Гибелна вълна

Трийсет и осем

Нийла се бореше като тигрова акула.

Нападателят ù я беше завлякъл зад един коралов риф. Все още стоеше зад нея, с едната си ръка бе запушил устата ù, а с другата я бе стиснал през кръста.

Няма да дам лунния камък на този мръсен ездач на смъртта, помисли си. – Няма!

Тя мяташе опашка и удряше неговата с всички сили. В един момент сграбчи ръката му и го одра силно. После впи зъби в ръката върху устата ù.

– Ох! Спри се де!

Спри се де?, учуди се Нийла. – Откога ездачите на смъртта казват „Спри се де?“

– Нийла, аз съм! Язид!

Нийла спря. Нападателят ù я освободи и тя се обърна. Ръцете ù литнаха към устата. Момчето пред нея беше кльощаво и изтощено, но определено бе Язид.

– О, богове! – възкликна тя и го прегърна.

За малко да направи брат си на кюфте. Сега го прегръщаше толкова силно, че той не можеше да диша.

– Извинявай, Яз! Съжалявам! Не знаех, че си ти. Ти си жив!

– Бях – измърмори той.

Тя го пусна, отплува назад и сложи ръце на кръста си.

– Къде, по дяволите, беше през цялото време? Защо не каза на никого, че си добре?

– Дълга история. После ще ти разкажа.

– Защо ме нападна? Изкара ми драконите!

– За да те опазя от цял отряд ездачи на смъртта. Тъкмо се готвеха да излязат през парадния вход. Щяха да те видят. Нямаше време за обяснения. Извинявай.

– Какво става? Те какво правят тук? Какви са тези знамена?

– Матали е техен.

Объркана, Нийла заклати глава. Права бях, помисли си.

– Ами мата-джи... пита-джи? – попита тя, а очите ù се напълниха със сълзи.

– Добре са. Живи са. Трахо ги държи под домашен арест, но не ги е наранил засега.

– Трахо в двореца ли е?

Язид кимна.

– Заедно с шефа си.

Нийла замръзна.

– Колфин? Той е тук?

Яз поклати глава.

– Не, Нийлс... Тя е тук.