Двайсет и четири

Серафина се протегна. Прозя се. Завъртя глава наляво и надясно. Вратните ù прешлени изпукаха.

– Трябва да поспиш малко – каза Николо. Кимна към раковините, които бе подредила на масата. – Как върви?

– Не особено добре – призна Серафина.

Започваше да губи надежда, че Балтазаар ще ù свърши работа. Оставаха само две раковини, а все още нямаше и намек за това къде Мероу е скрила талисманите.

Започна да ги прослушва, веднага щом ездачите на смъртта се махнаха от острокона. Слуша цяла нощ и през целия следващ ден. Спря само за няколко часа, за да поспи. Сега този ден свършваше и я очакваше втора безсънна нощ в бункера.

Междувременно Николо и останалите, които спаха цял ден, започваха да се будят. Бяха прокопали тунел под двореца и бяха заложили голямо количество експлозиви под бившата казарма на еничарите, в която сега бяха настанени част от войниците на Трахо. Смятаха да взривят експлозивите след няколко дни и да вдигнат казармата във въздуха.

Серафина взе поредната раковина, напукана и пожълтяла от времето. Само човекът, който слушаше раковината, можеше да чуе какво е записано на нея и този факт радваше Сера. Всеки, който знаеше нещо за талисманите, бе изложен на опасност, а тя не искаше да застрашава повече Фосегрим и другите.

Сега вдигна раковината до ухото си и гласът на Балтазаар, станал вече толкова познат, заговори.

Предишната нощ, докато слушаше първата раковина, си каза колко е изумително, че може да чува глухия глас на мъж, умрял отдавна, да долита до нея от няколко хилядолетия. В началото ù беше малко трудно да го разбира, тъй като говореше на остарял русалски, но колкото повече слушаше, толкова по-познато звучаха древните слова. Разказваше как Мероу тръгнала на път, за да открие нови води, в които да се засели морският народ. Кралицата и министрите ù проучили всичко, обясняваше Балтазаар: горите от кафяви водорасли, богатите на планктон плитчини, равнините в бездните, подводните планини, каньоните и опасностите.

Тя бе много смела, говореше Балтазаар, и проучваше лично всички опасности, без да се грижи за собствената си сигурност, като отбелязваше размерите, местоположението и основните характеристики на всяко опасно място, за да може да предупреди хората си да се пазят от него.

Коко беше права – Балтазаар наистина беше скучен. Говореше ли, говореше, изброяваше всяка палатка, всяка купа, всяка чаша, всяко копие, писалка, лъжица и седло, използвани по време на пътуването. Всяка водна ябълка, плосък червей и всяка змиорча боровинка, изядени от пътуващите. Всеки хълм, риф и пещера, които са видели по пътя си. След час на Серафина ù идваше да строши раковината в масата. След два часа ù идваше да си строши главата.

Въпреки всичко не се отказа, а започна да записва на парче пергамент от водорасли всяко опасно място, което Балтазаар споменаваше. Земите на смъртта в Кин, където изпод морското дъно извираха сяра и дим. Пресноводни езера, които бяха толкова горещи, че мигновено сваряваха всеки, който попаднеше в тях. Земите на коболдските гоблини. Пещерите на неките, кръвожадните формоменители, които обитаваха Северния Атлантик.

Сега Николо и другарите му от съпротивата се сбогуваха с Фосегрим и Сера и поеха навън. Фосегрим строго ги предупреди да бъдат внимателни. Сера им помаха и продължи да записва опасните места, които Мероу бе посетила, добавяйки Ледените въртопи в Арктика, Дупчестите низини в Ламанша и Адовите порти в река Конго. Три часа по-късно стигна до последната раковина. Списъкът ù наброяваше стотина опасни места.

Това е безнадеждно, помисли си тя, загледана в списъка. – Не бихме могли да претърсим всички тези места и за хиляда години. Колко време изгубих. Замисли се какво ли бе научил Трахо от раковините, които беше откраднал. Вероятно вече държеше някой от талисманите в ръце.

Тя вдигна последната раковина с въздишка. На нея пишеше Относно закупуването и поддръжката на морски коне. С особено внимание към разходите за фураж и медикаменти.

О, не, каза си Серафина. – Не мога да го изслушам. Не мога да губя повече време. Посегна да върне раковината в кошницата, но нещо я спря. Започнах го, значи трябва да го довърша, помисли си. Майка ù винаги настояваше за това независимо дали ставаше дума за упражняване на заклинание, докато стане идеално, за преработване на тема за домашно, или за това да разчесва Клио сама след дълга езда вместо да оставя тази работа на конярите.

Сера вдигна раковината до ухото си и зачака Балтазаар да започне да опява за високите цени на водорасловото сено. Ала гласът му звучеше рязко и издаваше обида.

Тази сутрин присъствах на среща на съветниците на кралицата в палатката ù, занарежда гласът, с цел да повдигна въпроса за вечерните ù разходки на кон, твърде честото унищожаване на здрави морски коне по време на въпросните разходки и високата цена, на която сме принудени да купуваме нови животни за подмяна в чужди води. Тъй като по местата, които посещаваме, не живеят морски хора, се налага да купуваме коне от коболдите и неките. Те знаят, че нямаме друг избор, затова слагат на животните си съответно високи цени. Отбелязах, че разходките ù са опасни не само за животните, но и за самата кралица. Неколкократно се наложи да използваме услугите на местни лечители както за нея, така и за конете. Аргументите ми обаче не я разубедиха и тя заяви, че ù е нужно да прекарва известно време сама, за да подреди мислите си. Тези разходки са безразсъдно занимание и аз отбелязвам това свое наблюдение тук, за да е сигурно след завръщането ни, че всякакви възможни обвинения в прахосничество на държавните пари ще бъдат отправени към отговорните за това, а не към невинния.

Серафина вдигна глава и се намръщи объркано. Добрите ездачи не нараняваха конете си, какво остава да ги унищожават. А за Мероу можеха да се кажат много неща, но не и че е била безразсъдна. Какво ли е правила по време на тези разходки? Колко коне е изгубила? Сера продължи да слуша и започна да записва жертвите сред конете, докато Балтазаар диктуваше.

Бял жребец, купен за подмяна на животното, изгубено във водовъртеж край бреговете на Локланак – 500 троки.

– Локланак... Това е старото име на Гренландия – каза си Серафина. Спомни си как Вража каза, че Орфео произхождал от Гренландия. Перките ù настръхнаха.

Пъстър скопен кон, купен за подмяна на животното, убито от дракон край леговището му – 400 троки. Заплащане на лечител за третиране на раните на кралицата – 30 троки.

Драконите живееха и се размножаваха само на едно място: в Индийския океан.

– А Нави е била от Индия – прошепна Серафина.

Сива кобила, купена за подмяна на животното, пометено от вятърния дух Уилиуоу във водите на Хорнос – 350 троки.

Хорнос бе името на древните морски хора за нос Хорн край бреговете на Атлантика, домът на Пира.

Червеникав жребец за подмяна на животното, изядено от Оква Нахоло в блатата край река Мекасипи – 600 троки.

– Мисисипи. Пресноводието – каза Серафина. – Никс е живеел там.

Дореста кобила за подмяна на животното, загубено във Великата бездна – 400 троки.

Това беше в Кин, на чиито брегове бе живяла Сикоракс.

Петнист скопен кон, купен за подмяна на животното, изхвърлено на брега на Иберия – 700 троки. Лечителски услуги за раната на кралицата, направена от терагогско риболовно копие – 40 троки.

Това трябваше да е испанското крайбрежие на Средиземно море, царството на самата Мероу. Иберия беше стара дума за Испания.

Когато Балтазаар започна да се оплаква от цените на седлата, Серафина свали раковината от ухото си. Мероу е яздила на места, които са били толкова опасни, че са довели до смъртта на конете ù шест пъти. Във всяко от шестте подводни царства.

– За всеки от шестте талисмана – каза тя на глас.

Пулсът ù се ускори. Беше сигурна, че Мероу не се е разхождала безцелно из всички тези опасни места. Тя е била близка с другите петима магове, дори с Орфео, преди той да изгуби ума си, и ги е загубила до един при потъването на Атлантида. Телата им така и не са били погребани официално. Не е имала гробове, над които да скърби. Не са били пети погребални песни. Дали не е занесла талисманите на места, близо до тези, от които са произхождали маговете, за да намерят покой душите им, питаше се Сера.

Ако е така, то тогава черната перла на Орфео беше скрита във водовъртежа край бреговете на Гренландия. Лунният камък на Нави беше в земята на драконите в Матали. А талисманът на Мероу – камъкът на Нерия, беше някъде близо до брега на Испания. На лейди Талия не ù бе стигнало времето да разкаже на Сера и Линг за останалите три талисмана, но Сера можеше да се обзаложи, че талисманът на Никс, каквото и да представляваше, бе в блатата на Мисисипи, талисманът на Пира беше край нос Хорн, а този на Сикоракс – във Великата бездна.

Сера се развълнува от това, че успя да научи толкова много, но в същото време се обезсърчи от факта, че оставаха още въпроси без отговор. Логично беше да започне да търси талисмана на Мероу, тъй като се намираше в собственото ù царство, но откъде точно да започне? Балтазаар не бе споменал конкретна опасност във връзка с Камъка на Нерия. Само беше казал, че Мероу е била наранена от рибар край бреговете на Испания и че конят ù е заседнал на сушата. Само че бреговата ивица на Испания беше дълга стотици километри. Беше невъзможно да я претърси цялата.

Серафина изстена от безсилие. Отговорът на този въпрос беше пред очите ù, някъде из бележките. Трябваше да е там. Защо не можеше да го види?

Тя взе писалката и надраска рисунка на голям диамант върху пергамента. Нарисува го така, както го беше описала лейди Талия – във формата на сълза.

– Хайде, Мероу, помогни ми малко – прошепна тя. – Моля те. Къде е Камъкът на Нерия?

Вратата към бункера внезапно се отвори. Николо и Доменико се появиха в подземието. Изглеждаха разстроени. Скоро Серафина разбра защо. Бяха намерили бебе. Малко момченце. Беше на не повече от два-три месеца и ревеше с цяло гърло. Николо го държеше, а Доменико пелтечеше несвързано.

– Открихме го на фабрата. Чухме го да плаче. Не мога да повярвам, че ездачите на смъртта не са го чули. Беше скрит зад един корал. Не знаем как се е озовал там. Той е бебе, магистро! Какво ще правим?

Преди Фосегрим да успее да отговори, Алесандра доплува до Николо и грабна детето от ръцете му.

Опита се да го успокои.

Oh, povero, piccolo infante![12] – загука тя. Беше от Лагуната и често превключваше на италиански. – Dolce bambino! Poveretto! Dolce infante![13]

Infante.

– О, богове – прошепна Серафина. – Знам къде е талисманът.


Загрузка...