Живот след живота

ГЛАВА 6.

Сутринта започна с приятна изненада. Отначало всичко, както винаги, не беше много хубаво: дънките на радиатора не бяха напълно изсъхнали, защото Настя ги беше проснала неправилно, а в стаята заради отвореното малко прозорче въздухът бе влажен като навън, така че се наложи да пропилее известно време, за да ги доизсуши със сешоара. Затова пък после, докато тя, седнала в уютния фотьойл, пиеше втората си чаша кафе и ядеше купената снощи от клубното ресторантче апетитна кифла от маслено тесто с извара, дойде изненадата.

На вратата почука и после влезе Дмитрий Федулов с кутия пасти в ръцете.

— Извинете ни, Анастасия Павловна — виновно каза той и започна да сваля дебелото си пухено яке и високите тежки обуща, — ние съвсем ви изоставихме. Не мислете, че сме ви забравили, просто имаме много текуща работа. Ще ме почерпите ли с чай?

И Настя веднага престана да се сърди и на него, и на Вторушин, който, между другото, така и не й се бе обадил по въпроса за миналите бизнес контакти на Роман Ярцев. Нима му е било нужно толкова много време, за да се свърже с колегите си от икономическата милиция и да направи една проста справка? Но Дмитрий не я остави да се развихри в своя праведен гняв.

— Иля ме помоли да ви предам, че е говорил с колегите от икономическата относно съпруга на Ярцева. При тях няма нищо за него. Водил е бизнеса си честно, никога по негов адрес не е имало забележки или дори просто подозрения. Така че едва ли Аида Борисовна може да е научила нещо такова за него — просто няма какво да е научила. Целият е бил като на длан, абсолютно прозрачен. Знаете ли, аз се чудя как той изобщо може да се занимава с бизнес при своята патологична честност. Но значи, може някак, щом още не е фалирал.

„Именно — помисли си Настя. — Може някак. Интересно, как? Може точно това да се окаже най-интересното.“

Тя сервира чай на гостенина и отвори кутията от сладкарския магазин. Пастичките бяха миниатюрни, както се казва, по една хапка, но пък много и все различни. Страхотно! Поне нещо приятно тази сутрин.

— Всъщност ето защо дойдох — продължи майорът. — Все си мислех за маниака… Знаете, мина доста време, текущата работа е много, всеки ден се случва нещо, мисълта скача ту към едно, ту към друго, така че има неща, които човек не схваща веднага. А ето че дойдохте вие, започнахте да задавате въпроси за тези две убийства и мисълта отново се настрои на тях. Та ето какво си помислих: нали ние търсехме маниака сред живите, намиращи се в Томилин хора, задействахме агентурата. Ами ако той вече е умрял? Например в пристъп на безумие може да се е самоубил? Или просто да е умрял от някаква болест. Или да е в някой затвор заради някакво престъпление. Или да не е зад решетките, а в специализирана болница за принудително лечение. Или изобщо някой да го е убил — знае ли се, битов конфликт или нещо подобно… Как мислите?

— Разумно разсъждение — не можа да не се съгласи Настя.

Да, по принцип те би трябвало да се сетят за това отдавна, но Федулов е прав: само в големите градове има обособени отдели, а в един осемдесетхиляден град криминалният отдел се занимава с всички престъпления „по линия на издирването“. И е невъзможно да настроиш мисленето си конкретно на издирването на един сериен убиец, след като всеки ден имаш на главата си ту кражби, ту въоръжени обири, ту изнасилвания, ту хулигански прояви, ту сбивания на битова почва, ту нещо друго, все така изискано.

— Смятам да се заема с това сериозно — каза Федулов и взе от кутията поредната пастичка. — И си помислих, че като специалист по разкриване на убийства, вие бихте могли да ме посъветвате, да ми подскажете нещо. Имайте предвид, Анастасия Павловна, аз съм същество извънредно користно, свикнал съм да извличам изгода от всичко, което ми попадне подръка, и щом съдбата ми е изпратила случай да поработя със столичен специалист, и то с такъв стаж, за нищо на света няма да го изпусна. Навремето имах късмет да поработя с Аида Борисовна Павлова, много неща научих от нея, а сега искам да се поуча и от вас. Как гледате на това вие?

Настя се почувства странно. Тоя едър широкоплещест мъж с мощни бицепси и яки ръце, майор, който сигурно има поне петнайсет години стаж, смята да научи нещо от нея? Кошмар! На какво може да го научи тя? Тя, която през живота си не бе разкривала нищо освен убийства и изнасилвания, ще учи него, спеца по половината членове от Наказателния кодекс! Смешна работа! Може би той просто се подиграва?

— Гледам на това отрицателно — строго каза Настя. — Дойдох тук не за да поучавам някого и да обяснявам как трябва да се разкриват престъпления, вие знаете всичко това не по-зле от мен, а може би дори по-добре. Дойдох тук само защото ме наеха да разкрия две убийства и много се надявам на вашата помощ, тъй като това е и във ваш интерес. Това е всичко.

— Я стига, Анастасия Павловна — засмя се Федулов и неговите бели, здрави, но не съвсем равни зъби засвяткаха. — Какво говорите? Сигурно се обидихте, задето ние с Илюха в първия момент не се втурнахме да ви сътрудничим? Е, ами разберете ни и нас, затънали сме до шия в текущи дела и по всяко дело имаме срокове, следователят ни притиска, началството ни раздрусва, потърпевшите изтъркват праговете ни и леят сълзи. Сякаш и вие не го знаете.

— Знам всичко — примирено се усмихна Настя. — Не съм се обидила. А защо Иля не дойде с вас? Зает ли е? Или не иска да се учи от столичен спец?

Федулов помрачня и извърна поглед. Ясно, с Иля Вторушин има някакви проблеми. Вероятно не смята за човек столичната мацка. Макар че дисциплинирано изпълнява молбите на Настя… Какво ли не е наред с него?

— Разбирате ли — подзе бавно Федулов, загледан в чашата си, — Илюха изобщо не е съгласен с мен. Аз търся маниак. И не ми пука какво мисли по този повод началството. Аз съм човек здравомислещ и разбирам, че на ръководството не му трябва маниак в града, на ръководството са му по-удобни убийства по лични мотиви, това е някак по-просто, пък и няма да ги мъмрят за лоша профилактична дейност. А Иля гледа да угажда на началството, прави кариера и ги гледа в устата, затова няма да се напряга по версията за маниака. Това на него не му е интересно. На него му е интересно да поднесе на тепсия в кабинета на шефа един или двама напълно вменяеми убийци. И в този смисъл аз не бих разчитал особено на неговата помощ. Не ми се сърдете.

Настя не чу нищо ново — още първия ден, при запознаването, вече й бяха казали за противоположните позиции на двамата оперативни работници. Но не бе предполагала, че тези позиции са стигнали толкова далече една от друга.

— Аз разбирам, не сте могли да ме хванете по телефона, затова сте се обръщали към Илюха — продължи Дмитрий, — но ви обещавам: от този момент винаги ще бъда достъпен за контакт и ако ви потрябва нещо, веднага се обадете, помолете ме, наредете ми. Ще направя всичко по най-добрия начин. И честна дума, много се радвам, че дойдохте. На мен този маниак вече почти година мира не ми дава, спя лошо, все за него мисля. Имам майка…

— Да — кимна Настя, — казахте ми, не съм забравила.

— Е, тогава трябва да ме разберете. И майката на жена ми, на Светка, също живее в Томилин. Няма за мен спокойствие, докато той се разхожда по улиците, разбирате ли?

Той вдигна към Настя очи, които в този момент й се сториха болни и някак умоляващи. Нима наистина толкова се тревожи? Виж го ти, наглед е толкова брутален тип, а излиза, че имал фина, чувствителна душа.

— Кажете, Дмитрий, говори ли ви нещо името Константин Еремеев? — попита тя.

— Константин Еремеев — замислено повтори той. — Познато ми е… Май е един от служителите в клуба? Струва ми се, че съм срещал това име сред имената на свидетелите.

— Абсолютно вярно — потвърди Настя. — Той е системен администратор в клуб „Златна възраст“.

— Точно така! — радостно възкликна Федулов. — Сега си спомних. Той ме заведе и при техните животни, взех оттам две палета. Един такъв слаб, мълчалив. А защо питате за него?

— И аз не знам защо. Нещо не ми харесва.

— С какво именно? — напрегна се майорът. — Може ли да запаля?

— Разбира се. — Настя побутна към него пепелника и също извади цигара. — Прилича ми на наркоман, не ви ли се струва, че е така?

Федулов сви рамене.

— Ами май не… Впрочем, не съм го заглеждал много, нали беше само свидетел, а не съм имал никакви основания да го подозирам. А на вас какво ви се стори подозрително?

— Резки смени на настроенията, неясен говор, опити да скрие лицето си… Трудно е за обясняване, просто на нивото на усещанията, разбирате ли?

— Разбирам, случва се. Значи, вие смятате, че той е убиецът?

— Не, нищо такова не смятам — каза с досада Настя. — Погледнете каква картина се получава. Някакъв човек смята, че е потомък на рода Румянцеви, който има право над старинното имение. Да приемем това като начало на разсъжденията ни. Той иска клубът да бъде закрит и имението — освободено. Незнайно защо смята, че ликвидирането на клуба ще реши неговия проблем. Здравомислещ човек никога не би сметнал, че е така, но ние имаме работа с човек, който не е с всичкия си, така че той като нищо може да си е очертал такава перспектива. И тъй, този човек решава да нанесе съкрушителен според него удар по клуба и убива Галина Корягина, клубна активистка, и то я убива демонстративно по начин, по който смъртта й да бъде пряко свързана със старинната легенда. Счупено огледало, изтръгната от ухото обица. Разбирате ли?

— Да — кимна Федулов, — продължавайте.

— Ефектът се оказва нулев, убийството прогърмява, но това по никакъв начин не се отразява на репутацията на клуба. Той изчаква половин година и извършва още едно убийство, чиято жертва става Аида Павлова. И отново демонстрация на връзка с легендата — огледало и обица. Но сега той отива и по-далеч. По някакъв начин прави така, че легендата става достояние на обществеността.

— По какъв начин? — веднага я прекъсна Федулов. — Малката Малец си е измислила всичко, та това е очевидно. Или мислите, че те са се сговорили?

— Възможно е — съгласи се Настя. — Във всеки случай, не го изключвам. Аз се срещнах с Наташа Малец, а вие?

Федулов мрачно наведе глава.

— Именно — констатира тя. — Вие не сте намерили време, нали сте били сигурни, че и бездруго знаете всичко. А Наташа ми разказа една любопитна история за някой си Аркадий Волдемарович, историк от Санкт Петербург, който чул за убийствата на Павлова и Корягина и пристигнал специално, за да събере материал и покрай това да разкаже старинната легенда за рода Румянцеви. Вие самият знаехте ли нещо за тази легенда?

— Не, научих за нея от статията.

— Ето, виждате ли. И никой от хората, с които разговарях, не бил чувал нищо за легендата, докато не се появила статията. От което аз правя напълно обоснован извод, че не е имало никаква легенда, че всичко това е част от добре обмислен план, макар и с елементи на естествено полудяване. Отначало се извършва първото убийство и престъпникът измисля за него признаци на ритуалност, които да отговарят на легендата. Друг е въпросът, че според този план легендата би трябвало да бъде обнародвана веднага след убийството на Корягина. Но това, кой знае защо, не се е случило.

— И защо? — вдигна очи Дмитрий.

— Откъде да знаем — усмихна се Настя. — Най-вероятно цялата работа е в Аркадий Волдемарович, който е трябвало да дойде и да се срещне с журналистката. А той неизвестно защо не го е направил. Може да се е разболял, може да са му попречили някакви обстоятелства. Но фактът си е факт: след първото убийство той не се е появил. Минало е време, клуб „Златна възраст“ процъфтява, не става дума за неговото ликвидиране. Какво прави нашият луд потомък?

— Извършва още едно убийство.

— Точно така. Но при това предварително се убеждава, че сега вече нищо няма да попречи на Аркадий Волдемарович да дойде и да изпълни мисията си. Между другото, аз не изключвам нашият луд и този историк да са роднини или близки приятели. Отначало дори си помислих, че именно Аркадий Волдемарович е убиецът, но после се сетих, че това би било възможно в рамките на многомилионна Москва, а във вашия осемдесетхиляден град рискът да бъде разпознат е твърде голям. Ако убиецът е свързан с клуба, той не би се представял на журналистката като историк от Питер дори само защото тя във всеки един момент може да отиде до имението, за да уточни някои подробности за своята статия, и там да се сблъска с него.

— Съгласен съм. А по-нататък?

— Ами по-нататък не става нищо. Народът говори, някои членове на клуба престават да посещават имението, но като цяло това не се отразява на дейността на клуба. И изведнъж собственичката на фризьорския салон към клуба открива в своя салон счупено огледало.

— Какво?! — облещи се Федулов. — Какво казахте?

— Това, което чухте. Тамара Николаевна Виноградова идва сутринта в своя салон, отваря вратата и открива, че окаченото на стената огледало е счупено. Тя решава да не вдига шум, тихичко пита чистачката дали не го е счупила тя. Оказва се, че не е виновна чистачката.

— По дяволите, аз нищо не съм знаел за това — ядосано каза Дмитрий. — Защо не се е оплакала в милицията?

— Е, само се чуйте, Дима! — засмя се Настя. — Как бихте реагирали вие, ако хората започнеха да ви се оплакват за счупени огледала? Та вие веднага срязвате такива оплакващи се и прекрасно го знаете.

— И това е вярно — потиснато промърмори той. — Но нали тук имаме специален случай, имаме маниак и всяко свидетелство…

— Дима, разберете, само вие си знаете, че искрено искате да намерите маниака. За всички останали вие, оперативните работници, пък и цялата милиция, сте рушветчии и безделници, които мразят народа, задето народът им пречи да си почиват. Сега ние двамата с вас няма да обсъждаме кой е виновен хората да мислят така, но те мислят именно така и това е факт, с който ще трябва да се съобразяваме. Да се върнем към нашите проблеми, защото и по-нататък се е случило нещо.

— Какво друго?

В гласа на Федулов прозвуча истинско отчаяние. Ами да, естествено — улики и факти минават покрай него, а той нищо не знае. Обидно е, нали разбирате.

— През декември, преди Нова година, някой е разхвърлял във вестибюла на основната сграда на имението кичури коса. По-точно, отрязъци, откраднати пак от същия фризьорски салон на същата тази Тамара Николаевна Виноградова. Спомнете си легендата, там фигурира оскубана коса.

— По дяволите! Ама какви са тия работи, а? Защо аз нищо не знам за това? Сега е съвършено ясно, че трябва да търсим маниака именно в клуба или около него. И какво излиза — че нашият откачалник отначало е извършил две убийства, а после е започнал да нагнетява ситуацията с дреболии?

— Ами нещо такова — кимна Настя. — Макар че това е нелогично, обикновено се започва с дреболии и после постепенно се преминава към по-сериозни неща, но тук не можем да разчитаме на обичайната логика, защото си имаме работа с луд човек. Той може да е извършил двете убийства и да е разбрал, че не може повече, прекалено му е тежко. Или прекалено опасно. Или изобщо не е нужно, два трупа са напълно достатъчни, за да може после тихо, с дреболии да постигне своето. Обърнете внимание, че и двата епизода пряко или косвено са свързани с Тамара Николаевна.

— Защо, това важно ли е? — не разбра Федулов.

— Много е важно. Тя е любовница на Бегорски, собственика на клуба.

— А, да, спомням си, казаха ми нещо такова.

— А вие не сте обърнали внимание — подкачи го Настя. — Та така, Бегорски е много привързан към Тамара, много я обича и ако тя напусне Томилин, той също няма да остане тук, ще закрие клуба и повече няма да се върне. Следователно злодеят е силно заинтересован да върши своите безобразия по-близо до Тамара, така че нейните нерви да не издържат. А сега ми кажете дали Константин Бремеев е подходящ за ролята на такъв злосторник?

Настя нарочно не каза на Федулов нищо за тайнствената среща при гаража. Нека си помисли и даде отговор въз основа на казаното от нея, защото нейният разказ се градеше изключително върху предположения, а снощната среща със семейство Путилини беше вече факт, който не можеше да се оспори.

— Абе знае ли го човек — бавно изрече Дмитрий. — Може и да подхожда. Ако ми се беше видял луд, аз още тогава, преди година, щях да му обърна повече внимание. А щом не съм му обърнал, значи, не ми се е видяло нищо такова. Може би вие грешите?

— Определено — въздъхна Настя. — Може и да греша. Но трябва да проверим. Впрочем трябва да се проверява всичко, Дима. Моят началник дълги години ме е учил, че е много опасно да се увличаш по една версия и да не проверяваш останалите. Всъщност защо ви разказах всичко това: интересува ме Алла Ивановна Ярцева.

— Ярцева? — Майорът сбърчи чело, взе да си припомня. — Коя е тя?

— Лекарка, психотерапевт, давала е консултации в клуба два пъти седмично, преди няколко месеца се е преместила с мъжа си в областния център. Дима, какво ви става? Та вашата първа работа тази сутрин беше да ми съобщите сведения за Ярцев, а сега ме питате коя е тя?

— Ахааа, това е неговата съпруга, така ли? — сети се Федулов. — По дяволите, аз пък не свързах веднага едното с другото. Илюха ми каза, че сте се интересували от някой си Роман Ярцев във връзка с Аида Борисовна, и ме помоли да ви предам… Но аз не се задълбочих, той ме помоли и аз ви предадох…

„Ето затова не разкривате и убийствата — тъжно си помисли Настя. — Не се задълбочавате, не свързвате едното с другото, нищо не запомняте и от нищо не се интересувате.“

— Аз научих, че Алла Ивановна е била близка с Еремеев — каза тя сухо. — И освен това, поради професията си вероятно добре се ориентира в психопатологията, ако при Еремеев съществува такава. Ето затова трябва непременно да поговоря с нея. Вие можете ли да ми помогнете да я намеря и да се свържа с нея?

— Да, разбира се — потиснато смотолеви Дмитрий, — ще я намеря.

На Настя изведнъж й дожаля за него — толкова едър, силен и толкова смутен, сякаш смазан от собствените си грешки. Сигурно именно по това се различават провинциалните от столичните детективи: столичаните можеш да ги уличиш в какво ли не — и в грешки, и в престъпления — хич не им пука, ще те гледат с ясни очи и ще се усмихват, сякаш нищо не се е случило.

Изпиха още по две чаши чай, опразниха кутията с пастите, обмениха още някоя и друга информация, споделиха съображения и се разделиха, напълно доволни. Така поне се стори на Настя Каменская.

Тя изведнъж се сети, че беше обещала на Дружка да я навести сутринта, а вече бе почти обяд. Сети се — и веднага се поправи. Господи, за какво мисли? Нима кучето може да разбира човешката реч дотолкова, че да очаква Настя още от сутринта? То определено усеща само интонацията, нищо повече. Но въпреки това я досрамя за неволната измама и реши все пак да изтича до менажерията поне за няколко минути. „Само ще я погаля — повтаряше си тя, докато трескаво навличаше якето и обувките си, — само ще я погаля — и веднага ще се захвана за работа.“

Навън валеше гъст сняг. Той стоеше пред очите като дантелена пелена, пречеше на Настя да вижда, кацаше по миглите й, стичаше се на мокри капки по бузите и непокритите от шала места по врата. Настя крачеше от малката сграда по алеята и мислеше, че само в детството си бе виждала толкова много бял, пухкав и чист сняг. В Москва, кой знае защо, винаги е мръсно — дори снегът да е много, и няма усещане за истинска зима, а само тягостно усещане за замърсено и неразтребено, а също и настойчиви мисли, че сега поради задръстванията движението страшно ще се забави.

В Москва Настя не обичаше да вали сняг и се страхуваше от него, а тук, в тихия провинциален град, в старинното имение, й се струваше, че няма нищо по-прекрасно от безшумно и меко сипещите се снежинки.

Дружка я очакваше, застанала зад решетката. Щом видя Каменская, заразмахва опашка и на Настя дори й се стори, че се усмихна. Впрочем нали кучетата не могат да се усмихват… Сигурно просто й се е сторило.

— Извинявай — виновно изрече тя и пусна Дружка в коридора, — заплеснах се в работата, замотах се и не успях да дойда при теб навреме. А ти си ме чакала, нали? Чакала си ме, хубаво куче, умно куче, най-хубавото куче на света…

Дружка се галеше, отъркваше се о краката й и все опитваше да близне клекналата Настя по лицето. В джоба на якето й звънна мобилният телефон, обаждаше се Вторушин, който й съобщи, че в Санкт Петербург не са открили никакъв доктор на историческите науки на име Аркадий Волдемарович.

— Не знам защо, но така си и мислех — промърмори Настя. — Благодаря. А потърсихте ли го в хотелите в Томилин?

— Естествено — прозвуча някак високомерно гласът на Вторушин. — Ние имаме само два хотела, така че не беше трудно. С нищо не мога да ви зарадвам. Вероятно вашият Аркадий Волдемарович е отсядал у свои познати. Или в паспорта му фигурира съвсем друго име.

Настя се накани да си тръгне от менажерията, но Дружка толкова силно притискаше до нея горещото си рунтаво тяло, че беше невъзможно да се откъсне. Добре, и без това трябва да се обади, може и оттук. Нека горкото животно се порадва още минутка.

Обади се на Чистяков.

— Льошик, ти още ли си член на Висшата атестационна комисия?

— Още не са ме изгонили — позасмя се съпругът й. — Защо, някой има проблеми с дисертация ли?

— Не, аз имам проблем със свидетел. Ти можеш ли да получиш достъп до базата данни?

— Без проблеми. Какво ти трябва?

— Някой си доктор на историческите науки на име Аркадий Волдемарович, не знам фамилното му име.

— Леле-мале! Да не би да е някой страшен убиец и развратител на малолетни?

— Не, по-скоро е съучастник. Льоша, ще ми помогнеш ли?

— Имам ли избор, ще ти помогна с каквото мога. А ти защо дишаш толкова тежко? Да нямаш задух? Да не си настинала?

В гласа на Алексей прозвуча тревога и Настя се усмихна. Колко е хубаво, че го има — толкова любим, толкова близък, толкова грижовен и такава опора…

— Клекнала съм в неудобна поза — обясни тя. — Затова дишам тежко.

— А защо си клекнала? — строго попита Алексей.

— Защото си играя с куче.

— С куче ли? Това е нещо ново. Откъде е псето?

— Бездомно е, забавлявам го. И изобщо не е той, а тя.

— А, добре тогава — успокои се Чистяков. — Щом е тя — това е съвсем друга работа. И колко бързо ти е нужна информацията?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Честно казано, убедена съм, че на света не съществува никакъв историк Аркадий Волдемарович, но трябва да бъда стопроцентово сигурна.

— Добре, разбрах. Исках днес да се излежавам на дивана с книга, но явно трябва да нахлузя панталона си и да се затътря към Висшата атестационна комисия.

— Благодаря ти, Льоша, ти си истински приятел.

С усилие на волята тя се раздели с Дружка, която оклюмано се потътри към ъгъла на клетката и загледа Настя с ням укор, и тръгна към основната сграда: за днес бе планирала среща с главната счетоводителка и по съвместителство завеждаща личния състав Вера Алексеевна Бегорская.

Кабинетът на Вера Алексеевна се намираше до кабинета на Бегорски, имаха обща приемна, в която, по всичко личеше, никога не бе имало секретарка. Меки фотьойли за чакащите за прием, много растения в саксии и никакви бюра и сейфове.

Вера Алексеевна се оказа много приятна жена, но Настя се учуди най-много от факта, че тя изглеждаше значително по-млада от Тамара и от самия Андрей Сергеевич. Тя, кой знае защо, си бе мислила, че първата съпруга винаги трябва да е по-възрастна от четвъртата.

Вера знаеше всичко за всички, тя работела в клуба още от първия му ден, затова можеше да отговаря подробно на всички въпроси на Настя. Да, след публикуването на статията в „Томилински куриер“ напуснали три служителки: счетоводителка, чистачка и готвачка. Вера била сигурна, че всичко е насочено срещу Бегорски, че някой се опитва да го пропъди от имението и двете убийства са свързани именно с това, а далеч не с опити имението да се върне на законни наследници. Трите жени, които напуснали, се страхували, че скоро ще започнат да убиват не само членове на клуба, но и хора, които работят в „Златна възраст“. Те повярвали на статията и на съдържащия се в нея прозрачен намек за наследник, воюващ за своето имение. Виж, самата Вера Алексеевна не вярвала в маниака и смятала всичко случило се за единен план, насочен срещу нейния бивш съпруг.

Настя й зададе много въпроси, старателно си записа отговорите в бележника и се надигна да си ходи.

— А на вас харесва ли ви нашето имение? — неочаквано попита Вера.

— Много — искрено отговори Настя. — Тук е много красиво и много удобно.

— Сега — да — с доволен вид кимна Вера. — Да бяхте видели в какво го бяха превърнали при съветската власт! Човек не би допуснал, че може така да се обезобрази старинна архитектура. Между другото, знаете ли кой ръководеше реставрирането? Вторият съпруг на третата съпруга на Андрей Сергеевич.

Настя гледаше Вера Алексеевна съвсем слисано — не разбра нищо от казаното. Какъв втори съпруг? На каква трета съпруга? Вера забеляза физиономията й и се разсмя.

— Да, да, при нас е така — всички наоколо сме съпруги, съпрузи, роднини. Нима Тамарочка не ви разказа?

— Каза нещо, но без подробности.

— Е, ето ви и подробности. Аз съм първата съпруга на Андрей, а Тамарочка ни е старшата съпруга.

— В смисъл — по възраст ли? — уточни Настя.

— В смисъл — по ум — поправи я Вера Алексеевна. — Тамарочка е единствената от всички жени на Андрей, която умее да го стяга и да му казва „не“. Нито аз, нито двете следващи негови съпруги умеехме да го правим, ние много обичахме Андрей и продължаваме да го уважаваме и да се отнасяме прекрасно към него, но нито аз, нито те можахме да живеем с него. Някои от нас се задържаха по-дълго, други се предадоха по-бързо, но всички го напуснахме сами, доброволно.

— А защо? Или е неприлично да питам за това? — поинтересува се Настя, без да крие любопитството си.

— Той изтормози всички ни със своето ръководство. Смяташе, че ние нямаме достатъчно ум в главата и не знаем кое как се прави, включително как се готви, какъв тиган трябва да се избира и какви дрехи да се обличат, когато се застава до печката. Беше ужасно! Макар че във всичко останало беше доста комфортно да се живее с Андрей — той е прекрасен съпруг, не изневерява, не пие, решава всички проблеми. Просто умът ми не го побира как Тамарочка Николаевна има характер и душевни сили, за да се справя с него! Но явно някак й се удава. Дай боже поне с нея да поживее по-дълго. В случай че тя изобщо се омъжи за него — уточни Вера.

— Защо, може ли да не се омъжи?

— Като нищо! Може да се откаже — и толкоз. Но ако тя се откаже, аз ще съжалявам, искрено се надявам Андрей да бъде щастлив, той го заслужава, много добър човек е, много честен и почтен.

— Но как се е получило така, че тук работите и вие, и Тамара Николаевна?

— Ами Андрюша събира около себе си екип от съмишленици — обясни Вера Алексеевна. — Той се нуждае в обкръжението му да има хора, на които може да има доверие, затова взе на работа и мен, и нашата дъщеря — Лена, и нейния съпруг — Саня, сиреч, моя зет. Примами тук и Тамарочка.

— А къде са останалите съпруги? — на шега попита Настя. — Нали казахте, че съпругите сте били три.

— Втората му съпруга с новия си съпруг е в чужбина, а третата — Анечка, постоянно ни посещава тук. Тъкмо нейния втори съпруг Андрей покани да реставрира имението, той има строителна фирма. Андрей и Анечка имат син — Филип, такова чудесно хлапе — не можете да си представите! По-рано Анечка не позволяваше на Андрей да се вижда със сина си, страхуваше се, че Андрюша съвсем ще го смачка със своята авторитарност, както нея самата, а сега често водят тук Филип и Анечка идва с него.

— Да, голямо е вашето семейство — усмихна се Настя. — Или има и още членове?

— Охооо! — весело махна с ръка Вера. — През лятото тук ще дойдат и Денис и Юля.

— А те кои са?

— Денис е извънбрачен син на Родислав Евгеневич, така че е почти член на семейството.

— Ама какво — учуди се Настя, — и Родислав Евгеневич ли е роднина?

— Разбира се! Той беше женен за сестрата на Тамарочка Николаевна.

— Защо „беше“? Разведоха ли се?

— Не, не, сестрата на Тамарочка Николаевна почина, Родислав Евгеневич е вдовец. Така че виждате — всички сме свързани помежду си и всеки може да разчита стопроцентово на другите.

Това вече не е хубаво, помисли си Настя. Когато всички са свързани помежду си, истината трудно се намира. Всеки прикрива другия. Омерта. Закон за мълчание. Пак добре, че Костя Еремеев не е ничий роднина. Но за всеки случай трябва да попита…

— Не — поклати глава Вера, — в този смисъл Костик е външен човек тук. Макар че всички, естествено, много му съчувстват и го обичат като роднина. Защото той наистина е много свестен, добър е, на никого лоша дума не е казал през цялото време. И нашите старци го обичат, търпението му е безгранично. Нали разбирате колко несхватливи могат да станат хората с годините, а Костик винаги търпеливо им обяснява, показва, подсказва, помага и никога не се дразни, не повишава тон. Не, той е същинско злато. Но ако са ви нужни още подробности, по-добре да си поговорите с Лена, моята дъщеря.

— Приятели ли са с Костя? — заинтересува се Настя.

— Не, не, Костя няма никакви близки приятели, но Лейка работи много с него, имат общо поле на дейност.

— А къде е сега Лена? Мога ли да се срещна с нея?

— Уви — разпери ръце Вера Алексеевна, — днес няма да стане, Ленка замина за Костровск да се срещне със спонсори, тя е по тази част, никой нищо не може да й откаже. Умее да убеждава. — И по лицето на първата съпруга на Бегорски се плъзна усмивка на гордост за детето й. — Но утре ще бъде тук. Нейният кабинет е отсреща, през коридора. Ще го намерите, нали?

— Ще го намеря — увери я Настя.

Ами добре, с Елена Белякова, съпругата на домакина Саня, ще се види утре, а днес може да продължи ненатрапчиво да общува с членовете на клуба и да се прави на велик социолог. Впрочем има варианти…

Настя извади телефона си и бързо намери в него номера на журналистката Наталия Малец.

— Наташа, казахте ми, че ви е останал диктофонен запис на интервюто с Аркадий Волдемарович.

— Да — потвърди момичето, — остана. Искате да го чуете ли?

— Ако може.

— Тоест все пак не ми вярвате? Мислите, че не е имало никакво интервю и аз сама съм си измислила всичко?

Наталия говореше ядосано, в думите й ясно личеше обидата.

— Вярвам ви, Наташа, но ми се иска да го чуя лично. Не се обиждайте, моля ви.

— Добре — въздъхна журналистката, — хайде да се срещнем след два часа в същото заведение.

След два часа. С кола от имението дотам са петнайсет минути, значи, има време да разходи Дружка. Вярно, студено е, а и снегът през нощта и тази сутрин натрупа толкова много, че ще трябва да се разхождат из преспите, но кучето трябва да поизлезе, не може да търпи до безкрай.

Настя се отби в ресторанта, купи няколко сандвича с варено месо и хукна към менажерията, грабна от склада каишка и нашийник, отвори клетката на Дружка и с учудване видя, че козината по лапите и корема й е мокра.

— Ти какво? — попита строго. — Защо си мокра? Да не си се напикала?

Кучето радостно скимтеше, опряло предни лапи на гърдите на Настя, и облизваше брадичката й.

— Излизала си на разходка! — сети се Настя. — Ама разбира се, някой те е извел навън! Е, слава богу. Защото вече се безпокоях за теб.

Така де, как можа да помисли, че ако тя не разходи кучето, то така и ще остане в клетката? Вероятно тук всичко е предвидено и дежурят доброволци, които поред разхождат кучетата, попаднали в приюта. По-странното е, че не е виждала никого от тях… Впрочем няма нищо странно, тя не е обикаляла много имението, само е идвала от основната сграда дотук и обратно, а животните ги разхождат от другата страна на къщата. А може дори да излизат извън територията. Не току-така в склада има всякакви размери каишки и нашийници.

— Е, какво, тръгваме ли на разходка? — попита тя Дружка. — Или вече си се разходила достатъчно и не искаш повече?

По поведението на старото куче личеше, че то е готово и да се разхожда, и да не се разхожда, стига Настя да е до него.

— Или да те водя на гости, ако не ти се пишка — предложи Настя. — Хайде, аз ще поработя, трябва да запиша едно друго, а ти ще поседиш с мен, после аз ще пия кафе, а теб ще почерпя със сандвич с варено месо, купих го специално за теб.

Този вариант напълно задоволи Дружка и тя бодро за* подтичва с Настя към жилищната сграда.