Гибелна вълна

Трийсет и едно

Нийла закопча на кръста си колан, инкрустиран с парчета черен корал. После си сложи обиците от конусовидни охлювни черупки и огърлицата със зъб на акула. Изкусуряването на всички подробности в тоалета винаги ù бе действало успокоително, а сега имаше голяма нужда от успокояване.

Макар да се чувстваше малко по-добре, отколкото при пристигането си в Кандина преди осем часа, все още беше неспокойна и ядосана. Образите на хората, затворени в лагера, не я оставяха на мира. Все пак бе проспала по-голямата част от деня и се бе нахранила. С настъпването на вечерта тя се почувства достатъчно силна, че да може да говори за затворниците, без да избухне в сълзи.

Преди няколко минути тя чу възгласи и викове, от което разбра, че Кора и аскарите са се завърнали. На Нийла и Уда им отне цяла нощ, за да стигнат от затвора до Нзури Бонде, но аскарите плуваха по-бързо, а и знаеха посоката.

Нийла попита една прислужница къде може да намери Кора и тя я упъти към арената. Уда, която се плашеше от аскарите, предпочете да остане в стаята. Когато Нийла приближи арената, видя, че аскарите седят в полукръг на земята и вечерят. Камуфлажът им бе изчезнал. Нагръдниците бяха заменени от меки туники от морски лен. Светлината от магмените им лампи играеше по силните им, стегнати тела и хвърляше отблясъци от тъмните, зорки очи. Сред аскарите имаше и мъже, и жени. Всички носеха бели коралови гривни на ръцете, по които имаше резки за всеки убит устобръснач. По телата на някои от тях се виждаха дълбоки белези от сблъсъците с драконите. Нийла знаеше, че за тези бойци белезите са нещо по-ценно от медал за храброст, нещо, което те демонстрираха с гордост.

Кора не беше при аскарите си. Тя стоеше в центъра на арената, обвита в тишина. Около нея се издигаха чучела за тренировка, забучени на пръти. Нийла я загледа как с опашка изкорми пълнежа на едно чучело, събори друго с пръта си и разсече трето на две с копие.

– Открихте ли затвора? – попита тя една аскара на име Басра.

Басра кимна. Тя беше слаба и мускулеста и не носеше никакви украшения освен гривната. Като на всички останали и нейната черна коса бе подстригана съвсем късо, за да не могат враговете да я хванат.

Откъм центъра на арената долетя силен, нисък вик. Поредното чучело падна.

– Какво прави Кора? – попита Нийла.

– Мисли – отвърна Басра.

– Така ли мисли Кора? Не мога да си представя как изглежда, когато се бие.

– Да – потвърди Басра снизходително. – Не можеш.

Нийла, раздразнена от резкия тон на Басра, я изгледа враждебно. В същия миг Кора изсвири пронизително. Аскарите тутакси оставиха вечерята си и заплуваха към нея. Нийла ги последва.

Кора събра всички около себе си и започна да чертае в пясъка с върха на бойния си прът. Направи схема на драконовите територии и на затвора.

– Значи си ги видяла – отбеляза Нийла.

– Видях ги, да. Видях хората си... Видях... – гласът на Кора заглъхна. Тя се извъртя и шибна едно чучело с опашка и го обезглави.

Тъй като още помнеше ефекта, който затворическият лагер бе оказал върху нея, Нийла реши да ù даде малко време. Чакаше, без да продумва, Кора да се успокои.

– Дължа ти извинение – каза Кора накрая. – Не биваше да се съмнявам в думите ти. Просто...

– Изглеждах като побъркана. Знам... Фланелката, косата, лака на ноктите, всичко. Всяка русалка, която изглежда така, със сигурност е откачена – пошегува се тя.

Кора отново стегна главата ù в мъртва хватка, после я пусна. Нийла направи гримаса и потърка шията си, а Кора заговори.

– Имаме два проблема – обърна се тя към групата аскари. – Трябва да изведем хората си от добре охраняван затвор, а Нийла трябва да вземе лунния камък, който в момента се намира в леговището на Хагарла, кралицата на драконите.

– Дали не бихме могли просто да я помолим учтиво да ни го даде? – попита Нийла с надежда.

Кора се усмихна мрачно.

– Не. Не бихме могли.

– Предполагам, че камъкът значи много за нея. Предаван е от кралица на кралица поколения наред, нали?

Кора изсумтя.

– Защо сумтиш? – попита Нийла.

– Живеем в съседство с драконите. Навършваме пълнолетие на тяхна територия. Понасяме нападенията им и понякога губим хора заради тях – каза Кора.

Нийла кимна и си спомни, че бащата на Кора бе загинал в ноктите на дракон.

– Единственият начин да победиш врага си е да го опознаеш – продължи Кора, – а ние познаваме устобръсначите. Никоя кандидат-кралица не би чакала старата да умре и да ù завещае подобно съкровище. Драконите не правят така. Младата убива старата и завзема съкровището. Така правят драконите.

– Значи няма начин просто да ни даде лунния камък – рече Нийла.

– Никакъв. Драконите са завистливи и алчни. Обожават блестящи, лъскави предмети и претърсват всеки потънал кораб за тях, освен това крадат от търговските кервани и дори нападат села. Готови са да се бият за парче стъкло, какво остава за подобна скъпоценност. Най-голямата гордост на устобръснача е да събере огромна купчина с лъскава плячка, а в пещерата на Хагарла е пълно с такива неща. Държи най-любимите си предмети в сандък и спи до него. Има и още нещо, което знаем за драконите – добави Кора. – Лакоми са. И кое е онова, което най-много обичат да ядат? Морски камшици. Смятат ги за деликатес, с все пипалата.

– Мисля, че се сещам накъде биеш – каза Нийла, развълнувана.

– Имам план. Съвсем прост. Ще изведем драконите от пещерите им и ще ги заведем до затвора. След като изплюскат всички камшици, ще ги подмамим далеч оттам.

Нийла премигна.

– Чакай малко, Кора. Нали каза, че планът е прост?

– Такъв е, на теория. Изпълнението ще е малко по-трудничко. Ако успеем, ще мога да освободя хората си, а ти ще получиш лунния камък.

– А ако не успеете? – попита Нийла.

– В такъв случай – рече Кора и вдигна рамене, – ще умрем.