Хипнотизаторът

26.

Вторник сутрин, петнайсети декември

Рано сутрин голямата сянка на сградата на кметството пада върху фасадата на полицията. Единствено най-високата кула е обляна в слънчева светлина. През първите часове след изгрева сянката от сградата на полицията изчезва и тя е огряна цялата в жълто. Меденият покрив блести, красивите орнаменти от ковано желязо с вградени канали и малки медени коруби, където се събира дъждът и се стича надолу по улуците, са покрити с искрящи капки роса. Светлината я залива през целия ден, а сенките на дърветата се въртят като часовникови стрелки и чак няколко часа преди слънцето да залезе, фасадата отново посивява.

Карлос Елиасон е застанал до своя аквариум и гледа през прозореца, когато Юна чука на вратата му и я отваря едновременно.

Карлос се сепва и се обръща. Виждайки Юна, на лицето му както обикновено се изписват противоречиви чувства. Той го поздравява със смесица от притеснение, радост и неохота, посочва с ръка към стола за посетители и забелязва, че все още държи бурканчето с храна за рибките.

— Точно гледах, че е валяло сняг — казва той неопределено и оставя бурканчето до аквариума.

Юна сяда и поглежда през прозореца. Паркът Кронеберг е покрит с тънък слой сух сняг.

— Може би ще имаме снежна Коледа, кой знае — внимателно се усмихва Карлос и сяда от другата страна на бюрото. В Сконе, където съм израснал, нямаше истински зими. Всичко винаги изглеждаше еднакво. Една сивкава светлина над полетата…

Карлос млъква изведнъж.

— Но ти не си дошъл, за да говорим за времето — казва той остро.

— Не съвсем.

Юна го поглежда спокойно и се обляга назад:

— Искам да поема случая с изчезналото момче на Ерик Мария Барк.

— Не — рязко отговаря Карлос.

— Аз бях този, който започна с…

— Не, Юна, беше ти позволено да го следиш, докато имаше връзка с Йозеф Ек.

— Все още има — упорито отговаря Юна.

Карлос става, прави няколко нетърпеливи крачки и се обръща към Юна:

— Инструкциите ни са пределно ясни, нямаме средства за…

— Мисля, че отвличането е пряко свързано с хипнотизирането на Йозеф Ек.

— Какво искаш да кажеш сега? — раздразнено пита Карлос.

— Че не може да е съвпадение това, че синът на Ерик Мария Барк изчезна само седмица след хипнозата.

Карлос сяда отново и вече не звучи толкова сигурен, опитвайки се да твърди:

— Едно избягало хлапе не е работа за Държавната криминална полиция, просто не става.

— Той не е избягал — кратко казва Юна.

Карлос хвърля бърз поглед към рибите, навежда се напред и казва по-тихо:

— Само защото си малко гузен, Юна, не мога да ти позволя…

— Тогава искам прехвърляне — казва Юна и се изправя.

— Къде?

— В отдела, занимаващ се със случая.

— Отново упорстваш — казва Карлос и се почесва раздразнено по главата.

— Но ще се окажа прав — усмихва се Юна.

— Господи — въздиша Карлос, гледа рибите си и притеснено клати глава.

Юна тръгва към вратата.

— Чакай — извиква Карлос.

Юна спира, обръща се и вдига вежди въпросително.

— Да кажем така — ти не поемаш случая, не е твоят случай, но разполагаш с една седмица да разследваш изчезването на момчето.

— Добре.

— Така че сега няма нужда да казваш „нали ти казах“.

— Добре.

Юна взима асансьора надолу до своя етаж, поздравява Аня, която му маха, без да отклонява поглед от монитора на компютъра, после минава покрай стаята на Петер Неслунд, в която е включено радиото. Един спортен журналист коментира женския биатлон с пресилен ентусиазъм в гласа. Юна се връща назад до стаята на Аня.

— Нямам време — казва тя, без да го поглежда.

— Напротив, имаш — спокойно казва той.

— Заета съм с нещо много важно.

Юна се опитва да надникне през рамото й.

— Върху какво работиш? — пита той. — Какво е това?

Тя въздиша.

— Това е търг. В момента аз съм дала най-висока цена, но друг един идиот непрекъснато наддава.

— Търг ли?

— Колекционирам фигурки от Лиса Ларшон — кратко отговаря тя.

— Онези малките дебели керамични деца ли?

— Това е изкуство, но ти не разбираш от такива неща.

Тя гледа монитора.

— Почти успях. Само някой друг да не предложи по-висока цена, и ще…

— Имам нужда от помощта ти — упорства Юна. — Нещо, свързано с работата ти. Всъщност е доста важно.

— Чакай, чакай, чакай.

Тя вдига ръка, за да го спре.

— Да, мои са! Мои са! Амалия и Ема са мои. — Тя бързо затваря страницата.

— Добре, Юна, стари финландецо. С какво искаш да ти помогна?

— Искам да притиснеш мобилните оператори и да ми осигуриш местоположението на обаждането от Бенджамин Барк в неделя. Искам точна информация откъде се е обадил. До пет минути.

— Боже, колко си кисел — въздиша Аня.

— Три минути — поправя се Юна. — Интернет пазаруването ти коства две минути.

— Гледай си работата — добродушно казва тя, когато той напуска стаята.

Той влиза в офиса си, затваря вратата, преглежда пощата и чете една картичка от Диса. Заминала е за Лондон и пише, че той й липсва. Диса знае, че той ненавижда снимки на шимпанзета, играещи голф или увити в тоалетна хартия, и поради тази причина винаги успява да намери картички с подобен мотив. Юна се колебае дали да обърне картичката, или просто да я изхвърли, но естествено, е любопитен. Обръща я и го побиват тръпки от погнуса. На нея има булдог с пояс, моряшка шапка и лула в устата. Той се усмихва на старанието на Диса и точно закача картичката на корковото табло, когато звъни телефонът.

— Да?

— Получих отговор — казва Аня.

— Бързо стана.

— Казаха, че са имали технически проблеми, но че вече са се обадили на инспектор Кенет Стренг преди час и са му съобщили, че базовата станция се намира в Йевле.

— В Йевле — повтаря Юна.

— Казаха, че още не са напълно готови. След ден-два, във всеки случай тази седмица, ще могат да определят точно къде се е намирал Бенджамин, когато се е обадил.

— Можеше да дойдеш при мен и да ми кажеш това, само на четири метра съм от…

— Да не съм ти прислужница?

— Не си.

Юна написва Йевле на празния лист в тетрадката пред себе си и отново взима телефона.

— Ерик Мария Барк — веднага отговаря Ерик.

— Юна се обажда.

— Какво става? Откри ли нещо?

— Току-що получих приблизителното място на обаждането.

— Къде е?

— Единственото, което знаем засега, е, че базовата станция се намира в Йевле.

— Йевле ли?

— Малко на север от река Далелвен и…

— Знам къде се намира Йевле, просто не разбирам, искам да кажа…

Юна чува как Ерик се движи из стаята.

— Ще имаме точното място тази седмица — казва Юна.

— Кога?

— Надяват се, утре.

Той чува, че Ерик сяда.

— Значи поемаш случая, нали? — пита той с напрегнат глас.

— Поемам случая, Ерик — сухо казва Юна. — Ще намеря Бенджамин.

Ерик се прокашля и когато гласът му отново е уверен, казва бързо:

— Мислих кой би могъл да направи това, и имам едно име, което искам да провериш, беше моя пациентка, Ева Блау.

— Блау, като синьо на немски ли?

— Да.

— Заплашвала ли те е?

— Трудно е за обяснение.

— Веднага ще я проверя.

В слушалката настъпва тишина.

— Бих искал да се срещна с теб и Симоне колкото може по-скоро — казва Юна след малко.

— Така ли?

— Не е правено повторно разиграване на престъплението, нали?

— Разиграване ли?

— Ще проверим кой е имал възможност да види похитителя на Бенджамин. Вкъщи ли сте след половин час?

— Ще се обадя на Симоне — казва Ерик. — Ще те чакаме там.

— Добре.

— Юна — казва Ерик.

— Да?

— Знам, че обикновено става въпрос за часове, за да се залови похитителят. Че първото денонощие е определящо — бавно казва Ерик. — А вече са изминали…

— Не вярваш ли, че ще го намерим?

— Това е… Не знам — прошепва Ерик.

— Обикновено не греша — тихо отговаря Юна с ясен глас. — И аз смятам, че ще открием твоето момче.

Юна затваря телефона. После взима листчето с името на Ева Блау и отново влиза при Аня. В стаята й се усеща силна миризма на портокали. До компютъра с розова клавиатура стои купа с различни цитрусови плодове, а на стената виси голям лъскав плакат, показващ една мускулеста Аня да плува бътерфлай на Олимпийските игри.

Юна се усмихва.

— Участвах в щафетното плуване в казармата, трябваше да мога да преплувам десет километра със сигнално знаме. Но бътерфлай никога не съм го умеел.

— Прахосване на енергия, това представлява.

— Мисля, че е красиво — приличала си на плуваща русалка — казва Юна.

В гласа на Аня има известна гордост, когато се опитва да обясни:

— Усъвършенстването на координацията е доста трудно, става дума за обратен ритъм и… както и да е.

Аня се протяга доволно и големият й бюст почти докосва Юна, който е застанал до бюрото й.

— Да — казва той и изважда листчето. — Сега искам да ми провериш някого.

Усмивката на Аня застива.

— Така и предполагах, че ще искаш нещо от мен, Юна. Беше прекалено хубаво, прекалено приятно. Помогнах ти с онази телефонна антена и ти влезе тук с чаровната си усмивка. Почти си помислих, че ще ме поканиш на вечеря и нещо…

— Ще те поканя, Аня. Когато му дойде времето.

Тя поклаща глава и взима листчето от ръката на Юна.

— Проверка на човек. Спешно ли е?

— Много е спешно, Аня.

— Но защо тогава седиш и се закачаш с мен?

— Мислех, че искаш…

— Ева Блау — замислено повтаря Аня.

— Не е сигурно, че това е истинското й име.

Аня притеснено хапе устни.

— Измислено име — казва тя. — Това не е много. Нямаш ли нищо друго? Адрес или нещо подобно.

— Не, нямам. Единственото, което знам, е, че е била пациентка на Ерик Мария Барк в Каролинската университетска болница преди десет години, вероятно само за няколко месеца. Но провери в регистрите, не само обичайните, а и във всички останали. Има ли някоя Ева Блау, записана в университета? Ако си е купувала кола, трябва да фигурира в регистъра на транспортни средства… дали някога си е изкарвала виза, има ли карта за някоя библиотека… различни дружества, клубове за въздържатели, искам да провериш и регистъра за защитени самоличности, жертви на престъпления…

— Да, да, тръгвай вече — казва Аня, — за да мога да си върша работата.