Живот след живота

ГЛАВА 15.

Той никога не бе предполагал, че в килия се живее толкова неудобно и наровете са толкова корави. Изобщо не можеше да заспи. Спохождаха го само трескаво изплуващи в съзнанието му спомени и опити да разбере как можа да се случи всичко това…

В края на 2006 година Светлана, съпругата на Федулов, беше бременна с третото им дете. Той много искаше това дете, изобщо обичаше деца, а този път ултразвукът показа, че ще бъде момче, и той се радваше като никога в живота си. Само жилищният въпрос не му даваше мира: родителите, Дмитрий с жена си и двете момиченца, по-малката му сестра с мъжа си и с детето им — всички те се свиваха в двустайното жилище. А и детето на път…

И изведнъж му предложиха да купи парцел с вече построена дървена къща, и то евтино, защото човекът искал да продава спешно. И тъй като вече имаше няколко кандидати да купят парцела, Федулов трябваше да вземе решението бързо, а нямаше пари, но пък имаше подарената от онзи бизнесмен скъпа кола, която Дима караше с пълномощно. Пълномощното не беше генерално, така че да може да продаде колата. Трябваше да се промени, да му се добави право на продажба, а собственика в онзи момент го нямаше в града, заминал беше за цял месец по работа. И тогава Федулов се обърна към своята любовница Алла Ярцева, която наскоро беше получила наследство и разполагаше с много пари. Обеща й да върне парите след месец, веднага щом се прибере бизнесменът и той може да продаде колата. Алла се съгласи лесно, даде парите, но оформи договора за заем с драконовска застраховка — тоест, ако Федулов не върне парите навреме, тя има право да му вземе къщата за сметка на дълга. Дмитрий се съгласи на всякакви условия, защото беше абсолютно сигурен: ще си върне дълга дори по-рано от уговорения срок. Ала бандити изгориха колата, вече нямаше какво да продаде, така че не можа да върне дълга.

В средата на 2007 година загина дъщерята на Алла — Алиса, и за известно време тя изобщо забрави за дълга, във всеки случай, прекрати отношенията си с Федулов и не отваряше дума за парите. Той живееше в къщата, стараеше се да не мисли за лошото и успяваше. Дори съумя да си внуши, че ситуацията се е разрешила от само себе си и той със семейството си може да живее в къщата, без да плати за нея нито копейка.

Не щеш ли, през септември 2009 година се обади Алла и поиска да се срещнат. Каза, че трябва да бъде премахната една калпава старица, която й пречи да осинови момиче, пълно копие на Алиса. Момичето било сираче, живеело с попечителка, която нямала нищо против, органите за попечителство също, а момичето се опъвало, защото си било втълпило, че иска да израсне и да живее заедно с Аида Борисовна Павлова. При името на Павлова Федулов чак подскочи — той много добре си спомняше Аида, тя още работеше, когато той едва започваше кариерата си на оперативен работник, и го бе научила на много полезни неща. Дмитрий предложи на Алла да потърси друг изпълнител, ала тя му каза, че вече била опитвала и дори била предлагала на настоящия си любовник Костя Еремеев, служител в клуб „Златна възраст“, да я премахне, но Костя категорично отказал.

— А ти, Дима, ми дължиш пари, забрави ли? Дългът трябва да се отработи. Или ми върни парите, или ще ти взема къщата. Всичко трябва да се свърши много бързо, докато дъртата не ни е навредила още повече.

Федулов се ужаси: не може да изгуби къщата, пари няма… и се съгласи да изпълни поръчката на Алла Ярцева. Имаше чувството, че е измислил гениален ход: да инсценира убийство, повтарящо неразкритото престъпление спрямо Корягина. Ако из града обикаля маниак, нека на него припишат и второто убийство. Трябва само да уцели подходящия момент. Като развитие на своя замисъл следи известно време Аида Борисовна, убеди се, че тя ходи с обици и носи на врата си различни шалчета. Това още повече затвърди идеята му да направи инсценировка. Оставаше да намери подходящо място. Най-удобен му се стори един неохраняван нощно време строеж близо до дома на Павлова. Федулов я причака на улицата, извика я, спряха се да поговорят. Аида Борисовна му се зарадва, а той каза, че на строежа е било извършено престъпление, веднъж вече правили оглед на местопроизшествието, но на него му се сторило, че огледът не е бил качествен, затова отивал там, за да види всичко още веднъж. И помоли Аида Борисовна да отиде с него — нали тя има такъв голям опит, такова точно и сигурно око. Павлова се поучуди, но се съгласи. Влязоха на територията на строежа, където в септемврийската вечер вече нямаше никого, и Федулов я удуши с нейния шал. Изтръгна от ухото й обичката, хвърли я наблизо, на гърдите й сложи купеното предварително огледалце, взе от чантата на Аида Борисовна ключовете от апартамента й, отиде там, провери компютъра и унищожи цялата й кореспонденция с Полина Солодко, така че нищо да не свързва Аида и Полина. После се върна на местопрестъплението, сложи ключовете в чантата и си тръгна. Както бе разчитал, трупът бе намерен едва на сутринта, когато на строежа започнали да идват работниците.

Второто убийство приличаше на първото, градът се разтревожи, че по улиците броди маниак, който убива всички хора, свързани с имението и клуба, а и статията в „Томилински куриер“ дойде съвсем на място и цялото следствие тръгна по посока издирване на побъркан човек — това беше само от полза за Федулов. Той с всички сили отстояваше тази версия и много се стараеше да издирва маниака. Алла не беше уточнила колко точно пари е „приспаднала“ от дълга му, но Федулов незнайно защо беше убеден, че той е изцяло покрит. Много скоро разбра, че жестоко се лъже.

После пристигна Каменская и отначало той успя да убеди и нея, че трябва да се търси маниак. За известно време това беше достатъчно. А сетне Каменская започна да работи и в други направления, но Федулов не се тревожеше особено, защото не вярваше, че някаква си мацка от столицата ще може да разнищи неговия хитър замисъл. Изпълняваше поръченията на Каменская и ловко, както си мислеше, се преструваше, че никога не е познавал никаква Алла Ярцева и едва сега за пръв път чува името й. Но изведнъж Алла му се обади и каза, че Костя й звънял, бил разтревожен, било му омръзнало да лъже, когато му задавали въпроси за Аида Борисовна и Алла Ярцева, нервите му били на скъсване и я предупредил, че ако историята с Полина излезе наяве и го попитат, той ще разкаже, че Алла му е предлагала да извърши убийство. Алла усещала по гласа на Костя, че той наистина е крайно изнервен, страхувала се, че ще я предаде, и помоли Федулов да реши този проблем.

— Ти още не си ми върнал дълга, внимавай, ще ти взема къщата — позасмя се тя. — Нали не смяташ, че си го отработи целия с една жалка бабичка. За тези пари още си ми голям длъжник.

Дмитрий Федулов не забравяше една фраза от Паулу Коелю: нещо, което се е случило веднъж, може да не се повтори повече, но случилото се два пъти непременно ще се случи и трети път. Алла отново се бе обърнала към него с молба да извърши престъпление и това нямаше да има край. Не можеше да върне дълга, Алла имаше в ръцете си договора за него и всеки момент можеше да го остави без дом. Налагаше се да реши този въпрос. И той измисли как да го реши.

Обади се на Алла и каза: „Разработил съм схемата, но ти трябва да разбереш едно нещо. В града и без това не са разкрити две нашумели убийства, трето не бива да има, инак ще последват организационни мерки. Някой трябва да влезе в затвора. Ще имаш ли нещо против това да бъде мъжът ти?“. Алла нямаше нищо против, нейният пристрастен към алкохола и слаб съпруг отдавна й бе омръзнал, а брачният им договор беше съставен така, че ако той влезе в затвора, тя ще стане пълновластна господарка на всичко общо: ако иска, ще се занимава с бизнеса, ако не — ще го продаде и ще живее с тези пари. Федулов й каза да дойде в Томилин с мъжа си, да отседнат в предишния си апартамент, при това да направи така, че всеки да дойде със своята кола. Алла каза, че това не е проблем, че тя ще се разбере с мъжа си, ще тръгне рано сутринта и ще го чака, същия ден той има преговори, които не може да отмени, затова ще дойде след преговорите, и че изобщо е безволев и покорен идиот, който ще направи всичко, което тя каже.

След два дни съпрузите Ярцеви бяха в Томилин. Следвайки инструкциите на Федулов, Алла бе отишла с мъжа си на гробищата, после бе изиграла депресивно настроение и бе предложила на Роман да пийнат. Той с удоволствие се бе съгласил, тя бе изпила една чашка, той — пет, тя го бе поощрявала да продължи и бе изчакала той да се напие така, че да рухне на дивана в безсъзнание. Алла, отново следвайки наставленията на Федулов, се бе обадила на Костя предварително и му бе казала, че трябва да се видят вечерта, за да решат важен въпрос. Когато Роман заспал, Алла бе взела от него ключовете от колата му, бе излязла, бе се качила в своята кола, срещна се с Федулов, даде му ключовете от ленд роувъра на мъжа си, после отиде да вземе Костя Еремеев и го закара на дигата. Била е сигурна, че Дмитрий ще убие Костя — той й бе обяснил, че всичко е обмислил, и й беше казал да не задава излишни въпроси. На Алла и през ум не е можело да й мине, че заедно с Костя Еремеев Федулов ще убие и нея.

По-нататък всичко беше съвсем просто. Федулов взе колата на Ярцев, с нея отиде при дигата, бутна във водата колата с Алла и Костя в нея, върна се при блока на Ярцеви, паркира разбитата кола пред входа, остави ключовете вътре, като предварително се обади от автомат в дежурната част и съобщи, че един ленд роувър бутнал от дигата мазда. Беше му крайно необходимо труповете да бъдат извадени колкото може по-бързо и милиционерите да отидат при Ярцев, докато той не се е събудил и схванал, че нещо не е наред.

Така и стана. Роман Ярцев се превърна в единствения и най-реален заподозрян в убийство от ревност към жена си и нейния любовник… Но какво не бе предвидил Федулов? Къде бе сбъркал? Та нали всичко беше толкова внимателно обмислено, толкова грижливо изпълнено…

Настя скочи от леглото няколко минути преди будилникът да звънне — беше го настроила за 6,30 сутринта. В седем и няколко минути пристига влакът, с който идва Чистяков, и до неговото идване в имението тя вече трябва да е измита и облечена… Господи, дано Тамара успее! „Каква съм глупачка — кореше се тя, докато се миеше и изцеждаше паста върху четката за зъби, — защо толкова дълго се съпротивлявах на Тамара? Трябваше веднага да се съглася за новата рокля, а не да се инатя, тогава тя вече спокойно щеше да виси в гардероба и да чака пристигането на Льошка. Тамара обеща, че ще успее да я доушие. Ами ако не успее? Няма да се получи никаква изненада.“

След като се изми, тя прокара четка по идеално подредената си прическа, навлече анцуга и хукна към втория етаж при Тамара. Вратата не беше заключена, значи, Тамара вече бе станала. Или изобщо не бе си лягала.

— Е, как е, Тамарочка? Успяваме ли? — запъхтяно попита Настя, нахлувайки в ателието, където Тамара, застанала до ярка лампа, разглеждаше някакъв плат.

Тя погледна Настя над очилата си и се засмя.

— Вече успяхме. Завърших я преди десетина минути. Събличайте се, да я видим.

Настя бързо съблече анцуга, облече новата рокля и застана пред огледалото. Страхотно! Не беше голям шок, защото вече бе виждала всичко това при пробите, така че спокойно се съвзе от смайването. Но възхищението пред майсторството и фантазията на Тамара Виноградова си беше все така огромно. С тази рокля тя вече не бе предишната Настя Каменская, беше някаква друга жена — нова, непозната и много красива. Уверена в себе си, независима и безстрашна.

— Вие сте вълшебница! — каза искрено. — Успяхте ли поне мъничко да поспите?

— Да си призная — не. Но няма страшно. Винаги ще намеря време да се наспя. Колата тръгна ли за гарата?

Настя си погледна часовника.

— Трябва да е тръгнала. След десет минути пристига влакът.

— Значи, след двайсет мъжът ви ще бъде тук. Я елате насам, изпекла съм ви нещо за закуска.

— Ама защо, Тамара — притесни се Настя, — нямаше нужда.

— Е, как да няма! Заведението ще отвори чак в десет, а вашият Алексей сигурно е гладен. Ще пийнете кафе с моите кифлички, винаги стават много вкусни, по бабина рецепта са.

Тя заведе Настя в кухнята и й връчи цяло блюдо с възхитително ароматни кифлички с канела и ванилия.

Безкрайно щастлива, с новата рокля и пресните кифлички, Настя се върна в стаята си. Страшно й се искаше да се облече и да излезе на портала, за да доближи момента, когато ще види Чистяков, но… Нали не можеше да облече върху тази разкошна рокля безформеното яке с качулката. И на краката да обуе ботушите „луноходи“. Да паднеш от смях. А ако облече дънките и пуловера, когато после ги съблече в стаята, няма да се получи изненадата. А, не, ще търпи.

Но търпението не беше силната й страна. Роклята беше тънка и лека, така че й беше студено да стои с нея до прозореца, а да не стои до прозореца, би означавало да не види как Льошка, придружен от шофьора, ще тръгне през курдоньора на път към страничната сграда. Все пак остана до прозореца, наметнала върху роклята дебело одеяло. Какво ли можеше да види в средата на февруари в седем и нещо сутринта? Тъмно като в рог! Но въпреки това стоеше, абсолютно сигурна, че ще види собствения си мъж дори в непрогледен мрак.

И наистина го видя. Чистяков крачеше с бърза и гъвкава походка, шофьорът носеше сака му. „Колко е млад още Льошка — с лека завист си помисли Настя. — Аз никога не съм имала такава походка, дори като млада. Сигурно съм се родила вече остаряла.“

Изчака Алексей и шофьорът да се качат по стълбичките пред сградата и отново отиде до огледалото. Нова. Чужда. Непозната. Ами ако Льошка не я хареса? Ами ако се уплаши от всичко ново? Той я познава от трийсет и пет години, това все пак е време, след което може да не иска да си променя навиците. Или ще поиска? Настя изведнъж си даде сметка, че за трийсет и пет години така и не е разбрала мъжа си докрай, дори не може да предскаже готов ли е той за промени и дали ги иска.

Вратата се отвори, шофьорът остави сака на пода.

— Аска! — разнесе се онзи познат, мил, близък глас. — Пристигнах! Да не би да спиш?

Тя си пое дълбоко въздух и излезе от стаята.

— Леле-мале! — проточи Чистяков. — Какво е това? Аска, ти ли си?

— Льоша, ако не ти харесва… — заговори уплашено тя.

— … ти ще съблечеш това — завърши той през смях. — А остриганите коси ще събереш от коша за боклук и ще си ги залепиш. Я почакай, нека те разгледам.

Той отстъпи крачка назад и започна, примижал, да оглежда жена си. Лицето му не изразяваше нищо освен весела насмешка и на Настя й се стори, че всичко това никак не му харесва. Ама никак. Категорично. Добре де, прав е, тя може да свали роклята и никога повече да не я облече, но какво ще стане с прическата?

— Необичайно — произнесе най-сетне присъдата си той. — Прическата много ти отива. Станала си по-зряла, истинска дама… Но това е хубаво. Наистина е хубаво.

— Ами роклята? — осмели се да попита Настя.

— Но, Аска, къде ще отидеш с тази рокля? Та това е смешно. С твоя начин на живот!

— Ами заведи ме на ресторант. Или на театър.

— Да бе, сякаш е лесна работа. Тъкмо ще съм купил билети или резервирал маса — и при теб се появява поредният труп, знам те аз, колко пъти е ставало така… Я застани в профил.

Тя послушно се обърна и замря. Чистяков продължи огледа, после оповести окончателното си решение:

— Роклята е красива. И оригинална. Никоя друга няма такава, във всеки случай, не съм виждал никоя с такава рокля в нашия институт. С нея ще бъдеш най-красивата от всички. А сега си признай: Бегорски ли е?

— Какво за Бегорски? — не разбра Настя.

— Това негово влияние ли е? Влюбила си се в него и играеш по неговата свирка, така ли?

— Льош, ти си полудял! — избухна в смях тя. — Какъв Бегорски? Какви ти „влюбвания“? Това е влиянието на Тамара, неговата годеница. Тя е и фризьорка, и шивачка. И изобщо е невероятна жена, цяла нощ не е спала, за да доушие тази рокля, преди да дойдеш. И между другото, изпекла е за нас кифлички, за да закусим.

— Така ли? — оживи се Алексей. — Е, тогава ще се съблека и ще се настаня в трапезарията, а ти ще ме обслужваш със своята феерична рокля. И между другото, може ли най-сетне да дойдеш и да целунеш мъжа си след дългата раздяла?

Той протегна ръце и Настя силно се притисна до него. Колко хубаво, че той дойде!

Кифличките се оказаха невероятно вкусни и дори нес кафето не се стори на Настя отвратително, както друг път.

— Слушай, аз вече започвам да обичам и уважавам твоята Тамара — говореше Чистяков с пълна уста. — Тя е не само добра фризьорка и талантлива шивачка, но и превъзходна кулинарка. Какви други достойнства има?

— Умна е. Има добро чувство за хумор. И е достатъчно корава, за да се противопоставя на Бегорски и да не обръща внимание на капризите му.

— Сериозно? — вдигна вежди Алексей. — Е, наистина изобилства от положителни черти. Не е лесно човек да се противопоставя на твоя Бегорски.

— Той не е мой — запротестира Настя.

— Няма значение. Той просто ме изнасили, преди да тръгна за насам. Имах глупостта да му се обадя — нали ми беше оставил телефона си, когато ми диктуваше какви дрехи да ти подготвя. Обадих се и го попитах как ще е най-добре да стигна до вашия Томилин — с влак или по друг начин. Щом чу, че се каня да идвам при теб, той реши, че веднага трябва да вземе процеса на моето пътуване в свои ръце, и започна подробно да ми описва как да се облека, какво да взема, за какъв вагон да купя билет, изобщо ми взе акъла. Щом твоята Тамара наистина е толкова чудесна, за кой дявол й е притрябвал тоя досадник?

Настя сви рамене.

— Сигурно е любов. Доколкото разбрах, те се познават от деца, от тринайсет- или от петнайсетгодишни, като нас с теб. Сигурно е свикнала с него и не се дразни от странностите му.

— Ами да — кимна Льоша, — това е разбираемо, нали и аз свикнах с теб и нищо — живея някак, макар че нито един друг мъж няма да те изтърпи и три дни.

— Не се знае кой с кого е свикнал — обиди се Настя. — И ти си голям чешит. Добре, хайде да кроим плановете.

— Хайде — с готовност се съгласи той. — Значи, сега аз вземам душ и се преобличам, после ти надълго и нашироко ми разказваш какви такива страшни престъпления си разкрила тук, а аз през това време като арабски шейх се излежавам на дивана и дояждам кифличките. После излизаме на разходка, ти ми показваш имението и ме запознаваш със своето кученце. После отиваме да обядваме някъде. А после лично аз си лягам да спя, защото човек с моя ръст не може да се наспи на легло като онези във вагоните.

— Ами аз?

— А ти ще охраняваш съня ми. Може да почетеш нещо — милостиво й разреши Чистяков. — Когато се наспя, вземаме колата и отиваме да разгледаме града, ти ми показваш всички места, свързани с твоето разследване, и отново се разхождаме, и пием кафе в някое малко кафене, и ядем пасти. После вечеряме и сядаме пред телевизора. И до пет сутринта гледаме Олимпиадата. Да, не бива да забравяме да купим някаква храна за през нощта — някакви ядки, бонбони, бисквитки, за да има какво да гризкаме на нервна почва. Харесва ли ти моят план?

— Супер е! — възхити се Настя. — Само че ти пропусна една малка подробност: аз съм станала в шест и половина и едва ли ще издържа телевизионен маратон до пет сутринта.

Чистяков направи невинна физиономия.

— И какво предлагаш? Да не гледаме Олимпиадата? Не мога да се съглася с това и хич не ме моли.

— Предлагам да ми разрешиш следобед да поспя с теб.

— Аха, това ли било — проточи той. — Е, сестро, прекаляваш. Ще ми спи! А кой ще седи до мен и ще ме пази?

— Ще доведем Дружка, тя ще ни пази. Ще легне на пода край леглото и ще ни пази.

— А ще може ли?

— Ще може — увери го през смях Настя, — тя е голяма и умна.

— Добре тогава — съгласи се той. — Разрешавам ти да спиш. А сега ми дай пешкира, влизам да се къпя.

Докато Чистяков вземаше душ, Настя се преоблече и подреди на бюрото бележките си, за да се подготви за подробен разказ как е прекарала времето си в Томилин. Ще разкаже на Льошка абсолютно всичко, дори как не й бе харесал Вторушин с повествованието си за ожулените бабини бедра и как се бе срещнала със Старков, който й бе признал, че е бил влюбен в нея навремето, и как се бе давила с овесената каша и бе купувала от магазина „неправилна и вредна“ храна. И дори за розово-зеления лампион с изисканото име Харлампий Аколуфевич. Колко е хубаво, че си има такъв Льошка, който обича и умее да слуша и на когото може да разкаже всичко, защото той е най-умният и най-добрият, всичко ще разбере и всичко ще оцени.

Дружка прие Чистяков напрегнато — не можеше да разбере какъв е този чичко, ами ако е ветеринар, който сега ще извади голяма спринцовка и ще започне да й причинява болка? Но когато тримата излязоха от менажерията и тръгнаха по обичайния маршрут надолу към реката, кучето се успокои и се зае със своите си работи, като пътьом подушваше другите кучета, разхождани от доброволци.

— Колко много кучкари имате тук — забеляза Алексей.

— Това са доброволци, само разхождат кучетата от приюта — обясни му Настя.

— А ти защо избра точно това куче? — попита той. — Да беше избрала ей онова, виж какъв симпатяга е. И явно е млад, здрав екземпляр.

Той посочи бяло-рижаво дребно помиярче, водено на каишка от трийсетинагодишна жена. Помиярът весело подскачаше и живо се интересуваше от всичко наоколо.

— Избрах Дружка именно защото е стара и болна. Всички обичат младите и здрави животни, а старите и болни на никого не са потрябвали.

Льоша я погледна изкосо, после я прегърна през раменете и я притисна до себе си.

— Много те обичам — прошепна едва чуто.

Денят вървеше по план — те се разходиха, обядваха, поспаха, като настаниха Дружка на пода до кревата, отидоха до града, където Настя показа на мъжа си сградата на Градския отдел на вътрешните работи, концертната зала и междублоковото пространство, където била убита Корягина, както и блока, в който живеела, после пиха кафе и изядоха по парче торта, сетне отидоха в района на новите строежи, където живяла и била убита Аида Борисовна Павлова. Отидоха и на гробищата и Настя показа на Алексей двата гроба — на Павлова и на Алиса Ярцева. За вечеря отидоха в ресторанта при хотел „Заря“, където в бара Настя бе срещнала Полосухин и неговия съучастник Аркадий Волдемарович.

Струваше й се, че няма да издържи до пет часа, но се оказа, че да подкрепяш духом „нашите“, е работа пламенна и увлекателна, и тя дори не забеляза как бе минало времето. Гледай ти, а никога преди не се беше интересувала от спорт… Нима наистина на прага на петдесетгодишнината започват да й се разкриват нови страни на живота, за чието съществуване дори не е подозирала? Нима след петдесетата година не продължава криво-ляво предишният живот, а започва друг, съвсем нов?

Заспивайки, тя със съжаление си помисли, че днес не видя червенушката. А толкова й се искаше да я покаже на Чистяков!

Трите дни, които Алексей бе успял да откъсне от своя работен график, свършиха бързо. Те много се разхождаха, до сутринта гледаха състезанията и после спяха до обяд. Чистяков се запозна с Тамара, остана в пълен възторг от нея и с удоволствие седеше с двете жени на чаша чай, бъбрейки за какво ли не. Тамара дори го придума да седне при нея за подстригване и той остана много доволен.

Влакът за Москва минаваше през Томилин в шест часа вечерта. Следобед те си събраха багажа и отидоха в менажерията да се сбогуват с Дружка. Пред клетката на кучето стояха съпрузите Путилини — и двамата в черно, и Вера Алексеевна Бегорская.

— Знаете ли, Настя, имаме си радост — съобщи Вера Алексеевна, — вземат вашата Дружка.

В първия момент Настя, кой знае защо, се уплаши.

— Как така я вземат? Къде ще я водят?

— Ние я вземаме — обади се Путилин. Устните му трепереха, ръцете се тресяха, явно той още не бе се съвзел след погребението на сина си. Очите на жена му бяха пълни със сълзи. — Знаете ли, ние сме свикнали да се грижим и да се тревожим, а сега няма за кого… Решихме да вземем кученце, старо като нас. Ще доизживяваме дните си заедно. Верочка каза, че сте били приятелки с нея, посещавали сте я, дали сте й име. Сега ще ни бъде дружка на стари години.

— Защото е стара, бездомна, не е породиста — добави Путилина. — На кого е потрябвала? Кой ще се грижи за нея? Пък и колко ли й остава? Кой знае… Може да е ден, а може и две-три години. Нека изживее това време сред топлина и грижи.

Настя едва се сдържаше, идеше й да се разплаче от благодарност към тези хора, които току-що бяха загубили единствения си син, от жал към старата й Дружка и от жал към самата себе си. Гледай ти, излиза, че е успяла да се привърже към това куче, и сега я боли и й е тъжно да се разделят.

А кучето всичко разбираше. И гледаше Настя с големите си тъжни очи. И дори не размахваше опашка.

Настя и Алексей се настаниха в спалния вагон и веднага се опънаха на леглата. Пак бяха гледали до сутринта Олимпиадата и сега страшно им се спеше. Настя почти бе потънала в дрямка, когато си спомни, че трябваше да се обади. Трябваше да го направи сега, докато влакът не бе навлязъл в зона, където нямаше покритие.

Извади телефона и набра номера на Татяна Корягина. Жал й беше за нея, та тя всъщност беше свястна жена. Първо бе загубила майка си, после неверния си любовник, който се оказа убиецът на майка й. Настя изпитваше желание да направи за нея нещо приятно.

— Сърдите ли ми се? — попита тя предпазливо.

— Че за какво да ви се сърдя? — искрено се учуди Татяна.

— Но нали се получи така, че дойдох и ви обърках живота. Арестуваха Леонид и изобщо…

— Я стига, сама съм си виновна: все търсех принца на бял кон, все избирах, пада ми се сега — като първа глупачка съм си хванала любовник, който е убил собствената ми майка.

— Ако Харлампий Аколуфевич още ви интересува, знам къде можете да го намерите.

— Наистина ли?

По това как трепна гласът на Татяна, Настя разбра, че всичките й лекомислени приказки са били поза, с която тя си е давала кураж. Че тя тъгува за майка си и все пак я е обичала. Макар и посвоему, но я е обичала.

Е, добре тогава.