Гибелна вълна

Четирийсет

Серафина отвори очи. Не знаеше къде е. Водите около нея бяха тъмни. Лежеше на нещо меко. На една масичка наблизо гореше магмена лампа.

Тя безшумно плъзна ръка към хълбока си и кинжала, скрит в джоба ù.

– Всичко е наред, Сера. В безопасност си.

– Махди?

– Намираш се във ферма в едно село близо до Коста Брава. Фермата е на Карло и Елена Алета Роха. Те са верни на короната.

Серафина се изправи и седна. Виеше ù се свят. Цялото тяло я болеше. Огледа се. Седеше на тясно легло в малка стаичка, обзаведена просто, по селски. Завесите на единствения прозорец потрепваха от нощното течение. На маса под прозореца бяха сложени чайник и две чаши.

Махди седеше на стол до леглото. Взе ръката ù.

– Как се чувстваш?

– По-добре съм, щом държа твоята ръка, а не тази на призрак – каза тя тихо.

– Беше от потънал кораб, нали? Така каза Коко. Сера, кажи ми, че не си направила това, което си мисля, че си направила.

– Наложи се. У нея имаше нещо, което ми трябваше. Това бе единственият начин да го получа.

– Колко време я държа за ръка?

– Не знам. Два дни, може би. Или три. Всичко ми е малко мъгляво.

– Това не може да е вярно. Никой не би могъл да преживее толкова дълго в контакт с призрак от потопен кораб.

Сера разтърси глава в опит да я проясни. Да не би да беше объркала дните? Толкова беше изтощена, че не можеше да мисли ясно.

– Какво стана, след като с Коко ме издърпахте във водата? – попита тя.

– Припадна. Не получаваше достатъчно кислород. Посиня и спря да дишаш. Направих ти изкуствено дишане. Изкашля много въздух и започна да дишаш отново.

– Щях да умра, ако не беше ти, Махди. Спаси ми живота – каза Сера и стисна ръката му. – Как се озова тук? Не трябваше ли да патрулираш из Серулия?

– Извадих невероятен късмет. Преди няколко нощи Коко дойде при мен паникьосана. Каза ми, че си тръгнала да търсиш „Деметер“ и че тя се тревожи за теб. Помоли ме да тръгна след теб. Две нощи преди това бях в двореца на вечеря с Трахо. Оказва се, че си има нова придобивка – една картина, която Рафе Тепрез е взел от дука. Направил ù е заклинание, за да не я повреди водата. Сега виси над една магмена камина и...

– И е портрет на Мария-Тереза, инфанта на Испания – довърши Серафина.

Махди я изгледа с недоумение.

– Как разбра?

– Възхитих се на портрета, когато за първи път влязох в двореца на дука. Той ми разказа, че му е далечна роднина.

– Трахо не спомена за това, но ми разправи историята на „Деметер“ и синия диамант на инфантата. Каза, че е много ценен и иска да го има.

– Иска, да – мрачно потвърди Серафина. Спомни си усещането, докато държеше камъка. Силата, която ù вливаше той, бе неповторима, едновременно плашеща и опияняваща.

– След като говорих с Коко, се разтревожих за теб, затова измислих начин да се махна от града – продължи разказа си Махди. – Отидох при Трахо и му казах, че за мен ще е голяма чест, ако ми позволи да намеря диаманта на инфантата. Той толкова се зарадва, че веднага ми разреши. Дойдох с дузина ездачи на смъртта.

– Наблизо ли са? – уплаши се Серафина.

– На около левга източно оттук. По мое предложение всички се пръснаха да търсят кораба. Освен мен. Аз тръгнах да търся теб.

– Никога няма да открият кораба и дори да го открият, няма да намерят диаманта – каза Серафина. – Инфантата беше единствената, която знаеше къде е, а аз току-що я освободих. Вече я няма. Корабът е празен.

– А диамантът?

Сера не отговори.

– Когато бяхме в убежището, ти ме помоли да ти разкажа какво става. Помоли ме да ти вярвам. Сега аз те моля да ми вярваш.

– Диамантът е у мен.

– Охо. Добре – Махди изглеждаше изумен. – И го намери на кораба?

Сера кимна.

– Странно – каза Махди.

– Защо?

– Трахо ни каза да открием кораба и после да претърсим дъното на половин левга северно от него. Каза, че инфантата е имала сокол, който е взел огърлицата с диаманта и е полетял с нея на север. Изпуснал я е на половин левга от кораба.

Серафина пусна ръката на Махди и рязко изправи гръб.

– Какво? Но това е невъзможно! Откъде знае? Само няколко души са знаели това и всичките са мъртви!

– Чакай, не разбирам... Какво са знаели?

– Не виждаш ли? Само инфантата, пиратът, който нападнал кораба, и хората, присъствали на нападението, са могли да знаят, че соколът е отнесъл огърлицата. Инфантата със сигурност не е казала на Трахо, а до вчера тя бе единствената, която би могла да го стори. Мей Фоо и екипажът му също не биха могли да му кажат. Според раковината, която изслушах, всички те са били обесени преди векове. Екипажът и пътниците на „Деметер“ също не биха могли да му кажат, тъй като всички най-вероятно са умрели в робство. Така че, откъде е научил Трахо къде е огърлицата?

Тя се намръщи.

– По-точно, откъде е научил къде би трябвало да е огърлицата?

– Какво имаш предвид?

– Инфантата излъгала Мей Фоо – обясни тя. – Огърлицата, която изпуснал соколът, била фалшива. Истинската тя скрила на кораба.

– Какво премълчаваш за този диамант, Сера? Защо е толкова важен? Защо рискува живота си заради него? Да не възнамеряваш да го продадеш, за да помогнеш на съпротивата? – попита Махди.

– Диамантът струва много повече от моя живот и никога не бих го продала. Той е мощен, Махди. Много мощен. Мисля, че благодарение на него оцелях след пътуването с инфантата. Неговата сила ме е предпазила.

Махди я гледа дълго, преди да продума.

– Има и други неща освен диаманта, за които не си ми разказала, нали?

– Исках да ти кажа. В убежището. И щях, ако не бяха нахлули ездачите на смъртта.

– Кажи ми сега.

Серафина погледна чайника.

– Може ли първо да пийна чаша чай? Ще ми дойде добре.

Махди ù наля. Тя пое чашата и започна да говори. Разказа му всичко, което се бе случило от момента, в който двете с Нийла бяха напуснали двореца на дука. Говори цял час.

Махди се облегна в стола си, зашеметен.

– Можеха да те убият, Сера – каза той. – Ездачите на смъртта. Оладелго. Рафе Тепрез. Опафагите. Защо не се върна? Защо не ми позволи да ти помогна?

– Хм, да видим... Защото нямах представа, че ти си Син? Защото така и не ми каза.

– И мислиш, че зад всичко това стои Ондалина? Мислиш, че Колфин е този, който е решил да отключи клетката на чудовището?

– Бях сигурна, че е Ондалина, преди да се видя с Астрид. Йелите бяха призовали и нея. Тя се би със звяра толкова храбро, а и се закле, че баща ù няма нищо общо с нападението над Серулия. Но после си тръгна. Не пожела да продължи борбата с нас. И вече не знам какво да мисля.

Махди обмисли думите ù.

– И аз не знам, Сера, но знам друго – историята, която ми разказа за сокола на инфантата и за фалшивата огърлица, е много добра новина.

– Защо?

– Защото Трахо вярва, че соколът е изпуснал истинската огърлица. Ако успея да намеря фалшивата и му я предам, той ще има фалшив талисман, но няма да го знае. Тогава той и Колфин, или който и да е този, който иска да освободи Абадон, няма да успее да го направи.

– Прав си. Налага се да намериш фалшивата огърлица, Махди – каза Сера. Обясни му точно къде е потъналият кораб, за да търси само на север оттам. Когато свърши с обясненията, на вратата се почука.

– Влез – каза Махди.

– Ти си будна! – възкликна Коко и заплува към леглото; Абелар я следваше по опашката. Тя силно прегърна Серафина. – Елена иска да знае дали ще искаш да вечеряш.

– Толкова късно ли стана? – учуди се Махди и погледна през прозореца. Водите бяха станали съвсем тъмни.

– Да ù кажа ли, че ще слезеш?

Серафина се усмихна.

– Да, кажи ù.

Когато Коко излезе, Махди се обърна към Серафина,

– Ще трябва да тръгна веднага след вечеря. Трябва да се върна в лагера – той се поколеба за секунда, после добави: – Сера, има новини за чичо ти. Добри новини, струва ми се.

– Какви? Какво е станало? –развълнува се тя.

– Не искам да ти вдъхвам напразна надежда, но са го видели във водите край Португалия начело на армия от коболди.

– Махди, наистина ли?

Той кимна и Серафина нададе радостен възглас.

– Чувам и че Порция Волнеро е напуснала Серулия в неизвестна посока.

– Някой знае ли защо? – попита Серафина. – Предателка ли е? На страната на Трахо ли е?

– Възможно е. Ако е така, може да е избягала, защото се е разтревожила какво ще се случи с нея, когато чичо ти си върне града.

– Ами Лучия? – попита Сера.

– Не знам. Не съм я виждал от няколко дни. Това леко ме изнервя. Лучия е като каменна риба, чиито отровни шипове се сливат с морското дъно. Най-опасна е, когато не я виждаш.

– О, Махди, това наистина е добра новина. Искам да се надявам, не мога да се въздържа, макар че малко ме е страх от надеждата – призна тя.

Лицето на Махди стана сериозно.

– И с право, Сера.

– Защо? Какво не е наред? – попита тя.

– Когато ездачите на смъртта нахлуха в Серулия, това бе нашествие. Когато Валерио се върне в града, нашествието ще се превърне в истинска война.

Той отново взе ръката ù и каза:

– Каквото и да се случи, искам да знаеш, че те обичам, Сера.

– О, Махди – прошепна тя.

– Обичам те от деня, в който те видях за първи път. В който наистина те видях – усмихна се той. – Когато слушаше някаква раковина и счупи морското ветрило, за да привлечеш вниманието ми.

– Какво? Нищо подобно не съм правила! То само се счупи!

– Аха, да. Сигурно.

– Махди! – викна тя. После се наведе към него и го целуна. Бавно и дълбоко. – И аз те обичам. Винаги съм те обичала. От момента, в който накара посланик Акмал да събори морското ветрило. За да привлечеш моето внимание.

– Сера – започна той, отново сериозен. – Не знам какво ще стане, когато чичо ти се опита да се върне в града. В момента местя хората от едно убежище в друго. Разчитам на помощта на Фосегрим и Черните перки. Трахо може да ги открие всеки момент и ако това стане... – той замлъкна, сякаш за да събере кураж да продължи, после бързо каза: – Искам да си разменим обетите.

Сера премигна.

– Махди, аз... ами... тоест... Много е неочаквано.

– Веднъж ти казах, че ти си моят избор. Аз твоят ли съм?

– Да – каза Серафина. – Завинаги.

– Тогава да го направим. Съседът на Карло и Елена е морски съдия. Казва се Рафаел. Вече говорих с него. Няма да правим пищна церемония, ти да ми обещаваш кралството, да ми родиш дъщеря и така нататък. Всъщност изобщо няма да има церемония. Няма да има бляскави пръстени и официални дрехи. Това едва ли е сватбата, за която всяка русалка си мечтае, но въпреки това ще е обет. Ще се вречем да бъдем заедно някой ден. Въпреки че Трахо иска да ни разкъса на парчета, заедно с всичко, което е важно за нас. Каквото и да се случи, искам да знам, че ти си моя и ти да знаеш, че аз съм твой. Завинаги.

Той отново взе ръката ù.

– Съгласна ли си?

Знам защо го прави, помисли си Серафина без всякакво чувство. Наближава война и той не е сигурен, че ще оцелее. Прониза я болка, позната, но въпреки това ужасно силна. Трахо ù бе отнел всичко – семейството, народа, кралството. И не спираше да иска още.

Е, този път нямаше да получи това, което иска.

Тя щеше да се врече на Махди.

Щеше да изживее тази нощ, тези скъпоценни няколко часа с него.

Щеше да вземе този мъж за свой съпруг.

– Да, Махди – каза тя. – Съгласна съм.