Живот след живота

ГЛАВА 8.

Да, Стасов беше прав — основата на работата на един детектив, без значение държавен или частен, е събирането и обработката на информация. В течение на няколко дни Настя от сутрин до вечер разговаряше с хора и изучаваше документи в търсене на въпросната информация, записваше си всичко отначало в бележника, после — в по-систематизиран вид — го прехвърляше в компютъра си, сетне свеждаше тази информация до най-същественото и съставяше отчети за Стасов, докато накрая започна да й се струва, че знае наизуст биографиите и характеристиките на всички, които имаха дори и най-бегло отношение към клуб „Златна възраст“. Но от това нямаше никаква полза. Изобилието от информация породи у нея усещането за тресавище, в което тя затъва без никаква надежда за спасение.

В събота, 6 февруари, Настя спа колкото й душа иска, стана след девет, взе душ, пи кафе и реши да разходи Дружка, докато отворят клубното заведение, където можеше да закуси обилно и вкусно. Тя така и не бе успяла да напазарува от магазин и всичките й мечти за макар и немного качествени, но пък топли дрехи така си и останаха мечти, затова тя все така ужасно мръзнеше, но храбро разхождаше старото куче по алеята от основната сграда до реката и обратно, като вдишваше влажния леден въздух и едва сдържаше треперенето си. Кучето за никъде не бързаше, грижливо оглеждаше храстчетата и дърветата, душеше ги, по някакви известни само нему причини ги отхвърляше и преминаваше към по-нататъшни търсения, приклякваше, после се отказваше и продължаваше пътя си.

— Дружке, миличка, хайде най-сетне да си свършиш работата и да се приберем на топло — хленчеше Настя.

Кучето вдигаше глава, поглеждаше я с умните си тъжни очи и въздишаше, сякаш искаше да каже: „Организмът не понася заповеди. Не съм виновна, че не ме слуша. Ние с него си имаме инстинкт. Бих се радвала да ти помогна, но…“.

От джоба на якето се разнесе звънът на телефона. В слушалката прозвуча запъхтяният глас на Тамара Виноградова:

— Настя, къде сте?

— Разхождам кучето. Случило ли се е нещо?

— Да. Чакам ви в основната сграда, във вестибюла. Моля ви, елате.

Настя прибра телефона и строго погледна Дружка.

— Край, мила моя, свърши се с молбите ми. Или бързо ще си свършиш работите, или в близко време няма да имаш тази възможност.

Кучето клюмна глава и веднага приклекна. „Гледай ти, сякаш всичко разбира“ — с учудване си помисли Настя. Дали да заведе Дружка в менажерията? Или да я вземе със себе си в основната сграда? Настя реши да не губи време и с кучето влезе във вестибюла.

— Стой тук, само че тихо и спокойно — каза тя и остави Дружка до самата врата.

Към нея вече бързаше Тамара — бледа, с треперещи устни.

— Елате, ще ви покажа нещо.

Каменская послушно я последва в коридора наляво от вестибюла.

— Ето, вижте.

Настя погледна към пода, където й сочеше Тамара, и видя парчета разкъсан плат.

— Какво е това? — попита в недоумение.

В паметта й изплуваха думи от статията в „Томилински куриер“: „В отговор на вика се стекло цялото домочадие, опитали се да успокоят Олга, но тя започнала да си скубе косата и да разкъсва дрехите си…“ Нима пак?

— Това е костюм от деветнайсети век за спектакъла, който поставихме за Нова година. Лично съм го шила.

Гласът на Тамара вибрираше и не беше ясно дали защото е много уплашена, или защото й е жал за труда й.

— Къде се намираше?

— В театралния гардероб, зад музикалния салон. Влизали сте там, нали си спомняте?

— Спомням си — кимна Настя. — Какви са вратите там? Аз влязох през музикалния салон. Има ли и друг вход?

— Не, само през салона.

— А прозорци?

— Има един, той е затворен отвътре, вече проверих.

— Кога намерихте това?

— Две минути преди да ви звънна. Нарочно дойдох в десет часа, исках да поработя върху един костюм за новия спектакъл… И видях… Настя, докога ще продължава това? Аз имам здрави нерви, но всичко си има граници.

Настя се огледа. Във вестибюла нямаше никого, в коридора — също.

— Някой освен вас видя ли това? — попита тя Тамара.

— Струва ми се, никой. Аз влязох веднага след като отвориха основната сграда, дори почаках една-две минути пред входа, докато пазачът дойде с ключовете. Влязох, оставих палтото си в гардероба и тръгнах към музикалния салон. И видях… Нямаше други хора. По принцип администраторката вече трябваше да е тук, но още я няма, нещо закъснява.

— Значи, чистачките са били тук приблизително между шест и осем — уточни Настя.

— Или до осем и половина. Ако бяха видели това, щяха да го махнат. И да се обадят или на мен, или на охраната.

— Следователно човекът, който е направил това, е бил тук между осем и половина и десет. Нима никой не е видял как влиза и излиза? Денят напредва, отдавна е светло. Странно.

— Значи, той нощува в сградата — уверено отговори Тамара. — В някое от хотелските жилища.

— Не — поклати глава Настя, — това е твърде опасно. Във вашия хотел живеят само трима души, да заподозреш някого от трима души е детска задачка. Освен това всички са дошли тук след Нова година и не може да имат нещо общо с огледалото и космите. Проверих това.

— Тогава как е могло да се случи? — слисано попита Тамара.

— Ще мислим — въздъхна Настя. — Трябва да почистим всичко тук, докато никой друг не го е видял.

Тя си спомни за намерението си да закуси добре. А между другото, защо не помислим за хората, работещи в заведението? И техните досиета тя не просто бе прочела, а ги бе научила наизуст. Е, и какво? Беше си изяснила, че работещите в заведението — готвачите и сервитьорите — идват по-рано: готвачите — в осем, сервитьорите — в девет, но на тях не им отключват входа на основната сграда, имат си отделна врата отстрани, през която внасят продуктите, както и покривките и салфетките от пералнята. И те не излизат в коридора, където се валяха парчетата плат, докато не се отвори заведението, което работи, както и клубът като цяло, от десет часа. Но какво значи „не излизат“? Според правилата е така. Какво обаче пречи някой да отвори вратата отвътре и да излезе? Ами нищо! Трябва само в залата на заведението да няма други хора, така че никой да не го види.

Ами чистачката? Какво може да й попречи да почисти помещенията, да измие пода в коридора и преди да си тръгне, да разхвърля парцалите по пода? Нищо. А колко чистачки работят едновременно? Май пет. Затова чистенето отнема толкова малко време. Следователно е трябвало въпросната да си тръгне последна и да бъде сигурна, че никоя от колежките й няма да се върне в коридора. Впрочем май бяха й казали, че след чистенето пазачите оглеждат помещенията в основната сграда, преди отново да ги заключат… Какво пък, значи, може още веднъж добре да помисли за служителите от охраната.

За всеки случай Настя реши да попита отново — напоследък бе престанала да разчита на паметта си, с която по-рано толкова се бе гордяла и която навремето никога не бе я подвеждала.

— Как работят чистачките?

— От шест сутринта почистват първия етаж и служебните кабинети на втория, после се разотиват и се връщат към единайсет да почистят хотелските стаи — разсеяно отговори Тамара.

— Колко чистачки имате?

— Пет.

Значи, този път паметта не бе я подвела. Пак добре.

— Къде държат метлите и лопатите? Хайде бързичко да почистим тук.

Тамара хвърли на Настя странен поглед и се усмихна с треперещите си устни.

— За какво ви е метла? Аз по-бързо ще събера всичко с ръце.

След тези думи тя се наведе и тръгна по коридора, като с пъргави движения събираше парцалите. Настя мислено й завидя: със своя болен гръб не може да направи този фокус, не може така леко и бързо да се навежда, без да се хваща с двете ръце за кръста.

— Страхотно! — възхити се тя. — Аз не бих могла да го направя.

Тамара стисна в юмрука си последното парцалче и се изправи.

— Не ми завиждайте, Настенка, и аз не мога да правя много неща. Ако зависеше от мен, щях да подстригвам и да правя прически на хората от сутрин до късна нощ, както на младини, но не мога — краката ми се уморяват, ръцете ме болят. Вие поне успяхте ли да закусите? Или планирахте закуската след разходката, а аз ви попречих?

— Смятах да хапна в заведението. Сега ще отида да поръчам, а докато те приготвят закуската, ще отведа кучето.

— Виждам, че сте се привързали към него — отбеляза Тамара. — Замисляли ли сте се да го вземете?

— Вкъщи ли? — уплаши се Настя. — Не, не съм се замисляла. А и едва ли това е възможно.

— Защо?

— С моя съпруг нямаме организиран режим, той работи в Подмосковието, там живеят неговите родители, така че Льоша често остава да нощува у тях, ако има много работа. Аз също не разполагам с времето си — ту се прибирам рано, ту чак посред нощ. А нали на животното е нужен режим, то трябва да се разхожда навреме, да го храниш. Не, на нас с мъжа ми куче е противопоказно. Освен да вземем котка, котките по-малко зависят от човешкото дневно разписание.

— Ами вземете си котка, тук имаме много — предложи Тамара. — Изберете си някоя от вече добре излекуваните, най-красивата, най-младата, най-здравата.

Тя полека-лека се съвземаше от потреса и усмивката й отново ставаше лека и уверена.

— Благодаря, ще помисля — обеща Настя.

Влезе в заведението, без да се съблича, помоли да й приготвят омлет с шунка и домати и палачинки с мед, а засега да й дадат три пирожки с месо, взе ги и изтича до входа, където послушно я чакаше Дружка.

— Браво — похвали я Настя, — умееш да бъдеш търпелива и да чакаш. Заслужи си наградата.

Пирожките бяха излапани мигновено, след което Настя заведе кучето в менажерията и се върна да закуси.

И тъй, какво имаме до момента? На света не съществува никакъв доктор на историческите науки Аркадий Волдемарович. Съществува някакъв тип, нарекъл се с това име и представил се като учен. И този тип е дошъл при младичката доверчива журналистка Наталия Малец и й е надрънкал зловещата история за имението на Румянцеви-Лобанови. Журналистката е повярвала и е написала всички лъжи, които са й втълпили. След което в имението е започнало демонстрирането на достоверността на написаното. Всички трябва да се ужасят и да повярват, че някъде съвсем наблизо обикаля страшен убиец — безумният потомък на рода Румянцеви, и всеки момент може да си избере следващата жертва. Дотук всичко е ясно. Въпросът е друг: дали убийствата на Корягина и Павлова са звена от същата верига, или те съществуват сами по себе си, а Аркадий Волдемарович се е лепнал за ситуацията по-късно?

Този Аркадий има помощник в имението и през всичките тези дни Настя непрестанно се опитваше да го извади на бял свят. Досега безуспешно.

Тя ядеше палачинките, като ги поливаше с мед, и гледаше симпатичната сервитьорка, която, застанала до бара, ловко сгъваше платнените салфетки на едни такива… финтифлюшки, както мислено се изрази Настя. Пръстите на момичето действаха леко и бързо, то дори не поглеждаше ръцете си, докато работеше, и същевременно гледаше екрана на висящия над бара телевизор, който излъчваше някакво сутрешно предаване за мода. Нещо в тази картина притесняваше Настя, беше й неприятно и същевременно някак тревожно, като по време на изпит, когато разбираш, че вече не можеш да се обърнеш и да си тръгнеш и ще трябва да изтеглиш въпроса, но въпросът още не е изтеглен и ти все още не знаеш извадил ли си късмет или не.

Тя извърна поглед, постара се да превключи мислите си към нещо друго — това винаги помагаше, после отново погледна сервитьорката и изведнъж си спомни пръстите на Валерий Василевич Полосухин, които толкова спорно боравеха с иглата. Само преди няколко дни бе разговаряла с него в стаята, където се събираха любителите на бродерията, и се бе смаяла колко пъргаво работи Полосухин — с едната ръка забожда иглата от горе надолу, а с другата я изважда отдолу нагоре, при което безпогрешно улучва правилната дупчица в канавата. Майстор по ремонт на автомобили, работил в автосервиз… Ще видим, ще видим.

Наоколо нямаше хора, в момента Настя беше единствената посетителка на заведението, така че спокойно можеше да се обади по телефона и да говори, без да повишава глас. Набра номера на Сергей Зарубин, своя бивш колега, който още работеше на „Петровка“.

— Серьожа, говори ли ти нещо името Полосухин? — попита тя.

— Полосухин, Полосухин… — замислено повтори след нея Зарубин. — Освен ако става дума за Лерка Енота. А?

— Валерий Василевич — уточни тя.

— Ами да, Лерка Енота. Че откъде изплува той? Вече десет години нищо не се чува за него, мислехме, че се е оттеглил от активна дейност, пенсионерства. Или ти все пак питаш за някой друг Полосухин?

— Серьожа, не знам — призна тя. — Просто тук има един Валерий Василевич Полосухин, който нещо не ми харесва.

— А с какво не ти харесва? — заинтересува се Сергей. — С муцуната си ли?

— Муцуна като муцуна, ръцете му обаче са подозрителни. Прекалено ловки са за автомеханик.

— Ловки, казваш? Ами тогава определено е Лерка Енота. Изобщо не се съмнявай. По ловкост на ръцете той няма равен из просторите на нашата велика страна.

— Кой е той все пак? Можеш ли да ми изясниш като хората?

— Ох, Настя Павловна — засмя се Зарубин, — цял живот си прекарала в отдела за тежки престъпления и не забелязваш нищо друго освен своите венценосни трупове, а аз дойдох отвън и пак знам повече от теб. Валерий Василевич Полосухин е цяла легенда, краде от тринайсетгодишен, необикновено ловки ръце, би трябвало да прави фокуси в цирка.

По основна специалност е бил джебчия, но за него казваха, че във всеки пръст имал по чифт уши и чифт очи, така че ръчичките му били не само ловки, но и чувствителни, можел да отключи всяка брава не само с шперц, ами и с просто телче. И то брава с всякаква степен на сложност. На няколко пъти го залавяли, но всеки път трябвало да го пускат — не можели нищо да докажат, така че официално той се води неосъждан, макар че в биографията си има хиляди кражби. Но както вече казах, през последните десетина години нищо не се чува за него. Дори, грях ни на душата, си бяхме помислили, че нашият Лерка Енота е предал богу дух.

— А защо прякорът му е Енота? — поинтересува се Настя.

— Защото опашката на енота е раирана — весело отговори Зарубин. — Полосухин нали значи „раиран“[2]… Та къде, казваш, го намери?

— В Томилин.

— Къде?!

— В Томилин — търпеливо повтори Настя. — Стасов ме прати в командировка тук.

— А какво прави там Полосухин?

— Живее. Върнал се е от емиграция.

— Откъде, откъде? — недоверчиво попита Сергей.

— От Германия. Прав си, през последните десет години се е оттеглил от активна дейност, защото сполучливо се е оженил и е заминал с жена си, етническа германка, за Германия. Живял е там щастливо от социални помощи, нищо не е правил, защото жена му говорела свободно немски. А после жена му умряла и там му докривяло, нали не знае езика. Не е научен да работи, както е прието в Германия, пък и езикът… така че му доскучало да седи сам вкъщи, нямало вече с кого да си говори, нищичко не можел да свърши сам. И взел, че се върнал.

— И от какво живее? Да не би пак да се е захванал със стария занаят?

— Работи, колкото и да е странно, но работата му е лекичка, има много свободно време, може да говори на родния си език. Поработи малко и седне — бродира, клюкарства. Но имам подозрението, че все пак си е намерил допълнителна работа, използва предишните си навици. Така че чакай, Серьоженка, ще ти се обадят от отдела в Томилин. Или Федулов, или Вторушин. Запомни ли?

— Запомних. Да се обадят, ще им разкажа каквото знам. Между другото, имай предвид, че в Главния информационен център имат пръстчетата на Полосухин, така че, ако се стигне до идентифициране, няма да имате проблеми.

— Ще го имам предвид.

Заведението беше все така празно, дори сервитьорката с чевръстите ръце бе завършила своите манипулации със салфетките и ги бе занесла в килера, а Настя реши да се обади още веднъж. Този път на Федулов, чийто телефон дълго даваше заето, така че след няколко несполучливи опита тя се принуди да звънне на Вторушин. Той се отнесе към нейния разказ за сутрешното произшествие и към съображенията й относно Полосухин с неочаквано внимание.

— По принцип делото за двете убийства вече не е на дневен ред и не е възобновявано, но аз ще намеря възможност да установя наблюдение над вашия Полосухин — обеща той. — Още повече че ръководството е в течение на вашето разследване и ни нареди да ви помагаме. Е, заповедите не се оспорват. Нали е така?

— Вероятно — съгласи се Настя. — Благодаря.

— Още няма за какво. А за московския контакт ви благодаря, непременно ще се свържа с вашия колега. Тук не ни трябват професионални столични крадци, имаме си достатъчно свои.

Учтив. Възпитан. Добре говори. Не й харесваше на Настя тоя Иля Вторушин. Има у него нещо такова… гнило ли, да го кажеш. Или на нея вече навсякъде й се привиждат откачалници? Ами ако греши за Полосухин и той няма нищо общо или пък този изобщо не е онзи Полосухин, просто пълен съименник? Тогава кой? Или не кой, а КАКВО? Настя потрепери. Тя не вярваше в призраци и духове, но нали тук… И счупеното огледало, и разпилените коси, и счупените стъкла на хола, и днешната разкъсана рокля — всичко бе ставало в основната сграда на имението, когато там не е имало почти никого. И никой нищо не е видял. Сякаш безплътен дух е прелитал през стаи и коридори. Ах, дявол да го вземе!

Но ако догадката й за Аркадий Волдемарович и Полосухин е вярна, излиза, че убийствата на Корягина и Павлова съществуват сякаш самостоятелно, без връзка с имението, а хората, заинтересовани от закриването на клуба, просто са се възползвали от тези убийства, съчинили са легендата, в която ловко са вплели всички детайли от реално извършените убийства, добавили са подробности и продължават да плашат хората с различни дребни произшествия, които прекрасно се вписват в съдържанието на легендата. Тоест разобличаването на Полосухин по принцип ще означава, че Настя е изпълнила поставената й задача. А ако се окаже, че помощникът на Аркадий Волдемарович не е Полосухин? Е, какво значение има, важното е да го открие и тя всъщност само с това се занимаваше през последните дни — събираше и изучаваше информацията за всички, които имаха отношение към клуб „Златна възраст“ и към територията на имението. Ето защо би трябвало да намери този митичен историк и да види с кого той контактува. След което ще стане ясно, че на територията на имението няма и никога не е имало никакъв маниак — и членовете на клуба могат да се успокоят и да си продължат заниманията, което всъщност е целта на Бегорски. Той не се интересува кой е убил Корягина и Павлова, за него е важно да спаси идеята си и да запази клуба.

Виж, на Настя Каменская й е много интересно кой е убил Галина Илинична и Аида Борисовна. Защото, ако маниакът наистина съществува, това е опасно. И не е сигурно, че той не се намира в имението. Може да е съвсем наблизо, може да е ей това симпатично младо сервитьорче, което сега раздига мръсните чинии от масата на Настя и толкова приятно се усмихва. Просто маниакът никак не е фокусиран върху измислената легенда, той няма за задача да си върне имението, той има някакви съвсем различни съображения, според които си избира жертвите. И тогава би било рано за Бегорски да се успокоява. Не, при всички положения не може да се мине само с разобличаването на Аркадий Волдемарович и неговия помощник, ще трябва случаят да се разнищи докрай. Колко ли още време ще е нужно, преди Настя да може да се прибере вкъщи?

Телефонът й звънна точно в момента, когато симпатичният сервитьор й донесе кафето. В слушалката гръмна басът на Владислав Стасов:

— Слушай, Каменская, ти писателка ли си решила да ставаш?

— Защо? — стъписа се Настя.

— Всеки ден ме затрупваш с отчети с такъв обем, че трябва да ги чета като роман. Не можеш ли да излагаш идеите си по-кратичко?

— Не мога. Нарочно пиша по-подробно, та ти с необременения си поглед да ги огледаш, може аз нещо да пропускам или да интерпретирам неправилно. И изобщо, гледам да свеждам информацията до минимума. Не съм виновна, че тя е толкова много.

— Добре де — тросна се Стасов, — аз и без това препращам отчетите ти на Татяна, тя да ги чете, нямам време за тях.

— А какво казва Таня? — живо се заинтересува Настя.

Съпругата на Стасов — Татяна, беше популярна писателка, автор на много криминални романи, освен това в миналото бе работила като следовател, имаше голям опит и стаж, затова нейното мнение имаше за Настя дори по-голяма тежест от мнението на самия Стасов.

— Казва, че било интересно — позасмя се Владислав. — Чуди се как не ти се пръска главата от това изобилие от информация.

— Ами пръска се — призна Настя. — Между другото, днес ми се наложи да потърся помощ от Серьожка Зарубин.

— И какво? — не разбра Стасов.

— И нищо — отвърна тя предизвикателно. — Помогна ми. От къде на къде той е длъжен ей така, даром, да помага на твоите служители?

— А, разбрах — засмя се Владислав. — Добре, моята благодарност за Зарубин ще бъде веществена и съществена.

Настя не бе успяла да прибере телефона, когато зад гърба й се разнесе гласът на Бегорски:

— Вие продължавате да водите неправилен начин на живот. Вместо спокойно да закусвате, разговаряте по телефона. Е, на какво прилича това?

— Здравейте, Андрей Сергеевич — смотолеви тя.

— Добро утро. Това на нищо не прилича — знаеше си своето Бегорски. — Какво ядохте? Само не се опитвайте да съчинявате в движение, вече знам, че сте поръчали омлет и палачинки с мед. И това на нищо не прилича.

— А какво трябваше да ям? — възмути се Настя. — Открай време светът е възприел омлета като най-нормалната закуска, във всички хотели сутрин правят именно омлет.

— Светът не е критерий за мен — строго заяви Бегорски. — Защото съществуват елементарни правила, с които аз ви запознах, докато пътувахме насам. Не е правилно на закуска да се ядат белтъчини и още по-неправилно е те да се съчетават с въглехидрати като тестеното и сладкото. Вие какво, да не би да забравихте?

Тя не че беше забравила, напротив, много добре бе запомнила всичко, което й бе говорил Андрей Сергеевич, но и през ум не й бе минало да приеме думите му като ръководство за действие. Като говори — да си говори, Настя Каменская има собствена глава на раменете си. И собствени навици, и собствени вкусове и пристрастия.

— За закуска трябва да ядете овесена каша, сварена с вода, без мляко и захар. Може с конфитюр за диабетици, ако толкова не ви е вкусна инак. А преди овесената каша — плодове.

Вече ви обясних: щом плащам за една работа, искам работещият да бъде трудоспособен и активен и да изпълнява задачата си максимално ефективно. Обещайте ми, че от днес нататък ще закусвате правилно.

— Няма пък — дръзко отговори Настя и се засмя. — Добре дошли, Андрей Сергеевич.

— Не се измъквайте. Обещавате ли? Имайте предвид, че ще се разпоредя в кухнята сутрин да не ви сервират никакви безобразия.

— Колко рано сте пристигнали днес — каза тя с усмивка. — Да не би цяла нощ да сте пътували с колата?

— Пътувах с влака, а колата ще пристигне утре.

Какви са тези странности? Защо е трябвало да пътува с влака и на другия ден колата да пристига в Томилин без пътник? И после, нали той я уверяваше, че не може да понася влакове и пътува с тях само заради Тамара. Не, определено Андрей Сергеевич Бегорски не прилича на себе си.

— Анастасия Павловна, научих, че тук съвсем сте премръзнали.

Охо, значи и това… Дали Тамара е пуснала клюката? Тя ще е, няма кой друг.

— Защо не ме послушахте? — продължи междувременно Бегорски. — Нали ви казах как трябва да се облечете и какво да си вземете. Сметнахте, че искам просто да ви командвам срещу парите си ли?

Всъщност Настя точно това си бе помислила, но не можеше да го признае. Още повече че впоследствие се бе убедила колко прав беше той.

— Не биваше да ми се сърдите, та аз исках да бъда полезен, знам какъв кучешки студ е тук, а и въздухът е с повишена влажност, затова е не само студено, но и влажно. А и тук не може да се купи нищо свястно, освен срещу луди пари, но вие не приличате на заможна прахосница и любителка на шопинга. Хайде да се разберем така: ще се обадите на съпруга си и ще го помолите да приготви като багаж дрехите, за които ви посъветвах. Запазихте ли списъка?

Тя мълчаливо завъртя глава.

— Ама разбира се, така и предполагах — кимна Бегорски. — Вие сте ми се ядосали, позасмели сте се и сте го изхвърлили, нали? Ще трябва да си напрегнете паметта и да си спомните всичко, което ви казах. Мъжът ви да събере нещата, ако трябва, и да купи едно друго, а шофьорът ми утре сутринта ще вземе багажа и ще го докара. И нека вашият съпруг непременно да ви изпрати термобельо. Защо се мръщите?

— При думата „термобельо“ в главата ми изникват асоциации с войнишки ватирани гащи отпреди половин век — призна Настя. — Такива неща ли искате да обличам?

— Ама вие да не сте полудели! Никога ли не сте носили термобельо? Нямате ли вкъщи?

— Не, и никога не съм имала.

— Тогава помолете съпруга си да ви купи. Или ми кажете номера, ще наредя на шофьора да купи и да го донесе. Вие сте ужасно изостанала личност, Анастасия Павловна, все още живеете в миналия век. Не може така, трябва да вървите в крак с времето.

Ха така, само това оставаше — някакъв чужд човек да й купува долно бельо. По-добре да помоли Чистяков, макар че той сигурно ще падне от стола от смях.

Междувременно Бегорски сметна, че темата е изчерпана, и заразпитва Настя за напредъка в разследването и особено за това, което се бе случило сутринта. Сервитьорът му донесе плодова салата и овесена каша и Настя с ужас се загледа в това, което от днес нататък й предстоеше да яде сутрин. Ами не обича овесена каша — и толкоз! И не може да яде плодове на гладно, имаше гастрит, боли я стомахът. Може пък с помощта на Тамара да успее да се разбере с тукашната кухня да не обръщат внимание на указанието на шефа?

При думата „термобельо“ Чистяков едва не се задави.

— Ти какво, сериозно ли? — попита недоверчиво.

— Льоша, тук така премръзнах, че съм готова да нося какво ли не, само и само най-сетне да се стопля. Бегорски твърди, че термобельото било много хубаво нещо. Хайде да опитаме.

— Ами както кажеш. Аз, разбира се, сега отивам да купя, но… Жена ми с ватирани гащи! Просто умът ми не го побира!

Той още дълго се изненадва и възмущава, но обеща да събере исканите дрехи и утре сутринта да ги предаде на шофьора.

На другия ден Настя получи от пристигналия шофьор обемист сак с дрехи, сред които намери и нов дебел кашмирен пуловер. „Благодаря, Льошик“ — помисли си с благодарност и умиление, докато мереше пъстрата и копринена на допир дреха. В сака бяха и дебелото яке с качулка, и двата чифта дънки, и ботушите „луноходи“. И още две чаровни ярки кутийки. Настя с недоумение отвори едната от тях и извади нещо красивичко, с цвят на разярена сьомга, на цветчета, по форма напомнящо блузка с дълги ръкави, меко и много приятно. Какво е това, господи? За какво й е? Още не е дошло лятото все пак. Във втората кутийка откри тънък чорапогащник без стъпала от същата материя. И едва тогава Настя се сети, че това е именно термобельото, за което толкова дълго бяха говорили. Гледай ти! Това направо да го облечеш за премиера в Болшой театър.

Плахо навлече бельото и се погледна в огледалото. Забавно. Обу дънките, облече плътна тениска и новия пуловер, обу и „луноходите“ и върху всичко — якето с качулката. „Какво, сега ще рискуваме ли да излезем? — запита се и веднага с въздишка си отговори: — Ще рискуваме, я, къде ще ходим? Няма как да не излезем.“

Отиде в менажерията и изведе Дружка. За пръв път, откак се намираше в Томилин, разходката достави на Настя удоволствие.

Обаждането на Вторушин свари Настя в момента, когато след вечерята в клубното заведение обличаше якето си в гардеробната.

— Анастасия, ако все още се интересувате от Полосухин, съобщиха ми, че в момента той се намира в бара на хотел „Заря“, където пие бира в компанията на човек, който е отседнал в същия хотел. Ще отидете ли?

— Непременно. — Тя бързо вдигна ципа на якето и си сложи качулката. — Сега ще изтичам до гаража, вземам кола и тръгвам.

— Добре. Ако има нещо, аз съм на линия. Само ви моля…

— Знам — прекъсна го Настя и изскочи навън, — не съм вчерашна.

Разбира се, Вторушин имаше предвид тя да не се занимава със самодейност и да не се опитва да задържа сама когото и да било. Настя и бездруго не възнамеряваше да предприема такова нещо. Нейната работа е информацията, а със задържане да се занимават други. За миг й докривя, но тя бързо прогони толкова неуместната в момента тъга.

Шофьорът, когото й бе дал на разположение Бегорски, беше на мястото си, пиеше чай в служебното помещение на гаража. Само след минута те излязоха през портите на имението и колата полетя към мястото, където се намираше хотел „Заря“.

Настя видя Полосухин още от улицата, към която гледаха прозорците на бара. Валерий Василевич седеше до уютна маса, оградена от съседните с ажурна дървена стойка, украсена с изкуствен бръшлян, в компанията на мъж, който поразително подхождаше на описанието на тайнствения Аркадий Волдемарович. Да можеше да чуе за какво си говорят… През прозореца тя прецени разположението на масите и разбра, че има шанс да заеме много удобно място, от което ще може да чуе ако не всичко, поне нещичко, и при това да остане незабележима за Полосухин.

Настя остави якето си в гардероба и улови неодобрителния поглед на салонния управител към нейните „луноходи“. С такива обуща — в бар на приличен хотел! Позор. Тя реши да игнорира общественото мнение и решително се запъти към масата, която бе харесала. Полосухин се падна точно зад гърба й, зад тънката дървена преградка. Не се чуваше много добре — събеседниците си говореха тихичко, а от тонколоната наблизо се лееха звуци на хардрок, но Настя успяваше да различи някои отделни думи. Като цяло се създаваше впечатление, че събеседникът на Полосухин настоява за предпазливост и внимателни действия, а Валерий Василевич се отнася към това с пренебрежение и гарантира, че всичко ще бъде тип-топ. В един момент музиката секна — вероятно сменяха диска, и Настя чу цяла фраза, произнесена от непознатия. По-точно не фраза, а нейната мелодия, защото тя отново не различи нито една дума, но пък долови интонацията, излетяла нагоре. Сега вече нямаше съмнение — именно това е загадъчният Аркадий Волдемарович. Намери се изгубеният!

Е, и какво да прави сега? До масата на Полосухин и неговия приятел приближи сервитьор и Настя чу как те си поръчаха още бира. Значи, все още няма да си тръгват. Тя внимателно се измъкна от мястото си и излезе във вестибюла, където отново срещна пълния с подозрения поглед на салонния управител. Обади се на Вторушин.

— Иля, Полосухин е тук с Аркадий Волдемарович, когото ние с вас безуспешно търсихме. Имате ли някакви идеи?

— Че какви идеи мога да имам? — равнодушно отговори капитанът. — Нямаме причина да ги задържим дори да сте абсолютно права и именно те да са измислили и осъществили всички безобразия в имението. Това е ненаказуемо, може да се нарече само дребно хулиганство, и то трудно. А нямаме доказателства за тяхна връзка с убийствата.

Настя разбираше, че той е прав. Ако беше с пагони и удостоверение, тя щеше да измисли как и за какво да си поприказва със сладката двойка, а така… Коя е тя? Социоложка от столицата? Дори да е частен детектив, пак няма никакви права.

— И какво, нямате ли варианти? — попита безнадеждно.

— Е, защо — позасмя се Вторушин. — Варианти винаги има. Как мислите, колко време още ще останат в хотела?

— Поне двайсет минути, току-що си поръчаха още по чаша бира.

— Добре, сега ще дойда. Ще ги задържим, ще ги постреснем. Всичко ще бъде както трябва. Ако се наканят да тръгват, постарайте се да ги задържите. Ще можете ли?

— Ще опитам — въздъхна Настя.

Да, местните оперативни работници не проявяват особено усърдие за разкриването на двете убийства. Впрочем това се отнася само за Вторушин, защото Федулов уж демонстрира пълна готовност… Впрочем знае ли човек, може да е само демонстрация. Какво ги интересуват две пенсионерки? Давността на едното убийство е почти година, на другото — вече четири месеца, щом досега не са им отсекли главите, задето не са ги разкрили, защо да се напрягат? Ето, всеки ден става по нещо, нови дела се сипят като от рог на изобилието, поне тях трябва да нищят. Вярно, Федулов говореше нещо, че не можел да спи спокойно, докато маниакът се разхожда из града, но това са само думи. А на практика се получава съвсем друго. Ту не можеш да го откриеш по телефона, ту той не смята за нужно да съобщи нова информация. На никого за нищо не му пука.

Настя се върна в салона и отиде до масата на Полосухин.

— Здравейте, Валерий Василевич — постара се тя да се усмихне възможно най-лъчезарно. — Добър вечер, Аркадий Волдемарович. Или се казвате другояче?

— Николай Семьонович, ако разрешите. — Събеседникът на Полосухин се надигна за поздрав. — Познаваме ли се?

— С Валерий Василевич — да, познаваме се, а с вас — задочно. Нали вие сте идвали при младичката журналистка Наташа? Нали по вашия разказ тя е съчинила своята прочута статия?

— Не разбирам за какво говорите. — В гласа на Николай Семьонович прозвучаха надменност и хладно недоумение.

— Я престанете, моля ви се — махна с ръка Настя. — Може ли да поседна при вас?

— Заповядайте.

— Ами вие защо мълчите, Енот? — обърна се Настя към Полосухин. — И вие ли не разбирате за какво говоря? Знаете ли, все си мислех как е ставало така, че пазачите да не виждат никого да влиза в основната сграда и да излиза от нея, а после се сетих, че всъщност никой не е влизал. И съответно не е излизал. Криели сте се там през цялата нощ, нали? За вас не е проблем да вземете ключовете. Пък и те не ви трябват кой знае колко, вие отключвате всякакви врати и без ключове. Просто не сте излизали от сградата, когато са я заключвали за през нощта. Хем пазачите проверяват всички помещения, преди да заключат. Задачка, а?

Полосухин мълчеше и гледаше Настя с присмехулна усмивка.

— Но задачката се е оказала, общо взето, лесна — продължи тя. — Пазачите проверяват помещенията на клуба и служебните кабинети на втория етаж, но не проверяват незаетите хотелски стаи. Защо да ги проверяват, след като в тях не живее никой? Отбиват се при гостите от други градове, убеждават се, че са си на мястото и кротко се готвят да си лягат, и с това приключват проверката на хотелската част. Нали така? Така е, така е, аз специално се поинтересувах. Така че на вас, Валерий Василевич, нищо не ви е пречело точно преди да затворят клуба, да речем, в десет без десет, да влезете в някоя от тези празни стаи и да останете там през цялата нощ. Вярно, има опасност на сутринта някоя от чистачките все пак да влезе да избърше праха и да забележи, че леглото е омачкано, но вие сте човек предвидлив, не сте спели на леглото, а на диванчето. А на сутринта сте поглеждали през прозореца и сте виждали кога си тръгват чистачките. Сградата отново е оставала под ключ и тогава вие сте слизали и сте осъществявали замисленото. Проста работа.

После отново сте отивали в стаята и сте изчаквали клубът да се оживи, та да можете да слезете и да ся дадете вид че работите нещо. Най-важното е бяло да не попаднете пред очите на живеещите в другите хотелски стаи. И напълно сте успели.

— Умна си, сестро, нищо че си млада — изпъшка Полосухин. — Детектив може да излезе от теб.

„Интересно, мога ли да приема тези думи като комплимент за моята младоликост? — помисли си Настя. — Той вече мина и на „ти“, сякаш съм някоя хлапачка. Или е опит да ме унижи?“

— Не — шеговито завъртя глава тя, сякаш подчертаваше мнимата си младост, — на детективите им плащат малко. Няма какво да правя сред тях.

— Моят приятел Валерии Василевич мая веднъж ми спомена, че сте социолог. Така ли е? — обади се Николай Семьонович… или пък Аркадий Волдемарович.

— Така е — весело се усмихна Настя.

— Доколкото знам, и в социологията плащат малко.

— Малко е — на драго сърце се съгласи та. — Но има много възможности да се припечели допълнително. Курсови, дипломни работи, реферати, дори дисертации. Мога да пиша колкото си искам. Търсенето е голямо.

— Ами пиши си — тросна се Полосухин. — Защо си вреш носа, където не ти е работа?

Това можеше да се приеме за признание. Настя разбираше, че Полосухин и неговият приятел са сигурни в своята неуязвимост. Нищо не може да докаже. А и да може, доказаното не става за работа, всеки следовател ще откаже да възбуди наказателно преследване поради незначителност на деянията. Нищо не ги заплашва, затова и не отричат много-много.

— Аз пък, видите ли, съм жена — усмихна се тя, — и то истинска жена, стопроцентова. Тоест същество ужасно любопитно. И ми стана интересно защо всички толкова се вълнуват, страхуват се от духове, от някакви маниаци, непрекъснато си припомнят някаква стара легенда. Тук убили две старици. Впрочем какви ти старици — едната била само на шейсет и осем, другата — на седемдесет, жени в разцвета си.

— Слушайте, млада госпожо — обади се най-сетне Николай Семьонович, след като отпи голяма глътка от тъмната бира, — всичко това е много смешно и аз с удоволствие бих се повеселил заедно с вас, ако разбирах защо ние трябва да слушаме всичко това. Да не би да сте ни сбъркали с някого?

„Ето на, и този ме нарече млада. Нима изглеждам толкова добре? Нещо се съмнявам — мярна се в главата на Настя. — Евтин трик, за да подчертае моята нищожност в сравнение с двама толкова солидни мъже.“

— Ама моля ви се, как може! Нима Лерка Енота може да бъде сбъркан с някого? Ами че него го знаят не само всички детективи в Русия, знаят го дори социолозите като мен. Вярно, за целта трябва да имат познати детективи. Е, аз имам. И те прекрасно си ви спомнят, господин Енот.

— Слушай, ти, младо-зелено — процеди през зъби Валерий Василевич, — аз не се отричам от миналото си, каквото било — било, но както се казва, нехванат крадец — от царя по-голям. Отдавна съм приключил онези работи. Пенсионер съм, разбра ли? Сега мога да ти призная каквото си поискаш, защото за моите майстории вече свърши срокът за давност. А ти няма да ми припишеш нищо ново, просто забрави.

— Ама моля ви се, Валерий Василевич, че коя съм аз, та да ви приписвам нещо? Виж, местните оперативни работници с удоволствие ще ви разпитат кой ви е поръчал разните фокуси в имението. Вие сте абсолютно прав, фокусите не са причина да се завежда наказателно дело, така че можете да бъдете спокоен. Максимумът, който заплашва лично вас, е уволнение. Е, не е много страшно, нали? Ще си намерите друга работа, досието ви е чисто, сигурно имате и трудова книжка, макар и фалшива. Вярно, ще ви бъде по-трудничко с жилището, но все някак ще се справите, ще решите проблема. За вас пък, Аркадий Волдемарович, перспективите са съвсем прекрасни. И вас са ви наели, нали? Или лично сте заинтересован от ликвидирането на клуба и покупката на имението. Ама не, едва ли — поклати глава със съмнение тя, — нямате толкова пари, мащабите ви не са като за олигарх. Вие сте обикновен наемен работник. Само че… какъв лош късмет, драги ми господа: местната милиция има две неразкрити убийства и вие двамата сте най-разкошните заподозрени, каквито човек би измислил. Особено господин Полосухин с неговата забележителна биография. Как мислите, трудно ли ще им бъде да ви прикачат към убийствата на Корягина и Павлова?

Полосухин започна бавно да се надига от стола си.

— Слушай, ти…

— Мисля, че няма да им е много трудно — каза Настя, сякаш нищо не се бе случило. С крайчеца на окото си тя бе забелязала спрелия вън автомобил, от който слязоха Федулов, Вторушин и още един милиционер в униформа и с автомат. — Стига да имат желание. Ама седнете де, още е рано да ставате, още никой не е дошъл.

— Кой не е дошъл? — За пръв път от началото на разговора в гласа на Николай Семьонович прозвуча тревога. — Чакаме ли някого?

— Е, че как, чакаме хората от милицията, които на всяка цена трябва да разкрият двете убийства. Те, може да се каже, не мигват по цели нощи, търсят ли, търсят на кого да ги стоварят. Ето че намериха, слава богу.

— Как смеете… — подзе Николай Семьонович, но се сепна под строгия поглед на Дмитрий Федулов, който приближи пръв.

— Е, господа. — Настя стана и се шмугна зад гърба на Федулов. — Аз май ще тръгвам, не ми е интересно какво ще става по-нататък.

Наистина не й беше интересно. Ако убийствата на Корягина и Павлова са били инициирани от хората, които искат да пипнат имението, Аркадий Волдемарович, или Николай Семьонович, не може да не знае това. А щом знае, непременно рано или късно ще пропее и ще разкаже всичко на оперативните работници, няма къде да се дене, прекалено интелигентен е, за да се противопоставя на стабилните провинциални милиционери — умерено грубовати и умерено безцеремонни. А пък ако тези убийства не са свързани с покупката на имението, тогава никак не й е интересно. Защото тя ще трябва да започне всичко отначало.