Гибелна вълна

Шестнайсет

Махди обхвана с ръце лицето на Сера.

– Не ме докосвай, Махди. Ядосана съм. Не, бясна съм! След всичко, което се случи в дома на дука, мислех, че си мъртъв! – развика се Сера и го плесна по ръката. – Накара ме да вярвам, че си мъртъв.

– Може би ти се е искало да повярваш – предположи Махди.

Сера не обърна внимание на думите му.

– Откога си с Хищниците? Защо сега си с униформа на ездач на смъртта?

Махди мълчеше.

– Трябва да ми кажеш. Животът ми е в опасност, Махди. Трябва да знам какво става.

– От една година съм с Хищниците. Преструвам се на ездач на смъртта от няколко седмици.

– Защо нищо не ми каза, докато бяхме у дука? – попита Серафина. – Защо не ми каза, че си ти?

Виеше ù се свят. Допреди минута си мислеше, че годеникът ù я е изоставил. Че един непознат престъпник се е жертвал за нея. Сега се оказваше, че те са един и същи мъж, който стоеше пред нея.

– Не можех да ти кажа нищо, Сера. Даваме обет...

– Не ме интересува! – каза тя и плесна с опашка. – Ти си дал и друг обет. На мен. Или поне щеше.

– Исках само да те защитя. Опасно е да знаеш разни неща. Ако знаеш много, може да умреш.

– По-опасно е да не знам. Току-що хвърлих нож по теб, Махди. Можех... Можех да... – гласът ù пресекна.

– Няма нищо. Добре съм.

– Язид също ли е с Хищниците? Жив ли е?

Махди замълча.

– Ще го приема за „да“. Кажи му да пише на семейството си в Матали. Нийла се побърка от тревога.

– Не мога. Яз изчезна по време на акция. Ръководеше действията на бунтовниците извън Серулия. Базата му бе нападната миналата седмица. Оттогава никой не го е виждал.

Сега Серафина замълча, а Махди се опита да обясни.

– Исках да кажа нещо. През цялото време, докато бяхме заедно, ми се искаше да поговоря с теб. Но не можех, дори да не бях дал обет. Ако знаеше, че това съм аз, вероятно щеше да решиш да направиш това или онова, за да предпазиш мен, а не себе си. Не исках това да се случва. Исках да можеш да отплуваш, когато се наложи. Да ме оставиш, ако трябва. А и се притеснявах за прикритието си. Ами ако те бяха хванали? Може би щяха да те принудят да кажеш на Трахо истината.

– Никога. Никога не бих казала на тази морска измет каквото и да е.

– Трахо умее да бъде много убедителен.

– Не се страхувам от изтезания. Никога не бих те предала.

– А ако не изтезаваше теб? Ако изтезаваше Нийла? Ако беше рязал нейните пръсти, докато ти гледаш? Щеше ли да мълчиш? Преди четири дни, той отряза пръста на едно дете – дете, Сера, за да накара майка му да каже къде се крие бащата. Видях го с очите си. И не можех да направя нищо. Не можех да го спра. Това щеше да унищожи прикритието ми. Щях да спася един човек, може би, но да пожертвам хиляди. Още я виждам. Малкото момиченце. Виждам я през нощта, докато се опитвам да заспя. Чувам я. Махди подпря глава на стената и затвори очи.

– О, Махди – промълви тя. Сърцето я заболя за него.

Той я погледна, докосна кичур от косата ù с пръст и го прокара по слепоочието и после по бузата ù.

– Отива ти – усмихна се той. – Тоалетът също.

Серафина сведе поглед към дрехите си. Илюзиите, които беше създала в двореца на дука, се бяха изтощили. Отново бе с къса коса и дрехи на авантюристка.

– Благодаря – каза тя. – Нийла ги направи. Трябваше ни маскировка и тя я измисли.

– Толкова се тревожех за теб, Сера. След като отблъснахме нападателите в двореца, тръгнахме да ви търсим. Всички Хищници. Или поне тези, които оцеляха. Никъде не ви намерихме. Как избягахте?

– През огледалото.

– Наистина ли?

– Да.

– Но само най-силните магове могат да го правят. Как...

– Виж, Махди, сега аз задавам въпросите, съгласен ли си?

Сера все още беше предпазлива. Уроците, които бе научила през изминалите седмици, ù подсказваха да изчака, докато доверието ù бъде заслужено. Кой беше истинският Махди? Срамежливото, сериозно момче, в което тя се влюби преди две години? Купонджията, който откри припаднал в руините на реджията? Или всеотдайният, смел воин, с когото говореше в момента?

– Защо стана Хищник? – попита тя. Искаше да чуе цялата история от самото начало.

– Серафина, не мога да наруша...

– Обета си ли? Извинявай, но е малко късно за това. Всъщност, реално погледнато, не си го нарушавал. Не ми каза ти, аз сама се сетих.

Махди си пое дълбоко дъх.

– Всичко започна малко след като се върнах от Миромара преди две години. След като бе решено, че ще се сгодим. Първо ти пращах раковини, помниш ли?

– Дали помня? Само за тези раковини живеех – каза Серафина.

– Не спрях да го правя по собствена воля. Пратеникът ми, Камау, бе отвлечен. Заедно с двама от най-близките ми приятели, Рави и Джай.

– Как така отвлечен?

– Връщали се заедно от Миромара и спрели да пренощуват в едно село на около двайсет левги от Матали сити. Селото било нападнато. Келефу, великият везир, дойде да ми каже. Донесе ми чантата на Камау. Открили я в странноприемницата, където нощували тримата. Вътре имаше раковина от теб, огърлица, която той купи за приятелката си, и една учебна раковина. Камау се готвеше за приемния изпит във военната ни академия. Рави и Джай бяха приключили едногодишния си обмен в университета в Царно...

Махди поклати глава, развълнуван от спомена.

– Двамата с Яз израснахме с тези момчета. Бяха ни повече от приятели, бяха ни братя. Попитахме Келефу какво се прави по случая. Той каза, че съответните формуляри са били попълнени и че в селото е изпратен един батальон войници, но те не са открили нищо. Били са нападнати и други села. Никой не е знаел кой стои зад нападенията. Помолих го да прати още войници. Да разшири периметъра на издирването. Каза ми, че това ще е твърде необичайно и че трябва да се попълват още формуляри.

Серафина знаеше колко се дразни Махди от остарялата и тежка бюрокрация в Матали.

– Не можех да седя и да не правя нищо, докато хората ми изчезват – продължи той. – Попитах главнокомандващия дали може с Яз да се присъединим към войниците, които издирват изчезналите, но той каза, че ще е твърде опасно. Тогава отидохме при началника на тайните служби. Той ни попита как смятаме да помогнем, като минем под прикритие ли? Присмя ни се. Всички в царството знаеха кои сме. Тогава се ядосах. Много се ядосах. Бях изгубил трима приятели и не можех да направя нищо по въпроса. Яз също се ядоса. Всъщност онова, което накрая направихме, беше негова идея.

Серафина вдигна вежда.

– Кое онова? – попита тя.

– Промъкнахме се в конюшните с още четирима приятели, взехме няколко морски коня и отпрашихме. Отидохме сами да търсим Камау, Рави и Джай. Отсъствахме два дни. Никой не можеше да ни намери. Предизвикахме лек хаос.

– Не се и съмнявам – каза Серафина. – Ти си престолонаследникът! Какви си ги мислел?

– Изобщо не мислех. Нито тогава, нито доста време след това – призна той.

– Какво имаш предвид?

Махди вдигна поглед към тавана.

– Знаех за нападенията. Това не беше първото, случваха се от една година. Но никога не бях виждал някое от селата след погром. Беше ужасно, Сера. Най-страшното нещо, което някога съм виждал. Явно някои от селяните се бяха опитали да се бият с нападателите. По стените и подовете в къщите имаше кървави петна. Някои бяха надраскали бележки. Моля, кажете на жена ми... Моля ви, помогнете... Взеха ми децата...

Серафина облегна глава на рамото на Махди. Мълчеше. Знаеше, че когато изпитваш най-силна болка, не бива да говориш. Трябва да слушаш.

– Изгубих контрол – каза Махди. – Напълно. Скърбях за изгубените си приятели и за отвлечените селяни. Исках да поговоря с теб, липсваше ми ужасно много, а не можех даже да ти пратя раковина, защото Камау го нямаше. Той беше единственият, на когото имах доверие да ти донесе нещо толкова лично. Бях наследник на трона, вторият най-силен мъж в империята, а не можех да направя нищо за никого. Общо взето, се сринах.

Куртката му все още беше разтворена. Той допря пръсти до гърдите си, над сърцето, и извади кървава песен, примижал от болка.

Серафина загледа как нишките кръв се издигат във водата и се завихрят в образи. След няколко секунди се изправи. Неволно отвори уста. Не можеше да повярва какво вижда.

Махди и Яз в някакъв клуб, играят на друпи – игра, при която всеки от участниците се опитва да метне сребърна монета друп в чаша с брак. Който успее, дава чашата на друг участник, който трябва да я изпие. Махди и Яз явно бяха изпили повечето чаши, защото минути по-късно тя ги видя на сцената в клуба да мятат опашки сред редица балерини. Следващата картина показа как няколко часа след това седят в студио за пиърсинг и им пробиват ушите.

Серафина видя и други спомени. Как се надплуват на морски коне със смъртоносна скорост и как играят на „Свали пич“ – целта на тази игра беше да събарят човеци сърфисти от дъските им. Безразсъдно плуване с пасажи и огромни залози на мачове по кабалабонг. Безпаметни целонощни уейв-партита, след приключването на които Яз лежеше, припаднал на върха на някоя кула, и Махди висеше на една ръка от шпила и крещеше: „Серафина! СЕРАФИНА!“, преди да ги прибере имперската стража.

– Олеле – беше единственото, което Серафина каза, когато кървавата песен се разпадна във водата.

– Мда – каза Махди. – Толкова зле беше. Това продължи около година и после една нощ, или по-скоро сутрин, когато двамата с Яз се събудихме на пода на някакъв нощен клуб, пред нас стоеше човек. Дукът. Обут с панталони, с кожени обувки и туидено сако.

– Под водата? Но как...

– Не знам. Не мога да обясня повечето неща, които умееше да прави.

– Може ли... Можеше ли да прави магии? – попита Серафина.

Махди постоя замислен за момент и после каза:

– Можеше да обича, Сера. Толкова силно. Обичаше морето и всичките му обитатели. Мисля, че това беше неговата магия.

Серафина кимна.

– Стоеше пред нас, подпираше се на бастунчето си и ни гледаше – продължи Махди. – Каза ни, че трябва да се засрамим от себе си. „Така ли почитате паметта на приятелите си? На селяните?“ Това ни попита. Ние пък го попитахме кой е и откъде знае за селяните. Той ни разказа за дуковете на Венеция, за Хищниците и за Воините на вълните. Обяснихме му, че сме говорили и с главнокомандващия, и с тайните служби. Казахме, че даже сами сме се опитали да намерим селяните.

Махди отново поклати глава, този път с неудобство.

– И сега звучи не по-малко глупаво, отколкото звучеше тогава. Дукът ни каза, че вместо само да се опитваме да направим нещо, трябва да успеем да го направим. Можехме да го направим, ако станехме част от Хищниците. Така че се присъединихме. Дадохме обета. Обещахме, че ще влезем в релси, но той не се съгласи. Поиска да продължаваме да правим същото, което бяхме правили дотогава. Да висим по клубовете и да си общуваме с играчи на кабалабонг, със сирени и разглезени богаташки дечица, и с мошениците, които се въртят около тях.

– Защо?

– За да ги наблюдаваме, да си държим ушите наострени и да научаваме полезна информация. Ако например някой мошеник започнеше да пръска мокрети по клубовете, беше почти сигурно, че е продал информация за пасажите от риба-меч или за местата, където плуват акулите, на онези, които харесват месото им. Казвахме какво сме видели на дука, а той пращаше други Хищници по опашката на мошеника, за да го хванат на местопрестъплението и да го изправят пред властите. Точно това правехме в Лагуната през нощта преди нападението над Серулия. Бяхме в един клуб и се надявахме да се свържем с едни отрепки, които работят за ловците на тюлени. Исках да ти обясня, Сера. Много исках. Не можех да ти кажа истината, но исках поне да ти кажа, че това, което виждаш, не съм истинският аз. Ала тогава... ами тогава светът се обърна с главата надолу и така и не получих възможност да го направя.

Сера го погледна и най-сетне се увери, че пред нея стои истинският Махди. Питаше се дали ще има друга възможност да го опознае, да се сближат така, както се бяха сближили в миналото, да си наваксат изгубеното време.

– Какво ли не чух за вас – заразказва тя. – Онази сутрин в приемната ми Лучия разказваше как добре сте си прекарали в Лагуната. И после, когато те видях с нейния шал около главата ти...

– Си помисли, че между нас има нещо – довърши Махди.

Серафина кимна.

– Не искам Лучия.

– Но тя те иска.

– Да, знам. Казвала ми е.

Перките на Серафина настръхнаха.

– Какво? Кога?

– В затвора. Точно щяха да ме екзекутират. Лучия Волнеро е единствената причина да съм още жив.