Хирургът

12

Преместиха Джейн Доу.

Държах епруветка с кръвта й в ръката си и съм разочарован, че е хладна на пипане. Стояла е прекалено дълго в лабораторията и телесната топлина, съдържала се преди в епруветката, бе преминала през стъклото и се бе разпръснала във въздуха. Студената кръв е нещо мъртво, без сила или душа и не ме вълнува, фокусирам се върху етикета, бяло правоъгълниче, закрепено за стъклената епруветка, с името на пациента, номера на стаята и болничния номер. Макар името да е „Джейн Доу“, аз знам на кого принадлежи в действителност тази кръв. Тя не е вече в Интензивното отделение на хирургията. Преместена е в стая №538 — в Хирургическото отделение.

Върнах епруветката на лабораторната стойка, където стои с още двайсетина други епруветки, затворени с гумени капачета в синьо, пурпурно, червено и зелено, като съответният цвят показва на каква процедура трябва да бъдат подложени. Пурпурното капаче е за преброяване на различните кръвни телца, синьото — за измерване времето на съсирване, червеното — за химическия състав и електролитите. В някои от епруветките с червено капаче кръвта вече е започнала да се съсирва, образувайки стълбчета тъмен желатин. Преглеждам купчината предписания за лабораторни изследвания и намирам написаното на името на Джейн Доу. Тази сутрин д-р Кордел поиска две изследвания — пълна кръвна картина и серумните електролити. Ровя по-дълбоко, сред бележките за изследванията от снощи, и намирам копието от друго предписание от д-р Кордел.

„Газ за артериална кръв, след интубиране. Два литра кислород за вкарване през ноздрите.“

Извадили са тръбичката от ларинкса на Нина Пейтън. Тя диша самостоятелно, вдишва въздуха без механична помощ, без тръбичка в гърлото.

Стоя неподвижно на работното си място, не мисля за Нина Пейтън, а за Катрин Кордел. Тя мисли, че е спечелила този рунд. Мисли, че е спасителят на Нина Пейтън. Време е да я науча къде й е мястото. Време е да се научи на смирение.

Вдигам телефона и се обаждам в болничната кухня. Отговаря някаква жена, чува се тракане на подноси. Наближава часът за вечеря и тя няма време за губене в приказки.

— Обаждам се от Пет Запад — лъжа аз. — Мисля, че сме объркали хранителния план на двама пациенти. Можете ли да ми кажете каква е записаната диета за стая 538?

Последва пауза, докато тя пише по клавиатурата и се обажда в „Информация“.

— Прозрачни течности — отговаря тя. — Правилно ли е?

— Да, правилно. Благодаря.

И затварям телефона.

Тази сутрин във вестника писаха, че Нина Пейтън остава в кома и в критично състояние. Това не е вярно. Тя е будна.

Катрин Кордел й е спасила живота, в което бях сигурен.

Една лаборантка идва насам и поставя върху плота таблата си с пълни с кръв епруветки. Усмихваме се вместо поздрав, както правим всеки ден, двама приятелски настроени колеги, които, поради липса на информация, предполагат най-доброто един за друг. Тя е млада, със стегнати гърди, които повдигат като пъпеши бялата й престилка. Има също така хубави прави зъби. Взема нов набор лабораторни реквизити, махва ми и се отдалечава. Питам се дали кръвта й има солен вкус.

Машините гъргорят и бръмчат, тананикайки неспирно приспивна песен.

Приближавам се до компютъра и извиквам списъка с пациенти за Пет Запад. Стаите в тази част са двайсет и са подредени във формата на буквата „Н“, като стаята на сестрите се намира в напречната чертичка на буквата „Н“. Преглеждам списъка с пациентите, общо трийсет и трима, чета възрастта и диагнозите им. Спирам на дванайсетото име, в стая 521.

„Мистър Хърман Гвадовски, 69 години. Лекуващ лекар: д-р Катрин Кордел. Диагноза: спешна лапаротомия за множество коремни травми.“

Стая 521 се намира успоредно на стаята на Нина Пейтън. Стаята на Нина не се вижда от 521-ва.

Кликвам върху името на мистър Гвадовски и влизам в лабораторните му изследвания. Той е в болницата от две седмици и резултатите се точат екран след екран. Представям си ръцете му — вените му приличат на път от синини и дупчици от игли. От нивото на кръвната му захар разбирам, че е диабетик. Големият брой бели кръвни телца показва, че има някаква инфекция. Забелязвам също така, че са направени посевки от материя взета от раната на стъпалото му. Диабетът е увредил кръвообращението на крайниците и краката му започват да некрозират. Виждам, че са направени посевки и от секретите, взети от мястото, където е забита иглата на системата във вената.

Фокусирам се върху електролитите му. Нивото на калия му се покачва стабилно. От 4.5 преди две седмици, през 4.8 — миналата седмица и 5.1 — вчера. Той е стар и поразените му от диабета бъбреци полагат усилия да изхвърлят ежедневно образуваните токсини, които се събират в кръвта. Токсини като калий.

Не е нужно много, за да бъде преобърнат корабът му.

Не съм виждал нито веднъж мистър Хърман Гвадовски — поне не лице в лице. Приближавам се до редичките с пълните с кръв епруветки, подредени на плота, и гледам етикетите. Там са наредени пробите от Пет Изток и Запад, общо двайсет и четири епруветки. Намирам епруветка с червено капаче от стая 521. Кръвта на мистър Гвадовски.

Вземам епруветката и я изучавам, докато я въртя бавно под светлината. Не се е съсирила и течността вътре изглежда тъмна, сякаш иглата, пробола вената на мистър Гвадовски, вместо това се бе натъкнала на кладенец със застояла вода. Махам капачето и подушвам съдържанието на епруветката. Усещам мириса на пикочната киселина на старостта, сладникавата миризма на инфекцията. Помирисвам тяло, което вече е започнало да се разлага, макар главният мозък да продължава да отрича, че обвивката около него умира.

Така се запознавам с мистър Гвадовски.

Приятелството ни няма да трае дълго.

Анджела Робинс беше съвестна сестра и се раздразни, че дозата антибиотици за десет часа на Хърман Гвадовски все още не беше пристигнала. Приближи се до секретарката на Пет Запад и каза:

— Все още очаквам лекарствата за венозно приложение за Гвадовски. Дозата му „Зосин“ трябва да се сложи незабавно.

— О! Току-що се сетих. — Секретарката стана и се приближи до една кутия на другия плот. — Преди малко го донесоха от Четири Запад.

— Четири Запад ли?

— Изпратили лекарството погрешно на долния етаж. — Секретарката провери етикета. — Гвадовски, 521-А.

— Точно така — отговори Анджела и взе малкия пакет.

По обратния път към стаята прочете етикета, потвърждаващ името на пациента, лекуващия лекар и дозата „Зосин“, добавена към торбичката с физиологичен разтвор. Всичко изглеждаше както трябва. Преди осемнайсет години, когато беше започнала работа като „новоизлюпена“ сестра, можеше просто да влезе в стаята с лекарствените продукти на отделението, да вземе торбичка с течност за венозно приложение и да я добави към необходимото лекарство. Няколко грешки, допуснати от забързани сестри, няколко получили голяма известност съдебни дела, бяха променили това положение. Сега дори най-обикновената торбичка с физиологичен разтвор за венозна употреба с добавен калий трябваше да мине през болничната аптека. Това означаваше още едно административно звено, още едно колелце във вече и без това прекалено тежката машина на здравеопазването, която Анджела никак не обичаше. Именно поради това торбичката беше пристигнала с един час закъснение.

Включи новата торбичка към системата и я окачи на стойката. Мистър Гвадовски така и не помръдна. Беше в кома вече две седмици и от него започваше да се носи миризма на смърт. Анджела бе работила като сестра достатъчно дълго, за да се научи да разпознава тази напомняща кисела пот миризма, предвещаваща края. Щом я усетеше, казваше шепнешком на другите сестри: „Този тук няма да го бъде“. Точно това си помисли и сега, докато преглеждаше жизнените показатели на пациента. Този тук няма да го бъде. Въпреки това вършеше работата си толкова грижливо, колкото и за всеки друг пациент.

Беше време за обтриването с гъба. Донесе леген с топла вода до леглото, натопи кесия за баня и започна да обтрива лицето на мистър Гвадовски. Той лежеше с отворена уста, със сух и набразден език. Ако само можеше да го пуснат да си върви. Ако само можеха да го освободят от този ад. Но синът никога нямаше да позволи това и в резултат на това старецът живееше, ако това изобщо можеше да се нарече „живот“, сърцето му продължаваше да бие в разлагащата се обвивка на тялото.

Свали болничната нощница и провери мястото, където иглата бе вкарана във вената. Раната й се стори леко зачервена, което я разтревожи. По ръцете му вече не бяха останали места, където да намерят здрава вена. Това бе единственото място, откъдето можеха да получат достъп до кръвообращението му, и Анджела се стараеше да поддържа раничката чиста и непрекъснато да сменя превръзката. След обтриването щеше да я смени отново.

Обтри надолу торса, прокарвайки кесията за баня по ребрата. Виждаше се, че този човек никога не е бил мускулест, но това, което бе останало сега, бе нещо подобно на пергамент, опънато по костите.

Чу стъпки и не остана доволна, като видя, че в стаята влиза синът на мистър Гвадовски. С един поглед я накара да заеме отбранителна позиция — ето какъв тип човек беше — вечно посочваше грешките и недостатъците на другите. Както правеше често и със сестра си. Веднъж Анджела ги чу да спорят и едва се въздържа да не се намеси в защита на сестрата. Все пак не беше тук мястото да казва на този син какво мисли за агресивното му поведение. Но и не беше нужно да се държи прекалено приятелски с него. Затова просто кимна и продължи обтриването.

— Как е той? — попита Иван Гвадовски.

— Без промяна.

Тонът й беше хладен и делови. Искаше й се той да си тръгне, да сложи край на малката церемония, която трябваше да имитира загриженост, и да я остави да си върши работата. Беше достатъчно възприемчива, за да разбере, че любовта не е сред главните причини за присъствието на този син тук. Беше поел нещата в свои ръце, защото беше свикнал да го прави и не искаше да остави контрола на никой друг. Дори на Смъртта.

— Лекарката идва ли да го види?

— Д-р Кордел идва всяка сутрин.

— Какво казва във връзка с факта, че той е още в кома?

Анджела пусна кесията в легена и се изправи, за да го погледне.

— Не съм сигурна какво има за казване в този случай, мистър Гвадовски.

— Колко време ще бъде в това състояние?

— Докато вие го държите в него.

— Какво означава това?

— Би било по-мило да го пуснете да си върви, не смятате ли?

Иван Гвадовски я изгледа продължително.

— Да, това ще улесни живота на всички, нали така? И ще освободи още едно болнично легло.

— Не е тази причината да го кажа.

— Знам как се плаща днес на болниците. Ако пациентът остане прекалено дълго, разходите са за тяхна сметка.

— Казвам само кое би било най-доброто за баща ви.

— Най-доброто е тази болница да си върши работата.

Преди да е казала нещо, за което после ще съжалява, Анджела се обърна и грабна кесията за баня от легена. Изстиска я с треперещи ръце. „Не спори с него. Просто си върши работата. Той е от хората, които ще отнесат случая до върха.“

Постави мократа кърпа върху корема на пациента. Едва тогава си даде сметка, че старецът не диша.

Веднага сложи ръка на врата му, опипвайки за пулса.

— Какво има? — попита синът. — Добре ли е?

Тя не отговори. Мина покрай него и изтича в коридора.

— Син код! — извика тя. — Обявете Син код, стая 521!

Катрин изскочи от стаята на Нина Пейтън и заобиколи ъгъла, водещ към следващия коридор. В стая 521 вече се бе струпал персонал, а стоящите пред вратата студенти по медицина гледаха с широко отворени очи, извили врат, за да видят какво става.

Катрин си проправи път навътре и се провикна над царящия хаос:

— Какво се е случило?

Анджела, сестрата на мистър Гвадовски, отговори:

— Току-що престана да диша! Няма пулс.

Катрин стигна до леглото и видя, че друга сестра вече беше поставила маска върху лицето на пациента и вкарваше кислород в дробовете му. Един стажант бе поставил длани върху гръдния му кош и с всеки тласък върху гръдната му кост изтласкваше кръв от сърцето и я принуждаваше да тече по артериите и вените, хранейки органите и главния мозък.

— Свързан е с електрокардиографа! — извика някой.

Катрин погледна към монитора. Графиката говореше за вентрикуларна фибрилация. Камерите на сърцето вече не се свиваха. Вместо това мускулите трепереха и сърцето се беше превърнало в отпусната торба.

— Дефибрилаторът зареден ли е? — попита тя.

— Сто джаула.

— Давай!

Сестрата постави наконечниците на дефибрилатора върху гърдите на пациента и извика:

— Дръпнете се всички!

Дефибрилаторът се разреди, изпращайки електрически заряд към сърцето. Торсът на мъжа подскочи от матрака като котка върху гореща решетка.

— Един милиграм епинефрин венозно, после отново електрошок със сто джаула — каза Катрин.

Епинефринът потече по системата.

— Назад!

Още един шок от дефибрилатора, ново подскачане на торса.

На монитора линията на електрокардиограмата се насочи право нагоре, после пропадна треперейки надолу. Последните потрепвания на едно спиращо сърце.

Катрин погледна към пациента си и помисли: „Как да съживя тази съсухрена купчина кости?“.

— Искаш ли… да продължавам? — попита задъхано стажантът, който продължаваше да помпа.

По бузата му се търкулна капчица пот.

„Изобщо не искам да използвам този код в дадения случай“ — помисли си д-р Кордел и вече беше готова да го приключи, когато Анджела пошепна в ухото й:

— Синът е тук. И наблюдава.

Погледът на Катрин се насочи към застаналия на прага Иван Гвадовски. Сега вече нямаше избор. Ако не положеха максимални усилия, колкото и да беше безсмислено, синът щеше да превърне живота им в ад.

Линията на монитора наподобяваше повърхността на бушуващо море.

— Да го направим отново — каза младата жена. — Двеста джаула този път. Изпратете малко кръв за изследване на електролитите!

Чу отварянето на чекмеджето на количката с необходимите консумативи за изпълнението на дадения код. Появиха се епруветки и спринцовка за вземане на кръв.

— Не мога да намеря вена!

— Използвай абоката.

— Назад!

Всички отстъпиха назад за разреждането на дефибрилатора.

Катрин наблюдаваше монитора с надеждата ударът от причинената от електрическия шок парализа да накара сърцето да възобнови работата си. Вместо това линийката се превърна в едва забележима вълничка.

Още една доза епинефрин бе вкарана в торбичката на системата.

Стажантът, почервенял и запотен, поднови масажа на гръдния кош. Нова двойка ръце се зае с торбичката за вкарване на въздух в белите дробове, но това беше като да опитваш да вдъхнеш живот в изсъхнала шушулка. Катрин вече чуваше промяната в гласовете наоколо, напрежението в тона им беше изчезнало, думите звучаха безстрастно и автоматично. Сега това се беше превърнало в упражнение, тъй като поражението беше неизбежно. Тя огледа стаята, дванайсетината човека, струпани около леглото, и видя, че решението беше очевидно за всички тях. Чакаха само нейната дума.

И тя я даде.

— Край на кода — обяви младата жена. — Единайсет и трийсет.

Всички отстъпиха назад и се загледаха в обекта на своето поражение, Хърман Гвадовски, който изстиваше, омотан в жички и тръбички. Една сестра изключи монитора за следене на сърдечната дейност и осцилографът потъмня.

— Какво ще кажете за пейсмейкър?

Катрин, която тъкмо разписваше листа за изпълнението на кода, се обърна и видя, че синът на пациента бе влязъл в стаята.

— Не е останало нищо за спасяване — каза тя. — Съжалявам. Не успяхме да накараме сърцето му да забие отново.

— Пейсмейкърите не се ли използват за тази цел?

— Направихме всичко, което бе по силите ни…

— Единственото, което направихте, бяха електрическите шокове.

„Единственото ли?“ Тя огледа стаята, доказателството за техните усилия, използваните спринцовки и шишенца от лекарства, разкъсаните и използвани пакети. Медицинските следи, оставащи след всяка битка. Присъстващите само наблюдаваха в очакване на реакцията й.

Катрин остави листите, на които пишеше, в съзнанието й вече се оформяха гневни слова. Но така и не успя да ги изрече. Вместо това се завъртя към вратата.

Някъде в отделението пищеше жена.

След миг д-р Кордел излетя от стаята, последвана от сестрите. Зави тичешком покрай ъгъла и видя една санитарка, която стоеше в коридора, хълцаше и сочеше към стаята на Нина. Столът пред стаята беше празен.

„Тук трябваше да седи полицай. Къде е той?“

Катрин бутна вратата и замръзна.

Кръвта бе първото, което видя — тя се стичаше на ярки ивици по стената. После погледна към пациентката си, просната по лице на пода. Нина беше паднала на половината разстояние между вратата и леглото, сякаш беше успяла да направи няколко олюляващи се стъпки, преди да се строполи. Тръбичката на системата се беше отделила от ръката й и от отворения й край на пода капеше физиологичен разтвор, образувайки бистра локва до значително по-голямата локва кръв.

Той е бил тук. Хирургът е бил тук.

Макар инстинктът й да крещеше да се махне оттук, да избяга, тя си наложи да направи крачка напред, да падне на колене до Нина. Панталоните на работната й униформа се напоиха моментално с кръв, която беше все още топла. Катрин завъртя тялото на гръб.

Един поглед към бледото лице, към втренчените очи беше достатъчен, за да разбере, че е мъртва. „Само преди минути чух сърцето ти да бие.“

Замаяна, тя вдигна бавно поглед и видя, че е наобиколена от ужасени лица.

— Полицаят — изрече тя. — Къде е полицаят?

— Не знаем…

Изправи се на изведнъж изгубилите стабилността си крака и другите й направиха път да мине. Без да осъзнава, че оставя кървави следи, тя излезе от стаята, местейки диво поглед напред-назад из коридора.

— О, боже! — изхълца някаква сестра.

В далечния край на коридора по пода лъкатушеше тъмна линия. Кръв.