Живот след живота

ГЛАВА 10.

Анатолий Владимирович Старков страшно се изненада, когато чу по телефона гласа на Настя Каменская. За щастие през дългите години номерът на телефона му не беше променен и Настя лесно го намери.

— Много ще се радвам да ви видя — искрено заяви той. — Каква приятна изненада! Да ви посрещна ли на гарата?

— Няма нужда, ще пристигна с кола от Томилин.

— От Томилин?! — още повече се изненада той. — Какъв вятър ви е довял по нашите краища? Какво правите там? Нима разкривате поредното убийство?

— Може и така да се каже — усмихна се Настя. — Вече съм на половината път за Костровск, шофьорът казва, че ще бъдем в града след около четирийсет минути.

— Помолете го да ви докара на… — замисли се той за миг. — Хайде да се срещнем в ресторанта, където някога се срещахте с Едуард Петрович. Спомняте ли си?

— Разбира се, такива неща забравят ли се. Май беше китайски?

— Абсолютно вярно, китайски. Сега не бихте го познали, но е на същото място. Кажете на шофьора да ви докара на улица „Весенняя“. Аз ще ви чакам.

През целия останал път Настя мислеше не за Галина Илинична Корягина, нейните вероятни врагове и възможното й наследство, а за своето някогашно пребиваване в Костровск и запознаването си с местния кръстник Едуард Петрович Денисов, за престъпленията в санаториума и за тогавашните си преживявания. Колко отдавна беше! Колко отдавна… и колко й е смешно сега да си спомня за това.

Тя наистина не можа да познае ресторанта на улица „Весенняя“, а и самата улица много се беше променила, всички къщи по нея бяха реставрирани и изглеждаха като играчки, като на картинка в книжка с приказки. Старков я чакаше пред входа.

— Просто невероятно! — възкликна той, отвори вратата на колата и й помогна да слезе. — Толкова години не съм ви виждал и очаквах да посрещна елегантна дама на горе-долу моята възраст, а вие изглеждате все същата, като девойче. Същите дънки, същият пуловер, същата коса на опашка и все така без грим. Решили сте да не остарявате ли?

На Настя й се стори, че в гласа му звучи неодобрение — сякаш вижда пред себе си старо момиченце.

Всъщност думите му можеха да се приемат и като комплимент, но нещо я съмняваше… Тя си спомни всичко, което й бе говорила Тамара, спомни си недоверието си към нейните думи и се натъжи. Нима Тамара е права и стилът на обличане на Настя не струва и я прави смешна и нелепа?

Старков предвидливо бе резервирал сепаре.

— Тук никой няма да ни пречи — каза той и помести стол за Настя. — Хайде, разказвайте, как вървят вашите работи? Какво ви доведе в нашата провинция?

Поръчаха и Настя му разказа, че вече е пенсионерка, работи в частна детективска агенция и е получила задача по възможност да разкрие две убийства в Томилин.

— Да — кимна Старков, — чух за тях. Ако мога да ви бъда полезен с каквото и да било — моля, само ми кажете. Познавам всички в нашите градски престъпни среди, така че нямате проблеми с информацията. Донякъде съм ориентиран и за положението в Томилин.

— Знаете ли — неочаквано за самата себе си каза Настя, — бих искала да ви попитам за оперативните работници, с които ми се налага да контактувам. Федулов и Вторушин. Чували ли сте ги?

Повече я интересуваше именно Вторушин, защото за Федулов и без това всичко й беше ясно, но не й се искаше толкова явно да показва интереса си. Ами ако греши?

— Е, че как да не съм ги чувал! — засмя се Старков. — Аз, и да не ги познавам? Вярно, за Вторушин знам по-малко, не ми се е случвало да контактувам с него пряко, но Димка Федулов го познавам лично. Добро момче, свестен оперативен работник, прекрасен агентурист, активно използва източници от престъпните среди, познава представители на практически всички групировки в областта и някак изгражда отношения с тях.

— Как именно? — заинтересува се Настя.

— Не, не се безпокойте, правилно ги изгражда. — Старков се позасмя. — Самият той не участва в престъпна дейност, но при удобен случай не отказва материално подпомагане.

— При какъв удобен случай?

— Е, какво се притеснихте толкова? Нищо скандално, уверявам ви. Ето, ще ви разкажа една история — и ще разберете. Например едър предприемач подкарал пиян колата си и блъснал човек. Избягал от местопрестъплението. Димка се занимаваше с неговото издирване, задържа го. Осъдиха човека, друснаха му съответните годинки затвор, всичко както си му е редът. Та същият този злочест предприемач, много богат човек, помолил Димка да наглежда сина му, който на петнайсет години се влюбил в наркоманка и започнал да се шляе с нейното обкръжение. Инак момчето било свястно — интересува се от микробиология, иска да стане учен, ама нали е младо и зелено, от глупост може да направи какви ли не неща! Включително да си втълпи, че може да спаси наркоманката чрез съвместна употреба на наркотици. Злочестият баща се страхувал, че до това или вече се е стигнало, или всеки момент ще се стигне. А майката — съвсем безпомощна, не може да се справи със сина си. Та така, бащата, значи, влиза в затвора, а Димка Федулов се заема с момчето сериозно и го разделя от лошата компания, хлапакът завършва гимназия и влиза в института, а когато таткото се прибира от затвора, синът му вече е във втори курс. Та тогава този татко в знак на благодарност подари на Димка скъпа кола, високопроходим джип. А онази компания свърши зле: кой умря, кой влезе в затвора, кой толкова се е пристрастил, че всеки момент ще хвърли топа. Онова момиче впрочем също почина от свръхдоза. Момчето на предприемача обаче е единственото, което остана живо и се развива благополучно, така че благодарността на таткото беше безгранична.

— За каква скъпа кола говорите? — учуди се Настя. — Струва ми се, че Федулов сега кара жигула, истинска трошка. Не е ли така?

— Сега — да — съгласи се Старков. — Онази кола му я изгориха бандити, задето… Е, вие знаете, Анастасия Павловна, че има за какво да изгориш колата на всеки оперативен работник. Изобщо Димка е свестен, има отлични показатели, той е умен, енергичен, мобилен и същевременно страшно упорит: ако е сигурен в нещо, ще се разчекне, но ще го докаже.

„Ами да — помисли си Настя, — това май е истина, като си спомня с каква стръв се захваща той с разработването на всяка версия, която предлагам.“

— А какво ще ми кажете за Вторушин?

— Не се наемам да му дам пълна характеристика — замислено каза Анатолий Владимирович, — той ми е някак неясен, много потаен човек, необщителен. Изглежда, има сериозни проблеми с жените, не е женен и доколкото ми е известно, няма постоянна приятелка. Затова пък редовно прескача до нашия град, посещава баба си и покрай другото посещава публичен дом, най-елитния за нашия провинциален стандарт. А вие какво мислите за него?

— Не знам — сви рамене Настя. — Не ми харесва.

— Така ли? Защо?

— Някак ми е неприятен и…

Не можа веднага да намери точните думи и се запъна.

— Хлъзгав ли? — подсказа й Старков.

— Не, не че хлъзгав, ами някак лепкав, нечист ли да го кажа.

Старков се разсмя.

— Ами да, правилно сте го забелязали. Вторушин наистина е малко странен, макар че май не е замесен в нищо откровено лошо, непочтено, подло или престъпно. Във всеки случай, не се е появявала такава информация.

— Ами публичният дом? — възрази Настя. — Той струва пари, и то доста. Откъде ги има един обикновен милиционер, ако е толкова честен и почтен?

— Ама вие не знаете ли? — повдигна вежди Старков. — Я стига, та това всички го знаят. Банките и застрахователните компании много се нуждаят от информация, налага им се да проверяват хора, които искат да вземат кредит, издирват кредитополучатели, които не си връщат парите, и тяхното имущество, разнищват случаи, които им приличат на мошеничество. За получаване на необходимата информация те активно използват услугите на служителите от милицията и Иля Вторушин е един от тези служители. Той помага на редица банки, а те плащат много добре. При това вашето приятелче Вторушин се опитва да бъде чист като сълза, официално си е оформил разрешение да извършва преподавателска дейност, написал е рапорт, всичко както му е редът, и се води в тези банки като сътрудник по договор, който води занятия със съответните служби за безопасност по законодателството, регулиращо използването на оръжие и мерките за самоотбрана, по наказателно право и така нататък. Той наистина провежда две-три занятия, дори изпитва и получава за това пари, а в останалото време използва базите данни на милицията за събиране на информацията, интересуваща банките. Много милиционери правят така, а ръководството гледа на това през пръсти, защото официално няма за какво да се заяде: човекът си има разрешение за преподаване, а Вторушин добросъвестно си плаща данъците за своите доходи. Да, съвсем забравих да ви кажа: публичният дом, в който ходи Вторушин, знаете ли на кого принадлежи?

— Не знам. На кого?

— На дъщерята на същата онази Корягина, чието убийство сте се захванали да разкривате. Казват, че майка й я проклела, отрекла се от нея и дълги години не поддържали връзка една с друга.

— Да — съгласи се Настя, — разказвали са ми за това. Всъщност аз дойдох именно за да се срещна с тази дъщеря. Въпросите за наследството мира не ми дават.

— Какво говорите, Настя, какво ти там наследство! — махна с ръка Анатолий Владимирович. — Апартаментът ли? Чувал съм — голям бил, едва ли не тристаен. Само че на нашата Танечка този апартамент не й трябва, представяте ли си какви доходи получава тя от публичния дом?

— Слабо — призна Настя. — Големи ли?

— Огромни! От своя салон за масажи тя печели толкова, че никакви апартаменти в Томилин не я интересуват. Между другото, тя има млад любовник, страхотен хубавец, и изобщо всичко й е тип-топ. Уверявам ви, тя не може да има никакво отношение към убийството на майка си. Впрочем, ако искате да си поговорите лично с нея, с удоволствие ще ви помогна, добре познавам Татяна.

— Благодаря — каза Настя, — ще ви бъда признателна. Ако може, бих искала да се срещна с нея още днес, за да не губя време.

— Ще й звънна — кимна Старков. — Надявам се, че няма да ми откаже.

— А вие ще ми кажете ли нещо за нея?

— Ще ви кажа едно друго — усмихна се той. — Татяна Корягина е дошла в Костровск от Томилин, когато е била на осемнайсет, някъде около осемдесет и пета година. Дошла е, както си му е редът, да кандидатства в института, във всеки случай така казва, но не я приели, а тъй като била много красива и лекомислена външно, но хитруша вътрешно, при благоприятно стечение на обстоятелствата много скоро станала проститутка за баните с началници. Постепенно израствала по кариерната стълбица и се издигнала първо до „мадам“, а сега държи салон за масажи, тоест публичен дом. Не се е омъжвала, няма деца. Затова пък има млад любовник, за което вече ви докладвах. Защо ядохте толкова малко? Не ви ли хареса? Не е вкусно ли?

Настя се опомни и погледна чинията пред себе си. Тя до такава степен се бе увлякла в разговора, че съвсем бе забравила за любимите си гъби муър с бамбукови кълнове.

— Не, много е вкусно, просто се заслушах. Сега ще си доям.

— Но вече е изстинало — огорчено забеляза Старков.

— Нищо, и така ми е вкусно, много обичам това ястие.

Тя бързо дояде бамбука с гъби, отмести чинията и започна да хрупа скаридения чипс с оризово брашно.

— А какво друго се знае за Корягина-младша?

— Какво по-точно ви интересува?

— Ами например къде харчи парите си, ако наистина са толкова много?

— Харчи си ги. Построи си огромна къща в покрайнините на Костровск, на брега на реката, направи градина, държи прислуга: готвач, камериерка, градинар, шофьор. Почива в скъпи курорти. Помага щедро на приятели, нашата Танюшка не е скъперница, не й се свидят парите. На любовника си, между другото, купи апартаментче.

— Че за какво му е апартамент? — учуди се Настя. — Не живеят ли заедно?

— Представете си, не. Татяна иска да живее сама и единствено сама, затова не се и омъжва. Да не мислите, че й липсват кандидати? Безброй са! Богата, умна, без деца, разкошна жена с пищни форми, обаятелна — ами че тя, ако беше поискала, сто пъти можеше да се омъжи. Но не иска. Любовникът й е постоянен, но приходящ. Глези си го, разни коли, пътувания, дрешки от Милано, джобни парици. Та какво, да звъня ли на Татяна?

— Звъннете й.

Старков извади телефона и само след няколко минути записваше за Настя на листче адреса на салона за масажи, притежаван от Татяна Корягина.

Дъщерята на Галина Илинична Корягина се оказа висока снажна жена малко над четирийсет, с прекрасна кожа, красиви весели очи, грубовата в общуването, с хубаво чувство за хумор и самоирония, наистина много обаятелна и далеч не глупава. За себе си говореше откровено и през смях — няма какво да крие, купила е цялата милиция, за нея и без това всички знаят всичко, а тя не се срамува от професията си и дори я смята за социално полезна.

— Нали американците неслучайно казват, че проституцията е залог за стабилността на семейството. На мъжа не са му нужни отношения, нужен му е секс. И ако може да получи секс без отношения, той с удоволствие го прави и се връща в семейството. А ако непременно трябва да създава отношения, за да получи секс, това вече е опасно, защото новите отношения неизбежно започват да се конкурират с отношенията в семейството. И тогава вече — кой кого — говореше тя и чупеше на малки квадратчета блокче шоколад. — Вземете си. Обожавам шоколад, постоянно гриза.

Шоколадът беше светъл, млечен, Настя не обичаше такъв, за нейния вкус той беше прекалено сладък, тя предпочиташе горчив.

— Научих за наследството пет години преди мамината смърт, че и повече — разказваше Татяна. — Това беше единственият случай през всички тези години, когато мама ми писа. Всъщност ние много отдавна не поддържахме връзка, но аз разбирах, че мама старее, знае ли човек, затова оставих на нейната съседка адреса си и всички телефони, за да ми се обади, ако е нужно. Явно съседката е казала това на мама и тя е взела адреса от нея, за да ми пише, че ме лишава от наследство и завещава всичко на Музея по краезнание. Представяте ли си? Можеше просто да ми се обади по телефона и да ми каже, обаче не — написала ми писмо, сиреч, неприятно ми е дори да чувам гласа ти.

— А случайно да сте запазили писмото? — попита Настя.

— Не, разбира се, почти веднага го изхвърлих. Защо да го пазя?

Ето на, как сега ще докаже, че наистина отдавна е знаела за наследството? Ами ако лъже? Ако нищо не е знаела? Не е знаела и е организирала убийството на майка си, за да получи най-сетне апартамента, а може би и някакви други ценности. От друга страна, колко може да струва един тристаен апартамент в Томилин? Максимум петнайсет хиляди долара, Настя попита. Какво са за Татяна Корягина тези петнайсет хиляди, след като доходите й многократно надвишават стойността на апартамента? Дори съседката на Галина Илинична да потвърди, че тя наистина е взела адреса на дъщеря си, това не е гаранция, че се е възползвала от него и е изпратила писмо на Татяна, а и да е изпратила, това не е гаранция, че Татяна го е получила. Може би все пак дъщерята не е знаела, че е лишена от наследство?

Те седяха в очарователна стая на втория етаж на салона за масажи „Релакс“, в кабинета на домакинята, който би било по-уместно да се нарече будоар — толкова уютен и женствен беше, без никакъв намек за официалност и „служебност“. Вярно, тук имаше и бюро, и компютър, и рафтове с папки, но всичко това изглеждаше по женски кукленско, весело и безгрижно. Папките по рафтовете грееха в ярки цветове — изумрудени, небесносини, оранжеви и слънчево жълти, — а стайните растения в огромни количества сполучливо маскираха бюрото и монитора. Затова пък двете диванчета с купчини меки атлазени възглавнички и двата дълбоки фотьойла сякаш се перчеха като на показ и радваха окото със своята обсипана с розички дамаска. И самата Татяна Корягина подхождаше на тази стая — пищна, бяло-розова, напомняща торта с бита сметана.

— Искаше ми се да поговоря с вашия приятел — предпазливо каза Настя. — Възможно ли е?

— Ама разбира се! — безгрижно махна с ръка Татяна. — Мислите, че той знае нещо ли?

— Е, всичко се случва.

— Запишете си адреса и телефона му.

Татяна не зададе на Настя нито един въпрос, на който да й е трудно да отговори, например дали е от милицията и ако не е, коя е изобщо и защо се интересува от убийството на майка й, а ако да, защо задава същите въпроси, които вече са й задавали през март миналата година. Тя дори не попита за какво именно Настя смята да разговаря с нейния млад любовник. Какво е това? Следствие от обстоятелството, че посещението на Настя беше предшествано от обаждането на Старков, който още от времената на Едуард Петрович Денисов беше известен и авторитетен човек в Костровск, или абсолютната й увереност, че във въпросите на Настя няма и не може да има нищо опасно? И ако е второто, каква е причината? Фактът, че Татяна Корягина наистина няма нищо общо с убийството на майка си и няма от какво да се опасява? Или нейната увереност в любовника й и в недоказуемостта на връзката й с престъплението?

Колкото до отношението й към смъртта на Галина Илинична, Татяна не сметна за нужно да се преструва: да, тя не обичала майка си, но би било справедливо да се отбележи, че и майка й не я обичала.

— Когато ме е родила, тя го е направила само защото така е трябвало: за да минава семейството за пълноценно, в него трябва да има дете. Още щом татенцето ми я заряза, аз станах ненужна за майка си, пречех й да се занимава с работата си, с кариерата си, да плете своите интриги в градския комитет, да пише доклади и да си търси любовници. Мама постоянно ме ръководеше, крещеше ми, имаше една цел: да направи така, че аз колкото може по-бързо да стана самостоятелна, да не изисквам нейното внимание и грижи. Ето защо и най-малкото съмнение в моето поведение, някоя прекалено смела според нея дрешка или, не дай си боже, спирала на миглите, или обаждане на момче по телефона, или вечерно изпращане, я вбесяваха: нали това е признак за наближаващо неблагополучие, а от него до разврата има една крачка, как ще може спокойно да работи и да ръководи хора в отдел „Пропаганда“, щом самата тя има проблемно дете, изискващо по-голямо внимание. Това е недопустимо, това може да попречи на кариерата й. Разбира се, в онези години аз не разбирах това така отчетливо, както го разбрах по-късно, но въпреки това усещах, че не съм й нужна, че за нея съм само пречка и източник на постоянна опасност. Най-голямата мечта на майка ми беше да ме заключи вкъщи насаме с учебниците и за нищо да не се тревожи, а после да й казват каква умна и талантлива дъщеря има и да завърша гимназия с медал. А аз прекърших тези мечти, срещах се с момчета, гримирах се, обличах се модерно, доколкото беше възможно, целувах се във входа, рано започнах да паля цигари. А майка ми ме хващаше и ми крещеше. Така мина детството ми.

Татяна безметежно се усмихна и лапна поредното парченце млечен шоколад.

— А после? — с любопитство попита Настя.

Някои неща тя вече знаеше в общи черти, но й беше интересно да чуе историята, изложена от самата Татяна.

— А после излъгах мама, че заминавам за Костровск да кандидатствам в института.

— Излъгахте я? А в действителност какво направихте?

— В действителност наистина заминах за Костровск, но нямах абсолютно никакви намерения да кандидатствам. Разбира се, можех и да не излъжа, просто да замина и толкоз, бих имала достатъчно нахалство, но имах нужда от пари.

Заминавах при едно момче, с което се бях запознала на дискотека и в което се бях влюбила безумно. Бях сигурна, че щом отида при него, веднага ще се оженим. Разбира се, нищо такова не стана и аз тръгнах по съвсем друг път. Започнах от гарата, после ме забеляза един крадец, страхотен беше! — Татяна мечтателно се усмихна и направи забавна гримаса. — Пътуваше по влаковете и обираше наивници на карти. Имаше страшно много пари, така че година-две живях като царица, после го тикнаха в затвора и аз отново се върнах на пиацата. Но вече беше осемдесет и седма година, началото на осемдесет и осма, перестройката вървеше с пълна сила, включително и в нашата пламенна професия. Впрочем може би моята история не ви е интересна, не сте дошли за това, нали?

— Много ми е интересно — абсолютно искрено отговори Настя. — А как реагира Галина Илинична на вашата ситуация?

— Е, това, както сама разбирате, не можеше да хареса на майка ми и когато се обаждах вкъщи, не чувах нищо друго освен ругатни и крясъци. Така че може да се каже, че нямах майка. И на практика по никакъв начин не почувствах нейната загуба — не бях я виждала почти двайсет години.

— Тоест след преместването си в Костровск все пак сте се виждали с нея?

— Ама разбира се! Имаше един момент, когато смятах да родя и отидох при нея. Бременността ми беше в самото начало. Струваше ми се, че мога да започна на чисто, да живея вкъщи, с мама и с детето, и че ще имаме нормално семейство, не по-лошо от другите. Но тя ме изгони и каза, че никога няма да ми помага да отглеждам копеле, което съм заченала незнайно с кого. И дори уверенията ми, че прекрасно знам кой е бащата на детето и че много го обичам, не я спряха. Тя казваше, че една проститутка и блудница не може да изпитва нормална, човешка любов. Страхувах се, че няма да се справя сама с отглеждането на дете, нямах къде да живея в Томилин, майка ми не ме пусна в жилището си и отказа да го разменим срещу две по-малки, така че се наложи да се върна в Костровск и да направя аборт. Сега, естествено, разбирам и че щях да се справя с отглеждането на детето, и че то щеше да израсне не по-лошо от другите, но това го разбирам сега, а тогава ми се струваше, че няма да се справя сама — и без това ми беше гадно, задето любимият ме бе зарязал, а на всичко отгоре и майка ми ме изгони и ми отказа помощта си. С една дума, бях глупачка. И досега съжалявам. А за майка ми не ми е жал. Нямам никакви чувства към нея. Можете да ме осъждате или порицавате за това, както искате — предизвикателно погледна тя към Настя, — говоря ви честно, без да разкрасявам нещата. Не се преструвам.

— Нима не ви е жал за апартамента в Томилин? Все пак е тристаен, на престижно място. Та това са свежи пари.

— А, дяволите го взели! — махна Татяна с нежната си бяла ръчичка. — В Костровск имам и апартамент, и голяма къща. Не ми трябва нищо от майка ми. Да му се радва, ако ще, музеят, ако ще — някой просяк от бунището…

Тя млъкна и тъжно погледна към прозореца, богато драпиран с копринени завеси. После се усмихна неочаквано плахо и стеснително.

— Единственото нещо, за което ми е мъчно, е лампионът.

— Лампионът? — учуди се Настя.

— Ами да. Знаете ли, в апартамента на майка ми имаше един тъп, просташки лампион, огромен, от серията „безумна красота“. Бяла гравирана стойка с позлата и финтифлюшки, розов абажур и върху него драперия с мръснозелен цвят. А по края на абажура — ресни и пискюли. С една дума — мечтата на дребната буржоазка. При съветската власт никой нямаше такъв, а после ги пуснаха по магазините и майка ми веднага е купила. Когато ходих за последен път, вече го имаше. До него имаше стол, нещо като полуфотьойл, майка ми седеше на него и крещеше за копелето и блудницата. Ето, него бих искала да си оставя, та да го гледам и да не забравям как тя постъпи с мен. Спомням си, че ми крещеше и настояваше да направя аборт, а аз само го гледах и мислех, като преглъщах сълзите си: но как така, та ти си купила такъв лампион — розов, уютен, макар и безвкусен, но човешки, олицетворяващ мекотата и домашното — и същевременно настояваш да се отърва от твоя внук и да се махам от очите ти. Бих поставила този лампион в заведението си, щеше да е на точното си място. И знаете ли как бих го нарекла?

— Как?

— Харлампий Аколуфевич Корягин.

— Как, как?!

— Харлампий Аколуфевич — със светла и някак отнесена усмивка повтори Татяна. — Идва от гръцкото „хара“ — радост, „лампий“ — светя, блестя, „аколуф“ — придружаващ. Би се получил лампион, който със светлината си придружава радостта. Лошо ли е?

С любовника на Татяна Корягина, двайсет и осем годишния Леонид Вешняк, Настя се срещна в дома му. Леонид очевидно предпочиташе да води нощен начин на живот и когато Настя му се обади към четири часа следобед, той тъкмо се беше събудил, дори се прозяваше в слушалката.

Апартаментът му беше в самия център на Костровск, на две пресечки от салона за масажи „Релакс“. Малък, чисто разтребен, обзаведен в стил хайтек, той рязко се различаваше от обстановката в кабинета на неговата приятелка. Самият Леонид беше светлорус красавец, изящен, грациозен, с ангелоподобно нежно лице и сини очи. Обноските му бяха очарователни, гласът — мек и гальовен, но като цяло той напомняше на Настя на опасен коварен звяр, готвещ се за скок в гръб. Такъв би впил зъби не в гърлото, а във врата. Впрочем има ли нещо за чудене? Ако момчето нямаше железен гръбнак, едва ли жена като Татяна Корягина би му обърнала внимание.

Леонид без никакви колебания потвърди разказа на любовницата си, че тя отдавна е знаела за завещанието не в нейна полза и ни най-малко не се ядосвала по този повод. А за самата Татяна говореше с любов и нежност, сиреч, тя е и красива, и умна, и изобщо е просто съкровище. При това погледът му се стопляше, а интонациите омекваха. Наричаше Татяна Тата.

— Аз лично никога не съм виждал майката на Таточка, но ми е много мъчно за Тата.

— Защо? — попита Настя. — Тя, струва ми се, не тъгува за майка си.

— Именно затова ми е мъчно! Разбирате ли, аз съм израснал в хубаво задружно семейство и досега поддържам с родителите си много добри отношения, топли, близки. Те продължават да се грижат за мен, макар че скоро ще чукна трийсетака, аз също се грижа за тях, както мога. Винаги съм обичал и мама, и тате, и те ме обичаха и ме обичат. И ми е мъчно, че съдбата на Таточка е била такава и тя не е могла да изпита нито любов, нито грижа, нито топлина. Затова пък сега аз се старая да поглезя, да зарадвам Тата, за мен тя е малко недообичано момиченце, понякога ми се иска да я взема на ръце и да я подундуркам — смутено се усмихна той.

— На вас сигурно ви е смешно, като слушате това — та аз съм много по-млад от Тата, пък и като физика сме съвсем различни.

— Не, не, какво говорите — припряно взе да го уверява Настя, — това никак не е смешно.

Той й предложи кафе, но Настя отказа: вече си бе уговорила среща със Старков — Анатолий Владимирович я беше поканил на вечеря.

Вечеряха в същия ресторант, в който се бяха срещнали: Настя обичаше китайска кухня, а други китайски ресторанти в Костровск нямаше. Разговорът беше лек, необвързващ и приятен. Припомниха си покойния Едуард Петровия Денисов, обсъдиха някои общи познати, споделиха впечатленията си за ситуацията в милицията и в престъпния свят, Настя разказа за разговорите си с Татяна Корягина и нейния любовник Вешняк.

— Между другото, за Вешняк — хитро се усмихна Анатолий Владимирович. — Виждате ли онази маса, на която седят три госпожици? Едната от тях е любовница на Вешняк. Онази, със синята блузка.

Настя извърна глава в посоченото направление и видя хубавичко младо момиче с дълга кестенява коса с прекалено красив оттенък, за да е естествен, с ярък, но не вулгарен, много умело поставен грим. Стройно девойче, с хубава фигурка и жива, открита усмивка. Любовница на Вешняк! Гледай ти!

— Сигурен ли сте? — попита тя. — Все пак Вешняк практически е съпруг на Татяна, макар да нямат официален брак.

— Ама моля ви се! — разсмя се Старков. — Аз, видите ли, никога не съм вярвал в стабилността на отношенията при такава разлика във възрастта и в социалното положение. Татяна е отракана мадама, която сама се е издигнала, всичко си е спечелила сама, създала е и е поставила на крака салона и сега гребе пари с пълни шепи, а той? В миналото момче на повикване за богати скучаещи дами, той се е опитвал да си намери покровителка в Москва, мислел е, че там може успешно да изтъргува външността си, но не е успял — в столицата има и по-хубави момчета. Принудил се е да се върне и да се задоволи с местни спонсори. Льонечка иска да стане киноартист или манекен, докато личицето му е свежо и фигурката му не се е разплула — много се грижи за себе си: фитнес, специални душове, капсули, масажи и така нататък. Не е потрябвал на никого освен на Танюшка Корягина, защото е беден като църковна мишка и не умее да печели пари нито с ръце, нито с мозък.

— И какво, Татяна плаща неговите амбиции за красота?

— Разбира се. Той обича хубавите дрешки, скъпите ресторанти, красивите курорти, периодично си съставя портфолиа с надеждата, че ще го забележат, и Танюшка му позволява всичко това. Типично жиголо. Но — вдигна пръст Старков — Льоня не е мухльо, у него се усеща някаква движеща сила.

— Да — съгласи се Настя, — почувствах го. Има нещо в него, някаква готовност за скок… Но нима Льоня не се страхува при такава покровителка да има още една любовница? Защото, доколкото разбирам, Татяна има всички възможности да го съсипе, ако й кръшне.

— Страхува се, естествено — позасмя се Старков, — затова се крие. Много е предпазлив, никога не води момичето в дома си, среща се с него на някакви потайни места, да не би — не дай си боже — някой да го види и да го изпее на Танка.

— Ами вие как научихте, щом се крият? — попита любопитно Настя.

— Е, Настенка, в този град има твърде малко неща, за които не знам — усмихна се Анатолий Владимирович. — Та аз съм прекарал тук целия си живот и дълги години работя в системата на безопасността, а това предполага владеене на информация. Разбира се, не всичко знам и не бих могъл да отговоря на всеки ваш въпрос, но пък винаги знам със сигурност как, откъде и от кого да науча отговора.

— А за това момиче, любовницата на Вешняк, знаете ли нещо?

— Нищо. Тя не ме интересува. Но ако трябва, всичко ще науча. Трябва ли?

— Не, засега май не е нужно — замислено каза Настя. — Но ще имам предвид вашата готовност да помогнете, ако потрябва. Момичето обаче е хубавичко, нали?

— Нищо особено — махна с ръка Старков и леко се намръщи, — просто умее да се постави добре, да се гримира и облече, а инак е най-обикновена.

— Но сигурно в нея има нещо, щом такъв красавец й е обърнал внимание — каза тя.

— Сигурно — съгласи се Анатолий Владимирович. — Може да има необикновен характер. Или огромен интелект.

И двамата едновременно погледнаха момичето и се разсмяха. При цялото си очарование то не приличаше на титан на мисълта.

Настя трябваше да реши още един проблем: да намери квартирантката на Галина Илинична. Според наличните в делото документи тя беше родом от село Петунино, Костровски район.

— Това е на двайсетина минути с кола — поясни Старков.

— Съвсем близо е. Кога искате да отидете?

— Бих отишла днес, след като и без това съм в Костровск. Само се страхувам, че моят шофьор няма да намери пътя, нали е от Томилин.

— Нищо, аз ще ви нарисувам откъде да минете, не е трудно.

На схемата, направена от Старков, пътят за Петунино наистина не изглеждаше много труден. Настя благодари за вечерята, сбогува се с Анатолий Владимирович и тръгна за селото, откъдето беше родом въпросната Маргарита Нечаенко.

Пътуваха не двайсет минути, а цели четирийсет: пътят беше засипан със сняг и можеше да се кара само по едното платно, по което колите в различните посоки се движеха едновременно, като си даваха път. „А московските шофьори по никакъв начин не биха се разбрали и давали път един на друг — помисли си Настя. — Щяха да се бутат всеки напред, като танкове, на принципа — чиято кола е по-скъпа — той е прав.“ Затова пък намериха къщата на Нечаенко почти веднага. Вехта, дървена, със зеленчукова градина и барака, в която бяха приютени кокошки и прасе. Самата Маргарита отдавна вече я нямаше, но намериха майка й — Валентина Николаевна, жена с болезнен вид към петдесетте, с ранни бръчки, със загрубели ръце, безвкусно облечена и някак угаснала.

— Риточка ли? Какво говорите, тя отдавна вече не живее тук, в Костровск е, там има и работа, и жилище. А за какво я търсите?

Този път Настя беше готова за въпроса.

— Разбирате ли, преди известно време е живяла в Томилин…

— Живееше — кимна Валентина Николаевна, — беше на квартира при една баба.

— Е, та тази баба е моята леля Галя, Галина Илинична Корягина.

— Сериозно?! — плесна с ръце майката на Рита.

— Аз живея постоянно в чужбина, отдавна не бях виждала леля Галя, дори не можах да дойда за погребението. Но ето, сега дойдох и ми казаха, че вашата дъщеря е живяла с нея до последния й ден. Затова исках да се видя с нея, да си поговорим за леля Галя. Ще ми кажете ли къде да намеря Рита?

— Ами аз не знам адреса, че и за какво ми е потрябвал? Няма как да ида при нея, трябва да си гледам живинките — кокошки, прасе, а здравето ми вече хич не го бива. Но имам телефона й, често се обаждам, говорим си с Риточка. Запишете си го, щом ви трябва.

Валентина Николаевна явно много обичаше дъщеря си и беше готова да говори за нея безкрай.

— Риточка има в Костровск хубава работа, получава добри пари, хубаво й плащат, и на мен помага, праща ми. Вярно, идва си много рядко, ужасно е заета, работата й е сложна и отговорна, не може да отсъства. Завърши и института в Костровск, има диплома.

— Като каква работи Рита?

— Мениджър в някаква фирма — гордо каза Валентина Николаевна.

„Доста добро израстване в кариерата за момиче, което само преди по-малко от година е било служител в химическото чистене в Томилин — помисли си Настя. — И жилище има, и добре платена работа. Откъде е всичко това? Да не би да си е намерила стабилен мъж?“

— В каква фирма?

— Знам ли и аз, не разбирам от тия неща, продават ли нещо, купуват ли… Но е хубава работа, не се съмнявайте. И Риточка ми е добра дъщеря, ей го, всички женоря в селото ми завиждат, че Ритуся ми е толкова грижовна. Защото на другите децата им пораснаха, изучиха се на гърба на родителите си, пък забравиха за баща и майка, уредиха се нейде по столиците и живот си живеят, а моята Ритуся не е такава. Ето, ще се срещнете и ще видите. Погледнете каква красавица ми е тя! Това е нейна снимка.

Настя приближи до стената, обилно окичена с фотографии, и си спомни за снимките на животните. Отново в главата й се мярна въпросът как така бе успяла да ги снима толкова хубаво. И Костя Еремеев спомена нещо за дарба и предназначение. Може би наистина има смисъл да се захване с това по-сериозно?

С интерес заразглежда снимките на семейство Нечаенко, опита се на око да определи сполучливите или несполучливите ракурси и осветление.

— Ето ни с мъжа ми в деня на нашата сватба — обясняваше Валентина Николаевна. — Мъжът ми почина, пропи се, царство му небесно. А ето я Риточка на шест години, на сутрешен спектакъл в детската градина. А ето я Ритуся на абитуриентския й бал.

Това, което Настя видя на снимката, никак не можеше да се нарече „красавица“: прекалено високо чело, увеличено от сресаната назад и стегната на кок на тила коса с някакъв неясен цвят, неизразително лице и чудовищни, щръкнали огромни уши. Ех, точно на такива е нужна отопластика! И устата беше доста големичка. Но като цяло — не че красиво, но не и грозно момиче, което с нищо не бие на очи. Очите й — умни, внимателни, но малки и поставени близо едно до друго. Би трябвало да си смени прическата и да я оформи добра фризьорка… Ето, нея трябва да даде човек в ръцете на Тамара Николаевна! Интересно, какво ли би й отивало? Как ли би я сресала Тамара? Такива уши и такова чело непременно трябва да се скрият, тук би подхождала прическа тип паж или каре с дълъг гъст бретон, тогава челото и ушите биха се скрили. Очите трябва да се гримират правилно, та разстоянието между тях да изглежда по-голямо, а самите очи — по-ярки, по-изразителни. И веждите да се подчертаят. И косата да се боядиса. Ще стане кукличка! Настя се опита да си представи това преправено, подобрено лице и изведнъж разбра, че вече го е виждала някъде. Виждала е и гъстия бретон, и наситения цвят на косата, и умело гримираните очи… Господи! Ами че това е любовницата на Льоня Вешняк, която й бе показал днес в ресторанта Старков. Виж го ти момичето, виж я тази Ритуся!

— Валентина Николаевна, а Рита не ви ли е разказвала за Леонид? — попита тя сякаш между другото.

— За Леонид ли? Не. А кой е този Леонид?

— Леонид Вешняк. Никога ли не сте чували това име?

— Не — поклати глава майката на Рита, — за пръв път го чувам. Кой е той? Защо смятате, че Риточка го познава?

— Познат е на леля Галя, мислех, че може да е ходил при нея — излъга Настя. — А как върви личният живот на Рита? Има ли си сериозен приятел?

— Ох, това не знам — въздъхна Валентина Николаевна. — Мисля, че си има някого, та тя е такава умница и красавица, непременно трябва да й провърви в живота повече, отколкото на мен. Дано да има късмет, че с моите болести може да не дочакам внуци…

През целия път от Петунино до Томилин Настя усилено се бореше със съня. Току задрямваше, започваха някакви смътни сънища и в този момент главата й клюмваше — и тя се събуждаше, после отново задрямваше. Защо беше толкова уморена? Уж днес стана в нормален час, не свърши и кой знае колко работа, пък и тази работа се състоеше повече в чесане на езика и киснене по ресторанти или в колата — от какво толкова се умори? Нима е от старостта? Нима винаги ще е така?

Отново не забеляза как е задрямала и се сепна от звъненето на телефона.

— Анастасия Павловна, да не би да се обаждам късно? Не сте си легнали, нали?

Гледай ти, по-рано не беше забелязала колко приятен е гласът на Иля Вторушин по телефона. При лично общуване неприятното впечатление, което той правеше на Настя, някак засенчваше тембъра на гласа; когато не го виждаше обаче, се получаваше съвсем друго.

— Не е късно — отговори тя. — Не само не спя, но дори не съм в имението. Какво се е случило?

— Имам някаква информация. Дали можем да се срещнем?

— В службата ли сте?

— Да, все още.

— Мога да прескоча при вас. Ако ви е удобно, ще бъда там след… — Напрегна очите си, та в тъмното да определи поне приблизително къде се намира. Колата тъкмо минаваше пред дигата, после ще поемат направо по проспект „Победа“, после наляво към „Федеративная“ — и ето го зданието, където се помещават правоохранителните органи. — След десетина минути.

— Ще ви чакам — кратко отговори Вторушин.

Интересно, каква ли информация има? И защо се обади той, а не Федулов? Впрочем има ли значение, те работят заедно.

След единайсет часа вечерта сградата беше пуста и еклива, дежурният на първия етаж погледна Настя с известно съмнение и не я пусна, докато не получи по телефона потвърждението на капитан Вторушин, че я очаква. Самият Иля слезе при нея на първия етаж и я придружи до кабинета си, макар че тя прекрасно си спомняше пътя.

— Искате ли чай? — попита той, след като окачи якето на Настя на закачалката. — Днес студът е направо кучешки.

— Искам — призна тя.

Така се беше отпуснала в приспивното полюшване на колата, че още не можеше да се стегне и ободри.

Вторушин запари ароматен зелен чай, наля го в красиви чаши, които извади от шкафа зад гърба си, и отвори дебел календар бележник.

— Имам информация относно насилниците, чието дело е водила Павлова. — Прелисти бележника и намери нужната страница. — Днес научихме почти всичко. Значи, онзи, който е бил зависим и глуповат, е умрял в затвора, докато е отбивал наказанието. Остър перитонит, не успели да го спасят. Останали са двама.

Той помълча няколко секунди и огради нещо с червена химикалка в бележника.

— Тези двама са били освободени условно предсрочно: единият — през две и седма година, другият — през две и осма. Онзи, когото са освободили през седма, така и не е стигнал до Томилин, по пътя от лагера се напил, сбил се с някого и получил нова присъда за тежка телесна повреда. Сега е в затвора и ще лежи още дълго.

— Кой по-точно? — попита Настя. — Онзи, който се е водел на отчет в диспансера и е обичал да опожарява?

— Именно.

Иля отново заби поглед в своя тефтер, потърси нещо с очи и го огради с червената химикалка.

— А третият?

— Третият се е върнал в Томилин, живее на адрес… Впрочем адресът сигурно не ви трябва?

— Не ми трябва — съгласи се Настя. — Адресът е нужен на вас. Научихте ли нещо за живота му сега?

— Много малко, но дори и то буди подозрения. Затворен, необщителен. Живее в покрайнините на Томилин. Доста трудно си е намерил работа, взел го е един местен фермер и го е направил говедар. В града не се е намерило нищо по-добро за човек без образование и лежал в затвора десет години за изнасилване, а и изобщо е трудно да се намери работа, нали знаете.

— Как се казва?

— Одинцов. Михаил Генадевич Одинцов, трийсетгодишен.

И отново Иля изпълни същия ритуал: взе червената химикалка и огради нещо.

— Какво си отбелязвате постоянно? — не издържа Настя.

Той вдигна към нея неразбиращ поглед, после тръсна глава и се усмихна:

— Извинете, вие не сте в течение… Моите колеги отдавна познават моя навик, никой нищо не пита. Записвам си всичко, което трябва да направя, и си отбелязвам, когато го свърша. Така имам гаранция, че нищо няма да забравя.

— Защо, имате проблеми с паметта ли?

— Засега не. Но кой знае, може би щяха да се появят, ако не си записвах всичко до последната подробност. Записал съм си информацията и докато ви я предавах, си отбелязвах, че съм го направил. Разказах ви за първия — отбелязах си го, после за втория — пак си го отбелязах. Дори съм си записал, че трябва да ви се обадя и да си уговорим среща. И съм си отбелязал, че съм свършил и тази работа.

— Защо, и това ли се страхувахте, че ще забравите? — засмя се Настя.

Вторушин с удоволствие се присъедини към смеха й, при това очите му съвсем потънаха в гънките между гъстите вежди и пълните лъщящи бузи.

— Разбирате ли, Анастасия Павловна, за мен тези записки и бележки носят някакъв друг смисъл, освен напомняне. Ограждам с червена химикалка изпълнените точки и у мен се поражда усещане за движение, осъзнаване, че денят ми не е минал напразно, че съм направил нещо.

Колкото и да е странно, Иля изобщо не се стесняваше от своята странност и разказваше за нея на драго сърце, така както рибар разказва за успешен риболов.

— Но инак трябва да ви призная, че съм разстроен. — Той неочаквано престана да се смее и заговори сериозно. — Аз не вярвах във версията за маниака от самото начало и макар да правех по тази версия всичко, което трябва, то беше само за да ми е чиста съвестта. Бях сигурен, че убийството на Корягина е било извършено в рамките на кампания срещу Бегорски и неговия клуб, а второто убийство, когато загина Аида Борисовна, е било имитация на психопатология, а всъщност е било свързано с определено лични мотиви. Не знам защо никой от нас не предположи, че лични мотиви може да обединяват двете престъпления, не виждахме какво общо може да има между толкова различни жени като Корягина и Павлова. За служебната дейност на Павлова дори не помислихме — нали тя вече десетина години е била пенсионерка.

— И от какво се разстроихте?

— От това, че не съм бил прав — сви рамене Вторушин. — Сега виждам, че Одинцов е най-реалният заподозрян, който би могъл да извърши и двете убийства. Той е млад и достатъчно силен физически, необщителен и зле социализиран, тоест у него е налице определена аномалия в психиката, той има и мотив. Излиза, че прав е бил Димка Федулов, а не аз.

— Защо пък, нима за пръв път в живота ви се случва да е прав Дмитрий, а не вие? Какво лошо има в това?

— Нищо — въздъхна Иля. — Всичко е наред. Не ми обръщайте внимание. Да ви долея ли чай?

— Не, благодаря. — Настя стана. — Вече е много късно. Трябва да се прибирам. А и вие трябва да почивате.

Вторушин й подаде якето, помогна й да се облече.

— Какво планирате да правите с Одинцов? — попита тя, вече хванала дръжката на вратата.

— Димка е готов за бой — позасмя се капитанът. — Смята, че трябва да го задържим и да го разтърсим като круша.

— А вие как смятате?

— Аз бих го понаблюдавал още няколко дни, бих събрал повечко сведения. Но ние с Федулов имаме различни подходи, във вечен конфликт сме — обезоръжаващо се усмихна Иля. — Той смята себе си за истински оперативен работник, а мен — за страхлив кариерист. И дори не крие мнението си.

— Но как съумявате да работите заедно, без да си прегризете гърлата?

— Ами на, съумяваме някак. Благодаря, че се отбихте, Анастасия Павловна. Да вървим, ще ви изпратя до колата.

Да, въпреки цялата си непривлекателност, Вторушин е прекрасно възпитан.

— Аз ви благодаря. Но не е нужно да ме изпращате, няма да се изгубя — отказа Настя.

— Нужно е, нужно е. — Той извади връзката ключове от бравата от вътрешната страна на вратата. — Днес дежурният долу е от онези, дето се заяждат, пак ще започне да ви досажда. И изобщо една жена не бива да ходи сама късно вечер. Никога и никъде. Дори в нашата сграда.

Охо, до такава степен значи! Колко предвидлив младеж… Или наистина е страхлив? Или знае нещо, което тя, Настя, не знае?

Но Вторушин се оказа прав — дежурният наистина опита да провери документите на Настя. Иля я настани в колата, която бе паркирана точно пред входа, и обеща да й се обажда и да я държи в течение.

Зеленият чай на капитана накара сърцето на Настя да бие по-бързо и когато тя стигна до жилището си, никак не й се спеше. Не помогна нито топлият душ, нито интернет, нито опитите да се отпусне под пухкавото одеяло на мекия матрак. В два и половина през нощта тя още не бе заспала и не беше ясно ще успее ли изобщо да заспи скоро. Изведнъж й се дощя да си поговори с мъжа си, вече бе посегнала към телефона, който беше до леглото, но навреме се сепна: че това е лудост, среднощ е! Ох, по-скоро да идва сутринта, Льошка става в седем, тогава ще може да му се обади.

Към четири тя все пак заспа, но се събуди в седем без пет с единствената мисъл: вече може ли да се обади? „Ей сега ще иззвъни будилникът — мислеше тя и не сваляше очи от часовника, — Льошка ще се излежава още около пет минути, после ще стане и ще отиде в банята. Ще му дам петнайсет минути за душ и бръснене, добре де, нека са двайсет, той обича повечко да постои под душа. Ето сега си мие зъбите, ето, влиза във ваната, насапунисва се, търка се с гъбата… Сега си мие главата… Сега превключва от гореща на студена вода, после пак на гореща и пак на студена… Избърсва се… Нанася пяната за бръснене… Господи, защо е толкова бавен! Докога ще се разкрасява! Е, май вече е готов, излиза от банята и тръгва към кухнята да си приготвя закуската. Мога да се обадя.“

Чистяков вдигна веднага, сякаш бе очаквал нейното обаждане и бе държал телефона наблизо.

— Какво правиш? — колкото можа по-безгрижно попита Настя. — Ще закусваш ли?

— Нищо подобно — добродушно се позасмя Алексей, — вече съм в колата и излизам от двора.

— Защо толкова рано? — учуди се тя. — Още е едва седем и половина.

— Ами днес е сряда, всяка сряда в десет сутринта имам заседание на съвета. Забрави ли?

Беше забравила. Всичко беше забравила: и за заседанията на съвета всяка сряда, и дори че днес е именно сряда. Каква глупачка! Можела е да се обади на Льошка още преди час и да си поговорят, а сега… някак е неудобно да натоварва човека, когато шофира.

— А защо се обаждаш по толкова необичайно време? — попита той. — Случило ли се е нещо?

— Домъчня ми, Льоша. Ужасно ми домъчня за теб. И много ми се иска да се прибера. Тук страшно ми омръзна, наоколо всичко е чуждо: и улиците, и сградите, и въздухът. Искам вкъщи — жално повтори тя.

— Асенка, но какво мога да направя аз? Искаш ли да дойда и да те прибера? Това е единственото, с което мога да ти помогна.

— А можеш ли да дойдеш, но без да ме прибираш?

— В какъв смисъл?

— Ами… да поживееш тук с мен.

— По принцип мога. Но само по принцип. Защото за целта трябва да прегледам ангажиментите си и да разбера кога и за колко време мога да отсъствам. Какво те е прихванало? Наистина ли е нужно да дойда?

Какво да му отговори? Че наистина й е нужен? Да накара Льошка да се притесни, да зареже всичко и да дойде? Това е свинщина. Разбира се, че иска той да е до нея, и най-добре е да са си вкъщи, а не тук, но нима може да угажда на всяко свое желание?

— Наистина много ми липсваш — въздъхна Настя. — Но не ми обръщай внимание. Просто съм в такова настроение в момента…

И наистина: беше моментно настроение. През трийсетте години, откак се познаваха, доста често се случваше да не се видят дълго време: когато Льоша поради напрежение в работата си живееше при своите родители в Жуковски, по-близо до института, или когато заминаваше в дълги командировки — на стаж или да изнася лекции, но толкова силно като сега Настя никога по-рано не бе тъгувала за мъжа си. Вероятно защото преди тя си оставаше вкъщи, при своята работа, и наоколо бяха нейните хора, обичайната обстановка. Това я разсейваше, успокояваше я и не я оставяше да изпитва самота. Докато тук всичко е различно.

— Асенка, имай предвид, че да ти е мъчно за мъжа ти, е сигурен признак за остаряване — много сериозно каза Чистяков. — Ако беше млада, щеше да се радваш, че прекарваш времето си на свобода без мен, а я се виж — ти тъгуваш.

— Я стига! — мигом се развесели Настя и се засмя.

Все пак Льошка като никой друг умееше не само да я разбере, но и да я накара да се опомни.

Какво пък, щом е станала толкова рано и до десет има още много време, може да свърши нещо полезно. Например точно сега е моментът да се запознае с кореспонденцията на Галина Илинична Корягина, докато в компютърната зала няма никого от специалистите.

Настя си направи кафе и влезе в интернет.

Само след двайсет минути любопитно четеше кореспонденцията на Галина Илинична с Рита Нечаенко.

„…намерих вашия профил в сайта за запознанства „Моите близки“ и реших да ви пиша, защото познавам дъщеря ви Татяна… Тя ми съсипа живота… Знам, че сте я проклели и зачеркнали от живота си, и искам да ви кажа, че сте били абсолютно права. Тя е чудовище, което използва неопитността и бедственото положение на млади момичета, пристигнали от села и паланки, където няма работа и няма къде да учат и да усвояват професия… тя ги подмамва и оплита в мрежите си, от които после няма измъкване…“

Писмото беше дълго, изпълнено с подробности за злодеянията на Татяна. В отговор Галина Илинична беше написала: „Клето мое момиче, колко ми е мъчно за теб! Не искам да знам каквото и да било за дъщеря си, тази мерзавка. По-добре ми разкажи по-подробно за себе си“.

Рита бе разказвала, бе се оплаквала от живота, от невъзможността да си намери работа в Костровск. Предложили й хубава работа в Томилин, но в Томилин тя няма къде да живее, а е много скъпо да наеме жилище или дори само стая, за това ще отиде цялата й заплата, а с какво би си купувала храна?

Кореспонденцията, както личеше от датите, бе продължила два месеца, след което Галина Илинична бе поканила Рита да живее при нея. Без да плаща за жилището, но срещу помощ в домакинството. В отговор по електронната поща бе долетяла дълбока и искрена благодарност и обещание от Рита незабавно да се възползва от любезността на Галина Илинична.

Какво пък, сега картината се изясняваше: Рита, възползвайки се от информацията, получена от любовника й — Леонид Вешняк, бе спечелила доверието на Корягина и се бе настанила при нея. Е, и какво? Защо го е направила? Или са замислили това заедно с Вешняк? Но пак остава въпросът — защо? Още по-неразбираемо е за какво й е било на нея или на двамата да убиват Корягина, която никога по-рано не са били виждали и която не им е направила нищо лошо. Или все пак са я били виждали и между тях е имало конфликт? Но защо тогава Корягина не е познала Рита, ако я е виждала по-рано? Следователно е абсолютно сигурно, че тя не е познавала Рита. Тогава може би е съществувал конфликт между нея и Вешняк? Или между нея и някакво трето лице, което просто е наело Льонечка и Ритуся за осъществяване на неговия злодейски план?

Отново въпроси, безброй въпроси, и за да се намерят отговорите, трябват време, сили и възможности. От всичко изброено Настя има само време, поне време — колкото щеш, никой не я припира, срокове не я притискат, началството не удря с юмрук по бюрото. Виж, със силите и възможностите работите стоят доста по-зле.

Едно е известно със сигурност: Татяна Корягина никога нищо не е чувала за Рита Нечаенко. Поне именно така е твърдяла самата Татяна, когато преди почти година за това я е питал следователят. Но може това да не е вярно? Попитали са Татяна, получили са отговор и са се успокоили, а никой не е намерил време да провери верни ли са нейните думи. Може би историята на Рита, която попаднала в мрежите на хладнокръвната и коравосърдечна мадам, не е толкова далеч от истината? Или всичко това е лъжа от първата до последната дума?

Настя изключи компютъра, отиде в заведението да закуси с омразната овесена каша и тръгна за Томилинския музей по краезнание.