Хирургът

21

Секретарката на отдел „Студенти“ на медицинското училище към университета „Еймъри“ приличаше на Дорис Дей, слънчева блондинка, съзряла в блага южняшка матрона. Уини Блис държеше на бюрото си, до кутията с адресите на студентите, кафеварка и кристална купа с маслени сладки. Мур можеше да си представи колко гостоприемно изглеждаше това кътче за един стресиран студент по медицина. Уини беше работила в този офис двайсет години и тъй като нямаше деца, беше насочила майчинските си импулси към студентите, които посещаваха тази стая всеки ден, за да си вземат пощата. Хранеше ги със сладки, като не пропускаше да им даде мимоходом информация за предлаганите в момента квартири, да ги посъветва във връзка с неудачните им любовни връзки и провала на последния тест. И всяка година при дипломирането ронеше сълзи, защото я напускаха 110 от децата й. Тя разказа всичко това на Мур с мекия си южняшки акцент, докато трупаше пред него сладки и му наливаше кафе. И той й повярва. Уини Блис беше изтъкана от сърдечност и в нея нямаше и следа от стомана.

— Не можах да повярвам, когато ми се обадиха от полицията в Савана преди две години — каза тя, като седна грациозно на стола си. — Отговорих им, че трябва да е станала грешка. Виждах как Андрю влиза в този офис всеки ден за пощата си. Това беше може би най-доброто момче, което съществува. Изключително учтиво — никога не съм чула от устата му да излезе и една лоша дума. Специално гледам хората в очите, детектив Мур, просто за да им дам да разберат, че наистина ги виждам. И в очите на Андрю виждах добро момче.

„Доказателство колко лесно можем да бъдем измамени от злото“ — помисли си Томас.

— Спомняте ли си Андрю да е бил особено близък с някого през четирите години на следването си тук? — попита той.

— Приятелка ли имате предвид?

— Повече ме интересуват приятелите му от мъжки пол. Говорих с бившата му хазайка тук, в Атланта. Тя каза, че някакъв млад мъж посещавал от време на време Капра. Мислела, че той също е студент по медицина.

Уини се изправи и се приближи до кантонерката, откъдето извади отпечатан на принтер лист.

— Това е списъкът на студентите от курса на Андрю. Общият брой беше сто и десет човека, като около половината от тях бяха мъже.

— Той имаше ли близки приятели сред тях?

Секретарката прегледа трите страници с имена и поклати глава.

— Съжалявам. Не си спомням някой от този списък да е бил особено близък с него.

— Да не искате да кажете, че не е имал приятели?

— Казах, че аз не познавам никой от приятелите му.

— Може ли да видя списъка?

Тя му го подаде. Мур прегледа списъка, но никое друго име, освен Капра не му се стори познато.

— Знаете ли къде живеят сега всички тези студенти?

— Да. Непрестанно нанасям промените в адресите им заради бюлетина, който изпращаме на бившите си студенти.

— Сред тях има ли живеещи в района на Бостън?

— Чакайте да проверя. — Завъртя се с лице към компютъра си и лакираните й розови нокти затракаха по клавиатурата. Невинността й придаваше вид на излязла от друга, по-стара и благочестива епоха, затова му се стори странна пъргавината, с която боравеше с компютъра. — Да, в Нютън, Масачузетс. Това близко ли е до Бостън?

— Да. — Мур се приведе напред, усещайки внезапното ускоряване на пулса си. — Как му е името?

— Това е тя. Латиша Грийн. Много добро момиче. Носеше ми от големите торбички с пекан30. Това всъщност беше наистина гадно от нейна страна, защото знаеше, че се грижа за фигурата си, но мисля, че й беше приятно да храни другите. Просто си беше такава.

— Беше ли омъжена? Имаше ли си приятел?

— О, има прекрасен съпруг! Най-високият мъж, когото съм виждала! Метър и деветдесет и три, с красива черна кожа.

— Чернокож — повторих аз.

— Да. Много красив.

Томас въздъхна и се загледа отново в списъка.

— И доколкото знаете никой друг от курса на Капра не живее край Бостън, така ли?

— Не и според моя списък. — Уини Блис се обърна към своя посетител. — О! Изглеждате разочарован.

Каза го с нотка на тъга, сякаш се чувстваше лично отговорна, че не бе оправдала очакванията му.

— Днес на няколко пъти удрям на камък — призна той.

— Вземете си бонбон.

— Благодаря ви, но не искам.

— Вие също ли следите теглото си?

— Не си падам по сладкото.

— В такъв случай определено не сте южняк, господин детектив.

Невъзможно беше да не се разсмее. Уини Блис, с големите си очи и мекия си глас, го беше пленила, както несъмнено очароваше всеки студент, който влезе в офиса й, независимо от пола му. Погледът му се насочи към стената зад нея, на която беше окачена поредица от групови снимки.

— Това курсовете на студентите по медицина ли са?

Секретарката се обърна, за да погледне към стената.

— Карам съпруга си да прави по една снимка на всяко дипломиране. Не е лесно да събереш студентите. Все едно да опитваш да водиш стадо котки, както обича да казва съпругът ми. Но аз искам тази снимка и ги карам да позират. Не са ли това най-чудесните млади хора?

— Кой е курсът от дипломирането на Андрю Капра?

— Ще ви покажа албума за съответната година. Там са написани също така и имената. — Уини стана и се приближи до шкаф със стъклени вратички. С благоговение измъкна тънък албум от полицата и прокара длан по корицата му, за да избърше прахта от нея. — Това е годината, в която се дипломира Андрю. Тук са снимките на всичките му състуденти, заедно с информацията къде са били приети като стажанти. — Направи пауза, после му подаде албума. — Това е единственият ми екземпляр. Затова бихте ли го разгледали тук, без да го изнасяте навън?

— Ще седна ето там в ъгъла, за да не ви преча. Така ще можете да ме държите под око. Какво ще кажете?

— О, не съм казала, че ви нямам доверие!

— Е, и не би трябвало — отвърна Мур и намигна.

Секретарката се изчерви като ученичка.

Томас отиде с албума в ъгъла на стаята, където имаше място за сядане и където стояха кафеварката и съд с бисквитки. Отпусна се в един фотьойл със захабена дамаска и отвори албума на Медицинското училище „Еймъри“ за интересуващата го година. Междувременно стана дванайсет по обяд и през помещението започна да преминава истински парад от студенти в бели престилки, дошли да си вземат пощата. „Откога децата стават лекари?“ — помисли си Мур, толкова млади му се сториха те. Не можеше да си представи, че ще повери своето тяло на средна възраст на грижите на тези младоци. Видя любопитните им погледи, чу поясняващия шепот на Уини:

— Той е детектив от отдел „Убийства“ в Бостън.

Да бе, онова грохнало старче в ъгъла.

Мур се сви още повече във фотьойла и насочи вниманието си върху снимките. До всяка една от тях беше написано името на студента и здравното заведение, в което беше приет на работа. Когато стигна до фотографията на Капра, спря. Капра гледаше право в обектива — усмихнат млад човек с искрен поглед, който не криеше нищо. Ето това беше най-смразяващото за Томас — хищниците се движеха сред своята плячка, без да можеха да бъдат разпознати.

До името на Капра бе изписана информацията за стажантската му програма. „Хирургия, Медицински център «Ривърленд», Савана, Джорджия“.

Запита се кой друг от курса на Капра бе отишъл да стажува в Савана, кой друг беше живял в този град, докато Капра беше колил жени. Прелистваше страниците, четеше надписите и установи, че още трима студенти по медицина са били приети по програмата в областта на Савана. Двама от тях бяха жени, третият беше мъж с азиатско потекло.

Поредният неуспешен опит.

Приведе се обезсърчено напред и се подпря на лакти. Албумът се разтвори в скута му и видя снимката на декана на медицинското училище, който се усмихваше насреща му. Под нея бе изписано посланието на дипломирането: „Да изцелим света“.

Мур изправи гръбнак и препрочете думите на декана: „Днес 108 прекрасни млади хора…“.

Стана и се приближи до бюрото на Уини.

— Мисис Блис?

— Да, господин детектив?

— Казахте, че в първи курс групата на Андрю се е състояла от сто и десет човека.

— Всяка година приемаме сто и десет студенти.

— Тук, в речта си, деканът казва, че се дипломират сто и осем. Какво е станало с другите двама?

Уини поклати тъжно глава.

— Все още не съм го преживяла, онова, което се случи с бедното момиче.

— Кое момиче?

— Лора Хъчинсън. Работеше в една клиника в Хаити. Това е един от нашите курсове по избор. Казват, че пътищата там били направо ужасни. Камионът се килнал в една канавка и се обърнал право отгоре й.

— Значи е било злополука.

— Возила се отзад в камиона. Не могли да я извадят десет часа.

— А другият студент? Още един не се е дипломирал с курса си.

Уини сведе поглед към бюрото и полицаят видя, че не желае особено да говори на тази тема.

— Мисис Блис?

— И това се случва, от време на време — отвърна тя. — Някой студент отпада. Опитваме да им помогнем да останат, но някои от тях имат проблеми с материала, нали разбирате.

— И този студент… как се казва?

— Уорън Хойт.

— Той отпадна?

— Да, може да се каже.

— Това академичен проблем ли беше?

— Ами… — Секретарката се огледа, сякаш търсеше помощ, но не я намери. — Може би е по-добре да попитате един от нашите професори, д-р Кан. Той ще бъде в състояние да отговори на въпросите ви.

— Вие не знаете ли отговора?

— Това е нещо от личен характер. Д-р Кан би трябвало да ви го каже.

Мур погледна часовника си. Беше се надявал да хване самолета обратно за Савана тази вечер, но явно нямаше да успее.

— Къде да намеря д-р Кан?

— В лабораторията по анатомия.

Подуши формалина от коридора. Спря пред вратата с табелка „АНАТОМИЯ“, събирайки сили за онова, което предстоеше. Макар да мислеше, че се е подготвил, когато пристъпи прага, моментално беше смразен от гледката. Двайсет и осем маси в четири редици заемаха дължината на стаята. Върху тях лежаха трупове в напреднал етап на дисекция. За разлика от труповете, които Мур беше свикнал да вижда в лабораторията на съдебния лекар, тези тела му се сториха изкуствени, кожата им беше твърда като винил, оголените кръвоносни съдове изпъкваха в яркосин или червен цвят. Днес студентите се бяха фокусирали върху главите и отделяха мускулите на лицето. Около всеки труп стояха четирима студенти и в помещението звучаха гласове, четящи тихичко текстове от учебници, задаващи въпроси, даващи съвет. Ако не бяха зловещите обекти върху масите, тези студенти можеха да бъдат взети за работници, които се трудеха над механични части в някой завод.

Една млада жена вдигна любопитно поглед към новодошлия непознат в бизнес костюм.

— Търсите ли някого? — попита тя, приготвила скалпела за разрез на бузата на трупа пред себе си.

— Д-р Кан.

— Той е в другия край на стаята. Виждате ли високия мъж с бялата брада?

— Виждам го, благодаря.

Мур продължи да върви между редиците от маси, като всеки от труповете, покрай които минаваше, неизменно привличаше като магнит погледа му. Жената с остатъци от крайници, напомнящи съсухрени пръчки върху стоманената маса. Негърът, чиято кожа на бедрото беше обелена и дебелите мускули под нея ясно се виждаха. В края на редицата групичка студенти слушаха внимателно един наподобяващ Дядо Коледа човек, който сочеше към деликатните влакна на лицевия нерв.

— Д-р Кан? — обади се Томас.

Преподавателят вдигна поглед и всяка прилика с Дядо Коледа изчезна. Мъжът имаше тъмни, напрегнати очи без следа от веселие. Скалпелът изглеждаше несъвместимо деликатен в огромната му лапа. Остави го, свали си ръкавиците. Когато се обърна, за да се измие в мивката, Мур видя, че бялата му коса е вързана на опашка.

— И за какво е всичко това? — попита Кан, като посегна към една хартиена кърпа.

— Имам няколко въпроса във връзка с един първокурсник, на когото сте преподавали тук преди седем години. Уорън Хойт.

Макар професорът да беше обърнат с гръб, Мур видя как масивната му ръка замръзна над мивката, докато от нея капеше вода. После Кан издърпа хартиената кърпа от ролката и избърса мълчаливо длани.

— Помните ли го? — додаде Томас.

— Да.

— Добре ли си го спомняте?

— Той беше от студентите, които се помнят.

— Бихте ли ми казали нещо повече?

— Нямам особено желание.

Преподавателят изхвърли смачканата хартиена кърпа в кошчето за боклук.

— Това е криминално разследване, д-р Кан.

Неколцина от студентите погледнаха към тях. Думата „криминално“ бе привлякла вниманието им.

— Нека отидем в моя кабинет.

Мур го последва в съседното помещение. През стъклената преграда се виждаше лабораторията с всичките двайсет и осем маси. Село на трупове.

Кан затвори вратата и се обърна към него.

— Защо питате за Уорън? Какво е направил?

— Нищо, за което знаем. Просто искам да разбера каква е била връзката му с Андрю Капра.

— Андрю Капра ли? — Кан изсумтя. — Нашият най-печално известен студент. Ето, това е нещо, с което иска да се прочуе всяко медицинско училище. Че учи психопати как да режат.

— Вие мислехте ли, че Капра е луд?

— Не съм сигурен, че съществува медицинска диагноза за хора като Капра.

— Какво беше вашето впечатление за него в такъв случай?

— Не виждах нищо необичайно. На мен ми се струваше напълно нормален.

Описание, което вледеняваше Мур всеки път, когато го чуеше.

— А какво ще кажете за Уорън Хойт?

— Защо питате за Уорън?

— Трябва да знам дали е бил приятел с Капра?

Кан помисли, преди да отговори.

— Не знам. Не мога да ви кажа какво става извън тази лаборатория. Виждам само онова, което става вътре в това помещение. Как студентите полагат усилия да натъпчат огромно количество информация в преуморените си мозъци. Но не всички успяват да се справят със стреса.

— Това ли се случи с Уорън? Заради това ли напусна медицинското училище?

Кан се обърна към стъклената преграда и се загледа към лабораторията по анатомия.

— Питали ли сте се някога откъде идват труповете?

— Моля?

— Как си ги осигуряват медицинските училища? Как се озовават върху тези маси, за да им правят дисекция?

— Предполагам, че хората завещават тялото си на учебното заведение.

— Точно така. Всеки един от тези трупове е бил човешко същество, направило изключително благородно решение. Те завещават тялото си на нас. Вместо да прекарат вечността в дървен ковчег, те решават да направят нещо полезно с тленните си останки. Дават своя принос за обучението на следващото поколение от лечители. Това обучение е невъзможно без истински трупове. Студентите трябва да виждат триизмерно всички вариации на човешкото тяло. Необходимо е да изследват със скалпел разклоненията на сънната артерия, мускулите на лицето. Да, някои от тези неща могат да се научат с помощта на компютър, но пак не е същото като да режеш наистина кожата. Да отделяш деликатен нерв. За тази цел е нужно човешко същество. Нужни са хора с такова великодушие и благост, че да предадат в чужди ръце най-съкровената си част — своето тяло. За мен всеки един от тези трупове на масите в другата стая някога е приютявал невероятна личност. И се отнасям към тях като към такива, като очаквам от студентите си същото отношение. В това помещение шегите или грубостите са недопустими. Студентите трябва да се отнасят към телата и всяка тяхна част с уважение. След приключване на дисекцията останките се кремират и се погребват достойно. — Обърна се и погледна своя събеседник. — Така стоят нещата в моята лаборатория.

— Какво общо има всичко това с Уорън Хойт?

— Всичко възможно.

— Причината да се оттегли ли?

— Да.

Д-р Кан се обърна отново към прозореца.

Мур зачака, вперил очи в широкия гръб на професора, давайки му време да избере правилните слова.

— Дисекцията — започна Кан — е продължителен процес. Някои студенти не успяват да изпълнят поставените им задачи по време на определените часове. Някои се нуждаят от допълнително време, за да огледат добре сложната човешка анатомия. Затова им давам достъп до лабораторията по всяко време. Всеки един от тях има ключ за тази сграда и може да дойде и да работи посред нощ, ако е необходимо. Някои го правят.

— И Уорън ли?

Пауза.

— Да.

Косъмчетата на тила на Томас настръхнаха от ужасяващо предчувствие.

Професорът се приближи до шкафа, отвори едно пълно догоре чекмедже и започна да търси нещо в него.

— Беше неделя. Прекарах уикенда извън града и трябваше да дойда през нощта, за да подготвя един труп за часовете в понеделник. Много от тези деца са още доста несръчни в дисекцията и накълцват труповете. Затова се старая да им демонстрирам една качествена дисекция, за да им покажа анатомията, която биха могли да разрушат, като работят върху поверения им труп. Работехме върху възпроизводителната система и вече бяха започнали да изрязват тези органи. Помня, че когато пристигнах в студентското градче, вече беше късно, минаваше полунощ. Видях светлина в прозорците на лабораторията и реших, че е някой амбициозен студент, дошъл, за да има предимство пред своите колеги. Влязох в сградата. Тръгнах по коридора. Отворих вратата.

— Уорън Хойт беше тук — предположи Мур.

— Да. — Кан откри онова, което търсеше в чекмеджето на кантонерката. Извади папката и се обърна към полицая. — Когато видях какво прави… ами, изгубих самоконтрол. Сграбчих го за ризата и го блъснах в мивката. Не бях мил, признавам, но толкова се ядосах, че не успях да се сдържа. И сега се ядосвам само като се сетя. — Изпусна бавно събрания в гърдите си въздух, но дори сега, седем години по-късно, не можеше да се успокои. — След като… след като му се накрещях, го замъкнах тук, в офиса си. Накарах го да седне и да подпише заявление, че ще се оттегли от това учебно заведение от осем часа сутринта на следващата сутрин. Нямаше да изисквам да дава обяснения, но трябваше да се оттегли, иначе щях да дам писмен доклад за това, което видях в тази лаборатория. Той се съгласи, разбира се. Нямаше избор. Нито пък изглеждаше особено смутен от всичко станало. Ето, това ме порази особено при него — нищо не беше в състояние да го смути. Съумя да приеме всичко спокойно и рационално. Но такъв беше Уорън. Изключително рационален. Никога не се разстройваше от нищо. Беше почти… — Кан направи пауза — механичен.

— А вие какво видяхте? Какво правеше той в лабораторията?

Лекарят му подаде папката.

— Всичко е написано там. Пазих го през всички тези години за всеки случай, ако Уорън реши да предприеме някакви правни стъпки. Нали знаете, днес студентите могат да съдят преподавателите си горе-долу за всичко. Ако решеше някога да постъпи отново в това учебно заведение, исках да бъда подготвен.

Мур пое папката. Надписът върху нея гласеше простичко: „Уорън Хойт“. Вътре имаше три печатни страници.

— На Уорън беше даден женски труп — додаде Кан. — Заедно със своите лабораторни партньори той беше започнал дисекцията на малкия таз, оголвайки пикочния мехур и матката. Органите не трябваше да се отделят, само да се оголят. През въпросната неделна нощ Уорън беше дошъл, за да довърши работата. Но онова, което трябваше да бъде грижлива дисекция, се беше превърнало в касапница. Сякаш, вземайки скалпела, беше изгубил самоконтрол. Не само беше оголил органите. Беше ги изрязал от трупа. Първо беше отстранил пикочния мехур и го беше поставил между краката на трупа. После беше отсякъл по най-касапски начин матката. Беше го направил, без да сложи ръкавици, сякаш искаше да усети органите с кожата си. Така го заварих. В едната ръка държеше капещия орган. А с другата…

Не довърши мисълта си, задавен от отвращение.

Онова, което Кан не беше в състояние да изрече, беше написано върху страницата, която Мур четеше. И довърши изречението вместо него:

— С другата мастурбираше.

Кан се приближи до бюрото и се отпусна тежко на стола си.

— Ето защо не можех да го оставя да се дипломира. Боже, що за лекар щеше да излезе от него? Ако правеше това с труп, какво ли щеше да направи с жива пациентка?

„Аз знам какво. Виждал съм с очите си резултатите от труда му.“

Мур отгърна третата страница на доклада и прочете последния абзац, написан от д-р Кан:

Лабораторни партньори.

Мур погледна събеседника си.

— Колко лабораторни партньори имаше Уорън?

— На маса са по четирима студенти.

— Кои бяха другите трима?

Професорът се намръщи.

— Не си спомням. Беше преди седем години.

— Не пазите ли документацията за тези групички?

— Не. — Кан направи пауза, за да помисли. — Но си спомням една от неговите партньорки. — Завъртя се със стола, така че да застане с лице пред компютъра си. На екрана се появиха файловете със списъците на студентите му по медицина. След като влезе във файла с имената на курса на Уорън Хойт, лекарят прегледа набързо списъка и каза:

— Ето я. Емили Джонсън. Помня я.

— Защо?

— Ами, първо, защото беше наистина готина. Приличаше на Мег Райън. Второ, защото след като Уорън се оттегли, тя поиска да знае причината. Не пожелах да й я кажа. Тогава тя излезе напред и се поинтересува дали има нещо общо с жените. Изглежда Уорън й беше досаждал из студентското градче и тя беше започнала да се притеснява. Не е нужно да казвам, че напускането му й донесе облекчение.

— Мислите ли, че ще си спомни кои са били другите й двама лабораторни партньори?

— Напълно е възможно. — Кан вдигна телефона и се обади в отдел „Студенти“. — Хей, Уини? Имаш ли настоящия телефон за контакти на Емили Джонсън? — Взе химикалка и надраска номера, после затвори. — Тя практикува частно в Хюстън — поясни той, докато набираше отново. — Сега при нея е единайсет часа, така че би трябвало да е на линия… Ало, Емили?… Това е един глас от твоето минало. Д-р Кан от „Еймъри“… Точно така, лабораторията по анатомия. Древна история, нали?

Мур се приведе напред, усещайки ускоряването на пулса си.

Когато професорът най-после затвори телефона и го погледна, полицаят видя отговора в очите му.

— Тя наистина си спомня другите двама лабораторни партньори — каза Кан. — Единият бил жена на име Барб Лапман. А другият…

— Капра?

Кан кимна.

— Четвъртият партньор е бил Андрю Капра.