Хирургът

22

Катрин спря на прага пред кабинета на Питър. Той седеше пред бюрото си, без да усеща, че тя го гледа, и пишеше нещо в някаква таблица. Никога досега не беше отделяла време да го наблюдава истински и онова, което видя сега, предизвика усмивка на лицето й. Той работеше с изключителна концентрация, олицетворение на всеотдайния лекар, с едно-единствено изключение — хартиеното самолетче на пода. Питър и глупавите му летящи машинки.

Младата жена почука на рамката на вратата. Той вдигна поглед над очилата си и почти се стресна, като я видя там.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се. Влизай.

Катрин седна на стола срещу бюрото. Д-р Фалко не каза нищо, просто застана спокойно в очакване на думите й. Стори й се, че колкото и време да й беше нужно, той щеше да си остане на мястото, чакайки я да заговори.

— Нещата между нас… бяха обтегнати — започна тя.

Той кимна.

— Знам, че това те притеснява не по-малко, отколкото притеснява мен. А мен ме притеснява много. Защото винаги съм те харесвала, Питър. Може и да не изглежда така, но е така. — Пое дълбоко въздух, стараейки се да използва верните думи. — Проблемите между нас нямат нищо общо с теб. Всичко е заради мен. Точно сега в живота ми се случват толкова неща. Трудно ми е да обясня.

— Не си длъжна да го правиш.

— Просто виждам как отношенията ни се разпадат. Не само партньорството, но и приятелството. Странно как никога не съм си давала сметка, че то е тук, между нас. Осъзнах колко много означава за мен, едва когато започна да се изплъзва. — Изправи се. — Във всеки случай, извинявай. Ето това дойдох да ти кажа.

И се запъти към вратата.

— Катрин — каза тихо Питър, — знам за Савана.

Младата жена се обърна и го изгледа. Погледът му не трепна.

— Детектив Кроу ми каза — додаде той.

— Кога?

— Преди няколко дни, когато говорих с него за проникването тук, в офиса ни. Той мислеше, че вече знам.

— Ти не каза нищо.

— Не е моя работа да повдигам тази тема. Исках ти да се почувстваш готова да ми кажеш. Знаех, че имаш нужда от време и бях готов да чакам толкова, колкото ти е нужно, за да ми се довериш.

Тя изпусна рязко несъзнателно задържания в дробовете си въздух.

— Е, в такъв случай вече знаеш най-лошото за мен.

— Не, Катрин. — Д-р Фалко се изправи, за да бъде очи в очи с нея. — Знам най-доброто за теб! Знам колко си силна, колко си смела. През цялото това време нямах представа с какво е трябвало да се справяш. Можеше да ми кажеш. Можеше да ми се довериш.

— Мислех, че това ще промени всичко между нас.

— Как би могло?

— Не искам да изпитваш съжаление към мен. Не искам никога да ме съжаляват.

— За какво да те съжаляват? Че се бориш ли? Че си излязла от всичко това жива, колкото и невероятно да е? Защо, по дяволите, бих те съжалявал?

Тя премигна, опитвайки да задържи сълзите си.

— Другите мъже биха го направили.

— В такъв случай те не те познават истински. Не така, както те познавам аз. — Питър заобиколи бюрото си, което ги делеше. — Помниш ли деня, в който се запознахме?

— Когато дойдох за интервюто.

— Какво си спомняш за него?

Младата жена поклати объркано глава.

— Говорихме за практиката. За това какво ще бъде моето място в нея.

— Значи си го спомняш само като бизнес среща.

— Тя беше точно такава.

— Странно. Моето мнение е доста различно. Почти не помня въпросите, които съм ти задавал, нито какво си ме питала ти. Помня само как вдигнах поглед над бюрото си и те видях да влизаш в моя кабинет. И останах зашеметен. Не се сещах да кажа нищо, което не би изглеждало банално, глупаво или ужасно обикновено. Не исках да бъда обикновен, не и за теб. „Ето една жена, която има всичко — помислих си аз. — Умна е, красива. И стои право срещу мен.“

— О, боже, колко си се лъгал. Съвсем нямах всичко. — Премигна отново, опитвайки да задържи сълзите си. — Никога не съм имала. Едвам се сдържам да не се разпадна…

Без да промълви дума, той я притисна в обятията си. Всичко стана толкова естествено, с такава лекота, без неловкостта на първата прегръдка. Питър просто я държеше в ръцете си, без да предявява никакви претенции. Един приятел, даващ утеха на другия.

— Кажи какво мога да направя, за да помогна — попита той. — Каквото и да е то.

Катрин въздъхна.

— Толкова съм уморена, Питър. Можеш ли просто да ме заведеш до колата ми?

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, от което се нуждая в момента. Някой, на когото мога да се доверя достатъчно, за да вървя с него.

Той се отдръпна назад и й се усмихна.

— В такъв случай аз определено съм твоят човек.

Петият етаж на паркинга на болницата беше пуст и стъпките им отекваха по бетона, сякаш по него се движеха призраци. Ако беше сама, щеше да поглежда през цялото време назад през рамото си. Но Питър беше до нея и тя не усещаше страх. Той я заведе до мерцедеса й. Стоя до него, докато тя се намести зад волана. После затвори вратата и посочи ключалката.

Тя кимна, натисна бутона за заключване и чу успокояващото щракване, съпровождащо заключването на всички врати на автомобила.

— Ще ти се обадя по-късно — увери я д-р Фалко.

Докато потегляше бавно, виждаше отражението му в огледалото за обратно виждане, беше вдигнал ръка и й махаше. Когато мерцедесът зави надолу по полегатия път, той се изгуби от полезрението й.

Докато караше към Бак Бей, усети, че се усмихва.

„Някои мъже заслужават доверие“ — беше й казал Мур.

„Да. Проблемът е — кои. Никога не знам.“

„Никога няма да разбереш, преди да възникне по-деликатна ситуация. Той ще бъде този, който остане до теб.“

Питър беше един от тези мъже, независимо дали беше приятел, или любим.

Намали скоростта на „Комънуелт авеню“, зави по улицата към своя дом и натисна дистанционното за отваряне на гаража. Бронираната врата се отвори тежко и тя мина през нея. В огледалото видя как портата се затваря след нея. Едва тогава паркира на определеното за автомобила си място. Предпазливостта беше станала втората й природа и тя никога не пропускаше да изпълни тези ритуали. Провери асансьора, преди да влезе вътре. Огледа коридора, преди да излезе от асансьора. Заключи всички ключалки, след като влезе в апартамента си. Той беше подсигурен като крепост. Едва тогава можеше да си позволи да се освободи от остатъците от напрежение.

Застана пред прозореца, като отпиваше от ледения чай и се наслаждаваше на прохладата в апартамента, докато наблюдаваше движещите се долу по улицата хора, с лъщящи от пот чела. През последните трийсет и шест часа беше спала само три часа. „Заслужила съм този миг на комфорт — помисли си тя, притискайки ледената чаша към бузата си. — Заслужила съм да си легна рано и цял уикенд да не правя абсолютно нищо.“ Нямаше да мисли за Мур. Нямаше да си позволи да изпитва мъка. Не още.

Пресуши чашата си и точно я остави върху кухненския плот, когато пейджърът й писна. Съобщение от болницата беше последното, с което й се занимаваше. Когато позвъни на оператора на болница „Пилгрим“, не успя да сдържи раздразнението в гласа си.

— Обажда се д-р Кордел. Знам, че току-що ми се обадихте по пейджъра, но тази вечер не съм дежурна на повикване. Всъщност смятам да си изключа пейджъра.

— Съжалявам, че ви притеснявам, д-р Кордел, но се обади синът на някой си Хърман Гвадовски. Настоява да се срещне с вас днес следобед.

— Невъзможно. Вече съм си вкъщи.

— Да, казах му, че сте си тръгнали за уикенда. Но той каза, че това е последният му ден в града. Искал да ви види, преди да посети адвоката си.

„Адвокат ли?“

Катрин се подпря на кухненския плот. Боже, нямаше сили да се справи с това. Не и сега. Не и когато беше толкова уморена, че не можеше дори да мисли както трябва.

— Д-р Кордел?

— Мистър Гвадовски каза ли кога иска да се срещнем?

— Каза, че ще чака в болничния ресторант на самообслужване до шест.

— Благодаря.

Младата жена затвори и се загледа вцепенена в лъскавите кухненски плочки. Как добросъвестно чистеше тези плочки! Но колкото и здраво да търкаше или колкото и щателно да организираше всеки аспект от живота си, не можеше да предвижда ходовете на хора като Иван Гвадовски.

Взе дамската си чанта и ключовете за колата и отново напусна сигурността на апартамента си.

В асансьора погледна часовника си и видя притеснено, че вече беше шест без петнайсет. Нямаше да стигне навреме до болницата и мистър Гвадовски щеше да реши, че е застанала срещу него.

Щом седна в мерцедеса, вдигна телефона на колата и позвъни на оператора на „Пилгрим“.

— Отново е д-р Кордел. Налага се да се свържа с мистър Гвадовски, за да го уведомя, че ще закъснея. Знаете ли от кой вътрешен номер се обади?

— Чакайте да проверя… Ето го. Не беше от вътрешен номер на болницата.

— В такъв случай от мобилен телефон ли? Последва пауза.

— Ами, странно е.

— Кое?

— Обадил се е от номера, който използвате вие сега.

Катрин замръзна, страхът профуча като леден вятър нагоре по гръбнака й. „Моята кола. Обаждането е направено от моята кола.“

— Д-р Кордел?

Тогава го видя как се надига и се отразява в огледалото за обратно виждане. Пое си въздух, за да изпищи и гърлото й започна да гори от изпаренията на хлороформа.

Слушалката падна от ръката й.

Джери Слийпър го чакаше на площадката пред службата за получаване на багажа на летището. Мур пусна раницата си на задната седалка, влезе в колата и затръшна вратата.

— Откри ли я? — беше първият му въпрос.

— Не още — отвърна Слийпър, докато потегляше. — Мерцедесът й е изчезнал, а в апартамента й няма и следа от чужда намеса. Каквото и да се е случило, станало е бързо, в близост до колата й или направо в нея. Питър Фалко я е видял последен, около пет и петнайсет на паркинга на болницата. Около половин час по-късно операторът на „Пилгрим“ й изпратил съобщение по пейджъра и говорил с нея по телефона. Кордел му се обадила отново от автомобила си. Този разговор бил внезапно прекъснат. Операторът твърди, че причината да я повика по пейджъра било обаждане на сина на Хърман Гвадовски.

— Имаме ли потвърждение?

— Иван Гвадовски се е качил на самолет за Калифорния в дванайсет по обяд. Въпросното обаждане не е негово.

Не беше нужно да се уточнява кой се беше обадил. И двамата го знаеха. Мур се взираше напрегнато в редицата задни светлини, подредени като яркочервени мъниста на огърлица.

„Тя е в ръцете му от шест вечерта. Какво ли й е причинил през тези четири часа?“

— Искам да видя къде живее Уорън Хойт — заяви той.

— Точно натам сме се запътили. Знаем, че си е тръгнал от нощната смяна в лабораторията „Интерпат лабс“ в седем тази сутрин. В десет се обадил на прекия си началник да съобщи, че поради семейни причини няма да може да се яви на работа в продължение на една седмица. Никой не го е виждал оттогава. Нито в апартамента му, нито в лабораторията.

— А семейната причина?

— Той няма семейство. Единствената му леля починала през февруари.

Нанизът от мъниста се сля в червена ивица. Мур премигна и извърна глава, така че Слийпър да не види сълзите му.

Уорън Хойт живееше в Норт енд, чудат лабиринт от тесни улици и червени тухлени постройки, образуващ най-стария квартал на Бостън. Смяташе се, че това е една от безопасните части на града благодарение на бдителността на местното италианско население, което движеше голяма част от бизнеса на тази територия. Тук, на една улица, където и жители, и туристи ходеха без страх от престъпления, беше живяло едно чудовище.

Апартаментът на Хойт се намираше на третия етаж на стара тухлена сграда. Преди часове екипът беше преровил жилището в търсене на някакви доказателства и когато влезе вътре и видя оскъдната мебелировка, почти голите полици, Томас усети, че се намира в стая, която вече беше лишена от душа. Че няма да намери нищо, останало от онова, което е представлявал Уорън Хойт, каквото и да беше това… каквото и да беше.

Д-р Цукер се появи от спалнята и каза:

— Тук нещо не е наред.

— Хойт ли е нашият извършител или не?

— Не знам.

— С какво разполагаме?

Мур погледна към Кроу, който ги беше посрещнал на вратата.

— Размерите на обувките съвпадат. Осем и половина, също като отпечатъците от стъпки, намерени на мястото на престъплението на случая „Ортис“. Намерихме няколко косъма на възглавницата — къси, светлокафяви. Също като че ли съвпадат с онзи косъм. На пода на банята открихме също така черен косъм дълъг до раменете.

Томас се намръщи.

— Тук жена ли е идвала?

— Може би приятелка.

— Или друга жертва — намеси се Цукер. — Някоя, за която още не знаем.

— Говорих с хазайката, която живее на долния етаж — продължи Кроу. — За последен път е видяла Хойт тази сутрин, като се прибирал от работа. Няма представа къде е сега. Но можеш да се досетиш какво казва за него. „Добър наемател. Спокоен човек, никога не е създавал неприятности.“

Мур погледна към Цукер.

— Какво имаше предвид, като каза, че нещо не е наред?

— Няма комплект за убиване. Няма инструменти. Колата му е паркирана отпред и в нея също няма комплект с инструменти. — Цукер посочи почти празната дневна. — Този апартамент изглежда така, сякаш в него не се живее. В хладилника има само няколко неща. В банята има сапун, четка за зъби и самобръсначка. Прилича на хотелска стая — място за спане, нищо повече. Това не е мястото, където поддържа живи фантазиите си.

— Той живее тук — каза Кроу. — Тук пристига пощата му. Дрехите му са тук.

— Но липсва най-важното от всичко — отвърна Цукер. — Трофеите му. Тук няма трофеи.

Мур се вледени от ужас до мозъка на костите. Цукер беше прав. Хирургът беше изрязал анатомичен трофей от всяка една от своите жертви и трябваше да ги съхранява някъде, за да му напомнят за извършените от него убийства. За да го поддържат между тях.

— Не виждаме цялата картина — продължи Цукер. После се обърна към Томас. — Трябва да видя къде е работил Уорън Хойт. Трябва да видя лабораторията.

Бари Фрост седна пред компютъра и вкара името на пациента: Нина Пейтън. Появи се нов екран, изпълнен с информация.

— Ето това е неговата дупка, в която лови рибата — рече той. — Тук намира жертвите си.

Мур се взираше в монитора, изумен от това, което вижда. Навсякъде в лабораторията бръмчаха машини, звъняха телефони, а лаборантите местеха тракащите епруветки с кръв. Тук, в този антисептичен свят на неръждаема стомана и бели престилки, свят, посветен на лечебната наука, Хирургът бе дебнал спокойно и неуловимо плячката си. На този компютърен терминал е можел да извика името на всяка жена, чиято кръв или други телесни течности са били изследвани в „Интерпат лабс“.

— Това е главната диагностична лаборатория в града — поясни Фрост. — Ако ти вземат кръв, в който и да е лекарски кабинет или клиника в Бостън, най-вероятно е кръвта да пристигне тук, за да бъде изследвана.

„Право тук, при Уорън Хойт.“

— Имал е домашния й адрес — каза Мур, преглеждайки информацията за Нина Пейтън. — Името на работодателя. Възрастта и семейното положение…

— И диагнозата й — допълни Цукер. Посочи две от думите на екрана: „сексуално насилие“. — Точно това, което търси Хирургът. Това, което го възбужда. Емоционално пострадали жени. Жени, белязани от сексуално насилие.

Мур долови възбудата в гласа на Цукер. Това бе играта, която омагьосваше Цукер, състезанието на умовете. Най-сетне беше в състояние да види ходовете на своя опонент, да оцени гения зад тях.

— Той просто си стои тук — додаде Цукер. — Борави с кръвта им. Знае най-срамните им тайни. — Изправи гръб и огледа лабораторията, сякаш я виждаше за първи път. — Замисляли ли сте се някога какво знае за вас една медицинска лаборатория? За всичката лична информация, която им давате, като си протегнете ръката и им позволите да вкарат игла във вената ви? Кръвта разкрива най-интимните тайни. Дали човек умира от СПИН, или от левкемия. Дали е изпушил цигара, или е изпил чаша вино през последните няколко часа. Дали взема „Прозак“, защото страда от депресия, или „Виагра“, защото иначе не може да го вдигне. Той е държал в ръцете си самата същина на тези жени. Можел е да изследва кръвта им, да я докосва, да я мирише. А те така и не са го знаели. Не са знаели, че един непознат пипа част от тялото им.

— Жертвите не са го познавали — рече Мур. — Никога не са го срещали.

— Но Хирургът ги е познавал. И то по най-интимен начин. — Очите на Цукер блестяха трескаво. — Хирургът не ловува жертвите си като никой от серийните убийци, на които съм се натъквал някога. Той е уникален. Стои скрит от погледа, защото избира плячката си, без да я вижда. — Загледа се с учудване в една от редичките епруветки на тезгяха. — Тази лаборатория е неговата ловна територия. Ето така ги открива. Чрез кръвта им. Чрез болката им.

Когато Мур излезе от медицинския център, нощният въздух му се стори много по-студен от седмици насам. В град Бостън по-малко прозорци щяха да останат отворени, по-малко жени щяха да лежат, уязвими да бъдат нападнати.

„Но тази нощ Хирургът няма да ловува. Тази нощ ще се развлича с последния си улов.“

Томас спря внезапно до своята кола и остана така, парализиран от отчаяние. Може би точно в този момент Уорън посягаше към скалпела. Може би точно в този момент…

Чу приближаващи стъпки. Събра смелост да вдигне глава, да погледне застаналия на два-три метра по-нататък в мрака човек.

— Тя е при него, нали? — попита Питър Фалко.

Мур кимна.

— Боже! О, боже! — Фалко погледна тревожно към нощното небе. — Аз я придружих до колата й. Беше с мен и аз я оставих да се прибере вкъщи. Оставих я да потегли…

— Правим всичко, което можем, за да я намерим.

Дежурната фраза. Още докато я изричаше, Томас усети празнотата на думите си. Това се казваше, когато положението стане особено мрачно, когато знаеш, че е малко вероятно дори най-големите усилия да доведат до нещо.

— Какво правите?

— Знаем кой е той.

— Но не знаете къде я е отвел.

— Ще бъде нужно време, докато го открием.

— Кажете какво мога да направя. Каквото и да е.

Мур се стараеше да поддържа гласа си спокоен, да прикрие собствените си страхове, собствените си опасения.

— Знам колко е трудно да стоиш отстрани и да оставиш другите да вършат работата. Но това е нещо, което сме обучени да вършим.

— О, да, професионалистите сте вие! Какво тогава не е наред, дяволите да го вземат?

Мур нямаше отговор.

Неспособен да се овладее, Фалко се приближи към полицая и застана под лампата, осветяваща паркинга. Светлината падаше върху лицето му, пребледняло от тревога.

— Не знам какво се е случило между вас двамата — рече той. — Но знам, че тя ви имаше доверие. Моля се това да означава нещо за вас. Надявам се тя да е нещо повече от поредния случай. От поредното име в списъка.

— Несравнимо повече е — увери го Томас.

Двамата се изгледаха, признавайки безмълвно онова, което знаеха. И което чувстваха.

— Тя ми е по-скъпа, отколкото предполагате — произнесе Мур.

— И на мен — едва чуто промълви Фалко.