Хипнотизаторът

29.

Четвъртък преди обяд, седемнайсети декември

Симоне изведнъж усеща капка кръв да се стича от долната й устна. Прехапала се е, без да забележи. Цялата й енергия е нужна, за да отклони мислите си. Баща й е бил блъснат от кола и от няколко дни лежи в една сенчеста стая в болница Санкт Йоран, и никой все още не може да прецени колко сериозно е пострадал. Единственото, което знае, е, че ударът е могъл да го убие. Главоболието като стоманено менгеме е стегнало главата й. Изгубила е Ерик, може би е изгубила Бенджамин, а сега е възможно да загуби и баща си.

Тя не знае за кой пореден път го прави, но за всеки случай отново изважда мобилния си телефон, проверява дали работи и го слага във външния джоб на чантата, където би имала лесен достъп до него, ако все пак започне да звъни.

После се навежда над баща си и оправя одеялото му. Той спи, но не издава никакъв звук. Кенет Стренг е може би единственият мъж в света, който не вдига шум, когато спи, мислила си го е много пъти.

Около челото му има снежнобяла превръзка. Под превръзката се показва тъмна ивица, синина, която слиза по едната му буза. Изглежда променен: силното натъртване, подутият нос и увисналият край на устата му.

Но не е мъртъв, мисли тя. Жив е, наистина е жив. И Бенджамин също е жив, трябва да е жив.

Симоне прави няколко крачки из стаята. Мисли как онзи ден се прибра вкъщи от Сим Шулман и говори с баща си по телефона точно преди злополуката. Той каза, че е открил Уайлорд, отиваше на място, наречено морето. Някъде на нос Луден.

Симоне отново поглежда към баща си. Той спи дълбоко.

— Татко?

Мигновено съжалява, че го е повикала. Не се събужда, но по спящото му лице пробягва болезнено изражение. Симоне внимателно опипва раната на долната си устна. Погледът й се спира върху един коледен свещник. Гледа обувките си в сините найлонови калцуни. Спомня си за един следобед преди много години, когато двамата с Кенет гледаха как майка й им маха и после изчезва с малкия си зелен фиат.

Симоне потръпва, главоболието пулсира силно в слепоочията й. Тя придърпва жилетката по-плътно около тялото си. Изведнъж чува Кенет да простенва леко.

— Татко — казва тя като малко дете.

Той отваря очи. Изглеждат мътни, не напълно будни. Бялото на едното му око е кървясало.

— Татко, аз съм — казва Симоне. — Как си?

Погледът му минава покрай нея. Изведнъж я обзема страх, че не може да вижда.

— Сиксан?

— Тук съм, татко.

Тя сяда внимателно до него и взима ръката му. Очите му отново се затварят, веждите се събират, като че ли изпитва болка.

— Татко — пита тя тихо, — как се чувстваш?

Той се опитва да я потупа по ръката, но няма достатъчно сили.

— Скоро ще съм на крака — изхриптява той. — Не се притеснявай.

Настъпва тишина.

Симоне се опитва да прогони мислите си, да отклони главоболието, да отблъсне връхлитащата я тревога. Не знае дали смее да го разпитва в това състояние, но паниката я принуждава да опита.

— Татко? — тихо пита тя. — Спомняш ли си за какво говорихме точно преди да те блъсне колата?

Той уморено присвива очи към нея и поклаща глава.

— Каза, че знаеш къде се намира Уайлорд. Говореше за морето, помниш ли? Каза, че отиваш до морето.

Очите на Кенет проблясват, той се опитва да се изправи, но стенейки, се свлича обратно надолу.

— Татко, разкажи ми, трябва да знам къде се намира. Кой е Уайлорд? Кой е той?

Той отваря уста, брадичката му трепери, когато прошепва:

— Едно… дете… той е… едно дете.

— Какво казваш?

Но Кенет е затворил очи и като че вече не я чува. Симоне отива до прозореца и поглежда към болничния комплекс. Усеща, че става течение. По прозореца личи мръсна линия. Когато издишва към нея, за миг в замъгленото стъкло вижда отпечатък от нечие друго лице. Някой друг е стоял точно там и се е навеждал към стъклото.

Църквата от другата страна на улицата е тъмна и уличните лампи се отразяват в черните й сводести прозорци. Мисли за това, че Бенджамин беше писал на Айда да не пуска Нике да ходи до морето.

— Айда — тихо казва тя. — Отивам да говоря с Айда и този път тя ще ми разкаже всичко.