Гибелна вълна

Двайсет и девет

– О, богове – прошепна Нийла, изумена.

Продължи още малко напред, скри се зад една скала и подаде глава, за да огледа. И преди беше виждала затвори – всяко царство ги имаше, но никога не бе виждала такъв затвор.

Видя хиляди мъже и жени. Кожата им беше в тъмните нюанси на жителите на Западен Матали. Всичките копаеха. Виждаше ги съвсем ясно. Виждаше всичко, защото оградата около затвора беше съставена от купища морски камшици – огромни биолуминесцентни медузи, почти напълно прозрачни. Сигурно бяха стотици, всяка с пипала, дълги по над седем метра и с диаметър около три метра. Носеха се по водата в кръг. Смъртоносните им пипала образуваха решетките на затвора.

– Ето защо сияя! – каза си тя.

Над затвора се носеха още морски камшици, дори по-големи от останалите, които следяха за движение във водите наоколо.

– Живи стражеви кули – прошепна Нийла.

Докато гледаше затворниците, един от тях, възрастна жена, спря да копае и се подпря на лопатата си. Явно беше напълно изтощена. В следващия момент до нея се появи ездач на смъртта. Той ù се разкрещя и я удари с дръжката на камшика си. Тя извика от болка, но отново започна да копае. Недалеч от нея, друг затворник, изпосталял мъж с парцаливи дрехи, падна на земята. Дойдоха няколко ездачи на смъртта и го извлякоха оттам.

Тогава Нийла видя нещо още по-лошо: деца. Стотици деца. Не можеше да види какво правят, но със сигурност не копаеха. Тя се разстрои. Отвори чантата си, извади едно от двете останали ù камъчета невидимки и освободи заклинанието. Трябваше да огледа по-отблизо.

– Стой тук, Уда – заповяда тя на рибката, веднага щом стана невидима. Внимателно, за да не попадне на пътя на някое пипало, тя заплува към оградата. Морските камшици бяха най-смъртоносните медузи. Болката от тяхното ужилване беше толкова силна, че можеше да спре сърцето на морски човек само за няколко минути. Камшиците не я виждаха, но можеха да усетят движенията ù във водата и щяха да размахат пипала, ако се приближеше прекалено много.

От новата си позиция Нийла виждаше съвсем ясно група деца. Те разклащаха големи правоъгълни сита, пълни с тиня. Вътре в ситата се щураха крабове и раци сред камъчета и мидени черупки. Тинята се докарваше с каруци, теглени от кльощави, страхливи морски коне. Децата също бяха много слаби и уплашени. Повечето плачеха.

Нийла обиколи целия затвор и навсякъде видя страдания. В далечния край на затвора имаше казарма, няколко набързо издигнати бараки. Зад тях двама войници стояха близо до оградата от медузи и си говореха. Нийла успя да ги подслуша.

– Прекопахме всеки проклет сантиметър кал в тая забравена от боговете адска дупка. Трахо казва, че едно време тук са били леговищата на драконите и онова трябва да е наблизо, но аз се съмнявам – рече първият.

– Заповядаха да преместим затвора пет левги на север, ако не открием нищо до луненделник – напомни му вторият.

– Колкото повече се отдалечаваме от пещерите на драконите, толкова по-добре. Сега сме само на три левги източно от тях – каза първият страж и посочи с палец надясно. – Чист късмет си е, че още не са ни надушили.

– Трахо идва вчера. Видя ли го? – попита вторият.

Първият поклати глава.

– Не беше доволен. Иска лунния камък, и то веднага – каза вторият. – Казва, че затворниците трябва да работят по-здраво. Да ядат по-малко и да ги наказваме по-сериозно, а освен това...

Войникът млъкна и вдигна глава. Отгоре премина голяма тъмна сянка.

– Това е той – каза първият. – Тепрез. Кара нови затворници.

– Дай да тръгваме – каза вторият. – Ще трябва да помагаме да ги вкарат в затвора.

Нийла погледна нагоре. За момент не видя нищо освен силуета на корпуса на огромен кораб. Докато гледаше, от него започнаха да падат някакви предмети. Когато се спуснаха по-близо до дъното, тя видя, че са клетки, пълни с морски хора.

Медузите, които се носеха над затвора, се разделиха и клетките паднаха на дъното. Стражите отвориха вратите и започнаха да крещят на хората и да ги удрят с дръжките на камшиците си. Подкараха ги като стадо към центъра на затвора. По пътя късаха всичко, което хората носеха по себе си – мънистени гривни, кърпи за глава и колани, и ги хвърляха навън през пипалата на медузите. Една гривна падна близо до Нийла. Тя я вдигна, когато стражите бяха с гръб към нея, и я прибра в джоба си. Новите затворници имаха изпити, уплашени лица. Щом ги събраха на едно място, им съобщиха, че са тук, за да копаят, докато намерят един много ценен предмет – голямо парче лунен камък, и който го намери, ще получи свободата си. На всички раздадоха лопати независимо дали бяха млади, стари, силни или немощни. Един мъж се възпротиви, че жена му е твърде болна, за да копае. Моментално го набиха.

Нийла се отдръпна от оградата, повдигаше ù се. Тогава видя, че опашката ù проблясва във водата. Камъчетата невидимки не бяха толкова мощни, колкото перлите, и заклинанието вече бе започнало да се изтощава. Тя заплува обратно към скалата, зад която я чакаше Уда, и седна на земята, за да се успокои.

– Сера грешеше, Уда – каза тя с треперещ глас. – Тепрез наистина крие хората от обезлюдените села на корабите си, но не ги води в Ондалина. Води ги в затворнически лагери. За да търсят талисманите. Трябва да пратя съобщение на останалите, но първо да се махнем оттук, преди и ние да свършим зад оградата. Или в корема на някой дракон.

Нийла се облегна на камъка и затвори очи. Не знаеше какво да прави и нямаше кой да ù каже. Сера я нямаше. Линг я нямаше. Нямаше втори помощници с формуляри в ръце. Нямаше велик везир. Нямаше я Сума, която да оправи нещата с чаша чай и чиния бингбанги. Трябваше да се оправя сама. Но как?

Тя отвори очи, после затършува в чантата си и направи това, което правеше винаги, когато беше ядосана или изплашена – потърси бонбон.

Не може да няма поне един, мислеше си отчаяно. Ужасно ù се ядеше нещо сладко. Зарови между кутийките грим, четката си за коса, кесията с мокрети... и видя яркозеленото вързопче.

– Зизи! Слава на боговете! – зарадва се тя.

Бонбонът беше посмачкан, защото беше стоял на дъното на чантата, но все пак си беше зизи. Сладкото винаги оправяше нещата. Тя разопакова бонбона с треперещи ръце, лапна го и зачака да се почувства по-спокойна и по-щастлива... Само че беше преситена от сладко и вместо това ù се догади.

Изплю бонбона.

В същия момент в главата ù заговори глас. Ето, само за теб. Кадживуху, казваше гласът. – Глътни го, скъпа. Точно както преглъщаш всичките си страхове и притеснения. Оставят такъв горчив привкус, нали?

Гласът на Оладелго. Прав беше. Точно това правеше винаги – преглъщаше страховете си с помощта на няколко бонбона, за да ги подслади.

Отново погледна към затвора, към хората в него и осъзна, че нещата няма да се оправят. Не и след един бонбон. Ако искаше да се оправят, трябваше сама да се погрижи за това.

Нийла стана, отупа тинята от опашката си и преметна чантата през рамо.

– Благодарение на проклетите стражи поне вече знаем накъде да плуваме – каза тя на Уда, когато си спомни, че единият беше посочил с палец надясно. – Ако имаме късмет, ще стигнем до Нзури Бонде до сутринта.