Гибелна вълна

Две

– .оклам е огонМ – обясни Серафина на среброрибата.

Създанието се втренчи в нея с черните си очища.

– !агеС !ирамбърб максИ – каза то.

Серафина отново погледна огледалото. Среброрибата се беше носила доста дълго по дължината на безкрайната Зала на въздишките и накрая бе спряла тук. Огледалото пред Серафина беше счупено, от остатъка стърчаха остри парчета и на всичкото отгоре се крепеше само на две места в рамката си. Ако си глътнеше корема и плуваше настрани, може би щеше да успее да се промуши през него, но не беше сигурна и не искаше да рискува.

Всяко огледало в Залата на въздишките съответстваше на друго в подводния или в човешкия свят. От другата страна на това огледало беше Атлантида, някаква полуразрушена стая в сграда на острова, но къде точно бе тя?

В огледалото беше тъмно. Сера не можеше да види какво я очаква от другата страна. Ами ако се заклещи? Ако се окаже наполовина вътре и наполовина вън, неспособна да помръдне и от другата страна има опафаги? Тя помоли създанието да ù намери друго огледало.

Среброрибата се изправи на опашката си и после падна обратно.

– !ирамбърБ – настоя.

– !еброД !еброД – предаде се Серафина.

Може би имаше друг вход към Атлантида, може би нямаше, но беше ясно, че среброрибата няма да плува повече. Серафина слезе от гърба на животното и му подаде обещаните бръмбари. То ги изяде от ръката ù и се гмурна в течното сребро. Серафина остана сама.

Атлантида бе голям остров. Освен столицата Елизия имаше много градове и села – всичките разрушени. Сера знаеше, че може да прекара цяла вечност в търсене на друг вход и така и да не го намери. Пое си дълбоко дъх, събра ръце над главата си, сякаш щеше да се гмурка, и заплува през счупеното огледало – внимателно, за да не се одраска на някое парче. Когато и опашката ù се промуши отвъд, Серафина се намери в стая, чийто под беше покрит с отломки от стени и дърво. Беше излязла от огледалното царство, но не беше сигурна къде е попаднала.

Един-единствен тънък лъч светлина се бе проточил през цепнатина в тавана. Нищо друго не нарушаваше мрака в стаята. Серафина тихо изпя заклинание илюмината, дръпна лъча към себе си и го разшири така, че да освети цялото помещение. Когато очите ù привикнаха, видя, че стаята някога е била голяма и елегантна част от терагогска къща. Две от стените се бяха срутили, другите две все още стояха изправени. Над главата ù висяха огромни греди, които някога бяха крепили покрива. И те бяха покрити с отпадъци, а върху всичко това растяха гъсти туфи водорасли.

Серафина заплува из стаята в търсене на изход, но така и не го откри. Изпя коммовео, отново съвсем тихо, за да не издаде присъствието си. Заклинанието ù трябваше, за да помести огромните каменни късове, но не успя. Поне десетина заклинатели трябваше да пеят, за да се помръднат камъните. Тя побутна няколко тухли и други останки от стените, но успя единствено да си посипе главата с пясък и тиня.

Тогава усети вибрацията във водата. Силна беше. Онова, което я предизвикваше, със сигурност беше едро. Русалката се завъртя. На метър от нея се носеше голяма ядосана морена. Змиорката се изправи на опашка, засъска и оголи смъртоносните си зъби.

– Моля, змиорке, аз проблем на теб не – бързо каза Серафина.

Неправилната граматика на изречението, което излезе от устата ù, я стресна. Още повече я стресна фактът, че произнесе думите на змиорски, език, който не говореше.

– Какво търсиш тук? – попита змиорката тихо и заплашително.

Разбирам я! – помисли си Серафина. – Как е възможно? Линг е единствената русалка, за която знам, че говори змиорски.

Със закъснение си даде сметка, че и със среброрибата бе разговаряла на нейния език. В следващия момент се сети – кръвния обет.

Когато петте русалки бяха смесили кръвта си и се бяха заклели да обединят усилията си, за да победят Абадон, част от магията на Линг трябва да беше влязла в нея. Дали бе получила и част от магията на Нийла, Ава и Бека?

– Зададох ти въпрос, русалке – изръмжа морената и мръдна напред.

– Аз излиза. Опитва – обясни Серафина.

– Как влезе?

– През огредалото.

Сега разгневената змиорка изглеждаше съвсем объркана.

– Огредарото. Огледалото. Моля, змиорке, покажи навън.

– Има един тунел – заяви змиорката. – Но няма да можеш да влезеш в него, малък е. Ще трябва да си идеш по пътя, по който дойде.

– Не! Не може! Там лош мъж. Моля, ти, змиорке, навън.

– Ще ти покажа тунела, но няма смисъл – рече змиорката.

Тя заплува към остатъците от едната стена. Посред боклуците стоеше обло парче камък с диаметър около половин метър.

– Тук е – каза змиорката и посочи с опашка зад камъка.

В тази част на стаята беше толкова тъмно, че Серафина не бе успяла даже да види камъка, да не говорим за тунела зад него. Тя се вкопчи здраво в камъка и го размърда, за да го освободи от пясъка и наноса. После изпя второ коммовео, за да го премести от мястото му. Свали торбата си от рамо, коленичи на земята и пъхна ръка в тунела. Усети леко течение.

– Колко дълъг? – попита.

– Не много. Няма и метър.

– Аз изкопае – каза Серафина.

– Прави каквото искаш, само се махни от дома ми.

Серафина започна да загребва тиня от долната част на тунела и да я вади. Беше успяла да го разшири с цели петнайсет сантиметра, когато ръката ù се удари в нещо голямо и твърдо. Не успя да го помести и вместо това започна да изгребва тинята от стените и тавана на тунела. Заедно с тинята изхвърляше и чакъл и по-дребни парчета строителни отпадъци. Пълзеше бавно по тунела, в очите ù влизаше тиня, в устата ù пясък, а тя се молеше да не размести някой по-голям камък и тунелът да се срути върху нея. Когато най-накрая стигна до другия му край, дори не спря да огледа, а веднага запълзя обратно към леговището на морената, за да си вземе торбата.

– Благодаря ми – каза Сера на змиорката.

– За какво по-точно? – попита тя.

– Не. Теб. Благодаря ти, змиорке – поправи се Серафина.

– Все едно. Просто се махай – каза онази.

Серафина пъхна торбата си в тунела, влезе след нея и се обърна, за да може да сложи големия камък на мястото му. Не искаше да оставя толкова голяма дупка в стената на моренското жилище. После запълзя заднишком, като буташе торбата си напред с опашка. Когато премина тунела за втори път, се озова в открити води. Внимателно огледа за следи от движение наоколо, но не забеляза нищо. Водите над нея бяха бистри и искряха. От ъгъла, под който слънчевите лъчи падаха във водата, тя прецени, че е пладне. Огледа се отново и откри, че се носи край задната част на терагогската къща.

Зад нея се простираха заоблени хълмове, населени с корали и водорасли, но Сера знаеше, че преди хиляди години, преди Атлантида да потъне, по тях са отглеждали грозде и маслини. Тя заплува към фасадата на къщата с надеждата, че оттам по-лесно ще се ориентира.

От другата страна равнината внезапно пропадаше надолу. В средата на образувалата се долина, по дължината на нещо, което някога е било улица, с левги се точеха развалини. Серафина застина в изумление. Не можеше да откъсне поглед от гледката. Трябваше да търси информация, да открива талисмани и да убива чудовище, но така се развълнува, че не можеше да помръдне. Очите ù се напълниха със сълзи.

– О – прошепна тя. – О, велика Нерия, погледни го!

Къщите бяха разрушени. Храмовете – срутени. Дворците – в развалини.

Беше тихо. Пусто. Самотно.

Но все така красиво.

Място, което Серафина отдавна виждаше във въображението си, но никога не се бе надявала, че ще го види и на живо.

Изчезнала мечта. Паднала империя. Изгубен рай.

Елизия, сърцето на Атлантида.