Живот след живота

ГЛАВА 11.

Музеят по краезнание се помещаваше в едното крило на неголяма двуетажна сграда и приличаше на безсистемно струпана грамада от експонати, но Настя получи обяснението, че това е следствие от ремонта и щом той приключи, всички експонати незабавно ще бъдат разположени в нужния ред. Благодарностите дължат на Галина Илинична Корягина, царство й небесно, благодарение на нейната доброта и широко сърце музейните работници най-сетне получили възможност и да поправят протеклия покрив, и да направят ремонт в помещенията. Още щом се навършила половин година от смъртта й, завещаният апартамент бил продаден, та се сдобили с парици.

— Ами вещите на Корягина? — попита Настя. — И тях ли продадохте?

— Някои неща продадохме, а други оставихме за спомен и за бъдещите експозиции.

— Може ли да погледна това, което сте оставили?

— Разбира се, да вървим при Агрипина Феодосовна, всичко е при нея.

Агрипина Феодосовна, научен сътрудник към музея, много възрастна, но твърде бодра и енергична дама, с радост се съгласи да покаже на журналистката от Москва, пристигнала специално да събира материал за Корягина, която оставила завещание в полза на музея, „наследството от Галина Илинична“, както тя наричаше мебелите и останалата покъщнина. В нейния кабинет Настя веднага видя онзи същия лампион, розов със зелено, с бяла гравирана стойка, за който й бе говорила Татяна Корягина. Харлампий Аколуфевич Корягин. Гледай ти, името напълно му подхожда.

— Само мебели ли сте оставили, или има и книжа?

— Разбира се. — Агрипина Феодосовна недоволно сви редичките си вежди. — Всички книжа са запазени. Всяко листче е документ, свидетелство за епохата, и един ден те ще станат наистина безценни. Аз се старая да запазя всичко, което е възможно, защото след сто години тук непременно ще направят експозиция „Традиции и бит на провинциалния руски град от началото на двайсет и първи век“, та това е толкова интересно! Ще бъдат представени мебели, съдове, всякаква покъщнина, дрехи. А историците, провеждайки своите изследвания, задължително ще се обърнат към запазените документи. Ние сме длъжни да направим всичко, за да не повторим грешките и трагедиите на миналото, когато нищо не се е запазвало, защото при разруха и войни хората са горели мебели и книги, всичко се е чупело, разрушавало, продавало и нищо не се е запазвало. А ето този лампион — с гордост посочи тя Харлампий Аколуфевич — ще се превърне в перлата на експозицията като отражение на вкуса и потребностите на определени слоеве от населението. Нашият град е само на половин век, в мащабите на историята това е нищо и историческата част на нашата експозиция засега е доста бедна, но ние трябва да мислим за бъдещето, за следващите поколения музейни работници, които ще дойдат след нас…

Личеше, че Агрипина Феодосовна е подхванала любимата си тема и ако не я спре, тя ще говори дълго. Настя улучи удобен момент, за да се вклини в монолога с въпрос: може ли да погледне книжата на Корягина? Старата музейна лъвица й хвърли неодобрителен поглед, кимна и я поведе към хранилището.

Оказа се, че документите са малко, предимно различни квитанции за платени наеми, електроенергия и телефон, останали от съветски времена, както и за различни комунални услуги от последните години, включително касови бележки и приходни касови ордери, издадени от клуб „Златна възраст“ — за различни услуги и ежемесечни членски вноски. Тук бяха и партийният билет, и свидетелството за разтрогнат брак, датирано от 1969 година, и документ за отпуснато гробно място на местните гробища, където са били погребани родителите на Галина Илинична и където сега лежеше самата тя. Отделна дебела папка с връзки, натъпкана с почетни грамоти за успехи в партийната пропаганда. Красиви поздравителни картички, получени от Корягина преди много години по случай рожден ден, 8 март и Нова година. Две също толкова стари писма от племенника й в Иркутск. И чернова на завещанието.

Настя смяташе да го сложи настрана, без да го чете, просто очите й пробягаха по изписаната с главни букви дума ЗАВЕЩАНИЕ и тя реши, че няма смисъл да го чете, тъй като с него и без това всичко е ясно. Но още в следващия миг разбра, че нещо не е наред с този документ. В него липсваха думите „Музей по краезнание“, но беше налице името Маргарита Владимировна Нечаенко, която по волята на завещателката получава цялото лично имущество на Галина Илинична, включително апартамента, мебелите, покъщнината, бижутата, сметката в банката… Ама какво е това? Ново завещание, което Галина Илинична не е успяла да оформи официално пред нотариус? Настя погледна датата: средата на февруари миналата година, почти месец преди убийството. Но защо Корягина не е намерила време да отиде до нотариалната кантора, щом е смятала да промени завещанието? Не е бързала? Била е сигурна, че ще живее още дълго? Или нещо друго?

Тя извади телефона и се обади на Дмитрий Федулов.

— В коя нотариална кантора е било оформено завещанието на Корягина?

— Ами не мога да си спомня така отведнъж… Струва ми се, в тази, която е до нейния блок. Почакайте, ще попитам Илюха, той винаги всичко си записва.

Гласът на Федулов се отдалечи от слушалката, Настя дочу кадифения баритон на Вторушин, оперативните работници си говореха нещо, после Иля вдигна слушалката.

— Втора нотариална кантора, нотариус Бразовкин.

— Това близо ли е до блока на Корягина?

— Да, непосредствено до него, три-четири минути с бавни крачки.

— Иля, бихте ли се обадили на този нотариус, за да го попитате дали Корягина го е търсила по телефона през последния месец преди убийството? Или случайно да са се срещали на улицата?

— И какво?

— Интересува ме дали тя не е изказвала намерение да промени завещанието. Намерих в нейните книжа чернова на завещание в полза на Нечаенко, нейната квартирантка.

— Сериозно? — смая се Иля. — И откъде взехте тези книжа?

— От Музея по краезнание. Странно е, че навремето вие не сте намерили тази чернова — не се въздържа Настя да подкачи Вторушин.

— Ами ние практически не направихме оглед на жилището й, нали не е местопрестъпление. И в книжата й не сме ровили. Бяхме сигурни, че престъплението е извършено от маниак. Почакайте, Анастасия Павловна, какво значение има тази чернова, щом старото завещание е останало в сила? Нечаенко не може да е имала мотив за убийството, защото ново завещание така и не е било оформено официално от нотариус!

— И все пак — твърдо изрече Настя — обадете му се, моля, и проверете. Тук нещо не е наред. Не разбирам защо Корягина не е официализирала завещанието, ако твърдо е смятала да го направи.

— Добре — въздъхна в слушалката Вторушин, — ще се свържа с нотариуса и ще ви се обадя.

Докато Настя разглеждаше останалите книжа, сред които не намери нищо друго интересно, минаха още петнайсет минути и обаждането на Вторушин я свари точно в момента, когато завързваше шнурчетата на дебелата папка, в която бе подредила документите в същия ред, в който бяха записани в описа.

— Нотариусът Бразовкин си спомни, че е срещал Галина Илинична Корягина поне три пъти през месеца преди нейната смърт, тя редовно е излизала да се разхожда в парка и пътят й е минавал покрай нотариалната кантора. Бразовкин е идвал на работа в десет сутринта и ако е закъснявал с десетина минути, обикновено е срещал Корягина, която точно по това време тръгвала на разходка. Тя не е споменавала за каквато и да било промяна на завещанието.

— Ето това е странно — промърмори Настя. — Добре, ще помисля още. Иля, имам един въпрос към вас. Да знаете случайно дали тази Нечаенко е работила в салона на Татяна Корягина?

Пауза в слушалката. Настя общо взето разбираше, че е задала донякъде нетактичен въпрос, като се има предвид, че Вторушин редовно посещава публичния дом с изисканото име „Релакс“. Вярно, можеше да попита, но не по телефона, когато Иля съвсем определено се намираше до колегата си Федулов, а насаме, на четири очи. Обаче сега никак не й беше до тактичност.

— Доколкото ми е известно, не — хладно отговори капитанът. — Във всеки случай, когато проверявахме тази Нечаенко, нищо такова не е изплувало. А защо питате?

— Просто така. Друг път ще ви обясня.

Не й се искаше да навлиза в подробности за своята незаконна дейност, за която бе използвала компютъра.

Остави на масата папките с документите и грамотите и се върна при Агрипина Феодосовна, която вече бе запарила чай и с нетърпение очакваше московската гостенка, изгаряйки от желание да си поговори с нов човек за перспективите на музейното дело в Томилин. Наложи се Настя да я разочарова, да откаже чая и да напусне Музея по краезнание. Трябваше да остане сама и да помисли.

Върна се в имението, включи компютъра и извади на монитора сведенията, събрани за Галина Илинична Корягина. Внимателно ги препрочете. Тук трябваше да има нещо, което хвърля светлина на странната чернова на не по-малко странното завещание. Добре, фактът, че Корягина е решила да промени завещанието си, е напълно обясним. С дъщерята отношенията са прекъснати отдавна и окончателно, тя няма други близки и изведнъж се появява едно симпатично кротко девойче, жертва на отвратителната мадам и несправедливия следперестроечен живот, това девойче се грижи за Галина Илинична, пазарува, готви, чисти апартамента, пере, глади, води хазяйката си на разходки и на театър, посреща я на спирката, когато тя се прибира късно вечер от клуба. Дотук всичко е ясно. Но защо работата не е довършена? Нали Корягина е имала цял месец, за да оформи завещанието. Какво е чакала? Или нещо в поведението на Рита я е усъмнило, затова не е бързала със завещанието, докато не си изясни нещата?

Настя отново и отново препрочиташе текста на монитора и изведнъж й просветна. Ето това е! Корягина е била лицемерна интригантка, това отбелязаха всички, които са я познавали. Тя изобщо не е имала намерение да променя завещанието, просто е измамила своята квартирантка, показала й е черновата и е казала, че ще отиде с нея при нотариуса и ще оформи всичко. После е съобщила, че е ходила при нотариуса, че новото завещание е съставено в полза на Рита и сега се намира във Втора нотариална кантора. Защо ли? Ами за да се грижи по-добре за нея — от благодарност и от страх, че Корягина може отново да промени завещанието си. Господи, колко примитивно, колко отвратително, колко глупаво! Но само така може да се обясни и оставеното в сила старо завещание, и черновата на новото, и смъртта на Галина Илинична около месец след съставянето на черновата. Значи, Нечаенко. И може би Вешняк.

И Настя се обади на Старков.

— Казахте, че мога да ви моля за всякаква помощ.

— Готов съм. — И Настя дори от разстояние почувства как той се усмихва. — Командвайте, о, жено на моите мечти.

— Не разбрах — плахо попита тя, защото помисли, че не е чула добре.

— Та какво има за разбиране тук, Настенка! — Сега Старков вече открито се разсмя. — Имаше време, когато бях малко влюбен във вас. Нима не забелязвахте?

— Не — абсолютно искрено призна тя. — Шегувате ли се?

— Ни най-малко — увери я Анатолий Владимирович. — Абсолютно честно. Бях толкова влюбен във вас, че дори си спомням как придумвах Денисов да не ви подлага на риск и да не ви поставя в сложни ситуации.

— И той какво?

— Той ми се присмиваше и обещаваше, че от главата на моята обожаема Каменская няма и косъм да падне. Е, каква помощ ви трябва?

— Неприлична — промърмори Настя в слушалката. — Имате ли познати доставчици на интернет?

— Дори да нямам, за вас ще намеря. Какво трябва да се направи?

— Трябва да науча къде се намира компютърът, от който се изпраща и на който се получава поща. Ще ви продиктувам адреса. Тъй като в адреса фигурира kostrovsk-net.ru, пощенската кутия се намира на сървър на местен доставчик. Искам да намеря адреса на човека, на когото доставчикът е дал IP за ползване на интернет и е предоставил пощенски услуги.

Тя продиктува на Старков електронния адрес, от който Галина Илинична Корягина бе получавала писма, подписани от Рита Нечаенко. Анатолий Владимирович си го записа и обеща да свърши работата колкото може по-бързо.

— А сега — да докладвам на Бегорски и — при Дружка в менажерията — изкомандва се Настя.

По пътя от музея се бе отбила в магазина и от кулинарния щанд бе купила варено пиле и голям осетински пирог с кашкавал. Пирогът беше горещ, извадиха го от фурната буквално пред Настя и тя мечтаеше как ще се разхожда с Дружка, ще чупи залци от пирога и ще дава единия на кучето, а другия ще хапва тя, и ще им бъде весело, радостно и вкусно.

Докладът при Бегорски мина бързо и гладко, Андрей Сергеевич не се заяждаше за дреболии, изслуша отчета за пътуването й до Костровск и село Петунино, одобрително се усмихна и пожела на Настя нови успехи. Когато излезе от неговия кабинет, Настя видя в приемната Елена Станиславовна Муравьова, облечена в елегантен тъмнорозов костюм с дантелена блузка. Лицето на Елена Станиславовна беше тъжно и съсредоточено.

— От Андрей Сергеевич ли излизате? — развълнува се тя, щом видя Настя. — Свободен ли е? Как мислите, може ли да вляза при него?

— Зависи по какъв въпрос — избегна Настя прекия отговор. — Работи с документи и помоли да не го безпокоят. Освен ако е за нещо много спешно…

— Исках да поговоря с него за Валерий Василевич. Знаете ли, че Бегорски го е уволнил?

Има си хас Настя да не знаеше! Бегорски уволни злополучния крадец още на другия ден след като го пуснаха от милицията. Вярно, жестокостта не беше присъща на Бегорски, така че той даде на Полосухин две седмици да си намери нова работа и ново жилище. През тези две седмици Валерий Василевич имаше право да живее в имението, но от работата му го отстраниха веднага.

— Чух нещо за това — напълно неутрално отговори Настя. — А вас какво ви тревожи?

Можеше да си позволи малка весела игричка — нали Елена Станиславовна не беше споделила и дума с Настя за чувствата си към Полосухин.

— Естествено, че ме тревожи — ядосано отговори Муравьова. — Че как така? Такъв прекрасен човек, чудесен служител, душа на компанията, ръководител на кръжока по бродерия — и не щеш ли, го уволняват ей така, без нищо! Това е просто нечовешко! Това е възмутително! И в края на краищата това е пряко нарушение на трудовото законодателство. Може да се уволнява само заради нарушение или при съкращения на щата, а не е имало никакви съкращения, знам го със сигурност. А и Валерий Василевич не е правил никакви нарушения, той се труди безупречно и не нарушава трудовата дисциплина.

— Доколкото знам, той е написал молба за напускане по собствено желание — каза Настя.

Муравьова се стъписа и някак се оклюма.

— Но това не може да бъде — проговори объркано. — За какво му е било на Валерий Василевич да напуска по собствено желание? Какво не му харесва тук?

— Ами попитайте го — позасмя се Настя.

Но Елена Станиславовна не можеше да повярва, че Полосухин е решил по собствено желание да напусне работа, чийто най-важен плюс беше възможността всеки ден да се вижда с нея, с уникалната и безподобна потомствена дворянка Муравьова, в чиито вени тече френска кръв. Тя започна пламенно да уверява Настя, че цялата история с уволнението на Полосухин е резултат от интриги и зъл умисъл и че тя непременно ще разнищи цялата работа и ще стигне до истината, тогава Валерий Василевич ще бъде върнат на работа, ще му поднесат съответните извинения и ще му изплатят компенсация за принудително неотработените дни. Трябва само да улучи удобен момент, за да си поговори с Бегорски и да му обясни колко чудесен и достоен във всяко отношение човек е всъщност Валерий Василевич Полосухин.

— Как мислите, кога е най-добре да вляза при него? — Муравьова се вгледа с тревожни очи в лицето на Настя. — Вие често се отбивате при него и в заведението седите заедно, виждала съм ви, имате неформални отношения, приятелки сте и с Тамара Николаевна, живеете в една от страничните сгради, сигурно всяка вечер прекарвате времето си заедно. Дали не е по-добре вие да поговорите с нея, а тя да поговори с Бегорски? Или вие можете да се обърнете направо към Андрей Сергеевич? Уверявам ви, ще извършите добро дело. Валерий Василевич е бил оклеветен, а не е можел да се оправдае или не е сметнал за нужно, той е човек горд, с чувство за собствено достойнство…

Муравьова не спираше да бъбри, а Настя пристъпваше от крак на крак и се чудеше как по-бързо да се изтръгне от здравите ръчички на тази псевдодворянка и най-сетне да отиде при Дружка. Днес има такова ярко слънце, толкова й се иска да се разходи по белия сняг и да подиша мразовития кристален въздух!

— Обещайте ми, че ще поговорите с Андрей Сергеевич!

Охо, Муравьова междувременно беше преминала от молби към нареждания. Бързо успя — достатъчно беше Настя за минутка да се поразсее — и моля.

— Заблуждавате се, Елена Станиславовна, отношенията ми с Бегорски са чисто официални и не мога да му отправям молби, излизащи извън рамките на работата ми — каза строго тя. — Опитайте вие да поговорите с него. Макар че днес не е в настроение, определено.

Дружка посрещна Настя с енергични движения на опашката, сякаш се опитваше да каже: „Най-сетне си схванала, че с мен може да се разхождаш не само сутрин, преди слънцето да изгрее, или вечер, когато то вече е залязло, но и през деня, когато слънцето грее и облива всичко наоколо с ярка радост. Има надежда, и теб може да възпита човек, ако се постарае!“.

Двете бавно крачеха по алеята от основната сграда към реката и изведнъж Настя видя птичка. Птичката беше кацнала на една офика и кълвеше нейните спаружени от студа плодчета. Под и над опашката беше ослепителнобяла, главичката, крилата и опашката й бяха черни, а гърдичките — червени. „Господи, ами че това май е червенушка! — слисано си помисли Настя. Не беше съвсем сигурна, защото никога през живота си не бе виждала жива червенушка, само на картинки, и то като малка. — Боже мой, доживях почти до петдесет и никога не съм виждала жива червенушка. Какъв странен живот съм водила, а?“

И изведнъж, сякаш за пръв път в живота й, очите й се отвориха и тя видя как под слънчевите лъчи прелива снегът, сякаш обсипан с милиони ситни брилянти. В Москва не може да се види такова нещо, там поръсват снега с някакви химикали и изобщо зимите в столицата са някак сиви и депресивни. Видя и дърветата, и клоните със снежните шапки, и леките прозрачни облачета в светлосиньото небе…

— Да вървим — потегли Дружка за каишката, — не се дърпай де, не си в клетката. Да идем за фотоапарата. Ето, дояждай го по-бързо.

Тя подаде на кучето последното парче осетински пирог и забърза към жилището си. Дружка помисли, че са я довели на гости, и щом прекрачи прага, хубаво се отръска, шмугна се в хола и се тръшна на килима.

— Ей, приятелко, не се излежавай. — Настя пъхна фотоапарата в джоба на якето си и застана на вратата. — Не сме приключили с разходката. Хайде, хайде, ставай.

Кучето я гледаше с гальовни и неразбиращи очи. Наложи се с усилие да я дръпне за каишката, за да й обясни. Това помогна. Дружка, наистина неохотно, се надигна.

Настя фотографираше всичко наред, внезапно я обзе някаква неразбираема алчност, искаше й се непременно да запечата в паметта на апарата всичко, което вижда: имението с неговите сгради, преспите, дърветата, голямото старо куче върху ослепителния сняг. Червенушката още беше на дървото и Настя снима и нея. Щракаше с апарата и си мислеше, че с тази нейна работа и в стремежи за оцеляване е пропуснала покрай себе си огромен пласт от живота, и то един много позитивен пласт. Да, през годините на службата си бе видяла какво ли не, но това бяха предимно низки чувства и тъмни подбуди: завист, отмъщение, корист, злоба, обезобразени трупове, смърт, омраза… Но нали животът се състои не само от това. В него има и природа, и красиви дрехи, дори термобельо, което Настя откри за себе си едва на прага на петдесетгодишнината си, и обич към бездомните животни, и чудото на фотографията, и какви ли не още неща, които не бе познавала и дори виждала. Добре че е само на петдесет и й предстои да живее още достатъчно време, за да навакса всичко.

Забеляза, че Дружка я слуша внимателно, извила глава, и разбра, че говори на глас. „И мен си ме бива, намерих един слушател… — сърдито се скастри Настя и веднага се усмихна. — Но нали и това е нов опит: разговор с куче. Не, не е точно така, опитът не е твърде нов, и по-рано съм разговаряла с кучета. Просто не съм обръщала внимание на това, сякаш така и трябва да бъде. Толкова е хубаво обаче… да си имаш куче, с което можеш да си поговориш и което е готово да те слуша. На това човек може и трябва да се радва, а не да го приема като даденост.“

Изяденият по време на разходката пирог напълно замести обяда и Настя не отиде в заведението. Заведе кучето в менажерията, намери Костя Еремеев, взе от него флашката си, върна се вкъщи, прехвърли всички снимки от фотоапарата в компютъра и ги изпрати на Чистяков.

Нека види сред каква красота преминава нейната първа командировка от новата й работа. Почти всички снимки бяха сполучливи, това се видя особено добре на монитора. Най-добре се бяха получили червеногръдата червенушка и черното рунтаво куче. „Може би имам склонност към фотографиране на животни? — с известно учудване си помисли Настя. — Първо раненото куче и непослушната котка, сега пък Дружка и тази вълшебна, сякаш приказна червенушка. Виж, сградите и дърветата са излезли най-обикновени, нищо забележително. Впрочем аз и без това нищо не разбирам от фотография, просто обичам кучето, а червенушката разтърси въображението ми, затова ми се струва, че снимките са станали чудесни, а в действителност не са нищо особено.“

Явно Анатолий Владимирович Старков наистина изпитваше извънредно топли чувства към Настя, защото изпълни молбата й дори по-бързо, отколкото бе очаквала.

— Запишете си адреса, на който работи интересуващият ви компютър — бодро каза той в слушалката. — При нас е, в Костровск.

Настя грабна бележника и химикалката.

— Говори ли ви нещо този адрес? — попита Старков, след като го продиктува.

Че как да не й говори! Беше адресът на Леонид Вешняк. И Настя беше там буквално вчера. Сега всичко се подреждаше логично. Е, почти всичко.

— Анатолий Владимирович, имам още една молба, ако не сметнете, че съм прекалено нахална.

— Зависи какво ще поискате — пошегува се Старков. — Ако поискате живота ми, той е на ваше разположение, но ако е нещо друго, ще си помисля.

— Пак ми е нужна информация, този път за салона „Релакс“. Може ли?

— Казвайте.

— Трябва да науча дали там е работила някоя си Маргарита Нечаенко. Не сега, преди около две години или малко по-рано.

— Ще разузная. А коя е тя?

— Това пък е мой подарък за вас — засмя се Настя. — Маргарита Нечаенко е същото момиче, което ми показахте в ресторанта.

— Не може да бъде! Любовницата на Льонечка Вешняк?

— Именно. Е, какво, зарадвах ли ви? Сега ще знаете как се казва тя, може случайно да ви е от полза.

— Ами адресът, който намерих за вас — нейният ли е?

— Не, на Вешняк.

— Странно — промърмори Старков, — нали ми продиктувахте юзъра, май че беше с думата „Марго“ или нещо подобно. Греша ли?

— Не грешите. Льонечка Вешняк е водил кореспонденция от името на Рита Нечаенко и е открил пощенска кутия на нейно име, за по-достоверно.

— Някакви машинации ли?

— Нещо такова. От името на Рита той е омаял нашата Галина Клинична Корягина, преструвал се е на невинна овца, оскърбена от страшната и ужасна Татяна. Тъкмо затова искам да науча наистина ли Рита е работила в салона на Татяна, или това е просто красива измислица за по-жално.

— Ще науча — обеща Старков.

Настроението на Настя рязко се покачи. Ето на, все пак успя да свърши нещо при тази странна командировка. Сега е ясно, че убийството на Корягина е било предварително планирано и осъществено от Вешняк и Нечаенко. Отначало Рита с помощта на Льонечка е спечелила доверието на старицата и нейната покана да заживее при нея, после е станала незаменима помощничка на Корягина, а щом Корягина е заявила, че е променила завещанието си в полза на Рита, е последвало убийството. И внезапното стомашно разстройство на квартирантката е било просто претекст да остави Корягина сама късно вечерта в пустите междублокови пространства, където я е причаквал пристигналият от Костровск Вешняк. Те не са предвидили само един момент: патологичната лъжливост на Галина Клинична, която, без да й мигне окото, е измамила „доверчивата“ си домашна помощничка.

Но това са все предположения. Нужни са доказателства, че Вешняк е идвал в Томилин. А той със сигурност се е погрижил за алибито си. Впрочем това не е грижа на Настя, за тази работа си има щатни оперативни работници и следователи.

И ако приемем за установен факт, че Галина Илинична Корягина е била убита от Вешняк с помощта на Рита Нечаенко, изниква въпросът за убийството на Павлова. Вешняк доста ловко е замаскирал своето престъпление като извършено от маниак, във всеки случай, в тази версия от първия момент са повярвали всички. Добре, ами вторият престъпник, който е убил бившия следовател Аида Борисовна Павлова? Вторият престъпник също е повярвал в тази версия и когато е планирал да си разчисти сметките с Павлова, е изкопирал първото убийство, за да го припише на същия маниак — както се разбира, несъществуващ. Следователно всичко, както и преди, опира до лични мотиви. И сред тези мотиви на първо място продължава да е отмъщението. Тоест под подозрение остава същият онзи насилник Одинцов — мрачният, затвореният, необщителният. Но ако вземем под внимание, че Корягина е била убита без никаква връзка с Павлова, кръгът на потенциалните отмъстители се разширява до наистина необозрими предели. Та малко ли дела е водила Аида Борисовна? Ето, това е. Сега Федулов и Вторушин ще проверят този Михаил Генадевич Одинцов и ще можем да смятаме за голям късмет, ако убиецът на Павлова се окаже именно той. Но Настя се съмняваше в това. Шансовете бяха прекалено малки.

Предчувствието не я излъга. Късно вечерта се обади Федулов и с уморен, измъчен глас съобщи, че задържали Одинцов и го проверили най-щателно.

За 22 септември 2009 година, тоест деня на убийството на Павлова, Михаил имал желязно алиби, изобщо не бил в Томилин, заедно с агронома пътувал до съседната област за торове. Вярно, такава работа не влиза в задълженията на пастира, но го помолили — и той отишъл. Потвърдили го не само агрономът, но и шофьорът, който карал камиона, и още няколко души, включително работниците от съседната област, които товарили торовете: те добре запомнили Михаил Одинцов, който през цялото време не продумал, мрачно се взирал в земята и плюел през зъби.

Ето на, това беше краят на още една версия. А тя беше толкова красива! Впрочем очакваше се. Настя дори не се огорчи много.

Иля Вторушин тържествуваше: все пак бе успял да докаже, че двете убийства са извършени от различни хора. Нали от самото начало бе настоявал именно на това, за разлика от Димка Федулов, който се бе вторачил във версията за маниака и никаква сила не можеше да го отклони от нея. Разбира се, пълната победа е още далече, около убийството на Павлова засега нищо не е ясно, но по отношение на Корягина може да се смята, че се ориентирахме. Макар отначало да изглеждаше, сякаш това е абсолютно невъзможно — та от 5 март миналата година е минало толкова време!

След като Каменская му разказа за пътуването си до Костровск и Петунино, Вторушин веднага тръгна да проверява алибито на Леонид Вешняк. Вешняк правеше недоумяваща физиономия и казваше, че не може да си спомни какво конкретно е правил на 5 март миналата година, но пък ясно си спомня, че не е ходил в Томилин, защото какво да прави там, в този град няма нито приятели, нито роднини, нито делови контакти. Така че Вторушин не можа да го хване в лъжа.

Ала не беше такъв човек капитан Вторушин — да отстъпва пред трудностите. Следователят, който бе водил делото за убийствата на Корягина и Павлова преди спирането на работата по него, все още беше в болнични, но Иля задейства личните си връзки и се възползва от добрите си отношения с костровските колеги, които за няколко дни доста пълно установиха кръга от познати на Вешняк. Оставаше да се свърши една дреболия: да се срещнат с всички и да разговарят с тях. Льоня Вешняк беше родом от Костровск, затова познатите му не бяха пет и дори не двайсет. И Вторушин се обади на Каменская.

— Как мислите, Бегорски, който ви е наел, готов ли е да плаща?

— Зависи за какво — отговори Настя.

— За работа, разбира се. Кръгът на познатите на Вешняк е много широк — ако започнем да издирваме и разпитваме всички, това ще отнеме много време, защото освен мен и Димка Федулов, няма кой друг да го прави. Е, може и вие да се включите. Но това няма да спаси положението. Ако се плати на колегите от Костровск, те ще ни помогнат.

— Ще поговоря с Андрей Сергеевич — обеща тя.

Разговорът се оказа кратък и плодотворен, така че само след половин час Каменская се обади на Иля и каза, че заплащането на работата на оперативните работници е гарантирано. Вторушин се захвана с това и много скоро се намери някой си Павел Ширяев, бивш съученик на Льоня Вешняк, който миналата година видял Льоня в Томилин. Не можел да каже точната дата, не си я спомнял, но определено това било в началото на март. Защо определено? Ами защото той решил да направи на любимата си леля подарък за 8 март и й купил билет за творческата вечер на прочута актриса, която щяла да се проведе в Томилин. Закарал леля си в Томилин и седял в един ресторант, докато траел концертът, после я посрещнал след него и я закарал обратно в Костровск. Та така, именно след концерта, докато чакал на площада пред концертната зала своята роднина, Павел забелязал Льонка Вешняк. Искал да го заговори, дори направил няколко крачки към него, но Льонка се извърнал и изчезнал в пресечката. Нямало смисъл да го настига: от концертната зала вече се изсипвали тълпите хора и Павел се опасявал да не изпусне леля си.

Ставаше дума за същия концерт, на който бе присъствала и Корягина. А по пътя към къщи я бяха убили. И Льоня Вешняк по това време е бил наблизо… Всичко в тази картинка се подреждаше абсолютно точно. Вярно, показанията на Ширяев бяха единственото що-годе солидно доказателство за възможната връзка на Вешняк с убийството, всичко останало — и кореспонденцията на Рита с Корягина, и черновата на завещанието — представляваше само косвени улики, но Иля не се съмняваше: Вешняк ще пропее още при първия сериозен разпит, а ако получат неговото признание, останалото е въпрос на техника.

Вторушин отиде да пренощува у баба си. На другата сутрин в Костровск щеше да пристигне Федулов, щяха да задържат Вешняк, да го закарат в отдела на вътрешните работи и вече там да решат какво да правят с него по-нататък. Също на другата сутрин следователят трябваше да се върне на работа след болничните и рано-рано Димка щеше да отиде при него: трябва да се възобнови предварителното следствие и да се издадат всички постановления за провеждане на процесуални действия. А сега Иля можеше да прекара една чудесна тиха вечер край най-близкия си и най-прекрасен на света човек — с Римуля, която ще го изслуша, ще го утеши, ще го подкрепи и нахрани. Ах, ако можеше да срещне жена като Рима Петровна, Иля, без да се замисля, щеше да се ожени за нея.

В деня, когато Федулов и Вторушин трябваше да задържат в Костровск Леонид Вешняк, Настя реши да си подари почивка. И без това сега от нея нищо не зависеше.

— Анастасия Павловна — каза й по телефона Федулов, — получих от следователя постановление за оглед на жилището на Павлова, но ще трябва да почакате, докато се върна от Костровск. Ще вземем поемни лица и ще направим всичко, както си му е редът, та после никой да не може да се заяде за нещо.

— Добре — въздъхна Настя, — ще почакам.

— Пожелайте ми късмет — помоли Дмитрий.

Настя му пожела. И на него, и — мислено — на себе си. Ако Вешняк признае, вече няма да е трудно да се изтръгне признание от Рита Нечаенко и ще могат с чиста съвест да приключат делото за убийството на Галина Илинична Корягина. Остава Павлова. Но кой, кой ви е убил, Аида Борисовна? От кой край трябва да се захванем със случая? Настя много се надяваше посещението на жилището на Павлова да даде някаква нишка, за която да се хванат, но за това ще трябва да се чака поне до утре.

Тя се разходи с Дружка, доведе я на гости, дълго и без бързане пи кафе, после написа дълъг и подробен отчет за Стасов, сетне съчини топло и нежно писмо до мъжа си. Но пак беше още рано, дори не бе дошло време за обяд. Защо ли, когато работиш, времето постоянно не ти стига, а когато чакаш, излиза, че разполагаш с прекалено много?

Обади се Чистяков, който бе получил писмото.

— Аска, ти да не си се влюбила там? Не мога да те позная. И нежно писмо си ми написала, и с фотография си се захванала. Какво ти става?

— Харесват ли ти моите снимки? — попита тя, вместо да отговори на въпроса. — Е, харесват ли ти?

— Красиви са. Особено е хубаво кучето. Надявам се, че няма да го доведеш вкъщи? Ще заеме половината гарсониера, огромно е.

— Няма да я доведа. Но ние сме приятелки. Разхождаме се, храним се заедно, тя ми идва на гости и изслушва моите вайкания. И дори ме утешава колкото може.

— Мен ли замества? — промърмори Алексей. — Мисля, че в Москва с всичко това се занимавам аз. Намерила си ми достойна замяна.

— Льоша, сериозно те питам за снимките. Как мислиш, имам ли заложби?

— Безспорно. Защо, смяташ да сменяш професията ли?

— Не, измислям си занимание за онази част от живота ми, през която вече няма да мога да работя.

— Ааа — проточи той. — Добре тогава. Аз, честно казано, си мислех, че би могла, вместо да работиш, да ми бъдеш просто съпруга, но с теб не можахме да го постигнем. Нека бъде фотографията. Ще ти купя за подарък професионален апарат, съгласна?

— Благодаря, Льошка! — зарадва се Настя. — И някакъв учебник за начинаещи фотографи. Или пък да си намеря курс…

— Ще потърся — обеща Чистяков. — Ако ти се прииска да ми напишеш още едно любовно писмо като последното, няма да имам нищо против. И снимки пращай, интересно ми е с какво се занимаваш там.

След разговора с мъжа си Настя внезапно се притесни и разбра, че през цялото време се е опитвала да пропъди една-единствена мисъл: ами ако е сгрешила и Вешняк и любовницата му Нечаенко нямат никакво отношение към смъртта на Галина Илинична? Да, може да се смята за установено, че Леонид е изпращал от своя компютър писма до Корягина от името на Рита, и можем без съмнение да твърдим, че автор на писмата е именно той, а не Рита, защото той не е водил момичето в дома си, във всеки случай така каза Старков, а на неговата дума може да се разчита. Е, и какво доказва това? Само желанието на Льонечка и Риточка да спечелят доверието на Галина Илинична. Добре, спечелили са го, дори толкова успешно, че Галина Илинична е поканила Рита да поживее при нея. И какво? Какво общо има тук убийството? Да, Корягина е написала чернова на завещание в полза на своята квартирантка. И какво от това? Завещанието не е оформено официално, нотариусът няма и представа за него. Възможно е Льонечка и Риточка да са си поставяли за цел да бъде съставено ново завещание, но не са я постигнали… защо обаче да убиват Корягина? А че тя е измамила Рита за новото завещание, това е само предположение, нищо не го потвърждава засега.

Настя се опита да си представи светлорусия изящен Вешняк в ролята на убиец. Трудно й се получи. Направо да си кажем, получи се съмнително. Тя веднага си спомни за налетите му мускули, за грацията му на хищник и своето впечатление, че такъв, ако те сграбчи, ще те сграбчи за врата, а не за гърлото, тоест ще те нападне вероломно изотзад. Да, можеше да си представи как той напада възрастната жена и я удушава с шала, застанал зад гърба й. Но не можеш да прикрепиш към делото едно видение…

Защо никой не се обажда?

Настя заведе Дружка в клетката й, отиде да обядва и дори съобщението на Старков по телефона, че в салона на Татяна Корягина никога не е имало никаква Рита Нечаенко, не я успокои. Е, лъгали са до безкрай в писмата, че уж зловредната Татяна е опропастила живота на Рита — й какво по-нататък? От лъжата по електронната поща до убийството разстоянието е като от земята до небето. Вярно, имаме и присъствието на Вешняк в Томилин, за което самият Вешняк незнайно защо не бърза да си признае, но нали и за това могат да се намерят хиляда и една причини без каквато и да било връзка с убийството. Например той не признава, защото е отишъл в Томилин при своята любовница Рита Нечаенко и сега се страхува да не би за изневярата му да научи Татяна, която веднага ще му спре кранчето.

Настя се изнервяше все повече и повече, съвсем бе забравила, че вече не е на служба и никой няма да й се скара за грешката. Вече и дума не можеше да става за почивка, тя трябваше просто да убие времето и да не остави нервите й да се развихрят, затова отиде в компютърната зала да погледа гостите, които пишат писма, четат информация в интернет или играят игри. Из залата се разхождаха Костя Еремеев и още един младеж, обслужващ компютрите. Настя крадешком наблюдаваше Костя, преценявайки дали му отива ролята на убиец. Ами ако именно той е маниакът? Просто в Томилин живее маниак, който убива възрастни жени, а едни лоши чичковци, които искат да принудят Бегорски да закрие клуба и да продаде имението, са се възползвали от това. Едва вчера Настя си мислеше, че може да отхвърли тази версия, защото Галина Илинична Корягина със сигурност не е била убита от маниак, но днес започна да се съмнява в собствените си изводи. Ами ако е сгрешила и маниакът все пак съществува?

В самия център на компютърната зала седяха съпрузите Путилини и Костя често минаваше покрай тях, а те постоянно му отправяха някакви въпроси и Костя спираше, навеждаше се и с тих шепот, за да не пречи на никого, им обясняваше или показваше нещо. При това лицата и на тримата ставаха меки и гальовни, но същевременно леко уплашени и дори напрегнати. Не, между семейство Путилини и Еремеев определено става нещо. Интересно, какво? И има ли то отношение към убийствата?

Тя едва дочака вечерята, бързо хапна в заведението и отиде в менажерията. „Ще се разхождам с Дружка, докато не ми се обадят — повтаряше си Настя, прикрепяйки каишката към нашийника. — Нека се вкочаня, нека ми окапят краката, но ще ходя, докато не се свърши с тази проклета неопределеност. Вече не мога да седя, камо ли да лежа, остава ми само да ходя.“

Ала добрите й намерения изтраяха кратко време, привечер температурата на въздуха рязко спадна и макар че на краката й в ботушите „луноходи“ беше топло, лицето на Настя толкова премръзна, че тя не издържа и се прибра. Разбира се, взе Дружка със себе си: когато говори на глас, тревогата леко стихва, но нали не може да разговаря сама със себе си? Това намирисва на шизофрения. А кучето, макар да не е човек, все пак е живо същество.

В стаята Настя се преоблече в анцуга, обу си дебели чорапи, загърна се с одеялото, включи телевизора и започна да коментира на глас за кучето случващото се на екрана. Даваха някакъв безкраен сериал, заснет със съвсем малко пари. Измисленото занимание й помогна, дори я увлече: оказа се, че ако преразказваш това, което виждаш и чуваш, се получава откровена безсмислица, тоест става очевидно колко зле е написан сценарият и колко бездарно е заснето и изиграно всичко.

Епизодът свърши, започна токшоу, на което всички крещяха, прекъсваха се и беше невъзможно да разбереш кой каква позиция защитава. Настя превключи канала и попадна на ски състезание. За Световната купа или за нещо друго…

— Хайде да викаме за нашите — предложи на Дружка.

Кучето размаха опашка в знак на съгласие. Настя гледаше информационното табло, което току се появяваше в ъгъла на екрана, и добросъвестно разказваше на кучето на кое място са в момента руските скиори и с колко секунди изостава всеки от тях от лидерите. Така се залиса с този процес, че неволно започна да се вълнува, особено когато един километър преди финала двама руски спортисти започнаха да притискат очевидните фаворити и да съкращават разликата. Заблещука надежда за призовите места и Настя се примъкна по-близо до екрана.

— Хайде де, миличък, давай, потърпи още мъничко, ти можеш, имаш сили, давай, давай!

Кучето застана до нея, вирна муцуна и започна тихичко да скимти.

— Йес! — радостно се провикна Настя, когато единият руски скиор пристигна втори и спечели среброто. — Ура! Дружке, победихме!

Кучето опря предните си лапи в гърдите й и близна Настя по лицето.

А после се обади Федулов. Гласът му беше уморен и ядосан.

— Пишат чистосърдечното — съобщи той. — Сега ще го допишат и тръгваме с тях за Томилин.

— Значи, и двамата признаха? — с облекчение каза Настя.

— Че къде ще се дяват.

— Отиваме ли утре в жилището на Павлова?

— Ами… — прокрадна се недоволство в гласа на Федулов, — ще отидем, ако не сте се отказали.

Но защо да се е отказала? Тя реши да не обръща внимание на интонациите на оперативния работник — той може да е в лошо настроение поради разни причини. Може да е уморен, а може просто да го боли стомах, всичко се случва.

Трябваше да се радва. Но незнайно защо, радост не я споходи. Нямаше нито умора, нито удовлетворение. Просто нищо. „Сигурно съм се уморила от вълнения и тревоги“ — помисли си Настя и изведе кучето. Нищо, сега ще заведе Дружка на мястото й, ще се прибере, ще вземе горещ душ и ще си легне. На сутринта всичко ще е минало.