Живот след живота

ГЛАВА 14.

Минаха още три дни, през които не се случи почти нищо. Федулов и Вторушин проверяваха алибито на Алла Ярцева и на нейния съпруг — Роман, а покрай това — и на компютърния гений Костя Еремеев, но засега не бяха открили никаква информация, която да им позволи да засилят подозренията си по техен адрес. Беше решено да не им задават преки въпроси — къде са били на 22 септември миналата година, пък и е някак глупаво да питаш хората за такива отдавнашни събития — нали бяха минали четири месеца и половина, така че събираха информацията по заобиколен начин. Разделиха си задълженията: Настя измисляше откъде и какво може да се опитат да научат, а оперативните работници „опитваха“ и „научаваха“. Този метод донесе определени плодове, във всеки случаи успяха да установят, че в навечерието на убийството на Аида Борисовна Павлова Алла Ивановна и съпругът й заминали за областния център на гости при приятели и се върнали чак на 24 септември. Разбира се, трябваше внимателно да проверят достоверността на тази информация, защото областният център не е краят на света и ако човек замине за там, може и да се върне за няколко часа, а после отново да замине. Колкото до Еремеев, той, както личеше от дневника за работата на компютърната зала, до 22 часа е бил на работното си място. Какво е правил след работа, не успяха да установят, но първо, всички в един глас твърдяха, че Костя изобщо крайно рядко излиза в града — само ако трябва да купи нещо от магазина, и веднага се връща, затова, ако е решил да напусне територията на имението късно вечерта, когато магазините вече са затворени, непременно някой би забелязал това и би се изненадал, а второ, както следваше от заключението на съдебномедицинския експерт, Павлова с абсолютна сигурност бе починала между девет и десет вечерта, не по-късно. Но и алибито на Еремеев трябваше тепърва да се уточнява и проверява.

През тези три дни Настя си отспа и се разхожда до насита, като всяка свободна минута мислеше за онова, което не й даваше мира: Павлова е била убита на строеж. Какво е правила там? Защо е отишла на някакъв строеж, и то по време, когато там няма никого? Можеше да се предположи, че са я убили на друго място, а после са я завлекли на строежа, но всички резултати от експертизите говореха еднозначно: в момента на смъртта тялото се е намирало именно там, където са го намерили после. А по това дело са били назначени и проведени огромен брой експертизи, в това отношение следователят здравата се е постарал. Е, та защо вие, уважаема Аида Борисовна, бивш следовател, сте отишли на този проклет строеж и сте влезли не през вратата, а през дупка в дървения стобор, за което говорят резултатите от експертизата на дрехите ви и на дъските около отвора. Видели сте там нещо интересно? Необичайно? Плашещо? Впрочем не, едва ли, вие като човек разумен и с голям опит не бихте отишли на строежа сама — ако нещо ви е уплашило, по-скоро бихте извикали милиция, нали сте имали у себе си мобилен телефон. И какво толкова интересно или необичайно сте видели там?

Освен това не ви е убил случаен човек. Защото някой е унищожил във вашия домашен компютър цялата ви кореспонденция с Полина Солодко. Или вие сама сте я унищожили? Кога? И защо? Ами ако все пак не сте го направили вие, кой тогава? И кога?

Над тези въпроси Настя си блъска главата през всичките три дни и мозъкът й, усетил свободата от службата и опиянен от чистия въздух, предлагаше коя от коя по-засукани и невероятни версии.

Бегорски замина и в заведението пак започнаха да сервират на Настя обичайната, толкова любима „неправилна“ храна. Сега тя можеше не само да хапва за закуска омлет и палачинки, но и да обядва и вечеря каквото й харесва, а не да се дави с предписаната от Бегорски варена риба с приготвени на пара и без сол зеленчуци. В някакъв момент на Настя дори й се стори, че се намира в рая: здрав сън, дълги разходки в мразовития въздух, общуване с влюбеното в нея старо куче, вкусна храна, вечерни уютни разговори с Тамара на чаша чай с домашни курабии… Колко още ще продължава това благоденствие?

Оказа се — прекалено кратко.

Обаждането на Вторушин по телефона свари Настя в момент, когато тя се разхождаше из стаята си само по разкошното розово термобельо с чаша кафе в едната ръка и парче торта в другата. За да вдигне, трябваше бързо да реши с какво да се раздели — с кафето или с тортата. Кафето победи и сладкото парче се върна в чинията.

Гласът на Вторушин звучеше напрегнато и почти вибрираше.

— Можете ли да дойдете сега при нас в отдела?

— Мога — бързо отговори тя. — Случило ли се е нещо?

— Ярцева и Еремеев са мъртви.

— Какво?!

— Задържан е заподозрян — продължи Иля, сякаш не я бе чул. — Роман Ярцев. Ако искате да му зададете някакви въпроси, идвайте.

— Тръгвам.

Все пак допи кафето, макар и на един дъх, като се опари, а тортата остана недоядена. Навлече дънките, черния пуловер, ботушите и якето и изтича навън. Чак по средата на пътя към гаража, където беше колата, се сети, че си е забравила ръкавиците, но не се върна. След десет минути беше в Градския отдел и тичаше по дългия коридор към кабинета на Вторушин и Федулов.

В кабинета седеше Дмитрий, блед, измъчен, с торбички под подпухналите очи. Когато видя Настя, кратко кимна вместо поздрав и започна да разказва.

В 2,15 през нощта в милицията получили телефонно обаждане, че от дигата паднала кола. Някакъв минувач съобщил, че голям ленд роувър се изкачил на дигата, засилил се и блъснал паркираната в страничния „джоб“ кола, обърнал обратно и полетял към центъра на града. Очевидецът не си оставил координатите, а се обадил от автомат близо до дигата. Натам веднага тръгнала дежурна група и спасители, след два часа вдигнали колата, в нея имало два трупа. Според документите, намерени у загиналите, били установени лицата Алла Ярцева и Константин Еремеев. По базата данни намерили адреса на Ярцева — оказало се, че тя и съпругът й имат апартамент в Томилин, същия, в който били живели дълги години и който още не били продали. На адреса бил изпратен наряд, а там пред входа стоял ленд роувър с изкривена броня и капак, ключовете стърчали на таблото. Качили се в апартамента, позвънили, никой не отворил, тогава разбили вратата, а там на дивана — мъртвопиян, съпругът на Ярцева. Естествено, задържали го, докарали го в отдела и го затворили в ареста. Сутринта дошъл на работа Вторушин, научил от дежурния за нощното произшествие и се обадил на Федулов. Ярцева и Еремеев били любовници, а съпругът вероятно научил за това и пиян, проследил жена си и пипнал двойката по време на романтична среща. Мотивът бил налице.

— Илюха изтича при следователя. Сега ще се върне и ще започнем да разпитваме този рогоносец — завърши Дмитрий. — Вие имате ли някакви предложения?

— Ами не, просто ще присъствам, ще послушам. Вие сте професионалисти, знаете как и за какво трябва да питате — леко се подмаза Настя.

— Е, да — някак неопределено се съгласи Федулов.

След няколко минути Вторушин се върна и от ареста доведоха Роман Ярцев. Съпругът, а сега вече вдовец на Алла Ивановна, изглеждаше доста зле, тежкият махмурлук изобщо не разкрасява никого, а ако той е съчетан и с ужас и объркване, получава се твърде впечатляваща картина.

— Нищо не помня — ломотеше той, вперил неподвижен поглед в пода. — Напих се и нищо не помня.

Но все пак си спомняше едно друго. Например, че преди ден-два Алла предложила да дойдат в Томилин и да навестят гроба на дъщеря си. По-точно, това било не толкова предложение, колкото изразяване на намерение.

— Трябва да отидем при Алиса — твърдо казала тя. — Отдавна не сме били при нея.

Роман не сметнал за нужно да възрази: в семейството им винаги командвала Алла, въпреки че парите печелел все пак той. Още повече че и той имал работа в Томилин, в частност свързана с продажбата на апартамента, същия, в който го задържали. Алла казала, че ще тръгне още сутринта със своята мазда, а Роман да дойде по-късно, когато се освободи.

— Искам да прескоча и до момичетата, да побъбрим, отдавна не сме се виждали, а когато дойдеш и ти, ще отидем на гробищата, после ти ще се занимаваш с апартамента, ще пренощуваме в Томилин и ще се приберем на другия ден.

Алла заминала още сутринта, тръгнала в пет часа, а Роман имал неотложна работа във фирмата, вършил си я приблизително до обяд, след което също тръгнал за Томилин. Отишли на гробищата при дъщеря си, после Алла посетила и някаква друга приятелка, докато Роман разговарял с агента по недвижими имоти и обсъждал с него условията по продажбата на апартамента. Срещнали се вкъщи. Алла изглеждала разстроена и потисната, дори плакала — винаги била такава, след като посещавали гробищата. Пак тя предложила да пийнат, в такива случаи алкохолът й помагал. Пила съвсем малко, а Роман продължавал ли, продължавал, не можел да се спре, струвало му се, че ето, още една чашка, още една глътка — и ще настъпи онова мечтано усещане за лекота, простота и собствено могъщество, заради което всъщност си позволявал да пие. Но усещането все не го спохождало, напротив, все повече му натежавало и притъмнявало на душата, и в края на краищата той изпаднал в безсъзнание… Осъзнал се, когато го събудили нахлулите в жилището милиционери.

— Знаем ги тия работи — сърдито каза Федулов. — Всички си мислите, че е достатъчно да кажете: „Нищо не помня, бях пиян“, и с това всичко ще приключи. Не си ти първият, не си и последният, прекършвали сме и къде-къде по-корави. Аз ще те науча да обичаш свободата, няма да ми се отървеш с това твое „не помня“. Ето гледай: ленд роувърът „Дискавъри-три“ пред входа твой ли е? С регистрационен номер О 903 ХМ.

— Мой е — кимна Ярцев.

— Има ли повреди на бронята и на капака?

— Има.

— Откъде са се взели?

— Не знам.

— Алла Ивановна Ярцева твоята съпруга ли е?

— Да.

— Маздата с номер Е 369 ТМ нейна ли е?

— Нейна е.

— Мъжът с нея в колата нейният любовник ли е?

Настя се усмихна с ъгълчетата на устните си. Стар похват, но добър, почти винаги действа. Задават се няколко много прости въпроса, чиито отговори са очевидни и не е нужно да се коригират. А после без пауза се задава въпрос, чийто отговор изисква внимание и корекция. Щом Роман Ярцев отрича своята връзка със смъртта на жена си, той трябва да отрича също да е знаел, че тя има любовник, тоест да опровергава мотива. Интересно какво ли ще отговори на последния въпрос на Федулов.

— Не знам. — Ярцев най-сетне вдигна очи и жално погледна първо Дмитрий, после Вторушин и Настя. — Ама защо, защо не ми вярвате? Не знам кой е този мъж.

— Еремеев — бързо му подсказа Вторушин. — Константин Еремеев. Нима никога не сте чували това име?

Иля, за разлика от Федулов, говореше на задържания на „вие“.

— Никога не съм го чувал.

— И че жена ви е имала любовник, и това ли не знаехте?

— Не знаех.

— Абе лъжеш — отново се намеси Федулов. — Знаел си за Еремеев. И най-сетне си проследил жена си заедно с него. И с един удар си се разправил и с двамата. Нали? Спомняй си, Ярцев, спомняй си, та то е очевидно, всички улики са против теб. Напил си се и си откачил от ярост. Тръгнал си и си убил и двамата.

Оперативните работници „друсаха“ нещастния махмурлия още дълго, но без никакъв резултат. Болеше го главата, гадеше му се, беше му лошо и нищо не помнеше.

Във вестибюла на основната сграда на имението окачиха портрет на Костя Еремеев с траурна лента през ъгълчето, под портрета поставиха масичка с цветя. Настя по стар детективски навик зае своя пост още от сутринта: беше й интересно как ще реагират хората на вестта за гибелта на Константин, какво ще говорят, какви съображения и версии ще изказват. Особено я интересуваше реакцията на семейство Путилини. Тя седеше в ъгъла на вестибюла, скрита зад колоната от погледите на всички, които влизаха в основната сграда, и внимателно наблюдаваше.

Първи се появиха служителите в клуба — администраторката, преподавателите, Вера Алексеевна Бегорская, Саня Беляков и жена му Лена, дъщерята на Андрей Сергеевич. После слязоха да закусват гостите от хотелските стаи. Към единайсет и нещо започнаха да идват членовете на клуба. Портретът на Костя веднага привличаше вниманието, всички се спираха, тъжно клатеха глави, обсъждаха смъртта на младия мъж оживено, но полугласно. Впрочем Настя прекрасно чуваше всичко. В краткия некролог не беше казано нищо за причината за смъртта, просто „трагично загина“, и версиите на обсъждащите бяха малко: блъснала го е кола, станала е катастрофа с колата му, самоубил се е, понеже не е понесъл тежестта на сполетялата го загуба. Думата „убит“ не прозвуча нито веднъж. А именно тази дума Настя очакваше с такова нетърпение.

Към един часа във вестибюла влязоха съпрузите Путилини. Настя цялата се превърна в слух. Но напразно се напрягаше: истеричният вик на Путилина буквално разцепи солидната тишина в клуба. Жената се хвана за сърцето и рухна на пода, хората около нея веднага се разтичаха, започнаха да викат „Бърза помощ“, да търсят капки за сърце, а мъжът й, олюлявайки се, отиде и приседна на диванчето на около три метра от Настя.

Настя приближи, седна до него, хвана ръката му.

— Юрочка, Юрочка, синчето ми, как така… — ломотеше Путилин, сякаш не забелязваше нейното присъствие.

Охо, така значи — Костя Еремеев не бил никакъв Костя Еремеев, а Юрий Путилин. Много интересно.

— Това е вашият син, така ли? — попита Настя, за да започне някак разговора.

Путилин мълчаливо кимна.

— Криеше ли се от някого? Живееше с чужди документи?

Путилин изведнъж се обърна и здраво стисна ръката й.

— Нали на никого няма да кажете? Няма да кажете, нали?

— Но това е безсмислено — меко отговори Настя и погали с пръсти китката на възрастния мъж, — вашия син вече го няма и истината за него няма да навреди на никого. По-добре ми разкажете всичко, ще ви поолекне. Искате ли да знаете как е загинал?

— Убили са го — без да се замисля, отговори Путилин. — Въпреки всичко са го намерили и са го убили.

Юрий Путилин наистина бил компютърен гений и заминал за Москва да търси достойно приложение на своите способности. Но такива гении в столицата с лопата да ги ринеш, така че той не успял веднага да намери високоплатена интересна работа. Затова пък го забелязали и привлекли към своите машинации не съвсем честни хора, които преценили, че да се обират банки, е много по-печеливша работа, отколкото да се събират трохи от частни лица. Платили добре на Юрий, за да хакне сървъра на голяма банка и да преведе парите на нужните сметки. В един момент Юрий се уплашил и когато му предложили втора такава операция, отказал. Но се разбрало, че неговите работодатели не приемат откази, нещо повече — определят отказа като намерение „да се дръпне и пропее“. Започнали да го заплашват, а когато разбрали, че той е истински уплашен и всеки момент може да направи чистосърдечно признание пред властите, заплахите придобили такъв характер, че Юрий разбрал: ще го убият и окото им няма да мигне.

Скрил се в родния си град, по-близо до родителите си, снабдил се с фалшив паспорт и започнал работа в имението, където неговите родители посещавали компютърните курсове. Работата го привлякла с това, че чрез нея получил жилище и можел никъде да не излиза.

Страхувал се не без основание — при родителите му идвали хора от Москва, настоявали да им кажат къде е Юрик. И през ум не им минало да го търсят в клуба, близо до родния му дом, сред пенсионерите. Родителите не предали сина си, но също много се уплашили, разбрали, че това не е шега работа, че всичко е много сериозно. Впоследствие същите тези хора дошли още веднъж, разпитвали ги дали синът им не се е обаждал, тоест не се отказвали от опитите си да намерят Юрий.

Сега Путилини ходели в имението всеки ден, участвали във всички мероприятия на клуба, за да оправдаят постоянното си присъствие, и така се виждали със сина си. Носели му домашна храна — пирожки и кюфтета, стараели се да използват всяка възможност да бъдат заедно и да си поговорят. Синът им много ги обичал.

— Знаете ли, тук се случи една история — продължи Путилин. — Дори не знам как да го кажа… Някакъв човек предложил на Юрочка да извършат убийство.

— Кой му предложил? — бързо попита Настя.

— Не знам, Юра не каза.

— А кого е трябвало да убият?

— И това не знам. Но нима е важно? Нали е ясно — Юрочка отказал. Но много се разстрои, определено.

— Защо? — не разбра Настя.

— Каза, че веднъж е сбъркал, стъпил е накриво, заради което беше принуден да се крие, да живее с чужд паспорт и под чуждо име, да лъже всички за някакво загинало семейство, за да оправдае своята мълчаливост и затворения си начин на живот — нали се страхуваше да излиза извън територията… А се е свършило с това, че го смятат способен да убие човек за пари. Това страшно го огорчи.

— И какво, Юрий затова ли е останал самотен? Та той беше млад мъж.

— Тук имаше връзка с една лекарка, ние с майка му знаехме това. Но тя е омъжена, през есента всичко между тях приключи и тя с мъжа си замина за някъде.

— А тази жена знаеше ли истината за сина ви? Разказал ли й е как се казва в действителност?

— Дума да не става, как може? И нея е лъгал, че семейството му е загинало. Затова са се и сближили — и в нейното семейство е станало нещастие. Така са се намерили две отчаяни души.

С крайчеца на окото си Настя наблюдаваше суетнята около Путилина, над която се бяха навели лекарите от „Бърза помощ“, и се чудеше как така Путилин сякаш бе забравил за жена си, че е получила сърдечен пристъп. А той дори не се страхуваше, че тя може да умре. Сега за него беше важно само едно: синът му вече не е между живите. А до него има човек, готов да слуша, с когото той може да поговори за Юрочка и така да удължи илюзията за присъствието на сина си сред тях. Докато съпругата му с нейния сърдечен пристъп е точно и безвъзвратно доказателство за нещастието.

Какво се получава, значи? Алла Ивановна се е опитала да поръча убийството на Аида Борисовна на своя любовник Костя Еремеев? Напълно правдоподобно. Костя е отказал и Ярцева е намерила друг човек. Въпросът е: кого е намерила? Нещо повече, не е изключено именно този човек да е убил също Алла и Костя, тоест Юрий, защото е премахвал свидетелите. Може би Роман Ярцев наистина няма нищо общо?

Ами ако Юрий Путилин все пак е бил намерен и убит от онези хора, а Алла Ярцева просто се е случила там, като е дошла на среща с любовника си? Не, не става — нали има свидетел, който е видял ленд роувъра на Ярцев, има го и самия ленд роувър с повреди, точно съответстващи на тези по маздата на Алла. Впрочем… Нали Роман Ярцев също може да е бил нает и да са го направили пак онези хора, които са искали да се разправят с Юрий. Защо не? Предложили са на човека пари, за да премахне любовника на жена си, тоест да отстрани своя съперник. Покрай това да отмъсти и на невярната си съпруга. И да забогатее. Получава се тройна изгода.

Закараха Путилина в болницата, съпругът й отиде с нея, а Настя се обади на Вторушин и помоли да й дадат възможност да поговори с Роман Ярцев.

— За какво? — напрегнато попита капитанът.

— За Аида Борисовна и Полина Солодко.

— Сега го разпитва следователят. Вие елате някъде след час и половина, мисля, че дотогава разпитът ще е свършил.

Настя реши, че тъкмо ще успее да обядва и тогава да отиде в отдела. Но едва бе влязла в заведението и взела менюто, когато й се обади Федулов.

— Илюха каза, че искате още веднъж да разговаряте с Ярцев — изрече като полувъпрос и полуконстатация той.

— Искам. А вие против ли сте?

— Аз просто не разбирам за какво ви е. Ако имате въпроси към него, задайте ги на мен, ще го попитам и ще ви се обадя. За какво ви е да биете път?

— Не искам да ви затруднявам.

— А според мен просто ни нямате доверие — недоволно каза Дмитрий. — Смятате, че ние тук, в провинцията, дотолкова не умеем да работим, че дори няма да можем да разпитаме задържания като хората, а вие там, в столицата, винаги знаете как и какво трябва да се прави. Че как, нали сте все учени, имате си цяла академия, и то не една. А ние какво сме — жалка сбирщина, провинциални мухльовци…

— Дима, защо говорите така…

Настя дори се обърка — всичко друго, но не и такива думи бе очаквала да чуе, затова се оказа съвършено неподготвена за отговор.

— Не си мисля нищо подобно. Само исках да поговоря с Ярцев за Полина Солодко.

— Че какво има да говорите за нея? Какво общо има Полина, след като Ярцев със собствената си кола е убил жена си и нейното гадже? Смятайте, че вече е доказано. Той постепенно изтрезнява и всеки момент ще си признае.

— Да, но убийството на Павлова? — озадачено попита Настя. — Него не трябва ли да го разкриваме?

— Та какво има да му се разкрива? — искрено се учуди майор Федулов. — То е ясно като бял ден: Алла Ярцева е убила Павлова, а Еремеев е бил неин съучастник.

— И откога ви е ясно това?

Наистина откъде у Федулов такива идеи? Че Ярцева се е опитала да поръча на своя любовник убийството на Аида Борисовна, засега знаеше само Настя, тя не беше казала това на Вторушин, още по-малко на Федулов. И после, Путилин-старши я уверяваше, че синът му отказал тази поръчка и много се разстроил, задето го сметнали за способен на такава гадост като убийство. Вярно, бащата може и да не е знаел цялата истина, а синът му спокойно може и да го е излъгал, но от друга страна, ако Костя, тоест Юрий, е приел поръчката и дори я е изпълнил, от къде на къде ще разказва на баща си за нея, че и ще се прави на обиден? Някак си едното не се връзва с другото. Той щеше да извърши черното дело и да си мълчи. Само пълен идиот би могъл да разказва за поръчката, а Костя Еремеев, тоест Юрий Путилин, никак не приличаше на идиот.

— Щом научих, че Ярцева и Еремеев са седели през нощта в колата, че и на дигата, където никой не би могъл да ги види, защото нощем движението там е практически нулево, веднага се досетих — уверено говореше Дмитрий. — И на глупака е ясно: щом са се срещнали тайно толкова време след скъсването си, значи, свързва ги още нещо освен кревата. И изобщо тяхното скъсване е било просто прах в очите. В действителност те са били здраво свързани. Инак за какво да се срещат?

В това имаше известна доза истина. След емоционалната тирада на Дмитрий Настя изпита чувство на вина пред него: нима тя се бе държала толкова глупаво и неучтиво, че бе накарала Федулов да си помисли за нея един господ знае какво? Ето какво значи липса на навик за работа с оперативни работници, когато си никой и нямаш никакви пълномощия, а само своя собствен опит зад гърба си. Оказва се, че на новата работа трябва да се учи и на ново поведение. Прииска й се да докаже на Федулов, че не е празноглава столична фукла с амбиции и може да бъде полезна.

— Между другото, Дима, знаете ли истинското име на Еремеев?

— Истинското име ли? — неподправено се изненада той.

— Да. В действителност той е Юрий Путилин, родом оттук, от Томилин. Направил е куп глупости в Москва, свързал се е с компютърни крадци, после е решил да се измъкне от тях и се е криел тук, в имението.

Федулов явно остана смаян. Ама разбира се, на никого и през ум не е минавало да проверява личността на компютърджията, той не е бил дори свидетел по онези дела, камо ли пък заподозрян.

Тя говореше съвсем тихо, та нито служителите в заведението, нито седящите край съседните маси гости да не могат да я чуят. Сервитьорът на няколко пъти тръгваше към нея, за да вземе поръчката, но виждаше в ръката й телефона и учтиво се отдалечаваше.

— Та затова помислих, че може да са искали да убият именно него, а Алла просто се е случила там, в същата кола.

— Но нали ние знаем със сигурност, че го е сторил Ярцев — възрази Дмитрий.

— Е, и какво? Юрий Путилин може да е бил поръчан, и то именно на Ярцев. Защо не?

— Смятате ли? — усъмни се майорът.

— Защо не? — повтори Настя. — Хайде аз да дойда и да поговоря с Ярцев. Ще кажа, че съм от Москва, от „Петровка“, че се занимавам с група компютърни мошеници, които са издирвали Путилин. Ще го уплаша здравата. Представете си, че се получи?

— Е, добре — съгласи се Федулов. — Елате. Не ми се сърдете, че се държах така с вас… Но разберете и нас, и ние не сме вчерашни.

— Забравяме случката — реши да бъде великодушна Настя, още повече че още чувстваше вина.

Тя обядва, без да осъзнава ясно какво именно са й сервирали и дори почти без да усеща вкуса на храната. Нуждаеше се от съсредоточаване преди разговора с Роман Ярцев.

Името Юрий Путилин направи на Ярцев същото впечатление като името Константин Еремеев, тоест никакво. Той се кълнеше, че за пръв път чува това име, и май не лъжеше. Виж, за Полина Солодко и Аида Борисовна разказваше подробно. Сега сякаш бе готов да разкаже всичко, само и само да престанат да го обвиняват в двойно убийство.

Алла забелязала момичето, когато то се разхождало из града с Аида Борисовна. Забелязала го — и просто откачила от приликата на Полина с тяхната загинала дъщеря Алиса. Спряла ги, заговорила с Аида, запознала се с момичето, после, на другия ден, намерила Павлова в имението и я разпитала за Полина по-подробно. Когато научила, че Полина е сираче и живее с попечителка, много се зарадвала и отишла право при Надежда Ушакова. Надежда се съгласила да се откаже от попечителството, но предупредила, че съответните органи трябва да разрешат осиновяването. Алла я уверила, че с органите за попечителство няма да има проблеми, а на самата Ушакова обещала пари, ако момичето в края на краищата стане член на семейство Ярцеви.

Но проблемът дошъл от Полина: само като й споменали за възможността да се премести в друг град с новите си родители, тя се заинатила страшно и заявила, че не й трябва никакво друго семейство, че обича леля си Надя и баба Аида и когато порасне, ще заживее с баба Аида и ще й помага. Непременно ще стане юристка и следовател като Аида Борисовна. Алла Ивановна се опитвала да се срещне с момичето и да поговори с него, но Полина не пожелала, а когато Алла Ивановна идвала у Ушакови, бягала в стаята си, криела се и дори не се показвала пред очите на Ярцева. Ако Надежда Андреевна започнела да я придумва да излезе и „поне да поздрави лелята“, момичето започвало да се държи грубо и дръзко, а после се разплаквало. В края на краищата Ушакова помолила Алла да не идва повече, съжалила се над Полинка, сърцето й не било камък.

Тогава Алла решила да въздейства на момичето чрез Аида, която била за Полина безпрекословен авторитет. Тя помолила Аида Борисовна да се отбие в лекарския кабинет и й разказала за удавилата се Алиса и че нейната дъщеря и Полина Солодко си приличали като две капки вода. Алла искала на разговора да присъства съпругът й и той дошъл в имението в уговорения час. Алла не скрила от Павлова, че иска да направи от Полина втора Алиса, казала направо:

— Запазила съм всички дрехи на Алиса, те ще станат прекрасно на Полинка. Полина ще живее в стаята на Алиса, ще спи на нейното легло, ще чете нейните книги, ще използва нейния компютър. Аз ще й дам същото образование, каквото исках да дам на Алиса. А после ще заведем Полина в Москва, та нищо да не й напомня за миналия живот, за да започне живота си наново с нас и да стане Алиса. Тогава аз ще мога да бъда щастлива. И вие, Аида Борисовна, трябва да ни помогнете за това, защото искате доброто на Полинка, нали?

Тези думи възмутили Павлова до дъното на душата й и тя започнала да говори на Алла, че не може от един човек да се направи копие на друг, че това е порочен замисъл, който няма да доведе до нищо добро, че Полина има свой живот, своя съдба, свой характер и тя в никакъв случай не бива да се опитва да извае от нея подобие на Алиса, това неуважение към личността на момичето рано или късно ще доведе до катастрофа. Разговорът приключил с кавга, Аида Борисовна рязко станала и казала на сбогуване:

— Няма да дочакате помощ от мен, нещо повече, аз честно ви предупреждавам: ще направя всичко, та Полина да не се съгласи с осиновяването и органите за попечителство да не ви дадат разрешение. Можете да бъдете сигурни — мога да го направя. Тръгнали сте по порочен път и ще погубите живота на детето, правите всичко това не заради Полина, не за да бъде тя щастлива, а изключително заради самите себе си. Това е неправилно, така не може.

След този разговор Алла страшно се ядосала и разстроила, затворила се в себе си, няколко дни не разговаряла с Роман, после неочаквано предложила да си починат, да се поразсеят и да отидат до областния център на гости при приятели. Именно докато гостували у тези приятели, някой убил Аида Борисовна. Алла казала, че Бог всичко вижда и е прибрал лошата старица, за да не им пречи. На Роман и през ум не му минало, че Алла може да има нещо общо с убийството на Павлова.

— А после какво стана? — попита Настя.

— Алла отново се опитваше да се сближи с Полинка, надяваше се, че сега вече нищо няма да задържа момичето в Томилин, но нищо не излезе. Полина казала на Надежда Андреевна, че никакви лелки и чичковци не й трябват, че ще живее тук и ще ходи на гроба на Аида Борисовна. Изобщо Алла доста бързо разбра, че няма да успее, и каза, че вече не може да гледа този град. Искаше да заминем за Москва, но такова преместване трябва да се подготвя дълго и грижливо, докато на мен ми беше по-лесно да се преместим в нашия областен център, по онова време вече бях прехвърлил там част от бизнеса си.

Колкото повече Настя гледаше и слушаше Роман Ярцев, толкова повече се убеждаваше: не може да е „поел поръчка“, а и никой не би му поръчал убийство — прекалено слаб, прекалено нестабилен човек. Виж, да пламне от ревност към жена си и да я убие спонтанно — като нищо би могъл да го направи.

Беше вече съвсем късно, когато Иля Вторушин приближаваше с колата си към Томилин. Беше ходил в областния център да събира информация за Роман Ярцев. Преди всичко Иля отиде във фирмата му, поговори със секретарката — грозновата жена на средна възраст, много делова наглед, но всъщност страшно бъбрива, склонна към клюкарстване. Тя почти веднага реши да залее капитана с чистата истина: да, Роман Валеревич злоупотребявал с алкохола и вечер си пийвал в кабинета, а сутрин трябвало да си оправя махмурлука. Не му трябвала компания, а пък ако се случело да си намери, се натрясквал донемайкъде. Освен това тя посъветва Вторушин да поговори с шофьора на Ярцев — Витя.

— Работя при Роман Валеревич от есента, Витя обаче е с него отдавна, Роман Валеревич си го доведе от Томилин. Ако някой знае нещо интересно за него, това е само Витя.

Иля намери шофьора Витя в дома му — понеже шефът му липсваше, той се бе отдал на дребни ремонтни работи, които се натрупвали още от преместването му от Томилин, а Витя все не намирал време за тях. Виж, време сега — колкото щеш. Както и секретарката, Витя не се изненада особено от посещението на оперативния работник: във фирмата вече се знаело, че Ярцев е задържан по подозрение в извършено убийство. Той разказа на капитана, че шефът му започнал да пие след гибелта на дъщеря си — отначало по малко, после все повече и повече.

— Много се тормозеше заради жена си — говореше Витя, седнал на табуретка пред Вторушин и машинално въртейки в ръцете си чукче, — задето тя не можела да се примири със смъртта на Алиса. Затова и пиеше — много я съжаляваше, а с нищо не можеше да й помогне. Пък и изобщо Алла Ивановна даваше поводи за безпокойство, това беше ясно още преди смъртта на Алиса — тя е жена красива, ярка, мъжете я харесваха и тя се възползваше от това. Роман Валеревич подозираше нещо, притесняваше се, но много обичаше жена си и всичко й прощаваше. Но нали и от такова нещо можеш да се пропиеш?

Да, Алла Ивановна е била интересна персона. И е давала поводи за ревност. Така че сериозно пиещият, както става ясно, Роман Ярцев като нищо може да е изпитал ревност към жена си и в един прекрасен момент да не е издържал и да я е убил заедно с нейния любовник. А в деня, когато са дошли в Томилин и са отишли на гробищата, е заподозрял нещо от поведението на Алла, която първа е предложила да си пийнат и е доливала чашата на мъжа си, а тя самата е пийнала съвсем мъничко. Разбрал е, че си е определила среща и чака Роман да заспи, така че се е престорил на заспал, а щом тя е излязла от апартамента, я е последвал. Така е намерил любовниците на дигата. Засилил колата си и ги блъснал в реката, като знаел, че в тази нейна част не е заледено, че водата там цяла година не замръзва, защото наблизо е химкомбинатът, който изхвърля отпадъци. Роман е бил толкова пиян и толкова уплашен от постъпката си, че е действал глупаво, дори е оставил ключовете в колата, пак добре, че никой не я е откраднал.

Всичко се подрежда. Утре сутринта капитан Вторушин ще докладва на майор Федулов резултатите от своето пътуване.

Ще се обади и на Каменская. Те сигурно ще се съгласят с неговите изводи.

Освен това Иля Вторушин си мислеше колко често силните и властни ръководители, съумели да изправят на крака и да развият собствения си бизнес, се оказват абсолютно безпомощни пред жените, към които изпитват слабост. Само на пръв поглед изглежда, че не е така. В действителност се среща на всяка крачка. И дори често се оказва, че човек, който мрази себе си за слабостта си вкъщи, в семейството, компенсира това с жестокост и понякога с грубост в работата си. Явно Ярцев е именно от тази порода — създал и укрепил бизнес, а с жена си не е могъл да се справи.

— Прав сте, всичко се подреди — кимна Настя, след като изслуша Иля Вторушин. — Може ли да погледна вещите на Ярцев?

— Вещите ли? — учудено вдигна глава седналият до тях Федулов. — Какви вещи?

— Ами личните вещи на Ярцев, намерени у него в момента на задържането.

— Разбира се — сви рамене Дмитрий. — А какво искате да намерите там?

И самата Настя не знаеше какво иска да намери. Но нали имаше дългогодишния навик всичко да проверява и във всичко да се убеждава лично и докрай. Мира не й даваше мисълта за възможна поръчка и макар че тя почти бе отхвърлила тази вероятност, това малко „почти“ се беше заболо като трънче в мозъка й и изискваше оперативна намеса. Може сред вещите на Ярцев да се намери бележка или някакъв интересен есемес в паметта на телефона, или… Изобщо трябва да види и да се успокои.

Вторушин я заведе в помещението, където се съхраняваха вещите на задържаните. Поставиха на масата чантата и до нея — документите, мобилния телефон и портмонето.

В чантата имаше стандартен комплект за кратки пътувания с пренощуване: тоалетни принадлежности, бельо, книга за четене, зарядно устройство за мобилен телефон. Телефонът се беше изключил — изтощена батерия. Паспорт, шофьорска книжка, технически паспорт на колата. Настя отвори портмонето, поинтересува се колко пари има в него. Оказа се, че са доста — осемдесет и пет хиляди в петхилядни банкноти и още малко по хиляда и по петстотин рубли. В страничното отделение на портмонето имаше две снимки — на Алиса и на Алла. На снимката Алла беше смайващо красива, без предизвикателно яркия грим, с щастлива усмивка, развяващи се коси и грейнали очи. Тя стоеше на фона на равнина, из която пасяха овчици. Пейзажът се стори на Настя странен, някак абсолютно неруски. Но нищо подозрително, такова, което да говори за намерение на Ярцев да извърши планирано убийство, не намери. Би трябвало, за да й е чиста съвестта, да провери и телефона, но само Ярцев знаеше ПИН кода за включването му.

— Е, какво? — напрегнато попита Вторушин, който през цялото това време бе стоял над главата й. — Намерихте ли нещо?

— Трябва да проверя телефона — каза Настя. — И изобщо исках още веднъж да поговоря с Ярцев.

— Пак ли?! За какво този път?

— Не знам. Аз работя по метода на научното налучкване — призна тя. — Нещо ме безпокои, но не мога да разбера какво именно. Нещо някъде не се връзва. И после, нали ние работим не само по убийството на Ярцева и Путилин, нас чака и Аида Борисовна, за която някак позабравихме покрай цялата тази суетня. Ако Алла Ярцева е наела някого за убийството на Павлова, съпругът й може да знае за това — ако не всичко, поне нещичко. Искам да се поровя в това. И още нещо, Иля: ние съвсем изпуснахме от вниманието си, че убиецът на Павлова е знаел подробности около убийството на Корягина. Тоест той или е присъствал при огледа на мястото на убийството на Корягина, или е имал източник на информация в правоохранителните органи.

— Или самият убиец е наш служител — продължи Иля. — Защото вие това имахте предвид, нали?

— И това.

— Какво, не ви беше удобно да го кажете ли? — попита той насмешливо.

— Стори ми се, че вашият колега Федулов не споделя тази мисъл, буквално му призля, когато я споделих за пръв път, помните ли? Е, та си помислих, че може би и на вас това предположение ви е неприятно, затова премълчах.

— Няма такова нещо — поклати глава той. — Ние с Димка почти никога не мислим еднакво, прекалено различни хора сме. Така че, ако на него нещо не му харесва, можете да сте сигурна, че аз ще се съглася с това нещо. Той има свои разбирания за професионалната етика и чест, просто се вбесява, когато се разбере, че някъде някой служител на милицията се е оказал престъпник.

— А вие? — с интерес попита Настя. — Не се ли вбесявате?

— Не — усмихна се капитанът. — Аз гледам на това като на нещо нормално. Като на нещо, което се случва, и то често. Милиционерите са хора като всички останали, те имат същите слабости и пороци, каквито имат всички останали хора. Милиционер престъпник е нещо нормално. Такива престъпници има по целия свят и не е нужно да обезумяваме от мъка. Просто трябва да умеем да ги разобличаваме навреме и да ги отстраняваме от работа. Та какво, да ви доведа ли Ярцев?

— Доведете го.

Главата на Ярцев вече съвсем се бе прояснила и въпреки пребиваването си в килията, той изглеждаше значително по-добре и дори бе започнал да проявява известна агресивност.

— Казах ви вече: не съм познавал никакъв Путилин. И Еремеев не съм познавал. Изобщо не съм знаел, че Алла има любовник и как се казва той.

Гледай ти, помисли си Настя, пиян, пиян, ама запомнил имената. Не е толкова прост тоя Роман Валеревич Ярцев.

— Кажете ми как живеехте с Алла — помоли Настя със съвсем кротък тон.

Ярцев я погледна учудено, после се усмихна кисело.

— Абе ясно, вие все още предъвквате идеята, че от ревност към Алла съм я убил. И очаквате сега да започна да ви говоря колко зле сме живели, колко често сме се карали, как тя ми е изневерявала. А после ще навържете всичко това в обвинението си.

— Ами тогава ми разкажете как е било в действителност. Вие сте се обичали и сте живеели мирно и щастливо, нали така?

Лицето на Ярцев стана сериозно и дори тъжно.

— Няма да повярвате, но наистина живеехме мирно. Тихо и мирно. Само дето не може да се каже, че сме били щастливи. Щастието ни свърши в деня, когато се удави Алиса…

Алла Ярцева просто не била на себе си от мъка, искала да си говорят за Алиса от сутрин до вечер, искала да разглеждат нейни снимки и да гледат домашни видеозаписи, на които се виждало момичето, искала да разказва за дъщеря си и да си спомня за нея. А Роман не искал това. Боляло го. И изобщо той изживявал мъката си по различен начин, мълчаливо, като се стараел нищо да не си спомня и да не си причинява излишни страдания. В това започнала да му помага чашката — отначало една, после три, после десет. Съпрузите постепенно започнали да не се разбират, Алла смятала, че щом Роман не иска постоянно да си припомня Алиса, значи, не му е мъчно за нея. Той се стараел да бъде опора за своята смазана от мъка съпруга, но въпреки това между тях зейнала пукнатина, която все повече и повече се разширявала и заплашвала да се превърне в пропаст. После Алла срещнала Полина Солодко и съвсем полудяла по идеята да я осинови, нищо повече не я интересувало, само момичето. На Роман му било все едно — нека е Полина, нека е нещо друго — само Алла отново да бъде щастлива и радостна, каквато тя отдавна не била.

— Такава, както на снимката във вашия портфейл? — попита Настя.

— Видели сте тази снимка? — радостно се усмихна Ярцев. — Нали Алочка е приказно красива, нали? И е толкова щастлива! Снимана е в Англия, нейна приятелка, бивша състудентка, я беше поканила на гости, тя е омъжена там за англичанин. Та Алла отиде. Толкова й хареса в чужбина! Тук, вкъщи, никога не съм я виждал толкова спокойна и щастлива като на тази снимка. Тя дори започна да говори дали нямало да е по-добре да се преместим да живеем някъде в Европа.

— Е, това е скъпо удоволствие — забеляза Настя, — за това трябват много пари.

Ето че се приближи до това, което я интересуваше. За да се наеме килър, трябва да се платят много пари. Имала ли е Алла собствени средства, с които би могла да се разпорежда без контрол от страна на съпруга си? Или малко преди убийството на Павлова е поискала от Роман пари за някакви големи разходи? Или Роман сам й е дал тези пари, като прекрасно е знаел за какво са й нужни?

— А, Алла имаше пари — махна с ръка Ярцев. — Тя получи наследство от свой чичо — богат банкер от Красноярск, той й завеща доста прилична сума, много обичаше Алочка. Това бяха нейни лични пари, не ги е влагала в семейния бюджет, внесе ги на депозит и дори не теглеше лихвите.

Е, ти не можеш да знаеш това: щом парите са били лична собственост на Алла, тя е можела да прави с тях всичко. А на теб да е казвала какво ли не…

— Много ли бяха тези пари? — колкото можа по-равнодушно попита Настя, като се опита да се престори, че този въпрос я интересува на най-последно място.

— Не знам — отговори Ярцев, — Алла не ми каза точната сума, но е споменавала, че са над осемстотин хиляди евро. Тя все си мечтаеше как ще осиновим Полинка и момичето ще учи в чужбина в най-добрите училища, колежи и университети. Най-вероятно в Англия — на Алочка там наистина много й хареса…

Последните реплики стигаха трудно до Настя. Тя внезапно разбра какво точно я бе тревожило толкова силно през всичките последни дни.

Но това просто не може да бъде. Не е възможно. Защото, ако това е истина, би било ужасно. А може би тя отново греши?

Нетърпението я изгаряше отвътре, тя дори не мина през магазина, за да купи, както обикновено, „нормална“ храна за себе си и за Дружка. Втурна се в стаята си, събличайки в движение якето, включи компютъра, влезе в интернет, набра в търсачката думата „Стоунхендж“ и впи очи в появилите се на монитора снимки. Ето какво бе туптяло болезнено в главата й като намачкан мазол: камъкът, на чийто фон бе сниман Дмитрий Федулов. Камък, състоящ се сякаш от две части и напомнящ латинската буква „V“, в която едната страна е по-дълга, а другата — по-къса. Настя никога и никъде не бе виждала такъв камък, но самата повърхност на този камък й бе напомнила нещо и едва когато Ярцев на два пъти спомена за Англия, тя си спомни. Стоунхендж. Каменният кръг в долината Солсбъри. Самата Настя никога не бе ходила там, но бе чела за него и бе виждала много снимки. Не си спомняше никакъв V-образен камък, но…

Тя сменяше снимките на сайта. Каменният кръг бе сниман от различни ракурси и най-сетне Настя намери това, което търсеше. Ето ги, два камъка, изправени на относително малко разстояние един от друг — единият строго вертикален, другият наклонен приблизително на 60 градуса към земята. И ако се снима от ето тази точка, ще излезе, че двата имат обща основа и изглеждат като единен монолит. Настя прегледа всички снимки и се убеди, че е напълно възможно, без да се нарушават правилата и без да се влиза вътре в ограждението, тези два камъка да се снимат така, че целият каменен кръг да остане извън кадър и да се създаде впечатление за странна каменна фигура, самотно застанала насред огромно зелено поле, обточено в далечината с дървета. Значи, ти, Митенка Федулов, си ходил в Англия, а си излъгал семейството си, че си отишъл за риба на Байкал. Не е хубаво това, не е красиво. Но защо си ги излъгал? Ами ясно, ходил си там с Алла, която също не е казала истината на мъжа си. Следователно вие сте били любовници? Ах, ах, ах, Митя.

Настя се обади на Вторушин. Беше свикнала да проверява всичко докрай.

— Иля, доколкото разбрах, вие сте голям любител на пътешествията. Случайно да сте ходили в Англия?

— Ходил съм, разбира се, бабчето цял живот беше мечтала да види Тауър и да се разходи край брега на Темза. Защо питате?

— А в Стоунхендж водили ли сте я?

— Водил съм я, може ли без това. Как може човек да отиде в Англия и да не види прочутия каменен кръг. А вие защо се интересувате?

Но не й се обясняваше. Нямаше време.

— Иля, не бихте ли могли да ми донесете снимките си от Стоунхендж?

— Бих могъл, ако ми обясните какво става — ядосано отговори той. — Не ни превръщайте с Димка в момчета за всичко, на които каквото им кажеш, това изпълняват, а не са достойни да знаят защо.

Настя се смути. Ето на, пак се държи като в службата. Тук няма подчинени, няма право да издава заповеди, пък и никой не е длъжен да изпълнява молбите й.

— Извинете, Иля. Намерих сред вещите на Ярцев снимка на Алла и той каза, че снимката е направена в Англия, на Стоунхендж, а аз се усъмних и искам да проверя — излъга тя.

Нали не можеше да каже на Вторушин, че подозира колегата му. Кой знае как ще се отнесе той към това? Не беше забелязала особена обич между оперативните работници, но нали никога не знаеш как ще реагира човекът.

— То е лесно да се каже „донеси“ — промърмори капитанът. — Имам снимки на една флашка, утре ще ги донеса.

— Днес — помоли Настя.

— Но тя е вкъщи. Вие какво, да не би да искате да зарежа всичко и да търча до къщи за флашката?

Естествено, тя искаше точно това. Но така вече надхвърляше всички граници на приличието.

— Иля, готова съм да почакам до довечера, когато се освободите. Но непременно искам да видя снимките днес.

Настя разбираше, че не бива да губи нито минута. Твърде близо беше вече до Федулов и ако той засега не показваше признаци на безпокойство, това изобщо не означаваше, че не изпитва такова. Можеше да се разтревожи всеки момент, още щом Ярцев му разкажеше за разговора си с Настя. А пък ако Иля му кажеше за молбата й да й донесе снимките от Стоунхендж, щеше да стане съвсем лошо. Притиснат до стената, Дмитрий Федулов можеше да се окаже способен на какво ли не.

— И още една молба, може би донякъде необичайна — продължи тя. — Моля ви, не казвайте на Дмитрий за молбата ми.

— Защо?

— Просто ви моля. Не го правете. Така трябва. Просто ми повярвайте — твърдо каза Настя.

— Добре — недоумяващо проточи Вторушин. — Не разбирам какви игри играете. Това не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — въздъхна Настя. — Хайде да се разберем така: довечера вие ми давате флашката, аз я преглеждам пред вас и ако съм права, веднага ви обяснявам всичко. Става ли?

— А ако не сте права?

— Пак ще ви обясня, но освен това ще се извиня.

— Е, добре — умилостиви се Иля. — Когато се освободя, ще ви звънна и ще ви кажа адреса си, вие ще дойдете и аз ще ви покажа всичко.

— И кога приблизително ще стане това?

— Слушайте, Анастасия Павловна, вие се държите като нахална съпруга, която иска отчет за всяка крачка на мъжа си.

Стори й се, че при тези думи Вторушин се усмихна.

— Не можете да знаете това — възрази тя. — Никога не сте били женен. Е, та кога, значи?

— След около два часа. Ще ви се обадя.

Ето на, още поне два часа. Нищо, трябва да се стегне и да почака. Просто да почака.

Настя се обади на Чистяков. Винаги правеше така, когато се вълнуваше и място не си намираше от притеснение. Разговорите със съпруга й, дори само гласът му я успокояваха и й връщаха равновесието.

— Льоша, ти носиш ли в портфейла си моя снимка? — попита тя.

— Какви ги приказваш бе, сестро? — смая се Алексей. — Съвсем ли откачи? За какво ми е твоя снимка? И без това физиономията ти е постоянно пред очите ми. Не успявам да се затъжа.

— Но виж сега колко дълго ме няма, не ме виждаш — възрази тя. — Нима не ти е нужна моя снимка?

— Не ми е нужна — призна той. — И бездруго прекрасно те помня. А нима ти носиш моя снимка със себе си?

— Не.

— Тогава защо питаш?

— Просто така. Много хора носят със себе си снимки на своето семейство. Сигурно им липсва.

— Аска, с теб определено нещо не е наред — заяви Чистяков. — Още дълго ли ще се ровиш в това дело там?

— Не знам — въздъхна Настя. — Може да е ден-два, а може и много повече. Както се получи.

— Ами аз да взема да дойда тогава — предложи той. — Нали вече ме покани веднъж. Искаш ли?

— Искам. Много искам, Льоша. Просто ужасно съм се затъжила.

— Тогава ще дойда. Само да поразчистя нещата около моята работа. Представяш ли си, вечер и нощем с теб ще гледаме Олимпиадата, както ти мечтаеше. Нали не си забравила, че Олимпиадата вече започна?

— Забравих — призна тя. — Аз тук изобщо всичко забравих покрай тези трупове и тайни. Ама наистина, Льошка, ела, а? Ще се разхождаме, ще гледаме телевизия, ще те запозная с Дружка.

— Каква е пък тази нова дружка?

— Кучето се казва така. Кучето, за което се грижа. Ще те запозная и с годеницата на Бегорски — Тамара. Тя ще ти хареса, нали обичаш хора с нестандартно мислене.

— Какво, този олигарх и годеница ли има?

— Има. Защо това те учудва?

— Мислех, че олигарсите имат само съпруги и любовници.

— Но в преходния период между статута на любовница и статута на съпруга те се наричат годеници — засмя се Настя.

— Тамара е чудесна, наистина. И умна. Идвай.

— Е, щом е за Тамара… — позасмя се Алексей.

Настя чакаше да й се обади Вторушин и се ядосваше, че капитанът още не се обажда. Да не би да е забравил? Вече е девет и половина. Нима се е случило нещо и Иля е трябвало да отиде на местопроизшествие, така че сега не му е до Настя с нейните фантазии за снимките?

Но неочаквано Иля дойде лично на прага на жилището й.

— Спомних си, че в моя апартамент е страшно безредие. Просто не можех да ви поканя вкъщи, без да потъна в земята от срам — призна той. — Затова реших, че е по-добре да дойда.

Подаде й флашката и продължи да пристъпва от крак на крак пред вратата.

— Събличайте се — предложи Настя — и влизайте.

— Неудобно ми е, вече е късно. Пък и съм уморен. Ще се прибирам.

Тя сви рамене.

— Добре, както искате. Благодаря. Неудобно ми е, че е трябвало да пътувате чак дотук.

— Е, нищо, нашият град е малък, не е Москва. Разстоянията не са кой знае какви, а и вечер няма задръствания.

— Но нали искахте да ви обясня всичко — напомни му Настя. — Мисля, че се бяхме разбрали.

— Сигурно и вие сте уморена, искате да си починете…

Какво така го споходи доброто възпитание? Сякаш е не милиционер, а префинена госпожица.

— Не смятам да почивам, докато не разгледам снимките и не проверя своите догадки. Ако ви е интересно — събличайте се и влизайте, ако не — лека нощ — отсече тя. — Да не забравихте, че аз почти трийсет години съм работила на място като вашето сега? Защо треперите над мен като над нежно цвете? Сякаш не съм виждала неразтребени жилища и си лягам винаги в десет вечерта.

— Извинете.

Той бързо си свали якето и обувките и я последва в хола.

Снимките, направени на Стоунхендж, бяха извънредно много — Иля и баба му бяха снимали не само прочутите камъни във всички възможни ракурси, но и околностите от всички точки. А ето ги и овчиците, същите като на снимката, намерена у Ярцев. И дърветата в далечината бяха същите, Настя ясно си ги спомняше. Значи, Алла е била снимана също на Стоунхендж, и то не просто през същия сезон, но и в същия час от денонощието. Настя би могла да се закълне в това, защото внимателно бе разгледала откъде идва светлината и на снимката на Федулов, и на снимката на Ярцев. Сега можеше да не се съмнява: Алла и Федулов са ходили в Англия заедно. Това е било в разгара на връзката им — лицата и на двамата греят от щастие и омиротворение. Заедно, далеч от семействата си, от работата, от грижите и проблемите, принадлежащи само един на друг…

Ако се вярва на Ярцев, Алла е имала собствени пари, и то доста. Освен това, както се разбра, е била в близки отношения с Дмитрий Федулов. Напълно естествено е тя да е била същият онзи „приятел“, който е дал на Федулов пари назаем за покупката на къщата му. Дмитрий се е канел да продаде колата си, за да плати къщата, но колата е била подпалена, а страшно е искал да купи къщата — нали майка му, Зоя Михайловна, разказваше как живеели в двустайно апартаментче: шестима възрастни и три деца, а чакали и още едно. И тъй, Алла е дала парите, а Дима ги е взел, защото е мечтаел за собствена къща страстно и неудържимо. Алла не го е припирала да си върне дълга, разбирала е, че всъщност той няма откъде да ги връща, няма такива доходи, че да върне парите бързо, а и връзката им сигурно е била в разгара си, когато човек най-малко мисли за финанси и заеми. После загива дъщерята на Алла и за известно време на Ярцева изобщо не й е до любовник и пари. Може би тя, смазана от мъка, изобщо забравя и за парите, и за самия Федулов. Любовните отношения между тях са прекратени.

А после се появява малката Полинка Солодко и Алла започва да мечтае да я осинови, но на плановете й пречи лошата Аида Борисовна, която Полинка обича и с която за нищо на света не иска да се раздели. Алла моли за помощ Аида — тя да придума момичето. Алла не крие от Павлова, че Полинка много прилича на покойната Алиса и може да създаде у съпрузите Ярцеви илюзия за прераждане на любимата им дъщеря. И това никак не харесва на Аида Борисовна, която се опитва да обясни на Алла, че не може един човек да се заменя с друг, че това е неправилно и порочно, но Алла нищо не чува, изцяло погълната от своята фикс идея. Павлова предупреждава Ярцеви, че не само няма да им помага в тяхното начинание, но и ще направи всичко, за да им попречи. И Алла взема решение да прибегне до най-радикалния начин, който ще помогне да бъде сломена съпротивата на Полина.

Бащата на Юрий Путилин каза, че някой е предлагал на сина му да извърши убийство. Ами ако това е била Алла, която е решила да се отърве от Аида Борисовна като от пречка пред осиновяването? Юрий е отказал и тогава… Тогава Алла е била принудена да търси друг изпълнител и се е обърнала към своя бивш любовник. Нали дългът трябва или да се връща, или да се отработва. Федулов няма пари, значи, трябвало е да свърши работата. И Федулов се наема да премахне Аида. Хрумва му блестящата мисъл да инсценира убийството на Аида Борисовна като извършено от същия маниак, който половин година преди това е убил Галина Илинична Корягина. Дмитрий прекрасно знае всички подробности около това престъпление, дори онези, които са неизвестни на широката публика, и за него не представлява усилие да направи всичко така, че второто убийство да бъде точно копие на първото. Освен това, след като убива Аида, той взема от нея ключовете от апартамента й, отива там и унищожава цялата кореспонденция между Павлова и Полина Солодко. Вече никой няма да може да свърже смъртта на бившия следовател с това момиче и с опитите на Ярцеви да го осиновят. После се връща и слага ключовете на мястото им, в чантата. Но за да стане това, е трябвало да убие Павлова на такова място, че трупът да не бъде намерен веднага, инак не би имало гаранции, че ще успее да върне ключовете. Така че той е избрал усамотено място, където до сутринта никой няма да дойде. Как е успял Федулов да подмами Аида Борисовна да отиде на строежа? Някак е успял, но това не е толкова важно, нали са се познавали, така че е можел да използва всякакъв предлог. Всичко е премислил и на практика изобщо не е рискувал.

Но какво става после? Полинка продължава да отказва да я осиновят, тъгува за Аида и ходи при нея на гробищата. Алла е принудена да се примири със своето поражение. Заминава със съпруга си за областния център, по-далече от сполетялата я трагедия и от цялата тази страшна история, а същевременно и по-далече от Костя Еремеев, който, прекрасно разбирайки по чия инициатива и защо е била убита Аида Борисовна Павлова, се превръща в източник на неприятни емоции за Алла. На връзката им е сложен край, слабият, но инак добър човек Костя Еремеев, тоест Юрий Путилин, не може да поддържа близки отношения с жена, способна да организира убийство, а самата тази жена не може и не иска да остане любовница на слаб човек, който не е готов на всичко за нея.

Но възобновената активност за издирването на убиеца и интересът на Настя към Аида Борисовна и към Костя разтревожват Алла, която благодарение на Федулов прекрасно знае, че Анастасия Каменская не е никакъв социолог, а опитен детектив, който се занимава с разкриването на убийствата на Корягина и — което е най-неприятното — на Павлова. Ярцева се страхува, че ако притиснат Костя, той ще разкаже всичко. И взема решение да накара бившия си любовник да замълчи. И отново се обръща към Федулов — нали само с убийството на Аида той още не е отработил дълга си. Дмитрий разбира, че Алла трябва да бъде спряна, инак всичко това няма да има край. И измисля убийството едновременно на Алла и Костя, но го планира така, че за него да бъде обвинен Роман, съпругът на Алла, на когото ще може да се припише престъпление, извършено на почва ревност — нали за връзката на Алла и Костя са знаели всички в клуб „Златна възраст“, така че ще има достатъчно свидетелски показания.

— Общо взето, нещата стоят така — констатира Настя. — Само дето засега няма с какво да ги докажем.

— Да — съгласи се Вторушин, — всичките ни улики са косвени. Вие просто ме гръмнахте, Анастасия Павловна. Не мога да повярвам, че Димка… Но не мога да не повярвам и на аргументите ви, много сте убедителна. Просто главата ми пуши…

— Федулов участва ли при задържането на Ярцев? — попита тя.

— Разбира се. И аз участвах.

— Той участва ли в огледа на колата?

— Да, вмъкна се в купето, оглежда нещо там, вади ключовете…

— Лошо — огорчено поклати глава Настя. — Значи, вече никаква експертиза няма да помогне: всички следи от Федулов в купето на колата на Ярцев ще имат обяснение, потвърдено от цял куп свидетели.

— Ами с притискане?

— Тоест?

— Е, вие сигурно знаете, че милиционерите пропяват по-лесно и по-бързо от другите престъпници. Ако сме се наели да извършим престъпление, ние сме толкова сигурни, че няма да ни хванат, защото сме професионалисти и сме обмислили всичко за шест плюс, че дори не се подготвяме за защита и оправдаване. За нас обвинението винаги е огромна изненада. Може би трябва да стоварим върху Димка нещо неочаквано, за да се обърка?

— Какво например? Между другото — сети се тя, — вие изискахте ли детайлизация на обажданията към мобилния телефон на Ярцев?

— Да, вече я получихме. Там няма нищо привличащо вниманието.

— А към мобилния телефон на Алла?

— Ами някак не беше необходимо — сви рамене Вторушин.

— А вие смятате ли, че е необходимо?

— Ама разбира се, Иля! — пламнаха очите на Настя. — Не можете да изисквате детайлизация на обажданията на Федулов, опасно е, той веднага ще научи, виж обаче, интересът към обажданията на Алла е нормален оперативен интерес. И ние веднага ще научим с каква интензивност и кога именно те са разговаряли с Дмитрий в последно време. А същевременно ще изясним как са общували Алла и Путилин — постоянно или също само напоследък. Ще можете ли да направите това бързо и по възможност без да привличате внимание?

— Тоест без официално запитване? — позасмя се капитанът.

— Знаете ли, животът в провинциалния град има някои предимства пред живота в столицата: при нас можете да решите практически всеки въпрос на ниво лични връзки. Вярно, тук и информацията се разнася по-бързо.

— Но вие ще рискувате, нали? — погледна тя Иля с надежда.

— Няма как, ще рискувам.

Настя си погледна часовника и изохка: минава един часът, порталът е затворен. Ако Иля тръгне сега навън от територията на имението, той ще трябва да мине през поста на охраната, където няма как да не го видят. А дали има гаранция, че никой от пазачите не се познава с Федулов и още рано сутринта Дмитрий няма да знае, че колегата му е бил през нощта при Каменская? Няма такава гаранция, Иля не току-така спомена за особеностите на града. Но какво да правят?

— Иля, извинете ме, разбира се, но ще се наложи да останете при мен до сутринта — твърдо каза тя. — Ако не искаме да подплашим Федулов преждевременно, вие ще трябва да принесете определени жертви.

— А вие? — усмихна се Иля. — Или чужд мъж в дома ви посред нощ не е жертва за вас?

— За мен не е, свикнала съм — усмихна се тя в отговор. — Имам… тоест имах колега, който системно се караше с жена си и ме молеше да пренощува при мен, в гарсониерата. И нищо, някак се смествахме.

— И кога ще мога да изляза оттук?

— Не по-рано от десет сутринта. До десет порталът е затворен и пазачите записват всички, които влизат и излизат. Такъв е редът тук.

— Кошмар! В десет трябва да бъда в службата… Добре, ще измисля нещо. Ще се обадя, ще излъжа нещо. Не ми е за пръв път. Но наистина ли няма да ви притесня, ако остана?

— Наистина няма. Ще ви настаня тук, в тази стая, на дивана. В банята има чист пешкир и опаковка с четка за зъби. Само за бръсненето не съм сигурна.

— Не е страшно — махна с ръка Вторушин, — ще се обръсна в службата, в кабинета си имам тоалетни принадлежности — нали разбирате, човек никога не знае къде ще нощува… вкъщи или на столовете в работата.

— Така си е.

Тя не изпитваше и най-малко неудобство от присъствието на млад и всъщност почти непознат мъж в стаята й през нощта и сама се учудваше на това. „Нима толкова съм остаряла? — мислеше си Настя. — Изобщо не ме безпокои мисълта, че Иля ще ме види по пеньоар, облечен на голо, а сутринта — още немита и невчесана. На младини това би ме смутило. Или не? По дяволите, вече не си спомням, нищо не си спомням от младостта си. Беше толкова отдавна…“

Настя пусна гостенина пръв в банята, почака той да легне на дивана — къс и възтесен за едрото му тяло, после взе душ и се шмугна в леглото. Утре сутринта ще изпрати Иля на работа, а тя…

Изведнъж разбра какво именно ще направи утре сутринта.

Тамара беше в стаята си на втория етаж на допълнителната сграда, когато Настя, вече изпратила Вторушин и набързо закусила в заведението, отиде при нея.

— Тамарочка, реших да приема вашето предложение и да опитам — заяви тя още от прага.

— Ще шием роклята, така ли? — зарадва се Тамара.

— Още не — засмя се Настя, — още не съм доузряла за вашата рокля. Виж, прическата ще променим.

— Прекрасно!

Тамара веднага се заприготвя, смени ярката си домашна рокля с панталон и красива пъстра туника, извади албум и го пъхна в ръцете на Настя.

— Докато се гримирам, прегледайте последните пет страници, там съм рисувала варианти за вашата прическа.

— За моята? — смая се Настя. — Вие какво, били сте сигурна, че ще дойда да се подстрижа при вас, и затова сте се приготвили?

— Не, не бях сигурна, но ми беше интересно да работя с вашата коса поне на хартия. Погледнете, помислете. Струва ми се, че там има достойни варианти.

Тамара се скри в банята, а Настя започна да прелиства албума. Кой знае защо, беше я страх да разгледа последните листове с „нейната“ прическа и тя отлагаше момента, разглеждаше познатите лица на гостите и служителите на клуба с новите им прически. Ето я Елена Станиславовна Муравьова със сложна конструкция от коса, която върви само с вечерна рокля. А ето и Путилина, една общо взето невзрачна жена, за която Тамара бе измислила прическа, която веднага бе облагородила нейното простовато лице. Ето я Лена Белякова, дъщерята на Бегорски, с коса в друг цвят, но със същата прическа… А ето я и нея, Настя Каменская. Господи, защо толкова се страхува да погледне? Сякаш ще сяда на зъболекарски стол.

Настя замижа, после предпазливо отвори очи. Не, това е невъзможно! Та къде ще се дене тя с такава глава? Не ходи на приеми, а за тази глава е нужна рокля за коктейл. Досмеша я и тя смело обърна страницата. И това е нещо невъобразимо… Впрочем не е чак толкова невъобразимо — къса коса, дълъг бретон, изпод който надничат закачливи, весели очи. Тя никога не е носила бретон. Но защо не, интересно е. Защо обаче Тамара е решила, че тя, Настя, може да има такива весели очи? Колко хубаво рисува, приликата е просто зашеметяваща, хем рисунката е направена не от натура, а по памет.

Тя разгледа всичките пет рисунки и се спря на една елегантна асиметрична прическа. Не беше ясно как ще изглежда това на практика, но на картинката й хареса.

— Е, какво? — появи се Тамара на прага на стаята. — Разгледахте ли? Избрахте ли си нещо?

— Ето това — посочи Настя с пръст харесалата й рисунка. — Вие как мислите?

— Мисля, че ще бъде великолепно — убедено отговори Тамара. — Да вървим.

След десет минути Настя седеше във фризьорския салон, покрита със синьо-зелена пелерина на цветчета, а Тамара подреждаше на масичката ножици и гребени. Настя отново изпита страх. Едно е да вземеш решение, седнала на диванче и разглеждайки някаква картинка, и съвсем друго — да оставиш да ти отрежат дългата коса, тоест да унищожат нещо отдавнашно, мило на сърцето ти, с което толкова си свикнала. Тамара долови настроението й и я докосна по рамото.

— Не се бойте, Настенка, няма да стане нищо лошо, гарантирам ви. Ще бъде ново, необичайно, в началото ще дразни окото ви и постоянно ще ви е прохладно на врата. Но че ще изглеждате прекрасно, дори не се съмнявайте. Бяхте споменали, че съпругът ви се кани да дойде, нали?

— Кани се, но не знам дали ще успее.

— Непременно ще успее. Ще дойде и ще ахне. Ще видите.

Но Настя вече не искаше нищо да гледа. Замижа и се предаде в ръцете на фризьорката. Дори докато Тамара просто миеше главата й, Настя не отваряше очи. „Е, нищо страшно — придумваше се тя, докато слушаше потракването на ножицата над ухото си. — И изобщо браво на мен, че се реших. И браво, че реших тази главоблъсканица с двете убийства. Не всичко е приключило за мен, все още ме бива за някои неща. И една нова прическа мога да понеса, защото какво ли не съм понасяла в живота си. С полковник Каменская от „Петровка“ е свършено и трябва да се примиря с това, но кой е казал, че едновременно с това е свършено и с Настя Каменская? Макар и да не е същата, нека е друга Настя, но тя едва започва живота си. И няма значение, че това е вече друг живот, все пак е живот и той едва започва. С нова работа, с нова прическа, с нови взаимоотношения, с нова ценностна система. Та това е прекрасно! И не е нужно да се страхувам от това. Трябва да отварям всички врати, които срещам по пътя си…“

— Можете да отворите очи — чу тя гласа на Тамара. — Всичко най-страшно вече се случи.

От дъното на огледалото в Настя се вглеждаше една зряла жена, загадъчна и елегантна. С момичешкия образ и с конската опашка бе свършено веднъж завинаги. „Жалко, че не ме вижда Старков — палаво си помисли тя. — Той би оценил това.“

— Е, какво? — попита Тамара насмешливо. — Светът не рухна, нали? Всички са живи, а?

От живи по-живи — бодро отговори Настя. — Не мога да се позная, но е станало чудесно. Само на врата ми е студено.

— Предупредих ви за това. Но скоро ще свикнете, дори ще ви харесва това усещане за прохлада. Ами роклята? Не узряхте ли и за нея?

— Още не. За мен и новата прическа е твърде много, дайте ми време да се съвзема от шока.

— Ще ви дам — много сериозно отговори Тамара. — А докато се съвземате, я да ви взема мерките.

— Недейте — запротестира Настя.

— Но защо? Мерките за нищо не ви задължават, а аз ще ги имам за всеки случай. Представете си, че се решите? Аз засега ще започна да кроя, пък ще видим.

Настя послушно се остави да й вземат мерки, учудена от неочакваната мисъл, която я споходи: ами какво всъщност ще носи с новата прическа? Та тя няма нито една рокля или костюм, само дънки, панталони, пуловери, джемпъри и блузки. Няма дори пола. „Сега ще взема колата и ще обиколя магазините. И без това трябва да чакам, докато Вторушин получи разпечатките от обажданията на Алла Ярцева. Та ще убия времето. Вярно, Бегорски ме предупреди, че в местните магазини няма хубави дрехи, но нали мога и нищо да не купувам, само ще премеря едно друго, за да разбера как трябва да се обличам с тази прическа. Новият образ изисква нови дрехи. Льошка ще ме изгони от къщи, ако започна да харча пари за парцалки… Нищо, ще се оправя някак. И изобщо все още си ме бива! Рано ми е за бунището“ — мислеше си тя с усмивка.

Но до магазините не се стигна. Когато се върна в стаята си и провери електронната си поща, Настя намери писъмце от Вторушин: „Препращам ви детайлизацията на обажданията на А. Я. от 1 декември 2009 година. Ще черпите торта. И. В.“.

Е, за какви магазини можем да говорим! Настя свали приложението към писмото и започна да го изучава. Първата й работа беше да прегледа разговорите между Алла и Юрий Путилин, който за Алла беше Костя Еремеев. Ето, преди седмица Костя се е обадил на Алла, отбелязано е входящо повикване от неговия номер, разговорът е траял кратко, четири и половина минути. Преди това в течение на два месеца между тях не е имало никакви контакти и изведнъж той й се е обадил. След около двайсет минути вече Алла му е звъннала и този път те са разговаряли повече от осемнайсет минути. Явно разговорът е бил сериозен. После в деня на гибелта им — две минути. И последното обаждане е било час преди убийството, най-краткият разговор — по-малко от половин минута. Какви изводи могат да се направят от тази картина? Първо Костя, тоест Юрий Путилин, се е обадил на своята бивша любовница и е споделил с нея тревогата си. Алла не е очаквала нищо подобно, не е била готова за разговора, реагирала е на обаждането вяло и бързо го е приключила. Но след като е обмислила чутото, е разбрала, че Костя е в тежко състояние и тя трябва да го успокои. И след двайсет минути вече тя е потърсила бившия си любовник, за да го придума да не се тревожи. Придумвала го е цели 18 минути! Вероятно не е успяла и е направила извода, че за Костя трябва да се вземат някакви мерки. По принцип малко след това тя трябва да е потърсила Федулов. Я да проверим.

И в този момент отново страх обзе Настя. Ами ако греши? Тя измисли красива история и дори почти убеди Иля Вторушин в правотата си, като го накара да подозира в страшни престъпления своя колега, и сега ето тук, на същите тези страници, изведени на монитора на компютъра, или ще се намери потвърждението на нейната правота, или всичко ще рухне. Не, разбира се, всъщност нищо няма да рухне, изобщо не е задължително Алла да се е обаждала на Федулов на същите номера, които са известни на Настя и Вторушин. Федулов може да има друг мобилен телефон и дори трети — днес много хора имат по няколко номера, които дават далеч не на всички. Но ако обаждането на Алла до Федулов се намери, това ще означава само едно: въпрос само на няколко минути ще бъде той да си признае, защото той е самоуверен и не се притеснява за себе си, сигурен е в собствената си ловкост и предвидливост, както и в глупостта и непрозорливостта на околните. Впрочем това е характерно за повечето престъпници, инак те не биха извършвали престъпления.

Да, ето го обаждането на Алла до Федулов същия ден, когато тя е разговаряла дълго с Костя — буквално след половин час. Настя облекчено си пое дъх и започна да преглежда обажданията по-подробно. През целия декември — никакви разговори между Алла и Федулов. През целия януари — същото. В началото на февруари обаче… Тя отвори бележника си и си припомни своите бележки. Правилно, Федулов се е обадил на Алла час и половина преди Настя да се свърже и да разговаря с нея, а точно три минути след приключването на този разговор Алла се е обадила на него. Тоест отначало Дмитрий е предупредил Алла, че ще я потърси Каменская, и вероятно я е инструктирал: отнася се за Костя Еремеев, нищо страшно, да не се тревожи, но след разговора веднага да му звънне и да му каже как е минал той. И ето, Алла му е звъннала. Докладвала му е, отчела се е. Браво, послушно момиче.

После в общуването между Ярцева и Федулов отново има прекъсване. До момента, когато е започнал да се тревожи Костя Еремеев. Между дългия разговор с Костя и деня на двойното им убийство Ярцева редовно и всеки път дълго е разговаряла с Федулов. Ето и последните обаждания: Алла го е потърсила в навечерието на убийството, веднага след това е звъннала на Костя, следващото обаждане е било сутринта в деня на убийството и отново след това Ярцева звъни на Еремеев, после разговарят следобед, много кратко, сетне вечерта — и отново разговорът трае по-малко от минута, и накрая два последни разговора: първият — в един часа през нощта, след което веднага следва обаждане до Еремеев, и вторият — в един и дванайсет минути. Толкоз. Алла Ярцева не е водила никакви други разговори с Дмитрий Федулов. А към два часа през нощта колата й е била блъсната от дигата.

Тази весела картинка говори, че Ярцева е била в сговор с Федулов. Тя постоянно е получавала от него инструкции и в съответствие с тях е звъняла на Костя. Помолила е Федулов да реши въпроса с Еремеев, Дима е измислил схемата на убийството и е казал на Алла да го слуша и за нищо да не го пита, а всъщност определено още на момента е решил да се отърве и от нея, иначе този шантаж няма да има край. Грижливо инструктира Алла, която послушно изпълнява указанията му. Тя напива мъжа си до безсъзнание, обажда се на Федулов, съобщава му, че „клиентът е готов“, Федулов й нарежда да се обади на Костя и да го покани на среща, за която Алла и Еремеев вече по принцип са се разбрали по-рано и е останало само да уточнят часа и мястото. И тя ги уточнява. Обажда се на Еремеев и му казва, че сега ще мине да го вземе. Но трябва да предаде на Федулов ключовете от ленд роувъра на Роман, затова след няколко минути му звъни още веднъж, съобщава му, че благополучно е излязла, че ключовете са у нея, а Костя чака на уговореното място тя да го вземе. Федулов й казва да отиде някъде, за да му даде ключовете, после да вземе Костя и да го закара при дигата. Впрочем може всичко да е било още по-просто и Алла да не е трябвало да носи ключовете някъде — може Федулов да я е чакал пред входа. Тя се обажда, казва, че всичко е готово, той се появява иззад ъгъла буквално за миг, взема ключовете и Алла заминава. Всичко останало Федулов прави сам.

Нещата се подреждат. Интересно, кой се е обадил в дежурната част и е съобщил за падането на колата от дигата? Нима наистина е имало очевидец? Ох, нещо ме съмнява в Томилин да живеят такива съзнателни хора. Най-вероятно го е направил самият Федулов. За всеки случай е променил гласа си, говорел е през кърпа и се е обадил от уличния автомат до дигата, а не от своя мобилен телефон, защото в дежурната част всички номера излизат на дисплея на телефона. Той е целял да започнат да търсят колата и да я вдигнат от водата колкото може по-рано, докато Ярцев не се е събудил и съвзел, докато не е открил своята кола с ключовете и разбитата предница, защото знае ли човек как може да реагира.

И Федулов е успял във всичко. И колата са намерили бързо, и труповете са вдигнали и идентифицирали, и Ярцев са намерили, и жилището, и колата му… Всичко се е получило според замисъла.

Но вероятно той все пак не е предвидил нещо, щом Настя успя да разгадае схемата му.