетят на самия Бегорски, да не може да е въпросният потомък на Румянцеви, мним или истински? Или просто ненормалник? Или банален съучастник на истинския злосторник? Да, той не е счупил стъклата, макар че и това е под голям въпрос — нали са му се обадили по телефона, когато от момента на произшествието вече е било минало известно време, кой знае колко точно — може да е било двайсет минути, но може да са били и два часа, и той спокойно може да се е прибрал вкъщи и да е вдигнал слушалката. А ако са му позвънили на мобилния, може да се е намирал и на три метра от портите на имението. А Саня има достъп до всички ключове без изключение, той и сам може да влезе където си поиска и по което и да е време, освен това без никакви специални усилия е можел да направи ако ще и по десет копия от всеки ключ и да снабди с тези копия заинтересованото лице. Какво ли не прави човек срещу много пари! И за алпинеума той се сети подозрително бързо, сякаш го е знаел предварително. Изобщо, трябваше да се заеме и с Беляков. Ако се съсредоточи върху маниака, главен заподозрян, разбира се, е Костя Еремеев с неговите странности и неадекватни реакции, а пък ако си припомним версията за целенасочения натиск върху Бегорски, тук никой не би се справил по-добре от Саня Беляков. Сериозните хора не биха се занимавали с откачалник, а виж, такъв като Саня — уравновесен, симпатичен, вдъхващ доверие, нуждаещ се от пари, човек с достъп до всички помещения в имението — много би им подхождал.

Тамара бе казала за Лена Белякова, че тя била взела от своите родители всичко най-добро, а недостатъците им избегнала. Например Андрей Сергеевич е човек целеустремен, с прекрасен интелект, инициативен и енергичен, но остър, дори грубоват, изобщо не умее да се разбира с хората, да прави компромиси и да отстъпва. Освен това той не смята за нужно да обяснява своите решения, просто ги съобщава и това обижда хората. А Лена при всичките тези положителни качества умее да общува с хората, умее да обяснява достъпно какво иска и как това може да се уреди, умее да слуша, да вниква в нещата, да застава на страната на събеседника си и да го разбира. От майка си — Вера Алексеевна, е взела мекотата, безграничното търпение и сдържаността, които толкова липсват на самия Бегорски.

Лена не обичаше Константин Еремеев и дори не се опитваше да скрие своята неприязън. Настя не бе забравила, че на въпроса кой в имението знае за нейната истинска задача тук, Бегорски бе отговорил: „Моите съпруги“, тоест Лена не би трябвало да знае, би трябвало да я смята за социолог, затова се постара да стигне до въпросите за Костя колкото е възможно по-незабелязано.

— Той не ми харесва — виновно се усмихна Лена, но гласът й прозвуча твърдо. — Някак двуличен ми изглежда.

— Защо смятате така?

— Разбирате ли, татко събираше за работа в клуба екип от съмишленици и мама като кадровик много стриктно следваше тази политика, с всекиго, който идваше да кандидатства за работа, разговаряше дълго, така че тук да работят само хора, които споделят татковата позиция, че след пенсионирането за човека трябва да започва истинска златна възраст. Това означава, че и с Костя е разговаряла дълго и щом е взела решение да го назначи, значи й е харесал, направил й е добро впечатление. А в действителност той не обича възрастните хора.

— Сигурна ли сте? — попита Настя и бързо си записа думите й в бележника си.

— Разбира се. Нямаше да го кажа, ако не бях сигурна. Съвсем определено го чувствам. Той си позволява и пренебрежителни забележки, и много жестоки шеги по техен адрес. Но забележете, само в разговор с мен. А с нашите гости е мил и любезен. С една дума, преструва се. А старците са като деца — те са доверчиви, вземат всичко за чиста монета и обожават Костя. Особено семейство Путилини. Те изобщо не могат да живеят без него.

Аха, ето че и Путилини се появиха на хоризонта. Интересно, какво ли ги свързва с Еремеев?

— Путилини ли? — престори се, че чува за тях за пръв път Настя. — Кои са те?

— Членове на нашия клуб. Костя постоянно се върти около тях. И те непрекъснато току го привикват: „Костя, оправи това, Костя, покажи ни, Костя, нашият компютър не се включва, не се изключва, имаме вирус, не можем да направим еди-какво си…“ и така нататък.

— И какво от това? — учуди се Настя. — Нима това говори за нещо лошо? Напротив, добре е, че когато не се справят с нещо, не зарязват работата с компютъра, а продължават, проявяват настойчивост.

— Може и да е добре — замислено кимна Лена. — Но знаете ли какво забелязах? По повод на тези Путилини Костя никога не си позволява каквито и да било съмнителни изказвания. За всеки друг, но не и за тях. Май цели нещо.

— Какво именно? — не разбра Настя.

— Например да ги наследи — позасмя се младата жена. — Путилини са заможни хора, имат пари, затова Костя им се подмазва. Е, не че знам на какво разчита — на наследство или просто на парични помощи, но това доста бие на очи и е много неприятно. Няма да се учудя, ако науча, че те още отсега му подхвърлят парици.

„Или пари, или някакви загадъчни пакети“ — допълни я мислено Настя.

Ами ако конструкцията е малко по-сложна? Някой от съпрузите Путилини да е потомъкът на Румянцеви, а Костя да е техен съучастник? Въпросите се множат, а отговори — все по-малко.

Накрая Настя попита Лена за гостите, живеещи на втория етаж на основната сграда, в хотелските жилища. Оказа се, че и тримата — двама приятели и една дама, професор — са се настанили в имението след Нова година, следователно не може да са имали отношение към счупеното огледало и разпилените коси. Е, това не е лошо, облекчава работата. Значи, остават пазачите, Еремеев, емигрантът Полосухин и домакинът Беляков.

— Влизайте — дочу се иззад вратата гласът на Тамара, — не е заключено.

Настя влезе в апартамента на Тамара и се огледа. Домакинята не се виждаше.

— Елате насам — чу се някъде отдясно, — тук съм, в ателието.

В тази стая Настя още не беше влизала, преди това Тамара я бе приемала в хола. Вратата вдясно от антрето беше широко отворена. Тамара стоеше пред статив и рисуваше с акварелни бои. Стаята беше учудващо светла, ъглова, с четири прозореца, гледащи на юг и на изток.

— Освен всичко друго, вие и рисувате?! — не сдържа възхищението си Настя. — Може ли да погледна?

— Ама разбира се.

Тамара отстъпи назад и се полюбува на работата си. Настя приближи и взе да разглежда незавършената рисунка на жена в старинна рокля и със странна прическа.

— Красиво е — искрено каза тя.

— Благодаря, радвам се, че ви харесва. Това е ескиз за новия спектакъл, който ще поставяме.

— И вие ли ще я шиете?

— Разбира се.

— Просто ви се чудя — и шиете, и рисувате…

Настя се огледа и забеляза по стените бродерии в рамки.

— … и бродирате. Как намирате време за всичко?

Тамара я погледна с учудване и недоверие.

— Е, че как, Настенка, човек не може да живее само с професията си. Вие самата не правите ли нищо, което да излиза извън рамките на работата ви?

— Не — призна Настя и се засмя, — само съм използвала чуждите езици, които владея, превеждала съм за пари по време на отпуск, пък и вече от много години не го правя.

— Защо?

— Защото и без мен има много преводачи, сега знаенето на езици не е проблем, не е като в началото на деветдесетте.

— Добре, ами шиене? — продължи да пита Тамара. — Бродерия? Плетене? Готвене? Правите ли поне нещичко за собствено удоволствие?

— Не — поклати глава Настя, — цял живот съм работила за собствено удоволствие, нищо друго не умея.

— Ами сега, когато сте пенсионерка?

— Намерих си друга работа, почти същата.

— А когато приключите и с нея? Не можете да разкривате престъпления чак до смъртта си, съществува предел на физическите и интелектуалните възможности на човека, никой не е отменял този предел. Да, вие може още дълги години да запазвате прекрасната си форма и дай боже да е така, но знае ли човек какво може да се случи? Ами ако не можете повече да се занимавате с това, което обичате и умеете. Какво ще правите тогава?

Наистина, какво ще прави, ако не може да се занимава с любимата си работа? Добър въпрос. А отговорът звучи много тъжно.

— Тогава сигурно ще умра — тихо каза Настя.

Тамара внимателно остави четките, избърса ръцете си с парцал.

— Това обаче не е правилно — строго каза тя. — Вие, Настенка, живеете на един крак.

— На един крак ли? — изумено попита Настя. — Как така?

— Ами така — вашият единствен крак, вашата единствена опора в живота, е работата ви на детектив. Ако ви отнемат тази работа, ще рухнете, сякаш някой е издърпал опората изпод вас. Винаги трябва да имате поне два крака, тогава няма да паднете, а по-добре да са три или четири. Непременно трябва да се занимавате с нещо, освен с детективската си работа.

— С какво например? С бродиране?

Настя сама не забеляза как в гласа й прозвуча леко пренебрежение.

— А защо не? Какво лошо има в това? Струва ви се, че е нещо еснафско ли? И аз, знаете ли, също мислех така, когато бях съвсем млада. В онези години почти всичко освен четенето, рисуването и фризьорството ми изглеждаше еснафско. Но изживях дълъг живот и разбрах, че да шиеш, да бродираш, да плетеш, да готвиш, да снимаш, е прекрасно. Можеш да пишеш стихове или проза, можеш да рисуваш, да се занимаваш с музика, да играеш в самодеен театър, да пееш в хор, да работиш като доброволец в някоя организация, като се започне от хоспис и се свърши с приют за бездомни животни. Има безброй занимания, стига човек да има желание. А вие трябва да имате някакво желание и е много лошо, че нямате. Само като се занимавате с нещо, можете да съхраните себе си, ако нямате възможност да останете в любимата си професия. Нали знаете, любимите професии имат едно неприятно свойство: обикновено те са жестоки и с всички сили се мъчат да се отърват от хората, които прекалено силно ги обичат, прекалено силно са привързани към тях. Любимата професия не понася кумири и обикновено жестоко отмъщава на онези, които са я издигнали в култ. Такава особеност има любимата професия, да. Вие само си представете колко е възхитително: прибирате се вкъщи, сготвяте нещо вкусно, сервирате го на мъжа си… Между другото, какво обича мъжът ви?

— В какъв смисъл? — слиса се Настя.

— Какво обича да си хапва? Какви ястия? Какво обикновено му готвите от нещата, които той яде с удоволствие?

— Ау, не знам — смути се Настя. — Аз по принцип не готвя… Някак си не умея…

— Кошмар! — плесна с ръце Тамара. — Но как живеете тогава?

— Мъжът ми готви — поясни Настя и внезапно, за пръв път в живота си, усети колко е нелепо това, което произнася. — Каквото сготви, това ям, не съм капризна.

— Е, вие можете сто пъти да не сте капризна, но да знаете каква храна обича мъжът ви, е ваше пряко задължение като съпруга и спътница в живота.

— Но аз не умея да готвя! — отчаяно възкликна Настя. — Какво сега, ще ме обесят ли за това? Не всеки има тази дарба.

Изведнъж Тамара избухна в смях.

— О, не ми се сърдете, Настенка, аз не говоря за готвене. Щом не умеете, значи не умеете, както и да е. Но просто сте длъжна да познавате вкусовете и пристрастията на любимия си мъж, ако наистина ви е любим.

— Наистина ми е любим — въздъхна Настя. — Просто сигурно съм лоша съпруга.

— Добре, не вие сте му сготвили, а той на вас. С удоволствие сте изяли това, което ви е сготвил, зарадвали сте се, че той умее толкова вкусно да готви, разтребили сте масата, измили сте съдовете… Поне съдове умеете ли да миете?

— Умея — усмихна се Настя. — Доста добре го правя. Дори са ме хвалили.

— И на това благодарим — доволно кимна Тамара. — Та така, измивате съдовете, сядате на дивана, пускате телевизора, вземате панерчето за ръкоделие и започвате да бродирате…

Тамара огледа накачените по стените гоблени и палаво се изкиска.

— … започвате да бродирате заек с морков. Заекът е сивкав, пухкав, с големи хитри очи, с кръгла опашчица, такова едно помпонче, с дълги ушички, а морковчето е оранжево, сочно, сладко, голямо, с яркозелени листа. Мъжът ви седи до вас, чете или гледа телевизия, или работи с документи, или и той нещо майстори с ръце, или просто ви разказва за ваши общи приятели, с които се е видял днес, или за мързеливи колеги от службата, или ви преразказва статия от вестник, а вие си бродирате… И толкова мирно е наоколо, толкова спокойно, уютно! Нима не ви се иска да бъде така? А после, когато завършите заека с моркова, ще изперете гобленчето, ще го изгладите, ще го сложите в рамка и ще го окачите на стената — и вашата стена ще запъстрее с нови цветове, и в жилището ви ще се появи още едно ново ярко петънце, което сте сътворили с ръцете си. И всеки път, когато поглеждате това петънце, вие ще си спомняте онзи мир, спокойствие и уют, и в душата ви ще разцъфват цветя. Повярвайте ми, Настенка, в ръкоделието и в различните хобита няма нищо еснафско или смешно, или неприлично, или срамно. Всичко, което позволява на човека да се чувства спокоен и щастлив, е хубаво. Обаче виждам, че ви доскуча — забеляза тя. — Прекалих с приказките си, така ли? Предполагам, че не сте се отбили при мен просто така, а по работа, а аз тук ви втълпявам азбучни истини. Да вървим да пием чай, изпекла съм чудни курабии по рецепта на моята баба. Ще ви харесат.

Настя я последва в другата стая и седна на дивана. Това май й стана любимо място. Тамара донесе чая и голямо блюдо с курабии, които наистина се оказаха рядко вкусни, крехки, пръхкави и се топяха в устата.

— Искате ли да ви науча да печете разни неща? — весело предложи Тамара.

— Някой друг път — усмихна се Настя. Перспективата да се впусне в кулинарни подвизи не я вдъхновяваше. — По-добре ми кажете какво е отношението на домакина Беляков към неговия тъст.

— На Саня? — учудено попита Тамара. — Към Андрюша?

— Да, към Бегорски.

— Отношението му е прекрасно. Защо питате?

— Не, няма специална причина. — Настя реши да избегне прекия отговор. — Просто си изяснявам всичко, за което съм си задавала въпроси. Знам ли за какво ще ми послужи. Разбирам, че ако се омъжите за Андрей Сергеевич…

— Именно — ако — прекъсна я Тамара.

— … Саня автоматично ще стане ваш роднина. Може би ви е неловко да говорите за него? Вера Алексеевна ме предупреди, че тук всички се защитавате взаимно. Тамара, разберете, не ми трябва лъжа или полуистина. Ако не смятате, че ви е възможно да ми кажете всичко, както си е, ще смятаме, че за нищо не съм ви питала. И няма да има обидени. При всички случаи ще науча това, което ме интересува, но няма да ви поставям в неудобно положение.

Тамара изяде още една курабия и замислено погледна Настя.

— Знаете ли, слушах ви и за пръв път се замислих: а имам ли да крия нещо по повод на Саня или, да речем, на Леночка или Вера. Нямам. Ни-щич-ко — повтори тя натъртено. — Ще ви кажа цялата истина. Но трябва да започна все пак не от Саня, а от Андрюша, тогава ще ви се изяснят много неща. Разбирате ли, Андрей е израснал в голямо семейство, имал е четири по-големи сестри, които никак не е обичал още като дете и не ги обича и до днес. .

— Не ги ли обича? Защо?

— Смята, че са тъпи, примитивни и користни. Те никога не са се интересували от нищо, освен от намирането на съпруг и от благосъстоянието, което това би трябвало да им донесе. С една дума, не са си станали близки още от раждането си. Когато пораснал, Андрей помагал материално на родителите си, но контактите със сестрите си съкратил до минимум, а всички техни намеци и преки молби за уреждането им на добра работа игнорирал: определено знаел, че от неговите сестри и техните съпрузи и деца няма да излязат добри служители. Изобщо, дистанцирал се от семейството, а след смъртта на родителите им общуването със сестрите му съвсем секнало. Между другото, не всички сестри са живи до днес, две от тях вече са покойници. Но това няма нищо общо с нашата история. Както знаете, Андрей е имал три брака и всички те са завършили с развод. И ето че преди няколко години настъпил момент, когато Андрюша разбрал, че около него няма семейство, че със своя корав и праволинеен характер е загубил всичките си близки и са му останали само приятелите от детинство — Родик и ние със сестра ми, е, и още една наша обща приятелка.

— Родик е Родислав Евгеневич, нали така?

— Да, той беше женен за моята сестра. И тогава Андрюша решил, че трябва да събере всички „свои хора“ и отново да застане начело на семейство. Тогава той вече имаше много пари и смяташе, че това ще му даде възможност да урежда живота на всичките си бивши съпруги и техните общи деца, а как ще урежда този живот — той знаеше с абсолютна сигурност… Вие вече сте разбрали, че нашият Андрей Сергеевич винаги знае кое е правилно и кое е неправилно.

— Знам — позасмя се Настя, като отново си спомни злощастния скъсан и изхвърлен списък. — И какво стана после? Той е измислил клуба и е започнал да събира семейството под своите знамена, така ли?

— Не точно така. Отначало той посетил Верочка, дошъл тук, в Томилин, а тя учтиво го пратила… знаете къде. Вече не искала да живее от неговите пари и под неговата диктовка, отдавна й било дошло до гуша. Ленка била вече голяма, учела в полиграфическия институт, смятали да се женят със Саня, та и на тях такова властно татенце диктатор не им било по вкуса — техният живот бил, макар и труден, но стабилен, така че не смятали да го променят. В онзи момент — уточни Тамара с усмивка — Андрюша бил съвсем обезкуражен от отказа им да живеят под негов контрол, дълго скитал из града и не щеш ли, стигнал до полуразрушеното имение на Вяземски. Точно тогава постепенно го завладявала идеята, че му е вече скучно да се занимава със своя холдинг, който бил изградил със собствените си ръце буквално от първия документ, от първата дребна подробност.

Мощен холдинг, работи ефективно, носи огромни печалби, всичко в него е подредено, всички механизми са смазани и отработени, никакви изненади. На Андрюша му трябвало ново дело, такова, което да го грабне. Нещо необичайно, нестандартно, такова, каквото никой по-рано не бил правил, така че да не изучава чужд опит, а да трупа собствен, да прави собствени грешки и да извлича от тях собствени уроци. Такъв си е нашият Андрюшка! — разсмя се Тамара. — От дете си беше такъв, познаваме се повече от петдесет години. Та така, наред с мислите, че му е доскучало, го споходили мисли, че с възрастта човек става нужен на все по-малко хора. И някак у него едното се вързало с другото и се появила идеята да купи имението, да го реставрира и да се опита да създаде структура за приобщаване на пенсионерите към компютърната грамотност, та те да вървят в крак със своите деца и внуци, да не се чувстват изостанали, откъснати от живота, от прогреса, пък и освен това да разшири техните възможности за общуване. По това време Андрюша вече бил посетил третата си съпруга, Анютка, и общия им син, бил се убедил, че Анютка е много щастлива във втория си брак с крупен строител, собственик на бизнес, и тяхното семейство няма да позволи никакви указания относно възпитанието на момчето и няма да приеме помощ. Купил той имението и предложил на новия съпруг на Анютка договор за реставрирането му. Съпругът се съгласил, започнали работата и тогава изведнъж се явил Саня Беляков — тогава още бил годеник на Ленка, но датата на сватбата била определена. По онова време Саня трескаво търсел работа, работел по строежи и припечелвал където можел и както можел, той има златни ръце, за всичко го бива. Но искал да има стабилност, постоянна работа и гаранции — нали създавал семейство. Отишъл Саня при Андрей и го попитал дали няма да се намери работа за него. Андрей го взел веднага, определил му голяма заплата. Саня денувал и нощувал на този строеж, много е предан на Андрей, много му е благодарен и фактически по време на реставрационните работи се превърнал в очите и ушите на Бегорски в имението. Андрей можел да стои в Москва и да бъде спокоен за хода на реставрационните работи, Саня не пропускал нито една дреболия. После, когато Андрей започнал да създава структурата на клуба, потрябвали текстове за публикуване в интернет и тогава Андрюша предложил на Саня да поговори с Леночка, която имала специалност „редактор“ в института, където учела. Ленка веднага се съгласила да помогне, защото по онова време Саня не спирал да й говори какъв забележителен баща има, така че момичето само търсело повод да дойде при Андрей, запазвайки достойнството си. А когато вече работата стигнала до щатно разписание и счетоводство, Лена довела майка си, Верочка, която Андрей също с удоволствие назначил за главен счетоводител и кадровик. Така че Андрей сигурно никога не е имал по-предан човек от Саня. А сега, ако имате още въпроси, съм готова да отговоря.

М-да, при това положение Настя вече нямаше други въпроси. За Беляков не е изгодно да участва в разрушаването на клуба, защото толкова високоплатена работа с неговото образование и квалификация не би намерил никъде другаде. И после, не бива да забравяме, че Беляков фактически е бил един от създателите на „Златна възраст“, с неговото непосредствено участие е било градено и реставрирано имението, то се е превърнало в негова рожба и понеже е човек с нормална психика, той не би го оставил да го разграбват някакви богаташи, които искат да разгръщат тук някакви идиотщини. Значи, с подозренията си по адрес на домакина Настя трябва да се прости.

Тя се прибра, легна на дивана в хола, сви се на кълбо и затвори очи. Разговорът с Тамара я бе развълнувал, в главата й се рояха мисли за тихи семейни радости, за необходимостта да създаваш и поддържаш устойчиви, близки отношения с роднините, за зайчета с моркови, за уюта на двама пред телевизора… Не, това не е за нея.

И все пак след известно време се обади на мъжа си.

— Льоша, тук имам много работа, сигурно няма да успея да се върна до началото на Олимпиадата.

Олимпийските игри трябваше да започнат на 14 февруари, а днес беше едва втори, но Настя беше сигурна, че до 14-и определено няма да може да разплете историята с потомъка на Румянцеви-Лобанови.

— Няма страшно — успокои я Чистяков, — там не може да нямаш телевизор, така че и в твоя Томилин ще изгледаш всички състезания.

— Не, Льошик, не ме разбра. Разликата във времето между нас и Канада е голяма, всички предавания ще бъдат нощни.

— Е, и какво от това? — учуди се той. — Наистина не те разбрах.

— Представи си колко разкошно щеше да бъде: късна доба, градът спи, навън е тихо, а ние с теб седим един до друг на дивана, пием чай, лапаме сандвичи и заедно гледаме състезанията, радваме се или тъгуваме за нашите. И ни е толкова хубаво, толкова уютно…

— Ася — съвсем сериозно се разтревожи Алексей, — всичко ли е наред при теб? Да не ти се е случило нещо?

— Всичко е наред. А ти защо се разтревожи? Какво толкова казах?

— Нещо не е в твоя характер да… — засмя се той. — Да не си попаднала под нечие влияние?

— Не, не, Льошик, просто си помислих… — запъна се Настя. — Аз нямам по-близък човек от теб, ти си ми най-скъпото… Изобщо, не мога да го формулирам… Просто ми кажи: ти би ли искал да седим един до друг на дивана и по цели нощи да гледаме Олимпиадата?

— Аска, не знам — честно си призна мъжът й. — Никога не съм опитвал. Ние с теб обикновено нощем или спим, или работим, не гледаме телевизия. Във всеки случай, така беше по-рано. Искаш да опиташ нещо ново, така ли? Търсиш нови усещания ли? Доскучал ти е животът, който водим с теб?

Ха сега, само това липсваше! Настя никак не искаше в главата на Льоша да се зародят такива тревожни мисли. Какъв кретен е само, взе че уплаши Льошка!

— Извинявай, слънчице, просто някакви глупости ми влязоха в главата — виновно каза тя. — Много ми е хубаво в нашия живот с теб, честно, наистина! Просто си помислих, че щом се пенсионирах и започнах нов живот, можем да опитаме да внесем някакво разнообразие в бита си, за да не би на теб пръв да ти доскучае с мен. Да не вземеш да ме зарежеш и да си намериш някоя по-млада и по-интересна… какво ще правя тогава аз сама, стара, грозна, болна и никому ненужна?

— Ха такааа — весело отвърна Чистяков. — Пребиваването ти в пенсионер ска среда явно не ти е от полза. Аска, не мога да те позная. Какво ти става? Вече десет минути разговаряме, а ти още не си ме попитала какво научих във Висшата атестационна комисия. Да не би вече да не ти трябва?

Боже, боже, съвсем забрави за тази комисия! Гледай ти, Тамара успя съвсем да й задръсти главата с разни глупости.

— Трябва ми, Льоша, много ми трябва — побърза да го увери Настя. — Какво успя да научиш?

— Ами нищо — продължи да се шегува Чистяков. Вероятно приказките на жена му за нови елементи в отношенията им здравата го бяха развеселили. — Не намерих такъв доктор историк. В никакви бази на Висшата атестационна комисия не фигурира такъв.

Всъщност тя не бе и очаквала друго.

Вера Апексеевна Бегорская любезно предостави на Настя анкетните карти и досиетата на служителите от службата за охрана — ръководител и шестнайсет подчинени, работещи по график „едно денонощие през три дни“ по двама души на смяна на два поста: при централния и при страничния вход. Настя внимателно четеше документите, взираше се в лицата на снимките, тъпо съзерцаваше почерците в собственоръчно попълнените анкетни карти, но не извлече нищо полезно за себе си. Всеки от тези седемнайсет души изглеждаше повече от прилично и не будеше никакви подозрения, ала същевременно всеки от тях спокойно можеше да се окаже или потомък на Румянцеви, въобразил си, че е истинският стопанин на имението, или негов помощник, работещ срещу възнаграждение.

Настя въздъхна и затвори бележника, прибра го в чантата си и тръгна към първия етаж да търси семейство Путилини. Вече бе разговаряла с тях, но бе задавала въпроси предимно за Корягина и Павлова, а сега я интересуваше съвсем друго.

Съпрузите Путилини седяха в компютърната зала и търсеха нещо в интернет. Тук беше пълно, имаше много гости и из залата сновяха Костя Еремеев и още едно компютърно „момче“ на трийсетина години — помагаха, показваха и насочваха.

— Бихте ли отговорили на още няколко мои въпроса? — учтиво попита Настя, когато приближи до Путилини, отново вживявайки се в ролята на социолог. — Интересувам се дали възрастните хора са доволни, че в компютърната зала има толкова млад персонал, или щяхте да се чувствате по-комфортно, ако ви помагаха хора на по-близка до вашата възраст?

— Какво говорите, нищо подобно — дружно размахаха ръце Путилини, — всичко ни харесва. Тук работят много симпатични младежи и всичко ни харесва, например Костенка…

От първия разговор с тях Настя бе останала с впечатление, че те са хора приятни, спокойни, белязани с някаква печал или угриженост. Путилин в миналото бил научен сътрудник в лабораторията при химкомбината, жена му — доцент във филиала на технологичния институт. Хора образовани, доста съвременни, добре облечени, спретнати, с грамотна интелигентна реч. Какво ли може да са правили такива хора късно вечер до гаража в компанията на Костя Еремеев? Може би Лена Белякова е права и между тях са се създали някакви дълбоко лични отношения, в които Костя има свой користен интерес? Но защо тези отношения трябва да се крият от всички? И чия е тази инициатива — да се крият? На самите Путилини или на Костя?

А Путилини междувременно се надпреварваха да хвалят Костя — толкова бил услужлив, толкова добър, толкова внимателен, а такава мъка го сполетяла, много им било жал за него. Очите им се стоплиха, лицата се смекчиха. Не, определено между тях и Костя има нещо. Трябва да се изясни какви наследници имат Путилини, може Костик наистина да се е прицелил в тяхното имущество един ден.

— Извинете, исках да ви попитам: имате ли деца?

Путилини веднага помрачняха и дълго мълчаха. После Путилина каза:

— Имаме син, но за съжаление, изгубихме връзка с него. Не знаем нито къде е, нито какво става с него. Имаше някакви затруднения с бизнеса, наложи му се да замине някъде далече и не ни се обажда.

— Тоест той се крие? — уточни Настя.

— Не ни се иска да мислим така, нашето момче е много добър и почтен човек, но нещата изглеждат именно така… за съжаление… Ние дори не знаем дали е жив. Това е наш кръст, наша болка. Може да е изпаднал в беда, може да му е нужна помощ. Ние нищо не знаем.

Ясно. Въпросът с наследството остава открит, във всеки случай, докато няма точна информация дали синът на Путилини е жив.

— Извинете ме, не исках да ви разстройвам. Да се върнем към моите основни въпроси. Кажете, а с този Костя виждате ли се извън компютърната зала? Може би сте си станали близки и той ви идва на гости? Или вие на него? Не? Може би ходите някъде заедно, например на кино, на концерти или просто се разхождате?

— Не, не — бързо и твърдо отговори Путилин, — нямаме никакви специални отношения с него, просто той е много симпатичен и любезен младеж. И ние искрено му съчувстваме в неговата мъка.

И нито дума как си бяха шепнали край гаража и дори бяха предали на Костя някакъв пакет. А Настя видя това с очите си. И нито дума за странностите в поведението на Костя Еремеев. Дали той толкова добре се преструва, дали пък наистина няма нищо общо и всички подозрения по негов адрес са безпочвени? Добре, за проверка на Бремеев Настя е планирала още един разговор с оперативните работници и с Алла Ивановна.

Тя се обади на Федулов и той, точно както я бе уверил, този път беше насреща.

— Да, намерих вашата Алла Ивановна и дори поговорих с нея. Тя е сигурна, че Бремеев не страда от никаква сериозна психопатология, просто лека невроза, предизвикана от психологическата травма. След трагедията той започнал да страни от непознати хора, трудно влиза в контакт с тях, старае се да не разговаря и да не откровеничи. Не е забелязвала и никакви признаци на наркомания у Бремеев.

Ето на, интересно, ако Настя не му се беше обадила, кога той щеше да благоволи да й съобщи тази информация? Не, все пак приказките му, че е изцяло на нейно разположение, са били само празни приказки. Впрочем защо да се оплаква, нали той е направил това, за което го помоли Настя, не е забравил, а че не й се бе обадил и нищо не бе й казал, може и да му прости. Тя се постави на мястото на Федулов и разбра, че би постъпила точно така, ако някой частен детектив бе започнал опити да разкрие престъпление, което тя самата не е успяла да разкрие своевременно. Би правила това, за което той я помоли, но по никакъв начин не би му се обаждала сама, би чакала той пръв да прояви инициатива. Който се нуждае — нека се обажда. „Детска градина“ — каза си, ядосана на себе си.

— Ще ми се да поговоря с нея — каза Настя.

— Разбира се, тя е готова и чака да й се обадите. Между другото, можете да се свържете с нея по интернет, тя има видеокамера в компютъра си. А вие имате ли?

— Имам.

— Е, прекрасно тогава. Аз винаги предпочитам да виждам събеседника си, а вие?

— И аз. Благодаря, Дима. Диктувайте, записвам. Дима, а какво казахте на Алла Ивановна? Как й обяснихте моя интерес към Костя?

— Ами казах й, че сте социолог от Москва, събирате материал за пенсионерите и техните психически проблеми, а по повод на Еремеев казах, че той ви се е сторил наркоман. Защо? Друго ли трябваше да кажа?

— Не, не, всичко е наред — побърза да го успокои Настя. — Ще се свържа с нея и лично ще я попитам за всичко. Още веднъж ви благодаря.

Алла Ивановна Ярцева дори на монитора изглеждаше ослепително. Като я гледаше, Настя си припомняше думите на Тамара и не можеше да не признае, че са верни. Дълги накъдрени коси, изрусени до бяло, грижливо гримирани очи, пълните устни — покрити с червило в твърде интензивен цвят, а цветът на лицето като цяло — явно подобрен с помощта на фон дьо тен. На ушите — висящи обици, преливащи във всички цветове на дъгата. Дълбокото деколте открива разкошен стегнат бюст, украсен с ярка бижутерия. Как изглежда по-надолу лекарката, Настя не можеше да види, но една толкова впечатляваща горна част позволяваше да се отгатне минипола, обтегнала донемайкъде бедрата и задните части.

— Дмитрий Вадимович ми каза, че се интересувате от Костя Еремеев — започна тя без предисловия. — Сигурно вече са ви наприказвали кой знае какво за нас.

— Нищо особено, казаха ми само, че доста сте общували с него, затова помолих да ме свържат с вас и да ви попитам лично…

Алла Ивановна кисело намръщи хубавото си носле и сниши глас:

— Ами да, бяхме любовници. Мъжът ми нищо не знае, но от вас няма да крия, защото Дмитрий Вадимович и без това е в течение. Сближи ни мъката, не намерих разбиране у мъжа си, а Костя…

— Да, разбирам — каза Настя. — Значи, като специалист не открихте никакви странности в поведението му?

— Абсолютно никакви. Да, Костик е малко странен, не е като всички, но това са прояви на невроза. И после, не забравяйте, че той от малък се е занимавал с компютри.

— И какво от това? — не разбра Настя.

— Как какво? Компютърът е неговият най-добър и единствен приятел, Костя общува с него, разговаря, лекува го, товари го, претоварва го, измисля му пълнеж. За такива като Костя хората просто не съществуват така, както разбираме това например вие или аз. За тях съществуват само машината и пълнежът й. Те нямат навик да общуват с хора. Затова обикновено не са речовити. Разбира се, има изключения, но Костя Еремеев е типичен компютърен маниак, не е приспособен за социални контакти.

— Но нали е имал семейство — възрази Настя. — Как е могъл да има съпруга и дете, ако не е приспособен за социални контакти?

— О, без проблеми! — Лицето на Алла Ивановна се оживи, пролича, че тя навлиза в обичайните води на своята професия. — Човек, фокусиран в машината и пълнежа й, може дори да не забележи как го грабват едни здрави ръчички и го завличат до гражданското. А когато нещата стигнат до дете, няма и да го питат, просто раждат — и толкоз. Между другото, понякога такива хора дори бременността забелязват чак когато до раждането остават месец-два. Такива са си, сякаш не са оттук. Но защо разговаряме само за Костя? Дмитрий Вадимович ми каза, че ви интересуват психическите проблеми на гостите на клуба. Не знам дали мога да ви помогна, все пак съществува лекарска тайна…

— Не, какво говорите, Алла Ивановна, та аз няма да ви питам кой конкретно заради какви проблеми е търсил помощта ви. Интересува ме, така да се каже, общата картина, най-типичните случаи, най-честите оплаквания.

Алла Ивановна на драго сърце разказа за оплаквания от лош сън, от чувство на самота и ненужност, от липса на взаимно разбиране с децата и внуците, а Настя все си мислеше как по-хитро да стигне с въпросите си конкретно до интересуващите я Корягина и Павлова. Докато в разговорите с членовете на клуба това не представляваше особена трудност, защото пенсионерите с удоволствие говореха за всичко, с Ярцева този номер можеше да не мине.

— Алла Ивановна, интересува ме и такъв един момент: горе-долу ми е ясно върху какво се градят контактите на хората в трудова възраст, но какви са свързващите моменти при пенсионери, които нямат обща трудова дейност? На какво се градят техните връзки? Как се зараждат устойчиви приятелски отношения?

Алла Ивановна отново се впусна в разсъждения и Настя зачака удобен момент да зададе подготвения предварително въпрос.

— А на мен ми разказаха, че в клуба се създала една устойчива група от три жени и един мъж, които били толкова различни като характер и манталитет, че хората и досега се чудят какво може да ги е свързвало. После две от жените в тази компания били убити. Да познавахте случайно някоя от тях?

— За Аида Борисовна ли питате? — леко се намръщи Ярцева.

— И за нея, и за Галина Илинична Корягина. Познавахте ли ги?

— Аида Борисовна — малко по-добре, тя на няколко пъти ме потърси, дори съм й предписвала лек антидепресант. А другата жена изобщо не познавах, не е идвала на консултация при мен.

— А Елена Станиславовна Муравьова? Тя идвала ли е при вас?

— Онази, дето се мисли за дворянка стотно поколение ли?

— Ярцева въздъхна и посегна за цигара. Всъщност Настя не видя за какво точно посегна тя, просто ръката й, която до този момент бе подпирала брадичката, изчезна от кадър, а после се появи вече с цигара. — Идвала е, че как. Много й се искаше да й открия някакви необикновени проблеми, говорещи за дворянския й произход. Оплакваше се от много неща, но според мен — все измислени. Търсеше внимание и признание, това е то. Абсолютно здрава психика и пълна, стопроцентова увереност в собствената си необикновеност.

— Ясно. А Полосухин? Казват, че Елена Станиславовна била влюбена в него.

— Защо „била“? — вдигна подчертаните си с молив вежди Алла Ивановна. — Тя какво, разлюбила ли го е? Или се е случило нещо с нея?

— Извинете, неправилно се изразих. С Муравьова всичко е наред, с Полосухин също, и двамата са живи и здрави. Та какво казвате за тези чувства?

— Имаше чувства — едва забележимо се усмихна Алла Ивановна. — Имаше. Във всеки случай, по мое време, докато работех там. Муравьова патологично мразеше Аида Борисовна и ревнуваше Полосухин от нея. Впрочем не по-малко мразеше Корягина, но не ревнуваше от нея, смяташе, че Корягина не й е съперница. Лично аз не познавах тази Корягина, така че, както се казва, без коментар, но колкото до Павлова, Елена Станиславовна виждаше в нея силна съперница. Разбира се, не без основание. Аида Борисовна беше ярка натура, разностранна, интересна, а Муравьова — само превземки, и то евтини, ако разбирате какво имам предвид.

На това място Алла Ивановна се засмя, Настя също — толкова уместно и най-вече вярно прозвучаха любимите думички на Елена Станиславовна Муравьова.

— Та какво можете да ми кажете за Полосухин?

— А… — Цигарата в ръката на Алла Ивановна описа сложен многоъгълник. — … незначителен човек, мухльо, това е, което може да се каже за него. И той не идваше при мен, знам за него само от думите на Муравьова, е, и Костик ми е казвал едно друго. Жена с панталони, това е целият наш Полосухин. Беше тихо влюбен в Аида Борисовна и дори не му стигаше умът да намекне на Муравьова и на онази другата, Корягина, че няма смисъл да си точат зъбите за него. Всяка свободна минута грабва гергефа, ако няма работа за вършене, по цели дни може да си бродира.

— Е, затова ми стана интересно — как толкова различни хора са се превърнали в компания, станали са си близки. Имате ли някакви съображения по този въпрос?

Ярцева сви заоблените си снажни рамене.

— Никакви. Освен може би…

— Какво? — напрегна се Настя.

— Мога да предположа, че и четиримата са обичали да се занимават с критикарство. Но повтарям, само да предположа, защото познавах лично само две от тях — Муравьова и Павлова, а всичко останало ми е известно единствено от техните думи. Разбирате ли, Муравьова критикуваше всичко руско, за нея образец е Западът и неговата култура. Корягина — яростна сталинистка и привърженичка на твърдата ръка, днешният либерализъм й беше като кост в гърлото. Полосухин смята, че Родината го е обидила, защото не го е приела обратно, не му е дала жилище и работа.

— А Павлова? Тя от какво беше недоволна?

— Тя беше доволна от всичко, но смяташе себе си за най-умната, а всички останали — за пълни дилетанти. Аида Борисовна казваше, че образованието се е обезценило, че в днешните университети не се преподава както навремето, че с пари може да се купи всякаква диплома, затова човек не може да се довери на никакви специалисти, всички наоколо са неграмотни мошеници.

Вероятно Алла Ивановна имаше предвид онзи разговор, почти кавга, чийто свидетел неволно се оказала Тамара. Аида Борисовна е сметнала, че лекарката, дипломираната специалистка, неправилно е дозирала предписания й медикамент. Естествено, Аида Борисовна по-добре е знаела колко пъти на ден трябва да взема лекарството. Настя силно се нуждаеше от подробности от онзи разговор, но не беше възможно да попита: самата Алла Ивановна не засегна темата, а на Настя не й се искаше да се позовава на Тамара. Тя дори не би могла да обясни защо. Не й се искаше — и толкоз.

— Та така, съберат се заедно, започват да хулят днешния живот, разбира се, всеки за своите обиди, но като цяло явно се е получавало нещо като строен хор. Във всеки случай, постоянно движеха заедно — продължи Ярцева.

Настя слушаше лекарката и си мислеше как ли самата Ярцева е учила в института. Като при съветската власт или така, както не е харесвало на Аида Борисовна Павлова? От една страна, май нямаше основания да се съмнява в нейната квалификация. Но от друга — този неин външен вид, който никак не предразполагаше към задушевен контакт с пациента, особено с възрастния, и тези нейни думички: „движеха“, „мухльо“… Тя, естествено, твърди, че Еремеев е психически здрав и не употребява наркотици, но може ли да се разчита на нейната професионална оценка? Настя нещо се усъмни.