Хипнотизаторът

23.

Нощта срещу петнайсети декември

В стаята му за пренощуване е студено и тъмно. Ерик изхлузва обувките си и усеща мириса на влажни листа по връхните си дрехи, когато ги оставя на закачалката. Зъзнещ от студ, си сварява вода на котлона, прави си чаша чай, взима две силно потискащи болката хапчета, след което се настанява на писалището. Не са запалени други лампи освен работната лампа на писалището. Гледа право навън в черния плътен мрак на стъклото, където различава собствения си образ, подобен на сянка до отражението на светлинния конус. Кой може да ме мрази, мисли той. Кой ми завижда, кой иска да ме накаже, да ми отнеме всичко, което притежавам, да ми отнеме живота, това, което е живо в мен, кой иска да ме съсипе?

Ерик става от писалището, запалва осветлението на тавана, разхожда се напред-назад, спира, протяга се за телефона и събаря пластмасова чашка с вода на масата. Едно ручейче бавно се насочва към Лекарския вестник. Без да може да си събере мислите, той набира мобилния номер на Симоне, оставя кратко съобщение за това, че би искал отново да погледне в компютъра на Бенджамин, и после млъква, не е в състояние да каже нищо повече.

— Извинявай — казва той тихо и хвърля телефона на масата.

Асансьорът ръмжи в коридора, той чува звука от плъзгането на вратите, а после звука от някой, който тегли поскърцващо болнично легло покрай вратата му.

Хапчетата започват да му действат и той усеща как спокойствието го изпълва и се надига нагоре като топло мляко, едно напомняне, някакво движение вътре в него, леко всмукване в корема, пробягващо през цялото тяло. Прилича на падане от голяма височина, най-напред през студен и ясен въздух, а после долу в топла и богата на кислород вода.

— Хайде, стегни се — казва сам на себе си.

Някой е отвлякъл Бенджамин, причинил ми е това, трябва да има прозорец към това някъде в паметта ми, мисли си.

— Ще те намеря — прошепва той.

Ерик гледа намокрените страници на Лекарския вестник. На една снимка новият шеф на Каролинския институт се е надвесила напред над писалището. Лицето й е размазано и тъмно от водата. Когато Ерик се опитва да махне вестника, забелязва, че той е залепнал за масата. Частта с обявите на последната страница остава на масата, наполовина са откъснати букви за Световната здравна конференция. Сяда на масата и се залавя да изстъргва остатъка от хартията с нокътя на палеца си, но се спира насред движението и се вглежда в комбинацията от букви: е, в, а.

От паметта му се надига и завърта бавна вълна, пълна с отражения и фасети, и след това напълно ясният образ на една жена, която отказва да върне нещо, което е откраднала. Знае, че тя се казва Ева. Устата й е напрегната, със следи от слюнка върху тънките устни. Тя му крещи със сдържан гняв: Ти си този, който взимаш! Само взимаш и взимаш, и взимаш! Какво щеше да кажеш, по дяволите, ако аз ти вземех нещо твое? Как мислиш, че щеше да се чувстваш? Тя скрива лицето си в ръце и казва, че го мрази, повтаря го безспир, може би сто пъти, преди да се успокои. Страните й са бледи, очите й са зачервени по края, тя го гледа, неразбираща и изтощена. Спомня си я, осъзнава, че си я спомня добре.

Ева Блау, мисли си той. Знаеше, че допусна грешка, когато се съгласи да я приеме като пациент, знаеше го още от началото.

Оттогава са минали много години. Тогава използваше хипнозата като силна и въздействаща част от терапията. Ева Блау. Името идваше отвъд другата страна на времето. Преди да спре да хипнотизира. Преди да се зарече, че никога повече няма да го прави.

Толкова силно бе вярвал в хипнозата! Та той беше видял, че ако пациентите биват хипнотизирани един пред друг, тогава забраненото посегателство, престъплението и чувството за унижение нямаше да бъде толкова трудно за разплитане. Щеше да бъде по-трудно да се отрича и по-лесно да се лекува. Вината щеше да бъде споделена, идентичността на насилника и на жертвата да се размие. Хората нямаше вече да обвиняват себе си за това, което се е случило, ако се намират в стая, където всички други са преживели същото нещо.

Защо Ева Блау беше станала негова пациентка? Вече не можеше да си спомни за какво се отнасяше нейната болка. Срещаше толкова много ужасни съдби. Хора със съсипано минало идваха при него — често агресивни, винаги уплашени, натрапчиви, параноидни, нерядко преживели осакатявания и опити за самоубийство. Много от тях влизаха и заставаха пред него само с една тънка преграда зад гърба, деляща ги от едно психотично, шизофренно състояние. Подлагани на систематично малтретиране, измъчване, фалшиво изпълнение на смъртна присъда, бяха загубили децата си, бяха жертви на инцест, изнасилване, бяха ставали свидетели на ужасни неща или принуждавани да участват в тях.

Какво беше откраднала тя — питаше се Ерик. Обвиних я за кражба, но какво беше откраднала?

Не успява да си припомни, става, прави няколко крачки и затваря очи. Нещо още се случи, но какво? Беше ли свързано с Бенджамин? При един случай беше обяснил на Ева Блау, че може да й потърси друга терапевтична група. Защо не си спомняше какво се бе случило? Да го заплашва ли беше започнала?

Единственото, което успява да извика в паметта си, е споменът за една доста ранна среща тук в кабинета: Ева Блау беше обръснала цялата си коса и се бе гримирала само около очите. Беше седнала на канапето, разкопча блузата си и му показа по един делови начин белите си гърди.

— Ти си била у дома, вкъщи — каза Ерик.

— Ти си бил у дома, вкъщи — отговори тя.

— Ева, ти ми разказа за моя дом — продължи той. — Съвсем друго нещо е да се вмъкнеш с взлом вътре.

— Не съм се вмъкнала.

— Беше счупила стъклото на прозореца.

— Камъкът счупи прозореца.