Хипнотизаторът

2

Когато половин час по-късно Ерик напуска стаята, Даниела и криминалният инспектор го поглеждат.

— Ще се оправи ли? — пита Юна.

— Прекалено рано е да се каже, но…

— Момчето е единственият ни свидетел — прекъсва го Юна. — Някой е убил баща му, майка му, малката му сестричка и същият този човек по всяка вероятност в момента е на път към голямата му сестра.

— Знаем — казва Даниела. — Но сме на мнение, че полицията би трябвало да използва времето си да я издирва, а не да ни притеснява нас.

— Издирването тече, но прекалено бавно. Трябва да говорим с момчето, тъй като то вероятно е видяло лицето на извършителя.

— Може да минат седмици, преди да е възможно да се разпита момчето — казва Ерик. — Все пак не можем просто да го съживим и да му кажем, че всички от семейството му са мъртви.

— Но в състояние на хипноза можем — казва Юна.

В стаята настъпва тишина. Ерик си мисли за снега, който се сипеше над залива Брунсвикен по пътя насам. За снежинките, танцуващи между дърветата над тъмната вода.

— Не — прошепва той на себе си.

— Няма ли да стане с хипноза?

— Нищо не мога да кажа — отговаря Ерик.

— Аз съм добър физиономист — казва Юна с широка усмивка. — Ти си известен хипнотизатор, би могъл…

— Това беше блъф — прекъсва го Ерик.

— Не мисля така — казва Юна. — А и тук става въпрос за спешен случай.

Даниела се изчервява и с усмивка свежда поглед.

— Не мога — казва Ерик.

— Все пак аз отговарям за пациента — изрича Даниела с повишен тон. — И не съм особено склонна да дам разрешение за хипноза.

— Но ако прецениш, че не би било опасно за пациента? — пита Юна.

Ерик осъзнава, че криминалният инспектор поначало е смятал хипнозата за възможно решение. Разбира, че съвсем не става дума за хрумване от негова страна. Юна Лина го е помолил да дойде в болницата само за да го убеди да хипнотизира пациента, а не защото е експерт по лечение на шокови и травматични състояния.

— Обещал съм си никога повече да не се занимавам с хипноза — заявява Ерик.

— Добре, разбирам — казва Юна. — Чувал съм, че си най-добрият, но по дяволите, длъжен съм да уважа решението ти.

— Съжалявам — казва Ерик.

Поглежда към пациента през стъклото и се обръща към Даниела:

— Дали ли сте му дезмопресин?

— Не, засега изчакваме — отговаря тя.

— Защо?

— Има риск от тромбоемболични усложнения.

— Запознат съм с това мнение, но не смятам, че е вярно, често давам дезмопресин на сина ми — казва Ерик.

Юна се надига тежко от стола.

— Ще съм благодарен, ако ми препоръчате друг хипнотизатор — казва той.

— Дори не знаем дали пациентът ще дойде в съзнание — отговаря Даниела.

— Но аз разчитам, че…

— Все пак трябва да е в съзнание, за да може да бъде хипнотизиран — довършва тя и леко се усмихва.

— Той чуваше, когато Ерик му говореше — казва Юна.

— Не мисля — промърморва тя.

— Да, наистина ме чу — казва Ерик.

— Бихме могли да спасим сестра му — продължава Юна.

— Аз си тръгвам — тихо казва Ерик. — Дайте дезмопресин на пациента и помислете за барокамера.

Излиза от стаята и съблича лекарската престилка, докато минава през коридора и влиза в асансьора. Няколко души се движат из фоайето. Вратите са отключени и небето е малко по-светло. Още докато колата излиза от паркинга, той се протяга за малката дървена кутийка, която държи в жабката. Без да сваля поглед от пътя, отваря капачето с шарения папагал и туземеца, взима три хапчета и бързо ги гълта. Трябва да поспи няколко часа тази сутрин, преди да дойде време да събуди Бенджамин и да му сложи инжекцията.