Хипнотизаторът

33.

Ерик Мария Барк седи самотен в колата на Юна Лина и гледа през прозореца към улица Тенисвеген. Черните корони на дърветата са осветени от висящите улични лампи. Черни клони, разперени срещу тъмното зимно небе. Устата му е суха, главата го боли. Прошепва нещо на себе си, после излиза от колата, прехвърля се през лентата, с която е ограден районът, и се отправя към къщата през високата заскрежена трева. Юна стои и гледа униформените мъже с лопати. Те работят в напрегнато мълчание, движенията им са почти механични. Цялото място около лехите е разкопано. Сега то представлява просто една голяма четириъгълна дупка. Върху пластмасово покривало са разположени окаляни парцали от дрехи и парчета кости. Звукът от лопатите продължава, металът удря в камък, лопатите се отпускат и полицаите изправят гръб. Ерик бавно се доближава, стъпва тежко и пряко сили. Вижда как Юна се обръща и умореното му лице грейва в широка усмивка.

— Какво става? — едва чуто пита Ерик.

Юна го пресреща, улавя погледа му и казва:

— Не е Бенджамин.

— Кой е?

— Тялото е лежало тук най-малко десет години.

— Дете ли е?

— Може би около петгодишно — отвръща Юна и тръпки полазват по гърба му.

— Значи все пак Лидия е имала син — глухо прошепва Ерик.