Хипнотизаторът

17.

След като се е разделил с Юна пред кафенето, Ерик отива в кабинета си, който също така ползва като стая за пренощуване, когато е в болницата. Не може да повярва, че Бенджамин е отвлечен. Просто е прекалено невероятно, прекалено абсурдно е, че един непознат е влязъл у тях и е влачил сина му по коридора, надолу по стълбите, навън на улицата и го е отнесъл нанякъде.

Нещо не се връзва.

Не е възможно Йозеф Ек да е отвлякъл сина му. Няма начин. Той отказва да го приеме.

Невъзможно е.

С чувството, че ситуацията е изцяло извън контрола му, той сяда на захабеното си бюро и звъни, и звъни, и звъни на едни и същи хора, отново и отново, като че ли от нюансите в гласовете им ще може да разчете дали са пропуснали някоя важна подробност, дали лъжат, или укриват информация.

Чувства се истеричен, когато се обажда на Айда три пъти подред. Първия път я пита дали знае Бенджамин да е имал някакви конкретни планове за почивните дни. Втория път се обажда, за да пита дали тя няма номера на някой друг негов приятел, той вече не знае с кого си общува Бенджамин в училище. Третия път пита дали двамата не са се скарали и после й дава всички телефонни номера, на които може да го намери, включително в болницата и мобилния на Симоне.

Още веднъж се обажда на Давид, който потвърждава, че никой не е виждал Бенджамин след вчерашните часове. Тогава започва да звъни на полицията. Пита какво се случва, дали има напредък. След това Ерик се обажда на всички болници в цялата Стокхолмска област. За десети път звъни на изключения мобилен на Бенджамин, обажда се на Юна и изисква с повишен глас полицията да засили търсенето, Юна да поиска повече хора и го моли да направи всичко възможно.

Ерик отива до стаята, в която лежи Симоне, но остава отвън. Струва му се, че стените се въртят, усеща как нещо го притиска. Мозъкът му се бори да разбере. В главата му кънти непрестанно: „Ще открия Бенджамин, ще открия Бенджамин“.

През остъклената врата Ерик гледа съпругата си. Вече е будна, но лицето й е уморено и объркано, устните са бледи, а тъмните кръгове под очите й са още по-дълбоки отпреди. Червеникаворусата й коса се е заплела от изпотяване. Тя върти пръстена си, усуква го и го притиска към пръста си. Ерик прокарва ръка през косата си и потърквайки брадичката си, усеща колко остра е станала брадата му. Симоне го гледа през остъклената врата, но лицето й не трепва.

Ерик влиза и тежко сяда до нея. Тя го поглежда и свежда поглед. Вижда как устните й се разтеглят в болезнена гримаса. Няколко едри сълзи бликват от очите й и носът й почервенява от плач.

— Бенджамин се опита да ме хване, протегна се към ръката ми — прошепва тя. — Но аз само лежах, не можех да се помръдна.

Ерик казва с тих глас:

— Току-що научих, че Йозеф е избягал, избягал е вчера вечерта.

— Студено ми е — прошепва тя.

Тя отблъсква ръката му, когато той се опитва да я завие със светлосиньото болнично одеяло.

— Ти си виновен — казва тя. — Толкова държеше да хипнотизираш, че…

— Стига, Симоне, вината не е моя, опитах се да спася човек, това ми е работата, да…

— А синът ти? Той не се ли брои? — крещи тя.

Когато Ерик се опитва да я докосне, тя го отблъсква.

— Ще се обадя на татко — изрича тя с треперещ глас. — Той ще ми помогне да намеря Бенджамин.

— В никакъв случай не искам да му се обаждаш — казва Ерик.

— Знаех, че ще кажеш това, но не ми пука за чувствата ти, само искам Бенджамин да се върне.

— Ще го намеря, Сиксан.

— Защо не ти вярвам?

— Полицията прави всичко възможно, а баща ти е…

— Полицията ли? Нали полицията пусна на свобода този луд — ядосано казва тя. — Не е ли така? Няма да направят нищо, за да открият Бенджамин.

— Йозеф е сериен убиец, полицията иска да го открие и ще го открие, но не съм глупав, знам, че Бенджамин не е важен за тях, не им пука за него, не наистина, не както на нас, не както…

— Нали това казвам — раздразнено го прекъсва тя.

— Юна Лина ми обясни, че…

— Той е виновен, нали той те накара да хипнотизираш.

Ерик поклаща глава и преглъща трудно.

— Изборът беше мой.

— Татко би направил всичко — тихо казва тя.

— Искам аз и ти да минем през всяка подробност заедно, трябва да помислим, трябва ни спокойствие, за да…

— Какво, по дяволите, можем да направим? — крещи тя.

Настъпва тишина. Ерик чува как някой включва телевизора в съседната стая.

Симоне лежи в леглото с извърнато настрани лице.

— Трябва да помислим — казва Ерик предпазливо. — Не съм сигурен, че Йозеф Ек е…

— Ти си глупак — прекъсва го тя.

Симоне се опитва да стане от леглото, но няма сили.

— Може ли да кажа нещо?

— Смятам да си взема пистолет и да го открия — казва тя.

— Външната врата бе отворена две нощи подред, но…

— Казах ти — прекъсва го тя. — Казах ти, че има някой в апартамента, но ти не ми повярва, никога не ми вярваш… ако само ми бе повярвал, нямаше да…

— Слушай сега — прекъсва я Ерик. — Йозеф Ек беше в болничното си легло първата нощ. Не е възможно той да е бил в апартамента и да е отворил хладилника.

Тя не го слуша, само се опитва да стане. Ядовито стене и успява да стигне до тесния гардероб, в който висят дрехите й. Ерик стои, без да й помага, гледа я как се облича, като трепери и тихо проклина сама на себе си.