Хирургът

7

— Пулсира — каза сестрата.

Катрин се взираше, с пресъхнала от ужас уста, в лежащия на масата в травматологичното отделение мъж. От гърдите му стърчеше трийсетсантиметров железен прът. Един студент по медицина вече бе припаднал при тази гледка, а трите сестри стояха със зяпнали усти. Прътът бе забит дълбоко в гърдите на мъжа и пулсираше нагоре-надолу в унисон със сърдечния му ритъм.

— Какво е кръвното? — попита Катрин.

Гласът й като че ли извади всички от състоянието на транс и ги приведе в работен режим. Кръвното налягане беше измерено веднъж, след това — втори път.

— Седемдесет на четирийсет. Пулсът е сто и петдесет!

— Отворете максимално и двете системи!

— Отваряме табличката за торакотомия…

— Някой да извика тук д-р Фалко. Ще имам нужда от помощ.

Катрин облече стерилна престилка и сложи ръкавици. Дланите й вече се хлъзгаха от пот. Пулсирането на пръта показваше, че върхът му беше забит близо до сърцето… или още по-лошо — че всъщност беше проникнал в него. Най-лошото, което можеше да направи, беше да го измъкне.

Така можеше да се отвори дупка, през която кръвта му да изтече за минути.

Пристигналият на място екип на Бърза помощ бе взел правилното решение — бяха интубирали жертвата и я бяха включили към система, а после й бяха направили електрокардиограма все така, без да вадят пръчката.

Катрин тъкмо посягаше към скалпела, когато вратата се отвори със замах. Тя вдигна поглед и въздъхна облекчено, щом видя д-р Питър Фалко да влиза. Той спря, вперил очи в гърдите на пациента, от които прътът стърчеше като кол от сърце на вампир.

— Е, такова нещо не може да се види всеки ден — рече той.

— Кръвното пада! — извика една сестра.

— Няма време за байпас. Влизам направо — обяви Катрин.

— Идвам веднага. — Питър се обърна и попита почти непринудено: — Може ли да ми дадете една престилка?

Д-р Кордел направи бързо антеролатерален разрез, който да осигури възможно най-добра видимост към жизненоважните органи в гръдната кухина. С появата на Питър се почувства по-спокойна. Не само защото можеше да разчита на още един чифт опитни ръце, дължеше се на самия Питър. На начина, по който беше в състояние да влезе в дадено помещение и да прецени ситуацията само с един поглед. На факта, че никога не повишаваше тон в операционната зала, никога не проявяваше и за секунда пристъп на паника. Той имаше пет години по-голям стаж в областта на травматологията от нея и опитът му ставаше явен именно в ужасяващи случаи като този.

Той зае мястото си на отсрещната страна на масата, вперил сините си очи в разреза.

— Добре. Става ли забавно вече?

— Направо да се пукнеш от смях.

Той се захвана незабавно за работа, ръцете му работеха съвместно с нейните, докато разтваряха гръдния кош с почти брутална сила. Двамата с Катрин бяха оперирали като екип вече толкова пъти, че всеки усещаше автоматично от какво се нуждае другият и можеше да предвижда движенията му предварително.

— Каква е историята му? — попита д-р Фалко.

Запръска кръв и той закрепи спокойно един хемостат на мястото на кървенето.

— Строителен работник. Спънал се, паднал и се нанизал така.

— Това може да съсипе деня на човек. Ретрактор на Бърфорд16, ако обичате.

— Бърфорд.

— Как сме с кръвта?

— Чакаме нула отрицателна — отговори една сестра.

— Д-р Мурата в центъра ли е?

— Екипът му за байпас е на път.

— Значи от нас тук се иска просто да спечелим още малко време. Какъв е сърдечният ритъм?

— Синусова тахикардия, сто и петдесет. Вентрикуларна екстрасистола…

— Систоличното падна на петдесет!

Катрин хвърли поглед към своя колега.

— Няма да издържим до байпаса — каза тя.

— Тогава нека видим какво можем да направим тук.

Настъпи внезапна тишина, докато той се взираше в разреза.

— О, боже — промълви Катрин. — В предсърдието е.

Върхът на острието беше пробил сърдечната стена и при всеки удар на сърцето по ръбовете на пробива бликваше прясна кръв. Дълбока локва кръв вече се беше образувала в гръдната кухина.

— Ако го измъкнем, ще се получи истински гейзер — отсъди Питър.

— И без това вече кърви около него.

— Систоличното се усеща едва-едва! — обади се сестрата.

— До-о-бре — промълви Питър. Без никаква паника в гласа. Без какъвто и да било признак за страх. И каза, без да се обръща към никоя от сестрите конкретно: — Можете ли да ми изнамерите катетър „Фоули“ №16 с резервоар от 30 кубика?

— Д-р Фалко? Катетър „Фоули“ ли казахте?

— Да. Катетър за изтегляне на урина.

— И ще имаме нужда от спринцовка с 10 кубика физиологичен разтвор — намеси се Катрин. — Стой наблизо, за да го инжектираш.

Не се наложи да си обясняват нищо и двамата бяха наясно какъв е планът.

Подадоха на Питър катетъра „Фоули“, тръбичка за вкарване в пикочния мехур с цел изтегляне на урината от него. Сега се готвеха да го използват за нещо, за което не беше предназначен.

Той погледна към Катрин.

— Готова ли си?

— Да започваме.

Пулсът й се учести, докато гледаше как колегата й хваща желязната пръчка и започва да я измъква внимателно навън. От отвора рукна кръв. Катрин вмъкна незабавно върха на катетъра за извличане на урина в дупката.

— Напълни резервоара! — каза Питър.

Сестрата заби иглата на спринцовката и инжектира десетте кубика физиологичен разтвор в резервоара, който се намираше на върха на катетъра „Фоули“.

Д-р Фалко дръпна катетъра назад и надуваемият му резервоар-балон се опря във вътрешната страна на стената на сърдечното предсърдие. Приливът на кръв секна. Сега вече се процеждаха само оскъдни капчици от животворната течност.

— Показатели? — попита Катрин.

— Систоличното е все още на петдесет. Нула отрицателната пристигна. Окачваме я на системата.

С все още разтуптяно сърце младата жена погледна колегата си и го видя как й намигна през предпазните си очила.

— Не беше ли забавно? — каза той. Посегна към пристягащата скоба със сърдечната игла. — Искаш ли да засвидетелстваш почитанията си?

— И още как.

Той й подаде дръжката на иглата. Предстоеше й да зашие краищата на отвора и да издърпа катетъра, преди напълно да затвори дупката. Усещаше одобрителния поглед на Питър при всеки дълбок шев, който правеше. Усещаше, че лицето й пламти от усещането на успеха. Вече го чувстваше в костите си — пациентът щеше да живее.

— Страхотно начало на деня, нали? — попита той. — Разпаряне на пробити гръдни кошове.

— Никога няма да забравя този рожден ден.

— Предложението ми за тази вечер остава в сила. Какво ще кажеш?

— На повикване съм.

— Ще се уговоря с Еймс да те замести. Хайде. Вечеря и танци.

— Мислех, че предложението е за полет с твоя самолет.

— Каквото желаеш. По дяволите, ще си направим сандвичи с фъстъчено масло. Ще донеса фъстъчено масло „Скипи“.

— Ха! Винаги съм знаела, че си падаш по харченето.

— Катрин, говоря сериозно.

Дочула промяната в гласа му, тя вдигна очи и срещна спокойния му поглед. Внезапно забеляза, че всички в стаята се бяха умълчали и слушаха в очакване да разберат дали недостижимата д-р Кордел щеше най-после да се поддаде на чара на д-р Фалко.

Тя направи още един шев, докато си мислеше колко харесва Питър като колега, колко го уважава и колко я уважава той самият. Не искаше това да се променя. Не искаше да излага на опасност тази скъпоценна връзка с неудачна стъпка за по-голяма близост.

Но колко само й липсваше времето, когато можеше да се наслади на възможността да отиде някъде да се повесели! Тогава вечерите бяха нещо, което очакваше с радост и нетърпение, а не със страх.

Помещението тънеше все така в тишина. В очакване.

Най-сетне младата жена вдигна поглед.

— Ела да ме вземеш в осем.

Катрин си наля чаша „Мерло“ и застана до прозореца, отпивайки от виното, докато гледаше навън. Чуваше смехове и виждаше хората, които се движеха по „Комънуелт авеню“. Модерната улица „Нюбъри“ се намираше само една пряка по-нататък и в петък вечерта през лятото този квартал на Бак Бей беше като магнит за туристите. Беше избрала да живее тук именно поради тази причина. Мисълта, че наблизо има други хора, дори и непознати, й носеше успокоение. Звуците от музика и смехове означаваха, че не беше сама, че не беше изолирана.

Но ето че седеше тук, зад затворения си прозорец, пиейки самотно чашата си вино, като опитваше да убеди сама себе си, че е готова да се присъедини към света навън.

„Свят, който Андрю Капра ми отне.“

Притисна длан към прозореца, извила като дъга пръстите си до стъклото, сякаш се готвеше да си направи път с взлом навън от този стерилен затвор.

„Няма да бъда вечната жертва — помисли си тя. — Няма да му позволя да победи.“

Влезе в спалнята си и се загледа в дрехите си във вградения гардероб. Извади една зелена копринена рокля и я облече. От колко време не я беше слагала? Не можеше да си спомни.

От компютъра в другата стая прозвуча бодро: „Имаш поща!“. Не обърна внимание на съобщението и отиде в банята, за да се гримира. „Военни краски!“ — помисли си тя, докато си слагаше спирала и червило. Маска, която трябваше да й даде кураж, да й помогне да се изправи лице в лице със света. С всяко движение на четчиците за гримиране всъщност рисуваше по лицето си увереност. От огледалото я гледаше жена, която едва разпозна. Жена, която не беше виждала от две години.

— Радвам се, че се завърна — прошепна тя и се усмихна.

Изгаси осветлението в банята и тръгна към дневната, докато краката й си припомняха мъките от високите токчета. Питър закъсняваше, вече беше осем и петнайсет. Спомни си съобщението „Имаш поща“, което бе чула, и се приближи до компютъра, за да прегледа пощата си.

Съобщението беше от някой си СавиДок17, а в полето „Тема“ пишеше „Доклад от лабораторията“. Отвори получения имейл.

Нямаше подпис.

Премести курсора към иконката „Изтегляне на файла“, но се поколеба, почти долепила пръст до мишката. Името на изпращача, СавиДок, не й говореше нищо и по принцип не съхраняваше в компютъра си изпратени от непознати файлове. Но това съобщение явно беше свързано с работата й и беше адресирано лично до нея.

Кликна върху избраната иконка.

На екрана се материализира цветна фотография.

Тя ахна и скочи като попарена с вряла вода, събаряйки стола на пода. Заотстъпва заднишком, притиснала длани към устните си.

После изтича към телефона.

Томас Мур стоеше на прага на дома й, вперил очи право в лицето й.

— Снимката все още ли е на екрана?

— Не съм я пипала.

Тя отстъпи встрани, за да му направи път. Той влезе с делови вид, без да излиза нито за миг от ролята си на полицай, фокусира се веднага върху мъжа, застанал до компютъра й.

— Това е д-р Питър Фалко — представи го Катрин. — Моят партньор в медицинския център.

— Д-р Фалко — произнесе Мур, докато се ръкуваше с него.

— С Катрин възнамерявахме да излезем да вечеряме някъде днес — обясни Питър. — Задържаха ме в болницата. Пристигнах непосредствено преди вас и… — Направи пауза и погледна към своята колежка. — Доколкото разбирам, вечерята се проваля?

Тя отвърна със злополучно кимване.

Мур седна пред компютъра. Скрийнсейвърът се беше активирал и по монитора плуваше ярка тропическа риба. Полицаят размърда мишката.

Появи се въпросната снимка.

Катрин се извърна веднага и се приближи до прозореца, където застана, обгърнала раменете си с ръце, опитвайки се да изтрие току-що видяната снимка от съзнанието си. Чуваше звука на клавишите, които натискаше Мур. Чу го как набра някакъв номер по телефона и каза:

— Току-що изпратих един файл. Получи ли го?

Мракът зад прозореца бе странно притихнал. „Толкова ли е късно вече?“ — учуди се тя. Докато се взираше към пустата улица, не можеше да повярва, че само преди един час беше готова да излезе навън в нощта и да се присъедини към света.

А сега единственото й желание беше да заключи входната врата и да се скрие.

— Кой, по дяволите, би ти изпратил подобно нещо? — възкликна Питър. — Трябва да е душевноболен.

— Предпочитам да не говоря за това — отвърна тя.

— Получавала ли си и преди такива неща?

— Не.

— Защо тогава е въвлечена полицията?

— Моля те, Питър, престани. Не желая да обсъждам това!

Настъпи тишина.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да го обсъждаш с мен.

— Не сега. Не тази вечер.

— Но ще говориш за него с полицията?

— Д-р Фалко — намеси се Томас, — наистина ще бъде по-добре да си тръгнете веднага.

— Катрин? Ти какво искаш?

Тя дочу обидата в гласа му, но не се обърна да го погледне.

— Бих искала да си тръгнеш. Моля те.

Лекарят не отговори. Едва когато вратата се затвори, младата жена разбра, че колегата й си е отишъл.

Възцари се продължително мълчание.

— Не сте ли му казвали за Савана? — попита Мур.

— Не. Така и не успях да го направя. „Изнасилването е една изключително интимна, изключително срамна тема, за да говориш за него. Дори с човек, който те обича.“ Коя е жената на снимката? — попита тя.

— Надявах се вие да ми кажете.

Д-р Кордел поклати глава.

— Не знам и кой я е изпратил.

Столът изскърца при изправянето на полицая. Тя усети дланта му върху рамото си, топлината й проникваше през зелената коприна. Не се беше преоблякла и все още беше пременена за вечерта.

Цялата идея за излизане в града сега й се стори жалка. Какво си беше мислила? Че може отново да стане като всички останали? Че е възможно да възвърне целостта си?

— Катрин — произнесе Томас. — Трябва да поговорим за тази снимка.

Пръстите му стиснаха по-здраво рамото й и тя внезапно си даде сметка, че се беше обърнал към нея с малкото й име. Стоеше достатъчно близо, за да усеща топлия му дъх в косата си, но въпреки всичко не се чувстваше заплашена. Възприемаше докосването на всеки друг мъж като посегателство, но досегът с Мур й действаше наистина успокояващо.

Тя кимна.

— Ще се постарая.

Полицаят придърпа друг стол и двамата седнаха пред компютъра. Катрин си наложи да се фокусира върху снимката.

Жената имаше къдрава коса, пръсната по възглавницата като тирбушончета. Устните й бяха залепени със сребрист лейкопласт, но очите й бяха отворени и погледът — съзнателен, ретините бяха отразили светкавицата на фотоапарата и изглеждаха кървавочервени. Снимката я показваше от кръста нагоре. Беше завързана към легло и беше гола.

— Позна ли я? — попита той.

— Не.

— Нещо в тази снимка да ти се струва познато? Стаята, мебелите?

— Не. Но…

— Какво?

— Той го направи и с мен — прошепна тя. — Андрю Капра ме снимаше. Завързана за леглото…

Преглътна с усилие. Обзе я чувство за унижение, сякаш собственото й тяло бе изложено така интимно пред погледа на Мур. Усети, че неволно е скръстила ръце пред гърдите си, за да ги предпази от по-нататъшно посегателство.

— Файлът е бил изпратен в осем без пет. А името на изпращача, СавиДок… говори ли ти нещо?

— Не. — Д-р Кордел се фокусира отново върху жената, която я гледаше с яркочервени зеници. — Тя е будна. Знае какво се готви да направи той. Той чака точно този миг. Иска да бъдеш будна, да усетиш болката. Трябва да бъдеш будна, иначе това няма да му достави удоволствие…

Макар да говореше за Андрю Капра, кой знае как беше минала в сегашно време, сякаш Капра бе все още жив.

— А той откъде може да знае твоя имейл адрес?

— Нямам представа дори кой е той.

— Той е изпратил това до теб, Катрин. Знае какво се е случило с теб в Савана. Сещаш ли се за някой, който би могъл да го направи?

„Само за един — помисли си тя. — Но той е мъртъв. Андрю Капра е мъртъв.“

Мобилният телефон на полицая звънна. Катрин подскочи така, че едва не падна от стола си.

— Божичко — възкликна тя, с бясно тупкащо сърце, и се отпусна отново на мястото си.

Томас отвори телефона.

— Да, сега съм с нея…

Слуша известно време и внезапно погледна към своята домакиня. Начинът, по който я изгледа, я притесни.

— Какво има? — попита тя.

— Обажда се детектив Ризоли. Казва, че е проследила източника на имейла.

— Кой го е изпратил?

— Ти.

Със същия успех можеше да я зашлеви през лицето. Тя не беше в състояние да направи нищо друго, освен да разтърси глава, прекалено шокирана, за да реагира по друг начин.

— Името „СавиДок“ е създадено тази вечер, като е използван твоят акаунт в „Америка онлайн“ — поясни той.

— Но аз имам два отделни акаунта. Единият е за моя лична употреба…

— А другият?

— За персонала в моя офис, за да го използва по време на… — Тук тя направи пауза. — Офисът. Използвал е компютъра в моя офис.

Мур вдигна мобилния телефон до ухото си.

— Чу ли това, Ризоли? — попита той. И след кратка пауза додаде: — Ще се срещнем там.

Детектив Ризоли ги чакаше пред офиса на Катрин. Там вече се беше събрала групичка хора — представител на охраната на сградата, двама полицаи и няколко цивилни мъже. Катрин предположи, че са детективи.

— Претърсихме офиса — съобщи Джейн. — Отдавна си е тръгнал.

— Значи наистина е бил тук? — попита Мур.

— И двата компютъра са включени. Името „СавиДок“ все още фигурира върху екрана за регистриране в „Америка онлайн“.

— Как е влязъл?

— Няма следи от взлом по вратата. Една фирма за почистване е сключила договор да се грижи за тези офиси, така че са раздадени няколко ключа. Плюс това, че в офиса работят и други служители.

— Имаме човек, който нанася историята на заболяването и лечението на пациентите, секретарка и двама клинични помощници — поясни Катрин.

— И вие двамата с д-р Фалко.

— Да.

— Е, това прави още шест ключа, които могат да бъдат изгубени или дадени назаем — беше рязката реакция на Ризоли.

Д-р Кордел не я харесваше и сега се запита дали чувствата са взаимни.

Джейн посочи към офисите.

— Добре, а сега бихте ли огледали стаите, д-р Кордел, за да видите дали не липсва нещо? Само не пипайте нищо, нали? Нито вратата, нито компютрите. После ще търсим отпечатъци по тях.

Катрин погледна към Мур, който успокояващо постави ръка върху рамото й. Заедно влязоха в нейния офис.

Тя хвърли набързо поглед към чакалнята за пациентите, после премина към частта, определена за секретарката, където работеше персоналът им. Компютърът с историята на заболяванията беше включен, флопито беше празно, нашественикът не беше оставил дискети след себе си.

С химикалка Мур почука мишката, за да дезактивира скрийнсейвъра. Появи се прозорецът на AOL. „СавиДок“ беше все още в полето „избиране на име“.

— Нещо в тази стая изглежда ли ви различно? — попита Ризоли.

Катрин поклати глава.

— Добре. Тогава да влезем в офиса ви.

Сърцето й затупка ускорено, докато прекосяваше коридора и вървеше покрай двата кабинета за прегледи. Влезе в офиса си. Погледът й незабавно се насочи нагоре към тавана. Ахна и се дръпна рязко назад, като едва не се сблъска в Мур. Той я хвана в обятията си и я задържа.

— Ето къде го намерихме — обади се Джейн, като посочи висящия от лампата стетоскоп. Просто си висеше там. Доколкото разбирам, не вие сте го оставили там.

Катрин поклати глава. И отвърна, с приглушен от шока глас:

— Бил е тук и преди.

Ризоли я изгледа остро.

— Кога?

— През последните няколко дни. Все нещо липсваше. Или беше разместено.

— Какво например?

— Стетоскопът. Лабораторната ми престилка.

— Огледай стаята — обади се Мур, като я поведе меко напред. — Променено ли е нещо друго?

Лекарката огледа рафтовете с книги, бюрото, шкафа с папките. Това беше личното й пространство, организирано от нея самата. Знаеше къде би трябвало да бъде или да не бъде всяко нещо.

— Компютърът е включен — каза тя. — Винаги го изключвам в края на деня, преди да си тръгна.

Джейн бутна мишката и се появи екранът AOL, с нейния никнейм, ККОРД.

— Ето как се е сдобил с вашия имейл адрес — рече Ризоли. — Трябвало е само да включи компютъра.

Катрин се взря в клавиатурата. „Ти си писал, докосвайки тези клавиши. Седял си на моя стол.“

Гласът на Мур я стресна.

— Нещо липсва ли? — попита той. — По-вероятно е да е нещо дребно, нещо лично.

— Откъде знаеш?

— Това е моделът му на действие.

„Значи така е станало и с другите жени — помисли си тя. — С другите жертви.“

— Може би е нещо за носене — додаде Томас. — Нещо, което би използвала само ти. Бижу. Гребен, ключодържател.

— О, боже!

Присегна се и отвори рязко горното чекмедже на бюрото.

— Хей! — възкликна Джейн. — Казах да не се пипа нищо.

Но Катрин вече бе пъхнала ръка в чекмеджето, тършувайки трескаво сред химикалките и моливите.

— Няма го.

— Какво?

— Държа в бюрото си ключодържател с резервни ключове.

— Какви ключове има на него?

— Резервен ключ за колата ми. За болничното ми шкафче… — Спря рязко и гърлото й пресъхна моментално. — Ако е отварял шкафчето ми през деня, значи се е добрал до дамската ми чанта. — Вдигна поглед към Мур. — До ключовете за дома ми.

Техниците вече търсеха отпечатъци, когато Мур се върна в офиса.

— Сложи я да легне, нали? — попита Ризоли.

— Ще спи в стаята на дежурния лекар в спешното отделение. Не искам да се прибира в дома си, преди да сме сигурни, че е в безопасност.

— Лично ли ще смениш всичките й ключалки?

Той се намръщи и се фокусира в изражението й. Онова, което видя, не му хареса.

— Някакъв проблем ли има?

— Симпатична е на вид.

„Знам накъде бие това“ — помисли си Томас и въздъхна уморено.

— Малко увредена — продължи Джейн. — Малко уязвима. Боже, всичко това кара мъжа да се втурне незабавно да я защитава.

— Не е ли това нашата работа?

— Това ли е всичко? Работа?

— Няма да говоря на тази тема — обяви Мур и излезе от офиса.

Ризоли го последва в коридора като булдог, който опитва да го захапе за крачола.

— Тя е в центъра на този случай, Мур. Не знаем дали е откровена с нас. Моля те, не казвай, че си се обвързал с нея.

— Не съм.

— Аз пък не съм сляпа.

— И какво точно виждаш?

— Виждам как я гледаш. Виждам как те гледа тя. Виждам едно ченге, което губи обективността си. — Младата жена направи пауза. — Ченге, което ще бъде наранено.

Ако беше повишила глас, ако беше изрекла враждебно тези думи, може би щеше да отвърне подобаващо. Но тя беше произнесла последните слова тихо и той не успя да събере нужното възмущение, за да се възпротиви.

— Не бих казала това на кого да е — продължи Джейн. — Но мисля, че ти си един от добрите. Ако беше Кроу или някой друг негодник, изобщо нямаше да ми пука дали ще му разбият сърцето. Но не искам да съм свидетел как това се случва с теб.

Двамата се гледаха един друг известно време. И Мур изпита срам, че не е способен да погледне през некрасивата външност на Ризоли. Колкото и да се възхищаваше на пъргавия й ум, на неуморния й стремеж да успее, винаги щеше да се фокусира върху изключително безинтересното й лице и безформени костюми с панталон. В известен смисъл той не беше с нищо по-добър от Дарън Кроу, не беше с нищо по-добър от мижитурките, които пъхаха тампони в шишето й с вода. И не заслужаваше възхищението й.

Чуха зад гърба си изкашляне и се обърнаха, на прага стоеше отговарящият за техническите подробности на мястото на престъплението.

— Няма отпечатъци — каза той. — Проверих и двата компютъра. Клавиатурите, мишките, флопитата. Всички са чисти.

Мобилният телефон на Джейн звънна. Преди да го отвори, тя измърмори:

— А ние какво очаквахме? Определено нямаме работа с умствено изостанал.

— Ами вратите? — попита Томас.

— Има някои интересни моменти, но при цялото движение тук — персонал, пациенти — няма да успеем да идентифицираме нищо.

— Хей, Мур — обади се Ризоли и затвори мобилния си телефон. — Да вървим.

— Къде?

— В главния офис. Броуди казва, че ще ни покаже чудото на пикселите.

— Вкарах файла с образа в програмата „Photoshop“ — обясни Шон Броуди. — Файлът заема три мегабайта, което означава, че съдържа много подробности. Няма неясноти при този извършител. Изпратил е качествена снимка, до детайли като миглите на жертвата.

Броуди беше компютърният гений на полицейския отдел, двайсет и три годишен младеж с пепеляво лице, който в момента седеше прегърбен пред компютърния екран, с буквално сраснала се с мишката ръка. Зад него стояха Мур, Ризоли, Фрост и Кроу и надничаха през рамото му към монитора. Броуди се смееше неприятно, напомняйки лай на чакал, и се кискаше ликуващо, докато манипулираше образа на екрана.

— Това е снимката в целия й обем — каза той. — Жертвата, завързана за леглото. Гола, с отворени очи, сериозно осветени от светкавицата. Както изглежда устата й е залепена с лейкопласт. А сега погледнете към левия край на снимката — вижда се ръбът на нощното шкафче с часовник върху него. Сега да увеличим. Виждате ли часа?

— Два и двайсет — обади се Ризоли.

— Точно така. Сега въпросът е дали през деня или през нощта. Да отидем в горния край на фотографията, където се забелязва един ъгъл от прозореца. Завесите са дръпнати, но ей там се забелязва мъничка пролука, където краищата им не са напълно събрани. Оттам не влиза слънчева светлина. Ако времето, което показва часовникът, е вярно, тази снимка е направена в два и двайсет през нощта.

— Да, но кой ден? — попита младата жена. — Това може да е станало снощи или преди една година. По дяволите, не знаем дори дали снимката е направена от Хирургът.

Броуди я изгледа с досада.

— Още не съм свършил.

— Добре, какво има още?

— Нека се плъзнем надолу по снимката. Погледнете към дясната китка на жената. И там има лейкопласт. Виждате ли обаче тъмното петънце там? Какво е това според вас?

Той посочи натам и кликна, след което детайлът се уголеми.

— Все още не ми прилича на нищо — обади се Кроу.

— Е, в такъв случай ще прибегнем отново до помощта на увеличението.

Младежът кликна отново. Тъмната издатинка придоби разпознаваеми очертания.

— Божичко — промълви Ризоли. — Прилича на конче. Това е гривната талисман на Елена Ортис!

Броуди я удостои с усмивка.

— Е, добър ли съм?

— Това е той — възкликна Джейн. — Това е Хирургът.

— Дай отново нощното шкафче — намеси се Мур.

Броуди върна изображението към първоначалните му размери, позволяващи да бъде видяно в цялост, и премести стрелката към левия ъгъл.

— Какво искаш да огледаш?

— Часовникът показва, че е два и двайсет. А под него са сложени две книги. Вижте ги добре. Виждате ли как обложката на горната книга отразява светлината?

— Да.

— Тя е облечена в прозрачна предпазна найлонова обвивка.

— Добре… — промълви Броуди, който явно не разбираше накъде води всичко това.

— Дай увеличение към задната страна на горната книга — каза Томас. — Да опитаме да разчетем заглавието й.

Младежът насочи стрелката натам и кликна.

— Прилича на една дума — промълви Ризоли. — Виждам в края буквите „то“.

Броуди кликна отново и детайлът се увеличи още.

— Първата буква е „В“ — каза Мур. — И вижте това. — Той почука с пръст по екрана. — Виждате ли това бяло квадратче тук, в основата на задната страна на книгата?

— Знам какво си намислил! — възкликна Ризоли и в гласа й внезапно прозвуча възбуда. — Заглавието. Хайде, трябва да разчетем проклетото заглавие!

Броуд кликна за пореден път. Мур се взря в екрана. И изведнъж се обърна и посегна към телефона.

— Какво пропускам? — обади се Кроу.

— Заглавието на книгата е „Врабчето“ — поясни Мур, докато набираше „0“. — А онова квадратче на страничната корица… бас държа, че е номер.

— Книгата е взета от библиотеката — допълни Ризоли.

От другата страна се обади глас.

— Телефонен оператор.

— Обажда се детектив Томас Мур, бостънска полиция. Нуждая се от телефонен номер за спешна връзка с обществената библиотека на Бостън.

— Йезуити в Космоса — каза Фрост, който седеше на задната седалка. — Ето за какво е тази книга.

Носеха се с голяма скорост по „Сентър стрийт“, включили сигналните лампи. Зад волана седеше Мур. Водеха две патрулни полицейски коли.

— Съпругата ми принадлежи към тази читателска група, разбирате ли — продължаваше Фрост. — Помня като разказваше за „Врабчето“.

— Значи е научна фантастика? — поинтересува се Ризоли.

— Не, по-скоро нещо като дълбоко религиозно четиво. Каква е природата на Бог? Неща от този род.

— Тогава не е нужно да я чета — отсъди Джейн. — Знам всички отговори. Аз съм католичка.

Мур погледна към кръстовището пред тях и каза:

— Наближаваме.

Адресът, който търсеха, беше на Джамейка плейн, квартал в западната част на Бостън, сгушен между парка Франклин и другия град на границата на парка Бруклайн. Името на жената беше Нина Пейтън. Преди една седмица тя беше взела „Врабчето“ от клона на библиотеката, който се намираше в Джамейка плейн. От всички жители на бостънския район, които бяха взели тази книга от библиотеката, Нина Пейтън беше единствената, която не бе вдигнала телефона в два часа сутринта.

— Това е — каза Мур, когато патрулната кола пред тях зави по улица „Елиът“.

Той я последва и на следващата пряка сви вдясно и спря автомобила.

Сигналната светлина на покрива на патрулната кола хвърляше сюрреалистични сини отблясъци в мрака, докато Мур, Ризоли и Фрост влязоха през градинската врата и тръгнаха към къщата. Вътре светеше слаба светлина.

Мур погледна към Фрост, който кимна и заобиколи сградата, насочвайки се към задния изход.

Ризоли почука на входната врата и извика:

— Полиция!

Изчакаха няколко секунди.

Джейн почука отново, този път — по-силно.

— Мис Пейтън, полиция! Отворете вратата!

Последва пауза от три секунди. Внезапно от апаратчетата за свръзка изпращя гласът на Фрост:

— От задния прозорец е откъртена рамката с мрежата!

Мур и Ризоли се спогледаха и без да си разменят нито дума взеха решение.

С дръжката на електрическото си фенерче Томас разби стъклото до входната врата, бръкна вътре и дръпна резето.

Ризоли влезе първа в къщата, като се движеше полуприклекнала, описвайки дъги с оръжието си. Мур я следваше по петите, адреналинът пулсираше в кръвта му, докато съзнанието му отчиташе един след друг различни елементи от обстановката. Дървеният под. Отвореният стенен шкаф. Кухнята беше отпред, дневната — вдясно. Върху намиращата се в края маса светеше светлина.

— Спалнята — рече Ризоли.

— Тръгвай.

Ризоли продължаваше да води, въртейки глава ту наляво, ту надясно, докато вървяха по коридора, отминавайки банята и спалнята за гости — и двете празни. Вратата в края на коридора беше леко отворена, не можеха да видят какво има зад нея в тъмната спалня.

Стиснал оръжието си с лепнещи от пот ръце, с бясно тупкащо сърце, Мур се доближи до вратата. Бутна я с крак.

Заля го миризмата на кръв, гореща и неприятна. Откри ключа за осветлението и го завъртя. Но още преди светлината да достигне до ретините му знаеше какво ще види. Въпреки това не беше напълно подготвен за ужаса.

Коремът на жената зееше насреща му. От отвора се подаваха навивки на тънкото черво и висяха като гротескни серпентини отстрани на леглото. От отворената рана на врата капеше кръв и се вливаше в уголемяващата се локва на пода.

На Мур му беше нужна цяла вечност, докато умът му обработи всички детайли на онова, което виждаше. И едва тогава осъзна значението им. Кръвта беше все още прясна, все още течеше. Стената не беше опръскана с артериална кръв. Локвата от тъмна, почти черна кръв продължаваше да се уголемява.

Той се втурна към тялото, минавайки право през кръвта.

— Хей! — извика след него Ризоли. — Замърсяваш сцената!

Той притисна пръстите си към недокоснатата страна на врата на жертвата.

Трупът отвори очи.

„Мили боже. Тя е още жива.“