Живот след живота

ГЛАВА 12.

Жилището на Аида Борисовна Павлова беше малко — гарсониера, но с просторна светла кухня и голям балкон. Поемните лица — млада семейна двойка от съседния апартамент — седяха на дивана, плахо притиснати един до друг, а Федулов и местният участъков седяха в кухнята и оживено обсъждаха кадровите размествания в Градския отдел на вътрешните работи. Преди всичко Настя включи компютъра: беше сигурна, че сега ще намери нещо много важно и интересно, но я очакваше разочарование.

Аида Борисовна бе водила активна и обширна кореспонденция, бе разменяла писма не само със своите живеещи в Канада брат, син и неговото семейство, но и с любители на кулинарията, и с цветари, и с участници в самодейния театър от областния център, и дори с хора, които бяха вземали от имението бездомни животни. Настя бързо прегледа тази кореспонденция и естествено, нищо не откри: нито оплаквания от заплахи, нито самите заплахи.

В отделна папка се пазеха текстове на приказки, както влезли в сборника, който Настя имаше в стаята си, така и по-късни. Последната приказка не беше дописана — по-точно работата върху нея бе едва започната — и съдържаше, освен самия текст, авторски бележки на Павлова. Настя погледна датата, когато бе създаден файлът — 18 септември, четири дни преди смъртта й. Трябваше да я прочете внимателно, може би в тази приказка имаше поне намек за личните обстоятелства около авторката в онзи момент.

ПРИКАЗКА ЗА КОСТЕНУРЧЕТАТА И ПТИЧКАТА (да помисля върху заглавието) (скици)

Живеели в горите на Амазонка две костенурки, съпруг и съпруга. Веднъж съпругата костенурка снесла яйце, заровила го на топличко и зачакала от яйцето да се излюпи малко костенурче. Но по онези места живеел злобен и вечно гладен крокодил, който намерил мястото, където било скрито яйцето, откраднал го и го изял. Съпрузите много тъгували — толкова искали да имат малко костенурче!

И изведнъж съпругът намерил в тревата паднало от дървото гнездо, а в него — някакво яйце. Много се зарадвал, взел това яйце, занесъл го вкъщи и казал на жена си:

— Зарови това яйце, ще почакаме и от него ще се излюпи малко същество. Ще си го оставим, ще го отглеждаме като свое дете, ще го обичаме, ще се грижим за него, ще го храним, ще го глезим, ще го учим да яде тревичка и да крие главичката си под черупката.

Съпругата костенурка също много се зарадвала и заровила яйцето. Съпрузите внимателно се подготвяли за момента, когато от яйцето щяло да се излюпи съществото, което те щели да направят свое костенурче.

(Да дам в няколко фрази описание на техните действия: как са се подготвяли, как са охранявали мястото, та крокодилът да не открадне отново яйцето, и т.н.)

И най-сетне настъпил тържественият ден: от яйцето се излюпило малко смешно същество с крилца и мъничка остра човчица. Съпругът и съпругата изпаднали в умиление — съществото им изглеждало толкова красиво, толкова чудесно, макар и да не приличало на костенурче. За тях външната прилика не била най-важното. Най-важното било, че то, това същество, щяло да живее с тях и ще се храни така, както се хранели те, и ще се движи като тях, и ще живее живота, който живеели те. Щели да направят от него истинско костенурче въпреки външните разлики с тях самите.

(Да дам картината как са отглеждали птичката, как са я учили да яде трева, бавно да се придвижва по земята и да прибира главичката си.)

Птичето пораснало и поискало да пее, да лети, да кълве червейчета и мушици, а не трева.

(Да дам няколко примера за неговото непослушание и поведение, което костенурките не разбират и не одобряват. Да прочета литература или да се свържа по интернет със специалисти, които да ме консултират относно поведението на костенурките.)

И тогава семейството костенурки казали:

— Ти не приличаш на нас, ти си лош. Мислехме, че ще ни замениш нашето костенурче, което крокодилът изяде, а ти не оправда нашите надежди и не стана такъв, какъвто искахме да те виждаме. Махай се. Ние вече не искаме да живееш с нас…

Настя препрочете проекта за приказка няколко пъти. Не, тук няма нищо, никакви намеци за заплахи или за напомняния за далечното минало, нито пък за неочаквани срещи. Надеждите, които бе възлагала на компютъра на Аида Борисовна, не се оправдаха.

Но нищо, щом веднъж е дошла, ще прегледа всичко, ще се постарае да вникне в духа на покойната стопанка на жилището и да разбере поне нещичко за тази жена. Преди всичко Настя реши да разгледа рафтовете с книги. Много професионална литература: коментари към Наказателния и Наказателнопроцесуалния кодекс — както към старите, така и към новите, които бяха въведени в действие през 90-те години на миналия век; дебели сборници постановления на пленума на Върховния съвет на СССР и на Руската федерация, „Настолна книга на следователя“, монографии по криминалистика, течения на „Следствена практика“. Настя неволно се усмихна: същите книги изпълваха и нейните рафтове вкъщи.

Абонаментни издания, също познати от детството й, още от жилището на родителите й — Стендал, Мопасан, Шекспир, Ибсен, Ромен Ролан, Балзак, Толстой, Достоевски, Вересаев, Блок. Отделно бяха подредени криминални романи — както поредици, така и отделни издания. Не бяха много в сравнение с останалата литература, но Настя обърна внимание на пълните събрани съчинения на Агата Кристи, при това романите за Еркюл Поаро стояха вдясно и лъщяха, почти девствено новички, а произведенията, където главна героиня беше мис Марпъл, бяха събрани вляво и изглеждаха четени безброй пъти, пооръфани. Нима Аида Борисовна е изпитвала слабост към тези романи и често ги е препрочитала? А романите за Еркюл Поаро явно не са й харесвали… Защо ли? Тя, пенсионираният следовател, е виждала себе си като една проницателна бабичка, разплитаща сложни криминални тайни? Дали разгадаването на нейното убийство не се крие именно тук?

На вратата се появи Федулов.

— Е, още много ли работа имате тук?

На Настя се стори, че гласът му е недоволен и раздразнен.

— Не знам — отговори сдържано. — Бавя ли ви?

— Не — промърмори Дмитрий. — Прегледахте ли компютъра?

— Прегледах го. В него няма нищо.

— Ами тогава е ясно. Какво друго искате да намерите тук?

— Все нещо… Искам или да намеря нещо, или да се уверя, че тук няма нищо. Дима, какво става, като че ли сте дете? Никога ли не сте правили огледи на жилища? Не разбирате ли колко работа има тук?

— Ами да ви помогна с нещо тогава — неохотно предложи той.

— Няма нужда, аз сама.

Настя доста се ядоса, но се постара да се сдържи и да изглежда учтива и спокойна. В края на краищата всичко това е нужно не само на нея, но и на него, нали той и Вторушин трябва да разкриват две убийства. Впрочем сега вече само едно.

Освен това й се стори, че от Дмитрий силно лъха на алкохол. Когато пристигнаха в жилището, не бе усетила никаква миризма. Излиза, че двамата с участъковия са си прекарвали времето приятно, опразвайки шишетата на покойната стопанка. Както казваше нейният бивш колега Серьожка Зарубин: не бива така, не е красиво. Не е хубаво да се пие по време на работа. И не е красиво да се краде от мъртвите, това вече намирисва на мародерство.

Но Настя реши да не се ядосва и да се заеме с книгите на Агата Кристи. Трябва да ги прелисти, щом Аида Борисовна ги е препрочитала толкова често, в тях може да се намерят някакви листчета, използвани за отбелязване на страница, а в листчетата да има нещо интересно. Писмо, бележка, картичка, разпечатка от интернет, касова бележка… В практиката си Настя бе имала такива случаи, и то нерядко. Освен това се намират бележки с молив по полетата — така започваш да разбираш каква мисъл, каква дума са привлекли вниманието на читателя и ти става по-ясен човекът, който вече не е между живите и не можеш за нищо да го попиташ.

Тя извади първата попаднала й книга от поредицата за мис Марпъл и започна да я прелиства. Явно книгата беше четена доста небрежно, тук-там имаше мазни петна, подгънати краища на страници. Нима Аида Борисовна Павлова не е имала елементарна култура по отношение към книгите? Някак не й прилича, ако се съди по това, което й бяха говорили за нея. „Не е тя — мярна й се мисълта. — Павлова е давала на някого тези книги. На човек не твърде възпитан и образован, но влюбен в криминалните истории за упоритата и чевръста бабичка. Трябва непременно да си изясня на кого именно. Това е някаква връзка на Павлова, която не е влязла в полезрението на милицията. Може този човек да знае нещо полезно.“

Настя върна книгата на мястото й и взе следващата. После още и още една. И изведнъж от поредната книга изпадна листче — половинка от кариран лист от ученическа тетрадка, на която старателно бе изписано с молив: „Полина Солодко“ — и няколко несръчни опита за подпис. Подписите бяха различни, явно човекът тъкмо си бе отработвал този атрибут на възрастния живот. Съвършено очевидно беше, че някакво момиче, четейки роман за мис Марпъл, е решило да си изработи подпис. Вероятно в този роман е ставало дума за прилики или разлики в подписи и точно това е подтикнало младата читателка да се научи да се подписва.

Настя извади от чантата си бележника, прелисти го. Не, името Солодко не се бе срещало в материалите по делото, то не фигурираше и в списъка на децата от детския дом, които бяха дружили с Аида Борисовна. Може би там не бяха запознали Настя с всички приятелчета на Павлова? Просто бяха събрали в стаята онези, които са им били подръка, а момичето Полина Солодко може да е било болно, да се е намирало в изолатора или да се е забавило от училище, или просто по някакви причини да се е заинатило и да не е пожелало да дойде на срещата с „лелката от Москва“.

Настя вдигна очи към тихичко седящите на дивана съседи, поемните лица. Че какво? Интересна мисъл. Може семейство Солодко да са съседи от блока?

— Извинете, говори ли ви нещо фамилното име Солодко? — попита тя младите съпрузи.

Те дружно поклатиха глави.

— Не, не познаваме такива. А кои са те?

— И аз не знам — с въздишка призна Настя. — Просто си помислих, че може да са някои от съседите ви. А да сте чували за момиче на име Полина?

— Не — отново казаха те, — не сме чували. Но ние познаваме съвсем малко хора тук, преместихме се преди три месеца, по-добре попитайте участъковия.

— Непременно ще го попитам.

Но не й се искаше да разговаря с участъковия, не можеше да надвие отвращението си към човека, който в този момент в кухнята тайно крадеше водка от покойницата. По същата причина й беше неприятно да разговаря и с Федулов. Тя извади телефона и се обади на Вторушин.

— Иля, да ви е познато случайно името Солодко? — попита тя почти шепнешком, за да не я чуят в кухнята.

— Не — леко учудено отговори капитанът. — Откъде се взе това име?

— От жилището на Павлова. Най-вероятно е младо момиче, а не жена. Полина Солодко. Да знаете случайно дали може да е някоя от ученичките, пред които Павлова е изнасяла беседи за безопасно поведение?

— Сега ще проверя.

Настя чу как звъннаха ключовете о металната повърхност на вратата на касата: Вторушин затърси своите бележки. После зашумоляха листове хартия.

— Не — отново се разнесе в слушалката неговият мек баритон, — в моите тефтери няма такова име. Аида Борисовна ходеше да изнася беседи в училище само пред цели класове, не е имала лични отношения с отделни ученици, специално съм проверявал, когато работехме по убийството.

И тук удари на камък… Но нали това отделно момиче на име Полина Солодко се е взело отнякъде? Може тя по-рано да е живяла в детския дом, а сега да са я осиновили и да не е в дома или пък да е пораснала и да живее самостоятелно. Или да е умряла. Или нещо друго?

Тя прекара в апартамента на Павлова още два часа, прегледа всички книги, после порови сред дисковете на рафта, отбеляза си няколкото различни записа на „Аида“ от Верди. Че как, позасмя се вътрешно Настя, като имаш такова име, просто не може да не се заинтересуваш от великата опера. Нищо друго не привлече вниманието й.

Директорката на детския дом посрещна Настя неочаквано радушно, явно беше в добро настроение.

— Полина Солодко ли? — попита тя. — За пръв път чувам.

— Тоест сред вашите деца няма такова момиче? — уточни Настя.

— Абсолютно — твърдо отговори директорката.

— Може би е имало по-рано?

— Миличка, кога по-рано? Директорка съм от осемнайсет години. И през тези осемнайсет години не сме имали никаква Полина Солодко. Не сме имали изобщо никаква Полина, това име е рядко, не е модерно. Но ако не вярвате на моята памет, нека проверим, старите списъци всичките са предадени в архива, но аз пазя копия, както и снимки на нашите възпитаници. В моя личен архив има всичко.

Двете прегледаха всички списъци на възпитаниците през осемнайсетте години. Сред тях наистина не бе имало Полина Солодко. Нямаше смисъл да търсят момичето сред онези, които бяха живели в детския дом преди 1992 година, тоест преди идването на настоящата директорка — книгите по рафтовете на Аида Борисовна бяха издадени след 2000 година и по принцип беше невъзможно някой да ги е чел преди годината на излизането им.

Понеже беше свикнала да подозира всички наред, Настя за всеки случай се застрахова и помоли директорката още веднъж да съберат децата от „групата на Павлова“, като обясни, че си е набелязала някакви допълнителни въпроси за Аида Борисовна. Може би директорката крие информация за Полина? Знае ли човек по какви причини… Ами ако именно тук се крие решението на загадката за смъртта на Павлова, а директорката е в течение и прикрива престъпника? Всичко се случва.

Но събралите се деца никога не бяха чували за Полина Солодко. Настя внимателно се взираше в очите им, издебваше и най-незначителните мимически движения, вслушваше се в интонациите и нищо не откриваше. Никакви признаци децата да знаят нещо и да мълчат.

Трябваше за всеки случай да провери добросъвестността на Вторушин. Вярно, той залагаше главата си, че Полина Солодко няма връзка с училището, където Павлова е изнасяла беседи пред учениците, но знае ли човек каква е цената на тази негова глава. Трябваше само бързо да измисли за училището някакво правдоподобно обяснение на своя интерес към Аида Борисовна и нейните познанства. Когато за пръв път дойде в детския дом, Настя се представи като журналистка и каза, че събира информация със знанието на милицията. Може това обяснение да мине и в училището? Така де, защо не? Вярно, директорката на детския дом й повярва, без да търси доказателства, но ако в училището не повярват и се обадят на Вторушин, той веднага ще разбере, че Настя го проверява. Ще се получи некрасиво. Впрочем едва ли училищните педагози ще се обадят именно на Иля — те сигурно не знаят и телефона му. Ако се усъмнят в пълномощията на Настя, най-вероятно ще се обадят на ръководството. И Вторушин няма да научи нищо.

В училището всичко мина дори по-лесно, отколкото в детския дом, там никой не се изненада на идването на Настя, сякаш журналисти от Москва едва ли не всеки ден се появяваха между тези стени, и то именно за да събират материали за поредната версия за убийството на бившия следовател. Настя помоли да я запознаят с класните ръководители на класовете, пред които бе говорила Аида Борисовна. Те в един глас заявиха, че в техните класове никога не е имало Полина Солодко.

Но откъде си се взела ти в живота на Аида Борисовна Павлова, тайнствена Полина? В пощата на Павлова нямаше никакви писма нито на името на Полина Солодко, нито от нея. Може би онова листче е случайно намерено и вдигнато незнайно откъде и поставено в книгата от човека, който я е взел, за да я прочете. И дори най-вероятно е станало именно така. Но за да сме изрядни, трябва да проверим всичко докрай.

Настя бе ужасно гладна, беше закусила в десет и нещо, а сега вече минаваше шест. Отби се в първото капанче по пътя си, изпи две чаши лошо кафе, изяде две парчета прекалено сладка, почти до втръсване торта и тръгна към мястото, където беше тази сутрин — дома на Аида Борисовна. Хората вече се прибират от работа, така че спокойно може да обиколи апартаментите и да се опита да изясни кой от съседите е вземал от Павлова романите на Агата Кристи и коя е Полина Солодко.

Блокът беше сравнително нов, многоетажен, но пък за щастие само с един вход, така че след три часа Настя с треперещи от умора крака излезе и се качи в колата.

Нищо. Ни-щич-ко. В блока не се намери никаква Полина Солодко и това име не говореше нищо на никого. Съседите говореха с топло чувство за Аида Борисовна, разказваха, че се интересувала от национални кухни, колекционирала рецепти, водела широка кореспонденция с познавачи на кулинарията, постоянно готвела нещо ново и канела съседи да опитат, а ако им харесвало — давала рецептата. На драго сърце давала и книги, библиотеката й била голяма, хубава и много хора се възползвали от това. Но никой не бил вземал романите на Агата Кристи, предимно възрастни хора четели книгите й, защото на тях не им било по джоба да купуват нови, а градската библиотека била далече, но те искали „проверена“ руска и съветска литература: „Вечният зов“ на Иванов, „Угрюм река“ на Шишков, романите на Вениамин Каверин и Юрий Бондарев, мемоарите на маршал Жуков и тям подобни.

По пътя към къщи Настя размишляваше кого би могла да помоли да потърси тази неуловима Полина. Федулов? Но след сутрешното посещение в жилището на Павлова тя още не можеше да преодолее неприязънта си към майора. „Полудяла си — говореше си тя. — Какво толкова се е случило, какво? Голяма работа, оперативен работник пил алкохол в работно време. Какво, да не би никога в живота си да не си виждала такова нещо? Напротив, на всяка крачка. Дори твоят най-добър приятел Юрка Коротков си го е позволявал и отношението ти към него не е пострадало от това. Излиза, че за твоето приятелче Коротков може, а за Федулов не може, така ли? Всички милиционери пият в работата си, това не е нещо ново, така е било винаги, така е и така ще бъде. Какви си ги измисляш?“ Но придумванията не помагаха. Не й се искаше да моли Федулов. Вероятно стремително остарява, става категорична и нетолерантна. Това е лошо. Излиза, че трябва да помоли Вторушин, когото също не харесва особено. Какво пък, ще изберем по-малкото зло, реши тя и набра номера на Иля.

Той дълго не можа да схване за какво е потрябвало на Настя някакво неизвестно момиче, което, ако се съди по възрастта му, просто по никакъв начин не може да има нещо общо с убийството на Павлова.

— Тя не може — съгласи се Настя. — Но може да има родители. Или по-големи братя и сестри. Във всеки случай, това е непроверена връзка на Павлова. Иля, трябва да разкрием убийство, а не да удовлетворим собственото си любопитство. Трябва да проверим всичко до последната дреболия.

— Добре — въздъхна Вторушин, — ще ви намеря вашето момиче, щом толкова се налага. Само че не обещавам да стане бързо. Когато успея.

Когато пристигна в имението, тя не намери сили в себе си дори да изведе на разходка Дружка. Просто се съблече и рухна в леглото като подкосена.