Хипнотизаторът

20.

Понеделник следобед, четиринайсети декември

Денят е вледеняващо студен, небето високо и синьо. Хората се движат, потънали в себе си. Уморени деца се връщат от училище вкъщи. Кенет спира пред магазина Севън-Илевън на ъгъла. На витрината му приканва предложение за кафе и коледна шафранова кифличка. Той влиза и застава на опашката, когато телефонът му иззвънява. Поглежда дисплея и вижда, че е Симоне, натиска копчето със зелената слушалка и отговаря.

— Навън ли си била, Сиксан?

— Наложи се да отида до галерията. После имах работа, която…

Тя рязко млъква.

— Чух твоето съобщение току-що, татко.

— Спала ли си? Звучиш…

— Да. Не, малко поспах.

— Добре — казва Кенет.

Среща уморения поглед на продавачката и посочва табелката с предложението.

— Проследили ли са разговора с Бенджамин? — пита Симоне.

— Още не съм получил отговор. Най-рано довечера, казаха те. Тъкмо смятах да им се обадя.

Продавачката поглежда Кенет, за да си избере коя от шафрановите кифлички иска, и той посочва бързо тази, която му се струва най-голяма. Тя я поставя в едно пликче, взима смачканата му двайсетачка и с жест го насочва към автомата за кафе и картонените чашки. Той кимва. Минава покрай остъклените витрини, където се въртят на грил кренвирши. Измъква една от нанизаните чашки, като междувременно продължава разговора със Симоне.

— Вчера си говорил с Нике? — пита тя.

— Той е чудесно момче.

Кенет натиска знака за черно кафе.

— Успя ли да разбереш нещо за Уайлорд?

— Доста.

— А какво по-точно?

— Изчакай секунда — казва Кенет.

Той взима димящата чаша кафе от автомата, поставя капак и после с кафето и пликчето с кифличката се придвижва към една от малките кръгли пластмасови маси.

— Още ли си там? — пита той и се настанява на един не особено стабилен стол.

— Да.

— Струва ми се, че става дума за няколко момчета, които мамят Нике с пари и му казват, че са герои от Покемон.

Кенет вижда мъж с разрошена коса, който бута модерна детска количка. Доста голямо момиче в розова връхна дреха лежи и смуче биберон с уморена усмивка.

— Това свързано ли е с Бенджамин?

— Покемон момчетата ли? Не знам. Може би се е опитал да ги спре — казва Кенет.

— Трябва да говорим с Айда — заявява сериозно Симоне.

— След училище, мислех.

— Какво ще правим сега?

— Всъщност имам адрес — казва Кенет.

— Къде?

— На морето.

— На морето? — пита Симоне.

— Това е единственото, което знам.

Кенет с присвити устни отпива глътка кафе. Отчупва парченце от кифличката и бързо го слага в устата си.

— Къде на морето?

— Близо до Фрихамнен — отговаря Кенет, дъвчейки. — Чак на Лоуден.

— Мога ли да те придружа?

— Готова ли си?

— След десет минути.

— Ще взема колата, оставил съм я при болницата.

— Обади се, когато пристигнеш, аз ще сляза.

— Добре, засега довиждане.

Той взима картонената чашка и остатъка от кифличката и излиза от магазина. Въздухът е сух и много студен. Няколко ученици вървят хванати за ръка. Един велосипедист прекосява улицата на кръстовището между колите. Кенет се спира на пешеходната пътека и натиска бутона на светофара. Има усещането, че е пропуснал нещо важно, че е видял нещо с решаващо значение, но не го е разбрал достатъчно добре. Колите преминават с тътен покрай него. Някакво аварийно превозно средство се чува отдалеч. Отпива малко кафе през отвора на пластмасовия капак и гледа жената, която чака от другата страна на улицата с треперещо куче на каишка. Един камион преминава плътно пред Кенет и земята се тресе от огромната тежест. Чува някакъв хихикащ смях и успява да си помисли, че звучи изкуствено, и веднага след това усеща силен удар в гърба. Прави няколко стъпки напред на шосето, за да не загуби равновесие, обръща се и вижда едно десетгодишно момиче да го гледа с ококорени очи. Сигурно тя го е блъснала, успява да си помисли той, няма никой друг там. В същия миг чува крещящия звук от спирачките на някаква кола и усеща непонятна сила да го връхлита. Някакъв огромен тежък чук удря краката му. Нещо изхрущява във врата му и изведнъж тялото му просто омеква. Всичко изчезва и той потъва в безтегловност и внезапен мрак.