Трийсет и четири

– Сигурна ли си, че ще стане? – попита Нийла.

– Никак – отвърна Кора.

– Грешен отговор.

Кора не се впечатли. Беше сутринта на деня след пристигането на Нийла в Нзури Бонде. Всички станаха по тъмно и безшумно напуснаха селото. Сега Кора преговаряше плана за последен път с двама от аскарите – Каали и Лейло. И двамата бяха едри и силни, и не само че се славеха като непобедими бойци, а бяха и ездачи на китове, както научи Нийла.

– Кажете на Сето, че ще му поднеса благодарностите си, когато се срещнем, след като приключим – заръча Кора, когато обсъждането свърши. Тя допря чело до челото на Каали, а после и до това на Лейло. Изпрати ги и се обърна към другите.

– Икраан, трябва ти повече зелено отзад на врата. Джамал, виждам ти върха на плавника. Нийла... – тя въздъхна и поклати глава.

– Какво? – попита Нийла, недоволна. – Сливам се! Абсолютно се сливам!

Басра изсумтя.

– Ами така е! Какво му е на камуфлажа ми? Нямате ли си анемони в Кандина?

Кора изпя два стиха. Ярките лилави и сини петна по тялото и опашката на Нийла изчезнаха. Запя отново и цялото тяло на Нийла се покри с поне пет оттенъка на калнокафявото.

Нийла огледа ръцете си.

– Пфу – беше единственият ù коментар.

– Да не предпочиташ да ти ги отхапят? – попита Басра язвително и врътна опашка.

– Да не предпочиташ да ти ги отхапят – изимитира я Нийла.

Надменното поведение на Басра ù късаше нервите.

Кора, Нийла, Басра и още няколко аскари стояха на границата на дракoновите територии – пусти, скалисти земи, изпъстрени с гниещите трупове на всякакви морски обитатели. Половината от групата, включително Басра и Нийла, бяха маскирани. Останалите бяха в истинския си вид и цвят.

– Добре, маскираната група изглежда наред. Готови ли сме? – попита Кора.

Всички кимнаха, макар че Нийла не реагира толкова въодушевено, колкото аскарите.

– Планът ви е известен. Плуваме заедно към пещерите, после се разделяме. Моята група играе ролята на стръв и подмамва драконите към затвора. Групата на Басра в това време се прави на невидима. Щом драконите тръгнат след нас, влизате и претърсвате пещерата на Хагарла, намирате лунния камък и прибирате малко плячка. Имаш един час, Басра, след което се присъединявате към нас при затвора. Ако всичко мине добре, плуваме всички заедно към къщи – Кора млъкна, после нададе вик – Велика Нерия, бъди с нас!

– Велика Нерия, бъди с нас! – повториха в един глас аскарите.

– Велика Нерия, бъди с нас! – с леко закъснение извика и Нийла. Опита се да прозвучи твърдо като аскарите, но не ù се удаде съвсем. Басра подбели очи.

Заплуваха напред, право към сърцето на драконовите територии. Басра и групата ù плуваха ниско, съвсем близо до дъното, а Кора и нейната група се носеха високо. Всички плуваха бързо. Нийла трябваше да впрегне всичките си сили, за да не изостане. След около десет минути, Кора спря и безмълвно посочи една пещера. Входът ù беше широк и висок. Около него имаше купища разхвърляни кости. Сърцето на Нийла се качи в гърлото ù. Щом драконите се впуснеха да преследват Кора и нейната група, те трябваше да успеят да поддържат преднина цели три левги. А драконите бяха бързи плувци. Нийла се питаше дали отново ще види Кора.

Докато Басра и нейните хора стояха прилепени до дъното, всички от групата на Кора се скриха зад една скала. Самата Кора остана на открито и заплува напред, докато стигна по средата между пещерата и скалата. Тогава си пое дълбоко дъх и нададе остър, ужасяващ писък – писъкът на ранена русалка. После повтори писъка и го потрети, но нищо не се случи.

– Хайде де, смрадлива торба с черва такава! – чу я Нийла да се ядосва. – Ти отливна, миризлива, мекомозъчна...

Тогава се разнесе звук – бавен, ритмичен тътен, който разтърси земята. Кора се усмихна мрачно и отново изпищя. Няколко секунди по-късно Хагарла, кралицата на драконите, подаде глава от пещерата си.

– О. Богове – прошепна Нийла.

– Не се разкисвай, принцесо – предупреди я Басра.

– Яж ми перките, акулска муцуно – каза Нийла, на която съвсем ù беше писнало от злобните подмятания на Басра.

Басра я изгледа, но Нийла не забеляза. Очите ù, разширени до невъзможност, бяха фиксирани върху дракона.

Хагарла беше с размерите на дребен кит. Люспестата ù кожа бе лилаво-черна като синина, а коремът ù имаше белезникавия цвят на удавник. На огромната ù змийска глава се кокореха шест жълти очи с отвесни черни цепки вместо зеници. Черният ù разцепен език се подаде от устата. Тя изрева силно и Нийла видя, че пастта ù е пълна с няколко реда остри зъби, които се виеха в спирала чак до гърлото. По тях висяха останки от последното ù ядене.

Кора отново изпищя. Главата на Хагарла се стрелна към звука и присви очи, когато забеляза Кора. Драконката се напрегна и изскочи от пещерата, но Кора бе по-бърза. От другите пещери наизлизаха още дракони. Хагарла се завъртя и им изрева, за да знаят, че Кора е нейна плячка, но и те искаха да ядат русалско месо, затова се включиха в преследването.

По даден от Кора знак останалите от нейната група изплуваха иззад скалата с викове и крясъци. Появата им подлуди драконите. Нахвърлиха им се поне десетина. Кора и бойците ù заплуваха с бясна скорост, а драконите се понесоха след тях на заострените си като перки на акула криле.

Басра даде знак на своята група.

– Напред!

Пещерата на Хагарла бе изпълнена с нетърпимата миризма на разлагащо се месо и Нийла се уплаши, че ще повърне. С усилие на волята се отърси от гаденето и продължи да плува, съсредоточена върху мисията си. На двайсетина метра от входа, проходът, през който влязоха, се разширяваше в огромна зала.

– Майко мила и безгрешна! – възкликна Нийла, изумена от гледката. Залата бе пълна с невероятно количество съкровища. Златни блюда, сребърни бокали, монети, стъкло, порцеланови вази, ковани брони, бижута, чаши, парчета огледало, бронзови статуетки, алабастрови и мраморни статуи, късове обсидиан, малахит и лазурит, няколко коли, множество велосипеди, метални кафеварки, прибори за хранене, перлени гердани, мечове, ножици – всякакви предмети, които лъщяха или блестяха, бяха струпани на огромна купчина с размерите на планина.

– Наасир, събери малко плячка – нареди Басра. – Останалите, започвайте да търсите.

Наасир извади от джоба си плетен чувал и започна да го пълни. Останалите започнаха да ровят из планината от съкровища.

Нийла започна да подхвърля лъскави парчета стъкло и скъпоценности с опашката си.

– Как изобщо ще намеря лунния камък в тази купчина? – запита се тя.

– Започни със сандъка на Хагарла. Стои до гнездото ù. Там прибира най-ценните неща. Бързо. Нямаме много време – подкани я Басра.

Нийла намери сандъка и с лекота го отвори. Взе да изважда огърлици, златни корони, скъпоценни камъни, перлени нанизи, дълги колкото опашката ù. След минути беше опразнила сандъка, но лунния камък го нямаше.

– Иди да помогнеш на другите с претърсването на купчината – каза Басра. Самата тя оглеждаше гнездото на Хагарла.

– Ей! – дочу се глух глас. – Май го намерих!

– Икраан? – викна Басра. – Ти ли си? Къде си?

– От другата страна на планината.

– Какво правиш? Взимай камъка!

– Хм, няма как, шефе – каза Икраан.

Нийла и останалите хвърлиха всичко и забързаха към Икраан. Тя се носеше във водата над друго гнездо, пълно с шест боричкащи се бебета дракони, всяко с размерите на голяма бяла акула.

Едно от тях държеше златен скиптър в ноктите си. Друго – кутийка от безалкохолно. В лапите на третото се виждаше бодлив морски таралеж. Четвъртото държеше шнорхел. Петото – главата на собственика на шнорхела. В ноктите на последното драконче проблясваше лунният камък.

Нийла спря да диша. Това бе талисманът на Нави, нямаше съмнение. Камъкът беше колкото яйце на албатрос, дълъг над петнайсет сантиметра. На цвят бе сребристосин и от дълбините му се излъчваше светлина.

– Колко сладко – изкоментира Басра с леден глас. – Спинкат с играчките си.

Бебетата ги чуха и започнаха да съскат. Едно от тях се опита да изпълзи от гнездото.

– Как ще вземем камъка? – попита Наасир.

На Нийла ù хрумна идея. Тя запя, тихо и нежно.

Какво? – Басра не можа да повярва. – Как точно ще ти помогне това? Ще трябва да им видим сметката, едно по едно.

– Не, чакай, Басра! – спря я Нийла. – Виж!

Бебетата се полюляваха. Бяха спрели да съскат. Люспестите им клепачи се притвориха над жълтите очи. Нийла им пееше стара маталийска приспивна песен – майка ù я бе пяла, когато русалката беше малка. След няколко минути дракончетата бяха почти заспали, но едно от тях внезапно удари друго без видима причина. Всичките се пробудиха и отново се сборичкаха, съскайки. Нийла продължи да пее и след още няколко минути бебета най-сетне заспаха.

– Браво на теб! – прошепна Икраан.

Нийла спря да пее и заплува към гнездото. Тя бе тази, която трябваше да вземе лунния камък, тя и никой друг. Спря за момент, когато едно от дракончетата се размърда в съня си, после се насочи към онова, което стискаше камъка пред гърдите си. Бавно и предпазливо, Нийла отлепи ноктите му от талисмана и го взе. После се обърна към останалите и се усмихна.

Което беше голяма грешка.

Усети заслепяваща остра болка в гърба и изпищя. Изпусна лунния камък. Бебето дракон, от което бе взела талисмана, я беше одрало. Сега изсъска ядосано и захленчи за играчката си. От дълбоките бразди по гърба на Нийла потече кръв. Къдравите нишки се издигнаха във водата. Хленченето на брат им и миризмата на кръв събудиха и другите дракончета. Очите им рязко се отвориха, езиците им изскочиха от устите и всичките запълзяха към краищата на гнездото.

Примряла от болка, Нийла се гмурна и взе камъка. В следващия момент усети как Басра и Икраан я подхващат от двете страни. Наасир и Джамал грабнаха няколко скъпоценности от купчината на Хагарла и ги метнаха по бебетата, за да ги върнат в гнездото. Побеснели, че са ги лишили от вкусна, сочна закуска и че ги замерват с твърди предмети, всички бебета заврещяха с пълно гърло.

– Хайде, трябва да се махаме веднага! – заповяда Басра.

Нийла и аскарите заплуваха към изхода. Отдалечиха се от гнездото, от планината със съкровища и навлязоха в тунела, който трябваше да ги изведе от пещерата.

– Слава на боговете, че са прекалено малки, за да ни подгонят – рече Икраан, хвърляйки поглед през рамо. Не изпускаше ръката на Нийла.

Басра, която плуваше напред, изведнъж спря.

– Той обаче не е – каза тя.

Пред тях, на входа на пещерата, стоеше мъжки дракон. Беше по-дребен от Хагарла, но не много. Изрева към русалките и присви уши.

– Плувайте обратно към залата със съкровищата. Много, много бавно – тихо нареди Басра. – Това е единственият ни шанс.

Другите я послушаха, без да свалят очи от дракона. Той ги последва, като бавно клатеше глава наляво-надясно. От устата му се точеха сребристи нишки слюнка. Нийла имаше чувството, че е минала цяла вечност, докато стигнат в залата със съкровищата, но всъщност бяха плували само няколко секунди.

– Разпръснете се и стойте ниско – последва нова заповед от Басра.

Аскарите се пръснаха и камуфлажът им ги сля с калносивия под на пещерата. Драконът се обърка и спря. Подуши водата и се насочи към Нийла, помирисал кръвта ù.

– Ей! – извика Басра. – Ей, кухоглавият! Насам!

Драконът присви очи. Хвърли се към нея, а челюстите му щракаха заплашително. Тя отскочи назад на сантиметри от зъбите му.

– Излизайте! – завика на другите и продължи да подмамва дракона по-далеч от коридора.

Наасир, който не изпускаше торбата с плячка, реши да пробва да се промуши покрай него, но драконът го усети. Завъртя се и огромната му глава се люшна към момчето. Наасир се гмурна под гръдния кош на създанието и мина покрай предната му лапа, като се размина на косъм с щракащите челюсти. Опита се да продължи към коридора, но драконът му запречи пътя и зарева от гняв.

Икраан изруга.

– Така никога няма да излезем оттук – каза тя. – Басра, задръж му вниманието. Ще го подмамя към купчината със съкровища и към гнездото. Вие, останалите, се пригответе.

Докато Басра пляскаше с ръце към дракона и го подмамваше в нужната посока, Икраан се стрелна напред, грабна от купчината една кутия, обсипана със скъпоценни камъни, и заплува към гнездото. Нийла не виждаше какво прави, но след точно две секунди чу писъка на едно от бебетата. Сигурно е ударила някое с кутията, помисли си тя.

Когато чу писъка, големият дракон отново изрева. Обърна гръб на Басра и се закатери по купчината със съкровища.

– Тръгвайте! – долетя гласът на Икраан откъм гнездото. – Махайте се оттук!

Басра сграбчи ръката на Нийла и я дръпна към коридора.

– Не можем да я оставим! – извика Нийла.

– Нямаме избор! – отвърна Басра. – Ако се върнем за нея, може всички да загинем!

Нийла не искаше да плува с Басра. Искаше да се върне за Икраан. Но хватката на Басра беше като менгеме, а Нийла беше отслабнала от загубата на кръв и не можеше да се откопчи. Знаеше, че аскарите са обучени да изоставят другарите си, ако спасяването им би поставило в опасност цялата група. По-важно беше да оцелее групата, не отделният човек. Ако Басра не можеше да спаси Икраан, как би могла да го направи Нийла? Басра беше много по-силна от нея и вече бе взела решение.

Винаги някой друг решава, помисли си Нийла, докато Басра я дърпаше напред. – Баща ми и майка ми. Сума. Учителите ми. Великият везир. Дори вторият помощник.

Те решаваха какво да прави тя. Какво да облича. Какво да учи. Къде да ходи. Единственото, което тя решаваше сама, бе какви сладкиши да яде.

Затова ги ядеше. Един след друг. Все повече и повече. За да натъпче разочарованията и гнева си надълбоко. За да разсее мъката си с ярките лъскави опаковки. Ядеше сладкиши, за да остане самата тя сладка. За да продължи да се усмихва, да кима и да сияе, но леко, не твърде ярко.

Винаги някой друг взимаше решенията. Всеки друг, но не и тя.

С дивашки вик, тя се откъсна от Басра и заплува обратно към вътрешността на пещерата.

– Нийла, спри! – извика Басра.

Нийла не я чу. Талисманът, натежал в ръцете ù, вече не излъчваше само бледа светлинка. Нито пък Нийла. И камъкът, и тя бяха станали кобалтовосини и грееха ярко. Тя се стрелна към купчината със съкровища. Когато мина над върха ù, видя Икраан да лежи замаяна на земята край гнездото. Явно драконът я бе съборил. Сега се насочваше към нея, оголил ужасяващите си зъби, и биеше с опашка по водата.

Без да осъзнава какво прави, Нийла протегна ръката си, в която държеше талисмана. От камъка изскочиха снопчета светлина и се накъдриха като водорасли. Тя започна да навива снопчетата с другата си ръка, докато стана голяма блестяща топка. Драконът се бе надвесил над Икраан. Отвори уста и ù изсъска.

– Ей, ти, високият, тъмен грозник! – кресна му Нийла.

Драконът вдигна муцуна... и получи светлинна бомба в лицето. Зарева от болка, задраска с нокти по муцуната си и падна възнак.

Нийла пъхна лунния камък в джоба си и се метна към Икраан.

– Ставай! Бързо! – викна тя и я задърпа.

Икраан се изправи с олюляване. Нийла прехвърли ръката на аскарата около врата си и двете заплуваха над планината със съкровища. Драконът, макар и ослепял, все още имаше обоняние. Той се изкатери по купчината, размахал лапи към тях, но ги пропусна. После загуби равновесие и отново падна назад, като този път върху му се стовариха цял куп от скъпоценностите на Хагарла.

Нийла и Икраан заплуваха с всички сили към изхода на пещерата. Басра и другите ги чакаха. Басра беше побесняла. Тя сграбчи Икраан с едната си ръка и Нийла с другата и заплува напред бързо, без да спира да крещи на Нийла.

На Нийла изобщо не ù пукаше. Икраан беше с тях. Жива.

След трийсет напрегнати, бездиханни минути вече бяха извън драконовите територии. Басра спря до един риф и накара всички да се скрият под колония корали, където нямаше да ги забележи никой. Наасир веднага се залови да почиства и превързва раните на Нийла. Всички аскари носеха със себе си лекарства и бинтове и сега дадоха всичките си запаси за нея. Наасир се стараеше да бъде внимателен, но драскотините бяха дълбоки и почистването бе болезнено. Нийла изкриви лице, но не издаде звук. Когато Наасир приключи, откъсна няколко клонки водорасли и ги завърза около гърба ù, за да не падне превръзката.

– Мисля, че почистих драскотините добре, но когато се върнем в Нзури Бонде, ще трябва да отидеш при лечителя. Ноктите на драконите са страшно мръсни. Трябва да сме сигурни, че раните няма да се възпалят – обясни той.

– Русалке, ще ти останат големи белези – рече Икраан.

Нийла се обърна и я погледна, изненадана от възхищението в гласа ù.

– Говориш така, сякаш ми завиждаш. Не знам защо – каза тя. – Никога няма да мога да облека рокля с гол гръб.

Абсолютно ти завиждам! Няма нищо по-секси от белези от дракон. Не и за кандинианците. Повечето хора, които се озоват толкова близо до дракон, свършват в корема му. А ти не си и помисляй да не носиш рокли с гол гръб! Честно ти казвам, щом раните ти се излекуват, всяко момче в Нзури Бонде ще тича след теб. Нали, Наас?

Наасир се усмихна свенливо. Завърза и последната клонка водорасло.

– Това е достатъчно засега. Трябва да тръгваме към затвора.

Докато Наасир се грижеше за раните на Нийла, Басра седна встрани от останалите, на самия край на кораловата колония. Даже не дойде да види дали Нийла е добре. Докато я гледаше сега, безмълвна, с каменно изражение, Нийла се ядоса. Беше рискувала живота си, беше получила тежки рани и бе спасила Икраан. Какво още трябваше да направи, за да се докаже пред тази русалка?

Търпението ù свърши и тя заплува към Басра.

– Спасих приятелката ти, нали забеляза? За малко да стане на бебешка храна – заяви тя. – Можеше поне едно „Благодаря“ да кажеш.

Басра, без да отмества поглед от пространството пред себе си, поклати глава.

– Не, Нийла – каза тя. – Ти спаси сестра ми.

После се изправи, свали кораловата си гривна с всички резки за убити дракони и я сложи на ръката на Нийла.

– Не ти отива на тоалета, но се надявам въпреки това да я приемеш – каза тя.

Нийла погледна гривната, после преглътна буцата, появила се в гърлото ù.

– Много е старомодно аксесоарите да отиват на дрехите – каза тя. – През този сезон контрастът е всичко.

Басра допря чело до челото на Нийла.

– Благодаря ти – каза Нийла. – Винаги ще пазя гривната. Абсолютно е недостижима.

Басра се усмихна.

– Такава е, да – съгласи се тя. – Като теб.


Загрузка...