Хирургът

10

Дори в понеделник следобед в „Грамърси пъб“ имаше екшън. Беше седем вечерта и корпоративните ергени бяха плъпнали из града. Това беше тяхна територия.

Ризоли седна на една маса край входа, където усещаше как горещият градски въздух нахлува през вратата всеки път, когато тя се отвореше, за да пропусне поредния клонинг на модното списание „Джи Кю“, поредната офис кукла Барби, олюляваща се върху осемсантиметрови токчета. С обичайния си делови костюм с панталон и разумни ниски обувки, Джейн се чувстваше като възрастна придружителка на млада госпожица. В този момент влязоха две млади жени, лустросани като добре гледани домашни котки, които оставиха след себе си трайна диря от парфюм. Ризоли никога не слагаше парфюм. Имаше едно-единствено червило, прибрано някъде в задната част на шкафчето с тоалетните принадлежности в банята заедно с изсъхналата спирала и тубичката фон дьо тен. Беше купила гримовете преди пет години от козметичния щанд в един универсален магазин, мислейки, че с подходящите инструменти за създаване на илюзии дори тя би могла да изглежда като Елизабет Хърли, като момиче от корицата на модно списание. Продавачката й бе нанесла крем и пудра, туш и червило, и когато бе приключила, триумфиращо й бе поднесла огледалото и бе попитала с усмивка:

— Какво мислите за новия си вид?

А Ризоли си бе помислила, че мрази Елизабет Хърли, задето бе дала лъжлива надежда на жените. Суровата истина беше, че някои жени никога няма да бъдат красиви и Ризоли беше една от тях.

И така, Джейн седеше незабелязана и отпиваше от бирата си, докато наблюдаваше как пъбът се изпълва с народ. Посетителите бяха шумни, от всички страни се носеха гласове и тракане на ледени кубчета, смеховете бяха прекалено силни, прекалено принудени.

Ризоли се изправи и започна да си проправя път към бара. Там показа баджа си на бармана и рече:

— Имам няколко въпроса.

Той почти не погледна картончето й, после натисна бутоните на касовия апарат, за да маркира някаква напитка.

— Добре, казвай.

— Спомняте ли си да сте виждали тази жена тук?

Джейн постави снимка на Нина Пейтън на тезгяха.

— Да, и ти не си първото ченге, което пита за нея. Още няколко жени-детективи идваха тук преди около месец.

— От отдел „Сексуални престъпления“ ли?

— Предполагам. Искаха да знаят дали съм видял някой да опитва да сваля жената на снимката.

— И видяхте ли?

Той сви рамене.

— Тук всеки опитва да го прави. Не се и старая да бъда в течение.

— Но си спомняте, че сте виждали тази жена, така ли? Името й е Нина Пейтън.

— Виждал съм я тук няколко пъти, обикновено с приятелка. Не знам как се казва. Не се е появявала от известно време.

— Знаете ли защо?

— Не.

Барманът взе една гъба и започна да бърше тезгяха, вече отклонил вниманието си от своята събеседница.

— Аз ще ви кажа — продължи Ризоли, повишавайки гневно глас. — Защото някакъв мръсник е решил да се позабавлява. Затова дошъл тук, за да си намери жертва. Огледал се, видял Нина Пейтън и си рекъл: „Ето ти подходящо котенце“. Със сигурност не е видял човешко същество, когато я е погледнал. Видял е единствено нещо, което може да използва и да захвърли.

— Слушайте, не е необходимо да ми разказвате това.

— Напротив, необходимо е. И е необходимо да го чуете, защото се е случило буквално под носа ви, но вие сте предпочели да не го видите. Някакъв мръсник пуска наркотик в питието на една жена. Съвсем скоро на нея й става зле и тя се замъква в тоалетната. Мръсникът я хваща за ръката и я извежда навън. И вие не сте видели нищо от това?

— Не — сопна се барманът. — Не съм.

В помещението се бе възцарила тишина. Ризоли забеляза, че хората я гледат ококорени. Без да каже нито дума повече, тя се върна при масата си.

След малко разговорите се подновиха.

Тя видя как барманът плъзна две уискита към някакъв мъж, видя как мъжът подаде едното от тях на някаква жена. Видя как чашите се вдигат до устните и езиците облизват солта по ръба на чашите с коктейл „Маргарита“, гледаше как хората отмятат глави назад, докато водката, текилата или бирата се изливат в гърлата им.

Видя също как мъжете зяпат жените. Отпиваше от бирата си и се чувстваше опиянена, но не от алкохол, а от гняв. Тя, самотната жена, седнала в ъгъла, виждаше със стряскаща яснота какво представлява в действителност това място. Място за водопой, където се събираха хищници и плячка.

Пейджърът й изписука. Беше Бари Фрост.

— Каква е тази шумотевица? — попита той, а тя едва успяваше да го чува на фона на шума.

— Седя в един бар. — Джейн се обърна и погледна към съседната маса, откъдето гръмна смях. — Не те чух какво каза?

— … някакъв лекар на улица „Марлборо“. Имам копие от лекарското заключение.

— Чие лекарско заключение?

— На Даяна Стърлинг.

Ризоли се надвеси моментално напред, фокусирала цялото си внимание в слабия глас на своя събеседник.

— Кажи ми отново. Кой е лекарят и защо Стърлинг е ходила при него?

— Лекарят е жена. Д-р Бони Гилеспи. Гинеколог на улица „Марлборо“.

Нов взрив от смях удави думите му. Джейн постави длан върху ухото си, за да чуе следващите му думи.

— Защо Стърлинг е ходила при нея? — попита тя.

Но вече знаеше отговора, виждаше го право пред себе си, докато се взираше в бара, където двама мъже разговаряха с някаква жена като два лъва, преследващи зебра.

— Сексуално насилие — отговори Фрост. — Даяна Стърлинг също е била изнасилена.

— И трите са били жертва на сексуално насилие — заяви Мур. — Но нито Елена Ортис, нито Даяна Стърлинг са съобщили за това в полицията. Разбрахме за изнасилването на Стърлинг само защото проверихме местните женски клиники и гинеколози, за да разберем дали не се е обърнала към някой от тях с такъв проблем. Стърлинг не е споделила за нападението си дори със своите родители. Когато им се обадихме тази сутрин, те бяха шокирани, като научиха за случилото се.

Едва беше минало десет сутринта, но лицата, които виждаше около масата в конферентната зала, изглеждаха изпити. Всички страдаха от липса на сън, а ги очакваше още цял дълъг ден.

Лейтенант Маркет каза:

— Значи единственият човек, който знае за изнасилването на Стърлинг, е гинекологът от улица „Марлборо“?

— Д-р Бони Гилеспи. Това е единственото посещение на Даяна Стърлинг. Отишла е, защото се е страхувала да не е заразена със СПИН.

— Какво знае за изнасилването д-р Гилеспи?

На въпроса отговори Фрост, който беше разговарял с лекарката. Той отвори папката, където беше заключението от лекарския преглед на Даяна Стърлинг.

— Ето какво е написала д-р Гилеспи: „Трийсетгодишна бяла жена иска да й бъде направено изследване за СПИН. Секс без предпазни мерки преди пет дни, ХИВ-статусът на партньора не е известен. Когато я попитах дали партньорът е бил от някоя рискова група, пациентката се разстрои и се разплака. Разкри, че сексуалният акт не е бил по взаимно съгласие и не знае името на нападателя си. Не желае да съобщава за случилото се в полицията. Отказва да бъде изпратена в кабинет за психологическа помощ на пострадалите от изнасилване“. — Фрост вдигна поглед. — Това е цялата информация, която д-р Гилеспи получава от нея. Тя прави на пациентката гинекологичен преглед, тества я за сифилис, гонорея и ХИВ и й казва да дойде отново след два месеца за повторно изследване на кръвта за ХИВ. Пациентката обаче не се появява, защото е мъртва.

— И д-р Гилеспи изобщо не се обажда в полицията? Дори след убийството?

— Не е разбрала, че пациентката й е мъртва. Не е видяла новините, където е съобщено за убийството й.

— Взети ли са влагалищни проби след изнасилването? За изследване на спермата?

— Не. Пациентката, ъъъ… — Фрост се изчерви от смущение. Някои теми бяха трудни за обсъждане дори за женен човек като него. — Направила си промивки няколко пъти, непосредствено след нападението.

— И никой не може да я обвини за това — намеси се Ризоли. — По дяволите, аз сигурно бих си направила промивки с Лизол20.

— Три жертви на изнасилване — произнесе Маркет. — Това не е случайно.

— Ако откриете изнасилвача — обади се Цукер, — мисля, че ще откриете вашия извършител. Какъв е статусът на ДНК-пробата от Нина Пейтън?

— Лабораторията разполага със спермата от почти два месеца, но не е направила нищо с нея — отвърна Ризоли. — Затова им запалих огън под краката. Нека стискаме палци нашият извършител вече да е в CODIS.

CODIS или Комбинирана индекс система за ДНК21 беше националната база данни за ДНК-профили на ФБР. Системата беше още в зачатие и генетичните профили на половин милион осъдени извършители не бяха вкарани в нея. Вероятността да открият съответствие с известен извършител беше изключително малка. Маркет погледна към д-р Цукер.

— Нашият извършител първо изнасилва жертвата си. А после, след няколко седмици, се връща, за да я убие? Това звучи ли разумно?

— Не е нужно да звучи разумно за нас — отвърна Цукер. — Само за него. Не е необичайно за изнасилвачите да се връщат, за да атакуват жертвата си втори път. Там се намесва чувство за собственост. Установява се някаква връзка, макар и патологична.

Ризоли изпръхтя.

— И ти наричаш това „връзка“?

— Между жертва и малтретиращ. Звучи извратено, но такава връзка наистина съществува. Базира се върху властта. Първо той й я отнема, превръща я в нещо под нивото на човешко същество. Тя се превръща в предмет. Той го знае и което е още по-важно — тя го знае. Именно фактът, че тя е увредена, унизена, може да го възбуди достатъчно, за да го накара да се върне. Първо я белязва с изнасилването. После се връща, за да установи пълното си господство.

„Увредени“ жени — помисли си Мур. Това беше свързващото звено между тези жертви. Катрин също беше между получилите трайно увреждане.

— Той не е изнасилвал Катрин Кордел — заяви Томас.

— Но тя е жертва на изнасилване.

— Нейният нападател е мъртъв от две години. Как Хирургът я е идентифицирал като жертва? Как изобщо тя се е появила на екрана на неговия радар? Тя никога не е говорила за нападението, с никого.

— Говорила е за него онлайн, нали? Онзи частен чатрум… — Цукер направи пауза. — Божичко. Възможно ли е да намира жертвите си чрез Интернет?

— Изследвахме тази теория — отвърна Мур. — Нина Пейтън дори няма компютър. А Кордел никога не е разкривала името си на когото и да било от въпросния чатрум. Така че отново се връщаме към въпроса: „Защо Хирургът се е фокусирал върху Кордел?“.

— Той изглежда обсебен от нея — каза Цукер. — Прави невъзможното, за да й се подиграва. Рискува, само и само да й изпрати по имейла снимката на Нина Пейтън. И това довежда до катастрофална за него поредица от събития. Снимката отвежда полицията право до вратата на Нина. Той е принуден да се измъкне спешно и не успява да довърши започнатото убийство, не успява да си достави търсеното удоволствие. Дори още по-лошо — оставя жив свидетел. Най-лошата от всички грешки.

— Това не е била грешка — обади се Ризоли. — Той е искал тя да остане жива.

Забележката й предизвика скептични изражения по лицата на насядалите около масата.

— Как иначе ще обясните подобен провал? — продължи тя. — Снимката, която е изпратил по Интернет на Кордел, е имала за цел да ни привлече. Той я изпрати и ни изчака. Изчака да се обадим в дома на жертвата. Знаел е, че сме на път. И накрая не й е прерязал както трябва гърлото, защото искаше да я намерим жива.

— О, да бе — изсумтя Кроу. — Всичко това стана в съответствие с неговия план.

— А причината да постъпи така? — попита Ризоли.

— Причината беше написана върху дясното бедро на жертвата — отвърна Джейн. — Нина Пейтън е била подарък за Кордел. Дар, предназначен да й изкара акъла от ужас.

Настъпи тишина.

— Ако е така, значи е постигнал целта си — обади се Мур. — Кордел е ужасена.

Цукер се облегна назад и се замисли върху теорията на Ризоли.

— Поел е доста голям риск само за да уплашиш една жена. Това е признак за мегаломания. Би могло да означава, че така декомпенсира. Точно това се случи в крайна сметка с Джефри Дамър и Тед Бънди. Те изгубиха контрола над своите фантазии. Станаха лекомислени. И тогава допуснаха своите грешки.

Цукер стана и се доближи до графиката на стената. Там имаше три имена на жертви. Под името на Нина Пейтън написа четвърто име — Катрин Кордел.

— Тя не е една от неговите жертви… засега. Но поради някаква причина той я е идентифицирал като интересуващ го обект. Как я е избрал? — Цукер огледа присъстващите. — Разговаряхте ли с колегите й? Някой от тях стана ли причина в главата ви да зазвъни тревожно звънче?

— Елиминирахме Кенет Кимбъл, лекаря в „Бърза помощ“ — каза Ризоли. — Той беше дежурен през нощта, когато беше нападната Нина Пейтън. Разговаряхме също така с повечето мъже от хирургическия екип.

— Ами партньорът на Кордел, д-р Фалко?

— Д-р Фалко не е елиминиран.

Сега вече Джейн определено привлече вниманието на Цукер и той се загледа в нея със странна светлинка в очите. „Сбърканият поглед“, както го наричаха ченгетата от отдел „Убийства“.

— Разкажи ми нещо повече по въпроса — помоли тихо той.

— На хартия всичко около д-р Фалко изглежда страхотно. Дипломира се в Масачузетския технологичен институт като инженер по аеронавтика. И като лекар — в Харвард. Специализира хирургия в „Питър Бент Бригам“. Отгледан от самотна майка, издържа се сам през цялото си следване. Пилотира собствен самолет. Освен това изглежда добре. Не е Мел Гибсън, но може да замае главата на някоя и друга жена.

— Хей, Ризоли класифицира заподозрените според външността им. Това ли е методът на дамите ченгета?

Джейн го изгледа враждебно.

— Онова, което казвам — продължи тя, — е, че този мъж би могъл да има много жени, стига да пожелае. Но от сестрите разбрах, че единствената жена, която го интересува, е Кордел. Не е тайна, че многократно я е канил да излязат заедно. А тя неизменно му отказва. Може би започва да му писва.

— Логично е да държим под око д-р Фалко — отсъди Цукер. — Но нека не стесняваме прекалено рано списъка. Да се върнем към д-р Кордел. Има ли други причини Хирургът да я избере за жертва?

Мур преобърна въпроса му.

— Ами ако тя не е просто поредната плячка в цяла една поредица? Ами ако винаги е била обектът на неговото внимание? Всяко едно от тези нападения е било активиране на случилото се с онези жени в Джорджия. И на онова, което за малко не се е случило със самата Кордел. Изобщо не опитахме да обясним защо имитира Андрю Капра. Нито пък защо се е фокусирал върху единствената оцеляла от неговите жертви. — Посочи към списъка. — Ами ако тези жени — Стърлинг, Ортис, Пейтън — са просто заместители? Сурогати на основната жертва?

— Теорията за репресивната мишена — отсъди замислено Цукер. — Не можеш да убиеш жената, която мразиш наистина, защото е прекалено властна. Прекалено силна и плашеща. Затова убиваш заместител, жена, която олицетворява мишената.

— Искате да кажете, че реалната му мишена винаги е била Кордел? Но той се страхува от нея?

— Това е същата причина, поради която Едмънд Кемпър убива майка си едва в края на своето убийствено забавление — каза Цукер. — Именно тя е била реалната мишена през цялото време, жената, която е презирал. Вместо това той разрежда събрания си гняв върху главите на други жертви. С всяко нападение символично е унищожавал майка си отново и отново. В началото не бил в състояние да я убие, защото се чувствал потиснат от прекаления й авторитет. На някакво ниво се страхувал от нея. Но с всяко следващо убийство добивал все по-голяма увереност. Усещане за сила и власт. И в крайна сметка постигнал целта си. Разбил черепа на майка си, обезглавил я, изнасилил я. И като акт на финално унижение изтръгнал ларинкса й и го хвърлил в кофата за боклук. Реалната мишена на неговия гняв била най-сетне мъртва. Тогава идва край на поредицата от убийства. И тогава Едмънд Кемпър се предал.

Бари Фрост, който обикновено пръв изказваше своите предположения на мястото на престъплението, изглеждаше леко отвратен от бруталния финал на историята за Кемпър.

— Значи първите три атаки — рече той, — са може би просто загряването за главното събитие?

Цукер кимна.

— Убийството на Катрин Кордел.

Мур изпита почти физическа болка, като видя усмивката, с която Катрин влезе в чакалнята на клиниката, за да го приветства, защото знаеше, че въпросите му несъмнено щяха да разрушат радостта, с която го бе посрещнала. Докато я гледаше сега, не виждаше жертва, а една топла и красива жена, която незабавно го хвана за ръката и явно нямаше намерение скоро да го пусне.

— Надявам се, че моментът е удобен да поговорим — започна той.

— Винаги ще намеря време за теб. — Отново тази омагьосваща усмивка. — Искаш ли чаша кафе?

— Не, благодаря.

— Тогава да влезем в кабинета ми.

Тя се настани зад бюрото си и зачака да й разкрие новините, които носеше. През последните няколко дни се беше научила да му се доверява и сега го погледна, без да се преструва. Погледът й беше уязвим. Томас бе спечелил доверието й като приятел и сега се готвеше да го разруши на хиляди парченца.

— За всички е ясно — започна той, — че Хирургът се е фокусирал върху теб.

Тя кимна.

— Това, което се питаме, е защо. Защо възкресява престъпленията на Андрю Капра? Защо ти си се превърнала в център на неговото внимание? Ти знаеш ли отговора на тези въпроси?

Тя премигна объркано.

— Нямам никаква представа.

— Ние мислим, че имаш.

— И откъде бих могла да знам как мисли той?

— Катрин, той можеше да преследва всяка друга жена в Бостън. Можел е да избере някоя, която е неподготвена, която няма представа, че я преследват. Това е логичният начин на действие — да тръгне след лесната жертва. Ти си най-трудната плячка, която би могъл да избере, защото вече си нащрек срещу неговата атака. На всичкото отгоре той затруднява задачата си още повече, като те предупреждава. Като те дразни. Защо?

В очите й не бе останала и следа от топлия прием. Внезапно тя изправи рамене и стисна дланите си в юмруци.

— Отново ти казвам, че не знам.

— Ти си единствената физическа връзка между Андрю Капра и Хирургът. Общата жертва. Все едно Капра е още жив и продължава оттам, където е приключил. А е приключил там, където си ти. Единствената, която се е измъкнала.

Младата жена гледаше надолу към бюрото си, към спретнато подредените папки. Към медицинското заключение, което бе написала със стегнат и четлив почерк. Макар да стоеше абсолютно неподвижно, кокалчетата на ръцете й бяха изпъкнали, бели като слонова кост.

— Какво не си ми казала за Андрю Капра? — попита едва чуто Томас.

— Не съм скрила нищо от теб.

— През нощта, през която те нападна, защо дойде в дома ти?

— Какво общо може да има това?

— Ти си била единствената жертва, която Капра е познавал като личност. Другите са били непознати, жени, които е избирал из баровете. Положението с теб обаче е различно. Той те е предпочел.

— Той беше… може би ми беше ядосан.

— Дошъл е да те види във връзка с нещо в работата. Грешка, която е допуснал. Така си казала на детектив Сингър.

Катрин кимна.

— Не ставаше въпрос само за една грешка, а за цяла поредица. Медицински грешки. Не беше проследил пациент с ненормални резултати на кръвните изследвания. Всичко това говореше за прекалено лекомислие. Казах му го сутринта на същия ден, в болницата.

— Какво точно му каза?

— Че би трябвало да се насочи към друга специалност. Защото аз няма да го препоръчам да стажува още една година като хирург.

— Той заплаши ли те? Изрази ли гняв?

— Не. Това беше странното. Просто го прие. И… и ми се усмихна.

— Усмихна ли?

Младата жена кимна.

— Сякаш това всъщност нямаше значение за него.

Мур потръпна. Тогава не е имало как да знае, че усмивката на Капра прикрива непроницаем гняв.

— По-късно същия ден, в дома ти — попита той, — когато те нападна…

— Вече съм мислила върху случилото се. Писано е в показанията ми. Всичко е в тях.

Томас направи пауза. После, макар и неохотно, продължи:

— Има неща, които не си казала на Сингър. Неща, които си пропуснала.

Тя вдигна очи, бузите й бяха почервенели от гняв.

— Не съм пропуснала нищо!

Противно му беше, че трябва да я притиска с още въпроси, но нямаше избор.

— Прегледах доклада от аутопсията на Капра — рече той. — Не потвърждава показанията, които си дала в полицията в Савана.

— Разказах на детектив Сингър точно какво се случи.

— Казала си, че си лежала просната на едната страна на леглото. Че си се пресегнала под него, за да вземеш пистолета. От тази позиция си се прицелила по Капра и си стреляла.

— И това е вярно. Кълна се.

— Според аутопсията куршумът е преминал нагоре през корема и през гръдната част на гръбнака, като по този начин го е парализирал. Тази част съвпада с твоите показания.

— Защо тогава твърдиш, че съм излъгала?

Мур направи отново пауза, плачеше му се, че трябва да продължава да я притиска. Да й причинява болка.

— Проблемът е с втория куршум — поясни той. — Изстрелян е отблизо, право в лявото му око. Ти обаче си лежала на пода.

— Трябва да се е привел напред и тогава да съм стреляла…

— Трябва ли?

— Не знам. Не помня.

— Не помниш да си изстреляла втория куршум?

— Не. Да…

— Каква е истината, Катрин?

Произнесе го тихо, но не успя да смекчи язвителността на тона си.

Тя скочи на крака.

— Няма да позволя да ме разпитват по такъв начин. Аз съм жертвата.

— А аз се опитвам да те опазя жива. Трябва да знам истината.

— Казах ти истината! А сега мисля, че е време да си вървиш.

Приближи се до вратата, отвори я със замах и ахна стреснато.

Пред нея стоеше Питър Фалко, протегнал ръка с явното намерение да почука.

— Добре ли си, Катрин? — попита той.

— Всичко е чудесно — отвърна сопнато тя.

Питър премести очи към Мур и погледът му се изостри.

— Какво е това? Полицейски тормоз?

— Задавам няколко въпроса на д-р Кордел, това е всичко.

— В коридора обаче нещата звучаха съвсем другояче. — Питър погледна към колежката си. — Искаш ли да го изпратя до изхода?

— Мога да го направя и сама.

— Не си длъжна да отговаряш на никакви въпроси.

— Много добре го знам, благодаря ти.

— Добре. Но ако имаш нужда от мен, аз съм навън.

Питър хвърли последен предупредителен поглед към полицая, после се обърна и се запъти към кабинета си. От другия край на коридора насам гледаха Хелън и занимаващата се с медицинската документация секретарка. Смутена, Катрин затвори вратата. Остана известно време с гръб към Томас. После изправи гръбнак и се обърна към него. Независимо дали щеше да му отговори сега или по-късно, въпросите щяха да висят между тях.

— Не съм пропуснала да ти кажа нищо — заяви тя. — Ако не съм в състояние да ти кажа всичко, което се случи през онази нощ, то е защото не си го спомням.

— Значи показанията ти пред полицията в Савана не са напълно верни.

— Бях все още хоспитализирана, когато ги дадох. Детектив Сингър ме водеше през случилото се, за да ми помогне да събера парчетата като пъзел. Казах му онова, което мислех, че е вярно по онова време.

— А сега вече не си сигурна, че е вярно.

Тя поклати глава.

— Трудно ми е да разбера кои спомени са реални. Доста неща не мога да си спомня заради лекарството, с което ме е дрогирал Капра. Рохипнол. От време на време ме връхлита някакъв образ. Нещо, което може да бъде или да не бъде реално.

— И връхлитат ли те все още?

— Случи ми се за последен път снощи. За първи път от месеци. Мислех, че съм приключила с тях, че вече са си отишли.

Приближи се до прозореца и се загледа през него. Гледката се помрачаваше от издигащите се бетонни структури. Кабинетът й гледаше към болницата и от него се виждаха редиците прозорци на болничните стаи. Това беше поглед към личния свят на болните и умиращите.

— Две години изглеждат доста дълъг период — додаде тя. — Достатъчно дълъг, за да забравиш. Но в действителност две години не са нищо. Нищо. След онази нощ не можех да се върна в къщата си. Не можех да стъпя на мястото, където се беше случило това. Наложи се баща ми да ми събере нещата и да ме премести на ново място. Уж бях хирург, свикнала с гледката на кръв и вътрешности. Но дори мисълта да тръгна по коридора и да отворя вратата към спалнята си… беше достатъчна, за да ме облее студена пот. Баща ми опита да разбере, но той е стар военен и не приема слабостта. Мисли за това като за военна рана, нещо, което зараства и после човек продължава живота си. Каза ми да порасна и да го преодолея. — Катрин поклати глава и се засмя горчиво. — Да го преодолея. Звучи толкова лесно. Той нямаше представа колко трудно ми беше дори да излизам навън всяка сутрин. Да стигна до колата си. Да бъда толкова уязвима. След време просто престанах да разговарям с него, защото знаех, че е отвратен от моята слабост. Не съм му се обаждала от месеци… Бяха ми нужни две години, докато постигна контрол над страха си. Да заживея сравнително нормално, без да ми се струва, че нещо ще се хвърли отгоре ми от всеки храст. Успях да си върна живота. — Прокара длан по очите си, избърсвайки бързо и гневно сълзите. Гласът й стихна до шепот. — А сега го изгубих отново…

Трепереше от усилие да не се разплаче, прегърнала ръцете си, в които бе забила нокти, опитвайки да възвърне самоконтрол. Мур стана от стола и се приближи до нея. Застана зад нея, като се питаше какво щеше да се случи, ако я докосне. Дали щеше да се дръпне? Дали допирът на мъжка ръка щеше да я отблъсне? Наблюдаваше безпомощно как тя се свива навътре в себе си, опасявайки се, че може да се разпадне всеки миг пред очите му.

Докосна нежно рамото й. Тя не трепна, не се дръпна. Обърна я с лице към себе си, ръцете му я обгърнаха и я придърпаха към гърдите му. Дълбочината на мъката й го шокира. Усещаше как цялото й тяло вибрира от болка, по начина, по който бурята барабани по полюшващия се мост. Макар Катрин да не издаде звук, той усещаше треперливото й поемане на въздух, приглушените ридания. Притисна устни към косата й. Не успя да се сдържи, безпомощността й засегна някаква скрита дълбоко в същността му струна. Обхвана лицето й в дланите си и я целуна по челото, по веждите.

Тя замря в обятията му и той си помисли: „Пресякох границата“. Побърза да я пусне.

— Съжалявам — промълви Томас. — Това не трябваше да се случва.

— Не. Не трябваше.

— Можеш ли да го забравиш?

— А ти можеш ли? — попита тихо тя.

— Да. — Изправи се. И го каза отново, по-твърдо, сякаш за да убеди сам себе си. — Да.

Катрин сведе поглед към ръката му и той разбра в какво се беше загледала. В брачната му халка.

— Надявам се, че можеш, заради съпругата ти — рече тя.

Целта на коментара й беше да го накара да се почувства виновен. И го постигна.

Мур се взря в пръстена си, в най-обикновената златна халка, която носеше от толкова отдавна, че му се струваше сраснала се със собствената му плът.

— Казваше се Мери — промълви той.

Знаеше какво си беше помислила Катрин — че предава съпругата си. И го изпълни почти отчаяното желание да обясни, да се оправдае.

— Случи се преди две години. Мозъчен кръвоизлив. Не я уби, не веднага. В продължение на шест месеца продължавах да се надявам, чаках да се събуди… — Поклати глава. — „Хронично вегетативно състояние“, така го наричаха лекарите. Боже, колко мразех тази дума — „вегетативно“. Сякаш беше растение или дърво. Пародия на жената, която беше. Малко преди да умре не можех да я позная. Беше се свършила.

Докосването й го свари неподготвен и сега беше негов ред да трепне. Двамата се гледаха безмълвно на сивата светлина, влизаща през прозореца. „Никаква целувка или прегръдка не може да накара двама души да се почувстват по-близки, отколкото се чувстваме в момента ние — помисли си той. — Най-интимната емоция, която могат да споделят двама души, не е нито любовта, нито желанието, а мъката.“

Звукът от интеркома сложи край на магията. Катрин премигна, сякаш внезапно си бе припомнила къде се намира. Обърна се към бюрото си и натисна бутона.

— Да?

— Д-р Кордел, току-що се обадиха от Интензивното отделение. Имат нужда от вас.

По погледа на Катрин Томас разбра, че една и съща мисъл бе минала през ума и на двамата: „Нещо се е случило с Нина Пейтън“.

— За дванайсето легло ли става дума? — попита младата жена.

— Да. Пациентката току-що се събуди.